Чанкама – Медитация във вървеж или осъзнато ходене
Ходенето е стимулиращо и първоначално умът ще броди много. По-добре да започнем с 15 стъпки в затворено пространство, за да не се разсейваме. Това особено важи за разсъдъчните типове, които обичат да мислят.
Заставаме в единия край на пътеката, изправени. Дясната ръка върху лявата отпред. Първоначално развиваме самади, фокусираме ума. Така позиционирали се, заставаме неподвижно и пренасяме осъзнаването върху тялото. Обхождаме го мислено, от темето до стъпалата – там, където докосват земята или пода. Важно е да си определите време за ходене и да го спазите. Очите са надолу – на метър и половина пред вас. Не гледайте насам-натам, не се разсейвайте. Насочете вниманието си върху усещането в стъпалата. Това е при положение, че ходите боси. Може и с леки обувки. Като започнете да вървите, чувството ще се променя. С повдигането на стъпалото и спускането му на пода или земята – се надига ново чувство. Усетете го как се появява в стъпалото. Като го вдигнете, пак наум отбележете усещането от отделянето от земята. С всяка стъпка се появяват нови усещания и после изчезват. Появява се усещане, изчезва. Появява се, изчезва… Така насочваме осъзнатостта си към самото ходене, към чувството от него – вейдана. То може да е приятно, неприятно и неутрално. Осъзнаваме как вейдана се поражда в стъпалата. Когато стоим изправени, има усещане за контакт със земята. Този контакт може да произведе болка, затопляне, студ или друго усещане. Когато повдигнем крака, усещането се променя от загубата на контакта със земята. Като вървим, усещанията непрекъснато се променят и възникват наново. Това винаги се случва, когато вървим, но ние не обръщаме внимание, защото умовете ни са някъде другаде. Осъзнатото ходене е начин да опростяваме това, което правим, когато го правим. Темпото е естествено, нито много бързо, нито много бавно. Ако осъзнатостта ви е слаба (т.е. умът броди много), вървете съвсем бавно, докато влезете в тук и сега на всяка стъпка. Започнете, установявайки осъзнатост в началото на пътеката, после, като стигнете средата, си задайте въпроса: „Къде е умът ми? Върху усещанията в стъпалата ли ми е? Разпознавам ли това чувство – контактът тук и сега, в този момент?” Ако умът се е отнесъл, го върнете върху стъпалата и продължете да вървите. Както казва един голям учител – Аджан Сумейдо, ако умът ви е отишъл до Индия и се е върнал, казвайки се: „Къде съм? Нали щях да се фокусирам върху ходенето?”, в този момент вие сте пробудени. Опитайте се да му обърнете внимание. Да осъзнаете осъзнатостта. Когато стигнете до края, бавно се обърнете и възстановете осъзнатостта. Къде е умът? Знае ли какво е усещането в стъпалата? Или се е отнесъл? Като стигнете средата на пътеката, отбележете: „Аз съм на средата на пътеката.” И отново проверете дали умът е в обекта си. Непрекъснато придърпвайте ума навътре, разпознавайте усещането във всеки един момент.
Отначало умът ще броди в спомени и планове или ще се разсейва по гледки и звуци, но вие връщайте вниманието в настоящия момент, върху усещанията в стъпалата. По този начин тялото и движението му осцилиращи между двата край на пътеката, стават като усещането за дъха, осцилиращ между вдишването и издишването.
Когато умът се успокои, ходенето ще стане твърде грубо като активност и ще искате да застанете неподвижно. Спрете и позволете на ума да усети това спокойствие. То се нарича пасади – спокойствие на тяло и ум, и е един от факторите на Просветлението. Вървенето изисква менталната воля да се движите. Умът може да е твърде фокусиран, така че спрете на пътеката и продължете да практикувате прави.
Когато медитацията във вървеж е добре развита, в нея можем да открием една неподвижност – един духовен покой, който може да се сравни с този при седящата медитация. Откривате, че имате ясна представа/осъзнаване за движенията на тялото, но тъй като осъзнатостта е винаги „тук”, има една неподвижност, която оформя средата, в която се случва движението. Това Аджан Ча нарича неподвижна, течаща вода. Когато се движите, насочете перцепцията си в усещането как тялото се измества в пространството. Как пространството в мен се движи в пространството в залата и всъщност двете са едно. И аз тук е колкото вътре, толкова отвън. Аз ли съм в пространството или то е в мен? И мога ли да бъда пространството за всичко, което се случва сега? В този момент, задавайки си този въпрос, се отваряме за всичко, което се проява в настоящето.

Седяща медитация

Сядаме. Настаняваме се удобно, обхождаме тялото от главата до краката и обратно, за да го усетим. Гръбнакът – оста на света, е изправен. Установете връзка с дъха си. 10 вдишвания и издишвания. Когато фокусът се стабилизира обърнете внимание върху край на вдишванията и края на издишванията – тези повратни точки, където диханието спира. Оставете умът да пребивава, да вкуси неподвижността, паузата. Опитайте се да се докоснете до присъщата неподвижност на пространството в ума. Умът е прилепчив. Колкото и пъти умът да се отнесе, вие връщайте вниманието в центъра. Прилепите ли се към нещо, просто го пуснете и започнете отново. Забележете пространството около дъха, пространството в него, пред него, след него. Забележете, че това пространство не присъства само там, където спира дъхът при вдишване и издишване, а е като пространството в тази зала. То винаги е тук, независимо дали има хора. Има го движението на ума, но има и пространство и неподвижност. Ако умът е достатъчно спокоен, оставете сърцето да почива в това качество на знаене. Пуснете дъха като обект и установете това отворено, приемащо, обгръщащо осъзнаване. Забележете звуците, физическите усещания, дъха, мислите, всичко, което се появява в това пространство на знаене. Външното обективно качество на пространството се отразява от вътрешното или субективно качество на знаенето. Сърцето е отворено за всички неща, приема всички неща, пуска всички неща. Ако морето стане бурно, се върнете на дъха.