ПОМНИТЕ ЛИ ТОВА?

Една идея изпреварила своето време… или пък не?

 

„Волята (сетана), аз наричам „Камма” (действие). Повелил, човек действа с тяло, реч и ум. Има действия (камма), които зреят в ада… зреят в животинското царство… зреят в царството на духовете… зреят сред човеците… зреят в небесните светове. Резултатът от действията (випака) е три вида: зрее в сегашния живот, в следващия живот, в бъдещите животи.”

Aнгутара Никая. VІ.

 

Прегърнала една идея като невръстна рожба, потънала в размисли за его, месиански комплекси, общи теми в колективното несъзнавано (разбирай архетипи) и моите действия тук и сега, се връщам в детството си – към едно събитие, споменът за което е дъх на борове, сладка сянка, цветни тебешири, много деца и много смях…

Преди да седна да пиша, чукнах за препратки в „Гугъл” и се оказах не-сама. И други хора имаха този топъл спомен, и за тях това се оказа събитие, белязало живота им. Със сигурност е нещо неподправено, чиято автентичност е гарантирана от факта, че тогава бяхме деца.

Ако не сте се сетили, говоря за Асамблеята „Знаме на мира”. С риск да си навлека „праведния” гняв на всички „свободомислещи” люде, ще пиша за това.

Людмила Живкова остана енигмата на нашия политически елит от далечното минало. Кой ли не разказа причудливи истории за нея – че била прекалено инициирана, че не могла да понесе кундалини, която се е надигнала… Говореше се за тайни, езотерични сбирки, на които приближеният „културен” кръжец е дискутирал теми от Рьорих до богомилите.

В крайна сметка, жената беше порядъчно оплюта, та дори наскоро четох за „изключително важния” факт, че не била кръстена! Е, и?

Истината е, че тя направи нещо красиво. Нещо, което беше крачка за сваляне на границите между хората във времена, когато никой не говореше за това. Нещо отвъд добро и зло, отвъд Железни завеси и политически дивиденти – поне за невинния детски поглед.

И това се брои. Защото не всички „принцеси” на своето време са се захващали с такава алтруистична, чиста идея. Тя имаше ресурса – несъмнено, позицията, размаха и напредничавата мисъл и визията да го направи.

Описанието на дъхавите борове и цветните тебешири е от тогавашния Дворец на пионерите – днешната семинария. Не помня на колко съм била, знам, че боровете бяха страшно високи. Картините, останали в ума ми са сигурно две-три, но птичето на радостта, което пърхаше тогава – незнайно защо, в гърдите ми, май още е живо. Може би е холограма на онова, първото. Не знам.

Години по-късно се върнах в онзи двор. Той вече не беше за достъп на обикновени деца. Е, и аз вече не бях дете. Трябваше да съм с дълги поли или панталони, за да не смущавам възпитаниците там – момчета, почувствали призванието да служат на Господ.

Боровете си бяха там, все така величествени, те ми припомниха детския смях в сърцето ми.

Когато видях записите от всеобщите флашмоб медитации в мрежата – първата ми мисъл беше „И аз искам да съм част от  това!” Отидох на картата на света на MedMob.org и се оказа, че България я няма там. В Румъния правеха флашмоб медитации, в Гърция – също, в още 298 града, но у нас – не. Така се роди тази идея. Тя е неформална, няма тайна организация, която да ни „зомбира”, няма скрита намеса на разни „ложи”, има един стремеж за споделяне на преживяването и малка група съмишленици, която да я отгледа.

Една приятелка, по свой си начин, ми припомни за карма (на Пали камма) и випака карма. За действието и резултата от него. Карма няма цвят, няма поляритет, правим нещо, извършваме едно действие – засаждаме семе. След време, сега или в друг живот, семето пониква, дава плод и ние получаваме този плод – щем, не щем.

Дали семенцето, посадено през 90-те години  в сърцата на 3900 деца от 138 държави и на 14000 българчета е дало плод у всички ни – не знам?

Всичко зависи от почвата, климатичните условия и т. н., което ми напомня за притчата за сеяча… Но това е друга история от друга религия, макар че кармата си е карма!