Архив

Аджан Амаро

БЯГСТВО ОТ ЦИКЪЛА НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ

English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari:...

English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari: भवचक्र; Pali: bhavacakka) or Wheel of Becoming is a symbolic representation of continuous existence proces in the form of a circle, used primarily in Tibetan Buddhism. (Photo credit: Wikipedia)

В медитация, както сигурно сте забелязали, започваме с подобен урок – животът ни шамаросва през лицето и казва „Събуди се!” Или започваме да наблюдаваме някакъв модел, повторение. Виждаме се как неотклонно го следваме и си мислим: „Какъв идиот съм! Защо продължавам да го правя?!” Бавно, колкото повече практикуваме с това, можем да улавяме процеса все по-рано и по-рано, виждаме се как се заплитаме, вкопчваме, прилепяме, чувстваме дискомфорта от това и вече знаем да го пуснем. Колкото повече се изфинва осъзнатостта ни, толкова по-често откриваме, че сме започнали да улавяме процеса, където пожелаването се превръща в прилепване или където чувството се превръща в желание. Можем да изпитаме приятно чувство, но да не му позволяваме да се превръща в желаене, или да изпитаме болезнено чувство, но да не го оставяме да се превръща в омраза. Медитирайки върху физическия дискомфорт, можем да видим, че има начин да има болка в тялото, но да не изпитваме страдание от нея. Болката е едно, а страданието, което създаваме около нея – друго. Можем да сме в мир с нея. Има го чувството, но то не поражда желание, жадуване. Също както експериментираме с яденето само на една хапка за един даден момент. Храната може да е превъзходна, но ние не добавяме още, не полудяваме за следващата хапка. Имаме просто „Това е вкусно.” Край. Дотам. По-способни сме да бъдем с това преживяване, защото не препускаме за следващото или не си формираме мнения за него. По този начин разхлабваме процеса. Колкото повече внимаваме върху това, толкова повече поддържаме осъзнатостта – пълната будност – тогава процесът на пожелаване и дука не отпочва. Когато няма загуба на осъзнатост, тогава този поляритет, чувството за аз и другия, не е толкова силно. Чувството за „мен” тук и „света” навън, дори то се разхлабва; не се втърдява. И тогава, като има звук или чувство, усещане или спомен, емоция, всякакъв вид сетивна или ментална импресия, те се възприемат такива, каквито са. Не им се дава живот. Спират. Прекъсвайки веригата на причинност при вкопчването или пожелаването или където чувството се превръща в пожелаване, или дори в самото начало – като не позволяваме на невежеството да се надигне, като поддържаме осъзнатост – тогава причините за дука са премахнати. Ако няма причини, тогава страданието няма да се надигне. „Когато това го няма, онова не се поражда. С преустановяването на това, онова също се преустановява.” Това имаме предвид, когато казваме преустановяването на раждането и смъртта, край на прераждането. Процесът на Обусловеното (Зависимо) Възникване като цяло е известен като бавачака – цикълът или колелото на прераждане. Терминологията „да слезем от колелото” или „преустановяването на раждането и смъртта” описват именно процеса, който току-що очертах. Принципно, това е целта, това представлява теравадинската будистка практика: край на прераждането, да не се родиш отново… Ние се раждаме във всякакви неща. Не само в родилното отделение. Раждането се случва много, много пъти на ден. Можем да го разглеждам на външно, физическо ниво, но по-директно можем да видим отново и отново целия процес на психологическо ниво. Често пъти, когато припяваме Учението на Будата за любящата добрина, хората го намират за много прекрасно, докато не стигнем до последните четири реда:

„Като не се вкопчва във фиксирани разбирания,

този с чистото сърце и яснотата на взора си,

свободен от всички сетивни желания,

вече не се ражда в този свят. „ (SN 152)

Човек лесно се препъва на последния ред. Не знам дали някой от вас е имал това преживяване. Със сигурност, тези, които са обусловени по Северната школа в будизма и Бодхисатва идеалите, ще си помислят: „Чакай малко. Какво е това да не се раждам отново?” А и от цялостната жизнеутвърждаваща философия, която имаме на Запад, особено в Америка, особено в Калифорния: „Ей! Аз нямам нищо против да се преродя. Светът си е добре. Тук ми харесва. Какво му е лошото на света?!” Идеята да не се прераждаш се възприема като желание да умреш. „Ако можеше да спре да ме има. Ако можех да бъда заличен, да не съществувам.” Но това не е правилното разбиране. Всеки от нас е имал поне един-два момента през последните няколко дни, когато умът му е бил най-бистър – тези „най-добри моменти” са когато не се раждаме в нищо. Прераждането е спряло. Умът е буден и има умиротворение, яснота. Няма чувство за аз. Няма време или място – има само „съм”-ност, това-тост, таковатост. Всичко е наред. Ние сме в най-живото си съществуване и животът е най-съвършен. На осезаемо, експериментално ниво „да не си роден” е далече от заличаващото преживяване на нищо или нечувстването на нищо, пълната анестезия. Повече има общо с това напълно да си жив, както и напълно да си неопределен. Това е една будност, която няма форма или място и няма нищо общо с време или индивидуалност. Това може да е трудно за концептуализиране, но когато говорим за „да не се раждаме отново”, говорим за личното, за индивидуалното, за идеята за отделно аз, което не е кристализирало. Когато се опитваме да създадем идея за това кои сме, ние се чудим: „Какво всъщност е личността? Със сигурност, ако не съм прероден, трябва да ида някъде или нещо трябва да се случи. Какво се случва?”

Аджан Амаро, „Будизъм в Орехова Черупка“ (Broad View, Boundless Heart)

Advertisements

Идапачаята или Зависимото Възникване

„Имасмим сати, идам хоти

Имас упададам упаджати

Имасмим асати, идам на хоти

Имаса нирода, идам нируджати.”

Древната будитска формула гласи: „Когато това е, онова е. От пораждането на това, се поражда онова. Когато това не е, онова не е. С преустановяването на това, се преустановява и онова…”

Имам един навик, когато влизам да си взимам душ, да ползвам плочките в банята за черна дъска. Ефектът се получава, защото те са черни, от топлата вода се получава пара – ти пишеш отгоре и когато приключиш, просто изтриваш с ръка или минаваш с ръчния душ. И така, отново през призмата на „сега” се чудя, ако преди време не бях отишла на невролог да предпише на страдащия ми от деменция свекър лекарство, което го прави лек зеленчук, дали 48 часа по-късно той щеше да направи успешен опит за бягство – сякаш духът в него беше събрал всички налични сили, за да строши оковите на невролептика и застаряващото тяло, и да се освободи веднъж завинаги; дали моето състояние щеше да се обостри дотолкова от шока, че да прибегна до антибиотик – мярка, която цялата съзнателна конструкция на аза ми смята за по-скоро вредна, отколкото полезна… Дали щях да кажа по телефона на приятелка, че осъзнатостта, и още повече осъзнатата медитация, не бива да се разглежда извън контекста на будизма? Дали щях да пиша тогава и сега?

Патичасамупада (Обусловеното възникване на нещата) е онази блестяща концепция в будизма, която отговоря на този вечно изгарящ ни въпрос – Защо на мен?! Защо това се случи точно на мен?

Една от придобивките – ако мога така да го нарека, или по-скоро епифеномен от поемането по Средния Път (Висудхимага), е умението да виждаш перления наниз от събития, довел до един или друг резултат (випака камма). Има едни редки мигове в живота, които остойностяваме като прозрения и за които, когато се връщаме към тях, можем да кажем – тогава започна всичко. Тази ми постъпка предопредели живота ми сега. Това е винаги спомняне – не случайно сати, сатипатана, означава „спомняне” на пали. Когато имаме референция към минали събития (а те всичките са в миналото), когато култивираме тази форма на авторефлексия, един ден – в реалния миг на тук и сега, ще можем да вземем адекватно решение, което ще е правилно за всички участващи. Надяваме се.

Но да се върнем на учението за патичасамупада и неговата синтезирана формула – идапачаята. Често пъти будизмът е критикуван за тази линейна, причинноследствена структура (от гледна точка на Платоновата цикличност на времето – така наречената Платонова година)

Всъщност тя не е линейна. А.К. Уордър в „Индийски будизъм” говори за локативните абсолюти, или за това, че подчинителното действие (причината) може да предшества или да е едновременно с основното действие.  Иначе казано, причината за сегашния резултат, или за резултатната – випака камма, може да някъде назад в спомените, а може и да е ей сега – нещо, което правим, и то буквално предопределя следващата ни крачка.

Ето как стоят нещата:

Поради невежеството като първопричина, съществуват ментални, каммични (кармични на санскрит)  модели или „програми”, както ги нарича Аджан Сучито, които се задействат в мига, в който има подходящи условия – тези условия ги избираме ние, ние формираме описанието на света по нещата, които имаме нагласата да възприемем. Те постъпват като стимули през шестте сетивни врати, от които шестото сетиво (умът) за мен е най-коварно, защото всяка мисъл, която ни щукне, може да я вземем за указания свише или супер-интуиция. Та така, стимулите, постъпващи през сетивните врати пораждат чувство и това чувство поражда желание, желанието води до прилепяне или привързване, а то до едно или друго ставане (разбирай „творене”). От него следва раждането, а щом има раждане неминуемо следва разпад и смърт.

Ето как го разказва Аджан Амаро:

„Този принцип е известен като Обусловеното (Зависимо) Възникване. В известна степен той е ядрото на цялото Учение, първичният код за самсара и нибана (нирвана на санкрит). Така Будата анализирал естеството на преживяването по най-радикален начин. И още нещо, осъзнаването на Обусловеното Възникване е това, което той посочвал като пътя за неговото просветление и препоръчвал реализирането му и на други, които искал да се изцелят от болестта на дука (страдание, неудовлетворение, стрес).

Когато има невежество, цялото чувство за „субект” е „обект” изкристализира; чувството за това и онова се втърдява. Има идентификация с тялото и сетивата като „аз”, външните сетивни обекти като „света отвън”. Защото има тяло и сетива, ние чуваме, мислим, миришем и т.н. Поради този сетивен контакт, се надига чувство. Има удоволствие, болка или неутрално чувство, чувство на интерес, на омраза, на вълнение, на каквото и да е. Първоначално е само чувство, после от чувството се надига желание. Приятното чувство ще породи желание за придобиване или доближаване: „О, какво е това? Вкусно мирише!” Това е чувство, което се превръща в желание. Има сетивен контакт, чувство и от него се поражда желание. Ако чувството е неприятно или болезнено, ние се отдръпваме; пожелаваме да се махнем. Пожелаването води до прилепяне – упадана, привързване.

Упадана води до така нареченото ”ставане” (бава на пали). Ще ми се да си го представям като надигаща се вълна. Умът се улавя за някакво преживяване: „Чудя се дали имат нужда от помощ долу в кухнята. Да, сигурен съм, че имат. Мога да обеля един-два кестена. Мога да съм полезен долу.” Това е упадана. После бава става от възглавницата и тръгва надолу по стълбите. Ставането е прицелването в обекта на желанието и съответното отреагирване. Бава е това, около което се върти консуматорското общество. Това се стремят да подхранват рекламната индустрия и консуматорската култура: тръпката, че още малко и ще получа каквото искам!

После идва джати („раждането”). Раждането е моментът, в който получаваме каквото искаме. Това е моментът, след който няма връщане назад. При бава още можем да се отдръпнем. Можем да сме слезли по стълбите и да си кажем: „Връщай се обратно. Хайде, Дамма беседата е наполовината! Това е прекалено!” Още има време да се измъкнете. Но при джати няма връщане назад. Зарът е хвърлен и ние претъркаляме нашата история пред готвача, получавайки каквото искаме.

„О, да, малко помощ ще ми дойде добре. Би ли бъркал това и после го опитай.”

И ние си мислим: „А, получих го!” Това е моментът, в който получаваме каквото искаме. После след момента на получаването следва всичко останало. Както всички знаем, след като се родим, пада много живот. След момента на раждането идва цялата продължителност на живота. След като моментът на тръпката е отминал и ние сме съумели да опитаме колкото можем повече, вълнението започва да избледнява. Надига се чувството на неудобство: „Мили боже, докъде стигнах? Пак хукнах след носа си! Кога най-сетне ще го превъзмогна?” Чувството на самокритика, самопрезрение и разочарование ни залива: „И изобщо не беше толкова вкусно! След толкова… Цели 20 минути седях и се навивах да сляза, а те да сложат толкова много сол!”

Това се нарича сока-паридева-дука-доманасупаяса: „скръб, ридания, болка, печал и отчаяние”.

И после какво става? Ето ни – чувстваме се някак оцапани, разочаровани, унили. Това е дука. Всички тези дълги думи означават дука; криво ни е.

И какво правим, като ни докривее? Това е интересно – Будата казва: „Дука узрява по два начина: или с продължаването на цикъла на прераждане или в търсенето.” Първият означава, че се чувстваме унили и нещастни и после си помисляме: „А може би имат нужда от помощ за тортата!”

Това, което се случва, ако не се събудим, е, че се връщаме до момента, в който за последно сме се чувствали добре, което е при пресичането на бава-джати, когато ни е ударила тръпката. Тогава за последно сме се чувствали добре. И ние се връщаме там, където за последно ни е било добре и опитваме пак. И пак, и пак…

„Дука узрява в търсенето” означава, че осъзнаваме: „Минах през това 153 485 пъти, стига. Стига толкова. Как мога да се измъкна от това? Какво мога да направя? Какво става тук? Какъв е този модел на поведение?” Ние сме доста тъповати същества. Бая удари понасяме, преди да научим някои от тези уроци.

Можем да бъдем много убедителни. Сами си се хвалим и сами си се извиняваме. Но това, което ни е довело тук, е осъзнаването, че търсенето на щастие посредством подобно удовлетворение не се получава. Дори да се заблудим и да се отплеснем, нещо в сърцата ни знае:  това не става така. Това разбираме под „търсене” – търсенето на корена на целия механизъм на случване.”

Из „Будизъм в орехова черупка”