Архив

Аджан Сумейдо

Аджан Сумейдо 3, 4 и 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри

Advertisements

АНАПАНАСАТИ – ДА НАБЛЮДАВАШ ДЪХА СИ

 

Анапанасати е концентриране на ума върху дишането, така че независимо дали вече сте
експерти в това или сте се отказали като от загубена кауза, винаги има време за
наблюдаване на дъха. Това е възможност за развиване на самади (концентрация)
посредством събиране на цялото внимание единствено върху усещането за дишане.
Така че на този етап използвайте цялата си ангажираност, да се съсредоточите върху
дължината на едно вдишване и върху дължината на едно издишване. И не се опитвайте
да го направите за 15 минути, да кажем, защото никога няма да успеете, ако имате
точно определено време за съсредоточена концентрация. Затова използвайте времето на
едно вдишване и издишване.
Успехът зависи от търпението ви, а не от силата на волята, защото умът броди и ние
винаги трябва търпеливо да се връщаме на дишането. Когато сме наясно, че умът се
отнася, ние отбелязваме този факт. Това може би се случва, защото в началото влагаме
твърде много енергия и после не я запазваме, влагаме прекалено усилие, а не запазваме
силата му. Затова използваме дължината на вдишването и дължината на издишването с
цел да ограничим усилието само за този период от време и в него да задържим
вниманието. Вложете усилие в началото на издишването, за да задържите вниманието
върху него, докато трае, и после отново го повторете с вдишването. Накрая ще се
получи изравняване и когато усилието липсва, де факто ще имаме „самади”.
Отначало изглежда трудно или си мислим, че не можем да го направим, защото не сме
свикнали. Повечето умове са обучени да използват асоциативни мисли. Умът се
обучава с четеното на книги и други такива занимания, да минава от една дума на
друга, да има мисли и концепции, базирани на логика и аргументи. Анапанасати, обаче,
е друг тип обучение, където обектът, върху който се концентрираме, е толкова прост,
че изобщо не е интересен на интелектуално ниво. Така че въпросът не е в поддържане
на интерес към това, а в полагане на усилие и използването на тази природна функция
на тялото като предмет на концентрацията. Тялото диша независимо дали осъзнаваме
това или не. Това не е като пранаяма, където развиваме сила чрез дишане, тук
развиваме самади – концентрация – и осъзнатост чрез наблюдаване на дишането,
нормалното дишане, каквото е сега. Както с всяко друго нещо, така и с това трябва да
се упражняваме, за да можем да го правим. Никой няма проблем с разбирането на
теорията, продължителната практика е това, което обезкуражава хората.
Отбележете същото това обезкуражение, което идва от неспособността ви да
постигнете желания резултат поради мъчнотията на практиката. Регистрирайте същото
това чувство, опознайте го и после го пуснете – let go. Отново се върнете на дъха.
Осъзнайте този момент на досадяване или на раздразнение, или на нетърпение,
опознайте го, после го пуснете и отново се върнете на дишането.

Пълния текст на краткото книжно тяло с инструкции за медитация можете да изтеглите от тук.

САМО ЕДНО ДИХАНИЕ

Тази сутрин разговарях с Почитаемия Субато и той ми сподели, че така и не е развил анапанасати – осъзнатост върху дишането. Аз го попитах: „А можеш ли да проследиш едно вдишване?” Той отвърна: „О, да.” „А можеш ли да проследиш едно издишване?” И той отвърна: „Да.” „Е, това е!” – рекох аз.
Практиката не е нищо повече. Но човек има нагласата да очаква да развие някаква специална способност за навлизане в някакво специално състояние. И понеже не го правим, си мислим, че не го можем.
Но духовният живот минава през отречението, през освобождаването, през пускането, а не през постигането и придобиването. Дори джаните са освобождения, а не постигания. Оставайки все повече и повече неща, пускайки все повече и повече, състоянията на джаните* идват естествено.
(*джана: това са изфинените състояния на съзнанието, които се преживяват по време на медитативна вглъбеност)

Отношението е най-важно. За да практикува анапанасати, човек насочва вниманието си върху едно вдишване, като е осъзнат от началото му до края. Едно вдишване, толкова. И после същото се прилага за издишването. Това е съвършеното постигане на анапанасати. Осъзнатостта само за толкова малко е резултат от концентрацията на ума посредством постоянно внимание върху дъха. От началото до края на вдишването, от началото до края на издишването. Отношението е винаги на пускане (letting go), на непривързване към някакви идеи или чувства, които се надигат, така че винаги сте напълно свежи за следващото вдишване, а после и за следващото издишване. Нищо не пренасяте. Това е път на освобождаване, на оставяне, на пускане, а не на постигане и придобиване.
Опасностите в медитативната практика са навикът да се вкопчваме в неща, да се вкопчваме в състояния; така че концепцията, която е най-полезна, е тази за пускане, а не за придобиване и постигане. Ако днес кажете, че вчера сте имали супер медитация, абсолютно фантастична, такава, за каквато винаги сте мечтали, и днес се опитате да постигнете същото прекрасно преживяване като вчера, но станете по-неспокойни или раздразнителни от всякога – какво е това? Защо не можем да получим каквото искаме? Защото се опитваме да постигнем нещо, което помним, а не работим с нещата, такива, каквито са, както се случват в момента. Правилният подход е този на осъзнатост, на поглед върху начина, по който стоят нещата сега, а не на спомняне на вчера и опити да се достигне състоянието от тогава.
Първата година, когато медитирах, нямах учител. Бях в едно кути* в Нон Кай за около десет месеца и имах всякакви сияйни прозрения. Бидейки сам десет месеца, без да говоря с никого, без да ходя никъде, всичко се беше успокоило и мислех, че съм напълно просветлен човек, арахант. Бях сигурен в това. По-късно разбрах, че не съм.
(*кути – много просто обзаведена дървена колиба, която служи за жилище на монах или монахиня)

Помня, че въпросната година Нон Кай бе застигнат от глад и нямахме много за ядене. Страдах от недохранване и си мислех: „Може би недохранването е отговорът. Дали да не се оставя на пълен глад…” Бях толкова слаб, че ушите ми започнаха да се цепят. Когато заспивах, после трябваше да си отлепям клепачите – залепваха от онези секрети, които ви излизат, когато не сте добре.
Един ден един канадски монах ми донесе три консервни кутии с мляко. В Азия имат едно консервирано подсладено мляко, което е много вкусно. Той ми донесе и нескафе, и манерка с топла вода. Направих си една чаша. Сложих си малко кафе, сипах си от млякото, добавих топла вода и започнах да пия. И направо пощурях. Беше невъобразимо вкусно. За първи път от седмици поемах нещо сладко и стимулиращо. Бидейки толкова недохранен и в такова притъпено апатично състояние, това ми подейства като петрол с високо октаново число – бам! Незабавно изгълтах напитката – не можех да се спра, и успях да изпия и трите кутии с мляко и голяма част от кафето. И умът ми излетя в открития космос, или поне така ми се струваше. И си казах: „Може би това е тайната. Ако мога да накарам някой да ми носи кутии с мляко.”
Когато на следващата година отидох в Уат Па Пон, не спирах да си мисля: „Имах такива прекрасни преживявания в Нон Кай. Имах всички онези удивителни видения и фантастични пространствени преживявания и сияйни прозрения, и тогава сякаш разбирах всичко. И дори си мислех, че съм арахант.” През първата година в Уат Па Пон почти нищо не ми се случи. Непрекъснато се опитвах да направя нещата, които правех в Нон Кай, за да получа онези изживявания. Но след време дори чашите със силно кафе вече не действаха. Не получавах онова оживяване, онези фантастични пикове и сияйни прозрения, които имах през първата година. И след първата Васа* в Уат Па Пон си казах: „Това място не е за мен. Мисля да отида и да се опитам да повторя преживяното в Нон Кай.” И оставих Аджан Ча, и отидох да живея в планината Пупек в провинция Сакорн Накорн.
(*Васа: традиционните тримесечни дъждовни ритрийти, които се правят всяка година в будистките манастири. Като цяло това е време на засилено внимание върху обучението и духовните наставления)

Там, най-сетне, бях на идеалното място. Но за подаянията трябваше да се тръгне, преди да се зазори, и да се слезе от планината, което си беше доста път, след което се чакаха селяните. Те носеха храна и после трябваше обратно да изкатериш планината и да изядеш храната преди дванадесет на обяд. Това си беше сериозен проблем.
Бях с един друг монах, тайландец, и си мислех: „Много е добър.” Бях много впечатлен от него. Но когато бяхме в планината, той искаше аз да го уча на английски – много му се ядосвах и исках да го убия.
Беше район, където имаше много терористи и комунисти – в Североизточен Тайланд. Понякога над нас прелитаха хеликоптери, проверяваха ни. Веднъж дойдоха и ме замъкнаха в провинциалния град, чудеха се дали не съм комунистически шпионин.
После се разболях тежко и трябваше да ме свалят на ръце от планината. Бях притиснах в едно окаяно място от един резервоар, под тънък ламаринен покрив, в горещия сезон, с насекоми, които влизаха и излизаха от всичките ми отверстия. С кошмарна храна. Едва не умрях, като се замисля. Замалко да не оцелея.
Но именно през това време, в малката дупка с горещия ламаринен покрив, настъпи истинската промяна. Бях напълно отчаян, много болен и слаб и напълно депресиран, и умът ми пропадаше в тези адски измерения с ужасната жега и неудобството. Имах чувството, че се варя. Беше като изтезание.
Тогава дойде промяната. Изведнъж просто спрях ума си. Отказах да потъвам в тази негативност и започнах да практикувам анапанасати. Използвах дъха си, за да се концентрирам, и нещата започнаха да се променят много бързо. След това възстанових здравето си и вече беше време за следващата Васа, така че се върнах – бях обещал на Аджан Ча да се върна в Уат Па Пон за Васата – робите ми бяха целите изпокъсани и раздрани. Изглеждах ужасно. Когато Аджан Ча ме видя, избухна в смях. А аз бях толкова радостен, че съм се върнал.
Бях се опитвал да практикувам с желанието за спомените от онези прозрения. Бях забравил какви точно са били прозрения. Бях толкова привързан към идеята за практикуване по аскетичен начин – както през първата година, когато аскетизмът подейства. Тогава недохранването и самотата сякаш ми бяха дали проникновение и през следващите години се опитвах да създам условия, така че отново да получа онези фантастични прозрения.
Но следващите две или три години минаха просто така. Нищо особено не се случи. Шест месеца бях изкарал на онази планина, преди да се върна в Уат Па Пон, и реших да остана тук и да следвам прозренията, които бях получил. Едно от прозрения през първата година беше, че трябва да си намеря учител и да се науча да живея с дисциплината, наложена ми от този учител. И направих именно това. Дадох си сметка, че Аджан Ча е добър учител и имаше добър стандарт за монашеска дисциплина, затова останах при него. Прозренията от онази година бяха верни, но се бях привързал към спомена.
Хората много се привързват към всички тези специални неща, като медитативни ритрийти и курсове, където всичко е под контрол и всичко е организирано, и има пълна тишина. Макар да имате прозрение, рефлективността не винаги присъства, защото човек предполага, че за да има тези прозрения, трябва да има онези условия.
Всъщност прозрението е повече въпрос на живот в прозрение. Не е като да получавате прозрения от време на време, а все повече, докато разглеждате Даммата, всичко става проникновено. Гледате живота проникновено сега, докато ви се случва. В момента, в който помислите, че ви трябват специални условия, без да го осъзнавате, ще си създадете всякакви сложности около практиката.
Така аз развих пускането: да не се занимавам с постигане или добиване на нещо. Реших да осъществявам малки постижения като това да бъда малко по-търпелив, малко по-смирен, малко по-щедър. Реших да развия това, а не да се отклонявам в опити да контролирам или владея околната среда с намерението да достигна някакъв екстаз. Посредством рефлексия стана очевидно, че привързването към прозренията е било проблемът. Прозренията си бяха истински, но имаше привързване към спомена.
Тогава дойде прозрението `да се откажеш, да пуснеш всичките си прозрения. Не се привързваш към тях. Пускаш всички прозрения, които ти идват, пускаш ги да си отидат, иначе стават спомени, а спомените са условия на ума и ако се привържеш към тях, могат да те доведат само до отчаяние.
Във всеки един момент нещата са такива, каквито са. С анапанасати, едно вдишване в този момент протича така. Не е каквото е било вдишването вчера. Не мислите за вчерашното вдишване и за вчерашното издишване, докато правите това сега. Вие сте изцяло с него, такова, каквото е – установете това. Рефлективната способност е основана на установяването на осъзнатостта върху нещата в момента, сега, а не върху някаква идея какво бихте искали да получите и после да се опитвате да го получите тук и сега. Опитът да докарате блаженото чувство от вчера тук и сега означава, че не сте наясно какво е сега. Не сте в сега. Дори с анапанасати, ако практикувате с надеждата да постигнете резултата от вчера, правите невъзможно получаването на какъвто и да е резултат.
Миналата зима Почитаемия Випаси медитираше в светилището и някой издаваше доста разсейващи шумове. Когато говорих с Почитаемия Випаси за това, бях изключително впечатлен, защото той сподели, че първоначално се раздразнил, но после решил, че шумовете ще са част от практиката. Той отворил ума си към медитативната зала с всичко в нея – шумовете, тишината, всичко. Това е мъдрост, нали? Ако шумът е нещо, което можете да спрете – като тропането на вратата от вятъра – идете и я затворете. Ако е нещо, върху което имате контрол, можете да направите това.
Но за по-голямата част от живота нямате контрол. Нямате право да искате всичко да се умълчи за „моята” медитация. Когато има рефлективност, вместо да имате малък ум, който трябва да има пълна тишина и специални условия, имате голям ум, който може да поеме всичко: шумовете, разсейванията, тишината, блаженството, неспокойството, болката. Умът е всеобхващащ, а не специализиращ се върху определено настройване на съзнанието. Тогава развивате пластичност, защото можете да концентрирате ума си.
Именно тук е необходима мъдрост за истинското развитие. Именно чрез мъдрост го развиваме, а не чрез воля или контролиране и манипулиране на средата и условията в нея – като махаме нещата, които не искаме и опитвайки се да се нагласим така, че да последваме желанието за постигане и придобиване.
Желанието е коварно. Когато осъзнаваме, че намерението ни е да постигнем някакво състояние, това е желание, нали? Така че го пускаме. Ако седим тук дори с желанието за постигане на първа джана, разпознаваме, че самото желание ще е нещото, което ще възпрепятства изпълнението. Затова пускаме желанието, което означава не да спрем да правим анапанасати, а да променим отношението си.
Какво можем да направим сега? Да развием осъзнатост върху едно вдишване. Повечето от нас могат това; повечето човешки същества имат достатъчно концентрация да се концентрират от началото на вдишването до края му. Но дори ако концентрацията ви е толкова слаба, че не можете да стигнете до края, няма проблем. Ще стигнете поне до средата. Това е по-добре, отколкото напълно да се откажете или изобщо да не опитате, нали? Защото поне събирате ума си за една секунда и това е началото: приучвате се да събирате ума си около едно нещо като дъха и да го задържате в продължение на едно вдишване, ако не на цяло, то на половин вдишване, или на четвърт, или на колкото, толкова. Поне сте започнали и трябва да се опитвате да развивате ум, който се радва да е способен дори на толкова, а не да се критикувате, че не сте постигнали първа джана или четвърта.
Ако медитацията се превърне в поредното нещо, което трябва да правите, и се чувствате виновни, че не изпълнявате очакванията си, ще започнете да се насилвате без яснотата за това какво правите. Тогава животът става доста печален и потискащ. Но ако приложите това вещо внимание в ежедневния живот, ще намерите голяма част от ежедневието си приятна – което може и да не забележите, ако се оплетете в компулсии и обсесии. Ако действаме с компулсивност, това се превръща в товар, в досадно мелене. И тогава се влачим да правим това, което трябва да правим, по един неосъзнат и негативен начин. Но когато сме сред природата – сред дърветата и в полето, и имаме това време за ритрийт – можем да седим или да вървим; нямаме кой знае какво да правим. Сутрешните напеви, вечерните напеви, могат да са изключително приятни, когато се отворим за тях. Хората ни носят храна. Храненето е нещо прекрасно. Хората ядат осъзнато и мълчаливо. Когато го правим по навик или компулсивно, се протака. И много неща, които сами по себе си са приятни, вече стават неприятни. Не можем да им се наслаждаваме, когато подхождаме с компулсивност, необмислено и с амбиция. Това са движещите сили, които унищожават радостта и чудесата в живота ни.
Задържането на вниманието върху дишането развива осъзнатост, но когато се изгубите в мисли или неспокойство, пак не е проблем. Не се насилвайте. Не бъдете роб, не се наказвайте с камшик, не бъдете зли към себе си. Водете се, насочвайте се, приучвайте се, но не се насилвайте. Нибана е неуловимо реализиране на не-вкопчване. Не можете да се вкарате насила в Нибана.Това е сигурният начин никога да не се получи. Нибана е тук и сега, така че ако насилвате към нея, всъщност се отдалечавате, минавате през нея.
Понякога е особено тежко да изгорим привързаностите в ума си. Светият живот е холокост, пълно изгаряне, изгаряне на аза, на невежеството. Диамантът е символ на чистотата, която излиза от холокоста; нещо, което е минало през такива пламъци, че всичко, което е останало, е чистота. Затова в живота ни тук трябва да я има тази готовност да изгорим себепредставите, самоопределенията, становищата, желанията, неспокойството, алчността, всичко, напълно, така че да не остане друго освен чистота. И тогава, когато има чистота, няма никой, нищо, има я онази „такова-тост”.
Пуснете и нея. Все повече и повече пътят е в простото бъдене тук и сега, в бъдене с нещата, такива, каквито са. Няма къде да се ходи, няма какво да се прави, няма какво да се става, няма какво да се премахва. След холокоста не е останало и невежество. Има чистота, яснота и интелигентност.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

ЗВУКЪТ НА ТИШИНАТА

Като се успокоите, можете да изпитате звука на тишината в ума си. Чувате го като високочестотен, звънтящ звук, който винаги присъства. Просто обичайно не се забелязва. Когато започнете да чувате този звук на тишината, това е белег за празнотата – за мълчанието на ума. Като се концентрирате върху него и се обърнете към него, той може да ви направи много умиротворени, блажени. Медитирайки върху него, оставяте условията на ума да се преустановят, без да ги потискате с друго условие. Иначе просто наслагвате едно условие върху друго.

Този процес се има предвид под правене на „камма”. Например, ако изпитвате гняв, започвате да мислите за нещо друго, за да избягате от гнева. Това е наслагване на едно условие върху друго. Не ви харесва какво се случва тук, затова поглеждате там, бягате. Но ако имате начин да се обърнете от обусловените феномени към необусловените, тогава не се прави камма и обусловените навици могат да избледнеят и да угаснат. Това е като „авариен шлюз” в ума, изход, така че каммичните формации (санкарите) имат изход, начин да отлетят, вместо да се пресъздават.

Един проблем при медитацията е, че много хора я намират за скучна. Хората се отегчават от празнотата. Искат да я запълнят с нещо. Забележете, че дори когато умът е съвсем празен, желанията и навиците още са там и ще дойдат и ще искат да правят нещо интересно. Трябва да сте търпеливи, да сте готови да обърнете глава на скуката и на желанието да правите нещо интересно и да сте доволни от празнотата на звука на тишината. И трябва да сте много непоколебими в обръщането си към него.

Но когато започнете да слушате и разбирате ума по-добре, това е много осъществима възможност за всички ни. След много години на практиката грубите каммични формации започват да избледняват, по-финните също започват да избледняват. Умът става значително по-празен и бистър. Но са нужни много търпение, издръжливост и готовност да се практикува при всякакви условия и да се откажете (да пуснете) и най-ценените си малки навици.

Някой може да вярва, че звукът на тишината е нещо или е постижение. Но не става дума за постигане на нещо, а за мъдра рефлексия на това, което изпитвате. Правилната рефлексия е, че всичко, което идва, отминава; а практиката е знаене на нещата, такива, каквито са.

Не ви давам някаква идентичност – няма нищо, към което да се привържете. Някои хора искат да знаят, като чуят звука на тишината – „това навлизане в потока” ли е? Или „Имаме ли душа?” Толкова сме привързани към концепциите. Всичко, което можем да осмислим е, че искаме да знаем нещо, че искаме да си сложим етикет на „аз”-а.  Ако има съмнение за нещо, съмнението се надига и после следва желание за нещо. Но практиката е тази на пускане (letting go). Придържаме се към това, което е, разпознаваме условията като условия и необусловеното като необусловено. Толкова е просто.

Дори религиозният стремеж се разглежда като условие! Това не означава, че не трябва да се стремите, но означава, че трябва да разпознавате самия стремеж като ограничен. Празнотата също е не-аз. Привързването към идеята за празнотата също е привързване. Пуснете го! Практиката тогава става на извръщане от обусловените феномени – не създавате още неща около вече съществуващите условия. Каквото и да се надигне в съзнанието ви – гняв, алчност или каквото и да е друго – разпознавате, че е там, но не правите нищо. Можете да се обърнете към празнотата на ума – към звука на тишината. Това дава на условия като гнева начин да се преустановят, вие ги пускате да си идат.

Имаме спомени за това какво сме правили в миналото, нали? Те се надигат в съзнанието, когато има условията за тях да се появят. Това е резултатната камма от някакво деяние в миналото, от действия, подчинени на невежество, алчност, омраза и делюзия, и т.н… Когато тази камма узрее в настоящето, човек все още има импулсите на алчност, омраза и заблуда, които се надигат в ума – резултатната камма. И когато им реагираме невежо, първосигнално, когато не сме осъзнати, създаваме още камма.

Двата начина, по които можем да създадем камма, са като я следваме или се опитваме да я премахнем. Когато спрем да го правим, циклите на каммата имат възможност да се преустановят. Резултатната камма, която се е надигнала, има изход, „авариен шлюз” към преустановяването си.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

ПОЗВОЛИ СИ И ПРИЕМИ…

Позволи си да умреш за този миг. Изследвай и наблюдавай как стоят нещата. Всичко, което възниква, отмира. И всичко влиза в този модел, нали? По този начин можем да разглеждаме всички обичайни неща в живота.

Приеми, че това е опитност на съзнанието и чувствителността. До това се свежа раждането ни като човешки същества, нали така? Раждаш се и трябва да изживееш цял един живот на съзнателно същество в една много чувствителна форма. Това, което ти въздейства, което стига до теб от обективния свят, ще ти се отразява.  Така стоят нещата. И в това няма нищо лошо. Но невежото човешко същество приема всичко много лично. Като цяло, имаме тази тенденция да правим всичко много лично. Сякаш аз не бива да се влия от тези неща, които ми въздействат. Не бива да изпитвам гняв или омраза, или алчност, или раздразнение, или разочарование, завист, ревност, страх, тревожност. Не би трябвало да изпитвам тези неща. Ако бях нормален, здрав мъж, нямаше да имаме тези проблеми. Ако бях нормален, здрав мъж, изобщо нямаше да съм чувствителен! Като носорог – с твърда кожа, която нищо не я пробива.

Но приеми, че бидейки човешки същества, ние имаме тези изключително чувствителни форми. Нищо не ти е сбъркано. Просто така стоят нещата. Такъв е животът. Живеем в едно общество, което е такова, каквото е. Живеейки в Лондон или в предградията, или в селата, или където и да е, може да не спираме да се мусим, защото не е идеално или защото много неща са дразнещи или не много приятни в много аспекти от живота ни. Но това е да сме чувствителни, нали?

Чувствителността означава, че всичко, каквото и да е то – приятно, неприятно, носещо удоволствие или болка, грозно – ние ще го изпитваме.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо