Архив

Аджан Сумейдо

АНАПАНАСАТИ – ДА НАБЛЮДАВАШ ДЪХА СИ

 

Анапанасати е концентриране на ума върху дишането, така че независимо дали вече сте
експерти в това или сте се отказали като от загубена кауза, винаги има време за
наблюдаване на дъха. Това е възможност за развиване на самади (концентрация)
посредством събиране на цялото внимание единствено върху усещането за дишане.
Така че на този етап използвайте цялата си ангажираност, да се съсредоточите върху
дължината на едно вдишване и върху дължината на едно издишване. И не се опитвайте
да го направите за 15 минути, да кажем, защото никога няма да успеете, ако имате
точно определено време за съсредоточена концентрация. Затова използвайте времето на
едно вдишване и издишване.
Успехът зависи от търпението ви, а не от силата на волята, защото умът броди и ние
винаги трябва търпеливо да се връщаме на дишането. Когато сме наясно, че умът се
отнася, ние отбелязваме този факт. Това може би се случва, защото в началото влагаме
твърде много енергия и после не я запазваме, влагаме прекалено усилие, а не запазваме
силата му. Затова използваме дължината на вдишването и дължината на издишването с
цел да ограничим усилието само за този период от време и в него да задържим
вниманието. Вложете усилие в началото на издишването, за да задържите вниманието
върху него, докато трае, и после отново го повторете с вдишването. Накрая ще се
получи изравняване и когато усилието липсва, де факто ще имаме „самади”.
Отначало изглежда трудно или си мислим, че не можем да го направим, защото не сме
свикнали. Повечето умове са обучени да използват асоциативни мисли. Умът се
обучава с четеното на книги и други такива занимания, да минава от една дума на
друга, да има мисли и концепции, базирани на логика и аргументи. Анапанасати, обаче,
е друг тип обучение, където обектът, върху който се концентрираме, е толкова прост,
че изобщо не е интересен на интелектуално ниво. Така че въпросът не е в поддържане
на интерес към това, а в полагане на усилие и използването на тази природна функция
на тялото като предмет на концентрацията. Тялото диша независимо дали осъзнаваме
това или не. Това не е като пранаяма, където развиваме сила чрез дишане, тук
развиваме самади – концентрация – и осъзнатост чрез наблюдаване на дишането,
нормалното дишане, каквото е сега. Както с всяко друго нещо, така и с това трябва да
се упражняваме, за да можем да го правим. Никой няма проблем с разбирането на
теорията, продължителната практика е това, което обезкуражава хората.
Отбележете същото това обезкуражение, което идва от неспособността ви да
постигнете желания резултат поради мъчнотията на практиката. Регистрирайте същото
това чувство, опознайте го и после го пуснете – let go. Отново се върнете на дъха.
Осъзнайте този момент на досадяване или на раздразнение, или на нетърпение,
опознайте го, после го пуснете и отново се върнете на дишането.

Пълния текст на краткото книжно тяло с инструкции за медитация можете да изтеглите от тук.

САМО ЕДНО ДИХАНИЕ

Тази сутрин разговарях с Почитаемия Субато и той ми сподели, че така и не е развил анапанасати – осъзнатост върху дишането. Аз го попитах: „А можеш ли да проследиш едно вдишване?” Той отвърна: „О, да.” „А можеш ли да проследиш едно издишване?” И той отвърна: „Да.” „Е, това е!” – рекох аз.
Практиката не е нищо повече. Но човек има нагласата да очаква да развие някаква специална способност за навлизане в някакво специално състояние. И понеже не го правим, си мислим, че не го можем.
Но духовният живот минава през отречението, през освобождаването, през пускането, а не през постигането и придобиването. Дори джаните са освобождения, а не постигания. Оставайки все повече и повече неща, пускайки все повече и повече, състоянията на джаните* идват естествено.
(*джана: това са изфинените състояния на съзнанието, които се преживяват по време на медитативна вглъбеност)

Отношението е най-важно. За да практикува анапанасати, човек насочва вниманието си върху едно вдишване, като е осъзнат от началото му до края. Едно вдишване, толкова. И после същото се прилага за издишването. Това е съвършеното постигане на анапанасати. Осъзнатостта само за толкова малко е резултат от концентрацията на ума посредством постоянно внимание върху дъха. От началото до края на вдишването, от началото до края на издишването. Отношението е винаги на пускане (letting go), на непривързване към някакви идеи или чувства, които се надигат, така че винаги сте напълно свежи за следващото вдишване, а после и за следващото издишване. Нищо не пренасяте. Това е път на освобождаване, на оставяне, на пускане, а не на постигане и придобиване.
Опасностите в медитативната практика са навикът да се вкопчваме в неща, да се вкопчваме в състояния; така че концепцията, която е най-полезна, е тази за пускане, а не за придобиване и постигане. Ако днес кажете, че вчера сте имали супер медитация, абсолютно фантастична, такава, за каквато винаги сте мечтали, и днес се опитате да постигнете същото прекрасно преживяване като вчера, но станете по-неспокойни или раздразнителни от всякога – какво е това? Защо не можем да получим каквото искаме? Защото се опитваме да постигнем нещо, което помним, а не работим с нещата, такива, каквито са, както се случват в момента. Правилният подход е този на осъзнатост, на поглед върху начина, по който стоят нещата сега, а не на спомняне на вчера и опити да се достигне състоянието от тогава.
Първата година, когато медитирах, нямах учител. Бях в едно кути* в Нон Кай за около десет месеца и имах всякакви сияйни прозрения. Бидейки сам десет месеца, без да говоря с никого, без да ходя никъде, всичко се беше успокоило и мислех, че съм напълно просветлен човек, арахант. Бях сигурен в това. По-късно разбрах, че не съм.
(*кути – много просто обзаведена дървена колиба, която служи за жилище на монах или монахиня)

Помня, че въпросната година Нон Кай бе застигнат от глад и нямахме много за ядене. Страдах от недохранване и си мислех: „Може би недохранването е отговорът. Дали да не се оставя на пълен глад…” Бях толкова слаб, че ушите ми започнаха да се цепят. Когато заспивах, после трябваше да си отлепям клепачите – залепваха от онези секрети, които ви излизат, когато не сте добре.
Един ден един канадски монах ми донесе три консервни кутии с мляко. В Азия имат едно консервирано подсладено мляко, което е много вкусно. Той ми донесе и нескафе, и манерка с топла вода. Направих си една чаша. Сложих си малко кафе, сипах си от млякото, добавих топла вода и започнах да пия. И направо пощурях. Беше невъобразимо вкусно. За първи път от седмици поемах нещо сладко и стимулиращо. Бидейки толкова недохранен и в такова притъпено апатично състояние, това ми подейства като петрол с високо октаново число – бам! Незабавно изгълтах напитката – не можех да се спра, и успях да изпия и трите кутии с мляко и голяма част от кафето. И умът ми излетя в открития космос, или поне така ми се струваше. И си казах: „Може би това е тайната. Ако мога да накарам някой да ми носи кутии с мляко.”
Когато на следващата година отидох в Уат Па Пон, не спирах да си мисля: „Имах такива прекрасни преживявания в Нон Кай. Имах всички онези удивителни видения и фантастични пространствени преживявания и сияйни прозрения, и тогава сякаш разбирах всичко. И дори си мислех, че съм арахант.” През първата година в Уат Па Пон почти нищо не ми се случи. Непрекъснато се опитвах да направя нещата, които правех в Нон Кай, за да получа онези изживявания. Но след време дори чашите със силно кафе вече не действаха. Не получавах онова оживяване, онези фантастични пикове и сияйни прозрения, които имах през първата година. И след първата Васа* в Уат Па Пон си казах: „Това място не е за мен. Мисля да отида и да се опитам да повторя преживяното в Нон Кай.” И оставих Аджан Ча, и отидох да живея в планината Пупек в провинция Сакорн Накорн.
(*Васа: традиционните тримесечни дъждовни ритрийти, които се правят всяка година в будистките манастири. Като цяло това е време на засилено внимание върху обучението и духовните наставления)

Там, най-сетне, бях на идеалното място. Но за подаянията трябваше да се тръгне, преди да се зазори, и да се слезе от планината, което си беше доста път, след което се чакаха селяните. Те носеха храна и после трябваше обратно да изкатериш планината и да изядеш храната преди дванадесет на обяд. Това си беше сериозен проблем.
Бях с един друг монах, тайландец, и си мислех: „Много е добър.” Бях много впечатлен от него. Но когато бяхме в планината, той искаше аз да го уча на английски – много му се ядосвах и исках да го убия.
Беше район, където имаше много терористи и комунисти – в Североизточен Тайланд. Понякога над нас прелитаха хеликоптери, проверяваха ни. Веднъж дойдоха и ме замъкнаха в провинциалния град, чудеха се дали не съм комунистически шпионин.
После се разболях тежко и трябваше да ме свалят на ръце от планината. Бях притиснах в едно окаяно място от един резервоар, под тънък ламаринен покрив, в горещия сезон, с насекоми, които влизаха и излизаха от всичките ми отверстия. С кошмарна храна. Едва не умрях, като се замисля. Замалко да не оцелея.
Но именно през това време, в малката дупка с горещия ламаринен покрив, настъпи истинската промяна. Бях напълно отчаян, много болен и слаб и напълно депресиран, и умът ми пропадаше в тези адски измерения с ужасната жега и неудобството. Имах чувството, че се варя. Беше като изтезание.
Тогава дойде промяната. Изведнъж просто спрях ума си. Отказах да потъвам в тази негативност и започнах да практикувам анапанасати. Използвах дъха си, за да се концентрирам, и нещата започнаха да се променят много бързо. След това възстанових здравето си и вече беше време за следващата Васа, така че се върнах – бях обещал на Аджан Ча да се върна в Уат Па Пон за Васата – робите ми бяха целите изпокъсани и раздрани. Изглеждах ужасно. Когато Аджан Ча ме видя, избухна в смях. А аз бях толкова радостен, че съм се върнал.
Бях се опитвал да практикувам с желанието за спомените от онези прозрения. Бях забравил какви точно са били прозрения. Бях толкова привързан към идеята за практикуване по аскетичен начин – както през първата година, когато аскетизмът подейства. Тогава недохранването и самотата сякаш ми бяха дали проникновение и през следващите години се опитвах да създам условия, така че отново да получа онези фантастични прозрения.
Но следващите две или три години минаха просто така. Нищо особено не се случи. Шест месеца бях изкарал на онази планина, преди да се върна в Уат Па Пон, и реших да остана тук и да следвам прозренията, които бях получил. Едно от прозрения през първата година беше, че трябва да си намеря учител и да се науча да живея с дисциплината, наложена ми от този учител. И направих именно това. Дадох си сметка, че Аджан Ча е добър учител и имаше добър стандарт за монашеска дисциплина, затова останах при него. Прозренията от онази година бяха верни, но се бях привързал към спомена.
Хората много се привързват към всички тези специални неща, като медитативни ритрийти и курсове, където всичко е под контрол и всичко е организирано, и има пълна тишина. Макар да имате прозрение, рефлективността не винаги присъства, защото човек предполага, че за да има тези прозрения, трябва да има онези условия.
Всъщност прозрението е повече въпрос на живот в прозрение. Не е като да получавате прозрения от време на време, а все повече, докато разглеждате Даммата, всичко става проникновено. Гледате живота проникновено сега, докато ви се случва. В момента, в който помислите, че ви трябват специални условия, без да го осъзнавате, ще си създадете всякакви сложности около практиката.
Така аз развих пускането: да не се занимавам с постигане или добиване на нещо. Реших да осъществявам малки постижения като това да бъда малко по-търпелив, малко по-смирен, малко по-щедър. Реших да развия това, а не да се отклонявам в опити да контролирам или владея околната среда с намерението да достигна някакъв екстаз. Посредством рефлексия стана очевидно, че привързването към прозренията е било проблемът. Прозренията си бяха истински, но имаше привързване към спомена.
Тогава дойде прозрението `да се откажеш, да пуснеш всичките си прозрения. Не се привързваш към тях. Пускаш всички прозрения, които ти идват, пускаш ги да си отидат, иначе стават спомени, а спомените са условия на ума и ако се привържеш към тях, могат да те доведат само до отчаяние.
Във всеки един момент нещата са такива, каквито са. С анапанасати, едно вдишване в този момент протича така. Не е каквото е било вдишването вчера. Не мислите за вчерашното вдишване и за вчерашното издишване, докато правите това сега. Вие сте изцяло с него, такова, каквото е – установете това. Рефлективната способност е основана на установяването на осъзнатостта върху нещата в момента, сега, а не върху някаква идея какво бихте искали да получите и после да се опитвате да го получите тук и сега. Опитът да докарате блаженото чувство от вчера тук и сега означава, че не сте наясно какво е сега. Не сте в сега. Дори с анапанасати, ако практикувате с надеждата да постигнете резултата от вчера, правите невъзможно получаването на какъвто и да е резултат.
Миналата зима Почитаемия Випаси медитираше в светилището и някой издаваше доста разсейващи шумове. Когато говорих с Почитаемия Випаси за това, бях изключително впечатлен, защото той сподели, че първоначално се раздразнил, но после решил, че шумовете ще са част от практиката. Той отворил ума си към медитативната зала с всичко в нея – шумовете, тишината, всичко. Това е мъдрост, нали? Ако шумът е нещо, което можете да спрете – като тропането на вратата от вятъра – идете и я затворете. Ако е нещо, върху което имате контрол, можете да направите това.
Но за по-голямата част от живота нямате контрол. Нямате право да искате всичко да се умълчи за „моята” медитация. Когато има рефлективност, вместо да имате малък ум, който трябва да има пълна тишина и специални условия, имате голям ум, който може да поеме всичко: шумовете, разсейванията, тишината, блаженството, неспокойството, болката. Умът е всеобхващащ, а не специализиращ се върху определено настройване на съзнанието. Тогава развивате пластичност, защото можете да концентрирате ума си.
Именно тук е необходима мъдрост за истинското развитие. Именно чрез мъдрост го развиваме, а не чрез воля или контролиране и манипулиране на средата и условията в нея – като махаме нещата, които не искаме и опитвайки се да се нагласим така, че да последваме желанието за постигане и придобиване.
Желанието е коварно. Когато осъзнаваме, че намерението ни е да постигнем някакво състояние, това е желание, нали? Така че го пускаме. Ако седим тук дори с желанието за постигане на първа джана, разпознаваме, че самото желание ще е нещото, което ще възпрепятства изпълнението. Затова пускаме желанието, което означава не да спрем да правим анапанасати, а да променим отношението си.
Какво можем да направим сега? Да развием осъзнатост върху едно вдишване. Повечето от нас могат това; повечето човешки същества имат достатъчно концентрация да се концентрират от началото на вдишването до края му. Но дори ако концентрацията ви е толкова слаба, че не можете да стигнете до края, няма проблем. Ще стигнете поне до средата. Това е по-добре, отколкото напълно да се откажете или изобщо да не опитате, нали? Защото поне събирате ума си за една секунда и това е началото: приучвате се да събирате ума си около едно нещо като дъха и да го задържате в продължение на едно вдишване, ако не на цяло, то на половин вдишване, или на четвърт, или на колкото, толкова. Поне сте започнали и трябва да се опитвате да развивате ум, който се радва да е способен дори на толкова, а не да се критикувате, че не сте постигнали първа джана или четвърта.
Ако медитацията се превърне в поредното нещо, което трябва да правите, и се чувствате виновни, че не изпълнявате очакванията си, ще започнете да се насилвате без яснотата за това какво правите. Тогава животът става доста печален и потискащ. Но ако приложите това вещо внимание в ежедневния живот, ще намерите голяма част от ежедневието си приятна – което може и да не забележите, ако се оплетете в компулсии и обсесии. Ако действаме с компулсивност, това се превръща в товар, в досадно мелене. И тогава се влачим да правим това, което трябва да правим, по един неосъзнат и негативен начин. Но когато сме сред природата – сред дърветата и в полето, и имаме това време за ритрийт – можем да седим или да вървим; нямаме кой знае какво да правим. Сутрешните напеви, вечерните напеви, могат да са изключително приятни, когато се отворим за тях. Хората ни носят храна. Храненето е нещо прекрасно. Хората ядат осъзнато и мълчаливо. Когато го правим по навик или компулсивно, се протака. И много неща, които сами по себе си са приятни, вече стават неприятни. Не можем да им се наслаждаваме, когато подхождаме с компулсивност, необмислено и с амбиция. Това са движещите сили, които унищожават радостта и чудесата в живота ни.
Задържането на вниманието върху дишането развива осъзнатост, но когато се изгубите в мисли или неспокойство, пак не е проблем. Не се насилвайте. Не бъдете роб, не се наказвайте с камшик, не бъдете зли към себе си. Водете се, насочвайте се, приучвайте се, но не се насилвайте. Нибана е неуловимо реализиране на не-вкопчване. Не можете да се вкарате насила в Нибана.Това е сигурният начин никога да не се получи. Нибана е тук и сега, така че ако насилвате към нея, всъщност се отдалечавате, минавате през нея.
Понякога е особено тежко да изгорим привързаностите в ума си. Светият живот е холокост, пълно изгаряне, изгаряне на аза, на невежеството. Диамантът е символ на чистотата, която излиза от холокоста; нещо, което е минало през такива пламъци, че всичко, което е останало, е чистота. Затова в живота ни тук трябва да я има тази готовност да изгорим себепредставите, самоопределенията, становищата, желанията, неспокойството, алчността, всичко, напълно, така че да не остане друго освен чистота. И тогава, когато има чистота, няма никой, нищо, има я онази „такова-тост”.
Пуснете и нея. Все повече и повече пътят е в простото бъдене тук и сега, в бъдене с нещата, такива, каквито са. Няма къде да се ходи, няма какво да се прави, няма какво да се става, няма какво да се премахва. След холокоста не е останало и невежество. Има чистота, яснота и интелигентност.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

ЗВУКЪТ НА ТИШИНАТА

Като се успокоите, можете да изпитате звука на тишината в ума си. Чувате го като високочестотен, звънтящ звук, който винаги присъства. Просто обичайно не се забелязва. Когато започнете да чувате този звук на тишината, това е белег за празнотата – за мълчанието на ума. Като се концентрирате върху него и се обърнете към него, той може да ви направи много умиротворени, блажени. Медитирайки върху него, оставяте условията на ума да се преустановят, без да ги потискате с друго условие. Иначе просто наслагвате едно условие върху друго.

Този процес се има предвид под правене на „камма”. Например, ако изпитвате гняв, започвате да мислите за нещо друго, за да избягате от гнева. Това е наслагване на едно условие върху друго. Не ви харесва какво се случва тук, затова поглеждате там, бягате. Но ако имате начин да се обърнете от обусловените феномени към необусловените, тогава не се прави камма и обусловените навици могат да избледнеят и да угаснат. Това е като „авариен шлюз” в ума, изход, така че каммичните формации (санкарите) имат изход, начин да отлетят, вместо да се пресъздават.

Един проблем при медитацията е, че много хора я намират за скучна. Хората се отегчават от празнотата. Искат да я запълнят с нещо. Забележете, че дори когато умът е съвсем празен, желанията и навиците още са там и ще дойдат и ще искат да правят нещо интересно. Трябва да сте търпеливи, да сте готови да обърнете глава на скуката и на желанието да правите нещо интересно и да сте доволни от празнотата на звука на тишината. И трябва да сте много непоколебими в обръщането си към него.

Но когато започнете да слушате и разбирате ума по-добре, това е много осъществима възможност за всички ни. След много години на практиката грубите каммични формации започват да избледняват, по-финните също започват да избледняват. Умът става значително по-празен и бистър. Но са нужни много търпение, издръжливост и готовност да се практикува при всякакви условия и да се откажете (да пуснете) и най-ценените си малки навици.

Някой може да вярва, че звукът на тишината е нещо или е постижение. Но не става дума за постигане на нещо, а за мъдра рефлексия на това, което изпитвате. Правилната рефлексия е, че всичко, което идва, отминава; а практиката е знаене на нещата, такива, каквито са.

Не ви давам някаква идентичност – няма нищо, към което да се привържете. Някои хора искат да знаят, като чуят звука на тишината – „това навлизане в потока” ли е? Или „Имаме ли душа?” Толкова сме привързани към концепциите. Всичко, което можем да осмислим е, че искаме да знаем нещо, че искаме да си сложим етикет на „аз”-а.  Ако има съмнение за нещо, съмнението се надига и после следва желание за нещо. Но практиката е тази на пускане (letting go). Придържаме се към това, което е, разпознаваме условията като условия и необусловеното като необусловено. Толкова е просто.

Дори религиозният стремеж се разглежда като условие! Това не означава, че не трябва да се стремите, но означава, че трябва да разпознавате самия стремеж като ограничен. Празнотата също е не-аз. Привързването към идеята за празнотата също е привързване. Пуснете го! Практиката тогава става на извръщане от обусловените феномени – не създавате още неща около вече съществуващите условия. Каквото и да се надигне в съзнанието ви – гняв, алчност или каквото и да е друго – разпознавате, че е там, но не правите нищо. Можете да се обърнете към празнотата на ума – към звука на тишината. Това дава на условия като гнева начин да се преустановят, вие ги пускате да си идат.

Имаме спомени за това какво сме правили в миналото, нали? Те се надигат в съзнанието, когато има условията за тях да се появят. Това е резултатната камма от някакво деяние в миналото, от действия, подчинени на невежество, алчност, омраза и делюзия, и т.н… Когато тази камма узрее в настоящето, човек все още има импулсите на алчност, омраза и заблуда, които се надигат в ума – резултатната камма. И когато им реагираме невежо, първосигнално, когато не сме осъзнати, създаваме още камма.

Двата начина, по които можем да създадем камма, са като я следваме или се опитваме да я премахнем. Когато спрем да го правим, циклите на каммата имат възможност да се преустановят. Резултатната камма, която се е надигнала, има изход, „авариен шлюз” към преустановяването си.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

ПОЗВОЛИ СИ И ПРИЕМИ…

Позволи си да умреш за този миг. Изследвай и наблюдавай как стоят нещата. Всичко, което възниква, отмира. И всичко влиза в този модел, нали? По този начин можем да разглеждаме всички обичайни неща в живота.

Приеми, че това е опитност на съзнанието и чувствителността. До това се свежа раждането ни като човешки същества, нали така? Раждаш се и трябва да изживееш цял един живот на съзнателно същество в една много чувствителна форма. Това, което ти въздейства, което стига до теб от обективния свят, ще ти се отразява.  Така стоят нещата. И в това няма нищо лошо. Но невежото човешко същество приема всичко много лично. Като цяло, имаме тази тенденция да правим всичко много лично. Сякаш аз не бива да се влия от тези неща, които ми въздействат. Не бива да изпитвам гняв или омраза, или алчност, или раздразнение, или разочарование, завист, ревност, страх, тревожност. Не би трябвало да изпитвам тези неща. Ако бях нормален, здрав мъж, нямаше да имаме тези проблеми. Ако бях нормален, здрав мъж, изобщо нямаше да съм чувствителен! Като носорог – с твърда кожа, която нищо не я пробива.

Но приеми, че бидейки човешки същества, ние имаме тези изключително чувствителни форми. Нищо не ти е сбъркано. Просто така стоят нещата. Такъв е животът. Живеем в едно общество, което е такова, каквото е. Живеейки в Лондон или в предградията, или в селата, или където и да е, може да не спираме да се мусим, защото не е идеално или защото много неща са дразнещи или не много приятни в много аспекти от живота ни. Но това е да сме чувствителни, нали?

Чувствителността означава, че всичко, каквото и да е то – приятно, неприятно, носещо удоволствие или болка, грозно – ние ще го изпитваме.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

Ajahn Sumedho

„Ако кажа „вчера”, вие си спомняте нещо. И това е перцепция, обусловена в ума. Ние си носим всякакви неща с нас от миналото, вярваме в тях. Колко от нас дават живот на миналото в настоящето? Имаме тази способност да помним. Когато сме невнимателни, правим глупави неща, които после трябва да помним. И си мислим: „Може би трябва да съм по-внимателен за това какво правя, та като си го спомням, да не е толкова ужасно.”

Веднъж при мен дойде една млада жена, която беше доста разстроена. Беше направила аборт и се тревожеше от кармичния резултат. „Какво ще се случи с мен? Какво ще се случи с мен, като умра?” Аз отговорих: „Не знам. Но можете да наблюдавате резултатите тук, в този живот. Ще трябва да помните тези неща и да се питате за тях – това е кармичният резултат.”

Когато правим такива неща, ние трябва да ги помним. (щем, не щем) И трябва да се питаме: „Това лошо деяние ли беше? Редно ли беше? Трябваше… или не трябваше?” Искаме да ни се казва, че няма проблем да правим разни неща, да правим аборти, например. Искаме някаква сигурност. Или ни се иска да ни изкарат акъла и да ни казват, че стореното е зло и лошо и ще страдаме в ада. Но ние не знаем това, нали? Не знаем колко сме лоши. Абортът със сигурност не е нещо, което човек би съветвал другите да направят, освен ако няма медицински причини. Човек не обикаля, възхвалявайки го като благородно, изтънчено деяние, не го издига като абсолютното постижение за една жена.

Абортът е от онези неща в живота, които винаги ни оставят малко несигурни или уплашени – защото не знаем. Това, което можем да знаем, е, че не знаем и че може би трябва да живеем малко по-внимателно, за да не се налага да вземаме такива решения или да си генерираме такива страхове в живота.

Ако отворим ума си в една мъдра рефлексия, тогава знаем как да живеем. Не става въпрос да ни се казва, че ще идем в ада, ако направим това или онова. Хората, разбира се, отиват в ада; те си го създават от страх, съмнение и тревожност – резултатите от безхаберното живеене. Ние помним лошите неща, които сме правили; никога не ги забравяме. Помним и добрите неща. Но въпросът е, че трябва да помним. Незначителните неща, обикновените – тях не ги помним много. Но всичко екстремно – малко плашещо или застрашително – го помним. Така работи умът.

Будата съветвал за мъдро обмисляне – мъдро да се учим от живота, а не да го живеем слепешката като създание на навика или като условено морално същество. Да си морален от страх е по-добре, отколкото да си аморален, но все пак в това няма мъдрост.

Миналото СЕГА е спомен. А утре? Какво е утре? Утре е неизвестното, нали? Колко много неща могат да се случат утре, в неизвестното? Може да си мислим: „Утре ще направя това.” Но нещата се променят и може да не сме в състояние да го направим. Можем да проектираме в бъдещето всички вероятности от преживяванията ни в миналото: „Може би ще стана милиардер.” „Може би ще загубя всичко, ще се разболея от рак, ще бъда изоставен от всички, няма да ми останат приятели, ще живея в някой стар бедняшки квартал в Лондон – депресиран и сам.” Можем да си представим възможно най-лошия сценарий или най-добрия, или всичко по средата. Ако допуснем, например, че утре ще е началото на Третата Световна Война, можем да си помислим: „Страх ме е. Утре! Не искам да идва утре!” Или пък някой казва: „Утре започва великата Епоха на Водолея, златното време на човечеството, в което всички ще израснем и ще живеем като добри същества.” Тогава ще си мислим: „О, няма ли да е прекрасно? Утре всичко ще се подреди!” Ще има ли ядрена война утре? Или ще се изпълни Епохата на Водолея и всичко ще бъде прекрасно?

Какво всъщност ни чака в бъдещето? Смъртта ни чака. Ние казваме: „Не искам да мисля за това. Ще мисля за миналото, ще разгледаме албумите със снимки, ще гледам записи от сватбата, завършването на децата от университета, печеленето ми на турнира по голф, аз на камила до пирамидите, аз във Ватикана…” Такива сме, нали? Защо? Защото бъдещето е неизвестното и вместо да гледаме натам, търсим миналото – спомените, сантимента. В медитация е нужно да се установим в настоящето – в познатото и в непознатото.

Будисткото учение е, че всичко, което възниква, отмира и е не-аз. Така че смъртта, това, което наричаме смърт, не е нищо повече от края на едно тяло. И все пак идеята за умирането е плашеща за повечето от нас, защото то е това, което не знаем: „Когато вече нямам това тяло, какво ще се случи с мен?” Това е непознатото и ние не можем да си представим какво ще се случи с нас. Може би имаме схващания за отиване в рая, за вечно щастие, за едно състояние на безкрайно блаженство, за сливане с Отеца на небесата със свирене на арфа и излъчване на сияйна светлина. Или може би си мислим за ада: „Аз съм от онези, дето ги изпращат в пъкъла.” Ние не знаем бъдещето. Но не е нужно да знаем. Можем да оставим бъдещето да бъде мистериозното непознато, безграничния потенциал – с възможност за удоволствие, с възможност за болка, с възможност за мир. Когато пуснем страха от непознатото, намираме мир.

Има го „сега”-то и „знаенето”, че миналото е спомен и бъдещето е неизвестното. Това е начинът за добиване на правилна перспектива за всичко във вселената. Ние всъщност вярваме във времето – във вчера и в утре – приемаме ги като плътни реалности. Но те са само перцепции, заемащи място в настоящето. Ние вкарваме яснота за начина, по който стоят нещата в настоящето. Всеки ден може да се приема, както дойде, като едно съвсем ново преживяване, а перцепцията за датата да се разглежда като една условност за преминаване във времето.

Ние знаем много за нещата от условените схващания, които наричаме образование. Пълним умовете си с много идеи, факти, статистики – „Населението на Великобритания е 55 млн.” И си мислим, че знаем нещо за Великобритания, като имаме това „55 милиона души”. Казваме: „Във Великобритания има 55 млн. души. Това са ужасно много хора. Пренаселено е!” Но всичко това е само схващане. Мислим си, че познаваме Великобритания, защото знаем факти за нея. Но всъщност какво е това познание? Едно схващане за момента. И това конкретно схващане – прихващане на реалността, влиза в съзнанието и после си отива. Ние разглеждаме Великобритания като реалност, като солидна, надеждна, сигурна. Но ако я погледнем, какво виждаме? Едно схващане, една перцепция, която идва и си отива в зависимост от условията. Освен ако не сме обсебени или луди, ние не мислим непрекъснато: „Великобритания, Великобритания, Великобритания…” Когато възникнат определени условия, тази конкретна перцепция идва в съзнанието. Но я има и тази тенденция за пролифериране, за реакции в зависимост дали човек е за или против, или дали има много мнения: „Великобритания – 55 млн. души – пренаселена!” Едното води до следващото. Казваме: „Америка – Роналд Рейгън – Калифорния.” Имаме асоциативно мислене: „Египет – Пирамиди – Клеопатра – Садат.” Когато, като дете, учех за Китай, ни казваха, че китайките си връзвали краката. До ден днешен, макар китайките вече да не си връзват краката, тази мисъл отново изниква в ума ми. Така можем да видим колко условен е умът.

Когато медитираме, наблюдаваме навиците на ума, мненията, вижданията и предразсъдъците, с които сме об-условени. Част от човека, част от човешкото невежество е да биваме улавяни във фиксирани позиции за всичко, за себе си, за религия, за политика, за всички тези неща. Можем да ги разглеждаме като схващания (като перцепции) в ума. Когато медитираме, разпознаваме границите на ума. Правейки това, ставаме знаенето тук и сега. Ставаме знаенето – това, което знае; знаем границите на нашето човешко състояние, на това, което можем да знаем, и на това, което не можем да знаем; знаем какво е спомен, какво е концепция или ментално творение – знаем условията на ума. Единственото сигурно е сега – така стоят нещата в този момент от времето.

Сутрин казвам: „Днес е началото на един нов ден. Вчера е спомен. Утре е неизвестното. Сега е знаенето.” Това е начинът да се помнят тези неща.”

Из „Ученията на един будистки монах и сега е знаенето“

Хората често смятат, че съзерцанието е същото като мисленето за нещо. Но когато аз използвам думата, тя по-скоро означава „съзерцаване на това какво е съществуващото положение”. Ако се чувствате ядосани или изпълнени с неприязън, съзерцавайте това чувство. Това не означава, че трябва да се опитате да разберете защо или откъде се е появило това чувство, а просто да го наблюдавате какво е. Оставете го да бъде (let it be) и наблюдавайте какво е усещането за него като преживяване в настоящия момент.

Трите характеристики на нетрайността (анича), неудовлетворителността (дукка) и без-азовостта (анатта) са водещите насоки. Не в смисъл да си повтаряте, че гневът е нетраен, неудовлетворителен и без аз или да проектирате тези идеи върху преживяването, а да видите нетрайността и да я съзерцавате. Спомням си едно наблюдение на минаването на времето – как слънцето изгрява и залязва – и използването на нетрайността като обект за съзерцание за деня или за няколко дни поред. Ние можем да забележим визуалната промяна и звука. Когато някой самолет прелети или някой каже нещо, например, ние ясно осъзнаваме как звукът е много категорично нетраен, отлитащ, ефимерен. А вкусът и докосването – те трайни ли са? Не!

Съзерцавайте доволството и признателността. Това не означава задължително да сте доволни и признателни. Не казвам, че трябва да изпитвате тези емоции. По-скоро ви окуражавам да водите такъв живот, в който този тип чувства се пораждат у вас; вие ги култивирате. В монашеския живот ние умишлено култивираме доволство. То не идва толкова естествено. Много пъти сме недоволни от всичко. Но чрез съзерцание на недоволството и страданието, което идва от вечното оплакване и искане на нещо по-добро, вие виждате страданието от тези негативни ментални състояния.

Като просещи монаси, ние можем да съзерцаваме факта, че животът ни зависи от добрината на другите. Това, всъщност, е едно от монашеските съзерцания и е някак хубаво за един монах или монахиня да си го припомнят във всеки ден от живота си. Можем да съзерцаваме и всички добри деяния в голям или малък мащаб. Помислете за всички добри неща, които са направили съзнателните същества днес. Това е друго съзерцание, което ни помага да мислим положително за добрината на човечеството.

Преди година водих ритрийт в една чаена градина в Дарджилинг. Една чудесна къща за гости беше построена наскоро и аз бях първият гост; цялата беше за мен. Имаше телевизор във всекидневната и управителят го беше включил, така че единственото, което можеше да се гледа бяха международните новини на Би Би Си. Това беше по времето, когато Пол Пот беше умрял в Камбоджа. В деня, в който кремираха трупа му, аз го гледах по телевизията. Бил съм в Камбоджа през 1997 година за около месец като поканен гост на Сангараджата. Проведох няколко ритрийта в Пхном Пен и срещнах всякакви хора. Отнесоха са с мен като с ВИП персона. Водиха ме в Ангкор Уат и в курортния град на брега. Но освен тези неща, посетих музеи, в които имаше черепи от „Полетата на смъртта”, както и едно училище, в което са измъчвали хора. По стените имаше снимки, които навяваха злокобни и потискащи картини в ума, сцени на жестокост на хора, наслаждаващи се на изтезанията, отлагащи смъртта, за да е по-продължителна, мъчителна, ужасяваща и агонизираща. Не беше като да са застреляли някого в главата. Червените кхмери наистина са обичали да карат хората да страдат, като са удължавали страданието възможно най-много.

Тези картини са в ума ми от ужаса по Полетата на смъртта в Камбоджа и разбира се, Пол Пот е символът на всичко това, демон, който всеки възприема като едно от големите чудовища на този век – Хитлер, Сталин и Пол Пот! По това време се занимавах с една практика на „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена”. Това съзерцавах на ритрийта в Дарджилинг. Но това, което видях по телевизията, беше трупът на Пол Пот, захвърлен да изгори като боклук. Този стар човек, когото всички мразеха – червените кхмери се бяха обърнали срещу него, жена му и дъщеря му не присъстваха на погребението. Имаше само двама въоръжени стражи. Той беше умрял близо до тайландската граница. Запалиха огън от някакви гуми, хвърлиха тялото му отгоре, хвърлиха стар дюшек, на който беше умрял и бамбуков стол, на който беше седял, и тази грамада от боклук просто изгоря. Човек по-скоро изпитваше радост от мрачния край на едно ужасно чудовище, а не от „неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателните същества от безначални времена”. Забелязах тази тенденция да чувствам: „Той си го заслужаваше! Отмъщение! Дори това беше добро за него. Трябваше да умре по ужасен начин, за да си го получи!” Всъщност не се чувствах така, но можех да разбера този тип отмъстителни тенденции за възмездие на човешкия ум, този тип емоции. Мислех си: „Сигурно сега всички си мислят „Отървахме се от това старо чудовище” и сигурно никой не си мисли нищо положително за Пол Пот.” Тогава умишлено се опитах да мисля другояче. „Със сигурност Пол Пот е имал мигове на добрина в живота си. Имал е куче. Бил е добър към жена си, към дъщеря си. Като малък, е бил е момче при олтара.” И започнах да се опитвам да се радвам на добрите деяния на Пол Пот, просто като упражнение за съзерцание.

Представата за Пол Пот е, че той е бил чудовище, но никой не е изцяло лош – никой! Хитлер и Сталин също трябва да са имали добри деяния. Това че правят ужасни неща, не означава, че са изцяло и само зли и никога не правят нищо добро. Съзерцавайки това, започнах да се радвам на добрите деяния, на неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена. И си казах: „Може би съм единственият човек на тази планета, който в момента се радва на добрите деяния на Пол Пот.” Знам, че някои хора много ще ми се ядосат, че му приписвам възможността да е извършил дори един акт на добрина в даден момент в живота му, като погалване на кучето или купуване на нова рокля за жена му. Но това е възможно!

Съзерцаването на тези малки неща – дори да изглеждат тривиални – е едно упражнение в съзнателното ви информиране на себе си за радостта от добрината на човечеството. Забелязах, че това упражнение неутрализира тенденцията у мен да отдавам прекалена важност на лошите деяния на човечеството, включително на моите собствени. Забелязал съм, че много ме бива в отдаването на прекалено значение на грешките и глупостите, които правя, както и на недостатъците и слабостите, които имам. Много се вбесявам от това! Но съм склонен почти да се откажа от всяко добро в живота ми. Нали разбирате, „Е, и какво?! Защо правя това? Не знам, но така става.”

Забелязвам това и във сангата (монасите и монахините) тук, в Англия. Има такъв голям интерес в това какво не е наред в сангата, че понякога доброто напълно се пренебрегва като нереалистично или просто се отрича. Отношението, че нещо не е наред или че има голяма липса, или че има истински проблем, който трябва да се реши, е доста често срещано в монашеските среди. Не го казвам просто за да отричаме, ако има нещо нередно, или да казваме, че всичко е идеално, но този подход създава атмосфера на тревожност, едно непрекъснато, прикрито чувство, че нещо не е наред и че трябва да провеждаме повече срещи, повече дискусии и да се опитаме да разберем какво е то. Ние сме правили това и изглежда, че то само влошава нещата. Може би проблемът е в допускането, че изобщо има нещо, което не е наред, със съответното отдаване на прекалено значение и внимание.

В тази „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена” аз се радвам на същите такива добри деяния на нашата санга тук, в Англия, още от нейното начало. Така по-добре ли е? Това е съзерцание, което не се основава на идеалистично мислене или фантазия, а на познаването на доброто в сърцата ни, на знаенето, че искаме да бъдем добри. Повечето хора, които познавам,  наистина искат да са добри, дори да не са. Просто понякога са улавяни в обиди и отношения, и навици, които ги карат да правят вредящи и безчестни неща. Стремежът да бъдем добри е общ за всички ни. Не мисля, че съм срещал човешко същество, което мога да кажа, че е изцяло лошо и не е имало стремеж за някаква добра постъпка. Помненето на това и изкарването му във фокуса на ума не е инфлация на егото, а честност за това как стоят нещата.

Една практика, която имаме в манастира, е да споделяме благословиите в живота си. В будизма не вършим неща с егоистични цели, макар и да седим тук и може би да си мислим: „Аз ще стана просветлен! Не знам вие какво правите, но аз ще се пробудя!” Това звучи много егоистично, но после ние споделяме благословията от нашата практика с другите. Има едно хубаво песнопение, което пеем в края на деня и с което споделяме благословиите, доброто и практиката в нашия живот с всички чувстващи същества. От будистка гледна точка всички чувстващи същества включват демоните, ангелите, чудовищата и светците, видимите и невидимите сили, родените, неродените и т.н. Това е толкова всеобхващащо, че не можете да изключите никого; дори споделяме благословиите от живота ни с бога на смъртта. Кой би помислил да направи това? Това ни помага да приемем, че животите на всички ни са взаимно зависими; ние не сме просто изолирани единици, функциониращи по начин, който не се отразява на никого другиго.

Преди да започна да медитирам, бях възпитан да бъда този независим, свободен индивид – такива бяха идеалите – и това ме оставяше с впечатлението, че „Моят живот си е моя работа, не твоя! И какво правя аз с живота си е моя работа, не твоя. Ако искам да си съсипя живота, това си е моя работа. Ти не се тревожи. Гледай си твоята работа. Гледай си твоя живот.” Но ефектът от този подход беше, че когато достигнах 30-те, вече страдах от хронична самота. Не че нямах никакви приятели, но и така, пак бях самотен. Самотата идваше от липсата на свързване, просто жънех резултата от този „индивидуален, независим свободен дух”, който казваше „Моят живот си е моя работа, не твоя. Гледай си твоята работа!” Чрез медитация постепенно видях как емоционално съм се откъснал от останалия свят с моите идеи за независимост и индивидуализъм.  От една страна е забавно, когато си млад да се наслаждаваш на свободата от отстояването на себе си, от това да не те е грижа какво мислят другите, от това да си мислиш, че няма значение какво „аз правя, защото на никого няма да навреди! Ако навреди на мен, готов съм да си го понеса!” Но сега не бих мислил по този начин, защото виждам, че си въздействаме едни на други, независимо дали имаме такова намерение или не.

Тази сфера, в която сме, е много чувствителна. Всичко на тази  планета е сетивно преживяване, виждане, чуване, мирисане, вкусване, докосване; всичко е свързано с това как ни въздействат нещата. Дори тонът на нечий глас или думите, които използва, са неща, които чувстваме. Някой ми разказваше за някакво гневно обаждане, което преживял. Гневът, който чул от другата страна, проникнал  във всяка клетка на тялото му. Не било защото човекът бил важен за него, а от силата на гнева му. Това е чувствителност, нали? Можете да рационализирате и да кажете: Това си е негово страдание.” И да се опитате да го премахнете, без да чувствате нищо. Да бъдем чувствителни е доста плашещо, нали? Да сме чувствителни означава да сме обект на толкова много неща, които се случват, че трябва да развием начини да се защитаваме.

Друго мислене от моето поколение беше, че мъжете не са чувствителни. „Жените са чувствителни, но мъжете не са. Ние не чувстваме. Ние сме твърди. Мъжете не плачат като жените.” Имаше някакви такива послания към децата: „Мъжете не плачат. Това е признак за слабост. Чувстването е признак за слабост.” Спомням си, че в армията бяхме развили една мачо броня – „Нищо не ме трогва. От нищо не ме е страх.” Излизаш на бойното поле, отвътре се тресеш от страх, докато казваш „От нищо не ме е страх!” Това е маската, която слагаш за пред обществото. Това е начин да се защитиш.

Но в медитацията вие изцяло отваряте вратите на своята пълна чувствителност. Как трябва да се интерпретира чувствителността? Будата учел да я разглеждаме от гледна точка на дамма (истината), а не от гледна точка на аза. Да сме чувствителни като личност – един вид, „аз съм това тяло” – е да мислим от позицията на „това съм аз с моите емоции, моите чувства, моите мисли, моите спомени, моите очи, уши, нос, език и т.н. Всичко това е мое!” И после ставам особено уплашен от това чувствително състояние. Мисълта, че тази взаимозависимост и чувствителност са всеобхващащи, изглежда поразителна, докато съзерцавате живота. Иска ви се да потърсите място, в което да се защитите, крепост, малка пещера с табели „Не ме безпокойте” и „Непознатите да се махат!” Иска ви се да ограничите сетивните въздействия и чуждите влияния. Можем да станем параноични и да мислим за някакви влияния на някаква „чужда сила”. Можем да започнем да разсъждаваме за духове, призраци, създания от други планети, всякакви неща от отвъдното, които могат да „ме” наранят по някакъв начин. Възможно е да си създадем цяла армия от опасности в ума за това какво има „отвъд” във вселената, в тъмното, да станем параноични и наплашени.

Ако животът ни се интерпретира от позицията на „аз”, имаме много основания за тревоги. Тялото лесно може да се повреди, чувствата ни лесно могат да бъдат наранени – някой ще ни обиди, ще ни подиграе или ще ни унизи. Това са общи човешки преживявания, които всички мразим и не искаме в живота си. А как интерпретираме чувствителността през призмата на мъдростта? Посланието на Будата е да го правим от гледна точка на дамма, на начина, по който стоят нещата – чувствителността е такава. Съзерцаваме удоволствието, болката и неутралното чувство (вейдана). Разглеждаме какво са, какво са щастието и страданието, какво е самообладанието, какво е тишината, какво е шумът, какво е раздразнението и т.н. Отваряме се за тези неща, а не се опитваме да се защитим от усещането им. Обръщаме се към тях с намерението да разберем чувствителността и вече да не си създаваме страдание покрай тези чувствителни състояния. Освобождаваме се, като ставаме напълно отворени и чувствителни; ето там не създаваме страдание. Не създаваме страдание от невежество или от страх и желание. Това чувство на приемане, отваряне, приветстване е от гледна точка на даммата, а не от позицията на „аз”, „моето” и „себе си”.

Културално, ние сме обусловени да интерпретираме преживяването посредством себепредствата, от гледната точка на аз, посредством личното преживяване – „моят живот”, „моите чувства”, „моето тяло”. А сега го съзерцаваме от гледната точка на дамма, която е: „Има го това чувство; има удоволствие; има болка; има страдание; има щастие; има мир; има война и т.н. Но те трябва да се разберат посредством приемане и обгръщане, а не посредством съпротива от страх и невежество. И нашата човешка карма е такава, че сме на място, където можем да направим това, защото човешкият ум е рефлективен ум, буда ум. Като говорим за това как стоят нещата, всеки от нас е в точката, където има и обусловено, и необусловено. Т. С. Елиът пише, че „улавянето на точката на пресичане на безвремието с времето е заниманието на светеца.” Да уловим, да познаем точката на пресичане на безвремието с времето – това е „тук и сега” за всеки един от нас. Не ми вярвайте! Съзерцавайте го. Ние можем да видим времето и безвремието от където сме в този момент, защото сме съзнателна единица във вселената. Има я тази независима съзнателна единица. Ние не сме слети с необусловеното от гледна точка на физическото, съзнателното тяло. Това конкретно нещо е съзнателна единица във вселената;  не от личностна гледна точка „аз съм една съзнателна единица във вселената”, а такова каквото е, нали?

Ние можем да отдадем цялото си внимание на тази времева сфера, на този обусловена реалност. Това прави материализмът. Винаги сортира, преподрежда шезлонгите на палубата на „Титаник”, опитвайки се да създаде съвършени общества от идеи, перфектни социалистически системи – комунистически системи, демократични общества, общи икономически пазари. Ние можем да създадем идеалните общества с умовете си, базирани на най-висши принципи, на най-висш морал, с най-доброто от най-доброто. Но през призмата на съществуванието, животът никога не е такъв – друг е, променящ се. Вземате нещо ново, например. И какво прави то? Просто остарява! Този храм тук – ето, построили сме го, на 4 юли ще достигне върха си. Ето го завършен, в най-върхова форма, един нов храм, цялостен. И какво ще направи? Просто ще остарее, нали?

Спомням си, когато създадохме Читхърст. На предния вход на къщата пишеше 1862 г. – сигурно тогава е била построена. 1862! За един англичанин това не е много, но за един американец определено е. 1962 – тогава се е вихрила Гражданската война в Съединените Щати. Ейбрахам Линклън е бил президент, а този добре поставен човек е решил да си построи тази хубава къща, използвайки добри материали в Англия. Беше много добре построена. По времето, когато ние се нанесохме, вече се рушеше и трябваше да се махнем част от рушащите се части, но беше строена от камък. Камъкът носи това чувство за дълготрайност. Аз съм от Сиатъл на северозапад, където всички къщи са дървени. Рядко се срещат каменни или дори тухлени къщи. Когато дойдох в Англия, се възхитих на толкова тухли, на безкрайното разнообразие от тухли, което има тук, и всичко е тухлено. Когато заведохме Аджан Ча в Единбург, той се огледа и каза: „Това  е каменен град!”

Камъните и тухлите изглеждат малко по-трайни от дървото, но къщата „Читхърст” беше готова да се срути от сухо загниване след 120 години. Беше много интересно да влезеш вътре. Сещах се за къщата на г-ца Хавишам от „Големите очаквания” – всичко се разпадаше. Беше строена да остане, но дори каменните къщи остаряват. Строиш я, боядисваш я, правиш я да изглежда много прекрасна, каниш всичките си приятели и всички казват: „О, не е ли красива?” А тя какво прави? Започва да старее. За да я поддържаш същата, трябва непрекъснато да я поправяш и боядисваш и колкото и да се стараеш, в нейната природа е да се разпадне. Така стоят нещата.

Толкова много от енергията на този век е похабена в опити да се създадат постоянни, идеални условия; Изпълнена с идеи за социализъм, единение, комунизъм… Сега демокрацията е голямата работа – този труд за създаване на справедливи системи, в което няма лошо. Аз не съм против. Но когато цялото ни внимание е насочено към подреждане на нещата на обусловено ниво – ние само това виждаме, не виждаме как е устроен светът. И съответно, в много отношения сме разочаровани от живота, защото колкото и да се мъчим да отдаваме живота си за добри каузи, накрая това няма особено голямо значение.

Наблюдаването на природата на страданието е първата благородна истина; втората благородна истина е причината за страданието; ние осъществяваме преустановяване на страданието; и това е осъществяването на необусловената реалност, към която можем да се обърнем. Можем да забележим и да се събудим за безсмъртната реалност, която е безгранична, безвремева, неизмерима, без желания. Будата учел не да отхвърляме обусловената реалност, не да казваме: „Вече няма да имам нищо общо с нея. Ще обръщам внимание само на необусловеното.” Истината е, че не можем да го направим заради условията – тялото и кармата, които имаме – са толкова силни. Как тогава съотнасяме обусловено към необусловеното? Разглеждаме го каквото е, като му отдаваме внимание – това е.

Обусловената реалност е нетрайна (анича), неудовлетворителна (дука) и без-азова (анатта). Необусловената е… когато умът спре. Не е нетрайна, не е неудовлетворителна, нито е без-азова. Не е и унищожение или мъртва в смисъл на празна пустота на нищото. Тя е чистата и интелигентна основа, която съдържа условията, които се надигат и отминават. И особената възможност, която имаме ние, като индивидуални човешки единици, е да осъзнаем това за себе си, да го знаем. Това е нещо, което можем да докажем, да го познаем пряко чрез интуитивна яснота. На езика на будизма ние работим на това ниво на вкопчване в условия и пускането им. Осъществяваме не-вкопчване, не-аз (анатта) и липса на желания. Научаваме се да нямаме желания посредством желанието, не-азовостта научаваме посредством аз-а и умиротворението от не-вкопчването посредством вкопчването. Този рефлективен, съзерцателен, интуитивен начин за изследване на чувствителното преживяване, в което сме, се случва посредством това, което наричат „осъществяване”. Когато няма вкопчване, няма желание, няма аз, какво остава? Усещането е такова. Дишането е такова. Тялото е такова. Звукът на тишината е такъв. И вие се научавате да се отпускате в тях. Не се вкопчвате, не се идентифицирате, просто приемате – това е то. Вие сте в настоящето и вече не се опитвате да получите нещо или да се отървете от нещо, просто се учите да се отпускате и да обитавате чистото внимание и чистата яснота.

Тогава отношението ви към обусловената реалност е на любяща добрина (метта), на състрадание (каруна), на алтруистична и съчувстваща радост (мудита) и на уравовесеността  (упека) – четирите Брама-вихари.  Реакцията към страданието на другите е състрадание от чистотата на ума; не „аз” изпитвам съжаление към хората, които страдат; това не е лично. Това е естествена реакция от мъдрост и чистота. Вие разбирате страданието и съчувствието ви е емпатично; не е покровителстващо. А алтруистичната и съчувстваща радост се къпе в неизмеримо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначалното време (мудита). Това идва от чистотата на ума; вече не е лична емоция. Откривате, че в празнотата на ума има много радост от живота. Аз си създавам много радост в живота, каквато не съм имал преди. И тази радост не е някакво изфабрикувано състояние, което съм си измислил; тя съществува, когато ги има тази яснота и отпускане. Понякога самата красота от живота като опитност е такава радост. И после идва уравновесеността  (упека) – чувството за баланс и ведрина, което е съвсем естествено в тази точка на пресичане на безвремието с времето.

Предлагам ви това за рефлексия и окуражение да практикувате, осланяйки се на себе си, на интуитивната си яснота, за да осъществите истината и това не е просто сантимент или идеализъм. Посочвам ви осъществяването на реалността, начина, по който стоят нещата, и това трябва да се изпита индивидуално. Не мога да го направя вместо вас. Вие трябва да го осъществите.

Buddhism now

Morning sunrise over Devon, EnglandPeople often believe contemplation is the same as thinking about something. But when I use the word it means rather ‘contemplating what an existing condition is like’. If you feel angry or resentful, contemplate that feeling. This isn’t to say you should try to figure out why or where the feeling came from, but look at the way it is. Let it be and notice what it feels like as an experience in the present.

The three characteristics of impermanence (anicca), unsatisfactoriness (dukkha), and not-self (anatta) are the guiding suggestions. Not in the sense of going around thinking that anger is just impermanent, unsatisfactory and not-self, or to project those ideas onto experience, but to look at impermanence and to contemplate it. I remember noticing the passage of time—of how the sun rises and sets—and using impermanence as a subject to contemplate for the day or for several…

View original post 3 907 more words

ОБЛЕГНЕТЕ СЕ НА ОСЪЗНАВАНЕТО СИ:

Думата „невежество”, както е използвана на пали, означава „незнаене на Четирите Благородни Истини с техните три аспекта и дванадесет прозрения” (това е формулата за Четирите Благородни Истини). И пътят се нарича осморен. Но Осморния Път всъщност е просто осъзнаване. Осъзнаването е Пътят и осемте части са малко или повече позиции за рефлексия, а не действителни стъпки по някакъв действителен път. Въпросът не е в това да приемате цялата тази концепция за пътя твърде буквално, като разсъждавате, че една стъпка води до друга – първо правиш това и после онова. Разглеждано от лична гледна точка, можете да се зачудите: „Имам ли правилно разбиране? Речта ми дали наистина е правилна през цялото време?” И после можете да си кажете: „О, аз изобщо не съм на пътя! Онзи ден казах нещо, което не биваше да казвам.” Ако започнете да мислите така за себе си, само ще се объркате. Моят съвет е да не превръщате себе си в проблем. Откажете се от това превръщане на себе си в проблем или от това колко добри или лоши сте, или от това какви трябва да бъдете или да не бъдете. Научете повече да се облягате на осъзнаването си и го затвърждавайте. Разпознавайте го и съзнателно го мислете: „Това е осъзнаването – слушането – отпуснатото внимание.” Тогава ще усетите връзката. Това е естествено състояние, което се поддържа само. Не зависи от вас да го създадете. Не зависи от условия, които да го поддържат. Има го тук и сега, каквото и да се случва.

Във всеки миг, в който разпознаваме това будно състояние – и се облягаме на него и се научим да го ценим – идва радост, идва състрадание, идва любов. Но те не са лични; не се основават на харесване, предпочитания или каммични привързвания.  Дамма не е разрушаване на обусловените феномени, а това, което ги съдържа. Всички вероятности на обусловени феномени възникват и отминават в даммата; и веднъж, като видим това, вече нищо не може да ни обвърже, защото е видяна реалността на даммата, а не просто формите, които се надигат и отминават. Осъзнатите рефлексии са вещи способи, които Будата е разработил за изследването на опитността, за разбиването на илюзиите, които подхранваме, за пробиването на невежеството, в което сме се вкопчили, за освобождаването ни от формата, от ограниченото и неудовлетворителното. Вместо да уча на много техники или да ви давам твърде сложна структура, аз предпочитам да окуражавам хората да се доверяват на себе си с осъзнатост и будност. Често пъти медитацията се преподава с идеята, че човек трябва да постигне нещо или да се отърве от нещо. Но това само засилва съществуващата идея, че „Аз съм някой, който трябва да стане нещо, което не съм, и трябва да се отърва от лошите привички, погрешки и недостатъци.” Ако не прозрем отвъд това, задачата ни е безнадеждна. Най-доброто, което може би ще направим при тези обстоятелства, е може би да модифицираме нашите навични тенденции, да станем по-добри хора, по-щастливи в света – и това не бива да се подценява – но смисълът от учението на Будата е освобождението.

 

Buddhism now

Wheel and dear above a Buddhist temple. Photo © Lisa DaixNow, the word ‘ignorance’ as used in Pali means ‘not knowing the Four Noble Truths with their three aspects and twelve insights’ (that is the formula of the Four Noble Truths). And the path is in terms of being eightfold (the Eightfold Path). But the Eightfold Path is really just awareness. Awareness is the path, and the eight parts are more or less positions for reflection rather than actual steps on an actual path. It is not a matter of taking this whole conception of a path too literally, thinking that one step leads to the next ― first you do this and then you do that. Taken in personal terms, you might start wondering, ‘Do I have right view? Is my speech really right speech all the time?’ And then maybe thinking, ‘Oh, I’m not on the path! I said something the other day I shouldn’t have said.’ If…

View original post 365 more words

ТЪРПЕНИЕ

Умиротворението и спокойствието могат да са невероятно скучни и много неспокойство и съмнение могат да се надигнат в резултат на това. Неспокойството е често срещан проблем, защото сетивната сфера е неспокойна сфера, телата са неспокойни, умовете са неспокойни. Условията непрекъснато се менят и ако сте уловени да реагирате на промяната, ще сте просто неспокойни.

Неспокойството трябва старателно да се разбере какво е; практиката не е просто да използвате волята си, за да позиционирате на медитативната постелка. Не е изпитание за ставането ви на силен човек, който е овладял неспокойството – това отношение само усилва друго еготично становище. Въпросът е в реално изследване на неспокойството, забелязването му и знаенето какво е. За това трябва да се развие търпение, то е нещо, което трябва да научим и с което да работим.

Когато отидох в Уат Па Пон не разбирах лао. По онова време Аджан Ча беше в разцвета на силите си и правеше по три часа десана (беседи) всяка вечер. Можеше да говори и да говори, и всички го обичаха – беше много добър оратор, много хумористичен и всички се наслаждаваха на беседите му. Но ако не разбирате лао…!

Седях там и си мислех: „Кога ще спре? Губя си времето.” Много се ядосвах и си говорех: „Омръзна ми, тръгвам си.” Но не можех да събера сили да си тръгна, затова просто седях и си мислех: „Ще ида в друг манастир. Писна ми от това, няма да търпя повече.” И тогава той ме поглеждаше – имаше най-лъчезарната усмивка – и казваше: „Добре ли си?” И изведнъж целият гняв, който се беше насъбирал тези три часа, напълно се губеше.

Това е интересно, нали? След като си седял и си набирал цели три часа, това не може просто така да изчезне. Така си дадох обет моята практика да е търпението и по време на тези занимания развивах търпение. Ходех на всички беседи и седях, колкото ми позволяваха физическите сили. Бях решен да не ги пропускам и да не се опитвам да бягам, а просто да практикувам търпение.

И правейки това, започнах да откривам, че възможността да съм търпелив беше нещо, което много ми помагаше. Търпението е много твърда основа за моето прозрение и разбиране на Даммата, без него щях да бродя тук-там, да обикалям, както виждате много хора да правят. Много западняци идваха Уат Па Пон и се отнася нанякъде, защото не бяха търпеливи. Те не искаха да седят на тричасовите десани и да бъдат търпеливи. Искаха да отидат на места, където да получат незабавно просветление и то да стане бързо, по начин, който ви се иска.

С егоистичните желания и амбиции, които ни водят дори по духовната пътека, не можем да оценим как стоят нещата. Когато разгледах и реално осмислих живота си в Уат Па Пон, осъзнах, че ситуацията беше много добра: имаше добър учител, имаше достатъчно храна, монасите бяха добри монаси, миряните бяха много щедри и добри и човек получаваше окуражение да практикува Дамма. По-хубаво от това не можеше да бъде; беше прекрасна възможност, а толкова западняци не можеха да видят това, защото си мислеха: „Не ми харесва това. Не искам онова. И трябва да е иначе, и това, което аз мисля и аз чувствам, не бива да бъде прекъсвано с това и онова.”

Спомням си, когато отидох в манастира Там Сан Пет, който беше много спокойно и уединено място в онези години и аз живеех в пещера. Един селянин ми издигна платформа, защото на пода на пещерата живееше голям питон. Една вечер седях на тази платформа, на светлината на свещта, беше много зловещо и светлината хвърляше сенки по скалите; беше странно. Седях си аз и все повече се страхувах, когато изведнъж нещо ме стресна. Погледнах нагоре и видях една огромна сова, която ме гледаше. Стори ми се грамадна – не знам дали беше толкова голяма, но на светлината на свещта изглеждаше огромна – и гледаше право в мен. И си помислих: „От какво има да те е страх тук?” и се опитах да си представя скелети и призраци, или майка Кали с оголени зъби и кръв, капеща от устата й, или огромни чудовища със зелена кожа, и започнах да се смея, защото стана смешно. Осъзнах, че всъщност изобщо не ме е страх.

В онези години още бях съвсем млад монах и една вечер Аджан Ча ни заведе на селско фете (празник). Мисля, че тогавас нас беше и Сатиманто Бикху. Всички бяхме много сериозни практикуващи и не искахме никакви фриволности или глупости, и разбира се, ходенето на селски празник беше последното, което ни се правеше, защото по тези села обожават високоговорителите. Все едно, Аджан Ча ни заведе със Сатиманто на този празник и ние трябваше цяла нощ да седим на кошмарните звуци от високоговорителите – и монасите цяла нощ изнасяха беседи! Мислех си тогава: „О, искам да се върна в моята пещера – зелените чудовища и призраците са много по-приятни от това.” Забелязах, че Сатиманто, който беше невероятно сериозен, гледаше много ядосано, критично и злочесто, и ние седяхме и изглеждахме нещастни. Помислих си: „Защо Аджан Ча ни води по такива места?”

После започнах да разбирам сам. Спомням си как седях и си мислех: „Колко се разстройвам заради това. Толкова ли е лошо? Лошото е това, в което го превръщам аз самия, нещастен е само моят ум. Високоговорителите и шума, разсейването и безсънието човек може да понесе, но това ужасно нещо в ума ми, което ги мрази, което се съпротивлява и иска да си тръгне – то е истинското нещастие!”

Онази вечер успях да видя какво нещастие мога да си създам в ума за неща, които са съвсем поносими. Спомням си го като много ясно прозрение за това, което мислех за нещастие и това, което наистина е нещастие. В началото обвинявах хората, високоговорителите, смута, шума и некомфорта – мислех, че те са проблемът. После осъзнах, че не е така, че умът ми беше това, което е нещастно.

Ако разглеждаме и съзерцаваме Дамма, се учим от ситуациите, които най-малко харесваме – ако имаме волята да го сторим.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ДА СЕ СЪБУДИМ ОТ СЪНЯ НА ЖИВОТА

Случилото се вчера, сега е спомен. И никога няма да има втори 23 януари 1989 г. Това е перцепция, спомен. Но никога не можем да повторим този спомен, защото самата перцепция във времето означава, че това е нещо завинаги отминало в нашата конкретна сетивна сфера. Това е паметта, нали? Всъщност 23 януари 1989 г. е само мисъл в ума ни – нещо, което сами създаваме. Вчера не е дошло да каже „Аз съм 23 януари 1989 г.“ Аз не съм чул или видял нещо, което да ме потупа по рамото и да каже: „Ей, Сумейдо, аз съм 23 януари 1989 г.“ Но аз казах: „Ти, днес, си 23 януари 1989 г. Днес е 24 януари 1989 г.“

Имам календари. Много хубави календари, от Тайланд. Тайландците правят разкошни графики напоследък. Преди  изглеждаха доста евтини – сигурно заради печата. Сега правят истински шедьоври, които сочат датата на всеки ден от всеки месец. Красива разпечатка за днес – 24 януари 1989 г.

Паметта или перцепцията, способността да назоваваме нещата е саня канда. Това са символите, думите, езика. Когато не ги поставяме под въпрос, не ги изследваме, тогава това е светът, в който живеем, светът на перцепциите, светът на мен като определен тип личност, на теб като определен тип личност, на света като перцепция, на това, което аз възприемам като света. На целия обусловен процес, който се случва в преживяванията на индивида от момента на раждането му в дадено семейство, класа, раса, времена, образование… Всички неща, които са обуславящи за ума. Саня – перцепциите. Имената, с които назоваваме разни неща. Схващанията, които имаме. Всички те са нетрайни и не-аз, но въпреки това невежеството ги разглежда като нещо повече. Не че са нередни или лоши, но „авиджа пачея санкара“ (невежеството обуславя менталните формации), създава тези тенденции да разглеждаме всичко като реалност, да правим предположения, да вземаме решения, да отстояваме становища, да формираме мнения от тази сфера на невежество, която може би никога не е оспорвана, никога не е прониквана с мъдрост.

Това са предразсъдъци, нали така? Чувате, че хората имат расови предразсъдъци или някакви други, защото чуват може би от родителите си – още от самото начало, че еди коя си раса или нация е лоша. Тогава това в много отношения влияе на мирогледа ви, нали, на реакциите ви към нещата.

Затова Будата се въздържал да създава доктрини за Бог, метафизични становища и теории. Защото тези неща са перцепции като всичко друго. Бог, думата „Бог“ е перцепция. Това е измислена от хората дума. Творение на ума. Говоря за самата дума. И въпреки това, като кажем „Бог“, хората започват да изпитват всякакви емоции. Едни хора вярват в Бог и започват да се чувстват много прекрасно. „О, Бог ме обича. Бог е чудесен. Бог е всемогъщ. Бог е спасител. Бог е това, Бог е онова…“ Ако не вярвате, че има Бог, или не вярвате в него, тогава, като кажете „бог“, следва: „Няма никакъв Бог. Всичко е празни приказки, суеверия и тъпота.“ Това са емоционални реакции. Емоция. Едни хора отиват в утвърждение, други – в отрицание.

Затова Четирите Благородни истини и Патичасамупада са изследване на процеса на Дамма, а не въздаване на позиция, която да заемаме, или становища, за които да се вкопчваме и държим. Говорим за изследване на процеса. И тогава можем да сме свидетели на формата, на камма, на условията, които имаме в този момент. Не става дума за утвърждаване или отхвърляне, а за изследване, за разглеждане и проникване. Това е проникване, нали? Като съзерцаване на арамана – „лепкавите“ обекти. Думата „Бог“ може да е лепкав обект, нали? Можете да заседнете на нея. Щом чуете „Бог“ и започвате: „О, Бог е прекрасен. Бог е  всемогъщият, обичам Бог, Бог е моят Отец…“ Засядате и това ние наричаме „лепкавост“. Вкопчвате се в тази концепция за Бог и умът ви влиза в тази пролиферираща тенденция, в утвърждение да кажем. Или ако не вярвате в Бог и мразите цялата идея, казвайки „Бог“, засядате във „Всичко това е глупост, тъпо суеверие…“ И това пак прилепя. Засядате на тази арамана, защото пролиферирате. Просто една дума, натискате копчето „бог“ и се превръщате в нещо такова, нали? Можете да натискате копчетата си и да проверявате върху какво засядаме. Това правим в медитация, нали? Наблюдаваме къде се залепяме, къде засядаме в този свят. Какво има тенденцията да ни превзема, да обсебва ума ни. Какво има тенденцията да ни ядосва или вгорчава? Какво има тенденцията да ни вдъхновява? За какво копнеем и от какво се вдъхновяваме, какво утвърждаваме?

Както, когато казвам нещата, които искате да чуете: „Всички сте много зрели, развиващи се духовни същества. Напълно способни сте да практикувате и да се мотивирате по духовната пътека. Нямате нужда от мен, да стоя зад гърба ви и да ви побутвам напред. Защото всички вие сте осъществили парамите и спазвате Сила (морала), и животът ви се движи към това абсолютно духовно осъществяване.“ Това е хубаво, нали? Похвала, окуражение, което вдъхновява. Приятно е да чуеш някой, когото разглеждаш като авторитет или експерт, да казва, че се справяш. „Добре си. Продължавай все така.“

Но ако внезапно кажа обратното, на вас няма да ви е приятно да го слушате. Да слушате критиките, нещата, които смятам за погрешни, слабостите ви… Какво ще стане ако ви разоблича един по един със слабостите ви на този среща? Пред всички. Изправям някого отпред и разказвам на всички за грешките и слабостите му. Това няма да ви хареса, нали? Натискам копчетата ви и вие засядате в араманите.

Това, което не е арамана, какво е? Какво не е арамана? Какво не е обект? Какво не е прилепчиво? Това е въпрос за изследване, нали? Къде е това? Или какво е? Трябва да признаем, че всеки от нас е в много субективна позиция. Защото в очите ми вие сте просто арамана. Нищо повече. Засядам в това да ви гледам. Дори имената ви и спомените, които имам за вас, мненията и становищата, които имам за вас, те са просто арамана, нали?

Не са нищо повече. Не са реални. Нямат център, нямат ядро. Моето мнение за вас няма сърцевина. Не мога да намеря сърцевина в него. Няма нищо, което човек може да назове като вас или душата ви, или нещо такова. Нито едно мнение или спомен, възприятие, което да имам за всеки от вас или за всичките. Какво е това тогава? Просто нама-рупа, аджая салаятана? Целият този процес? Защото това е процес, нали?

Но ние няма да се отдаваме на абстракции, изразявайки доктринални позиции и представяйки концепцията за не-аз като доктрина. Анатта не е формулирана да бъде доктрина или догмат, в който да се вкопчим. Тя е инструмент за изследване. Тогава, когато прозрете какво е „арамана“ (arammana), виняна, пачея нама-рупа, нама-рупа пачея салаятана, салаятана пачея паса, паса пачея вейдана… Това преживяване, родено в съзнателна форма, е такова. През целия ни живот ще е такова. Аз ще съм субектът на този свят, на тази опитност от раждането до смъртта. Винаги съм бил и ще бъда, докато умра.

Но все пак какъв е истинският субект – дали е перцепцията, обусловена в ума ми относно мен? Дали е името ми? Това ли е истинското ми аз – Сумейдо? Но това име ми е дадено години след раждането ми. Искрено се надявам да не е името, което майка ми ми е дала. Надявам се то да не е истинското ми аз. Надявам се културата и произходът ми да не са аз. Надявам се те да не се окажат постоянни и вечни. И ще ми е неприятно, действително ще е жалко да имам индивидуалност за вечността. Да имам индивидуалност и цялата тази вейдана – чувство, и всички тези привързаности към арамана и т.н.  Да ги имам за вечността, завинаги.

Помислете само. Това би било ужасно. И всички тези неща, когато ги проникнете с мъдрост, с паня, какво са те? Те са несубстанционални, краткотрайни, мимолетни, вечно променящи се, неизбежни действия. В арамана- в обектите, няма никаква сърцевина, няма никакво вечно ядро или същински център. Докато търсите сърцевината или центъра, или абсолютната истина, или безсмъртието като арамана, какво ще получите? Нещо, което не е, нали? Затова дори думата за перцепцията трябва да бъде изоставена. Както думата „бог“ трябва да бъде изоставена. И всички други вярвания, всички арамана на ума ви започвате да ги виждате такива, каквито са. Защото всички те са неудовлетворителни, защото нямат сърцевина, нямат истински център.

Но къде е центърът? Като оставим, като пуснем всички арамана, какво остава? Знаенето, което е свидетел и знае. Без да му даваме име, защото то би било арамана, без да го възприемаме като нещо. Наистина ли трябва да сте някой, за да се чувствате щастливи? Трябва ли ви някой да ви потвърди, че сте някой или че има Бог, или че има вечен живот, или че има нещо? Защото тогава искате потвърждения, които да подкрепят теориите ви. Още сте уловени в съмнение, страх, тревога, несигурност и искате авторитет, който да се появи и да каже: „Да, има Бог. Да, ще идеш в рая. Да, има безсмъртна сфера и… имаш безсмъртна душа, и когато умреш, ако си бил добър човек, ще живееш вечно щастлив в щастливо състояние и т.н. Това е желанието да се чувствате сигурни и защитени. И е някак първично и незряло.

Когато сме млади, имаме нужда от подобно потвърждение от родителите си. Имаме нужда те да ни казват: „Обичам те. Ти си добре и аз ще те закрилям“, защото децата имат нужда от това. Имаме нужда от това до една определена възраст. Децата физически се нуждаят от родителите си да ги гледат и защитават. Не могат да се справят сами. Няма как да го направят сами. Нужни са ни външни родители. Но за светия живот – това е тръгване към абсолютната свобода. Затова това не е път на продължаващи потвърждения. Ние използваме вдъхновения и окуражения, но те насочени към изследване, за да се пробудите. Да бъдете будни и да използвате мъдрост, за да изследвате. Някои от вас отказват да го правят, не защото не сте окуражени. Някои от вас мислят, че го правят, а не е така, защото ви хрумват някои доста глуповати идеи. Но каквото и да е, не спирайте. Няма проблем да ви хрумват глуповати идеи, стига да ги виждате такива, каквито са. И тогава осъзнатостта е пътят към безсмъртието.

Вниманието, осъзнатостта е пътят към безсмъртието. Защото това е истинският субект, чистотата, чистият ум, умът, който не е обусловен, не е арамана, не е ментално състояние. Когато сте осъзнати, когато не сте заседнали върху арамана, когато не сте прилепнали към нищо, тогава това е аматта падан. Това е безсмъртието. Ние казваме да имаш празен ум. Но има хора, които засядат върху думата „празен“. „Празен“ означава нищо. Дори „безсмъртие“ понякога е силна дума. Както когато издаваха книгата ми – „Пътят към безсмъртието“, трябваше да посмекчат заглавието. Промениха я на „Осъзнатост – пътят към безсмъртието“.

Всичко, което има думата „смърт“ е арамана, върху която хората засядат. Но „безсмъртие“ беше много хубав израз. „Пътят към смъртта“ може би щеше да дойде прекалено. Но някои хора са толкова слепи, че от самата дума „смърт“ те не виждат представката, виждат само „смърт“.

Спомням си на Катината на Аджан Китисаро, че изнесох някаква беседа, след което при мен дойде една млада жена. Мислех си, че добре обяснявам службата към човечеството, както и всички алтруистични неща, които се опитвах да предам. Но тази млада жена дойде и каза: „Не бива да учите така.“ И аз попитах: „Защо?“ „Вие казвате, че не трябва да правим нищо. Че всичко е наред. А толкова неща са погрешни в света. И т.н…“ Очевидно тя беше чула само едно изречение, което е било много силно за нея, беше заседнала на него и не беше чула другото, което бях казал. Беше чула едно изречение, беше заседнала на него, а останалото не го беше чула. Ние често правим това. Всички имаме такава вина.

Тогава простото учение: „Прави добро, въздържай се от вършене на зло.“ е много основно за ежедневния живот в тази обусловена сфера с нашето човешко тяло. То е съзнателно и чувства. Намерението ни е да правим добро и да се въздържаме от вършене на зло пречиства ума. Това е учението на Будата. Много е просто, нали?

Мано виняна  (съзнанието) и там арамана (обектите) – да видим Даммата, да бъдем осъзнати, с нашето умение да мислим и възприемаме, и усвояваме. Тогава подхождаме от виджа – от познанието, а не от невежеството – от авиджа. Всичко е Дамма, дори невежеството е дамма. Така виждаме невежите мисли, становищата и привързванията като дамма, а не като аз. Виждаме, че егоизмът във всичките му форми, страхове и желания, това, което се надига и преустановява, е там арамана. Това е начинът, по който стоят нещата.

Дори най-ужасните ви мисли и чувства са там арамана. И ние ги виждаме като анича, дука, анатта, а не засядаме върху тях с харесване или неприязън. За това е нужна решителност, защото ако действително харесвате нещо или не го харесвате, е трудно да го пуснете. Винаги има едно залепяне. Било то за нещо привлекателно или за нещо непривлекателно и ужасно. При едното имаме залепяне за придърпването му по-наблизо, за улавянето му, при другото е залепяне в опитите да се отървете от него. И вие засядате в опити да го отблъснете.

Имаме задоволяване и подтискане.

И после при салаятана, имаме арамана за окото – които са обекти за окото. Зрителното съзнание ( чаку виняна). Арамана са това, което виждате. Обектът. Арамана за носа е ароматът, за ухото е звука, за езика е вкуса, за тялото е усещането за удоволствие и болка, горещина и студ. За мано виняна са мислите, чувствата, перцепциите. Тази чаша например. Рупа, формата, се вижда с окото. Чашата е обектът на зрението. Но всъщност думата „чаша“ е перцепция, която създавам. Зрителното съзнание е тук. Но после мано виняна дава името. „Чаша“. Това е изследване на обекта. Тук не пише „Аз съм чаша“. Но ние казваме „твоята чаша“.

Като този килим на пода. Помните ли? Хората все искат да го изхвърлят, защото е един противен стар килим. Тук трябва да имаме красив килим – това е важно място. Аджан Сабако – „За какво ни е този изпокъсан стар килим?“ Тогава казах на всички: „Този изпокъсан килим е шедьовър. Това е тъкана коприна, сигурно от Армения. Това е истински шедьовър. Сигурно е творение на малки деца, които часове наред са си вадили очите да вкарат копринената нишка в шарките, в прекрасните пастелни тонове, в синьото и розовото…“ Перцепцията се променя, нали? Ако погледнете килима, виждате, че е износен, стар, прокъсан. Само това виждат някои хора – един стар износен килим. И си казват: „Противен стар килим.“ Други хора виждат  шарките в него. Осъзнават, че е тъкан килим и че едно време е бил много красив. И т.н.

Но това са рефлексии, нали? Някои хора обичат стари килими, други биха предпочели този, новия. Но трети не го харесват, защото е нов. Има хора, които колекционират стари килими като този. Богати хора, които плащат купища пари, за да ги откупят. Но това е перцепция, нали? Нещата са такива, каквито са. Този килим нищо не казва. Той е това, което е. А ние му приписваме всякакви неща. Проектираме върху него всякакви стойности и мнения. Така правим едни с други, нали? Вкопчваме се в някаква представа за индивидуалност. Имаме такива представи и за нации – какви са французите, какви са италианците, какви са немците, какви са американците. Всичко това са перцепции. В Америка, например, имате различни перцепции за националности. В Америка се отнасяме към французите много по-различно, отколкото тук, в Англия. Американците имат много по-различни перцепции от британците. Защото са си толкова близки. (смее се)

Но британците сигурно имат много различно разбиране за Мексико от американците. Това, което е близко, което ви се отразява, което ви е най-близко по съседство, с което имате дълга история, за него имате силна перцепция. Вземете някоя страна, която никога не е била заплаха или проблем за вас, в контраст с някоя страна, която ви е била грижа. Това са предразсъдъци, предварителни преценки, които правим. Те могат да са много културални. Цяла нация може да се придържа към определен тип предразсъдък. Национален предразсъдък. Всъщност това представлява културата. Европейската култура в много отношения е инверсия на схващанията ни, че сме по-добри от другите. И ние наричаме това култура. И понеже това е вкопчване, ние засядаме върху араманите, върху всичко това – върху лепкавия свят, който създаваме. И този свят е обусловен свят. Изцяло е илюзорен свят, фантазия. Харесва ми идеята, че това е сънуван свят. Сън. Не е истински. Това е илюзорен свят.

Когато съзерцаваме в рефлексия и се освободим от тези илюзии, тогава се събуждаме от съня на живота.

Помислете го така.

Това е просветлението, нали? Да се събудим от съня на живота. От всички сънища, от всички илюзии, в които се губим, в които засядаме. В тази сънувана, в тази илюзорна сфера… Питали ли сте се някога, когато сънувате нощем… Когато сънувате, това е реално, нали? Когато сънувате, всичко изглежда толкова реално, колкото сънищата, които сънуваме, когато сме будни. Нали? С изключение на това, че може би не се будите от сънищата, които сънувате, когато сте будни, защото мислите, че сте будни. Но когато сте имали кошмарен сън и се будите, си отдъхвате: „Ох, било е само сън.“ Какво облекчение!

Това е осъществяването на нибана – когато се събудите от съня на живота. Какво облекчение. Това е само сън. Всичко това „аз“, „на мен“ и „мое“, и целият този свят, тези арамана, всички илюзии, фантомите, които съм създал и в които съм вярвал… Но сега съм се събудил от това. От този сън.

Затова Будата е  „Пробудения“, „Будния“, това, което е будно. Виждате, че по-голямата част от човечеството още сънува, нали? Това е сънуван свят, астрален свят на фантоми, сенки и съновидения, и привързаности…

Това е астрална менталност, в която по-голямата част от човечеството още е уловена, още е затънала в това измерение на сънища. В този сънуван живот, илюзия. И е голям скок да изскочите от тази фантомна сфера, от тази илюзорна сфера, от този сънуван свят. И целият този свят, който сме създали, сме го създали от невежество. Той ни е насаден посредством невежеството на семействата и културите ни. Това е един астрален свят. Илюзорен свят на фантоми и сенки, чувства и емоции, базирани на невежеството, аза и отделеността, на страха и желанието.

Тогава просветлението е да се пробудим от тази сфера. Разсъждавайте върху тази рефлексия в практиката си. Тези образи, които ви представих, са за рефлексия.

 

В „Амаравати” съм от 15 години (1999). Имаме хубав храм с манастир и метох и някой дари пари за едно много хубаво кути (колиба), най-хубавото кути, което някога съм имал. И човек може да се привърже към „Амаравати” или към идеите за „Амаравати”, или към сангата, или към монашеството или будизма, към това да е добър будистски монах или към теравада традицията, към тайландската горска традиция, към установяването на будизма на Запад. Всички тези неща са много хубави и човек го хвалят за тях. Хората понякога казват: „Не е ли прекрасно какво си направил! Ти установи монашеството на Запад.” Получавам много такива съобщения. Но човек трябва да внимава да не започне да се привързва към тези неща, както да внимава и за страданието, когато не получава комплименти или монасите и монахините започнат да захвърлят робите и хората започнат да търсят вината у теб.
Когато някой откликва на възхвалата и обвинението, на успеха и провала, това са белези на привързването. И тук аз взех едно непоколебимо решение. В моята практика приоритетът винаги е към тази чистота, никога не към светски неща, не към монашеския живот, не към будизма, не към индивидуални монаси и монахини, не към Ордени, не към будизма на Запад или на Изток, не към будизма на Север или на Юг. Дори да съм успешен в това, дори трайно да установя будизма в Европа за следващите хиляда години, приоритетът винаги може да е само осъществяването на нибана, прекосяването на морето на страданието. Направихме този храм в „Амаравати” толкова здрав, че ще издържи хиляда години. Будизмът може да не оцелее, но храмът ще остане. Архитектът каза, че 20 слона могат да танцуват на покрива му и той няма да поддаде! Но осъществяването на нибана е целият смисъл в приемането на монашеството. Това винаги е означавало много за мен. Можех да видя, че понякога е по-лесно да строиш храмове, отколкото да практикуваш и да поддържаш практиката, докато престане да бъде теоретична. Всеки от нас има тази възможност да разбере това за себе си. Само по този начин можем да се освободим, чрез самостоятелното узнаване, не чрез нечие чуждо разбиране.
Сега виждам емоционалните навици като випака-камма (резултатна карма). Ако аз приема всички емоции, които се надигнат, ако ги пусна в съзнанието и после ги пусна навън, те ще бъдат освободени от своя затвор. Считам това за един вещ поглед върху темата. Дори след години на морално поведение и строга практика, е изненадващо какви емоции продължават да изникват в съзнанието. Но от гледна точка на практиката, каквото и да дойде, не правите проблем от него, просто разпознавате възможността да освободите това злочесто създание, или тази емоция, от затвора й. Отношението е випака-камма, резултатната камма. Когато условията узреят, резултатът става съзнателен. Нещата, които са узрели, които се надигат в съзнанието – оставате ги да бъдат съзнателни и ги освободете, като ги пуснете; оставете ги да бъдат това, което са, и те от само себе си ще си отидат. С вътрешното знаене вие сте отворили вратите към безсмъртието и освобождавате тези злочести условия от тяхната мъка. Вратите към безсмъртието са отворени – това е осъзнатостта. Ние говорим за вратите към безсмъртието, но това не е нещо далечно или скрито. Будата посочил към тази осъзнатост – тя е пътят към безсмъртието.
Можете да видите, че във всеки момент от живота си вие имате това (осъзнатостта). То е вашето наследство, вашата възможност, и дори да го забравите или да не искате да го правите сега, ще има момент в живота ви, когато ще искате да го правите. Дори да не сте готови за безусловното преживяване, за осъществяването, в един момент ще сте готови. Ще ви омръзне страданието, което си създавате посредством невежеството и привързването.
Това са времена, в които този вид учение става все по-ценено. Не само посредством будистката форма, а и по много начини. Тази практика вече е достъпна за хората или може би е време за пробуждане поради видимо неразрешимите проблеми и бъркотията, която създадохме от алчност, омраза и заблуда. Натискът на тези времена, замърсяването, всички войни и въоръжаването, материализмът – всичко това е направено от какво? От желание и привързване към желанието. Такава голяма част от интелигентността ни се използва за създаване на ужасни оръжия, умни бомби, които не са толкова умни, и за проблеми за човешките същества и за всички планетарни създания, и все пак го има този потенциал за просветление.
Ако съзерцаваме от гледната точка на обикновен човешки индивид, можем да видим, че това, което сме научили посредством това вътрешно знаене е нещо много обичайно и невпечатляващо. Не е като да сияем с пламъци, които излизат от главите ни и с екстравагантни преживявания. Случилото се е много недоловимо. Никой никога не би разбрал. По нищо не личи. Няма нищо зрелищно във внимаването, в това разширяващо се интуитивно слушане, в това внимаващо слушане, в това интуитивно знаене. Не е нищо фантастично, нищо, за което да пишете до вкъщи. Затова е толкова пренебрегвано, затова хората не го забелязват. Те търсят нещо зрелищно, някакво мистично преживяване, в което се сливаш с абсолюта в единение на блаженство. Това ни се иска, нали? Понякога имате такива моменти, което се чувствате като в единение с абсолюта и природата и всичко наоколо, но това чувство става спомен и тогава вие пак искате да го имате; привързвате се към спомена; винаги търсите нещо посредством спомена, вместо да се доверите на много простата способност, която имаме в момента, просто да внимаваме.
Това е нещо скромно. Не е постижение, което можем да покажем на света. За светските хора то нищо не струва. Всички тези начини да ви накарат да медитирате често идват с обещанията, че ще изглеждате по-млади, че ще можете да изкарвате повече пари, че връзките ви ще се подобрят, че ще сте успешни, че ще сте щастливи, че болестите ви ще бъдат изцерени. Тези неща продават медитацията. Обещават ни се всякакви хубави неща като награда, че я правите. Не че се случва обратното и ставате по-бедни или по-болни от медитацията, но смисълът не е в това. Често пъти именно благините стимулират желанието за медитиране. Но аз говоря за основната цел на медитацията – осъществяването (разбирането) на истината. За много хора, ако медитацията не обещава куп хубави неща, тогава нищо не струва. Но от гледна точка на осъществяването на пътя на нестрадание и безстрашието, което идва с него, това се казва, че е най-висшето щастие. Да си безстрашен и да разбираш истината е наградата. Не ви трябва нищо повече от това. Не ви трябват много пари, добро здраве или други неща.
Умът не е просто някакво нещо в черепа. Вътрешното знаене дава усещането за разширяване, за свързаност, за безграничност, за безкрая, за неизмеримото. Не е фиксирано само върху един обект, нали? То е отворено и приемащо; всеобхватно е; не е привързано към само едно нещо. Това наричаме интуитивно знаене. Каквито приятни, неприятни, злочести или скучни мисли се надигнат, просто ги приветствайте. Вие отваряте вратите на затвора, за да ги освободите, вместо да мислите, че не искате да имате тези глупави мисли и чувства.

Buddhism now

AmaravatiI’ve been here at Amaravati for fifteen years [1999]. We have a nice temple with cloisters now, and somebody has donated funds for a very nice kuti, the nicest kuti I’ve ever had. And one may become attached to Amaravati, or ideas about Amaravati, or the sangha, to monasticism or Buddhism, to being a good Buddhist monk or to the Theravada tradition, to the Thai forest tradition, to establishing Buddhism in the West. All these things are very good and one gets praised for them. People sometimes say, ‘Isn’t it wonderful what you’ve done! You’ve established monasticism in the West.’ I get a lot of these kinds of messages. But one has to be careful not to start attaching to these things, and suffering when one doesn’t get the compliments or when the monks and nuns start disrobing and people start finding fault with you. When one responds to praise…

View original post 1 160 more words

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ V: ПУСКАНЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Lotus

Lotus (Photo credit: ROSS HONG KONG)

Надигането на дукка е поради вкопчване в желанията. И прозрението е, че има произход, или възникване, и че желанието трябва да бъде пуснато. Това е Втората Благородна Истина; проникновеното познание за пускането.

Някои хора смятат, че всичко, на което уча, е  – „каквото и да се случи, пусни го.” Но учението включва истинско разследване на страданието; прозрението за пускането се появява в следствие на това разбиране. Така че „пускането” – „letting go” не идва от желанието да се отървем от страданието – това не е пускане, нали?

Вибава-тана, или желанието да се отървеш, е много неуловимо, но желанието да се отървем от нашите недостатъци е друг вид желание. Пускането не е отърваване или да захвърлим с омраза. Пускането означава да можеш да бъдеш с това, което е неприятно, без да тънеш в омраза – защото омразата е привързване. Ако изпитвате много омраза, пак ще сте привързани. Страх, омраза – всичко това е вкопчване и прилепяне.

Безпристрастието е приемане и осъзнаване на нещата, каквито са, без да създаваме каквото и да е било, пускайки омразата към това, което е грозно или неприятно. Така че пускането не е просто хитра фраза за подминаване на това или онова, а е дълбоко прозрение в природата на нещата. Пускането съответно е способност да понесеш нещо неприятно, без да бъдеш уловен в гняв или омраза. Безпристрастието не е депресия.

Колко от вас подминават или отказват да приемат неприятните функции на телата си? Човешкото тяло има някои определени функции, които не са красиви и които във възпитаното общество не се споменават. Използваме какви ли не евфемизми и начини любезно да се извиним в подходящия момент, защото човек не иска представата за него да се свързва с тези функции. Иска ни се присъствието ни или образът да се свързват с нещо приятно или интересно, или привлекателно. Искаме да ни снимат сред цветя, в приятна обстановка, не в тоалетната. Искаме да маскираме естествените процеси в живота, да скрием бръчките, да боядисаме косата си, да направим всичко, за да изглеждаме по-млади – защото остаряването не е привлекателно.

Остарявайки, ние губим това, което е красиво и привлекателно. Нашата рефлексия е да сме действително будни за болестите и смъртта, за привлекателното и непривлекателното: за начина, по който стоят нещата в тази сфера на сензорно съзнание. Бидейки същество със сетивни органи, които влизат в контакт с обекти – които могат да са всякакви – от най-красивите и приятните до най-противните и грозните – ние изпитваме чувства. Чувството (вейдана) налага дуализма на приятното, болезненото и неутралното; това е приложимо за всички сетива: вкус, допир, зрение, слух, обоняние и мисъл.

И така вейдана – аз използвам тази конкретна дума, тази канда, като концепцията за всичко привлекателно и отблъскващо. Ние изпитваме вейдана, будни сме за приятното, болезненото, красивото, грозното, неутралното посредством тялото или каквото чуваме, миришем, вкусваме, докосваме или мислим. Дори спомените могат да бъдат привлекателни. Можем да имаме спомени, които са приятни, неприятни или неутрални. И ако сме невнимателни и функционираме от авиджа, от представата за себе си, от неоспоримото предположение, че аз „съм”, привлекателното, непривлекателното и неутралното се интерпретират с желание. Аз искам красивото, искам приятното, искам да съм щастлив и успяващ. Искам да ме възхваляват, искам да ме ценят, искам да ме обичат. Не искам да бъда преследван, нещастен, болен, унижаван или критикуван. Не искам грозни неща наоколо. Не искам да гледам грозното, да бъда близо до неприятното.

Разгледайте функциите на тялото. Всички знаем, че тези функции са част от природата ни, но не искаме да мислим за тях като за мои. Аз искам да уринирам, но никой не иска да остане в историята като Сумейдо Уриниращия. Сумейдо, игуменът на „Амаравати” – това може. Когато си пиша автобиографията, тя ще е пълна с неща като факта, че съм бил ученик на Аджан Ча, колко чувствителен съм бил като малък, невинен и чист – може би малко пакостлив от време на време, защото не искам да ме възприемат като ангелче. Но в повечето биографии неприятните функции на тялото просто се пропускат. Ние няма да се впускаме в разсъждения, че трябва да се идентифицираме с тези функции, просто ще отбележим тенденцията, че не искаме да се занимаваме с тях или да обръщаме внимание и да наблюдаваме това, което е част от живота ти – нещата, каквито са.

В осъзнатостта ние отваряме умовете си за това, за целия живот, който включва красивото, грозното, приятното, болезненото и неутралното. В нашата рефлексия върху патичасамупада ние я виждаме свързана с Втората Благородна Истина.

Тук поредицата тана-упадана-бава е най-полезна като средство за разследване на вкопчването ( привързването).

Вкопчването в този смисъл означава вкопчване поради привличане или поради омраза – в опит за отърваване. Вкопчването с омразата е отблъскване; бягането е упадана, както и опитът да уловим красивото, да го притежаваме и задържим. Гоненето на желаното, опитите за отърваване от нежеланото.

Колкото повече съзерцаваме и изследваме упадана, толкова повече се надига прозрението: че желанието трябва да бъде пуснато. Във Втората Благородна Истина е обяснено, че страданието се надига, то трябва да бъде пуснато и после, посредством практиката на пускане и разбирането на това какво е пускането, достигаме до третото прозрение в Благородната Истина: желанието е пуснато: ние вече познаваме пускането. То не е теоретично пускане, не е отхвърляне, а действително прозрение.

В разглеждането на Втората Благородна Истина има следното твърдение: „Това е произходът на страданието” – желанието, „то трябва да бъде пуснато”; и третото прозрение „то е пуснато”. В това се състои практиката – в изпълняването на тези три неща. Това се отнася до всяка една от Благородните Истини: има твърдение, какво да се направи и резултатът от това. Първата Благородна Истина: има страдание; трябва да бъде разбрано; то е разбрано. Това са трите аспекта на прозрение в Първата Благородна Истина. Втората Благородна Истина: има произход на страданието, самудая, което е вкопчването в желанието; то трябва да бъде пуснато; то е пуснато. Третата Благородна Истина: има преустановяване, нирода; трябва да бъде осъществено; и после прозрението: преустановяването е осъществено. Четвъртата Благородна Истина: има Осморен Път, изход от страданието; той трябва да се развие; той е развит. Това е проникновено познание.  Когато си мислите: „Какво знае един арахант?”, това е то: той знае, че има страдание, той знае, че страданието трябва да бъде разбрано; арахантът знае произхода на страданието – желанието, той знае, че желанието трябва да бъде пуснато и знае, че то е пуснато, и т.н.

Това са 12-те прозрения. Това наричаме арахантство – познанието на този, който има тези прозрения.

Патичасамупада е едно подробно изследване на целия процес. Вкопчването в петте канди е проблемът. Петте канди са дамми – те трябва да се изучават и изследват. Те са такива, каквито са. Няма аз, те са нетрайни и като знаеш как стоят нещата, знаеш Дамма.

(*дамма означава „нещо” като част от вселената (т.е. не принадлежи на човек). Дамма се отнася до учението на Будата и до прозрението в Абсолютната Истина.)

И така, вкопчването в обусловения свят като аз се основава на делюзия или невежество (авиджа): илюзията на аза като петте канди. И заради това живеем живота си в невежество. Волевите дейности (санкарите) от това невежество интерпретират всичко с „Аз съм” и от вкопчването в желания; резултатът е джара-марана (остаряване и смърт). Ако аз възприемам тялото като аз, тогава „аз” остарява. Тази година моето тяло е 54-годишно, увисва и се сбръчква. И вярването, че „аз остарявам”, защото тялото остарява е форма на страдание, нали? Ако няма чувство на аз, няма и страдание. Има оценяване на стареенето. Няма чувство за нещо нередно от стареенето на тялото; на него това му е работата. Такава му е природата. То не е аз. Не е мое и прави това, което трябва да прави. Съвършено е, нали? Аз щях да се разстроя, ако се подмладявах. Представете си да изглеждах все по-млад. След 50 години пак щях да съм в пелените и пак трябваше да изтърпя всичко отначало.

Мисълта „аз остарявам” не е скръбна. Това е конвенционален начин за говорене за тялото. Но ако тялото е това, което мисля, че съм: „Аз съм тялото. Това е моето тяло.”, тогава невежеството обуславя санкара и всичко тръгва от това „Аз остарявам, искам да съм млад, искам да живея дълго, не ме наричай старец, млад нехранимайко!” Защо? Заради идентифицирането с тялото.

И после аз ще умра. „Това е морбидно, да не говорим за смъртта. Разбира се, ние всички ще умрем, но това е толкова далече.” Когато сте млади, мислите за смъртта като за нещо далечно – „да се радваме на живота”. Но когато някой, когото познаваме, умре, или пък ние се разминем на косъм, тогава смъртта може да е много плашеща. И всичко това е от привързването към идентифицирането „Аз съм това тяло”.

После, разбира се, идват всички схващания, чувства, спомени, предразсъдъци, които имаме (вейдана, саня, санкара).  И ние не само страдаме от идентифицирането с тялото, но и от привързването към красивото и към чувствата: „Аз искам само красивото, искам само приятното; не искам да виждам грозното; искам да има хубава музика, а не грозни звуци, и само благоухания…”

Привързваме се към схващания какъв трябва да е светът; към становища за Англия, Франция, САЩ. Привързванията към тези схващания и становища и перцепции формират поредицата вейдана-саня-санкара на петте канди. И ние се привързваме към всичко това от гледна точка на аза. „Това е моето схващане, каквото аз мисля, и каквото аз искам и не искам, как трябва да бъде и как не.” И получаваме скръб, терзания, отчаяние, депресия и тъга от тази илюзия за аза.

Прозрението във Втората Благородна Истина е, че това страдание има произход. То не е постоянно. Не абсолютно винаги нещо възниква. Надигането на дукка се дължи на вкопчването в желанието. Вие можете да видите желанието, защото то е дамма – надига се и отминава.

Можете да видите желанието, което възниква, за да търси красивото и приятното в чувствената сфера посредством очите, ушите, носа, езика, тялото и ума. Кама-тана е чувственото желание. Чувственото желание винаги иска някакво удоволствие или поне вълнуващо преживяване. Кама-тана: можете да го видите в движението ни, насочено към и сетивните удоволствия, както и вкопчването в тях.

Бава-тана е желанието да станем. То е свързано с искането да станем нещо. И тъй като ние не знаем кои сме, желанието ни е да постигнем или да станем нещо. В този свят живот бава-тана може да бъде много силно. Чувствате, че сте тук да станете просветлени и да постигнете нещо.  Всичко звучи много добре. Но дори желанието да станете просветлени може да дойде от авиджа – от себепредставата. „Аз ще стана просветлен. Ще стана първият американски арахант; писна ми от този свят, искам да стана просветлен, за да не се прераждам отново. Не искам отново да преживявам детството. Не ги искам тези работи. Искам да стана нещо такова, че да не трябва да се раждам отново.” Това може да е бава-тана/вибава-тана – те вярват ръка за ръка. За да станете нещо, трябва да се отървете от нещата, които не харесвате и не искате. „Ще се отърва от недостатъците си и искам да се отърва от лошите си навици и от желанията си.” И всичко това звучи много праведно. Недостатъците са лоши – отървете се от тях.

В светия живот има много вибава-тана. Можем да живеем този живот само за да се отървем от разни неща и за да станем нещо, като се отърваваме от нещо. Забележете, че Втората Благородна Истина е осъзнаването, че желанието трябва да бъде пуснато, да бъде оставено. Това не е отхвърляне на желанието, а разбиране; вие го пускате. Защото иначе е вибава-тана – желанието да се отървете от желанието. Познавайте го, наблюдавайте го, но не правете нищо от това. Ако изхождате от невежество, вашето желание казва: „Аз искам да стана просветлено същество и не бива да мисля така, не трябва да имам желанието да стана Буда; не трябва да искам да стана каквото и да е.” Всичко това може да е от невежеството, обуславящо менталните формации (авиджапачeя санкара). И тогава идва проникновеното познание: „Желанието трябва да се пусне.”

Всичко това звучи правилно в смисъл „че не трябва да се привързваме към нищо”, но то също може да идва от авиджапачея санкара. „Аз не бива да се привързвам към нищо.” всъщност е едно утвърждение на аза, като някой, който е привързан към нещо, а не бива да е така. Аз трябва да съм иначе. Това е капан на ума, не е истинско прозрение в кама-тана, бава-тана, вибава-тана. Разглеждайте „Какво е привързването?” Ако просто отхвърляте това и онова, това не е начин за справяне с проблема, нали? И всъщност вие не изследвате кама-тана, бава-тана и вибава-тана, така че няма да достигнете и до прозрението за пускането. Просто ще заемете позиция срещу привързването, което е друг вид привързването.

Затова обследвайте, надникнете в привързването. Това работи по един много по-неуловим и реалистичен начин от обикновеното формиране на мнение, че не бива да бъдете привързани към нищо.

Спомням си един психиатър, който живееше в Бангкок. Той имаше навика да взема ръчните часовници на пациентите си и когато те се разстройваха, да им казва: „Вие сте привързани към вашите часовници.” След което сваляше своя часовник и го хвърляше, за да докаже, че не е привързан към него. Та този психиатър ми се хвалеше с това. А аз му казах: „Всичко ти е убегнало. Ти си привързан към позицията, че си непривързан към часовника си.” Това не е пускане, нали? Просто да го хвърлиш и да кажеш „ти си привързан, аз не съм, ето че си изхвърлих часовника.” В това има много аз. „Вижте ме, аз не съм привързан към тези окаяни материални неща.” Човек може да изпита голяма гордост от това, че е непривързан. Посредством рефлексия ние виждаме привързването и не е нужно да се отърваваме от нещата, но не можем да се привържем към тях и можем да ги пуснем. Не като ги хвърляме, а като разбираме страданието от вкопчването.

Като разберете умиротворението от непривързването, от пускането, Втората Благородна Истина ще ви изведе до Третата. Когато пуснете нещо, осъзнавате, че няма привързване към петте канди. Има една будност, че желанието е пуснато. Тогава се надига прозрението в Третата Благородна Истина. Има преустановяване. Това преустановяване трябва да се осъществи.

С осъществяването на преустановяването започваме да забелязваме не-привързването. Малцина от нас са запознати с него. Обикновено сте осъзнати посредством привързването си към разни неща. Напълно заблуденото човешко същество се чувства живо посредством привързването и желанието. Съзерцавайте, че когато не сте уловени от привързване към петте канди, не се чувствате живи, вие сте никой. Невротичните проблеми карат хората да се чувстват интересни и живи. „Аз имам впечатляващи неврози от всякакви видове травми в детството.” И вече не съм Сумейдо Уриниращия, а Сумейдо Интересния Невротик, Сумейдо Мистика или Сумейдо Игумена – това са условия, към които можем да се привържем. Осъществяването на преустановяването ви позволява да накарате аза да спре, има пускане. Осъществяването на пускането е преустановяване, това, което се надига, се преустановява. И преустановяването е забелязано. Осъществено е.

Нашата практика е осъществяване на преустановяването. Тогава говорим за празнота: осъществяваме празен ум там, където няма аз. Няма усещане на ума, че е някой. Започнете ли да мислите за това като за „моя” ум, уловите ли тази мисъл, отново сте се заблудили. Но дори да имате „моя ум” и ако го видите като нещо, което се надига и отминава без вкопчване, то тогава той е само условие. Няма страдание, има умиротворение.

Когато няма аз, има мир. Когато има „аз” и „мое”, тогава няма мир. Тревогата, безпокойството, какво са те? Всичките идват от „мен” и „моето”. Когато пуснете, има преустановяване на „аз” и „моето”. Има мир, покой, яснота, безпристрастност, празнота.

Наблюдавам, че когато няма аз, няма привързване, тогава пътищата за свързване с другите са посредством метта (добрина), каруна (състрадание), мудита (съпричастна радост), упека (ведрина). Те не идват от аз или авиджа. Не е като да имате идеята, че „Аз трябва да имам повече метта към всички, защото имам твърде много омраза, а не бива. Трябва да изпитвам любяща добрина към всички същества. Трябва да изпитвам състрадание. Понякога ми се иска просто да убия всички. Трябва да изпитвам много метта, мудита, да съм мил и радостен и състрадатателен към хората. Трябва да съм и ведър.” Брама-вихарите, като идеи за един себелюбив човек, не се истинската практика. Желанието да стана някой, който има много метта и каруна и всички тези неща пак е бава-тана.

Но когато отпаднат идеите за аза, тогава е естественият начин на свързване с другите. Не ставате безучастен зомби посредством разбирането на Дамма. Пак имате връзка с другите, но посредством добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина, а не посредством омраза и заблуждение.

Какво показват неегоистичните човешки същества в обществото? Можете да обясните метта, мудита, каруна и упека като това, което се изразява чрез неегоистичните човешки същества. След което приложете това към нашата практика сега. Когато има виджа – знаене и ясно виждане – тогава това дава пълна възможност за практикуване на добрина, състрадание и останалите. Но това не съм аз,то не е мое, не е Сумейдо, преливащият от метта Аджан, Сумейдо Добряка за сметка на Сумейдо Уриниращия. В момента, в който Сумейдо-делюзиите отпаднат и се преустановят, се проявяват добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина. Затова човешкото състояние е голяма благословия – когато себепредставата отпадне, това което остава е една велика благословия.

Но тя не е аз. „Аз не съм велика благословия. Единственото, което мога да направя в това конвенционално „аз” е да пусна делюзията. Да бъда осъзнат и да не се привързвам към разни неща, да виждам ясно – това мога да направя. Това е практикуването на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път. Свежда се до това бдително, осъзнато и ясно виждане на нещата. Тогава каквото и да се случи, вече зависи от други неща. Няма нужда да обикалям и да се мъча да стана „Сумейдо Добряка”. Добрината може да се прояви посредством тази форма, ако няма делюзия; и това не е лично постижение или придобивка, просто така стоят нещата. Това е начинът, по който са устроени. Това е Дамма.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Камма и Прераждане

Ajahn Sumedho at Amaravati Buddhist Monastery, UK

Ajahn Sumedho at Amaravati Buddhist Monastery, UK (Photo credit: Wikipedia)

Днес ще се спрем на камма и прераждането.

Хората доста се интересуват от тези конкретни теми. Много популярни книги и програми се занимават с реинкарнацията и прераждането, с карма и т.н. Хората се питат – като няма душа, как може нещо да се прероди? Какво се преражда? Какво се пренася от един живот в следващия, ако няма душа? Камма от своя страна се използва за всякакви случаи. Хората казват, че това е тяхната камма, че са нещастни, защото такава е каммата им. Изграждат си една фаталистична картина…

Аз ви давам едно практическо разбиране на тези концепции, така че да имат смисъл за вас по време на медитацията ви. Не искам да теоретизирам или да разгръщам хипотези по темата. Учението за реинкарнацията не е будистко учение. То е по-скоро хинду. Тяхното разглеждане на реинкарнацията включва преминаване от едно тяло в друго. В хиндуиската кастова система ако си роден в някоя каста, трябва да чакаш за следващата, ако водиш добър живот на „недосегаем“, тогава можеш да се преродиш в по-висша каста. В будизма това ще се разглежда като силабатапарамаса, или суеверие. Защото по никакъв начин не може да се докаже, че раждането в определена класа или каста от само себе си носи чистота. Както като се родите браман, по някакъв начин сте по-чист от някой, който е роден като „недосегаем“. Но както всички можем да видим, хора, родени в браманската каста, могат да са не по-малко гадни, покварени и нечисти от най-лошият „недосегаем“. А „недосегаемите“ могат да са с чисти сърца, ако водят добър живот и използват мъдрост. Будата учел – има един красив откъс в последната част на Даммапада, един прекрасен стих за това какво е браман. „Браман“ означава чист. Чист по сърце. Това е ментално състояние, не класово или кастово. Не е физическо. Расата, класата, кастата или полът нямат нищо общо с чистотата. Тези неща не са от само себе си чисти. Това са просто възприятия, на които придаваме определени качества, които изобщо може да ги няма. Просто вярвате в тях. Така че чистотата е ментално състояние. Прераждането в Чистите земи е ментално прераждане, не физическо. Ако сте състрадателни, добри, великодушни, морални и т.н., това е начин да се преродите в чисто състояние. В чистота. Будистите не използват думата „реинкарнация“ – тя не е приложима към нищо будистко. Ние използваме думата „прераждане“. И така, прераждането е ментално състояние, не физическо. И прераждането е нещо, което непрекъснато се случва в това, което правите. И вие можете директно да видите прераждането, не е нужно да вярвате в някаква теория. След като няма аз, няма какво да се преражда отново като личност, същност или душа от един живот в друг, има желание за прераждане.

Ако сте небрежен човек, непробудено, невежо човешко същество, което не разбира истината, не е осъзнато, тогава процесът на прераждане продължава отново и отново. Погледнете собствения си живот – как свиквате с определени навици, които следвате. Да вземем за пример какво правите, когато сте уплашени? Какво правите, когато ви е страх? Какво правите, когато се чувствате несигурни? Какво правите, когато нямате какво да направите?

Можете да го проверите, когато се приберете вечер и включите осветлението. Предпочитате да сте на светло. Защото светлината ви харесва, не искате да живеете на тъмно. И после може да идете до хладилника и да си вземете нещо за ядене. Това е прераждане, нали? Вие бивате погълнати в удоволствието от яденето. После подхапвате, уморявате се от яденето и отивате да пуснете телевизора. И бивате погълнати в телевизионното предаване. Прераждате се. Бивате погълнати от заниманието.

Раждането е нещо физическо, но прераждането… намирате място, където да се родите, влизате в утроба и се прераждате отново. Но това са ментални състояния. Това са преражданията, които можем директно да опознаем. Търсите утробите, които сте свикнали да търсите… за да се преродите отново в някакво състояние на щастие или сигурност. Утробите могат да са всичко – като започнем от храната, от усещането за вкус, мирис, картина, звук, допир или мисъл. Търсите утроби или места, в които да се преродите. Място, в което да се почувствате сигурни, защитени, със структури, с които сте свикнали. Небрежните, невежи същества винаги търсят прераждане в тези сетивни светове, в сетивните удоволствия или в интелектуалните удоволствия. Това е нещо, което можем да наблюдаваме в ума си. Понеже няма личност, която да се преражда, няма и душа или същност, която да преминава от сандвича с шунка в телевизора. Това е просто сила на навика, нали? Желание. Забележете природата на желанието. Желанието винаги търси нещо или се опитва да се отърве от нещо. Наблюдавайте желанието в собствения си ум. То винаги търси нещо. Има една неуморимост – когато сте уплашени, търсите нещо сигурно. Когато не знаете какво да правите, усещате това задвижване на желанието, търсещо каквото и да е било. Започвате да си играете, закачате се. Плетете палци. Бъркате си в носа – просто за да правите нещо. Или пушите цигари. Ядете, пушите. Четете книги. Гледате телевизия. Влизате в чата. Заглеждате това, заглеждате онова. И всичко е по силата на навика, нали? През повечето време човек не знае какво прави. Просто по навик върши тези неща.

Когато сте се прераждали достатъчно, вече сте изяли три сандвича с шунка, четири макдоналдса, две пици. Стомахът ви стига ей дотук. Време е да се преродите в друга пица. Или пък отивате към телевизора. И гледате, гледате. Прераждате се в това, което дават по телевизията. Движите по каналите – в прекрасни истории за любов и приключения, във вълнения, в новините, във ведрото предаване на последните новини за това колко чудесен е светът. В няколко реклами за цигари, бира, уиски…

И после се уморявате, не можете да гледате повече телевизия. Дотяга ви. Понеже ви е дотегнало да ядете, отивате да търсите прераждане в телевизора. Но понеже пак  превключвате, пак ви доскучава, искате да намерите друго място, в което да се преродите. И отивате да четете книга. Понеже и това може да ви заинтригува само известно време, пак се отегчавате и отивате да си пуснете стерео уредбата, която има колони из цялата стая. Гърми ви в ушите известно време. После пийвате нещо, пушите малко цигари, обаждате се на приятел по телефона, оглеждате се в огледалото известно време…

И дотогава вече толкова ви е дотегнало всичко, че идеята да се родите отново е непоносима. И си мислите – просто не искам да съществувам. Всъщност не го мислите, това е просто навик. И се качвате в стаята си, и се срутвате в леглото. Унищожавате се със спане. Това е желанието да ви няма. Желанието да не съществувате. Желанието да бъдете унищожени е причината хората да спят толкова. Защото се изтощават от ставане в това или онова, от това непрекъснато прераждане. Прераждането дотяга. И на хората им се ще да не съществуват повече. Можете да вземете всякакви приспивателни или хапове, които да ви съборят за часове. Имаме желанието за сетивни удоволствия, за сензорни опитности – за храна, за това, което виждате, помирисвате, вкусвате, докосвате…

Имате желание да станете нещо. Цяла вечер можете да прекарате в изучаване на кроене или инженерство, в желанието си да станете нещо. Желание да станете някакъв идеал. Или желание да бъдете унищожени, изобщо да не съществувате. Да се отървете от разни неща, да не се прераждате отново, да бъдете унищожени. Това са трите вида желание – кама тана (kama tanha), бава тана (bhava tanha), вибава тана (vibhava tanha). Желание за сетивно удоволствие, за ставане, за унищожение. Тези трите са причината за прераждането.

Желанието е това, което се преражда. Ето, отегчавате се от яденето, ако ядете прекалено. Губите желание. Вече желаете да не ядете. И оставяте храната. Но после, да кажем, час по-късно нещо се случва, чувствате се разстроени, уплашени, и хайде пак, започвате да ядете парче торта. Винаги, когато сме уплашени или несигурни, или отегчени, имаме нагласата да търсим прераждане в някакъв вид сетивно преживяване или в наркотици, секс…

Хората непрекъснато използват тези неща, когато са уплашени, несигурни, отегчени… Искат да изпитат някакво вълнение, да потънат в някакво сетивно преживяване. Искат да бъдат погълнати, напълно да се изгубят в някакво сетивно преживяване. Но това поглъщане не може да продължи дълго, то свършва и идва желанието за нещо друго или за унищожение, за това да не се налага да преживявате нещо друго. Това са преражданията, на които можем да сме свидетели в медитация. Така разбирате какво са. А разберете ли ги на това ниво, ще разберете какво се случват при смъртта на тялото, на човешкото същество. Защото последното желание на един човек, ако той е небрежен и изпълнен с желания, сигурно е отново да се прероди. Да намери друго човешко раждане. Да намери някоя утроба, в която да скочи. Това е желанието, което функционира като енергия във вселената. Желанието за прераждане води до търсене на друга човешка форма. Можем да знаем това единствено посредством наблюдение на собствения ни ум. Като гледаме силата на навика. Ако умирате и не искате да умирате, кое ще е най-вероятното нещо, за което ще мислите? Как ще се прилепите към нова форма на живот. Ще се надигне едно голямо желание, страстта на живота ви, и това най-вероятно ще е в мига на смъртта ви. Казваме, че това ще бъде пренесено в санкарите (менталните формации) и ще търси някаква форма на материализиране. Както завихрянето на навиците ви винаги се материализира във форми, нали? Това, което желаете и искате, винаги го дирите в някакъв материален план, в някакво директно преживяване, в някакво сетивно удоволствие, в някакво интелектуално удоволствие. Или желание за унищожение, което е просто подтискане, нали?

Опитвате се да се отървете от желания, които не харесвате. Стремите се да ги нямате. Камма в най-простото си обяснение е – ето, вие се раждате – и раждането обуславя смъртта, нали? Ако не се бяхте родили, нямаше да умрете. Ако тялото ви никога не се беше раждало, нямаше да остарее, да се разболее и да умре, нали така? Доста очевидно. Така че раждането обуславя старостта, болестта и смъртта. Това е законът на камма.

Хората ми казват: „Познавах една личност, която цял живот беше добра. Никому нищо лошо не беше сторила. Беше добър човек. Трудеше се, жертваше себе си и т.н. Но умря в болки, в агония, от ужасен рак. Защо й се случи това? С какво беше заслужила тази ужасна болка, тази ужасна болест?“

Тук хората искат да им кажеш, че може би в предишен живот е направила нещо лошо и сега го е платила. Но отново е догадка, това е един глупав отговор. Но можете да кажете, че това се е случило, защото тя се е родила. Ако не се беше родила, нямаше да се разболее и да умре. Защо имаме проблемите, които имаме? Защо се разболяваме? Защо имаме болки? Защо имаме всички тези грижи? Скръб, отчаяние, мъка… терзание? Защото сме се родили. Раждането обуславя всичко изредено. Това е камма. Трябва да разберем по един много простичък начин, че раждането обуславя терзанията, отчаянието, скръбта и мъката, старостта, болестта и смъртта.

Когато разберете това, няма да се изненадвате когато ви се случи нещо. Защото всички имаме тази идея, че някак си точно ние не трябва да преживяваме тези неща. „Аз няма да остарея, няма да се разболея и се надявам да избегна смъртта. Надявам се до няколко години науката да измисли лекарство за смъртта и да не се налага никога да не умираме.“ Някои хора имат невероятна вяра в науката. „Науката ще намери бързи решения, за да не се налага да умирам.  И ще мога да живея вечно. Ще се отървем от боледуването. Ще унищожим болестите.“ Преди 20-30 години това беше голямата надежда, нали? Спомням си, че в Щатите си мислехме: „Науката ще реши всичките ни проблеми.“ Това беше през 1950 г. „Съвременната наука ще реши всичките ни проблеми. Съвременната психиатрия, лекарствата, химията, физиката – посредством тях до няколко години ще сме овладели всички болести. Всички ментални болести ще бъдат заличени с химията. И вече няма да има туберкулоза, варицела… Ще заличим всички болести, край с боледуването. И ще имаме материален просперитет. Всички ще имат пари, коли, хубави домове. Защото науката и технологията ще създадат този прекрасен рай. Няма да има старост, боледуване. Ще можем да спрем процеса на стареене. Когато имаше дефектен черен дроб, науката ще е открила нов вид материал, който да го замести. Да замести далака ви, стомаха ви, червата… Ще имаме пластмасови сърца и пластмасови черни дробове, бъбреци. Като тези ни се развалят, просто ще ги сменим като автомобилни части.“ Имаше такава надежда, такова очакване, че науката ще може да ни направи щастливи, ще изцери цялото ни страдание, ще ни спаси от болката. Това се дължеше на голямата вяра в материализма, в научната мисъл и разсъждения, в експериментирането. Но 30 години по-късно, какво имаме? Още повече ментални болести, още повече заболявания и проблеми не по-малко от преди. Старостта още е тук. Хората не знаят какво да правят. Няма как да я спрете. И идва смъртта. Неизбежният край на тялото. Тя е съвсем реална като присъствие, каквато е била във всеки един миг от историята. Всъщност станахме толкова умни, че сме стигнали до момент, в който можем да взривим цялата Земя и да убием всичко на нея от раз. Науката се научи да прави това, но не можа да ни отърве от смъртта.

Друго обяснение на камма е, че ако имате добри постъпки, имате добър резултат. Ако имате лоши постъпки, имате лош резултат. Ако правите добро, получавате добро. Ако правите лошо, получавате лошо. Но тогава хората казват: „Аз познавам един човек, който е много лош. Той мами, лъже, краде и пак е много богат, живее в хубава къща, има хубава кола, има всичко. Но е бандит, гангстер, злодей. Ако законът на камма беше истина – и като правиш добро, получаваш добро, а като правиш лошо, получаваш лошо, защо този човек не страда? Защо има всичките тези прекрасни неща и не го хващат? И има прекрасен живот.“ Но това само така изглежда, нали? Вие си мислите, че понеже той има голяма кола, хубава къща, много пари, значи е щастлив човек. Но ако вие бяхте крадец, бандит, гангстер, убиец и т.н., трябва да сте наясно, че резултатът от камма са всички тези спомени за това какво сте правили. Дори да имате хубава къща, коли и всички тези прекрасни неща, седите в своята прекрасно обзаведена дневна, седите и сте изпълнени със спомени как сте придобили всичко това, от колко души сте се възползвали… Мислите ли, че ще се чувствате много щастливи или в безопасност, докато седите в елегантната си дневна? Какво трябва да правят гангстерите? Какво правят престъпниците? Те непрекъснато пият, вземат наркотици, седативи, ходят по места, където се чувстват в безопасност, с аларми срещу крадци, големи, зли кучета в клетки, с огради с шипове… с бодигардове – големи, гадни и грозни мъже. Където и да ходят, трябва да са инкогнито. Спомням си едни хора в Тайланд ми разказваха за един от най-големите индустриалци в месната промишленост в Бангкок. Той колел най-много животни в Тайланд – не лично, но той бил отговорен. Бил много, много богат, но бил толкова наплашен, че с жена му живеели в малката колиба отзад. Боели се да живеят в голямата къща. И имали голям „Мерцедес Бенц“, но не го карали. Движели се с някакъв малък „Фолцваген“, за да не ги забелязват. Живеели в непрекъснат страх, че някой ще ги убие. И макар да имали тази прекрасна къща и голяма прислуга, трябвало да живеят скрити зад всичко това и да се промъкват тайно. Сигурно само шофьорът им карал големия мерцедес. А ние трябва да завиждаме на такива хора. Но вие само тествайте това в ума си.

Когато излъжете или да кажем – без да убивате или да обирате банки, но ей така, от личен опит, ако казвате лъжи или клюки за някого или си присвоите нещо дребно… какво прави това, когато седнете да медитирате? Кара ли ви да се чувствате добре? Искате ли да ми разкажете за това? „Почитаеми Сумейдо, току-що изрекох лъжа!“ Искате ли да споделите с добри хора, когато сте сторили нещо лошо и не много добро? Надявате ли се майка ви и баща ви и всички добри хора по света да узнаят за това? Или е нещо, за което дори вие не искате да знаете? Нещо, което искате да забравите и да не се налага да го помните?

Помнете, че това, което правим, ще трябва да го помним. Ще трябва да живеем с него. Имаме памет. Силна памет. Човешкият мозък задържа разни неща. Каквото и да правим, го помним. И ако правим лоши неща, имаме лоши  спомени. Ако правим добри неща, имаме добри спомени. Така става. Ако правите добри неща, ако сте добри, щедри и изведнъж изскочи някой спомен – „Аз помогнах на един беден човек. Направих нещо добро.“, с това идва и едно щастливо чувство. А това щастливо чувство помага в медитация.

Един от факторите за просветлението е нещо като радост, възторг, екстаз. Той идва от разглеждането на добрите дела, които сме вършили. Когато сме били добри и внимателни, чувствителни, помагащи и щедри, това ни прави щастливи, когато го мислим. Това е резултатът от правенето на добро. Добра камма. Когато постъпваме лошо и трябва да помним, имаме лоши спомени. Това е камма, която можете да си докажете сами. Искам да разберете това не като вярвате на думите ми, а като разглеждате и наблюдавате как се случва в собствения ви живот. Наблюдавайте процеса на прераждане. Какво преминава от хладилника към телевизора? Човек ли е? Това ли е истинската ви душа? Истинската ви същност, която ще се предава във вечността? Това ли ви пренася от хладилника към телевизора? Това ли ви е душата? Или е желание? Онова безцелно бродене по силата на навика. Онова дирене на нещо за правене, на нещо, в което да потънете. Вие не знаете – „Какво да правя сега? Ще ида да хапна нещо. Вече хапнах. А сега какво ще правя? Ще ида да погледам телевизия. Или ще ходя да си попуша марихуана. Или ще ида на кино. Или ще ида да пия бира.“ Всички тези неща са безцелно бродене, дирене на нещо за правене. Нещо, в което да потънете. Както, като идете на кино, ако филмът е наистина ужасен, не можете да потънете в него, толкова е тъп, че изпитвате неприязън и ставате и си тръгвате. Но ако филмът е добър, се чувствате напълно погълнати от него. Когато дават романтични сцени, се чувствате напълно погълнати от любовта на екрана. Чувствате щастие, когато главният герой целува главната героиня. Изпитвате радост от тази целувка. Когато той я изоставя за друга жена, изпитвате болката и скръбта, гнева, омразата…

Ако филмът е добре направен, напълно може да ви заблуди. Вие затова и ходите на кино. Хората обичат и да се плашат до смърт – като ходят на филми на ужасите. Ако филмът е направен добре, ви плаши до смърт. Почти. Ако е слаб, ако не е направен добре, изобщо не може да ви заблуди. „Хич не ме уплаши. Искам си парите. В този филм нямаше нищо плашещо. Искам си парите.“ Но ако излезете от киното, разтреперани, ужасени – „Беше смразяващ филм. Страхотен.“ Интересно е как хората ходят да харчат пари, за да се плашат. Да бъдат ужасени, да се страхуват. От филмите на ужасите се правят купища пари. Ние обичаме да потъваме в такива неща. В красотата, блясъка и възбудата. Войната е възбуждаща. Ходим на военни филми или на каубойски филми, защото стрелбата, убийствата, престъпленията, зверствата, изтезанията – всички тези неща са ужасно възбуждащи за ума. Когато видите нещо за зверство във вестника, си казвате – „О, трябва да прочета това!“ Изнасилване – „Чакай да видя!“ Убийство – „О!“ Насилието или сексът са възбуждащи. Възбуждат ума. Когато сте отегчени и сте в състояние на затъпяване, търсите вълнение, възбуда. Порнографията също е прераждане, нали? Търсите вълнението във възбудата от сексуалността. Или от насилието. Скандалите са възбуждащи. Четете за корумпирани хора – за известни хора, за политици, за филмови звезди… Не можем да устоим да не прочетем за ужасните неща, които са направили.

По време на скандала „Уотъргейт“ аз живеех в Тайланд. Майка ми ми писа тогава. Тя е много мила стара жена с много добро сърце. Тя каза: „Скандалът „Уотъргейт“ е нещо ужасно. От една страна е много обезсърчаващо и разстройващо за нас да осъзнаем цялата корупция в правителството. Но от друга страна е много вълнуващо, защото всеки ден има нов скандал. Всеки ден можем да очакваме нови разкрития.“ Ново разкритие на някой ужасен скандал. Това е вълнуващо, нали?

Такива са вестниците. Някои от лондонските вестници са направо противни. Пишат за най-изпадналите неща, които вършат хората, и ги превръщат в сензационна новина. Хората купуват вестниците и ги четат в метрото – погълнати от скандалите на други хора.

Забележете, че вълнението е много приковаващо вниманието, то е като вибрация. Неистовата вибрация на вълнението. Лесно е да бъдеш погълнат от нещо вълнуващо, нали? Много по-лесно е да бъдеш погълнат от интересен сериал, отколкото от нормалното си дишане, нали? Нужна е много работа да бъдеш погълнат от нормалното дишане. Но ако имахме телевизор и даваха нещо вълнуващо, всички щяхме да седим и нямаше да имаме никакъв проблем с концентрацията.

Но колкото нещо става по-монотонно и по-малко неистово, толкова повече се нуждае от усилия от наша страна, нали?  Защото вълнението има своя енергия, в която можем да бъдем погълнати. Ритъмът на вълнението има енергия, която може да ни погълне. Можем да бъдем енергизирани от вълнуващите условия около нас. Като да идете на футболен мач. На мачовете в Англия хората могат да станат ужасно възбудени и агресивни. Тълпите от хора са ужасно възбуждащи – като фестивала Марди Грас. Отивате сред тълпи хора, които правят вълнуващи неща. Или тълпа, която е тръгнала да убива някого. Агресията на тълпата трябва да е много възбуждаща. „Убий! Убий!“ Всички започват да крещят. Скоро започваш и ти да убиваш. И ужасно се възбуждаш.

Просто ви посочвам колко заразно може да е вълнението. И когато не сте осъзнати и не сте мъдри, лесно можете да бъдете въвлечени в такива неща. Защото те са много прелъстителни. Не можете да устоите. Ако нямате мъдрост, не можете да устоите. Тълпата просто ви засмуква. Войната е друго много възбуждащо нещо. Не в реалността, а в новините. И разбира се, в един филм за войната не ви показват грозотата на войната, освен ако не се опитват да разкрият именно това. Но това не са вълнуващите военни филми, които отивате да гледате – героите, атакуването на врага,  победата… Да, правят се филми и за грозотата на войната, но по принцип ходим на военни филми, за да се възбуждаме. Убийствата, зверствата, мъченията – всички тези неща възбуждат ума ни.

А какво успокоява ума? Анапанасати, да кажем. Дишането. Какво успокоява ума? Гледането на природата, нали? Гледането на небето. Гледайте небето понякога. Гледайте езеро, басейн с вода. Гледайте гора или гъсталак. Тези неща успокояват, усмиряват ума. Песнопенията успокояват ума или ритмите, които са монотонни, а не възбуждащи. Песнопенията успокояват ума. Не е като да влезете в бързия ритъм на джунглата. С него ще се възбудите. А в песнопението няма нищо възбуждащо.

С това исках да ви опиша и предложа начини за успокояване на ума, как да избягате от вълнението. Когато се приберете в домовете си след този ретрийт, ще почувствате как всичко въздейства на сетивата ви, защото вече сте развили спокойствие, което не бихте имали, ако бяхте живели в Берлин, Цюрих или в някой друг град. Когато сте далече, когато сте тихи и не говорите много, и не вършите вълнуващи неща, не сте въвлечени в романтични неща, а просто се отдавате на формата и наблюдавате ума и дъха си, в седеж, в стоеж, при ходене или легнало положение… Тук не се опитваме да се възбуждаме и стимулираме взаимно с интересни концепции или разговор. Слушаме, наблюдаваме, когато правим разни неща, ги правим за успокояване, а не за вълнение.

Когато се приберете в домовете си, в градовете, градовете са много вълнуващи места. Там има много по-бърза вибрация. Това е като да живеете в Читхърст няколко месеца и после да идете в Лондон. Усещате нещата със сетивата си в едно много по-ускорено движение. За зрителното съзнание нещата в Лондон изглеждат много по-хаотични и бързи. Можете да усетите как това се  отразява на ума ви. Защото умът ви е огледало и отразява – отразява Лондон. А Лондон не е особено спокойно място за пребиваване. Човек не отива в Лондон за спокойствието, а за вълнението.

Когато живеем живота си небрежно, когато живеем без мъдрост или разбиране, биваме улавяни в търсенето на начини за намиране на вълнение. Когато се отегчите, търсите възбуда. Когато възбудата ви дойде в повече, търсите унищожение. Попадате в капан. Ставате създание на навика – безпомощна жертва на съдбата. Безпомощна жертва на навиците. Обусловено създание. Също като кучетата на Павлов. Реагирате на звънчето. Обусловени сте да извършвате неща в зависимост от сигналите и стимулацията, докато не се събудите и не започнете да наблюдавате природата. Като правите добро, получавате добър резултат. Това е законът на камма. Като правите лошо, получавате лош резултат. Това става незабавно. Като живеете по-внимателно, по-отговорно, по-добронамерено, се чувствате по-щастливи, защото това е резултатът. Може би пак ще се случват нещастия, няма да избягате от болката и болестите, но няма нужда да си създавате скръб, отчаяние и безпокойство в ума. Трябва да се въздържате от въвличане в условия, които водят до тях.

Понеже сте се родили, тялото ви, като родено, неизбежно ще пожъне каммичния резултат на старостта, болестта и смъртта. Но когато разбирате това и вече не търсите идентифициране с тялото, а го разбирате, познавате го, тогава не очаквате друго и има умиротворение. Вие сте в мир с променящата се природа и каммичните предпоставки на човешкото тяло. Не настоявате да бъде другояче, а приемате това. Тогава, когато умираме, кое е това, което се преражда, ако не е желанието за нещо друго? Ако не е копнежът по ново раждане или за извършването на нещо? Ако сте в мир с умиращия процес на тялото си, какво може да се прероди? Защото тогава няма желание, има само осъзнатост, мъдрост, разпознаване, пускане, отдаване, освобождение от тежестта на човешкото тяло.

На мен ми звучи много хубаво. Когато мисля за своята смърт – ами то ще е много хубаво да умра. Не е нещо, от което се боя. Чакам го. Защото умира само това тяло. Достига края си, вече няма нужда да е живо, затова го оставяме да се разпадне, да се преустанови. Пускаме го. Тялото гние, разпада се, червеи влизат и излизат… Мисля, че това е много хубаво. (смее се)

Камма и прераждането не са някакви екзотични религиозни теми, а много практични начини за разглеждане на това как стоят нещата. Защото като човешки същества, ние трябва да се учим от настоящето, а не да правим догадки като какви ще се преродим в следващия живот. Това е загуба на време. Напусто мислене. Или пък да се опитвате да отгатнете какви сте били в предишния живот. „Имал ли си преживявания от минали животи, Аджан Сумейдо? Виждал ли си се какъв си бил в предишен живот?“ Не, нищо не знам за предишни животи. Но мога да правя догадки. Мога да стигна до много интересни хрумвания. Защото това е доста вълнуващо нещо за разсъждения. Но после си казвам – дори всичко това да е истина и аз да съм бил, да кажем, Наполеон…

Ето, сега си спомних, че в предишния живот съм бил Наполеон. Но какво си спомням? Спомням си… Имам спомени за онова време, когато съм бил император и т.н., и съм бил отговорен за толкова нещастие. Това биха били спомени от Франция от 1800 г., или от Русия. В този живот аз съм поживял доста години и имам спомени от него. Спомням си какво беше преди 40 години. Аз бях момче, учех в граматическото училище в Сиатъл, Вашингтон, в САЩ. Моето име беше Робърт и ходех на училище, което се казваше „Джон Мюър“. И когато бях 8-годишен, имах учителка, която се казваше г-ца Дипенброк. Това може да не впечатлява никого в сравнение със спомена за войната с Русия през 1812 г. Той би бил нещо чудно – би впечатлил всички. Да, аз бях Наполеон. Но това, което мога да си спомня, е как съм бил 8-годишният Робърт Джакмън в училище в Сиатъл, Вашингтон, то не впечатлява – „И какво от това?“

Общото и в двата случая е, че това са спомени, нали? Ако си спомням, че съм бил Наполеон, и си спомням, че съм бил Робърт Джакмън, това са спомени сега. Те се надигат тук и сега. Не ви трябва да знаете повече – те са просто спомени. Какво значение има дали името ви е било Наполеон, или Робърт Джакмън, или Сидни, или Рейчъл, или Савската царица? Освен впечатлението и стойността, която ние им даваме. Да си Наполеон е малко по-впечатляващо за повечето хора от това да си Робърт. Освен ако Робърт не е името на някоя нова рокзвезда. Може би тогава това име ще е по-впечатляващо от Наполеон. Единственото, което трябва да знаете, е, че споменът е спомен. Аз мога да помня предишни животи. По същия начин мога да помня какво е било преди 40 години. Спомени идват отпреди 30, 20, 10 години, от вчера!

Всички спомени са предишни животи. Живени са преди. И са спомени, които изплуват сега. Не ви трябва да знаете повече – само това, че споменът е спомен. Надига се и отминава и е не-аз. И после, какво ще се случи с мен в бъдеще, когато умра? Хората идват и казват: „Сторих ужасно нещо в живота си. Отговорен съм за това ужасно нещо. Какво ще се случи с мен в следващия живот? Какво мога да очаквам да ми се случи? В ада ли ще ида? Или ще се преродя в жаба или скакалец? Какво ще се случи с мен?“

Плашат се какво ще се случи, какво ще е наказанието, каква ще е ужасната съдба, която ги чака за това, че са сторили нещо лошо, някаква злина.

Можете да размишлявате по въпроса. Но резултатът от нещо лошо, сторено в миналото, е страхът, нали? Сега ви е страх. Не знаете какво ще се случи. А бъдещето винаги е неизвестното. Бъдещето е великото неизвестно. Бъдещето винаги ще е неизвестното. Несигурното, мистерията. Всичко от миналото можете да проектирате в бъдещето. И ние го правим непрекъснато, нали? Изпълваме бъдещето, празнотата на бъдещето с всякакви идеи и страхове, с фантазии. Но винаги го правим в настоящето. Това е търсене на прераждане в нещо – може би искаме да се накажем. Така е. Ние имаме силно желание да се наказваме за това, че сме сторили нещо лошо. И понякога умишлено търсим ситуация, в която ще бъдем наказани. Понякога хората много се разстройват, когато искат аз да ги накажа. Аз, в качеството си на авторитет, едва ли не трябва да ги шляпам отзад. В Читхърст, когато някой стори нещо лошо, аз трябва да ида и да кажа – „Ти! Ти си много лош и палав, и трябва да бъдеш наказан.“ Някои хора действително искат да правя това!

Но това е много незряло, нали? Детинско е, вместо да се разпознае и да се разбере, и да се пусне. Това, второто, изисква мъдрост, нали?

Стремлението към нибана не е за деца, за малки създания, които имат нужда от шляпане, гълчане, побутване… Децата имат нужда от тези неща, защото нямат мъдрост. Трябва да бъдат водени и насочвани. Те имат нужда от такъв тип подкрепа. Но когато се развиваш духовно, трябва да развиеш крепкостта на собствения си ум. Не можеш да очакваш някой друг да го стори вместо теб или някой друг да ти каже какво да правиш, или да те нашляпа по дупето, когато си лош, или да те похвали, когато станеш просветлен. И това го има – искаме някой да ни каже: „О, да, ти си просветлен! Браво на теб! Ти успя!“ И щом го казва, трябва да е вярно. Но пак имате нужда от някой друг, който да ви каже какво сте, нали? Или да ви каже какво не сте.

Медитацията е истинско балансиране в знаенето, в знаенето на истината отвъд съмнението и в това да бъдем отговорни за начина си на живот, не защото се боим, че някой ще ни нашляпа, ако не го правим, а защото така е правилно. Защото разбираме закона за камма и прераждането. И знаем как да живеем и как вещо да използваме условията, в които се намираме, които още са с нас – разбирайте телата и умовете ни.

Просветлението не е нищо повече от порастване. Да бъдем зрели човешки същества. Съвършенството на човешката камма е просветлението. То е за човешките същества и означава съзряване, баланс. Да бъдем отговорни, да бъдем морални, отговорни, мъдри човешки същества. Вече да не търсим места и хора – „Искам някой да ме обича!“ Това е силно, нали? „Искам някой да ме обича.“ И понеже не можем да намерим това у другиго, искаме Бог да ни обича. „Аз вярвам в един Бог, който ме обича. Бог ме обича. Друг не ме обича, но Бог ме обича.“ Но това пак е незряло, нали?

Искаме любов от отвън, от някого другиго. Много религии обслужват това ниво на емоционално развитие – на детето, нали? Бог ви обича, ако правите добрини, и се ядосва, ако правите лоши неща. Когато сте лоши, отивате в ада, когато сте добри, отивате в рая. И вие правите добро, мислейки си, че ако правите лошо, Бог ще ви накаже и ще ви изпрати в ада. Един вид, правите добро, защото се боите да не идете в ада, а не защото така е правилно.

Това е мъдростта на израстването, на съзряването, на изпълването и усъвършенстването на човешката камма. Виждате, че просветлението е нещо много практично, не е е отнесено и фантастично. Нещо, което всеки от нас може да направи. Нещо, на което всеки от нас е способен – да бъде буден. Когато сме зрели и балансирани, ние можем да обичаме, нямаме нужда да бъдем обичани от другиго. Когато си мъдър, просто обичаш. Не очакваш да го получиш от някого другиго. Когато си дете, се нуждаеш някой друг да ти даде любов. Когато си емоционално незрял, трябва да я получиш от някакъв външен източник, защото още не можеш да се обичаш. Не можеш да даваш любов. Трябва да се опиташ да я получиш от нещо друго, от Бог, от друга личност. Но когато си зрял и балансиран, можеш да обичаш. Хубаво е да бъдеш обичан от другите, но не е задължително. Не изискваш това от другите. Не обикаляш наоколо с думите – „Моля ви, обичайте ме.“ Вече нямаш нужда да бъдеш обичан, защото човек може да обича, когато има мъдрост. Това е зрелостта на човешкото същество, нали? Баланс, зрялост… И в това няма прераждане. Любовта е естествено излъчване от мъдростта. Естествен начин на свързване с другите, когато има мъдрост. Когато няма мъдрост, имаме склонността вечно да разваляме нещата с похот, обсебване, ревност, страх от отхвърляне – всички тези неща. Те развалят всякакъв вид любов, която сме в състояние да генерираме от собствения си живот, освен ако не обичаме мъдро, не обичаме посредством мъдростта, а не посредством желанието.

Аджан Сумейдо