Архив

Аджан Сумейдо

Будата разглежда духовния път през призмата на благородните истини. Те са основани на екзистенционалната реалност на страданието. Именно тук много хора от Запада не разбират будизма. Сравняват го с други религии и изразяват становища за това, че има негативен подход и че будистите не вярват в Бог. Има една представа, че това е някаква атеистична религиозна форма. Но ако разгледате учението на Будата, основният момент е да осъзнаете, че това е едно учение за пробуждане, а не за вкопчване в някаква метафизична позиция.

Първата благородна истина, страданието (дука), ни връща към една много банална човешка опитност. Страданието, че не получаваме каквото искаме, е общо за всички ни. Всички изпитваме страдание, когато сме отделени от това, което харесваме и обичаме, и трябва да сме с това, което не харесваме. Така че всички можем да разберем това – и богати, и бедни. Всички трябва да преживеем старостта, болестта и смъртта, скръбта и мъката, воплите, отчаянието, съмнението – те са общи за всяка човешка опитност. Няма нищо особено необикновено в това страдание: то е обикновено. Но трябва да бъде разбрано. И за да го разберете, трябва да го приемете.
Ако винаги се опитвате да се отървете от страданието, няма как да го разберете; заети сте с това да реагирате. Така правим, когато се чувстваме недоволни или нещастни. Каквато и форма на страдание да изпитваме, тенденцията е да се опитваме да се отървем от нея, дирейки щастие, може би разсейвайки се с нещо, което би ни дало няколко мига на удоволствие. Опитваме се да избягаме от това, което не харесваме.
Първата от четирите благородни истини е истината за страданието. И после следва прозрението – страдането трябва да бъде разбрано. На това място рефлективният ум се буди за страданието, за да го изучи и да изследва изживяването на страданието в настоящия миг, независимо дали е физическо или емоционално. Трябва да сме склонни да изпитаме страданието, а не просто да търсим как да се отървем от него. Това е обратно на естествените ни реакции, на реакциите на всички чувстващи същества. Имаме обръщане към страданието, изследваме го, приемаме го, разглеждаме го, чувстваме го.
Това можем да го направим само чрез рефлексия. Когато се опитваме да разглеждаме страданието аналитично, какво става? Започваме да обвиняваме някого; увеличаваме количество страдание и объркване, като безспирно се опитваме да го рационализираме чрез анализ. Рефлективният ум, от друга страна, е готовността да почувстваме и изживеем, да вкусим, да опитаме страданието.
Какво е страданието от терзанието и отчаянието? Има разлика между отдаването на терзания и отчаяние и отстояването посредством разбиране. Разбирането означава, че сме готови да ги забележим, да се обърнем към тях, да ги използваме като благородна истина, а не като някакъв личен проблем. Ние променяме отношението си към тези неща. Променяме се от – „Аз страдам и не искам да страдам” в „Има страдание и усещането за него е такова.”
Каква е опитността от раздялата с любимия човек? Можем да забележим това чувство на болка, на страдание, от отделянето с това, което обичаме и харесваме. И после идва раздразнението, вбесяването, че трябва да търпите нещо, което не харесвате и усещането за това е такова. Когато се чувствам раздразнен, вбесен или ми е дошло до гуша, аз използвам тази възможност за прозрение в благородната истина за страданието – това е усещането да си раздразнен и вбесен. И какво правя? Отчитам това настроение. Не го съдя или анализирам, само забелязвам, че усещането е такова. Умът приема чувството; приема да се чувства вбесен; има я яснотата за това като обект; започвате да го разглеждате като „има страдание”.
Причината за страданието, втората благородна истина, е привързването към желанието. Може би имаме схващането, че трябва да се отървем от желанието, че желанието е нещо, което не трябва да имаме. Не се опитваме да го разберем, да го опознаем, да изследваме резултата от прилепянето към него, от привързването към искането на нещо, от искането на нещо, което нямаме, от неискането на нещо, което имаме, от искането да сме нещо, което не сме, от искането да се отървем от лошите навици, от искането да се отървем от гнева, от искането да се отървем от желанието.
Как усещаме желанието като опитност? Желанието се цели в нещо; има енергия за него. Когато се привържем към едно желание, това ни дава енергия, и така ние вечно се стремим да получим нещо – като компулсивните купувачи на тази епоха. Хората ходят в търговските центрове и купуват всичко от желанието да получат нещо, което нямат. Богатите хора правят това понякога. И не само богатите, понякога хората с кредитни карти се вкарват в ужасни дългове. Отивате в моловете и там има толкова неща, които ви карат да ги искате – „Това е нещо, което искам!” Това желание идва от искането на нещо, което нямате – някакъв красив предмет.
Рефлективната яснота е яснотата за това чувство на искане на нещо. Какво е усещането? Това чувство на искане? Можете да го наблюдавате като опитност в настоящето – това е да искаш нещо, това е усещането. Можете да го наблюдавате на сензорно ниво, желанието за сетивно удоволствие, сензорното преживяване.
Желанието само по себе си не е проблем; вкопчването в него е това, което носи страдание. И не в отърваването от желанието, а в оставянето му, пускането да го бъде, започваме да осъществяваме нестрадание. Пускането (letting go) на причините за страданието е пускане на вкопчването в желанието.

Тази сфера, в която живеем, е сфера на желанията. Желанието е присъщо на тази сфера. Желанието е това, което кара нещата да се движат. Това е сфера на сетивна опитност, на удоволствие и болка, на красота и грозота; така стоят нещата. Така че проблемът не е в желанието. Проблемът е в невежеството – в неразбирането на нещата такива, каквито са. Вкопчването в тези желания е причината за страданието. Всъщност ние осъзнаваме, че страданието има причина. И тя не е тялото, не е сетивния свят; условията, сами по себе си, не са причина за страданието. Това вкопчване в условията е причината.

Много е важно да наблюдавате това. Ние с лекота обвиняваме условията за нашето страдание. Казваме: „Ти! Ти каза нещо, което ме накара да страдам!” Или „Понеже не мога да получа каквото искам, затова страдам; Искам нещо и не мога да го имам. И много страдам.” Или защото съм много привързан към някаква идея какъв трябва да стана и не мога да се понасям такъв, какъвто съм; Искам да стана този съвършен идеал!
Искането да стана нещо, искането да се отърва от нещо, искането за сетивно удовлетворение – тези три вида желания и вкопчването в тях са това, което наблюдаваме. Това, което е наясно с желанието – осъзнатостта – не е желание, нали? Желанието е ментален обект, който можете да наблюдавате; можете да бъдете мълчалив свидетел на желанието. Ако вие сте желанието, няма как да можете да го видите в перспектива. Но понеже не сте желанието, то е нещо, което можете да наблюдавате и да се учите от него.
Първо наблюдаваме желанието, вкопчването, и после следва това прозрение за пускане. Пускането на желанието не е отърваване от него. Не се съпротивляваме на желанието, не се отърваваме от него, оставяме го, пускаме го да бъде такова, каквото е. Желанието е желание – нека бъде такова. Ако го разберем, го познаваме, познаваме чувството за него, знаем кога присъства и знаем кога отсъства. Това е знаене. Директно знаене. Дори в будистските страни казват: „Трябва да практикуваме, за да се отървем от желанията, да се отървем от замърсяванията. Убийте килеса!” Хората редовно говорят така. Не само западняците тълкуват будизма по този начин.
Аз окуражавам хората да разглеждат желанието като опитност. Какво е усещането? Наистина трябва да го опознаем. Искането за сетивно удоволствие, искането да се отървем от нещо, искането да избягаме от нещо, искането да станем нещо – усещането за тях е такова. Да практикуваме медитация, за да станем просветлени – какво е усещането за това? Ако достатъчно усърдно практикувам, ще стана просветлен! Това е светският ум, нали? В университета трябва да учим усърдно, за да издържим изпитите. Трудете се! Ще бъдете възнаградени! Това е трудовата етика на нашето общество. Като нищо можем да приложим тази етика към медитацията. Медитирайте усърдно! Запретвайте ръкави и медитирайте! Стиснете зъби! Убийте замърсяванията на ума! Пробийте през тях! Напънете се да станете нещо! Станете просветлени! Желанието да станем просветлени, да станем чисти, да станем по-добри хора – звучи много добре, нали? Желанието да станем по-добър човек е много добро желание; желанието да бъдем добри не е нещо лошо. Важното е да разпознаем, че вкопчването в желанието е проблемът; то е причината за страданието.
Вкопчването – какво е то като опитност? Има желание и после вие се хващате за него, прилепвате, идентифицирате се с него. Спомням си съзерцаването на чистотата. Бикхусите (монасите) имат Виная (правилата на Ордена) и често се правят опити за постигане на чистота посредством спазването на Виная. Но след години аз не се чувствах особено чист от спазването на Винаята. Да, във Виная има някакво усещане за чистота, но колкото по-строги ставате, толкова по-неестествено е да се чувствате чисти. Все си мислех: „Какво тогава е чистотата?” Ставаш чист посредством спазването на правилата, от въздържанието в правенето на лоши неща и мисленето на лоши мисли? Човек става ли чист с тези похвати? Дали чистотата е състояние, което постигаш чрез правене на нещо? Можеш ли да станеш чист по някакъв начин?” И тогава идва съзерцанието, тази рефлективна яснота – „Какво е чистотата сега? Това е различно от предположението, че поначало не съм чист и от функционирането от тази позиция. Да въведем чистотата в рефлективната яснота в настоящето, в сега – какво действително е чисто в този момент от гледна точка на това какво мога директно да знам в този момент? – това е като коан. Единственото нещо, което мога да намеря толкова чисто в яснотата е чистото състояние на яснота, това внимаване в настоящето – то е чисто!
Когато прозрях и осмислих това, дойде следващото прозрение: Аз никога не съм бил нечист. Чистотата никога не е отсъствала. Винаги е била тук и сега. Тя е до мен, близо, напълно присъстваща през цялото време, но аз я забравям и се отнасям по желанията си. Вкопчвам се в желанията – искам нещо, което нямам, не искам каквото имам, искам да стана нещо, искам да се отърва от нещо, искам да стана чист – „Искам да стана чист!” Правя неща да стана чист – отдавам се на пост, измъчвам се, опитвам се да се отърва от лошите мисли, боря се със себе си… легло от пирони… ризи с косми… самобичуване… Какво става, като правим това? Накрая сме изтощени и пак не сме чисти!
В дадени моменти можете да си мислите, че сте чисти, но понеже си мислите, че сте чисти, можете да си мислите и че сте нечисти. Така че дори да постигнете чистота чрез всички тези аскетични способи, не можете да поддържате този тип чистота; тя е нещо, което постигате, така че всъщност не е чиста.
Съзерцавайте чистотата тук и сега – какво може да е тя в този момент за всеки един от нас? Чистотата не е в мисъл или в тялото, или в емоцията, нали? Чистотата е в яснотата. Яснотата е портата към безсмъртието; яснотата е трансцендентната реалност. Започваме да имаме това чувство, че нашата истинска природа е чиста и без значение какво правим, мислим или казваме, никога не можем да загубим тази чистота. Дори най-ужасният престъпник е все така чист – серийните убийци, изнасилвачите, педофилите – всички. Но не го знаят. Не знаят и правят всякакви неща от невежество, от вкопчването в желание, от неразбиране на това как стоят нещата. Ние забравяме. Вярваме, че сме това – аз съм това или аз съм онова. Към колко от идентичностите си (разбирай персони) всъщност сте привързани? Обичате ли да мислите за себе си като за определен тип човек с определена расова идентичност или сексуална идентичност, или класова или лична? Тези неща са много силни; всеки е много привързан към своите идентичности. Да бъдеш жена е идентичност, или да бъдеш мъж, да бъдеш сляп човек, да бъдеш увреден човек… Често зависим от тези идентичности, за да укрепим собственото си чувство на достойнство.
Но в състоянието на чистотата тези идентичности вече не са нужни; не че се пропускат в конвенционалния език, но не са това, което сме ние; ние не сме нещо, единствено чистота. Но не вярвайте на мен. Това е нещо, което трябва да откриете сами. Осъществимо е. Не е някаква теория или възвишена идея, която ми е дошла отгоре. Това е осъществяването на дамма, на истината, посредством изследване, посредством пробудена яснота.
Разпознаването на тази чистота, истинското оценяване на тази чистота, съм открил, че е голямо облекчение, защото тя е нещо, което винаги е с мен. Аз само трябва да помня. А забравям – отнасям се с различните навици на ума и тялото – но мога и да помня. Всъщност медитацията е научаване да помним тази чистота, тези тук и сега, центрирането в тялото, с дъха, със звука на тишината, и просто забелязване на обусловените състояния, на променливостта на обусловените феномени, на настроенията, на емоциите, на мислите, на чувствата, на гледищата и схващанията, на доброто или злото, на висшето или низшето.
Тези от нас, които са с еврейски или християнски произход, или от европейските общества, понякога се разглеждат като грешници. Аз бях отгледан с идеята, че на практика сме се родили в състояние на грях. Имаше едно чувство на загуба на чистотата, на необходимост да я намеря, да се опитам да бъда чист или да я постигна може би когато умра, извършвайки нещо; това е от моя личен опит, от моя културален произход. В будизма, обаче, ние не мислим за нашата истинска природа като за някакво паднало същество, което е извършило грях, а само като за забравящо същество. И това аз мога да го разбера. Трябва да призная, че го забравям. Забравянето е едно нещо, а помненето – друго. Ако забравяме, можем и да си спомним. Помненето е като осъзнатостта, яснотата, чистото разбиране, чистото възприятие, истинското разбиране и използването на мъдрост. Самото забелязване – да знам когато съм много чист, когато има чистота, и после, когато няма, действително да знам какво е, да познавам страданието, което си създавам, когато бивам уловен във вкопчването в желанията. Усетете го, опознайте самата атмосфера от това, онова раздразнение, настървеното чувство на искане или на неискане, бъдете будни за това вкопчване и страданието, което идва от него. Или, помнете чистотата на момента.
Чистотата на момента е това чисто състояние на яснота. Съответно вие винаги можете да се върнете към него, да си го спомните, само с простия акт на внимаване, на това всеобхващащо, приемащо внимание, интуитивната яснота за настоящето. Това е портата към безсмъртието, трансцендентната реалност, необусловеното. Не е постижение, вие не го постигате, само си го спомняте. Когато се опитвате да го постигате, функционирате в светлината на идеи, вкопчили сте се в тях и поддържате предположението, че сте идентичност на себе си, вие сте този човек, който не е чист и трябва да станете чисти. Тогава това е вашата база, предпоставката, от която функционирате, вашият модус операнди. От тази позиция никога не се чувствате чисти; винаги чувствате, че сте направили нещо нередно. Има чувство на отчаяние и разочарование, защото тръгвате от позиция, която в същността си е заблуждение, а не от чистотата на настоящето.
Когато говорим за будистското учение като директно, то наистина е толкова директно. Не можете да сте по-директни от пробуденото внимание в настоящето. Не тръгвате от някаква позиция за себе си или света, като давате оценки, а от простия вътрешен акт на слушане, на отворено, приемащо слушане, където можете да чуете онзи звук на тишината, онзи искрящ звук най-отзад – това е чистотата. Разбира се, не излизате да разправяте нагоре и надолу „Аз вече съм чист!” Не е нужно да разкрасявате чистотата, тя е съвършена такава, каквато е. Ако й припишете нещо, отново сте се отнесли. Когато хората разправят, че са чисти, аз никога не им вярвам. Това не е нещо, което оповестяваш; то е нещо, което осъзнаваш; не е лично. Чистотата е универсална; не е „моя”,”моята чистота”, не е ваша, универсална е, там, в нея всички сме едно.
Ако искате да знаете къде сме равни, в чистотата всички сме равни. Тази чистота е завършена. Не присъства повече или по-малко у някого. Чистотата няма националност, не е мъжка или женска, не е дори будистка. Това е началото на пробуждането за нещата, такива, каквито са.
Емоционално, обикновено не сме подготвени за пробуденото състояние. Макар че имах прозрение за това преди доста години, аз се съпротивлявах, защото емоционално бях подготвен да стана нещо. Досадяваше ми или ме обхващаше съмнение, приискваха ми се разни неща; има много светски неща, които все още твърде много харесвах. Бях съвсем склонен да пусна много светски неща, но други нямах чак такава готовност да пусна. Бях доволен да пусна гнева и ревността, и страха, но исках да си запазя хубавите неща за известно време. Светът все още беше доста изкусителен, омагьосващ, вълнуващ, обещаващ всякакви неща. Емоционално, още го имаше копнежа по светските неща, по удоволствието, удобството, удовлетворението, приключението и т.н. Нещо в материалната сфера все още беше много привлекателно за мен и дори добро само за себе си. Тези емоции, съответно, ще станат много устойчиви на простата практика на осъзнатост. Но все повече и повече ще започвате да виждате страданието от привързването дори към добрите неща в света.

Именно привързването, не светът, и не добрите неща, а привързването носи страданието.

За първи път публикувана през август 1999 г. Buddhism Now
(От беседа в Амаравати през май 1999 г.)

Buddhism now

Standing Buddhas Cambodia Photo: © Janet NovakThe Buddha approached the spiritual path through the noble truths. These are based on the existential reality of suffering. This is where many people in the West misunderstand Buddhism. They compare it to other religions and come out with statements about it being a negative approach, and that Buddhists don’t believe in God. There is this idea that it’s some kind of atheist religious form. But if you contemplate the Buddha’s teaching, the important thing to realise is that it’s a teaching of awakening rather than of grasping any kind of metaphysical position.

The first noble truth, suffering (dukkha), brings us back to a very banal and ordinary human experience. The suffering of not getting what we want is common to all of us. We all experience suffering from being separated from what we like and love, and having to be with what we don’t like. So we…

View original post 3 006 more words

МЕТА БАВАНА – Култивиране на мета
ІІ част на водената медитация ОБХОЖДАНЕ НА ТЯЛОТО

Преминаваме към мета. Мета е първо да имате мета към себе си. Това не е някакво сантиментално чувство към вашата личност, а приемане. Търпеливо, безкритично приемане на всичко – на тялото, каквото е, на емоциите ви, на чувствата, на тенденциите в характера, на навиците, на добро и зло, без да заклеймявате. Тази способност, която имаме, да прегръщаме по един некритичен начин, търпеливо, приемайки дори най-неприятните и нежелани условия, без да се мразим или да обвиняваме другите. Практиката на обхождане на тялото може да се комбинира с мета – пълното приемане на тялото, каквото е, безкритично. Не се опитвате да превръщате тялото си в нещо, което смятате, че трябва да е. То е такова, каквото е, и вие напълно го приемате, търпеливо, с обич. Това е мета.

Дори да се мразите и да не понасяте мета, можете да имате мета именно към това чувство. Ако изпитвате неприязън към практикуването на мета, можете да имате мета към тази неприязън. Което означава приемане на нещата, каквито са. Те са такива.

Практиката на осъзнатост позволява условията на настоящето да станат осъзнати за преживяването. Това не е критична функция. Осъзнатостта не е осъдителна за каквото и да е било. Тя е като слънцето, огрява всичко – и добро, и лошо, без предпочитания. Слънцето не огрява само хубавите неща на тази планета. Осъзнатостта е нещо такова. Тя огрява всичко – няма предпочитания, няма придирчивост или подбор, няма коментари, че това е по-добро от онова.

Това аз наричам интуитивна яснота. Мета е отношение с осъзнаване. Комбинирана с осъзнатост. Вие сте способни да приемете неща, които не сте могли да приемете, уловени в емоционалните си реакции, умствената нагласа или физическото си състояние (по отношение на това за какви се мислите). По време на духовното развитие един от проблемите при хора, които са духовно вдъхновени, е, че понякога се опитваме твърде напористо. Опитваме се да се пречистим, опитваме се да станем нещо спрямо някакъв идеал, който имаме за това каква трябва да е една духовна личност. Или свята личност, или добра личност. В духовния живот можем да се окажем впримчени в невероятна борба със себе си. Опитваме се да унищожим, да премахнем лошите неща и да задържим само добрите. Това може да е безкрайна и безплодна борба. Можем да изпитаме огромно отчаяние. След години на духовна практика изпитваме отчаяние, защото чувстваме, че ни доядява или че ни идват лоши мисли, още изпитваме похот или още ни спохожда завист към другите, още имаме страхове. Опитваме се да се пречистим, да се отървем от тези неща, но колкото и да се опитвате, не се получава. Това е, защото подхождате с разграничаващ ум, заслепен от невежество, с чувство за аз, със съпротива, с предпочитания, с оценъчни критики. И се движите в кръг. Попадате в капана на цикличността – на самсара. Бивате уловени в това обикаляне на все същите стари неща, на все същите стари кръгове. Затова е толкова безнадеждно и отчайващо, когато се прави по такъв начин.

Докато с осъзнатост, Будата използвал тази дума „сати“ – тя брани от всичко. Много интересно. Една религия, една религиозна условност, базирана на сати – на осъзнатост, на интуитивна яснота. Сампаджаня – чисто възприятие, сати сампаджаня – тази яснота, този блясък на светлината. Когато правите обхождане на тялото – го осветявате с блясъка на светлината на осъзнатостта. Забелязвате, осъзнавате нюансите на чувствата, на вейдана, които обичайно не се тормозите да забелязвате, когато сте уловени в обичайните си навици – когато препускате насам-натам, мислите и т.н. Не забелязвате усещанията, които са неутрални. Изобщо не им обръщате внимание. Или не изглеждат забележителни от гледна точка на материалните ценности. Неутралните усещания – каква полза от тях? Скука. Болката е интересна. Удоволствието – също. Болката – как да се отървем от болката? Хронична болка, болкоуспокояващи…
Много ни се говори за болката, за удоволствието – как да получите максимално удоволствие от това тяло, как да го изстискате, да експлоатирате всяко парченце, което можете да извлечете от него…
И какво става? Колкото и да се стараете, получавате удоволствие, но след известно време вече не можете. Изчерпали сте го. Пристрастявате се към неща, които увеличават удоволствията, като наркотиците, които усилват чувството за удоволствие. Пристрастявате се към удоволствието, но неутралното – адукамасука вейдана (adukkhamasukha vedana) – то е едва доловимо, не е силно, не е очевидно. По никакъв начин не изисква внимание. Ако внимавате, забелязвате това чувство за осъзнатост, за внимаване, за забелязване… Това изисква определено усилие. Усилие да внимавате. Вече не разчитате само на удоволствието и болката, за да се почувствате живи, както правите, когато сте нехайни. Тогава се чувствате живи само когато има удоволствие и болка. И непрестанно правите неща, които са интересни или вълнуващи, за да се чувствате живи. Но в този случай вие обръщате внимание – и то е живо, вибриращо присъствие – осъзнатост, което включва удоволствие, болка и неутралното. Включва всичко. Не изключва.

Мета е дружелюбие (любяща добрина) – ахам аверо хоми, абиапахо хоми, анига хоми – (да бъда освободен от враждебност и опасност, да бъда освободен от ментално страдание, да бъда освободен от физическо страдание) – това е формулата, която използваме. Но тя не е нещо, което просто казваш. Дрън-дрън-дрън… Как се прави? Как се прави така, че да ви помага? Какво е мета? Дали са просто сладки сантименти за аза, които някои хора намират за непоносими. Или е търпеливо приемане на тялото, на вашата самоличност, на вашия характер – добрите и лошите неща? Мета включва всичко. Ние разпространяваме мета из цялата вселена – няма нищо, което да не е включено в мета. Мета за демоните, за дяволите, за ангелите, за комарите или за вирусите. Или за всички гадни, грозни неща и за красивите, прекрасни неща, и за неутралните неща – за добрите и лошите, за приятелите и враговете, за видимото и невидимото, за роденото и нероденото. Мета включва всяка вероятност. Какво прави това с ума? Има едно чувство на единение, нали? То събира всичко в това обгръщащо, пълно приемане. Когато започнете да критикувате, разделяте. Когато мислите по критичен начин, стигате до отделеността. Това е по-добро от онова. Това трябва да е така, не трябва да е онака. Това е правилно, това – не. Докато мета включва правилно и погрешно, добро и лошо. Всички условени феномени. Всичко – фино, грубо… Това е интуитивна способност. Изобщо не е аналитична. Мета е интуитивна. Това вселенско единение. Приложете мета върху себе си, като индивид, като човешка съзнателна същност във всички аспекти. Как я прилагате върху себе си? Как я преживявате сега, върху това същество, върху тази личност, която седи тук?

Мета не подбира. Не изпращате повече мета на ангелите. 75 процента на ангелите и 25 процента на дяволите. Количеството е все същото – за приятели, врагове. Не е някакво възнаграждение на доброто и снизхождение към злото. Излезте от цялата тази идея за предпочитания, за личен избор, за мнения и становища… Не е лесно да изпращаме мета на дяволите. Защото всеки път, когато си мислите: „Нека дяволите обитават в добруване…“, изпитвате гняв. Изпитайте мета към гнева. Нека това стане основният ви подход. Каквото и да изпитвате… Веднъж една жена се опита да изпрати мета на майка си. Тя мразеше майка си. Всеки път тя изпращаше мета към всичко живо, дори на дяволите в ада, но когато се стигнеше до майка й, изпитваше само гняв. И ми каза „Не мога да прилагам тази мета практика. Мразя майка си, знам, че не бива. Знам, че трябва да я обичам, но не мога. Всеки път, когато изскочи тази дума, изпитвам гняв.“
Изпитайте мета към гнева. Много е просто. Не трябва задължително да имате успех. Провалът също е вероятност. Имайте мета за провала и за гнева. Не означава, че го одобрявате. Това не е оправдаване или одобрение, просто не го превръщате в проблем. Приемате нещата, каквито са. Такива, каквито са сега.
Безкритично, търпеливо, неосъдително.

Аджан Сумейдо
Транскрибирана водена медитация

ОБХОЖДАНЕ НА ТЯЛОТО

Първа част

Отново ще направим обхождането на тялото.
Сега практикувайте анапанасати и успокоявайте ума и тялото, като спокойно вдишвате и издишвате. Има отпускане, усещане за комфорт…

Каквото и да чувствате, напълно го приемете. Не се съпротивлявайте на нищо. Не търсете умствена нагласа, а бъдете по-приемащи, търпеливи и в покой с тялото, такова, каквото е, с менталните му състояния, емоционалните състояния. Каквото и да се случва, не се опитвайте да получите или да постигате нещо, нито пък да се отървавате от нещо. Имайте поведение на търпеливо приемане, на пускане, на несъпротива, на умиротворение…

Има тишина. Заслушайте се в звука на тишината, в този фонов шум.
Този първичен, космичен звук. Забележете тялото си, такова, каквото е сега, стойката, седенето. Усещането за седене е такова.
Забележете го. Не гледайте тялото си, просто го почувствайте като една съзнателна опитност. Усетете опитността от седенето.
Усещането от седенето е такова…

Това е като един интуитивен момент. Интуитивната ви осъзнатост обгръща тялото ви. Имате това чувство за цялото тяло, което просто седи в този момент…

После отново се върнете на дъха, на ноздрите, на нежното усещане за въздуха, докосващ ноздрите, когато вдишвате и издишвате. Забележете това нежно, неутрално усещане. То не е нито приятно, нито болезнено. Няма никаква крайност.
Само това спокойно, неутрално усещане….

После насочете вниманието си към върха на главата и наблюдавайте всяко усещане. Всяко погъделичкване, всяка вибрация. Усещане за горещина или студ. Обходете горната част на главата. Забележете, че тази горна част на главата сега е осъзната.
Осъзнаваме я като опитност…

Вейдана, адукамасука вейдана. Вейдана е това, което забелязваме, нито приятно, нито болезнено. Адукамасука вейдана е чувство, но не е достатъчно силно да улови вниманието ви, но вие може да внимавате. Само трябва да насочите вниманието си върху тази част от тялото ви и да забележите чувствителността му – вейдана…

Продължавайте да обхождате главата, тила, лицето, челото, слепоочията, ушите, очите, носа, устата….

При това обхождане забележете челюстта, брадичката, гърлото, шията и раменете – тази област…

Дали раменете ви са равнопоставени?
Ляво – дясно рамо. Забележете всяка разлика в усещането. Всяко напрежение, задържане…

Дясна ръка, дясно рамо. Изследвайте вейдана на дясната ръка.
Насочете се към китката, пръстите, върховете на пръстите…

И отново се върнете нагоре, на дясното рамо, и после от дясното рамо преминете към лявото. Сега лявата ръка. До върховете на пръстите. С това усещане за обхождане, забелязване на неща,
които не сте забелязвали досега. За които не сте били съзнателни.
Има части на тялото, които никога не са били забелязвани. Сега ще забележим всичко, всяка частица от вас…

Забележете усещането от ръцете, които се докосват една друга.
Самото докосване…

Забележете едно гъделичкане, вече имате осъзнатост за тези усещания в ръцете… Много интересно. И отпускащо. Аз го намирам за много отпускащо – просто да съзерцавам усещанията в ръцете си…

Ако умът се отнесе, го върнете. В момента, в който се уловите, че сте отпрашили, се върнете на тялото. Изобщо не се колебайте. Щом се усетите, че сте се отнесли, веднага се върнете –
все едно на какво – на ръцете, на последното, което сте наблюдавали…

Забележете торса на тялото – от гърлото до таза. Обследвайте го, минете отпред, отзад. Обходете усещанията в гърба – като допира от дрехите, кожата, всяко стягане на дрехите около талията. Забележете всяко напрежение, топлина или студ… Схващания, болежки…

Дясна страна, лява страна… Съзерцавайте пъпа си… Будистите се шегуват за съзерцаването на пъпа. Сега можете да го направите.
Усетете значимостта му…

Усетете натиска от седенето върху бедрата. Има натиск, тегло… Областта на гениталите. Аналната област. Отверстията на тялото.
Чувствителността, усещанията в отверстията на тялото…

Съзнанието обхожда различни части на тялото, осъществява контакт с тях, и усещането е такова. Това е виняна рупа…

Можете да усетите пулсиращи, вибриращи усещания в тялото. Всички живи, вибриращи, движещи се енергии…

И сега краката. Десният крак. От чатала към петата на дясното стъпало, пръстите. Наблюдавайте бедрото, почиващо на постелката
или стола. Коляното – сгънатото коляно, прасеца, глезена, стъпалото и пръстите. И пренесете вниманието на левия крак и
стъпало по същия начин…
Забележете къде са стъпалата ви. Каква е връзката между дясното и лявото стъпало. Можете съзнателно да отбележите, че усещането за дясното стъпало е такова, а за лявото – такова…

Има ли схващане или болка? Оставете ги да бъдат осъзнати. Концентрирайте се върху това усещане, напълно го приемете.
Вибриращото качество на болката или схващането. Отбележете го по един приемащ начин, не му се съпротивлявайте, нито се опитвайте да се отървете от него…

Сега разгледайте краката като едно цяло. Десният и левият крак са едно цяло. И съзнанието ви просто мисли за тази част на тялото като за едно цяло парче. Двата крака заедно…

Както виждате, можете да се концентрирате върху точка или сектор, или върху цялото тяло…

Придвижете се към талията. Към гърлото, към раменете, към ръцете. Имате усещането за едно тяло без глава – от шията до стъпалата…

И сега се върнете горе на главата. Вече имате усещане за цялото тяло като едно. Една маса от вибрираща, пулсираща енергия…

Сега се насочете към тази част на тялото, която ви интересува. Съзерцавайте я…

Може да е от върха на главата до основата на гръбнака, може да са ръцете, устата, всичко, което бихте искали да изследвате, да съзерцавате. Направете го. Концентрирайте се върху конкретна част на тялото…

Аджан Сумейдо, 1999
Транскрибирана водена медитация

КРАЯТ НА СВЕТА Е ТУК

Лунг Пор Сумейдо

LP_Sumedho_harnham_square

Адаптирано от Дамма беседа в манастира „Амаравати”, 30 август 2008 г.

Днес е новолуние, половината от Васата е отлетяла. На моята възраст времето върви по-бързо от преди. Но времето е илюзия. Ние говорим за Дамма, акалика (безвремева) Дамма, безвремева действителност. Обичам да използвам думата „действителност” за Дамма. Казвам я заради рефлексията (осъзнаване и изследване), вземаме думите и им даваме повече смисъл, повече сила от тази на английските думи, които вече знаем. Обикновено думата „действителност” в смисъл на „изправи се срещу действителността” касае светските проблеми. Но „действителният свят” на обществото не е действителен. Не се опитвам да звуча доктринално, просто ви водя към рефлексия на думата Дамма. Да приемем убежище в Даммата е да приемем убежище в действителността.
Когато практикуваме осъзнатост, трябва да използваме тези Четири Благородни Истини. Даммасакапаватана Сутта, която пяхме тази вечер е идеален инструмент. Тоест да я използваме за прозрение, не просто да я запаметяваме и да я пеем, а да я използваме като инструмент: да я прилагаме към нашето преживяване, към страданието, причините, преустановяването и пътят на нестрадание. Будата го направил дори още по-просто от Четирите Благородни Истини: той казал: „Аз уча за две неща, за страданието и за края на страданието.” Забележете, че той взима едно обикновено човешко преживяване, страданието, или дука, и просто го посочва. Не прави метафизични изявления, че природата на действителността е страдание и че в действителният свят има само нещастие. Той говори само за две неща: за страданието и за края на страданието.
Краят на страданието е тук – соча сърцето си, или чита, както го наричат в Тайланд. Луанг Пор Ча казваше: „Страданието свършва тук” и посочваше сърцето си. Или „Краят на света е тук.”
Можем да се почувстваме застрашени, бидейки самана, защото често пъти ни критикуват, че не живеем в „реалния свят” с неговите борби, че живеем в някакъв илюзорен свят. Но както знаете това не е действителният свят. Но е светът, все пак. Такъв е светът, естеството на обусловените феномени е променящо се, нестабилно и несигурно.
Подобно разглеждане е рефлексия, начин да използваме нашата яснота да посочим обусловените феномени, които ние наричаме петте канди. В ученията си имаме този спретнат малък пакет от пет канди, с който да работим. Това опростява всичко, защото обусловените феномени са безкрайни в своето разнообразие. Човешкото тяло е условие, феномен. Тук започваме да гледаме на тялото си не от перспективата на културните норми или спомени, а по този много директен начин: рупа канда (форма) е това. Не е необходимо да търсим нечия друга рупа канда, тук има една, която непрекъснато преживявам. Този тип рефлексия включва изместване от личното местоимение, от идентификацията, и има просто забелязване на едно условие, на феномен, който преживявам в този момент: тази рупа канда. И усещането е такова. Петте канди осигуряват целесъобразни способи за изследване на феномените от грубото ниво на физическата форма до изтънченостите на чувството и съзнанието, спомените, емоцията и целия спектър от обусловени феномени, който изпитваме.
Както винаги, окуражението за тази Васа е да изследвате опитностите си по този начин. Каквото и да се случва, няма значение, времето или проблемите, или които и да е условия. Ние можем да ги превърнем в проблеми и да се обезпокоим и разтревожим, и натъжим, защото условията не винаги са такива, каквито искаме. Ние искаме определени условия, не искаме други условия. Това е относно условията. Но това, към което ви насочвам е начин, по който да разглеждате обусловените феномени, наблюдение, при което вече не се опитвате да ги тълкувате, а просто ги разпознавате. Действителността на обусловените феномени е, че те са безличностни и се променят. Независимо колко силно чувстваме, че нашите емоции са наши, те са празни. Чувството „Аз съм наранен, защото не съм оценен” е празно условие. Няма душа, няма ядро, няма субстанция, няма есенция. Когато го изследвате от това ниво на осъзнаване, виждайки го празно, не го гоните или отричате – това би било даване на някаква оценка. Вместо това просто разпознавате чувството като чувство; това е съзнанието, пробудено за Дамма, за действителността. Толкова е просто.
Всички знаем това учение. Повечето от нас от години са с него и използват тази формула. Тези Пали учения са вещи способи за изследване на реалността; за проникване през делюзиите, обусловеното, привързването към обусловените феномени. Всичко, всяко условие, било то щастие или нещастие, ни отвежда към необусловеното – ако му позволите. Дали сте щастливи или тъжни, дали получавате това, което искате, или не – всичко е надигащи се условия, които се преустановяват. Всички те се преустановяват в необусловеното.
Амата-дамма е реалност. И отношението на амата-дамма, или на необусловеното към обусловеното не е на осъждане. Всичко, всяко условие е родено и се преустановява в необусловеното. Не казваме, че обусловеното е по-низше от необусловеното; така функционира мислещият ум. Използването на тези определения не е, за да вземаме страни: „Аз съм за необусловеното, не мога да се занимавам с обусловеното”. Използваме ги, за да можем да знаем, да различаваме обусловеното такова, каквото е, и да разпознаваме действителното. И това е необичайно просто. Или може би е обичайно просто. Необичайното е крайно, нали? Но вие ме разбирате: говоря за простотата.
Забележете, че личността е сложно нещо. Моята личност има нагласата да прави всичко сложно. От години я наблюдавам, наблюдавам как в момента, в който бъда уловен в чувства и желания, любови и омрази, предпочитания, мнения и становища… светът се надига. И той е един сложен свят, пълен със страхове и оплаквания, и разочарования.
Емоционалното състояние изглежда по-реално от всичко друго, нали, когато бъдем уловени в чувствата си. То ни превзема, можем да сме напълно поробени от емоциите си. И тук тази вейдана, саня, санкара и кандите на чувството, перцепцията и формациите могат да се използват за наблюдение. Забележете как можем да осъзнаваме всичко това, щастието и нещастието, на аза, на моите. Моите чувства и това, което Аз искам.
Това, което съзнава мен, не съм аз. Това твърдение не трябва да се взема за някакво доктринално учение, то е окуражение за изследване. Открийте: това, което съзнава, е чисто, съзнателно, различаващо… а „аз” зависи от мисленето. За да стана личност, да стана аз, аз трябва да мисля за „аз”. Ако продължите да изследвате, проверявате и разглеждате по този начин, цялата илюзорна структура, привързването към обусловените феномени започва да се разпада, вече не е достоверна, не е убедителна. Защото е илюзорна. В нея няма същност, в нито една от петте канди няма лична същност или ядро, или душа, или специално нещо, което е само мое. Будата е знаенето, способността, която ние всички имаме да познаваме действителността. Мисленето е човешко творение, към което сме прилепнали. Привързани сме към мислите си, към вижданията и перцепциите. Нашите спомени. Те са много убедителни, защото това аз, аз, аз може наистина да ни погълне. Аз като личност, аз като мъж, аз като американец, аз като 74-годишен, аз като бикху… и все пак аз е празно.
Когато наблюдавате по този начин, това, което наблюдава това чувство на аз не е осъдително – не казва, че е погрешно да мисля като аз – но то знае, има различаване, разпознаване, че ако се привържа и следвам това чувство на аз и мое, докъде ще стигна? Всеки път до страдание. До сложни, безкрайни проблеми, трудни сцени, страхове, отхвърляне, разочарования.
Навлязох в монашеския живот много идеалистичен по отношение на будизма, монашеството и горската традиция. Но всяка условност ме е разочаровала по един или друг начин.. Това е природата на условията, нали? Всички са разочароващи. Дори като получа каквото искам, това не е достатъчно. Това не е критика към условността на монашеството, а разпознаване какво може да направи идеализма, какво привнасяме в този живот и защо толкова много хора си тръгват от него. Защото е разочароващ на „аз” ниво. Аз не получавам каквото „Аз” искам от него, от его нивото.
Не беше това, което очаквах. Исках нещо друго. Но целият смисъл на тези Четири Благородни Истини е да видим природата на искането. Искане на нещо, което нямате, или неискане нещата да бъдат по начина, по който са – сляпото привързване винаги ви отвежда в страданието. Това не трябва да се вярва, трябва да се изследва. Да бъде видяно от вас самите, да бъде разбрано от вас. Никой друг не може да ни направи просветлени или да познае действителността вместо нас. Но може да ни я посочи: това правят ученията на Будата, те са показатели към действителността.
Животът е кратък. Не похабявайте живота си, когато имате възможността да използвате тази опитност, това раждане, тази рупа канда, тази самоличност, която имате, любовите и омразите, и чувствата, петте канди и аятани (сетивни органи), които изпитвате сега, да ги използвате за пробудено различаване. Ние не сме тук да да се опитваме да направим нещата хубави или да имаме каквото искаме. Това е предизвикателството на живота на един самана.
Като будистки монаси и монахини, ние сме самани, просещи милостиня, което означава, че се поставяме на ръба, разчитаме на добрата воля на другите хора. Щеше да е различно, ако бяхме свещеници с права да контролираме или доминираме над мирянската общност. Помнете, просещи милостиня, ние всъщност сме просяци. Поставяме се на самото дъно на социалната стълбица. Нямаме пари, дори не можем да отглеждаме собствена храна – за храна, подслон, дреха или лек, ние изцяло зависим от добрата воля и добрината на мирянската общност. Но не приемайте това лично. Аз не казвам, че ние сме толкова чисти и добри, като правим това. И все пак то е проява на смелост, нали? Ние жертваме живота си. Поемаме риск. Винаги е по-добре да имаш пари в банката, собствена къща, да си сигурен, че ще се отнасят с теб добре и ще те оценяват, че нещата са сигурни и обезпечени. Разгледайте сега какво е просещият милостиня. Животът му е на карта.
Колко от вас ще останат тук, когато икономиката се разпадне, и ще рискуват? Толкова неща вземаме за даденост, това е един добре поддържан манастир. Но подкрепата на този манастир идва от добрата воля на мирянската общност в една благоденстваща страна. В известна степен това ни глези. Можем да го вземем за даденост и да забравим това чувство на благодарност – катану. Можем да започнем да мислим какво искам „аз” по един светски начин. Природата на този живот на просия е несигурност. Ние се отказваме от правата си. Но имаме морални права: Петте Предписания, или Осемте, или Десетте, или Виная. Имаме правото да определим дали да живеем в ограниченията на поведение и реч, в рамките на приетата условена структура. И това по-скоро са задължения, отколкото права, изпълняване на задължения в структурата на Виная. Поне такава е уговорката, така играем тази игра, с цел да не създаваме повече илюзии за себе си или света, а да прозрем през илюзиите. Животът на самана е живот на отказ, както Втората Благородна Истина е пускането на желанието. Не е отхвърляне на нещо, не е самоубийство, не е съпротива, не е отричане или потискане – а е пускане (letting go). То е отпускане на слепия навичен захват на петте канди. Животът на самана е на отказ, не на постигане. Ние се осланяме на Буда-Дамма-Санга.
Просто исках да посоча, че нашият живот тук не е за социалните ценности на днешния ден. Той е за освобождение от делюзията, за събуждане за реалното. Реалното не е нещо, то е нищо. Не е явление. Не можете да мислите за него, не можете да му създадете образ. Затова ние говорим за необусловено, неродено, несътворено, безформено. Анатта (не-аз), нирода (преустановяване), нибана (освобождение). Ако се опитате да мислите за тези думи, няма да стигнете до никъде. Умът ви спира, и нищо. Затова не може да разочароващо, защото ако очакваме нещо от медитативната практика, някакво Просветление или ярки светлини, или разтърсващи света преживявания и не ги получим, тогава ще бъдем разочаровани. Защото очакването е друг тип желание, нали? Искам нещо. Прочетох го в една книга: вселената потреперила  когато Будата достигнал просветление  И си седим ние и чакаме някакво разтърсващо земята преживяване… и дори да изпитаме нещо такова, то нищо не означава, докато не проникнем, не прозрем реалността с мъдрост. А реалността не трепери, не се тресе, а е тук и сега, реална е. Познаваема е, различаема.
Можем да използваме тези думи, Третата Благородна Истина е за „осъзнаването”, „осъществяването” или „разпознаването” на необусловеното. Защото когато дука спре, не е като унищожение, а е това то – реалността. Когато дука спре, има реалност. Когато пуснем дука, когато пуснем петте канди, тогава в тяхната природа е те да се преустановят, но реалното остава, въпреки прекратяването на условията. Ако не оценяваме това, макар условията непрекъснато да се преустановяват, ние не забелязваме, защото винаги търсим нещо друго. Винаги сме в следващото прераждане – опитност, в следващата причина, в следващия проблем. Да правим нещо повече, да постигнем нещо, да медитираме повече или да не медитираме… има всякакви становища и мнения.
В наши дни има голям интерес към Адвайта Веданта. Защото в Адвайта не се занимавате с Виная. Според Адвайта учителите най-важното е да си осъзнат. Това е вдъхновяващо, не се споменава Виная и дори религиозните условности не са нужни. Това може да е привлекателно. Но това, което аз научих от нашия стил, от тази много ортодоксална теравадинска будистка традиция, Дамма-виная, е, че тя ни дава форма, с която да работим, от която да се изтласкваме, граници, в които егото ни да е предизвикано. Живеейки в нейните граници, ние можем да се съпротивляваме, да не ни харесва или да се привържем към тях; виждаме, че човек може да се бунтува или да се институционализира в структурата. Но смисълът е да я използваме съзнателно като инструмент за рефлексия и изследване на природата на дука.
От тази гледна точка, Дамма ученията на Будата в Пали Канона са блестящи. Имаме тези вещи инструменти за ползване като патича самупада (обусловеното възникване) или Четирите Благородни Истини, пречките и етапите, и списъци като индриите (менталните фактори) са блестящи способи за използване на ученията не за вкопчване или отхвърляне, а за разглеждане на нещата от различен ъгъл, подчертаването им, за да можем да ги изследваме и видим. И това ни дава общ речник за обсъждане на Дамма, за споделяне на тази възможност за освобождаващо прозрение с другите. Затова Буда-Даммата е просъществувала толкова дълго, 2551 години: защото има установена практика, която я предава. Която може да бъде наследена и предавана от едно поколение на друго. Будисткото учение е запазено в своята чистота. Дамасакапаватана Сутта е несравнима по отношение на умелост и прецизност, на едно конвенционално ниво за използване на изследването за пробуждане. Взимаме нещо толкова обикновено – страданието – и чрез изследване виждаме неговите причини и преустановяване и осъществяваме не-страдание.
Тази реалност, в която сме, е изнервящо преживяване. Така е да си роден човек на тази планета. Не е, за да си умиротворен, щастлив и блажен. Остаряваш, разболяваш се, виждаш как светът се променя, трябва да понасяш всякакви страхове и невежество, конфликт, нечестност и т.н. Това е светът, светът на сетивата: свят на раждане и смърт. Но чрез практиката нашата връзка със света става връзка на познаване, а не на раждане в него миг след миг, отново и отново. Локавиду (епитет за Будата) означава „познаващият света”.
Това е практиката, за която сме тук, в „Амаравати”. Само тя ме интересува. От опит знам, че това е правилно, добро и освобождаващо. Можем да разглеждаме и изследваме, и действително да започнем да разбираме природата на ума, природата на съзнанието. Не чрез това, което ни казват психолозите и съвременната наука. Ние имаме съвършените инструменти в Пали Канона за изследване на природата на ума.
Това е предназначението на манастира „Аамаравати”. Той е една прекрасна възможност. За пробудено изследване на Дамма. Не сме тук да се чувстваме удобно и в безопасност; поемаме риск, поставяме се на ръба. Този манастир е добре поддържан – не обикалям навън да моля хората да ни подкрепят. Не обикалям в опити да обръщам хората във вярата ни. Манастирът сам генерира подкрепата си от Даммата. Това са натрупаните добродетели на Будата и неговите учения, които ние изпитваме сега Разглеждането на това може да ни помогне действително да оценим тази възможност.

ВЪТРЕШНА БДИТЕЛНОСТ

Сега, относно практикуването на осъзнатост. Концентрацията е там, където насочвате вниманието си върху обекта, задържате вниманието си върху тази конкретна точка (какъвто е успокояващия ритъм на нормалното дишане), докато не станете самия обект и чувството за субект и обект не изчезне. Осъзнатостта, с медитацията випасана, е отварянето на ума. Вече не се концентрирате само върху една точка, но наблюдавате проникновено и отразявате условията, които идват и си отиват, и мълчанието на празния ум. Правенето на това включва пускането на обект; не се хващате за никакъв конкретен обект, а наблюдавате, че каквото се надигне, отминава. Това е проникновената медитация, или „випасана”.

С това, което аз наричам „вътрешно слушане” можете да чуете шумовете в ума, желанието, страховете, неща, които сте потискали и никога не сте позволявали да бъдат напълно съзнателни. Но сега, дори да има обсесивни мисли на страхове, надигащи се емоции, бъдете готови да им позволите да станат осъзнати, за да можете да ги пуснете да си отидат (да се преустановят). Ако нищо не идва или не преминава, просто бъдете в празнотата, в мълчанието на ума. Можете да чуете един високочестотен звук в ума, който винаги е там, той не е звук на слуха. Можете да се обърнете към него, когато пуснете условията на ума. Но бъдете честни с намеренията си. Ако се обръщате към тишината, към мълчаливия звук на ума от омраза към условията, това отново е потискане, не е изчистване.

Ако намерението ви е неправилно, дори да се концентрирате върху празнотата, няма да имате добър резултат, защото ще сте се подвели. Не сте отразявали мъдро нещата, нищо не сте пуснали, просто бягате от омраза, просто казвате „Не искам да виждам това” и бягате. Тази практика е практика на търпение, на готовност да понесете това, което изглежда непоносимо. Това е вътрешна бдителност, наблюдаване, слушане, дори експериментиране. В тази практика важно е правилното разбиране, а не празнотата или формата, или нещо такова. Правилното разбиране идва от разсъждението, че каквото се надига, отминава, че дори празнотата е не-аз. Ако твърдите, че сте някой, който е осъществил празнотата, сякаш сте постигнали нещо, това само по себе си е погрешно намерение, нали? Мисленето, че сте някой, който е постигнал или се е реализирал на личностно ниво, идва от чувството за аз. Затова не изказваме твърдения. Ако у вас има нещо, което иска да претендира, го наблюдавайте като условие на ума.

Звукът на тишината винаги присъства и можете да го използвате като водач, а не като самоцел. Това е една много веща практика на наблюдаване и слушане, вместо да потискаме условията от омраза към тях. Но всъщност празнотата е доста скучна. Ние сме свикнали на повече развлечения. Колко дълго ще седите по цял ден, осъзнаващи празния ум? Разберете, че нашата практика не е да се привържем към умиротворението или тишината, или празнотата като самоцел, а да ги използваме като вещи способи, за да бъдем знаенето и бдителността. Когато умът е празен, можете да наблюдавате – пак има осъзнатост, но не търсите прераждане в никое условие, защото няма чувство на аз. Азът винаги идва от търсенето на нещо или от опитването да се отървем от нещо. Чуйте аза, който казва: „Искам да постигна самади.” „Трябва да постигна джана!” Това е азът, който го казва. „Трябва да постигна първа джана, втора джана, преди да направя каквото и да е друго.” – тази идея, че първо трябва да постигнете нещо. Какво можете да знаете, когато четете ученията на различни учители? Можете да знаете кога сте объркани, кога се съмнявате, кога изпитвате омраза и подозрение. Можете да знаете, че сте самото знаене, вместо да решавате кой учител е истинския.

Практикуването на мета означава да използвате нежна добрина, като съумявате да понесете това, което може би смятате за непоносимо. Ако имате обсесивен ум, който не спира и само дрънка, и нарежда, и ви се доще да се отървете от него, колкото повече се опитвате да го потиснете и да го разкарате, толкова по-лошо става. И после, когато понякога спре, си мислите: „Ох, отървах се, няма го вече.” Но той пак започва и вие си мислите: „О, не! Мислех, че съм се отървал от него!” Колкото и пъти да се върне и да си отиде, приемайте го, както дойде. Бъдете онзи, който прави по една крачка. Когато сте склонни да сте този, който има цялото търпение на света да бъде с това съществуващо условие, тогава можете да го пуснете да се преустанови. Резултатът от това да позволите на нещата да се преустановят е, че започвате да изпитвате едно освобождение, защото осъзнавате, че вече не носите товара на това, което доскоро сте носили. Някакси нещата, които преди са ви ядосвали, вече не ви тровят толкова и това ви изненадва. Започвате да изпитвате една лекота в ситуации, в които преди не ви е било леко, защото позволявате на нещата да се преустановят, а не се вкопчвате и не пресъздавате страхове и тревоги. Дори болестите на тези около вас не ви влияят. Не реагирате на чуждата липса на лекота, като се напрягате. Това идва посредством пускането и позволяването на нещата да се преустановят.

Цялостната идея е да имате тази вътрешна бдителност и да засичате всички обсесивни неща, които се надигат. Ако те непрестанно се връщат, тогава очевидно по някакъв начин сте се привързали – или посредством омраза, или посредством увличане. Така че можете да започнете да разпознавате привързването, вместо да се опитвате да се отървете от него. Веднъж като можете да го разберете, можете да го пуснете и да се обърнете към тишината в ума, защото няма смисъл да правите нищо друго. Няма смисъл да се улавяте или да се вкопчвате в условията по-дълго, отколкото е необходимо. Позволете им да спрат. Когато реагираме на това, което се надига, създаваме цикъл на навици. Навикът е нещо, което е циклично, то се движи в цикъл, няма начин да спре. Но ако го пуснете, ако оставите нещата на мира, тогава това, което се надига, отминава. Не се превръща в цикъл.

Така че празнотата не е отърваване от всичко; не е пълна пустота, а безкраен потенциал за възникване и отминаване на творението, без да бивате заблуждавани от него. Идеята за мен като творец, за моите артистични таланти, за себеизразяването ми – това е невероятно еготично пътуване, нали? „Това аз съм го направил, то е мое.” Казват: „О, ти си много надарен! Ти си гений!”А толкова голяма част от експресивното изкуство е изблик на човешките страхове и желания. Всъщност изобщо не е творческо, само претворява разни неща. Не идва от празния ум, а от егото, което няма друго истинско послание, освен това, че е пълно със смърт и себичност. На универсално ниво няма друго истинско послание освен „Вижте ме!” като личност, като его. Докато празният ум има безкраен потенциал за творене. Човек не мисли да твори; но творението възниква без аз и без някой, който го прави – то просто се случва.
Така че оставяме творението на Даммата, а не мислим, че това е нещо, за което сме отговорни. Всичко, което трябва да направим сега, всичко, което е необходимо за нас – условно казано, като човешки същества, като хора – е да пуснем, или да не се превързваме. Пускайте нещата. Правете добро, въздържайте се от лоши постъпки, бъдете осъзнати. Доста простичко послание.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието“, Аджан Сумейдо

ПРАЗНОТА И ФОРМА

Когато умът ви е тих, се вслушайте и ще чуете този вибриращ звук в ума – „звукът на тишината”. Какво е той? Звук в ушите или външен звук? Звук на ума ли е, или звук на нервната система, какво? Каквото и да е, винаги го има, и може да се използва в медитацията като нещо, към което да се обръщате.

Разпознавайки, че каквото се надига, отминава, започваме да гледаме това, което не се надига или отминава, а винаги го има. Ако се опитате да мислите за този звук, да му давате имена или да му приписвате постижения, естествено ще го използвате по погрешен начин. Той е просто стандарт, към който да прибягвате, когато стигате границата на ума и края на ума дотам, докъдето е наблюдаем. От тази позиция можете да започнете да наблюдавате. Можете да мислите и пак да чувате този звук (това е, ако мислите целенасочено), но веднъж загубите ли се в мисълта, го забравяте и спирате да го чувате.Ако се загубите в мисъл, щом се усетите, че пак мислите, се обърнете към този звук и го слушайте дълго време.Там, където преди сте се отнасяли по емоции или обсесии, или пречки, които се надигат, сега можете да практикувате като нежно и много търпеливо наблюдавате конкретно състояние на ума като анича, дука, анатта, и после го пуснете да си иде. Това е нежно, едва доловимо пускане, не отхвърляне с трясък. Отношението, правилното разбиране, е по-важно от всичко друго. Не превръщайте този звук на тишината в нищо. Хората се вълнуват, мислят си, че са постигнали нещо, или че са открили нещо, но това само по себе си е друго условие, което създавате около мълчанието.Това е много успокояваща практика, не възбуждаща; използвайте я вещо и нежно, за да пускате, а не да вкопчвате в някаква представа, че сте постигнали нещо. Ако има нещо, което да блокира някого в неговата медитация, това е представата, че сте постигнали нещо от нея.

Можете да наблюдавате условията на тялото и на ума и да се концентрирате върху тях. Можете да обходите тялото и да разпознаете усещания като вибрации в ръцете и краката, или можете да се концентрирате върху всяка точка в тялото си. Почувствайте усещането на езика в устата, докосването до небцето или допирът на горната устна до долната, или просто допуснете в съзнанието си усещането за влажност в устата, или от натиска на дрехите върху тялото ви – тези едва доловими усещания, които нехаем да доловим. Разглеждайки тези едва доловими физически усещания, се концентрирайте върху тях и тялото ви ще се отпусне. Човешкото тяло обича да бъде забелязвано. То цени да се съсредоточават върху него по един нежен и умиротворен начин, но ако сте невнимателни и мразите тялото, то започва да става доста непоносимо. Помнете, трябва да живеем с тази структура да края на живота си. Затова най-добре се научете да живеете в нея с добро отношение. Вие казвате: „О, тялото няма значение. То е едно отвратително нещо – старее, боледува, умира. Тялото няма значение, умът е важен.” Това отношение е често срещано между будистите. Но всъщност говорим за търпение да се концентрирате върху тялото си – по друга причина, а не от суета. Суетата е злоупотреба с човешкото тяло, но обхождащата осъзнатост е вещ способ. Тя не е с цел утвърждаване на егото, а акт на добра воля и загриженост за живото тяло – което така или иначе не сте вие.

Вашата медитация сега е върху петте канди и празнотата на ума. Изследвайте ги, докато напълно разберете, че всичко, което се надига, отминава, и е не-аз. Тогава вече няма вкопчване в нещо като аз и сте освободени от това желание да опознавате себе си като качество или субстанция. Това е освобождението от раждането и смъртта.
Този път на мъдрост не е за развиване на концентрация, за да влезете в трансово състояние, да се опияните и да избягате от всичко. Трябва да сте много честни относно намерението си. Не медитираме ли, за да избягаме от някои неща? Не се ли опитваме да влезем в състояние, в което потискаме всички мисли? Тази мъдра практика е много нежна – тя допуска дори най-страшните мисли да се надигнат и после ги пуска да си идат. Вие имате шлюз за бягство. Това е като клапан, с който можете да изпуснете парата, когато има твърде много налягане. Обичайно, ако много сънувате, можете да изпускате парата и в съня си. Но от това няма мъдрост, нали? То е като да сте глупаво животно: развивате навик да правите нещо, после грохвате и се сривате, после ставате, пак правите нещо, пак грохвате. Но този път е на внимателно изследване и разбиране на ограниченията на смъртното състояние на тялото и ума. Сега вие развивате способността да се отдръпнете от условното и да освободите своята идентичност от смъртността.

Пробивате тази илюзия, че сте смъртно нещо – но аз не ви казвам и, че сте безсмъртно същество, защото вие и в това ще се вкопчите! „Моята истинска природа е едно с безкрая, с абсолютната Истина. Аз съм едно с Господ. Моята истинска природа е Безсмъртната, безвремева вечност на блаженството.” Но вие забелязвате, че Будата се въздържал от поетични, вдъхновяващи фрази; не защото са погрешни, а защото се привързваме към тях. Ще се хванем за тази идентичност с безкрая или че сме едно с Господ или с вечното блаженство на Безсмъртната Сфера, и т.н. И очите ви стават особено бляскави, като изричате такива неща. Но е много по-мъдро да наблюдавате тази тенденция да искате да назовете или обхванете недостижимото, да го разказвате на някого другиго или да го описвате само за да почувствате, че сте постигнали нещо. По-важно е да наблюдавате това, а не да го следвате. Не че нищо не сте осъществили, но бъдете внимателни и бдителни да не се привързвате към това осъществяване, защото сторите го, това, разбира се, пак ще ви доведе до отчаяние.

Ако се отнесете, щом се усетите, че сте се отнесли, спрете. Категорично не се чувствайте виновни, нито се обезкуражавайте, просто спрете. Успокойте се и пуснете. Пуснете чувството да си иде. Забелязали сте как религиозните хора имат прозрения и очите им са едни такива стъклени. Новообърнатите християни просто сияят от плам. И е много впечатляващо! Трябва да призная, че е много впечатляващо да видиш такива сияещи хора. Но в будизма това състояние се нарича „саня-випаласа” – „медитативна лудост”. Когато един добър учител ви види в това състояние, той ви вкарва в колиба в гората и ви казва да не доближавате никого! Спомням си, че и с мен стана така в Нонг Кай, първата година преди да ида при Аджан Ча. Мислех, че съм напълно просветлен, ей така, седейки си в колибата. Знаех всичко на света, разбирах всичко. Бях толкова сияещ, и… Но нямах с кого да си говоря. Не можех да говоря тайландски, съответно не можех да ходя и да тормозя монасите. Но така се случи, че един ден при нас дойде британския консул от Виентян и някой го доведе в колибата ми… И аз му дадох да се разбере! Той седеше като потресен. И понеже беше англичанин, беше много, много вежлив и всеки път, когато станеше да си тръгва, аз не го пусках. Не можех да се спра. Бях като Ниагарския водопад, тази огромна сила просто се изливаше и нямаше никакъв начин да я спра сам. Накрая човекът си тръгна, измъкна се някак: Повече не го видях. Защо ли?!

Когато ни споходи такова преживяване, е важно да го разпознаем. Няма нищо опасно, ако знаете какво е. Бъдете търпеливи с него, не му вярвайте, нито му се отдавайте. Забелязали сте, че будистките монаси никога не говорят много за това на какво „ниво на просветление” са – това не е въпрос, който се дискутира. Когато хората ни молят да ги учим, ние не ги учим на нашето просветление, а на Четирите Благородни Истини, които са начин те да станат просветлени. В наши дни всякакви хора твърдят, че са просветлени или че са Майтреи Буди и аватари, и имат куп последователи; хората са склонни много лесно да вярват на това! Но Будата основно набляга на това да разпознаем начина, по който стоят нещата, а не да вярваме какво ни казват други хора. Това е път на мъдрост, по който ние проучваме или изследваме границите на ума. Наблюдавайте и вижте: „саббе санкара анича” – „всички обусловени феномени са нетрайни”, „саббе дамма анатта” – „всички неща са не-аз”.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ПРЕЧКИТЕ И ТЯХНОТО ПРЕУСТАНОВЯВАНЕ

Слушайки навътре в себе си, започваме да разпознаваме шепнещите гласове на вината, угризението и желанието, ревността и страха, страстта и алчността. Понякога можете да чуете какво казва страстта: „Аз искам. Трябва да имам, трябва да имам. Искам. Аз искам!” Понякога дори няма обект. Можете да изпитвате страст без обект и затова си намирате обект. Желанието да получите нещо. „Аз искам нещо. Искам нещо. Трябва да имам нещо. Искам…” Можете да чуете това, ако се заслушате в ума си. Обикновено си намираме обект на страстта, какъвто е секса, или можем да прекараме времето си във фантазии.

Страстта може да добие формата на търсене на нещо за ядене, или на нещо, в което да потънете, на нещо, което да станете, или на нещо, с което да се слеете. Страстта винаги дири, винаги търси нещо. Може да е привлекателен обект, разрешен за монасите, като хубава роба или купа за просия, или някоя вкусна храна. Можете да видите влечението да го желаете, да го докоснете, да се опитате да го получите по някакъв начин, да го притежавате, да го владеете, да го направите мой, да го консумирате И това е страст, това е сила в природата, която трябва да разпознаваме; не да я заклеймяваме и да казваме: „Аз съм ужасен човек, защото изпитвам страст.” – защото това пак е подсилване на егото, нали? Като че ли не можем да имаме страст, като че ли има човешко същество, което да не е изпитвало желание за нещо!

Това са условия в природата, които трябва да разпознаваме и виждаме; не посредством заклеймяване, а посредством разбирането им. По този начин добре опознаваме движението на страст в ума ни, движението на алчност, на диренето на нещо – и на желанието да се отървем. И на това можете да сте свидетели – на желанието да се отървете от нещо, което имате, от някаква ситуация или от самата болка. „Искам да се отърва от болката, която имам. Искам да се отърва от моята слабост, искам да се отърва от затъпяването, искам да се отърва от неспокойството, от страстта си, искам да се отърва от всичко, което ме дразни. Защо Господ е създал комарите? Искам да се отърва от вредителите.”

Чувственото желание е първата от пречките (ниварана). Омразата е втората, умът ви е обладан от не-желание, от дребнави раздразнения и неприязън и вие се опитвате да ги унищожите. Това е препятствие за менталното ви зрение, това е пречка. Не казвам, че трябва да се опитваме да се отървем от тази пречка – това е омраза – а да я познаваме, да познаваме двигателя й, да я разбирате, докато я преживявате. Тогава разпознавате желанието да се отървете от някои неща у себе си, желанието да се отървете от някои неща около вас, желанието да не бъдете тук, желанието да не бъдете живи, желанието вече да не съществувате. Затова обичаме да спим, нали? Тогава за известно време можем да не съществуваме. В сънното съзнание ние не съществуваме, защото го няма същото това чувство на аз съм жив. Това е унищожение. Някои хора обичат да спят повече, защото живеенето е твърде болезнено за тях, твърде скучно, твърде неприятно. Изпадаме в депресия, изпълваме се със съмнение и отчаяние и имаме склонност да намираме бягство в съня, като така се опитваме да унищожим проблемите си, да ги изгоним от съзнанието си.

Третата пречка е сънливостта, летаргията, застоя, леността, апатията. Склонни сме да реагираме на това с омраза. Но то също може да бъде разбрано. Застоят може да се опознае – тежестта на тялото и на ума, бавното, отпуснато движение. Наблюдавайте омразата към това, желанието да се отървете от него. Наблюдавате чувството на притъпеност в тялото и ума. Дори познанието за застоя се променя,  неудовлетворително е и е не-аз (анича, дука, анатта).

Неспокойството е обратно на застоя; то е четвъртата пречка.  Вие изобщо не сте затъпели, не сте сънливи, а сте неспокойни, нервни, тревожни, напрегнати. И отново, може да няма конкретен обект. За разлика от чувството на желание за сън, неспокойството е много по-обсесивно състояние. Искате да правите нещо, тичате насам, правите това… правите онова… говорите, обикаляте, препускате обикаляйки… И ако за малко трябва да седнете неподвижни, когато сте неспокойни, се чувствате като в затвор, като в клетка; всичко, за което си мислите, е да скочите, да се втурнете, да вършите нещо. И това можете да го наблюдавате, особено когато сте ограничени във форма, в която не можете да следвате неспокойството си. Робите, които бикхусите носят, не са пригодени за скачане по дървета и люлеене по клони. Не можем да отреагираме тази скоклива наклонност на ума, затова я наблюдаваме.

Съмнението е петата пречка. Понякога нашите съмнения могат да изглеждат много важни и ние обичаме да им отдаваме много внимание. Ние сме много заблудени за качеството им, защото то изглежда толкова солидно: „Някои съмнения са тривиални, да, но това е Важно Съмнение. Трябва да знам отговора. Трябва да бъда сигурен. Трябва със сигурност да знам – да правя ли това или да направя другото? Правилно ли го правя? Да ходя ли там, или да остана тук още малко? Губя ли си времето? Губя ли си живота? Будизмът верният път ли е, или не е? Може би не е вярната религия?” Това е съмнението. Можете да прекарате остатъка от живота си в тревоги дали да направите това или онова, но едно можете да знаете – че съмнението е условие на ума. Понякога това може да е много неуловимо и заблуждаващо. В нашата позиция на „този, който знае”, ние знаем, че съмнението е съмнение. Дали е важно, или тривиално, то е просто съмнение, и толкова. „Дали да остана тук, или да ида някъде другаде?” Това е съмнение. „Да изпера ли дрехите си днес, или утре?” Това е съмнение. Не е много важно, но ето, следват и важните. „Постигнал ли съм вече „Влизане в Потока”? И какво е това „Да навлезеш в Потока” все пак? Аджан Сумейдо арахант ли е? Има ли араханти в наше време?” После идват хора от други религии и казват: „Вашата е погрешна, нашата е вярна!” И вие си мислите: „Може би са прави. Може би нашата е погрешна.” Това, което можем да знаем, е, че това е съмнение. Това означава да бъдем знаенето – да знаем това, което можем да знаем, да знаем, че не знаем. Дори когато сте невежи за нещо, ако сте наясно с факта, че не знаете, тогава тази яснота е знание.

Това е да бъдем знаенето, да знаем това, което можем да знаем. Петте Пречки са ваши учители, защото те не се вдъхновяващите, сияйни гурута от книжките с картинки. Те могат да са много тривиални, дребнави, глупави, досадни и обсесивни. Блъскат ни, ръчкат ни, не спират да ни бутат долу, докато не им отдадем нужното внимание и разбиране, докато вече не са проблеми. Затова човек трябва да е много търпелив, трябва да имаме цялото търпение на света и смирението да се учим от тези пет учителя.

И какво научаваме? Че това са просто условия на ума; надигат се и отминават, неудовлетворителни са и са не-аз. Понякога човек има много важни послания в живота си. Ние сме склонни да вярваме на тези послания, но това, което можем да знаем, е, че това са променящи се условия: и ако търпеливо издържим, тогава нещата автоматично се променят, от само себе си, и ние имаме отвореността и яснотата на ума да действаме спонтанно, а не да реагираме на условия. Само с голо внимание, с осъзнатост, нещата си отиват от само себе си, не е нужно да се отървавате от тях, защото всичко, което започва, свършва. Няма от какво да се отървавате, само трябва да сте търпеливи с тях и да позволите на нещата да поемат по естествения си курс на преустановяване.

Когато сте търпеливи, позволявайки на нещата да се преустановят, тогава започвате да познавате преустановяването – тишина, празнота, яснота – умът се изчиства, неподвижност. Умът още е изпълнен с живот, не тъне в забрава, не е потиснат или заспал, и вие можете да чуете тишината на ума.

Да позволим преустановяването означава да бъдем много внимателни, много нежни и търпеливи, много смирени, да не вземаме страна на нещо – на добро, лошо, удоволствие или болка. Нежното разпознаване позволява на нещата да се променят според тяхната природа, без намеса. Тогава се научаваме да се отвръщаме от търсенето на вглъбяване в обектите на сетивата. Намираме нашия мир в празнотата на ума,  в яснотата му, в тишината му.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ДА СЛУШАМЕ МИСЛИТЕ

При отварянето на ума, или „пускането  – letting go” насочваме вниманието само към наблюдението, или ставаме мълчаливият свидетел, който е наясно какво идва и си отива. С тази випасана (проникновена, или осъзната, медитация) ние използваме трите характеристики на анича (промяната), дука (неудовлетворението), анатта (безазовостта), за да наблюдаваме менталните и физическите феномени. Освобождаваме ума от сляпото потискане, така че ако бъдем обладани от каквито и да е тривиални мисли или страхове, или съмнения, тревоги или гняв, не се налага да ги анализираме. Не трябва да осмисляме защо ги имаме, само ги правим напълно съзнателни.  Ако действително ви е страх от нещо, съзнателно се страхувайте.  Не бягайте от това чувство, а забележете склонността да се опитвате да се отървете от него.  Извикайте в съзнанието си това, от което се страхувате, мислете го съвсем целенасочено и се заслушайте в мисленето си.  Това не е за анализиране, а до довеждане на страха до неговата абсурдност, където става толкова нелеп, че можете да разсмеете. Заслушайте се в желанието, в лудото „Искам това, искам онова, трябва да имам, не знам какво ще правя, ако нямам това,  искам онова…”  Понякога умът направо крещи – „Искам това!” – и вие можете да го чуете.

Чел съм за конфронтации, където си крещите едни на други, казвате си всякакви потискащи неща на ум, това е вид катарзис,но му липсва мъдра рефлексия. Липсва му вещината да слушате това крещене като условие, а не като „да му отпуснеш края” и да кажеш всичко, което мислиш. Липсва му тази стабилност на ума, която е склонна да изтърпи най-ужасните мисли. По този начин ние не вярваме, че това са лични проблеми, а ментално извеждаме страха и гнева  до абсурдна позиция, където те се виждат просто като естествена прогресия на мисли. Умишлено мислим всички неща, които се страхуваме да мислим, но от сляп порив, а действително ги наблюдаваме и слушаме като условия на ума, не като лични провали и проблеми.

В тази практика започваме да пускаме нещата. Не е нужно да се ровите и да търсите конкретни проблеми, просто когато нещата, по които смятате, че сте вманиачени, продължат да се надигат, да ви тормозят, вместо да се опитвате да ги махнете, ги изкарайте още по-наяве.  Умишлено ги конкретизирайте като мисъл и слушайте, сякаш слушате някой, който говори от другата страна на оградата, някоя стара баба клюкарка: „И направихме това, и направихме онова, и после направихме това и направихме онова…” И тази стара баба не спира да дрънка! Практикувайте слушането на това като на глас, а не го съдете, казвайки: „Не, не, дано това не съм аз, това не е истинската ми природа.”, нито пък се опитвайте да го заглушите с думите: „Ах, ти, стара чанто, така искам да те няма!” Ние всички имаме това, дори аз имам тази склонност. Тя е просто едно условие в природата, нали? Не е личност. Тази дуднеща склонност у нас – „Толкова се бъхтя, няма благодарни” – е условие, не човек. Понякога, когато сте сърдити, никой не може да направи нищо правилно – дори да го прави правилно, пак е неправилно. Това е друго условие на ума, не е човек. Сръдливостта, сърдитото състояние на ума, е познато като едно условие: анича – то се променя, дука – неудовлетворително е; анатта – не е човек. Има го страха какво ще си помислят другите за вас, ако закъснеете: успали сте се, влизате и започвате да се тревожите какво си мислят всички други за закъснението ви – „Мислят, че съм мързелив.” Тревогата какво мислят другите е условие на ума. Или пък ние винаги сме навреме, но някой друг закъснява и ние си мислим: „Той винаги закъснява. Не може ли поне веднъж да е точен!” Това също е просто друго условие на ума.

Изкарвам това в пълното съзнание, тези тривиални неща, които просто можете да бутнете настрана, защото са така тривиални, а човек не иска да се занимава с тривиалностите на живота; но когато не се занимаваме, всичко това става потиснато и се превръща в проблем. Започваме да изпитваме безпокойство, изпитваме ненавист към себе си или към другите хора, или се депресираме; всичко това идва от отказа да позволим на условията, тривиалностите или страшните неща да станат съзнателни.

После, имаме съмняващото се състояние на ума, никога не сме съвсем сигурни какво да правим: има страх и съмнение, несигурност и колебание. Умишлено изкарайте наяве това състояние на несигурност просто за да сте спокойни с това състояние, в което е умът, когато не сте се хванали за  нещо конкретно. „Какво да правя, да остана ли, да си тръгна ли, да направя ли това, или да направя онова, анапанасати ли да правя, или випасана?” Вижте това. Задайте си въпроси, на които не може да се отговори като: „Кой съм аз?” Забележете това празно пространство преди да започнете да го мислите – „Кой?” – просто бъдете нащрек, затворете очи и точно преди да си помислите „кой”, погледнете – умът е съвсем празен, нали? После „Кой съм аз?”, и после пространството след въпросителната. Тази мисъл идва от празнотата и отива в празнотата, нали? Когато сте уловени в мисленето по навик, не можете да видите надигането на мисъл, нали? Не можете да видите, можете само да уловите мисъл, след като осъзнаете, че мислите; затова започнете умишлено да мислите и уловете началото на една мисъл, преди да започнете да я мислите. Взимате умишлени мисли като „Кой е Будата?” Умишлено мислете това, за да видите началото, формирането на мисълта и края й, и пространството около нея. Виждате мисълта и концепцията в перспектива, а не просто реагирате на тях.

Да кажем, че сте ядосани на някого. Мислите си: „Така каза той, каза това и после каза онова, и после направи така, и не го направи правилно, и всичко обърка, толкова е себичен… и после аз помня какво направи той на еди кой си, и после…”  Едно следва друго, нали така? И вие сте уловени в това едно, следващо другото, мотивирани от ненавист. Затова вместо да попадате в целия този поток от асоциирани мисли и концепции, умишлено мислете: „Той е най-себичният човек, когото съм виждал.” И после край, празнота. „Той е гнило яйце, мръсен плъх, и направи това, и направи онова” и виждате, че това е доста смешно, нали? Когато за първи път отидох в Уат Па Понг, у мен се надигаха огромен гняв и ненавист.  Чувствах се толкова раздразнен понякога, защото така и не знаех какво става, и не исках толкова да се съобразявам, колкото трябваше, направо пара излизаше от мен.  Аджан Ча имаше навика да говори по два часа и коляното започваше ужасно да ме боли.  И ме налитаха мисли от рода: „Защо никога не спираш да говориш? Мислех, че Дамма е нещо просто , защо му трябват два часа, за да каже нещо?” Станах много критичен към всички и тогава започнах да разглеждам това и да се слушам – как се ядосвам, как ставам критичен, гаден, негодуващ – „Не искам това, не искам онова, това не ми  харесва, не разбирам защо трябва да седя тук, не искам да се занимавам с тази глупост, не знам… „ и т.н., и т.н. И си мислех: „Това добър човек ли е, дето си говори тези неща? Такъв ли искаш да бъдеш – това нещо, дето винаги се оплаква и критикува, и все намира грешки, такъв човек ли искаш да бъдеш?” „Не, не искам да бъда такъв.”

Но трябваше да направя това напълно осъзнато, за да го видя, а не просто да повярвам в него. Чувствах се много праведен, а когато се чувстваш праведен и възмутен, и чувстваш, че другите грешат, тогава лесно можеш да повярваш на такива мисли като: „Не виждам никаква нужда от това, в крайна сметка Будата е казал… или Будата никога не би позволил това, Будата… Аз знам какво е будизма!” Дайте на това осъзната форма, където можете да го видите, направете го абсурдно, и тогава имате перспектива върху него и става забавно. Можете да видите цялата комедия!  Вземаме се на толкова сериозно: „Аз съм толкова важен човек, животът ми е толкова ужасно важен, че трябва да съм крайно сериозен във всеки един момент. Проблемите ми са толкова важни, толкова ужасно важни; трябва много време да се занимавам с проблемите си, защото са толкова важни.” Човек се мисли някакси за много важен, затова го мислете, умишлено го мислете: „Аз съм много важен човек, моите проблеми са много важни и сериозни.” Когато си мислите това, звучи смешно, звучи глупаво,защото действително си давате сметка, че не сте ужасно важни – никой от нас не е. И проблемите, които правим от живота, са тривиални неща. Някои хора могат да си съсипят живота, създавайки си безкрайни проблеми и приемайки всичко твърде на сериозно.

Ако мислите за себе си като за важен и сериозен човек, тогава тривиалните неща или глупавите неща не са нещо, което искате. Ако искате да сте добър човек и свят такъв, злите условия са неща, които трябва да потиснете в несъзнаваното. Ако искате да сте любящ и щедър човек, тогава всяка лошотия, ревност или жлъчност са нещо, което трябва да потиснете или унищожите в ума си. Това, което най се страхувате, че сте в живота, него го мислете, наблюдавайте го. Направете признание: „Искам да съм тиран!” „Искам да съм трафикант на хероин!” „Искам да съм член на мафията!” „Искам да…” – какво и да е то. Вече не ни безпокои качеството на мисълта, а само характеристиката, че е нетрайно условие; неудовлетворително е, защото в него смисъл, който да ви удовлетворява. Идва и си отива, и е не-аз (безазово).

Из „Осъзнатост – Път към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ОСЪЗНАТОСТ ЗА ОБИЧАЙНОТО

През следващия един час ще практикуваме ходене, като използваме движението при ходенето за обект на концентрация, насочвайки вниманието към движението на ходилата и натиска, който те оказват върху земята. Можете да използвате и мантрата „Буддо” – „Буд-” за десен крак, „- до” за ляв по протежение на пътеката джонгром. Вижте дали можете напълно да се отдадете на усещането от ходенето от началото до края на пътеката. Използвайте обичайно темпо, което после можете да забавите или да ускорите. Развийте нормално темпо, защото нашата медитация касае обичайните неща, а не специалните. Използваме обичайното дишане, а не специална „дихателна техника”; обикновено сме в седеж, а не в стойка на глава,вървим нормално, а не тичаме, нито ходим методично бавно – поддържаме едно отпуснато темпо. Практикуваме около това, което е най-обичайно, защото го вземаме за даденост. Но сега насочваме вниманието си към всички неща, които сме приемали за даденост и никога не сме забелязвали –  като умовете и телата ни. Дори лекарите, образовани за физиологията и анатомията, не забелязват телата си. Те спят с телата си, раждат се с телата си, стареят, трябва да живеят с тях, да ги хранят, да ги упражняват, но пак ще ви разказват за черния дроб като за нещо, което е на таблица. По-лесно е да гледаш показателите на черния дроб на таблица, отколкото да си осъзнат за собствения си черен дроб, нали? Ние гледаме света така, сякаш не сме част от него и това, което е най-обичайно, най-често срещано, го пропускаме, защото гледаме за необичайното.

Телевизията е необичайна. Могат да ти пускат всякакви фантастични приключенски и романтични неща. Тя е такова чудно нещо – толкова лесно те концентрира. Телевизорът просто те хипнотизира. И тялото – когато стане необичайно, когато стане много болно или много болезнено, или през него преминават разни екзалтирани или прекрасни чувства  – тогава го забелязваме! Но обикновеният натиск от дясното ходило върху земята, обикновеното движение на дъха ни, допирът  на тялото, седящо на стола, когато няма никакви крайни усещания – това са нещата, за които сме будни сега. Насочваме вниманието си върху това как стоят нещата в обичайния живот.

Когато животът стане краен или необичаен, тогава откриваме, че се справяме доста добре. Пасифистите и противниците на насилието често са атакувани с този прословут въпрос – „Вие не вярвате в насилието, но какво ще направите ако някой маниак нападне майка ви?” Това е нещо, за което си мисля, че повечето от нас изобщо не бива да се тревожат! То не е като най-често срещаното събитие в живота на човека. Но ако се надигне подобна крайна ситуация, сигурен съм, че ще направим нещо адекватно. Дори най-откаченият човек може да е осъзнат в крайни ситуации. Но в обичайния живот, когато не се случва нищо крайно, когато просто си седим тук, можем напълно да се смахнем, нали? Според Патимока ние, монасите, не бива да удряме никого. А аз седя тук и се тревожа какво бих направил, ако някой маниак нападне майка ми. Създавам си огромен морален проблем в една обичайна ситуация, докато си седя и майка ми изобщо я няма тук. През всичките тези години майка ми нито веднъж не е била застрашавана от някой маниак (без да броя калифорнийските шофьори, разбира се!) На големите морални въпроси лесно можем да отговорим, когато му е времето и мястото, а сега сме осъзнати за това време и това място.

Насочваме вниманието си към обичайностите на нашето човешко състояние: дишането на тялото, вървенето по пътеката джонгром от единия й край до другия; и усещанията за удоволствие и болка. В хода на ритрийта изследваме абсолютно всичко, наблюдаваме и знаем всичко, такова, каквото е. Това е нашата практика випасана – да знаем нещата, такива, каквито са, а не според някоя теория или предположение, които правим за тях.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ПРИЕМАНЕ НА НЕЩАТА, КАКВИТО СА

Колко от вас днес са практикували, опитвайки се да станат нещо? „Трябва да направя това… или да стана онова… или да се отърва от нещо… или трябва да направя нещо.” Тази компулсивност ни завладява дори в практикуването на Дамма. „Така стоят нещата” не е фаталистично отношение на безхаберие или безразличие, а истинско отваряне за начина, по който трябва да са нещата в този момент. Например, точно сега, в този момент, нещата стоят така и не могат да стоят по друг начин в този момент. Толкова е очевидно, нали?

Точно сега, независимо дали се чувствате приповдигнати или унили, или безразлични, щастливи или подтиснати, просветлени или напълно заблудени, полупросветлени, полузаблудени, три-четвърти заблудени, една четвърт просветлени, обнадеждени или отчаяни – нещата стоят така. И в този момент не могат да стоят по друг начин.

Как се чувства тялото ви? Просто забележете, че тялото е такова. Тежко, заземено, грубо, огладнява, чувства топлина и студ, разболява се, понякога се чувства много приятно, понякога – много ужасно. Така стоят нещата. Човешките тела са такива, така че тази тенденция да искаме нещо друго отпада. Това не значи, че не можем да се опитаме да направим нещата по-добри, но правим това от разбиране и мъдрост, а не от невежо желание.

Светът е такъв и и се случват разни неща, и вали сняг, и грейва слънце, и хората идват и си отиват, хората имат недоразумения, хората биват наранявани. Хората стават лениви, вдъхновяват се. Изпадат в депресия, обезсърчават се. Клюкарстват и се разочароват едни други. Има изневяра, има кражба, пиянство, наркозависимост, има войни, и винаги е имало.

Тук, в общност като „Амаравати“, можем да видим как стоят нещата. Сега е уикенд и повече хора идват да дарят милостиня, и е по-многолюдно и шумно, и понякога има деца, които тичат и всичко става наопаки. Вие можете да наблюдавате, че „така стоят нещата”, а не, че „тези хора извършват посегателство над тишината ми”. „Не искам да е така, искам да е иначе” може да е реакцията ви, ако обичате тихата подреденост на храненето, където нищо от това не се случва и няма гръмки шумове и остри звуци. Но животът е такъв, така стоят нещата, такова е човешкото съществуване. В умовете си го прегръщаме каквото е, цялото, и „така стоят нещата” ни позволява да приемем промените и движенията от тихо към шумно, от контролирано и подредено в объркано и безразборно.

Човек може да е много себичен будист и да иска животът да е много тих, да може да „практикува” и да има предостатъчно време да седи, предостатъчно време да изучава Дамма и „Не искам да посрещам гости и да говоря на хората глупости.” И „И не искам да… дрън-дрън.” Вие може да сте наистина особено егоистичен човек, бидейки будистки монах. Може да искате светът да се подреди по вашите мечти и идеали и когато това не става, вече не го искате. Но вместо да правите нещата, както ги искате, методът на Будата е да отчетете как стоят нещата. И е голямо облекчение, когато приемете положението, каквото е, дори да не е много приятно, защото истинското нещастие идва от това, че не искаме да е така.

Дали нещата не вървят толкова добре или обратното, ако не приемаме това положение, тогава умът е склонен да си създава нещастие. Ако сте привързани към доброто развитие на нещата, започвате да се тревожите, ако не вървят така добре, дори когато са си съвсем в ред. Забелязвал съм това с малките неща, като когато е слънчево и човек е готов да заподскача от радост – но после следва мисълта „Но в Англия слънцето всеки момент може да се скрие.”

Тъкмо съм уловил една перцепция и подскачам от радост на слънцето, и се надига неприятната мисъл, че това няма да е за дълго. Към каквото сте привързани, ще ви докара обратното. И тогава, когато нещата не вървят много добре, умът си мисли: „Искам да вървят по-добре от това.” Така че страданието се надига там, където има вкопчване в желание.

Сетивният свят е на удоволствия и болка, той е и красив, и грозен, и неутрален, в него ги има всички градации, всички възможности. Това е то, сетивното преживяване. Но когато има невежество и функционира представата за аза, искам само удоволствие и не искам болка. Искам само красота и не искам грозота. „Моля те, Господи, моля те, направи ме здрав, дай ми добра външност, физическа привлекателност и ме запази млад за дълго време, с много пари, богатство и власт, без болести, без рак, с много красиви неща около мен, обгради ме с красота и с най-изтънчените удоволствия за сетивата, моля те.” И после идва страхът, че може би ще ми се падне най-лошото. Ще заболея от проказа, от СПИН, от Паркинсон или от рак. И може да бъда отхвърлен и презрян, и унизен и оставен сам навън, в студа, гладен, болен и в опасност, сред виещите вълци и свирещия вятър.

От гледната точка на аза има един огромен страх от отхвърляне, поругаване или отритване от обществото. Има един страх да не останеш сам и нежелан, страх от това да остарееш, да те оставят да умреш сам, има и естествен страх от физическа опасност, от ситуации, в които телата ни са в опасност и го има страха от непознатото, мистериозното, от призраците и невидимите духове.

И така, ние гравитираме около сигурността, нали? Уютни, малки местенца с електричество, централно отопление, застраховка и гаранция за всичко – платени консумативи и правно издържани договори. Всичко това ни дава чувство на сигурност или търсим емоционална сигурност. „Кажи, че винаги ще ме обичаш. Кажи, че винаги ще ме обичаш, дори и да не го мислиш. Направи всичко безопасно и сигурно.” И това искане винаги ще има тревожност поради вкопчването в желанието.

Ние развиваме светлина около повдигането на човешкия дух вместо да му даваме материални гаранции. Като просещ монах, вие поемате риска, че може да нямате какво да ядете. Може да нямате подслон, може да нямате никакво истинско лекарство, може да нямате хубава дреха за обличане. Хората са много щедри, но като просяци, ние не приемаме това за даденост, допускайки, че го заслужаваме. Благодарни сме за всяка милостиня и култивираме отношение на малобройност на исканията, малобройност на нуждите. Трябва да се приучим да бъдем готови всеки момент да си тръгнем и да оставим всичко, да имаме такъв ум, който не мисли „това е моят дом, искам да ми бъде гарантиран до края на живота ми.”

В каквато и посока да се развият нещата, ние се адаптираме, нуждите ни са малко. И така, ние се адаптираме към живота, към времето, към мястото, а не предявяваме искания. Накъдето и да тръгнат нещата, те са такива, каквито са.

Каквито и болести да ме сполетят или трагедии, или катастрофи, или успехи, или от най-доброто до най-лошото, човек може да каже – така стоят нещата. И това има приемане, няма гняв, няма алчност, а способност за понасяне на живота, какъвто се случва.

Ние не сме тук да станем нещо или да се отървем от нещо, или да променим нещо, или да направим нещо за себе си, или да изискаме нещо, а да се пробуждаме още и още, да отразяваме, да наблюдаваме и да познаваме Даммата. Не се тревожете, че нещата може да се обърнат към по-лошо. В каквато и посока да се променят, ние имаме мъдростта да се адаптираме. И това за мен е истинското безстрашие в живота на един просещ монах. Ние можем да се адаптираме, можем мъдро да се учим от всички условия, защото този откъслек живот не е нашият истински дом.

Този откъслек живот е преход, в който участваме, той е пътуване през сетивната сфера и няма гнезда, няма домове, няма пребиваване в сетивната сфера. Всичко е много нетрайно, предмет е на разруха и промяна във всеки един момент. Такова е естеството му. Така стоят нещата. И в това няма нищо подтискащо, ако вече не предявявате искане за сигурност.

Реалността на съществуването е, че тук няма истински дом. Така че бездомният живот, преминаването към монашеско просене, е това, което наричат небесен пратеник, защото религиозният дух вече не споделя делюзиите на светския ум, който е твърдо решен да има материален дом и сигурност. Вие сте се доверили на Буда, Дамма, Санга и на ученията, и на възможността като просещи монаси и медитатори да достигнете прозрение и разбиране, за да освободите ума от тревогите, които идват от привързването към сетивната сфера като дом.

Идеята за притежание и вкопчването в разни неща е илюзията на светския живот. Представата за аз изпраща всички тези делюзии, в които ние през цялото време трябва да се защитаваме. Винаги сме в опасност, винаги има нещо, за което да се тревожим, нещо, от което да се плашим. Но когато илюзията е пробита от мъдрост, тогава има безстрашие; виждаме това като пътуване, като преход през сетивната сфера и сме готови да усвояваме уроците, дошли да ни учат, независимо какви са те.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

САЛЪТ

Будата посочил начина, по който да виждаме нещата, такива, каквито са; това имаме предвид под „просветление”. Виждайки как стоят нещата, не сме обречени да живеем в свят, от който няма изход. Има съвсем ясен изход от този свят на злочестието, съвсем точен път. И така Будата казал: „Аз ще ви уча само за две неща: за страданието и за края на страданието.”

Будизмът е объркваща религия за западняците, защото няма доктринална позиция. Не прави доктринални изявления за абсолютната реалност или нещо такова: има само страдание и край на страданието. Това трябва да се осъзнае сега; за да осъществите края на страданието, трябва да признаете и действително да разберете какво е страданието, защото проблемът не идва от него, а от делюзията и вкопчването. Ние наистина трябва да разберем страданието – според проповедта за Четирите Благородни Истини, страданието трябва да бъде разбрано. Има страдание. То трябва да бъде разбрано.

В нашето ежедневие, тук, в „Амаравати”, ние забелязваме кога страдаме. Можем да набедим времето, хората или каквото и да е друго, но не става дума за това; защото дори някой да се отнася лошо с нас, светът е просто такъв. Понякога хората се отнасят добре с нас, понякога се отнасят зле поради тази всеобща загриженост за условията; но страданието е нещо, което ние създаваме.

В манастира ние се опитваме да постъпваме по отговорни начини, за да не причиняваме целенасочено страдание на някого. Тук сме, за да се окуражаваме към морална отговорност, към взаимопомощ, добрина, състрадание. Това е нашето намерение.

Понякога се губим – избухваме си едни на други или правим неща, които не са много хубави – но това не е нашето намерение; това са необмислени моменти. Аз се държа морално не само за собствена полза, за собствената си практика, но и от уважение към вас и Сангата, заради общността около нас: аз съм човек, който живее според ограниченията на моралните предписания.

После моето намерение е насочено към отношенията ми с вас, към мета, добрина и състрадание, радост, спокойствие, ведрина. Поне намерението на всеки от нас е да бъдем добри и да се въздържаме от лоши постъпки. И това ни помага да виждаме страданието, което създаваме в едно общество, което има такива стремления – защото много от вас действително страдат тук. И това трябва да бъде разбрано. Това е Първата Благородна Истина, дука, страданието, че не получаваме каквото искаме; страданието, че нещата не са такива, каквито искаме, страданието от раздялата с това, което харесваме, страданието, че трябва да правим това, което не искаме, от това да бъдем ограничавани, когато не искаме да сме ограничавани.

Мисля си колко е лесно да ви създавам в ума си: „Монахините са такива: ангариките са такива, бикхусите са такива” и т.н. Човек може да има такива пристрастия: „Жените са такива, мъжете са онакива, американците са такива, а англичаните – онакива.” Ние можем да вярвам в това, но то е само перцепции на ума, мнения, които се надигат и отминават. Но ние пак можем да си създадем куп страдание покрай тях. „Този не идва на сутрешните песнопения или онзи не си върши работата, или пък онзи там се мисли за много важен.”, но съществената част е страданието, дука, защото когато мислим тези неща, създаваме отчаяние в умовете си. Дразним се, възмущаваме се и всичко това ни води до чувство на отчаяние. Ако тук не разберем дука, където и да идем, пак няма да я разберем – в Лондон, Бангкок, Вашингтон, на върха на планината или в долината, с добри или с лоши хора. Затова е много важно да наблюдаваме страданието, да опознаем дука.

В Първата Благородна Истина има три прозрения: има дука, тя трябва да бъде разбрана, тя е разбрана. Така работи прозрението: приемаме го, то е нещо, което трябва да бъде разбрано; започваме да го познаваме, когато го разберем. Това са трите прозрения в Първата Благородна Истина.

Втората Благородна Истина е произходът на дука: има произход, той е във вкопчването в желанието. Второто прозрение във Втората Благородна Истина е, че това привързване към желанието – тази идентификация със желанието, че то е „аз” и „мое”, това следване на желанието – трябва да бъде пуснато, да бъде оставено така, както е. Тогава третото прозрение във Втората Благородна Истина е: желанието трябва да бъде пуснато – чрез практикуване. Дука е пусната.

Първото прозрение във всяка от истините: париати – наблюдение, че има страдание, че то има произход и т.н. После идва патипати, или прозрението в практиката. Какво правим. Как практикуваме. И после третото прозрение е пативеди, или мъдростта. Страданието е разбрано. Желанието е пуснато.

Когато го има това прозрение: „Произходът на страданието е пуснат”, имаме знанието за този резултат – действителното пускане. Знаете какво е да не бъдете привързани към нищо. Като към този часовник. Това е да държа часовника – усещането е такова. И сега съм наясно какво е да не държа часовника. Ако държа разни неща и не се замислям, тогава дори не забелязвам, когато не държа нищо. Дори да няма вкопчване, аз не го осъзнавам. Наистина невежия и неосъзнат човек е толкова затънал във вкопчването, че дори когато не е вкопчен в нищо, навикът му така е формиран, че забелязва само когато се е вкопчил. Като сега – много от вас се чувстват напълно живи само когато изпитват алчност или гняв в една или друга форма. Така че пускането може да е много плашещо за хората; когато пускат разни неща, имат чувството, че вече не са живи.

Да си личност изисква инвестиране. Дори становището, че „Аз имам лош темперамент; изпитвам много гняв” може да е вид самонадеяност. Ако съм гневен, се чувствам много жив. Сексуалното желание създава това „Аз се чувствам жив” – и затова има такова вманиачаване по секса в съвременния европейски живот. И когато няма сексуално желание, няма гняв, аз искам да заспя. Аз съм нищо. Когато няма никаква осъзнатост, човек трябва да търси още чувствени удоволствия – да яде нещо, да пие нещо, да взема наркотици или да гледа телевизия, да чете нещо или да прави нещо опасно. Може да нарушите закона само защото е вълнуващо.

Сега си представете, че се опитвате да накарате някакви хора да прекарат уикенда, държейки часовник и забелязвайки какво е да държат часовник! Каква загуба на време. Мога да съм навън и да тероризирам полицията, мога да съм в дискотеката – с мигащите светлини, музиката, която блъска в ушите, доза ЛСД и уиски! Да следя как стоят нещата вече не е просто разсейване на ума, а едно болезнено сравнение.

Тази вечер ще седим в медитация до полунощ. Това е шанс по-пълно да наблюдаваме какво е да седим; какво е, когато умът е изпълнен с мисли и когато няма мисли; когато има страдание и когато няма страдание. Ако сте на мнение, че седенето до полунощ ще е страдание, вие вече сте се обрекли на страдание до полунощ.

Но ако започнете да изследвате същото това мнение или страх, или съмнение в ума си, можете да видите кога присъства и кога не присъства. Ако страдате, не мислите, че има някакво страдание. Има го това чувство на страдание и вие сте се вкопчили в представата „Аз страдам и трябва да седя прав, а съм уморен.” И така Първата Благородна Истина е „има страдание, страданието трябва да бъде разбрано” и това е посредством приемане, признаване и разбиране.

Втората Благородна Истина е да го пуснете, да го оставите така – да не правите нищо от това целонощно седене. Това са само перцепции. Всъщност те са нищо: ако използвате ситуацията за рефлексия и съзерцание кога има страдание – тогава няма страдание. Аз осъзнавам, че държа тази мисъл, че съм се вкопчил в тази мисъл или че не съм се вкопчил в нея. Човек може да вдигне или да остави нещо, като знае как да го използва, вместо да се отдава на сляпо вманиачаване на вкопчване или отхвърляне. Аз мога да оставя часовника, но не е нужно да го изхвърлям, нали? Държането на часовника не е нещо лошо, освен ако няма невежество. Човек е осъзнат за вкопчването и невкопчването, за държането и недържането.

Ето я и Третата Благородна Истина – има преустановяване на страданието. Когато пускате нещо и осъществявате пускане, вашите навици стават ваши учители. Когато пуснете страданието, страданието се преустановява. „Има преустановяване и то трябва да се осъзнае” – това е второто прозрение в Третата Благородна Истина. И това е нашата практика: да осъзнаем преустановяването, да забележим кога страданието спира. Това не означава, че всичко ще изчезне, но чувството на страдание и „Аз съм” ще спрат. Това не трябва да се вярва, а да се осъзнае – и тогава следва третото прозрение: преустановяването е осъзнато.

Това води до прозрението в Четвъртата Благородна Истина относно Осморния Път – Изходът от страданието. Тези прозрения са свързани. Не е като първо да правите едното, а после другото – те взаимно се подкрепят. Като имаме прозрението за пускането, като осъзнаем преустановяването, тогава има правилно разбиране и от него следва останалото – развиването на мъдрост, или паня.

Не разглеждайте това като нещо, което се занимава с много дълбоки и важни въпроси, защото то касае тук и сега и това как стоят нещата. Не мислим за екстремни ситуации, с които да работим, а просто за седене, стоене, вървене, лежане, дишане, с чувството да сме нормални същества, живеещи в морална среда с нещата, такива, каквито са. Не е нужно да ходим в ада, за да видим страданието, не търсим това.

Ние можем да си създадем ад в „Амаравати”, не защото „Амаравати” е ад, а защото ние го създаваме с всички злочести неща в умовете си и това е страданието, върху което можем да работим. Обикновеното страдание в нормалния човешки свят, където нашите намерения са да се въздържаме от лоши постъпки, да правим добро, да развиваме добродетели и да бъдем добри. Тук има достатъчно страдание да съзерцаваме тези Четири Благородни Истини с техните дванадесет аспекта.

Можете да ги запомните наизуст; и тогава, където и да идете, имате какво да съзерцавате. Накрая пускате всички тези неща, защото те не са целта ви, а са инструменти за ползване. Вие се учите да използвате тези инструменти и когато приключите, не ви трябва да се придържате към тях. Подчертавайки това, Будата оприличил учението си на сал, който можете да направите от подръчни неща. Не ви трябва да имате специална моторница или подводница, или луксозен лайнер. Салът е нещо, което правите от подръчни материали само за да минете на другия бряг. Ние не се опитваме да направим някакво супер превозно средство, използваме всичко около нас за просветление. Салът е да ни преведе оттатък морето на невежеството и когато стигнем до другия бряг, можем да го пуснем – което не значи, че трябва да го хвърляте.

Този „друг бряг” може също да е делюзия, защото другият бряг и този тук са всъщност един и същи бряг. Това е само алегория. Ние никога не сме напускали другия бряг, така или иначе винаги сме били на другия бряг; и салът е нещо, което използваме да ни напомня, че всъщност нямаме нужда от сал. Така че няма абсолютно нищо за правене, да бъдем осъзнати, да можем да седим, да стоим, да вървим, да лежим, да ядем храната си, да дишаме – всички възможности, които имаме като човеци да правим добро. Имаме тази прекрасна възможност в човешкия свят – да бъдем добри, да бъдем вежливи, да бъдем щедри, да обичаме другите, да служим на другите, да помагаме. Това е едно от най-хубавите качества на това да сме човеци.

Ние можем да решим да не правим зло. Не е нужно да убиваме, да лъжем, да крадем, да се разсейваме в бродене или с наркотици, да се губим в настроения и чувства. Можем да бъдем свободни от всичко това. Това е чудесна възможност в човешката форма да се въздържаме от зло и да правим добро – не с цел да трупаме заслуги за следващия живот, а защото в това е красотата на нашето човечество. Да си човек може да е радостно преживяване, а не тежка задача.

Когато съзерцаваме това, започваме да ценим това раждане в човешка форма. Изпитваме благодарност, че имаме тази възможност да живеем с нашия учител, Будата, и с нашата практика – Даммата, и да живеем в Сангата.

Сангата представлява човешката общност, единена в добродетелна и морална сдържаност; това е душевната сила на човешката сфера. Това, което е действително милосърдно в човечеството има своя ефект върху моралните аспекти, които обитават в човешката сфера. Така че всички чувствени същества се ползват от това. Какво щеше да е, ако имахме само егоистично човечество – всеки сам за себе си, с безкрайни искания, без да ни е грижа едни за други? Това щеше да е ужасно място за живот. И затова ние не правим така; ние пребиваваме в Сангата, пребиваване, в което всички живеем заедно, което окуражава морала и уважението към другия. Това е за рефлексия, за съзерцание; трябва да го схванете сами, никой не може да го осмисли вместо вас. Трябва сами да се повдигнете и да не разчитате на нещо отвън, което да ви бутне или повдигне.

Трябва да пуснем нашата нужда от просветление. Трябва да развием силата дотам, до където вече не се нуждаем от вдъхновение или окуражаване от другиго – защото вдъхновението не е мъдрост, нали? Вие сте приповдигнати – „Аджан Сумейдо е чудесен!” – и после, след време, вече не сте толкова приповдигнати по мен и „Аджан Сумейдо ме разочарова.” Вдъхновението е като да ядете шоколад; вкусен е, много ви привлича, но няма да ви нахрани, само за момент ви зарежда с енергия и само това прави. Така че не е мъдро да зависите от това дали хората живеят по начина, по който вие искате, или дали някога ще ви разочароват.

Много е важно да развиете прозрение чрез практикуването, защото вдъхновението се изчерпва – ако сте привързани или заслепени от него, ви предстои ужасно разочарование и горчивина. Това често се случва с различните харизматични гуру-фигури, които учителстват по света. Това не е балансирано, нали? Не можете да подхранвате интоксикирането си с нечия харизма. Това неизбежно включва пропадане надолу, в някакво подтиснато състояние.

Пътят на осъзнатостта винаги е подходящ за времето и мястото, за начина, по който стоят нещата в добрите и лошите си аспекти. Тогава страданието не зависи от това дали светът е добър или лош, а а от това доколко сме склонни да използваме мъдрост в този настоящ момент. Изходът от страданието е сега, във виждане на нещата, такива, каквито са.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ДОБРИНА – МЕТА

На английски думата „обич” често се отнася до „нещо, което харесвам”. Например „Аз обичам лепкав ориз”. „Аз обичам сладко манго.” Всъщност искаме да кажем, че ги харесваме. Харесването е привързване към нещо като храната, която много харесваме и с наслада ядем. Не я обичаме. „Мета” означава да обичаш врага си. Това не означава, че харесвате врага си. Ако някой иска да ви убие и вие кажете „Аз го харесвам”, това е глупаво! Но ние можем да го обичаме, което означава, че можем да се въздържим от неприятни мисли и отмъстителност, от всяко желание да го нараним или унищожим. Дори да не го харесвате – понеже е жалък, окаян човек – пак можете да сте добри, щедри и благонастроени към него. Ако някой пияница дойде в тази стая, мръсен и противен, грозен и болен, и няма нищо, което да ви привлече към него, да кажете „Аз харесвам този човек” би било нелепо. Но можем да го обичаме, да не се къпем в неприязън, да не се въвличаме в реакции към неприятното му излъчване. Това имаме предвид мета.

Понякога има неща, които човек не харесва у себе си, но мета означава да не попадаме в капана на мислите, които имаме, на подходите, проблемите,  схващанията и чувствата на ума. Това се превръща в незабавна практика на голяма осъзнатост. Да сте осъзнати означава да имате мета към страха в ума си или към гнева, или към ревността. Мета означава да не създаваме проблеми около съществуващи условия, за да им позволим да избледнеят, да се преустановят. Можете да смалите страха, като си дадете сметка, че това е същият страх, който имат всички, който имат и животните. Не е моят страх, не е личностен, безличностен е. Започваме да изпитваме състрадание към другите същества, когато разберем страданието в реакцията ни към страха в собствения ни живот – болката, физическата болка от изритването, когато някой ви изрита. Тази болка е съвсем същата болка, която кучето изпитва, когато него го сритат, така че можете да имате мета към болката, което ще рече добрина и търпение от непребиваването в омраза. Можем да работим с мета вътрешно, с всичките ни емоционални проблеми: вие си мислите: „Искам да се отърва от това. Ужасно е.” Това е липса на мета към себе си, нали? Разпознайте желанието да се отървем от нещо! Не пребивавайте в омраза към съществуващите емоционални условия. Не е нужно да се преструвате, че изпитвате одобрение към грешките си. Не си мислите: „Харесвам грешките си.” Някои хора са достатъчно глупави да казват: „Грешките ми ме правят интересен. Аз съм впечатляваща личност поради слабостите си.” Мета не е само-настройване да вярвате, че харесвате нещо, което изобщо не харесвате, просто е непребиваване в неприязън. Лесно е да изпитвате мета към нещо, което харесвате – хубави малки дечица, добре изглеждащи хора, добре възпитани хора, кученца, красиви цветя – можем да изпитваме мета и към себе си, когато се чувстваме добре: „В момента съм доволен от себе си.” Когато нещата вървят добре, е лесно да изпитате доброта към това, което е добро, приятно и красиво. И в този момент можем да се изгубим, защото мета не е само добри пожелания, прекрасни чувства, възвишени мисли, мета винаги е нещо много практично.

Ако сте много идеалистични и мразите някого, започвате да си мислите: „Аз не бива да мразя никого. Будистите трябва да имат мета към всички живи същества. Трябва да обичам всички. Ако съм добър будист, трябва да харесвам всички.” Всичко това идва от непрактичен идеализъм. Имайте мета към неприязънта, която изпитвате, към дребнавостта на ума, към ревността, завистта – което означава мирно съжителстване, не създаване на проблеми или пък създаване на трудности, или пък създаване на проблеми от трудностите, които се надигат в живота, в умовете и телата ни.
Преди аз много се разстройвах, когато пътувах в метрото в Лондон. Толкова ги мразех тези ужасни, подземни гари с мъртвешките афиши и тълпите хора в мръсните влакове, които ревяха в тунелите. Изпитвах абсолютна липса на мета (търпелива добрина). Потъвах в пълна омраза, но после реших да превърна пътуването в лондонското метро в практика на медитация за търпелива добрина. Така започнах да се наслаждавам на това, а не да тъна в неприязън. Започнах да изпитвам умиление към хората наоколо. Омразата и оплакването изчезнаха – напълно.

Когато изпитвате неприязън към някого, можете да забележите тенденцията да добавяте неща като „Той направи това и направи онова, и той е такъв, и не бива да е онакъв.” А когато харесвате някого, започвате: „Той може това, може и онова. Той е добър и мил.” Но ако някой каже: „Този човек е много лош”, изпитвате гняв. Ако мразите някого и някой друг го възхвалява, пак изпитвате гняв. Не искате да чувате колко добър е врагът ви. Когато сте изпълнени с гняв, не можете да си представите, че някой, когото мразите, може да има добродетели; и дори той да има някои добри качества, вие никога не можете да си ги спомните. Можете да си спомните само лошите неща. Когато харесвате някого, дори грешките му могат да са ви скъпи – „безвредни малки грешки”.

Разпознайте това в своето преживяване; наблюдавайте силата на харесване и нехаресване. Търпеливата добрина, мета, е много полезен и ефективен инструмент за справяне с всички дребнави тривиалности, които умът съгражда около неприятните опитности. Мета е и много полезен метод за онези, които имат разграничителен, много критичен ум. Те могат да виждат грешките във всичко, но никога не поглеждат себе си, виждат само това, което е „навън”.

Сега е много модерно вечно да се оплакваме от времето или правителството. Личното високомерие поражда тези действително гадни коментари за всичко; или започвате да говорите за някой, който не присъства, разкъсвате го, много интелигентно и много обективно. Толкова сте аналитични, знаете точно от какво се нуждае този човек, какво трябва да направи и какво да не прави, и защо е такъв или онакъв. Много е впечатляващо да имате такъв остър, критичен ум и да знаете какво трябва да направи някой. Всъщност вие казвате: „Аз съм много по-добър от него.”

Не оставате слепи за грешките и недостатъците във всичко. Просто мирно съжителствате с тях. Не настоявате да е иначе. Мета понякога означава да отминете това, което е нередно у вас и у всеки друг – това не означава, че не сте го забелязали, означава, че не създавате проблеми по темата. Спирате да се отдавате на това занимание – критичността, с добрина и търпение – мирно съжителстващи.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ОСЪЗНАТО ВЪРВЕНЕ (ДЖОНГРОМ)

Вървенето „Джонгром” е практика на концентрирано вървене, където сте едно с движението на краката. Насочвате вниманието си към вървежа на тялото от началото на пътеката до края, към обръщането, към изправения стоеж. После се надига намерението да вървите и после следва вървенето. Забележете средата на пътеката и края, спирането, обръщането, спирането на място – точките за събиране на ума, когато той започне да броди насам-натам. И революция може да планирате, докато извършвате джонгром, ако не внимавате! Колко революции са били замисляни по време на джонгром? Вместо да правим такива неща, ние използваме това време да се концентрираме върху това, което действително става. Това не са фантастични усещания, толкова са обичайни, че изобщо не ги забелязваме. Но сега забележете, че е нужно усилие, за да сте осъзнати за тях.

Когато умът ви се отнесе и се окажете отпрашили в Индия, докато сте насред джонгром пътеката, тогава разпознайте това – „Опа!” В този момент сте пробудени. Будни сте, така че върнете ума си върху това, което се случва, с тялото, движещо се от тук – там. Това е трениране в търпение, защото умът броди къде ли не. Ако в миналото сте имали блажени мигове в медитация при вървеж и сега си мислите: „О, на последния ритрийт правих джонгром и действително усетих как тялото върви. Почувствах, че няма аз и беше блаженство. О, ако мога да го направя пак!” Забележете това желание да постигнете нещо съобразно спомена от предишен щастлив момент. Забележете това като условие; то е препятствие. Откажете се от него, няма значение дали ще има миг на блаженство. Извървете една крачка, после още една – това е то, пускане, доволство от съвсем малкото, вместо опит за постигане на някакво блажено състояние, което може би сте имали някога по време на такава медитация. Колкото повече се опитвате, толкова по-злощастен ще става умът ви, защото следвате желанието да имате някакво прекрасно преживяване съобразно спомен. Бъдете доволни от това как е сега, пък каквото и да се случи. Бъдете умиротворени с това как е в този момент, вместо да се хвърляте в опити да направите нещо сега, за да постигнете някакво желано състояние.

Една крачка след друга – забележете колко спокойна може да е медитацията във вървеж, когато всичко, което трябва да направите е една крачка. Но ако мислите, че трябва да достигнете самади от тази практика, и умът ви прескача навсякъде, какво става? Не издържам тази медитация във вървеж! Никакъв покой не ми носи! Практикувам и се опитвам да постигна това чувство на вървене без този, който да върви, и умът ми само препуска – понеже още не разбирате как да го правите, умът ви идеализира, опитва се да постигне нещо, вместо просто да бъде. Когато вървите, всичко, което трябва да правите, е просто да вървите. Една крачка, втора крачка – просто е… Но не е лесно, нали? Умът се отнася, опитва се да схване какво трябва да правите, какво ви става и защо не можете да го направите.

Но в манастира ние ставаме сутрин, пеем песнопения, медитираме, седим, чистим, готвим, седим, стоим, вървим, работим; правим каквото дойде, едно по едно. Да бъдем с нещата, такива, каквито са, е непривързаност, която носи умиротворение и леснина. Животът се променя и ние можем да наблюдаваме това, можем да се адаптираме към променливостта на сетивния свят, каквато и да е тя. Приятна или неприятна промяната, ние винаги можем да понесем живота, каквото и да ни се случва. Осъзнаем ли истината, достигаме вътрешно умиротворение.
Из „Осъзнатост – пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

УСИЛИЕ И ОТПУСКАНЕ

Усилието е просто вършене на това, което трябва да правите. То варира според характерите и навиците на хората. Някои хора имат много енергия – толкова много, че винаги са на педал, все търсят неща за вършене. Виждате ги как непрестанно си намират какво да правят, като с всичко достигат до крайност. В медитация ние не търсим да правим нещо, като бягство например, а развиваме един вътрешен вид усилие. Наблюдаваме ума и се концентрираме върху темата.

Ако полагате твърде много усилие, ставате неспокойни, а ако не полагате достатъчно усилие, ви обхваща тъпота и тялото ви омеква. Тялото ви е добра мярка за усилието: като го държите изправено, го изпълвате с усилие, подравнявате го, изпъчвате гърдите, държите гърба изправен. Това изисква доста воля, така че тялото е добър обект, който да наблюдавате за усилието. Ако се отпуснете, ще намерите най-лесната поза – силата на гравитацията ви придърпва надолу. Когато времето е студено, трябва да изпълните гърба с енергия, така че да изпънете тялото навън, а не да се скриете под завивките. С анапанасати – „осъзнатост на дишането”, вие се концентрирате върху ритъма. Аз го намирам за много полезно в научаването да бавим нещата, а не всичко да правим бързо – като мисленето, например. Концентрирате се върху ритъм, който е много по-бавен от мислите ви. Но анапасати ви принуждава да се забавите, дишането има много нежен ритъм. И ние спираме да мислим: стига ни едно вдишване, едно издишване – имаме цялото време на този свят и сме с това едно вдишване, от началото му, през средата и до края.

Ако се опитвате да постигнете самади (концентрация) от анапанасати, вие вече сте си поставили цел – правите това, за да получите нещо за себе си, и анапанасати се превръща в много изнервящо преживяване, започвате да му се ядосвате. Можете ли да задържите вниманието си върху едно вдишване? Доволни ли сте от едно издишване? Но за да ви стигне един простичък малък промеждутък, трябва да се забавите, нали?

Когато се стремите да постигнете джана (вглъбяване) от тази медитация и наистина полагате голямо усилие, вие не се забавяте, опитвате се да получите нещо от нея, опитвате се да постигнете резултат и не изпитвате скромно доволство от едното вдишване. Успехът в анапанасати е само толкова – осъзнатост в протежението на едно вдишване, в протежението на едно издишване. Установете вниманието си в началото и в края – или в началото, средата и края. Това ви дава определени точки за рефлексия, така че ако умът ви много се отнася по време на практиката, ще обърнете особено внимание, контролирайки началото, средата и края. Ако не направите това, умът ще се отнесе нанякъде.

Цялото ни усилие е впрегнато само в това; всичко друго е подтиснато за това време или отхвърлено. Разглеждайте разликата между вдишването и издишването – изследвайте ги. Кое предпочитате? Понякога ви се струва, че дишането изчезва, става едва доловимо. Тялото сякаш диша само и получавате странното чувство, че няма да има следващо поемане на дъх. Малко е плашещо.

Но това е упражнение; центрирате се върху дишането, без да се опитвате да го контролирате. Понякога, когато се концентрирате върху ноздрите, имате чувството, че цялото тяло диша. Тялото продължава да диша, съвсем само.

Понякога ставаме твърде сериозни по отношение на всичко – напълно ни липсва радост и щастие, нямаме чувство за хумор, подтискаме всичко.Зарадвайте ума, бъдете отпуснати и ведри, имате цялото време на света, без натиска, че трябва да постигнете нещо важно; няма нищо особено, нищо за постигане, нищо кой знае какво. Това е нещо съвсем дребно; дори да имате само едно осъзнато вдишване тази сутрин, то пак е по-добро от това, което правят повечето хора – със сигурност е по-добро от липса на осъзнатост през цялото време.

Ако сте негативен човек, опитайте сте да сте по-мил и повече да приемате себе си. Просто се отпуснете и не превръщайте медитацията в досадна задача за себе си. Вижте я като възможност да изпитате мир и ведрина в настоящия момент. Отпуснете тялото си и бъдете в мир.

Вие не се борите със силите на злото. Ако изпитвате неприязън към анапанасати, отбележете това. Не подхранвайте чувството, че е нещо, което трябва да правите, а го вижте като удоволствие, като нещо, което ви доставя истинска наслада. Не е нужно да правите нищо друго, можете да сте просто напълно отпуснати. Имате всичко, което ви трябва: имате вашето дишане и просто трябва да седите, в това няма нищо трудно, не ви трябват специални умения, дори не трябва да сте особено интелигентни. Когато си мислите „Не мога да го направя”, просто разпознайте това като съпротива, страх или раздразнение и после се отпуснете.

Ако се усетите, че се напрягате и стягате от анапанасати, спрете да го правите. Не го превръщайте в нещо трудно, не го превръщайте в тягостна задача. Ако не можете да го правите, просто седете. Преди, когато изпадах в ужасни състояния, просто съзерцавах „мир”. И току започвах да си мисля: „Трябва да… Трябва… Трябва да направя това.” И тогава си казвах: „Просто бъди в мир, отпусни се.”

Съмненията и неспокойството, недоволството, омразата – скоро съумявах да рефлектирам върху мира, повтаряйки думата отново и отново, хипнотизирайки себе си: „отпусни се, отпусни се”. Съмненията се надигаха – „Доникъде не стигам с това. Безполезно е. Искам да постигна нещо.” Скоро съумях да вляза в мир и с това. Можете да се успокоите и когато се отпуснете, да правите анапанасати. Ако искате да правите нещо, правете това.

Отначало практиката може да стане много скучна; чувствате се безнадеждно несръчни както когато се учите да свирите на китара. В началото, като засвирите, пръстите ви са толкова непохватни, изглежда безнадеждно, но след като го правите известно време, придобивате рутина и става доста лесно. Научавате се да наблюдавате какво става в ума ви, за да знаете кога ставате неспокойни и напрегнати, наежени срещу всичко – и вие разпознавате това, не се опитвате да се убедите в обратното. Напълно осъзнати сте за това как стоят нещата: какво правите, когато сте напрегнати и нервни. И се отпускате.

През първите ми години с Аджан Ча понякога ставах особено сериозен по отношение на медитацията. Бях много суров към себе си. Губех всяко чувство за хумор и ставах смъртно сериозен, сух като стара съчка. Полагах огромно усилие, но беше толкова напрегнато и неприятно да си мисля „Трябва да … Толкова съм мързелив…” Изпитвах такава ужасна вина, ако не медитирах непрекъснато – това беше едно мрачно, безрадостно състояние на ума. И аз наблюдавах това, медитирайки върху себе си – сухата съчка. И когато положението ставаше абсолютно неприятно, си спомнях обратното – „Не е нужно да правиш нищо. Не е нужно да ходиш някъде или да правиш нещо. Бъди в мир с положението на нещата, каквито са, отпусни се, пусни.” И започнах да използвам това.

Когато умът ви влезе в това състояние, приложете обратното, научете се да приемате нещата с лекота. Четете книги как да не полагате усилие в нещата – „оставете ги да се случват по естествен начин” – и си мислите: „Просто трябва да полентяйствам.” И тогава обикновено изпадате в едно притъпено, пасивно състояние. Но това е моментът, в който трябва да вкарате малко усилие.

С анапанасати можете да задържите усилието за едно вдишване. Ако не можете да го задържите за едно вдишване, задръжте го поне за половин. По този начин не се опитвате изведнъж да станете идеални. Не е нужно да правите всичко изрядно заради някаква си идея как би могло да е, а работите с проблемите, каквито са. Но ако имате разпилян ум, тогава е мъдрост да разпознаете ума, който скита навсякъде – това е прозрение. Да мислите, че не бива да сте такива, да се мразите или да се обезкуражавате, защото така сте устроени – това е невежество.

С анапанасати разпознавате как стоят нещата сега и можете да започнете от това: задържате вниманието си още малко и започвате да разбирате какво е концентрацията, като вземате решения, които можете да изпълните. Не вземайте суперменски решения, когато не сте Супермен. Правете анапанатаси за 10-15 минути, вместо да си мислите, че можете да го правите цяла нощ. „Ще правя анапанасати от този момент до зазоряване.” После се проваляте и се ядосвате. Поставете си продължителност, която знаете, че можете да изпълните. Експериментирайте, работете с ума, докато разберете как да полагате усилие и как да се отпускате.

Анапанасати е нещо непосредствено. Отвежда ви в проникновение – випасана. Нетрайната природа на диханието не е ваша, нали? Веднъж родено, тялото диша само. Вдишване – издишване, едното обуславя другото. Докато тялото е живо, ще бъде така. Вие нищо не контролирате, дишането принадлежи на природата, не принадлежи на вас, то е не-аз. Когато наблюдавате това, правите випасана, проникновение. Това не е нещо вълнуващо или впечатляващо, или неприятно. Това е нещо естествено.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ТАКА СТОЯТ НЕЩАТА

Една веща рефлексия е „Така стоят нещата”. Почитаемият Будадаса Бикху, таченият тайландски мъдрец, казваше: „Ако има някаква смислена инкрустация за медальон на врата, то това е „Така стоят нещата”. Тази рефлексия ни помага да разглеждаме: каквото и да се случва, когато и където и да е, добро или лошо, „Това е то. Така стоят нещата.” Това е начин да внесем едно приемане в умовете си, едно отчитане, а не реакция.

Практиката на медитацията е разглеждане на това как стоят нещата, за да видим страховете и желанията, които създаваме. Това е една доста просто практика, но практиката на Дамма трябва да е много, много проста, а не сложна. Много методи на медитация са много, много сложни, с много етапи и техники – и човек се пристрастява към сложните неща. Понякога поради привързване към становища, ние не знаем как са нещата. Колкото сме по-опростени, толкова по-ясно, дълбоко и смислено става всичко.

Например, вземете хората тук, монасите и монахините, с които живеем. Може би към някои сме привлечени, от други сме отблъснати, на някои съчувстваме, някои разбираме, други не разбираме, но каквото и гледище да имаме, ние можем да го видим просто като „гледище” за човек, а не истински човек. Можем да се чуем как казваме: „Не искам да е такъв…. Искам да е онакъв. Той трябва да е едикакси… а не така.”

„Искам да е иначе” е вопълът на възрастта, нали? Защо животът не може да е иначе? Защо хората трябва да умират? Защо трябва да остаряваме? Защо тази болест? Защо трябва да бъдем разделяни от любимите хора? Защо невинни дечица, които никого не биха наранили, защо възрастни хора, които на никого не биха посегнали – защо те трябва да страдат от глад и жестокости?

Винаги има някакво ново ужасно нещо, което се случва. Онзи ден някой ми вика, че мюсюлманите в Бангладеш се опитвали да се отърват от будистките племена в Читагонг посредством геноцид. После чуваме за иранци, които се опитват да затрият бахаи… и това няма край. Синахилите и тамилите… Винаги има сблъсък между групите… една се опитва да покори друга.

Това се случва кой знае от кога. Винаги някой се опитва да унищожи другиго, още откакто Каин е убил Авел – а това е било много отдавна! Но всеки път, когато чуем за тези зверства, ние казваме: „Колко ужасно. Не трябва да е така…”

Чуваме за американски фармацевтични компании, които продават отровни и страшни лекарства на страни от Третия свят. „Не трябва да е така! Ужас!” Замърсяването на планетата, отравянето на околната среда, избиването на делфините и китовете… къде му е краят? Какво можете да направите вие? Това изглежда един безкраен проблем с човешкото невежество. Във времена, когато хората трябва да са помъдрели, те взаимно си причиняват най-ужасните неща. Това са времена на мрачни предсказания… земетресения, вулканични изригвания и болести… Не трябва да е така.

Изричането на „Така стоят нещата” не е одобрение, нито отказ за действие, а начин да се установим в знаенето, че природата е такава. В животинското царство оцеляват най-пригодните – това е един естествен, подбиращ закон, където по-слабите звена се унищожават. В този смисъл дори природата е доста брутална, нали? Ние възприемаме природата като всичко, което „трябва да е”… мила, пълна с цветя и слънчева светлина – но природата е и много брутална.

Каква е нашата позиция в природата? Можем да живеем на нивото на животинското царство, където оцеляват най-пригодните, където силните мачкат слабите, където има страх и сила. Можем да живеем така, защото споделяме този животински манталитет. Имаме животинско тяло и то трябва да оцелява както всяко животинско тяло на тази планета. Така че законът на джунглата е нещо, към което човешките същества могат да се съотнесат – и много от тях го правят.

Но това е само по-ниското ниво, нали? Ако живеем на това ниво, трябва да очакваме светът да бъде такъв – в състояние на страх и тревожност. Но като човешки същества ние можем да минем отвъд това животинско ниво, можем да изберем да имаме някакъв морален стандарт, който да следваме, за да не живеем в състояние на тревога.

Но дори още по-високо стояща е нашата способност да осъзнаваме Истината – да разглеждаме съществуванието, да култивираме рефлективен ум, чрез който да минем отвъд личността. На нивото на моралното поведение ние все още имаме силно личностно светоусещане. А в нашата цивилизация ние сме развили чувството за „аз” и „мое” до абсурдност. Толкова е силно това чувство за „аз” и „мое”, че доминира над всичко и покварява всичко, което правим, и с него винаги е свързано едно чувство на терзание и страдание.

Разгледайте следното: щом има чувство на „аз” и „мое”, то неизменно поражда неудовлетворение или несигурност, или съмнение, вина, страх или тревожност. Има го това схващане за „аз” като индивидуално същество, че това е „мое”, че „аз” трябва или не трябва да правя нещо, базирано на вярата в аза като тяло или ментални условия. Все едно, това схващане е базирано на илюзия; то идва от обуславяне, не от прозрение. Докато се идентифицираме с ограниченията на тялото и ума, естествено, че ще изпитваме съмнение, отчаяние, терзание, скръб, мъка и тъга – тези ментални форми на страданието. И как може да е иначе? Със сигурност няма да достигнем просветление от изкривено неразбиране и погрешни схващания.

Сега имаме тази възможност да установим Правилно Виждане и Правилно Разбиране, които ни освобождават от личностната илюзия: идентифицирането с това, което наричаме петте агрегата – тяло, чувство, възприятие, ментални формации и съзнание. Разглеждаме това съзнание чрез сетивата – вижте очите, ушите, носа, езика и тялото. Можем да разглеждаме менталните формации, всички вчера на собственото ни творение и мислите и схващанията, които пак ние създаваме. Можем да ги видим като нетрайни.

Ние имаме способността да разглеждаме природата на нещата, тази способност да кажем: „Така стоят нещата”. Можем да забележим как стоят нещата, без да адаптираме личностно гледище. С диханието на тялото, с теглото му, със стойката му, ние сме само свидетели и отбелязваме, наблюдаваме как е, сега, в този момент. Нагласата на ума – дали се чувстваме бодри или тъпи, щастливи или нещастни, е нещо, което можем да разберем – да бъдем свидетели. И празният ум, празен от пролиферациите за аза и другите, е яснота. Той е интелигентен и състрадателен. Колкото повече се вглеждаме в навиците, които сме развили, толкова по-ясни ни стават нещата. Трябва да сме готови да страдаме, да скучаем, да сме нещастни и изтерзани: това е възможност да изтърпите тези неприятни ментални състояния, а не да ги подтискате.
Това е да сме родени. Така стоят нещата, в тези времена и на това място.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо