Архив

Аджан Сумейдо

ПЕТТЕ КАНДИ

Докато тези човешки тела са живи и сетивата им функционират, трябва непрестанно да сме нащрек, будни и внимателни, защото силата на навика да улавяме чувствения свят като аз е толкова могъща. Това е много силно обусловяване у всеки един от нас. Пътят, на който учел Будата, е пътят на осъзнатостта и мъдрата рефлекция. Вместо да излага метафизични твърдения за вашата Истинска Природа или Абсолютната Реалност, учението на Будата посочва условието на вкопчването (улавянето). Това е единственото, което ни разделя от просветлението.

Мъдростта на Буда е разбиране за това как стоят нещата чрез наблюдаване на себе си, а не наблюдаване на звездите и планетите и тяхното функциониране. Ние не излизаме да наблюдаваме дърветата, съзерцавайки природата сякаш е обект на зрението ни, а действително наблюдаваме природата, както функционира чрез тази лична формация.

Това, което вземаме за себе си, може да се класифицира като пет агрегата или канди: рупа – форма, ведана – чувство, саня – възприятие, санкара – ментална формация или мисловен процес, виняна – сетивно съзнание. Те са нашите вещи способи или средства да виждаме всички чувствени феномени по групи. Най-лесно се медитира върху рупа канда, формата на собственото ви тяло, защото можете да седите тук – то е притиснато до земята, тежко е и противно. По-бавно подвижно е от менталните феномени – ведана, саня, санкара или виняна. Можете да разглеждате тялото си за дълъг период от време, да медитирате върху дъха си, а не върху съзнанието, защото дишането е нещо, върху което сме в състояние да се концентрираме. Обикновените хора могат да съзерцават собствения си дъх.

Можете да съзерцавате усещането на собствените си очи. Те имат усещания. Съзерцавайте езика, влажността на устата или докосването на езика към небцето в собствената ви уста. Можете да съзерцавате тялото като сетивен орган, даващ ви усещанията за удоволствие и болка, топлина и студ. Просто наблюдавайте какво е усещането за студ или топлина в тялото ви; вие можете да го наблюдавате, защото то – усещането, не сте вие. То е обект, който можете да видите и лесно да наблюдавате като нещо, което е отделно от вас. Ако не правите това, просто реагирате. Когато ви е твърде горещо, гледате да се охладите и си сваляте пуловера. После ви става студено и пак го обличате. Можете просто да реагирате на тези усещания на удоволствие и болка. Удоволствие: О, не е ли прекрасно? Опитай се да се задържиш върху това, за да получиш още удоволствие. И болката: О – махни това! Бягай от всичко неудобно и болезнено! Но в медитация ние можем да видим тези усещания и самото тяло е чувствено условие, което има удоволствие, болка, топлина и студ.

Можете да разглеждате формите, които виждате. Гледайте нещо красиво като цветята. Цветята са може би едни от най-прекрасните неща на земята и ние ги харесваме. Забележете как, като гледате цвете, сте привлечени от него и искате да продължите да го гледате: привлечени сте от това, което е приятно за окото. Или да вземем нещо, което е неприятно за окото. Да кажем, че гледаме изпражнение. Когато видите изпражнение, кравешко ако на пътя, вие любезно го игнорирате. Вижте собствените си изпражнения. Ние сами ги произвеждаме и все пак не искаме да ги показваме на другите хора. Те са нещо, което предпочитаме никой да не вижда как произвеждаме. Не се чувствате привлечени да го гледате така, както бихте гледали цвете, нали? А и с голяма охота се кичим с цветя, разнасяме ги, носим ги в светилището.
Не че трябва да намирате изпражненията за привлекателни. Просто посочвам, че можете да медитирате върху тази сила в сетивния свят. Тя е природна сила. Не е добра или лоша, но можете да медитирате върху нея, за да видите как човек е склонен да реагира на сетивни опитности.

Когато възприемате прекрасни звуци или ужасни, приятни аромати или смрадливи, приятни вкусове или неприятни, приятни физически усещания или болезнени, топлина или студ – медитирайте върху тях. Наблюдавайте ги и ги вижте такива, каквито са: всички рупа са нетрайни. Красивите цветя са красиви само за известно време; после стават отблъскващи. Ние наблюдаваме тази естествена трансформация от това, което е свежо и красиво до това, което е старо и грозно. Аз, самият, бях доста по-хубав, когато бях на 20. Сега съм стар и грозен. Старото човешко тяло не е много красиво, нали? Но то е тялото и прави това, което би трябвало да прави. Аз се радвам, че не става по-красиво. Обратното щеше да е много неловко.

Менталните канди функционират на същия принцип. Ведана е ментално състояние, чувството на привличане и отблъскване, което изпитвате към физически неща, които чувате, виждате, помирисвате, вкусвате и докосвате. Усещането за болка си е такова, каквото е, но после следва реакция на харесване и нехаресване. Или дори не това, а просто движение на приближаване или отдалечаване.

Вие можете да сте наясно с чувствата, с настроенията. Забележете горещината, която идва от гнева, тъпотата, която идва от съмнението, и вцепенението. Забележете чувството, когато ревнувате. Можете да сте свидетел на това чувство. Наблюдавайте, вместо да се опитвате да унищожите ревността. Когато ревността услови ума ви, вместо да реагирате или да се опитате да я премахнете, понеже не ви харесва, запомнете да я разглеждате. Когато ви е студено, какво е студът? Харесва ли ви? Този студ, усещането за студено, толкова ли е ужасно неприятно или просто вие го превръщате в нещо голямо? Гладът, какво е гладът? Когато изпитвате глад, медитирайте върху това физическо усещане, на което реагирате, като се опитвате да намерите нещо за ядене.

Или медитирайте върху чувството, че сте сами или откъснати, върху чувството, че хората ви гледат с презрение. Ако чувствате, че не ви харесвам, медитирайте върху това чувство. Или вие не харесвате мен! Медитирайте върху това. Допуснете го в съзнанието си. Но не аналитично, опитвайки се да разберете дали действително е така, или дали отношението ви към мен не е зависимото детинско отношение, което не би трябвало да имате; или дали не сте се оплели във Фройдистката психология… Просто наблюдавайте съмняващото се несигурно състояние на ума във вашите отношения с другите – не за да анализирате, а просто да наблюдавате чувствата на увереност или липсата на увереност, на отвращение или привличане. Това е ведана. Това е нещо естествено. Всички ние сме чувствителни същества и непрекъснато имаме привличане и отблъскване. Това е условие в природата, не е личен проблем – освен ако ние не го направим такъв.

Саня канда е кандата на възприятието. Да се вкопчите във възприятие означава да повярвате в начина, по който изглеждат нещата в настоящето като че ли това е постоянно качество. Така сме склонни да функционираме в живота си. Аз мога да си мисля, например, Почитаемия Вирадамо е такъв. Това е схващане, което имам независимо дали седя до Почитаемия Вирадамо, дали съм сам, дали той ми помага или съм му ядосан. Имам това фиксирано разбиране. Фиксираното възприятие изобщо не е толкова съзнателно, но аз съм склонен да функционирам от тази конкретна фиксирана позиция, ако вярвам на възприятието си. По този начин, когато мисля за него, то е все едно неговата личност е фиксирана и постоянна, а не е просто такава в този момент. Моето възприятие за него е просто възприятие за този момент, не е душа, която се пренася през времето, не е фиксирана личност. Върху саня трябва да се медитира.

Санкара са ментални формации. Те са възприятия на ума (саня) и ние функционираме посредством тях (санкара). Предположенията, които имате за себе си – от детство, родители, учители, приятели, роднини и т.н.; дали се възприемате като добри и позитивни или по негативен начин, или по объркан начин – всичко това са саня/санкара канди.

Спомени изскачат или страхове относно това, което може би ви липсва. Може да се тревожите, че има сериозен недостатък в характера ви или някакви подтиснати ужасни желания, които се спотайват в дълбините на ума ви – и които могат да изскочат в медитация и да ви доведат до лудост! Това е друго ментално условие, незнаенето какви сме, така че понякога си представяме възможно най-страшните неща. Но това, което можем да знаем, е, че каквото и да вярваме, че сме, е само условие на ума, и то отминава, нетрайно е.

Ако изхождаме от определени фиксирани схващания за себе си, тогава си представяме всякакви неща. Ако функционирате от позицията „Аз съм мъж” и това възприятие за вас е това, което сте, вие допускате, че е така. Вие никога не разследвате това възприятие, просто вярвате това „Аз съм мъж” и после си представяте мъжеството като нещо определено, „какъвто трябва да е един мъж”. После се сравнявате с идеала за мъж и когато не покривате тези високи стандарти на мъжественост, се тревожите. Нещо не е наред! Започвате да се чувствате разстроени или се мразите, или изпитвате вина заради елементарната представа за мъж. На конвенционално ниво това може и да е вярно, мъжете са такива, а жените – онакива. Ние не отричаме конвенционалната реалност, но вече не се привързваме към нея като към лично качество, като фиксирана позиция, която заемаме винаги и навсякъде.

Това е начин да се освободим от това обвързващо качество към неудовлетворителните условия. Защото ако вярвате, че сте мъж или жена, като истинска идентичност или душа, тогава това винаги ще ви води към депресивно състояние на ума. Всичко това са само схващания. Създаваме си толкова злочестие покрай възприемането си като черни или бели, или като част от определена националност или класа. В Англия хората страдат заради това схващане за принадлежност към определена класа; в Америка страдаме поради липсата на схващания за класа, от схващането, че всички сме еднакви, че сме равни. Именно привързването към всяко от тези неща, дори към най-извисеното, егалитаристко схващане, но води до отчаяние.

Изследвайки тези пет „купчини” (буквалният смисъл на „канда”), агрегати или групи, вие започвате да ги виждате. Можете да ги разпознавате като обекти, защото те са анатта – без-същностни. Ако те бяха това, което сте, тогава нямаше да можете да ги виждате. Щяхте да можете да сте само тях. Нямаше да можете да бъдете техни свидетели или да се дистанцирате, щяхте непрестанно да сте уловени в тях без никаква способност за откъсване и наблюдение. Но това, че сме мъже, жени, монаси, монахини, италианци, датчани, швейцарци, англичани, американци, канадци или все едно, е само относителна реалност, отнасяща се за определени ситуации.

Но ние можем да функционираме от фиксирани позиции на „Аз съм американец” или „Ние сме такива”. В цял свят имаме тези национални и расови предразсъдъци. Те са само възприятия и схващания (саня/санкара канди), които можем да наблюдаваме. Когато имате фиксирано виждане за някого – Едно не мога да понасям и това са хондурасците! – вие можете да го наблюдавате в ума си, нали? Дори да имате силни предразсъдъци и чувства и да се опитате да ги премахнете, това идва от допускането, че не трябва да имате предразсъдъци и не бива да имате никакви лоши чувства към никого и трябва да приемате критики със спокоен ум и да не се гневите или разстройвате. Това е друго много идеалистично допускане, нали? Вижте го като условие на ума и продължавайте да наблюдавате. Вместо да мразим себе си или другите за предразсъдъците ни, ние наблюдаваме самите ограничения от всеки предразсъдък, схващане или предположения в ума ни. Медитираме върху нетрайната природа на възприятието. С други думи, не се опитваме да оправдаем или обясним, или да се отървем или да променим нещо. Просто се опитваме да наблюдаваме как всички неща се променят – всичко, което започва, свършва.

После медитираме върху виняна канда, съзнанието, сетивното съзнание на окото, ухото, носа, езика, тялото, ума; как едно нещо отива при другото, осъзнаваме движенията на съзнанието на сетивата. Гледаме нещо, чуваме нещо – то се променя много бързо.

Всичките пет канди са анича, нетрайни. Когато произнасяме: рупам аничам, ведана анича, саня анича, санкара анича, винянам аничам, това е много проникновено. И после: саббе санкара анича. Санкара означава всички обусловени феномени, всички сетивни опитности – сетивните органи, обектите на сетивните органи, съзнанието, което се надига при контакт – всичко това е санкара и е анича. Всичко е обусловено. Така че санкара включва другите четири: рупа, ведана, саня, виняна.

С това вие имате перспектива, от която обусловеният свят е безкрайно разнообразен и сложен. Но къде отделяте саня от санкара и санкара от виняна и всички останали? Най-добре не се опитвайте да достигнете до точни разделения между тези пет канди, те са просто удобни средства за гледане на нещата, помагат ви да медитирате върху менталните състояния, физическия и сетивния свят.

Ние не се опитваме да фиксираме нищо, така че това да е постоянна санкара или онова да е категорична саня, а се опитваме да използваме тези етикети, за да наблюдаваме сетивния свят – от физическото до менталното, от грубото до финото – всичко е обусловено, а всички обусловени феномени са нетрайни. Тогава имате способ да разглеждате тоталността на условния свят като нетрайна, а не да се въвличате в нея. В практиката на проникновената медитация ние не се опитваме да анализираме условния свят, а да се отделим от него, да го видим в перспектива. Тогава действително започвате да разбирате анича; проникновено знаете саббе санкара анича.

Всички мисли и вярвания, които имате са просто условия. Но аз не казвам, че не трябва да вярвате на нищо. Само посочвам начин за разглеждане на нещата в перспектива, за да не бъдете заблуждавани от тях. Няма да се вкопчваме в преживяването на празнотата или Необусловеното, Безсмъртното, като в лично постижение. Но някои от вас са се вкопчили в това като в лично постижение, нали? „Аз познавам празнотата. Осъществих празнотата.” – и се потупвате по гърба. Това не е саббе дамма анатта – това е вкопчване в Необусловеното и превръщането му в условие. „На мен” и „мое”. Когато започнете да мислите за себе си, като осъществили празнотата, можете да видите, че и това е условие на ума.

А сега за саббе дамма анатта: всички неща са безазови (безсъщностни), не са личност, не са постоянна душа, нямат никакво себе. Това е много важно за съзерцание, защото саббе дамма включва всички неща, обусловените феномени на сетивния свят и Необусловеното, Безсмъртното.

Забележете, че будистите не твърдят, че безсмъртието е някакъв аз! Аз имам безсмъртна душа или Господ е моята истинска природа! Будата избягвал всякакви твърдения от подобно естество. Всяко възможно възприемане на аза като нещо е препятствие за просветлението, защото пак се привързвате към идея, концепция за аза като част от нещо. Може би си мислите, че има парче от вас, мъничка душа, която при смъртта се присъединява към по-голямата. Това е концепция на ума – нали? – това можете да го разпознаете. Ние не казваме, че не е вярно, че е измама, просто сме знаенето, което знае това, което може да се знае. Не се чувстваме принудени да се вкопчим в това като във вярване, виждаме го само като нещо, което излиза от ума, условие на ума, затова пускаме дори и него.

Запазете тази формула „всички условия са нетрайни, всички неща са без-азови” за рефлексия. И после в живота ви, така, както го живеете, каквото и да ви се случи, можете да видите саббе санкара анича, саббе дамма анатта. Това ще ви пази да не се заблудите по чудотворни феномени, които може да ви се случат, и е начин да разбирате други религиозни условности. Християните идват и казват: „Само чрез Иисус Христос можете да бъдете спасени. Не можете да бъдете спасени от будизма. Буда е бил само човек, а Иисус Христос е бил Син Божи.” И вие си мислите: „Чудя се, дали не са прави?” В крайна сметка, когато ходите на онези сбирки на „родените в Христа”, всички сияят от щастие; очите им са ярки и всички казват: „Хвала на Господа!” А като идете в будистки манастир, седите с часове, наблюдавате си дъха и изобщо не достигате до такива приповдигнати състояния. Започвате да се съмнявате и си мислите: „Може би е така, може би Христос е пътят.” Но това, което можете да знаете, е, че има съмнение. Разгледайте това съмнение или чувството на страх от други религии, когато ви връхлетят, или когато изпитвате неприязън към тях или изобщо имате предразсъдъци към религиите. Това, което можете да знаете, е, че това са възприятия на ума: те идват и си отиват, и се променят.

Постоянно и сдържано разглеждайте тези неща, вместо да се опитвате да разбирате или да чувствате, че трябва да се оправдавате задето сте будисти. Християните ви казват: „Вие не правите нищо за третия свят.”, а вие отговаряте: „Ние… ние… ние… пеем! Споделяме заслуги и излъчваме дружелюбие.” Доста слабовато в ситуация, когато се говори за недохранване и глад в Африка! Но в този момент това е възможност да разберете границите на това, което можете да направите. Всички ние, ако можехме, категорично щяхме да направим нещо за глада в Африка, ако смятахме, че има нещо, което един индивид може да направи тук и сега. Разсъждавайте върху това – какъв е реалният проблем в този момент? Дали проблемът е гладът в Африка или човешкият егоизъм и невежество? Гладът в Африка не е ли резултат от човешката алчност, егоизъм и глупост?
Затова ние отваряме умовете си за Даммата. Мъдро я разглеждаме и после я осъществяваме. Истината трябва да се осъществи и познае в контекста на личния опит. Но практиката е нещо продължаващо – след 18 години аз продължавам непрекъснато да практикувам. Нещата се менят: хората възхваляват и поругават, светът продължава. Ние просто наблюдаваме чрез саббе санкара анича, саббе дамма анатта. Когато разпознавате обусловеното и Необусловеното, тогава имате това, което се нарича способност за развиване на Пътя и вече няма объркване в тази посока. Целта сега е осъществяването на Нибана, или Безсмъртието, или не-привързването – осъществяване на непривързване към петте канди. Осъществете това, когато седите тук и сте в покой. Тогава няма привързване към петте канди, но вие можете да извлечете възприятие от това спокойствие, да се привържете към него и винаги да се опитвате да медититирате, за да навлезете отново в покоя, както е според възприятието ви. Затова това е продължително пускане, а не постижение.

Понякога, на тези ритрийти, когато се успокоите, умът ви става много умиротворен. И вие се привързвате: затова после медитирате, за да постигнете това блажено състояние. Но проникновената медитация е вглеждане в природата на нещата, на петте канди, на разглеждането им като анича – нетрайни, като дукка – неудовлетворителни. Нито една от тези канди няма способността да ви даде каквото и да е постоянно удовлетворение. Самата им природа е неудовлетворителна и анатта.

Започнете да разследвате и мъдро да разглеждате саббе санкара анича, саббе дамма анатта, вместо да си мислите, че сте постигнали нещо или че трябва да се хванете за това постижение и да отхвърляте всеки, които ви се изпречи на пътя. Забележете какво е привързването. Когато умът ви е действително концентриран, го пуснете. Вместо да се наслаждавате на това мирно чувство, се привържете към нещо. Разтревожете се за нещо. Нарочно го направете, за да видите как излизате от себе си и се вкопчвате в неща или се тревожите, че ще ги загубите.

В практиката си, когато започнете да разбирате и изпитвате пускането, започвате да осъществявате това, което знаят будите: саббе санкара анича, саббе дамма анатта. Не са само думите – дори един папагал може да ги каже – но той не е просветлен папагал, нали? Прозрението е различно от концептуалното познание. Но сега вие прониквате, навлизайки дълбоко в това, пробивайки през илюзията за аза като нещо или като нищо – ако вярвате, че нямате аз – това пак е вярване! „Аз вярвам, че нямам аз. Ние вярваме в безазовостта.” Виждате, че Будата сочел пътя между тези две крайности: на вярването, че имате аз и на вярването, че нямате аз. Не можете да намерите нищо в петте канди, което да е постоянно аз или душа: нещата се надигат от Необусловеното и се връщат в Необусловеното. Следователно посредством пускане, а не чрез адаптиране на едно или друго поведение, вече не търсим да се привързваме към смъртни условия.

Из „Така стоят нещата”

ВСИЧКО, КОЕТО ВЪЗНИКВА, ОТМИНАВА

Будата казвал, че източникът на цялото страдание е невежеството – затова е важно да разгледаме какво означава „невежество”. Повечето човешки същества по света живеят предимно сякаш техните навици, мисли, чувства и спомени са това, което са те самите. Те не отделят време да погледнат живота си или може би нямат възможността да го направят, за да видят как функционират тези условия.

Какво е условие? Тялото, с което сме, емоциите и чувствата, възприятията на ума, концепциите и съзнанието посредством сетивата – това са условия. Условие е нещо, което е добавено, съставено, нещо, което се надига и отминава, не е несътворената, неродена, безначална абсолютна реалност.

Религията е това, което човешките същества използват в опитите си да се върнат към тази абсолютна реализация отвъд циклите на раждане и смърт, метафизичната мъдрост или локутара паня. И Нирвана, или Нибана, е опитността в тази трансцендентна реалност. Това е, когато изведнъж знаем истината, не от изучаването на Пали канона или някоя дзен книга, а от директна опитност.

Обикновено възприемаме истината като нещо, Нибана – като някакво умиротворено състояние на ума или някакво екстатично преживяване. Всички сме преживявали някакво щастие и сме склонни да възприемаме Нероденото, Несътвореното и Безначалното като едно щастливо преживяване. Но Будата бил много внимателен никога да не описва Абсолютната Реалност, или Нибана – той никога не казал особено много за нея. Хората искат да знаят какво е, пишат книги за нея, разсъждават за природата на Нибана, но точно това Будата не правил.

Вместо това той посочил към директното познание за условията, които се променят, нещо, което можем да знаем посредством собствената си опитност в този конкретен момент. Това не е въпрос на вяра у някой друг. Въпрос е на знаене в този настоящ момент, че каквото възниква, отминава.

И така, ние насочваме този вид внимание към живота си – наблюдаваме и следим, че каквото възниква, отминава, че каквото и да е условие на ума или тялото – било то усещане за удоволствие или болка, чувство или спомен, гледка, звук, миризма, вкус, допир, външно или вътрешно – е само едно условие.

Важно е да разгледаме какво означава „невежество” в смисъла, в който го използвал Будата, когато го нарекъл източник на страданието. „Да сме невежи” означава да се идентифицираме с тези условия, като ги приемаме за „аз” или „мои” или като нещо, което не искаме да е „аз” или „мое”. Имаме тази идея, че трябва да намерим постоянно приятно условие, че трябва да постигнем нещо, да получим нещо, което нямаме. Но можете да забележите, че желанието в ума ви е нещо подвижно, което е търсещо. Тоест, то е едно променящо се условие, което възниква и отминава  – то е не-аз. Изразът „не-аз” (анатта) не е някаква мантра, която си кътате, за да се отървавате от разни неща, а действително проникване в самото естество на всички желания.

Когато наблюдавате внимателно, много търпеливо и смирено, започвате да виждате, че сътвореното се надига от Несътвореното и се връща в Несътвореното, изчезва и не остава нищо. И ако беше действително вас или действително ваше, щеше да остане, нали? Ако беше действително ваше, къде щеше да иде – в някакво хранилище на идентичността ви? Но тази концепция и всичко, което си представяте, е условие, което възниква и отминава. Всеки път, когато се опитате да си представите себе си, всяка концепция или спомен за вас като това или онова е само едно условие на ума ви. Не е това, което сте – вие не сте условие на ума си. Така че скръбта, отчаянието, любовта и щастието са само условия на ума и всички те са не-аз.

Забележете живота си, когато страдате и изпитвате неудовлетворение – защо е това?Заради някакво привързване, някаква идея за вас самите или за другиго. Някой, когото обичате, умира и вие се съжалявате, мислите за добрите моменти, които сте имали и постоянно обитавате в тях, създавайки още условия на ума. Може би изпитвате вина, защото не сте се раздавали или не сте го обичали винаги – това също е условие на ума. Вие имате памет, възприемате го като жив – но тази същата идея за човека е схващане на ума, не е човек, нали? Спомнете си някой, който е жив, с когото бихте искали да бъдете в момента – това е условие на ума.Или си спомнете някой, който е мъртъв, когото никога вече няма да видите – това също е условие на ума.

Будистката медитация е начин за разглеждане на условията на ума, изследване и виждане какви са, а не просто вярване в тях. Хората искат да вярват – когато ваш близък е умрял, някой ви казва: „О, той сега е на небето при Бог Отец или живее в блаженствата на небесното селение Тусита.”  Те ви казват това, за да имате приятна перцепция на ума – „Е, сега знам, че баба ми е щастлива там, горе, в небесните сфери, и танцува с ангелите.” После някой друг ви казва: „Знаеш ли, всъщност тя е вършила ужасни неща и сигурно е долу в ада и гори във вечния огън!” И вие започвате да се тревожите, че може би и вие ще свършите там – но това е перцепция на ума. Раят и адът са обусловени феномени. Ако се върнете назад с 10 години… това е условие на ума, което се надига и отминава, и причината да се надига е, че аз току-що ви сугестирах за него. Това условие зависи от друго условие, паметта е това, което сме преживели, а бъдещето е неизвестното.

Но кой е този, който знае условията на момента? Аз не го намирам: има го само знаенето и знаенето може да знае всичко, което присъства в момента – приятно или неприятно – спекулации за бъдещето или реминисценции за миналото – творения на аза като това или онова. Вие създавате себе си или света, в който живеете – така че не можете да вините никого другиго. Ако го правите, то е, защото още сте невежи: Този, Който Знае го наричаме „Буда” – но това не означава, че „Буда” е условие. Не е като да кажем, че тази Буда-рупа знае всичко, по-скоро че „Буда” е знаенето. Така че будистката медитация е за осъзнаване, а не за да станем Буда.

Идеята да станем Буда се базира на условия – вие си мислите, че сега сте някой, който не е Буда и за да станете Буда, трябва да четете книги, за да разберете как да станете такъв.  Разбира се, това означава, че трябва да положите много усилия да се отървете от онези качества, които не са Будо-подобни, вие сте далече от съвършенството, ядосвате се, алчни сте, подозрителни, плашливи, и разбира се, Будите нямат такива качества – защото Буда е това, което знае, и те знаят, че така не бива. После, за да станете Буда, трябва да се отървете от тези не-будо-подобни качества и да се опитате да добиете будо-подобни качества като състрадание и всичко останало. И всичко това е творение на ума! Ние създаваме Будите, защото вярваме в творенията на ума. Но те не са истински Буди. Те са фалшиви Буди. Те не са Буди на мъдростта, а само условия на нашия ум.
Докато се възприемате като някой, който трябва да направи нещо, за да стане нещо друго, още сте уловени в капан, в условието на ума, което е аза, и никога не разбирате нещата както трябва. Независимо колко години медитирате, никога не разбирате учението, винаги сте далече от истината. Директният начин за виждане нещата – че каквото възниква, отминава – не означава, че отхвърляте всичко. Означава, че гледате по начин, по който не сте си давали труда да гледате досега. Гледате от перспективата на това, което е тук и сега, а не търсите нещо, което го няма. Ако влезете в светилището с мисълта: „Трябва да прекарам този един час в търсене на Будата, в опити да стана нещо, в опити да се отърва от тези лоши мисли, ще седя и ще практикувам усърдно, ще се опитам да стана това, което трябва – затова ще седя и ще се опитам да махна неща, ще махам неща, ще се опитам да се сдобия с неща…”, с това отношение медитация винаги е непосилно усилие и провал.

Но ако вместо това дойдете в светилището и просто внимавате за условията на ума, виждате в перспектива желанието да станете, да се отървете, да направите нещо или чувството, че не можете да го направите, или че сте голям експерт, или все едно – започвате да виждате, че това, което изпитвате е променящо се условие и е не-аз. Виждате перспективата за това да сте Буда, а не правите нещо, за да станете Буда. Когато говорим за сати, внимателност (осъзнатост), това имаме предвид.

Аз съм шокиран и удивен от много религиозни хора – християни, будисти, все едно – които са толкова невежи относно практикуването на религията си. Единици хора имат някаква представа за религиозната доктрина и вярата и безверието. Те не си дават труда да разбират. Продължават да се опитват да опишат неописуемото, да ограничат безграничното, да познаят непознаваемото, и единици се виждат такива, каквито са. Те вярват на това, което някой друг им е казал.

В наше време, в теравада будизма, монасите ще ви казват, че не можете да бъдете просветлени, че няма начин да достигнете дори първата фаза на влизане в потока, първата степен на светостта, че времената за това са отминали. Те вярват, че просветлението е толкова далечна възможност, че дори не полагат усилия да видят, че това, което възниква, отминава. Така че монасите могат цял живот да четат книги, да превеждат Сутите и пак да вярват, че са непросветлени и че това е невъзможно достижение. Но тогава какъв е смисълът от религията? Защо да се мъчим, ако абсолютната истина е толкова далечна, толкова малко вероятна възможност? Ставаме като антрополозите, социолозите или философите и просто обсъждаме сравнителни религии.

Готама Будата е човек, чиято мъдрост дошла от наблюдаване на Природата, на условията на ума и тялото. Това не е невъзможно за нас. И ние имаме умове и тела, трябва само да ги наблюдаваме. Не е като да ни трябват специални сили или това време да е по-различно от времето на Готама Будата. Времето е илюзия, причинена от невежество. Хората от времето на Готама не били по-различни от днешните – имали алчност, омраза, заблуда, его, самонадеяност и страхове също като днешните хора. Ако започнете да мислите за будистките доктрини, за различните степени на просветление, ще се озовете в състояние на съмнение. Не ви трябва да се сверявате по списък от книга – разберете сами за себе си, докато нито едно условие на ума или тялото не може да ви заблуди.

Хората ми казват: „Аз не мога да правя всичко това. Аз съм обикновен човек, мирянин. Като се замисля, че трябва да правя всичко това, разбирам, че не мога, идва ми твърде много.” А аз им казвам: „Ако го мислите, не можете да го направите, това е. Не го мислете, направете го.” Мисълта ви води единствено към съмнението. Хората, които мислят за живота, не могат да направят нищо. Ако си струва да го правите, направете го. Когато изпаднете в депресия, се учете от депресията. Когато се разболеете, се учете от болестта, когато сте щастливи, се учете от щастието – всички те са възможности, от които да се учите. Нека мълчаливото слушане и наблюдение ви станат начин на живот… тогава ще започнете да разбирате условията. Няма от какво да се страхувате. Няма какво да придобивате и няма от какво да се отървавате.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

НЕ-ДУАЛИЗЪМ

Забележителният принос на будисткото учение е в това, което ние наричаме не-дуализъм, този „нито-нито” подход към философските въпроси. Монистичната религия говори за Единия, за Единственият Бог, за Цялото, за Буда-Природата, за Едно Съзнание, и това е много вдъхновяващо. Ние се обръщаме към монистичните доктрини за вдъхновение. Но вдъхновението е само едно ниво на религиозната опитност и вие трябва да го израснете. Трябва да пуснете желанието за вдъхновение или вярата в Господ или в Едното Цяло, Едното Съзнание или във всеобхватната благосклонност или във вселенската справедливост.

Това не е и указание да не вярвате в тези неща. Но не-дуалистичната практика е начин да пускаме всичко това, да видим привързването към гледища, мнения и схващания, защото схващането на един ум е просто схващане, нали така? Схващането за вселенска благосклонност е нещо, към което можем да се привържем. Буда-Природата е схващане. Буда е схващане. Единият Бог и всичко като цялостна вселенска система, глобалното селище, всичко е едно и едното е всичко, и всичко е справедливо и всичко е добро, Господ ви обича: това са схващания, които може да са много приятни, но си остават схващания, които възникват и отминават. Схващанията на монистичните доктрини възникват и отминават.

Какво прави това като практическа опитност, когато пускате нещата и те се преустановяват? Какво остава? Какъв е остатъкът? Към това сочи Будата в учението си за възникването и отминаването на условията.

Когато схващането за аз се преустанови и всички доктрини, цялото вдъхновено учение, всички изречени мъдрости се преустановят, остава знаещият за това преустановяване. Пак гледища. И това ни оставя с празен ум. Какво има за улавяне? Тогава се надига желанието за знаене, за имане на нещо, което да уловим. И понякога виждаме една паника в ума си, трябва да вярваме в нещо! „Говорете ми за вселенската благосклонност!” Но това отново са страхът и желанието в действие, нали? „Искам да вярвам в нещо! Трябва ми нещо, в което да вярвам! Искам да знам, че всичко е наред. Искам да се привържа и да вярвам в схващанията за Едно Всеобщо Цяло!” Продължава да функционира онова желание, което вие може да не забелязвате и към което може би все още сте привързани. Затова религиозната опитност е опитност на отчаяние.

В историята на разпъването, най-впечатляващото изявление на Христос е: „Отче, отче, защо ме забрави?” Какво се случило с онзи Отец, който закрилял Иисус? Дори Бог го изоставил. Това е отчаян вопъл, нали така? Единственото схващане, на което „аз”-ът могъл да разчита, внезапно се стопило в ума му. И след това, разбира се, идва приемането и после Възкресението, новото раждане, свободно от всяка илюзия, от всяко привързване към Бог, доктрина, висши идеали и ценности.

Всички тези неща продължават да са достойни за възхвала. Но именно от привързването ние страдаме, защото ако се привържем към което и да е схващане, не осъзнаваме истината. Просто се привързваме към символ и се вкопчваме в символа като реалност. Ако кажа: „Виждате ли Будата, дето седи в храма? Той е истинският Буда. Това е Буда.”, вие ще си помислите „Аджан Сумейдо наистина превъртя.” Но ние пак можем да се привържем към схващането за Буда като Буда, нали? Не сме във фазата, в която ще повярваме, че огромната статуя е Буда, но можем много да се привържем към представа за Буда. И тя може да е много хубава представа. Също като тези Буда-рупа. Много хубава Буда-рупа, нали? Харесвам този Буда, много е красив. Но това не означава, че трябва да се отървем от него, защото Буда-рупите не заблуждават. Опасно е нашето привързване към схващането за аз, за другите, за Будата, за Бог, за Едното, за Цялото.

Когато можете да освободите ума си от привързване, тогава всички тези конкретни гледни точки са актуални. Ние не заклеймяваме монизма като погрешен. Но привързването към монистичната доктрина е ограничаваща и заслепяващо, също като привързването към не-дуализма. Целта на не-дуализма е едно огромно указание към привързването. Но ако вие сте просто не-дуалистичен философ, можете да се привържете към някакво унищожително поведение.

Не ви карам да се привързвате към някаква не-дуалистична позиция, но ви помолих да не се опитвате да вдъхновявате умовете си или да четете вдъхновяващи монистични учения и други религии по време на този ритрийт, защото за да се научите да боравите с този конкретен инструмент, трябва да правите казаното и да наблюдавате резултатите. И може да изглежда доста пусто, но трябва да пуснем тази нужда за вдъхновение, докато стигнем до точката на отчаянието. Трябва да се научим да приемаме тази празнота, тази тишина, преустановяването, самотата, липсата на топлина и да не искаме благосклонност и добрина. Трябва да се отворим за тишината и да я съзерцаваме, да се учим от нея, а не да бягаме при добрата, топла майка или добрия, излъчващ сигурност баща. Тогава един начин за описание на Светия Живот е израстване от индивидуалното съществуване до тази зрялост, където не се улисваме по уюта на юношеството или детството, или по удоволствията в света.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Медитация и Четирите Благородни Истини с български субтитри

sorce: sampajanna channel
Аджан Сумейдо изнася Дамма беседа за медитацията, Четирите Благородни Истини и нетрайността на всички обусловени феномени. Беседата е изнесена през януари 2010 в ритрийт център в Джанда Байк, градче в Паханг, Малайзия.

DVD компилацията (Убежище в Трите Скъпоценности), от която е взета тази беседа е спонсорирана за безплатно разпространение от щедри поддръжници в Малайзия, с благодарност и уважение към Горската Санга. Ако желаете да помогнете за осъществяването на такива продукции, моля, свържете се със sianmah@gmail.com.

Дълбока благодарност към sampajanna, който се съгласи да променя материала, добавяйки субтитри, за нуждите на българските зрители.

ЗА МЕСИИТЕ И ДРУГИ РАБОТИ

Съзерцавайте този копнеж за Месията. Много е привлекателно да си мислим, че някой Месия ще дойде и ще ни спаси, защото има едно чувство, че сега само това може да оправи нещата. Човек може много до се подтисне при толкова нередности и проблеми, които се случват. Познато ви е това чувство: „Моля те, нека дойде Месията и да оправи тая каша, дето сме я натворили.”
Но аз си давам сметка, че всъщност сам трябва да си оправя кашата. Да искам някой друг да дойде и да го стори вместо мен, ми прилича на белег за незрялост. Спомням си как като дете, правех бели, въвличах се в неприятности и се надявах, че нашите ще дойдат и ще оправят всичко. Всъщност става дума за този начин на мислене. Не че съм против тази идея – ще е много хубаво да дойде един Месия – много съм „за”. Но не настоявам за това, дори не го очаквам, защото осъзнавам, че е по-важно да се науча да го правя сам – да се науча да си бъда собствен месия – а не да очаквам някаква външна сила да дойде да спаси мен или света.

Има различни начини за поглед върху настоящата ситуация. Има го „мрачният, обречен” подход на: „Всичко е безнадеждно! Замърсихме планетата, забъркахме кашата. Не можем да направим кой знае какво. Вече е късно.” Има го и Ню Ейдж подхода, който е изпълнен с надежда: „Всичко се променя; съзнанието се променя – човешките същества стават осъзнати, че всички чувстващи същества са една цялост.” Да, има го и това мислене – което е много позитивно и вдъхновяващо за ума. Дава посока на надежда и оптимизъм в живота – че не сме заседнали в една студена, вселенска система, която на всичкото отгоре сме объркали, и всичко е замърсяване и мизерия, докато не настъпи пълният срив!

Естествено, да сте позитивни и оптимисти, ще направи живота ви по-приятен за вас самите, но изходът от страданието – който, за мен, е цялото съвършенство на нашето съществуване като индивидуални човешки същества – е посредством осъзнаването на истината. Вместо да избираме един подход и да отхвърляме друг, и двете страни се разглеждат такива, каквито са; тогава човек минава отвъд; вече не се идентифицира с обусловената реалност и не очаква нищо от нея. В ум, който не е привързан, има неизразимо осъществяване на Истината, отвъд думите; нещо, което можете да осъществите само за себе си.

Има го това схващане, че вече сме подминали Златната Епоха, когато всичко е било съвършено… но все още има стремеж у човешкото сърце – за индивиди, общества и народи – така, някак си, да се върнем в този съвършен рай на планетата Земя, където всичко е честно и справедливо, и красиво, и истинско и идеално за нас.
Разглеждането на Дамма ни позволява да видим, че дори Земята е нетрайна. И докато сочим към кашата, която хората забъркват, осъзнаваме, че Майката Природа също е майстор в забъркването на каши на тази планета. Има урагани, вулкани… цялата геоложка история на планетата Земя, от човешка гледна точка, е доста ужасяваща – как се променят и придвижват нещата в природата.

И всичко това е една мистерия: една планетарна система, съществуваща в една вселена. Нашето любопитството ни отвежда към най-далечните краища на Слънчевата система, но това, което можем да кажем – при все цялата ни гениалност – е, че всичко е много мистериозно и прекрасно. И всичко, което можем да сторим като човешки същества, е да се почудим и отворим за тази мистерия, защото не можем да я разрешим с недораслите си умове. И понеже не можем да разрешим мистерията, единственото, което можем да сторим, е или да я отхвърлим, като се ангажираме с тривиални и глупави неща, или да се отворим за нея.

Това имаме предвид пред неизразимо реализиране на Истината. Отварянето на индивидуалния ум към мистерията; без изискване за някакъв отговор. Просто отваряте ума си и се предавате с пълно отваряне и възприемчивост – всъщност само това можем да осъществим в тази човешка форма. Когато сте едно с мистерията, няма страдание, но докато се боите или се опитвате да я разрешите с хилавите перцепции на ума си, ще има само съмнение и отчаяние, страх и тревожност – дори ужас.

Но ние можем да съзерцаваме нашето собствено съществуване. Можем да съзерцаваме мистерията на живота и вселената. За какво става дума всъщност? Човек може да махне с ръка – много плямпане за нищо, или действително да я изследва и да се отвори за нея. Тогава го има това осъществяване на истинско умиротворение, което никога не можете да имате, когато се опитвате да намерите мир у нещо, у някого или някъде.
В търсене на мястото на покоя… Може би имате идеята, че намерите ли Шангри-Ла, ще сте вечно щастливи. Но после намирате Шангри-Ла само за да узнаете, че американските аеролинии са пуснали нискотарифни полети над мястото! Винаги има змия в градината или червей в ябълката, или хората в Шангри-Ла са толкова извисени, че никога не си чистят тоалетните! Винаги ще има нещо неспокойно в обусловената реалност.

Същото е с идеята за намирането на Вълшебния Принц или Пепеляшка: „Само да намеря идеалния човек, ще имам вечно щастие!” И това е илюзия. И ето, няма къде да идете, няма кой да ви спаси и изпълни, нищо не можете да направите, и накрая си създавате един свой свят – живеете в някакво ментално състояние, в което ви затварят в психиатрия.

Изходът от страданието не минава през някаква обективна сфера – посредством мисъл или перцепция, или през менталната сфера. Той е в минаването отвъд. Трансцеденталността не е бягство или отхвърляне, а преместване в онзи неподвижен център на съществуване, където има изглед и възприемчивост към обусловената реалност. И вече няма самоидентичност с тази обективна, обусловена сфера.

Развиване на мъдрост и баланс в един несъвършен свят
Аз трябваше да отработвам големи проблеми с възмущението – по природа съм си възмутен! Особено се възмущавам от несправедливостите и глупостите по света – и това е праведно възмущение! „Те не бива да правят такива неща!… Той не бива да говори така!… Тя не бива да се държи така!”

Погледнете вестниците; има толкова неща за възмущение, толкова неща, които не са правилни, които са ужасно погрешни! Те не бива да са така и хората не бива да правят такива ужасни неща. Човек лесно може да се оплете във възмущението.

Но ако наблюдавате тази опитност на справедливо възмущение, откривате голямо страдание в главите си. Защото макар да сте прави, не сте мъдри. Вие си създавате страдание за това как стоят нещата… И сте прави, те не бива да са така – но са! Може да се случи и обратното, където ще си мислите: „Това няма значение.” И си затваряте очите, запушвате ушите и се опитвате да не видите и чуете нищо нередно. И това е начин за справяне с проблема, но се оформя като много неадекватно и злочесто поведение.

Има един израз, който Аджан Будадаса (много известен тайландски монах) използва като разглеждане на живота, който се превежда така: „Така стоят нещата” или „Светът е устроен така”. Това не е отхвърляне – нехайство, когато се случват несправедливи и лоши неща – а е вид приемане. „Светът е такъв. Винаги е бил такъв.”

Ако погледнете историята на човечеството, винаги е имало алчност, омраза и заблуда, ревност, зверства, ужас. Прочетете гръцките легенди – пълни са с канибализъм и изнасилвания, богове правят кошмарни неща на невинни богини – и въпреки всичко, това е увековечено в гръцката митология. Архетипите на човечеството са запазени в легендите и митовете, както азиатските, така и европейските.

И ето, ние осъзнаваме, че така стоят нещата – човешките същества могат да са такива. Можем да сме отмъстителни и ревниви. Можем да сме много егоистични, да ставаме яростни до убийство – можем да правим всички тези неща, или да сме глупави и безразлични, или изпълнени със съмнение и тревоги. Или можем да минем отвъд всичко това.

И тогава си казвах: „Каква полза да призовавам всички към трансцендентност, когато аз не го правя?”

Мога да видя, че справедливото възмущение за състоянието на света е начин да кажа: „Не искам да бъдеш така. Не искам да бъдеш такъв, какъвто си. Не трябва да се гневиш, и не трябва да ревнуваш, и… Поглеждам към себе си и виждам как всички тези неща – „аз”, изискващ от „вас” да не бъдете такива, са малко глупави: „Моля ви, направете нещо, което искам. Не казвайте неща, които ме разстройват.

Тогава идва прозрението: дали някой го прави или не, не е моя работа, но аз мога да отида в тази посока в собствения си живот. „Така стоят нещата” не е песимистично безразличието – „Какво можеш да направиш? Е, и какво? Такъв е светът. Приеми го.” По-скоро е осъзнато разсъждение: „Светът е такъв и човешките същества са такива.” Това не е осъждане на човечеството като лошо, а признаване, че човешките същества правят такива неща – те винаги са ги правили, и аз съм ги правил.

Човек може да спре да прави тези неща, но да го очаквате от всички други, само ще ви направи нещастни, защото това е отвъд възможностите ви в този живот. Но моята практика е да видя върху какво аз имам контрол, какво аз съм способен да отработя и свърша с това създание (себе си). Не е моя работа какво правите вие. Не мога да вървя по вас и да следя дали сте идеални.

Въпросът е да сте осъзнати и знаещи какво можете да сторите като индивидуално същество – в рамките на тази телесна форма, с нейните характеристики и качества – а не да си мислите: „Ако бях по-силен или по-интелигентен, или по-здрав, или по-добре изглеждащ, или това, или онова… тогава щях да мога да направя нещо.” Мъдростта, според будисткото разбиране, е да можете да видите как да работите и да използвате това, което имате, такова, каквото е, дори да не е много добро.

Ако сте сакати или имате някаква болест, или сте стари, или сте имали нещастен живот, все едно – това не е препятствие. Това не означава, че не можете да сте просветлени или да се пробудите за истината. С мъдростта се учим да използваме каквото имаме. Ако сте някой, който мисли: „За мен, за да го направя, трябва да имам най-доброто”, тогава доникъде няма да стигнете; докато мъдрият човек може да използва едно дори по-несъвършено оборудване и да постигне много добър резултат.

Затова си мислим: „Така стоят нещата. Условената (обусловената) реалност има недостатъци, природата й е такава.” Тя е несъвършена – което не е укор, не е осъждане: недостатъците не я правят лоша. Но това сочи към една истина: всяко нещо има някакъв недостатък, нещо, което не ви харесва. Змия в градината… червей в ябълката… муха в мехлема.

Например, във всяко общество винаги има някой, който е разочарован или който не прави точно това, което трябва да прави. Вие си мислите: „Не бива да е така. В едно идеално общество всеки трябва да работи и практикува усилно.” Но казвайки „Така стоят нещата” умът приема и позволява на нещата да са такива, каквито са. В това приемане вие можете да разберете и посредством разбирането да насочите нещата в по-добра посока.

С общност като „Амаравати”, с приемането й такава, каквато е, вие започвате да наблюдавате и изследвате и може би да виждате начини да превръщането й в по-добро място. Или ако нищо не можете да направите, просто да седите търпеливо и да чакате идването на подходящия момент за подобрение.

Приемането на други хора в живота ви не означава, че харесвате всичко в тях, но ги приемате такива заради това, което са. Тогава виждате, че голяма част от раздразнението ви си е ваш собствен проблем – не че в тях има нещо сбъркано, а че може ви вие сте някой, който лесно се дразни от определени неща. Или ако те действително имат много лоши навици, вие, чрез приемане и търпение, можете да намерите възможност за някакво подобрение или подходящи насоки.
Има мъдрост в това отваряне към света.

Аджан Сумейдо, април 1991 г.

НЕЩАТА, КАКВИТО СА
С Правилно Усилие може да има спокойно приемане на дадена ситуация, а не паника, която идва от мисълта, че от мен зависи да вкарам всички в правия път, да оправя нещата и да реша проблемите на всекиго. Правим каквото можем, но си даваме сметка, че не зависи от нас да направим и поправим всичко.
Имаше един период в Уат Па Понг, с Аджан Ча, когато виждах много неща, които не вървяха в манастира. Отидох при Аджан Ча и му казах: „Аджан Ча, тези неща не трябва да са така, трябва да направиш нещо.” Той ме погледна и каза: „О, колко страдаш, Сумейдо. Колко много страдаш. Но това ще се промени.” Аз си помислих: „Не го е грижа! Това е манастирът, на който е посветил живота си, а го оставя да се затрие!” Но той беше прав. С времето нещата започнаха да се променят и само поради факта, че ги търпяха, хората започнаха да виждат какво правят. Понякога трябва да оставим нещата да се затрият, за да могат хората да го видят и изпитат. Тогава вече можем да се учим как да не се затриваме.
Разбирате ли какво имам предвид? Понякога ситуациите в живота ни са просто такива. Човек нищо не може да направи и затова им позволяваме да са такива; дори да отиват на по-зле, ги оставяме да отидат на по-зле. Но това, което правим, не е фаталистично или негативно; то е вид търпение – да си готов да понесеш нещо; да му позволиш да се промени по естествен път, а не егоистично да се опитваш да поправиш всичко и да го почистиш от неприязън към бъркотии.
И тогава, когато хората ни натискат по уязвими места, ние не винаги се засягаме, обиждаме или разстройваме от нещата, които се случват, нито се потрисаме и съсипваме от това какво ни казват. Една моя позната има склонност да преувеличава всичко. Ако днес нещо се обърка, тя ще каже: „Аз съм напълно и абсолютно потресена!” – когато в действителност се е случил някакъв съвсем малък проблем. Умът й, обаче, до такава степен го преувеличава, че едно съвсем малко нещо може да съсипе целия й ден. Когато видим това, трябва да си дадем сметка, че има голям дисбаланс, защото малките неща не може да разтърсват човек до основи.
Осъзнах, че и аз лесно се обиждам и си дадох обет да не го правя. Бях забелязал колко лесно се засягам от малки неща, нарочни или не. Можем да видим колко е лесно да се почувстваме наранени, засегнати, обидени, разстроени или разтревожени – как нещо в нас винаги се опитва да е мило, но винаги се чувства малко обидено от това или наскърбено от онова.
С рефлексия можете да видите, че светът е просто такъв; той е едно чувствително място. Не винаги ще ви утеши и ще ви накара да се чувствате щастливи, сигурни и позитивни. Животът е пълен с неща, които могат да ни обидят, наранят, засегнат или разтърсят. Такъв е той – животът. Така е устроен. Ако някой говори с повишен тон, вие ще го почувствате. Но умът може да продължи нататък и да се засегне: „О, много ме заболя, когато тя се изказа така; това не беше приятен тон. Почувствах се много наранен. Аз никога и с нищо не съм я засягал.” Пролифериращият ум продължава в същия дух, нали? – вие сте разтърсени, наранени и засегнати! Но ако размислите, ще осъзнаете, че това е просто чувствителност.
Когато съзерцавате по този начин, това не е опит да не чувствате нищо. Когато някой ви говори с нелюбезен тон, не е като не изпитвате нищо. Не се опитвате да бъдете безчувствени. По-скоро се опитваме да не правим погрешна интерпретация, да не го приемаме на личностно ниво. Да имате балансирани емоции означава хората да ви казват оскърбителни неща и вие да ги понасяте. Вие имате баланса и емоционалната сила да не се обиждате, засягате и разтърсвате от това, което се случва в живота.
Ако вие сте някой, който винаги е нараняван или засяган от живота, винаги трява да бягате и да се криете или да си намерите група от раболепни подмазвачи, с които да живеете, хората, които да ви кават: „Чудесен си, Аджан Сумейдо!” „Наистина ли съм чудесен?” „Да.” „Просто така говорите, нали?” „Не, казвам го най-искрено и сърдечно.” „Онзи човек там не мисли, че съм чудесен.” „Той е глупав.” „И аз така си помислих.” – Това е като приказката за новите дрехи на царя, нали? Трябва да търсите специална среда, така че всичко да е утвърждаващо за вас – безопасно и в никакъв случай не застрашаващо.

ХАРМОНИЯ
Когато има Правилно Усилие, Правилна Осъзнатост и Правилна Концентрация, тогава човек е безстрашен. Има безстрашие, защото няма от какво да се страхува. Човек има смелостта да погледне нещата и да не ги разбира погрешно; човек има мъдростта да съзерцава и разглежда живот; човек има сигурността и увереността, силата на моралното посвещение и решимостта да прави добро и да се въздържа от зло с тяло и реч. По този начин всичко се държи и събира заедно като път за развитие. Това е съвършен път, защото всичко помага и подкрепя; тялото, емоционалната природа (чувствителността ) и интелигентността. Всичките са в съвършена хармония и се подкрепят взаимно.
Без тази хармония, инстинктивната ни природа може да се рее навсякъде. Ако нямаме морален ангажимент , инстинктите ни могат да вземат контрола. Например, ако просто следваме сексуалното желание без отношение към моралността, се оказваме уловени във всякакви неща, които водят до неприязън към себе си. Има изневери, безразборност, болести и разруха и объркване, които идват от отпускането на поводите на нашата инстинктивна природа от ограниченията на моралността.
Можем да използваме интелигентността си да мамим и лъжем, но когато имаме морална основа, сме водени от мъдрост и самади; те водят до емоционален баланс и емоционална сила. Но ние не използваме мъдростта, за да подтиснем чувствителността. Не доминираме над емоциите си с разсъждения и подтискане на емоционалната ни природа. Така правехме на Запад; използвахме рационалните мисли и идеи, за да доминираме и подтискаме емоциите си и съответно ставахме безчувствени към събитията, живота и себе си.
В практикуването на осъзнатост посредством медитацията випасана умът е напълно възприемчив и отворен и притежава тази пълнота и всеобхващащо качество. И понеже умът е отворен, той е и рефлективен. Когато се съсредоточите върху една точка, умът вече не е рефлективен – той е погълнат в качеството на обекта си. Рефлективната способност на ума идва от осъзнаването, от всеобхващането. Не филтрирате и не подбирате. Просто отбелязвате, че всичко, което се надига, отминава. Съзерцавате, че ако сте привързани към нещо, което се надига, то се преустановява. Преживявате факта, че дори то да е привлекателно, докато се надига, се променя с отминаването си. Тогава привлекателността му избледнява и трябва да намерим нещо друго, което да ни погълне.
Бидейки човеци, ние трябва да докосваме земята, трябва да приемем ограниченията на тази човешка форма и на този планетарен живот. Правейки това, изходът от страданието не минава през бягство от човешката опитност и живот във фините състояния на съзнанието, а през приемането на тоталността на всички човешки и Брама сфери посредством осъзнаване. По този начин Будата сочел към пълна реализация, а не към временно бягство чрез пречистване и красота. Това има предвид Будата, когато сочи пътя към Нибана.

ОСМОРНИЯТ ПЪТ КАТО РЕФЛЕКТИВНО УЧЕНИЕ
В този Осморен Път осемте елемента работят като осем крака, които ви поддържат. Те не са като: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 по линейна скала, по-скоро работят заедно. Не е като първо да развиете паня и след като имате паня, да развивате сила; и след като веднъж сте развили сила, тогава да имате самади. Ние така си го мислим, нали? „Трябва да имаш едното, после второто, после третото.” Като реално осъществяване, развиването на Осморния Път е опитност на мига, на всичко в едно. Всичките части работят като едно силно развитие; не е линеен процес – ние си мислим така, защото в ума ни може да протичат две или повече мисли едновременно.
Всичко, което казах за Осморния Път и Четирите Благородни Истини е само рефлексия, размисъл. За вас е важно да разберете какво правя, когато размишлявам, а не да се вкопчвате в нещата, които казвам. Това е процес на интегриране на Осморния Път в ума ви и използването му като рефлективно учение, за да осъзнаете какво е значението му. Не мислете, че го знаете само защото можете да кажете: „Самма дитти означава Правилно Разбиране. Самма санкапа означава Правилна Мисъл.” Това е интелектуално разбиране. Някой може да каже: „Не, аз мисля, че самма санкапа означава…” И вие отговоряте: „Не, в книгата пише, че е Правилна Мисъл. Погрешно си разбрал.” Това не е рефлексия.
Ние можем да преведем самма санкапа като Правилна Мисъл или Отношение, или Намерение; пробваме с различни думи. Можем да използваме тези способи за съзерцание, а не да мислим, че са абсолютно фиксирани и трябва да ги възприемем в ортодоксалната им форма, защото всяка вариация от точния превод е ерес! Понякога умовете ни мислят по този скован начин, но ние се опитваме да се издигнем над този начин на мислене като развиваме ум, който се движи, наблюдава, изследва, разглежда, чуди се и рефлектира.
Опитвам се да окуража всички вас да сте достатъчно смели мъдро да разглеждате как стоят нещата, а не да се оставяте някой да ви казва дали сте готови или не за просветление. Но всъщност будисткото учение е за просветление сега, а не за правене на нещо, за да станем просветлени. Идеята, че трябва да направите нещо, за да станете просветлени, може да дойде само от погрешно разбиране. Тогава просветлението е просто друго условие, зависещо от нещо друго – така че всъщност не е просветление. Само е схващане за просветление. Все едно, аз не говоря за някакво схващане или възприятие, а за будност по отношение на това как стоят нещата. Настоящият момент е това, което действително можем да наблюдаваме: утре все още не можем да го наблюдаваме, а вчера можем само да си го спомняме. Но будистката практика е много непосредствена спрямо тук и сега в разглеждането на това как стоят нещата.
Как правим това? Първо трябва да разгледаме съмненията и страховете си – защото ние ставаме толкова привързани към нашите виждания и мнения, че те ни отвеждат към съмнението относно това какво правим. Някой може да развие фалшива увереност, вярвайки, че е просветлен. Но вярата, че сте просветлени, както вярата, че не сте, са просто делюзии. Това, към което ви насочвам, е да сте просветлени, а не да вярвате, че сте. И за целта трябва да сме отворени към това как стоят нещата.
Започваме с онези неща, които се случват в момента – каквото е дишането на тялото ни. Какво общо има това с Истината, с просветлението? Дали наблюдаването на дишането ми означава, че съм просветлен? Но колкото повече мислите за това и се опитвате да го разберете какво е, толкова по-несигурни и колебливи започвате да се чувствате. Всичко, което можем да направим в тази конвенционална форма е да пуснем делюзията. Това е практиката на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път.
*******

ПРАВИЛНО УСИЛИЕ, ПРАВИЛНО ВНИМАНИЕ, ПРАВИЛНА КОНЦЕНТРАЦИЯ

Правилното Усилие, Правилното Внимание/Осъзнатост  и Правилната Концентрация се отнасят до духа ви, до сърцето. Когато мислим за духа, посочваме центъра на гърдите, сърцето. Имаме паня (главата), сила (тялото) и самади (сърцето). Можете да използвате собственото си тяло като своеобразна карта, символ на Осморния Път.  Тези трите са интегрирани, работят заедно за реализацията и се поддържат като триножник. Нито един не доминира над другия и не експлоатира, нито отхвърля нещо.

Те работят заедно: мъдростта от Правилното Разбиране и Правилното Намерение;  после моралът, който е Правилната Реч, Правилното Действие и Правилното Препитание; и Правилното Усилие, Правилната Осъзнатост и Правилната Концентрация – балансираният, спокоен ум, емоционалната ведрина. Ведрината е там, където емоциите са балансирани и се поддържат взаимно. Нямат пикове и спадове. Има едно чувство на блаженство,  на ведрина; има съвършена хармония между интелект, инстинкти и емоции. Те взаимно се подкрепят и си помагат.  Вече не са в конфликт, не ни вкарват в крайности и поради това започваме да изпитваме огромно спокойствие в ума си. Осморният Път носи едно чувство на лекота и безстрашие – чувство на спокойствие и емоционално равновесие. Изпитваме лекота, а не онова чувство на тревожност, онова напрежение и емоционален конфликт.

Има яснота, има умиротворение, неподвижност, знаене. Това прозрение за Осморния Път трябва да се развие; нарича се бавана. Използваме тази дума „бавана”, за да обозначим равитието.

АСПЕКТИ НА МЕДИТАЦИЯТА

Тази рефлективност на ума, или емоционален баланс, се развива като резултат на практикуването на концентрация и осъзната, или проникновена, медитация . Например, вие можете да експериментирате по време на ритрийт и да прекарате един час в медитация самата, като концентрирате ума си върху един обект, да кажем усещането за дишането. Непрекъснато го дръжте в съзнанието си, така че да има продължителност на присъствие в ума ви.

По този начин вие се насочвате към това, което става в тялото ви, а не бивате теглени навън към обектите на сетивата. Ако нямате никакво убежище вътре, непрекъснато „излизате” навън, погълнати от книги, храна и всякакви разсейвания. Но това непрестанно движение на ума е много изтощаващо. Вместо това практикуваме наблюдение на дишането- което означава, че трябва да се оттеглите или да не следвате тенденцията да намирате нещо извън себе си. Трябва да насочите вниманието си към дишането на собственото ви тяло и да съсредоточите ума си върху това усещане.  Отпускайки грубата форма, вие ставате самото усещане, самия знак. В каквото се вглъбите, това ставате за определен период от време. Когато действително се концентрирате, ставате самото това спокойно състояние. Станали сте спокойни. Това наричаме ставане. Медитацията самата е ставащ процес.

Но това спокойствие, ако го изследвате, ще видите, че не е удовлетворително спокойствие. В него липсва нещо, защото зависи от техника, от привързването и придържането към нещо, което все още има начало и край.  Каквото и да ставате, може да е само временно, защото ставането е променящо се нещо. Не е трайно състояние. Каквото и да станете, то ще отмине. Не е абсолютна реалност.  До каквито и висини да стигнете в концентрацията, тя винаги ще е неудовлетворително състояние. Медитацията самата ви отвежда до някои много извисени и сияни преживявания на ума – но всички те се преустановяват.

После, ако практикувате медитация випасана за още около час, като просто сте осъзнати, пускате (освобождавате) всичко и приемате несигурността, тишината и преустановяването на условията, резултатът ще е усещане за мир, а не за спокойствие.

И това умиротворение е съвършено. Завършено. Не е успокоението от самата, което има нещо несъвършено и неудовлетворително дори в най-добрия си вариант. Реализирането на преустановяването с развиването на това и с все по-задълбоченото му разбиране ви довежда до истинското умиротворяване, не-привързването, Нибана.

И така самата и випасана са двете подразделения в медитацията. Едното развива концентрирани състояния на ума върху изчистени обекти,  посредством които съзнанието ви става пречистено.  Но прекомерното пречистване,  блестящият интелект и усетът за красотата правят всичко грубо непоносимо поради привързването към това, което е изчистено. Хората, които са се посветили на изтънчването и пречистването, намират живота ужасно разстройващ и плашещ, когато не могат да поддържат такива високи стандарти.

РАЦИОНАЛНОСТ И ЕМОЦИЯ

Ако обичате рационалната мисъл и сте привързани към идеи и схващания, тогава имате склонността да презирате емоциите. Ще забележите тази тенденция, ако, когато започнете да изпитвате емоции, си казвате:  „Това ще го изключа. Не искам да изпитвам тези неща.” Вие не обичате да изпитвате нищо, защото влизате в едно опиянение от чистотата на интелигентността и удоволствието от рационалното мислене. Умът изпитва наслада от това да е логичен и в контрол, да намира смисъла. Всичко е толкова чисто, подредено и точно, като математика – а емоциите се разплискват навсякъде, нали? Те не са точни, не са подредени и лесно могат да излязат от контрол.

Емоционалната природа често е презряна. Ние се страхуваме от нея. Мъжете, например, често изпитват голям страх от емоциите, защото са ни възпитали да вярваме, че мъжете не плачат. Като малки момченца, поне моето поколение,  ни учеха, че момчетата не плачат и ние се стремяхме да достигнем стандарта за това какви се очаква да бъдат момчетата. Казваха ни: „ Ти си момче”  и ние се опитвахме да бъдем такива, каквито родителите ни казваха да сме. Обществените идеи се отразяват на умовете ни и затова намираме емоциите за излагащи. Тук, в Англия, хората по принцип считат емоциите за излагащи; ако станеш по-емоционален, се допуска, че си италианец или някаква друга националност.

Но ако сте много рационални и имате отговор за всичко, тогава не знаете какво да правите, когато хората станат емоционални.  Някой започва да плаче и вие си мислите: „Какво да правя сега?” Може би ще кажете: „Горе главата. Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи, няма за какво да плачеш.” Ако сте много привързани към рационалните мисли, ще се опитате да подходите с логика, но емоциите не откликват на логика. Често реагират на логика, но не й откликват. Емоцията е нещо много чувствително и действа по начин,  който не винаги схващаме. Ако никога не сме учили или опитали да разберем какво е чувството от живота, не сме се отворили и не сме допуснали да сме чувствителни, тогава емоционалните неща са много плашещи и смущаващи. Ние не знаем какво са те, защото сме отхвърлили тази част от себе си.

На 30-ия си рожден ден аз установих, че съм емоционално недоразвит човек. Това беше важен рожден ден за мен. Осъзнах, че съм напълно пораснал, зрял мъж – вече не се смятах за младеж, но емоционално, мисля, че през повечето време бях 6-годишен. Нямах особено развитие в тази сфера. Макар да запазвах излъчване и присъствие на зрял човек в обществото, не винаги се чувствах така. Все още имах много непреодолени чувства и страхове в ума си. Стана явно, че трябва да направя нещо по въпроса,  след като осъзнах нерадостната перспектива да изживея живота си на емоционалната възраст от 6 години.

Тук мнозина в нашето общество закъсват. Американското общество, например, не ви позволява да се развитате емоционално, да съзрявате. То изобщо не разбира тази нужда и съответно не осигурява такива преходи за мъжете. Обществото не предоставя такова въвеждане в зрелия свят; очаква се цял живот да сте незрели. Очаква се да действате зряло, но не се очаква да сте зрели. И като така, малцина души са зрели. Емоциите нито се разбират, нито се отработват – детинските тенденции само се потискат, а не се развиват в зрялост.

Това, което предлага медитацията, е шанс да съзреете в емоционален план. Съвършената емоционална зрялост са сама ваяма, сама сати и сама самади. Това е разсъждение; няма да го намерите в никоя книга – давам ви го за рефлексия. Идеалната емоционална зрялост включва Правилно Усилие, Правилно Внимание/Осъзнатост  и Правилна Концентрация. Тя присъства, когато човек не е уловен във флуктуации и превратности, когато има баланс и яснота, когато е възприемчив (отворен) и чувствителен.

ПРАВИЛНА РЕЧ, ПРАВИЛНО ДЕЙСТВИЕ, ПРАВИЛНО ПРЕПИТАНИЕ

Сила, моралният аспест на Осморния Път, се състои от Правилна Реч, Правилно Действие и Правилно Препитание, това означава да поемаме отговорност за думите си и да внимаваме какво правим с телата си. Когато съм осъзнат и внимавам, говоря по начин, който е подходящ за времето и мястото;  по същия начин действам или работя според времето и мястото.

Започваме да разбираме, че трябва да сме внимателни за това какво правим и казваме; иначе непрестанно се нараняваме. Ако направите или кажете неща, които са груби или жестоки, винаги има незабавен резултат. В миналото може и да ви се е разминавало, като сте се залъгвали, разсейвайки се с нещо друго, за да не мислите за това. За известно време можете да забравите всички неща, докато накрая те пак ви се върнат, но ако практикуваме сила, нещата веднага ни се връщат. Дори когато преувеличавам, нещо в мен казва: „Не бива да преувеличаваш, трябва повече да внимаваш.” Аз имах навика да преувеличавам – това е част от нашата култура; изглежда съвършено нормално. Но когато сте осъзнати, ефектът от най-малката лъжа или клюка е незабавен, защото сте напълно отворени, уязвими и чувствителни.  И тогава внимавате какво правите;  давате си сметка, че е важно да сте отговорни за това какво правите и казвате.

Импулсът да помогнете е веща дамма. Ако видите някой да пада на пода в несвяст, вещата дамма пронизва ума ви: „Помогни на този човек”  и вие отивате да му помогнете да се съвземе. Ако го правите с празен ум – не от някакво лично чувство за постигане, а само от състрадание и защото е правилно, това е просто веща дамма. Не е лична камма, не е ваша. Но ако го направите от желание да придобиете заслуги и да впечатлите другите хора  или защото човекът е богат и очаквате някаква награда за деянието си, тогава – макар че действието е вещо – вие правите лична връзка с него и това подсилва чувството на аз. Когато вършим добри дела от осъзнатост и мъдрост, а не от невежество, те са вещи дамми без лична камма.

Монашеският орден бил създаден от Будата, за могат мъже и жени да живеят безупречен живот, без никакви погрешки. Като бикху, вие живеете в цялостна система от обучителни предписания, които се наричат Патимока. Когато живеете под тази дисциплина, дори действията и речта ви да са необмислени, поне не оставят силни впечатления. Не можете да имате пари, така че не можете да идете някъде, освен ако не сте поканени. Безбрачни сте. След като живеете от подаяния, не убивате животни. Дори цветя и листа не повдигате, нито пък предприемате някакво действие, което би смутило естествения поток на живота, вие сте напълно безвредни.  В Тайланд дори си носим цедки за вода, за да филтрираме всяка жива твар във водата, като ларва на комар например. Напълно е забравено нарочно да се убиват живи същества.

Аз вече 25 години живея с това правило, така че не съм извършвал някакви тежки кармични действия. С тази дисцплина човек живее по много безвреден, много отговорен начин. Може би най-трудната част е с речта; речевите навици са сред най-трудните за отказване, но и те могат да имат подобрение. Чрез рефлексия и съзерцание човек започва да вижда колко неприятно е изричането на глупави неща или пък празното дърдорене без причина.

За миряните Правилното Препитание е нещо, което се развива, като опознаете намеренията си относно това, което правите. Можете да се опитате да избягвате умишленото нараняване на други създания или изкарването на прехраната по вреден и недобър начин. Можете да се опитате да избягвате и препитание, което може да е причина други хора да станат пристрастени към наркотици или алкохол или да е причина за застрашаване на екологичното равновесие на планената.

Така че тези трите – Правилно Действие, Правилна Реч и Правилно Препитание – следват от Правилно Разбиране или съвършеното знаене. Започваме да чувстваме, че искаме да живеем по начин, който е благословия за планетата или поне не й вреди.

Правилното Разбиране и Правилният Стремеж имат категорично влияние върху това, което правим и каздваме. И така, паня, или мъдростта,  води до сила: Правилна Реч, Правилно Действие и Правилно Препитание. Сила се отнася до речта и действията ни; със сила ние удържаме сексуалния порив или насилствената употреба на тялото – не го използваме за убиване или крадене. По този начин паня и сила работят заедно в съвършена хармония.

ПРАВИЛЕН СТРЕМЕЖ

Вторият елемент от Осморния път е сама санкапа. Понякога това се превежда като „Правилна Мисъл”, мислене по правилния начин. Но тук качеството е по-динамично – като „намерение”, „поведение” или „стремеж”. Аз предпочитам да използвам „стремеж” – дума, която е някак особено смислена за Осморния път – защото ние наистина се стремим.

Важно е да видим, че стремежът не е желание.  Думата „тана” на Пали означава желание, което идва от невежество, докато „санкапа” означава стремеж, който не идва от невежество. „Стремеж” може да ни се струва като някакво желание, защото на английски използваме думата „желание” за всичко от това естество – независимо дали е стремление или искане. Вие може да мислите, че стремежът е нещо като тана – искане да стана просветлен (бава тана) – но сама санкапа идва от Правилното Разбиране, от ясното виждане. Това не е искане за ставане на каквото и да е; не е желанието да стана просветлен човек. С Правилно Разбиране цялата тази илюзия и начин на мислене вече нямат логика.

Стремежът е чувство, намерение, поведение или движение вътре в нас. Духът ни се повдига, не потъва надолу – не е депресия! Когато има Правилно Разбиране, ние се стремим към истината, красотата и доброто. Сама дити и сама санкапа, Правилното Разбиране и Правилният Стремеж се наричат паня, или мъдрост, и те формират първата от трите секции в Осморния път.

Ние можем да разсъждаваме: Защо още се чувстваме недоволни, дори когато имаме най-доброто от всичко? Не сме напълно щастливи дори да имаме красива къща, кола, идеален брак, прекрасни, умни деца и всичко останало – и със сигурност не сме доволни, когато ги нямаме тези неща!… Ако ги нямаме, можем да мислим: „Ако имах най-доброто, щях да съм доволен.” Но няма да е така. Земята не е мястото за нашето доволство; и не се предполага да бъде.  Когато осъзнаем това, вече не очакваме задоволство от планетата Земя; не предявяваме това искане.

Докато не осъзнаем, че тази планета не може да задоволи всичките ни искания, все питаме: „Защо не можеш да ме задоволиш, Майко Земя?” Ние сме като малки деца, които сучат от майка си, непрестанно опитващи се да вземат всичко от нея и искащи тя винаги да ги храни и да ги прави доволни.

Ако бяхме доволни, нямаше да се чудим за нещата от живота. Но все пак признаваме, че под краката ни има нещо повече от земя; че над нас има нещо, което не разбираме напълно. Ние имаме способноста да умуваме върху живота, да разглеждаме неговия смисъл. Ако искате да узнаете смисъла на живота си, не може да сте задоволени откъм  материални богатства, удобство и сигурност.

И така, ние се стремим да узнаем истината. Вие може да си мислите, че това е някакво самонадеяно желание или стремление:  „За кого се мисля аз? Малкото ми старо аз се опитва да узнае истината за всичко.” Но стремежа го има. Защо ще го имаме, ако не е възможен? Разгледайте концепцията за абсолютната реалност. Абсолютната концепция е много изтънчена; идеята за Господ, за Безсмъртието или вечното, всъщност е много префинена мисъл. Ние се стремим да опознаем тази абсолютна реалност. Животинската ни страна не се стреми; тя не знае нищо за подобни стремления. Но у всеки от нас има една интуитивна интелигентност, която иска да знае. Тя винаги е с нас, но ние сме склонни да не я забелязваме. Не я разбираме. Склонни сме да я отхвърлим или да не й вярваме – особено съвременните материалисти. Те си мислят, че това е една фантазия и че не е реална.

Що се отнася до мен, аз бях много щастлив, когато осъзнах, че планетата не е моят истински дом. Винаги го бях подозирал. Спомням си как още като съвсем малко дете си мислех: „Моето място не е тук.” Никога не съм чувствал особена принадлежност към планетата Земя – още преди да стана монах, никога не съм мислел, че се вписвам в обществото. За някои хора това може да е просто невротичен проблем, но може да е нещо като интуиция, каквато децата често имат. Когато си невинен, съзнанието ти е много интуитивно. Съзнанието на едно дете е по-интиутивно свързано с мистериозните сили отколкото съзнанията на повечето възрастни. Като растем, ставаме обусловени да мислим по много установени начини и да имаме фиксирани идеи за това кое е реално и кое не.  Докато развиваме егото си, обществото ни диктува кое е реално и кое не, кое е редно и кое нередно, и ние започваме да интерпретираме света през тези фиксирани перцепции. Това, което ни се струва очарователно у децата, е, че те още не правят така, все още виждат света с интуитивния ум, който още не е условен.

Медитацията е начин за разусловяване на ума, което ни помага да оставим всички твърди становища и фиксирани идеи. Обичайно, каквото е реално се пропуска, докато на нереалното му отдаваме цялото си внимание. Това представлява невежеството (авиджа).

Разглеждането на нашия човешки стремеж ни свързва с нещо по-висше от животинското царство на планетата Земя. За мен тази връзка изглежда по-реална, отколкото идеята, че това е всичко, което е;  че като умрем, телата ни изгниват и няма нищо повече. Когато размишляваме за тази вселена, в която живеем, виждаме, че тя е много необятна, мистериозна и непонятна за нас. Но когато се доверим повече на интуитивния си ум, можем  да сме възприемчиви за неща, които сме забравили или за които не сме били отворени досега – отваряме се, когато се освободим (пуснем) от фиксираните, условни реакции.

Ние може да имаме фиксираната идея, че сме индивидуалност, че сме мъж или жена, че сме англичани или американци. Тези неща може да са много реални за нас и можем дълбоко да се разстройваме и гневим за тях. Дори сме готови да се избием едни други заради тези условени гледни точки, които поддържаме и на които вярваме, и никога не сме оспорвали. Без Правилен Стремеж и Правилно Разбиране, без паня, ние никога не виждаме истинската природа на тези наши позиции.

Аджан Сумейдо

ЧЕТВЪРТАТА БЛАГОРОДНА ИСТИНА

Каква е Благородната Истина за Пътя, водещ към Преустановяването на страданието? Това е Благородният Осморен Път, който е: Правилно Виждане, Правилно Намерение, Правилна Реч, Правилно Действие, Правилно Препитание, Правилно Усилие, Правилно Внимание и Правилна Концентрация.
Това е тази Благородна Истина за Пътя, който води до Преустановяване на страданието: такова беше видението, прозрението, мъдростта, познанието и светлината, дето се надигнаха у мен относно неща, нечувани досега…
Тази Благородна Истина трябва да се проникне чрез култивиране на Пътя…
Тази Благородна Истина е проникната чрез култивиране на Пътя: такова беше видението, прозрението, мъдростта, познанието и светлината, дето се надигнаха у мен относно неща, нечувани досега.
[Самюта Никая LVІ, 11]

Четвъртата Благородна Истина, като първите три, има три аспекта. Първият аспект е: Има Осморен Път, атангика мага – пътят на спасение от страданието. Нарича се още ария мага, Арийския, или Благороден Път. Вторият аспект е: Този път трябва да бъде развит. Окончателното прозрение за архатството е: Тази път е напълно развит.

Осморният Път е представен в поредица: започва с Правилно (или съвършено) Разбиране, сама дити, отива в Правилно (или съвършено) Намерение или Стремеж, сама санкапа; тези първи два елемента от пътя са групирани заедно като Мъдрост (паня). От паня протича Морално задължение (сила); това покрива Правилна Реч, Правилно Действие и Правилно Препитание – познати също като съвършена реч, съвършено действие и съвършено препитание, сама вака, сама камманта и сама аджива. После имаме Правилно Усилие, Правилно Внимание и Правилна Концентрация, сама ваяма, сама сати и сама самади, които естествено произтичат от сила. Последните три осигуряват емоционалния баланс. Те касаят сърцето – сърцето, което е освободено от себепредставата и егоизма. С Правилно Усилие, Правилно Внимание и Правилна Концентрация сърцето е чисто, свободно от зарази и замърсявания. Когато сърцето е чисто, умът е в покой. Мъдростта (паня), или Правилното Разбира и Правилния Стремеж идват от чисто сърце. Това ни връща там, откъдето започнахме.

Тези, съответно, са елементите на Осморния Път, групирани в три секции:

1. Мъдрост (паня)
Правилно Разбиране (сама дити)
Правилен Стремеж (сама санкапа)

2. Морал (сила)
Правилна Реч (сама васа)
Правилно Действие (сама камманта)
Правилно Препитание (сама аджива)

3. Концентрация (самади)
Правилно Усилие (сама ваяма)
Правилно Внимание (сама сати)
Правилна Концентрация (сама самади)

Това, че ги подреждаме в някакъв порядък не означава, че те се случват линейно, едно след друго – те възникват заедно. Ние може да говорим за Осморния Път и да казваме „Първо имаш Правилно Разбиране, после Правилен Стремеж, после…” Но всъщност представени така те просто ни учат да разглеждаме важността от поемането на отговорност за това какво казваме и правим в живота си.

ПРАВИЛНО РАЗБИРАНЕ

Първият елемент от Осморния Път е Правилното Разбиране, което се надига от прозренията в първите три Благородни Истини. Ако имате тези прозрения, тогава има съвършено разбиране на Дамма – разбирането, че: „Всичко, което е обект на възникване, е обект на отминаване.” Толкова е просто. Не е нужно да отделяте много време в четене на „Всичко, което е обект на възникване, е обект на отминаване”, за да разберете думите, но отнема доста време за повечето от нас действително да знаем какво означава това по един проникновен начин, а не посредством мозъка ни.
Ако използваме съвременния разговорен английски, прозрението е познание изпод лъжичката – то не идва от идеи. Вече не е „Аз мисля, че знам” или „О, да, това изглежда смислено, разумно нещо. Съгласен съм. Харесва ми тази мисъл.” Този тип мислене още идва от мозъка, докато прозрението като познание е проникновено. То просто се знае и съмнението вече не е проблем.
Това дълбоко разбиране идва от предишните девет прозрения. Съответно има последователност, която води до Правилното Разбиране на нещата такива, каквито са, а именно: Всичко, което е обект на възникването, е обект на отминаване и е без-азово. С Правилното Разбиране вие сте се отказали от илюзията за аз, който е свързан със смъртни условия. Още има тяло, още има чувства и мисли, но те са просто това, което са – вече го няма вярването, че вие сте вашето тяло или чувства, или мисли. Ударението е върху „Нещата са такива, каквито са.” Ние не се опитваме да кажем, че нещата не са нищо или че не са това, което са. Те са точно това, което са, и нищо повече. Но когато сме невежи, когато не сме разбрали тези истини, сме склонни да мислим, че нещата са повече от това, което са. Вярваме всякакви неща и създаваме всякакви проблеми около условията, които преживяваме.
Толкова човешка мъка и отчаяние идват от добавената екстра, породена от невежеството към момента. Тъжно е да осъзнаем как нещастието и мъката, и отчаянието на човечеството се базират на делюзия; отчаянието е празно и безсмислено. Когато видите това, започвате да изпитвате безкрайно състрадание към всички същества. Как можете да мразите някого или да му се сърдите, или да заклеймявате някого, който е уловен в този възел на невежеството? Всички са повлияни да вършат нещата, които вършат, от погрешните си представи.

***

Когато медитираме, изпитваме някакво спокойствие, степен на затишие, в която умът се е забавил. Когато гледаме нещо, като цвете, със спокоен ум, го виждаме такова, каквото е. Когато няма вкопчване – нищо, към което да се целим или да отхвърляме, тогава това, което виждаме, чуваме или изпитваме чрез сетивата е красиво, действително красиво. Не го критикуваме, не сравняваме, не се опитваме да го обсебим или притежаваме; намираме наслада и радост в красотата наоколо, защото не е нужно да правим каквото и да е с нея. Тя е точно това, което е.
Красотата ни напомня за чистота, истина и абсолютна красота. Не трябва да я виждаме като съблазън, дошла да ни заблуждава: „Тези цветя са тук само за да ме привличат, за да бъда заблуден от тях.” – това е отношението на стар, медитиращ сърдитко! Когато гледаме представител на другия пол с чисто сърце, ние оценяваме красотата без желанието за някакъв контакт или притежание. Можем да се насладим на красотата на други хора, и мъже, и жени, когато няма егоистичен интерес или желание. Има честност; нещата са такива, каквито са. Това имаме предвид, когато говорим за освобождение, или вимути на пали. Ние сме освободени от онези връзки, които изкривяват и развалят красотата наоколо, като телата, които имаме. Но умовете ни могат да станат така изкривени и негативни, и подтиснати, и обсебени, че вече не ги виждаме такива, каквито са. Ако нямаме Правилно Разбиране, виждаме всичко през все по-дебели филтри и воали.
Правилното Разбиране се развива чрез наблюдение, като използваме учението на Будата. Даммасакаппаваттана Сутта е много интересно учение за обследване и препратка за размисъл. Можем да използваме и други сути от Типитака, като тези, които се занимават с патичасамупада (обусловеното възникване). Това е блестящо учение за рефлексия. Ако вниквате в такива учения, можете ясно да видите разликата между начина, по който стоят нещата като Дамма и точката, в която сме склонни да създадем делюзия за тяхната същност. Затова е необходимо да установим пълна съзнателна яснота за нещата, такива, каквито са. Ако има познание за Четирите Благородни Истини, има и Дамма.
С Правилно Разбиране, всичко се вижда като Дамма; например: ние седим тук… Това е Дамма. Не мислим за това тяло и ум като за личност с всичките й гледни точки и мнения и всички обусловени мисли и реакции, които сме добили с невежеството. Разглеждаме този момент сега като: „Така стоят нещата. Това е Дамма.” Въвеждаме в ума си разбирането, че тази физическа формация е просто Дамма. Не е аз; не е лична.
Освен това, виждаме чувствителността на тази физическа формация като Дамма, а не я приемаме лично: „Аз съм чувствителен” или „Аз не съм чувствителен”, „Ти не си чувствителен към мен. Кой е най-чувствителен?”… „Защо изпитваме болка? Защо Бог създаде болката? Защо не създаде само удоволствие? Защото има толкова нещастие и страдание по света? Не е честно. Хората умират и ние трябва да се разделяме с хората, които обичаме; мъката е ужасна.”
В това няма Дамма, нали? Всичко е себепредстава: „Горкият аз. Не ми харесва това. Не искам да е така. Искам сигурност, щастие, удоволствие и най-хубавото от всичко. Не е честно, че родителите ми не са били араханти (архати), когато съм дошъл на този свят. Не е честно, че никога не избират арахант за премиер на Англия. Ако всичко беше честно, щяха да избират само араханти за премиери!”
Опитвам се да докарам това чувство на „Не е редно, не е честно” до абсурд, за да посоча как очакваме Господ да създаде всичко за нас и да ни направи щастливи и защитени. Хората често си мислят това, дори и да не го казват. Но когато разглеждаме в рефлексия, виждаме: „Така стоят нещата. Болката е ето това, а ето какво е да изпитваш удоволствие. Съзнанието е това. Ние чувстваме. Дишаме. Стремим се.
Когато разглеждаме в рефлексия, съзерцаваме собствената си човещина, такава, каквато е. Вече не я свеждаме до личностно ниво, нито обвиняваме някой, защото нещата не са точно така, както ни харесва или ни се иска. Така стоят нещата и ние сме такива, каквито сме. Може да се питате защо не може да сме съвсем еднакви – със същия гняв, същата алчност и същото невежество; без всичките вариации и изменения. И макар да можете да проследите човешкия опит до основните неща, всеки от нас има своята собствена камма – нашите лични обсесии и наклонности, които винаги са различни в качествено и количествено отношение от тези на някой друг.
Защо не можем всички да сме абсолютно равни, да имаме еднакви неща и да изглеждаме еднакво – едно андрогенно същество? В такъв свят нищо няма да е нечестно, няма да се позволени различията, всичко ще е абсолютно идеално и няма да има възможност за неравенство. Но както познаваме Даммата, виждаме, че в сферата на условностите няма две неща еднакви. Всички са съвсем различни, безкрайно разнообразни и променящи се и колкото се опитваме да приспособим условията към идеите си, толкова повече се разстройваме. Опитваме се да се създаваме едни други, както и общество, което да пасва на идеите ни как трябва да стоят нещата, но винаги се оказваме разстроени. С рефлексия, разбираме: „Така стоят нещата.”, така трябва да бъдат нещата – могат да са само по този начин.
Това не е фаталистична или негативна рефлексия. Не е отношение на: „Така стоят нещата и ти нищо не можеш да направиш.” Това е много позитивен отговор на приемане на потока на живота, такъв, какъвто е. Дори да не е какъвто го искаме, можем да го приемем и да се учим от него.

****

Ние сме съзнателни, интелигентни същества със съхраняваща памет. Имаме език. През изминалите няколко хиляди години сме развили разсъдък, логика и разграничителна интелигентност. Остава да открием как да използваме този капацитет като инструмент за реализирането на Дамма, а не за лични придобивки или лични проблеми. Хора, които развиват разграничителната си интелигентност, накрая често я обръщат срещу себе си; стават много самокритични и дори започват да се мразят. Това е така, защото разграничителните ни способности са склонни да се фокусират върху това какво не е наред. Това представлява разграничаването: виждаме как това е различно от онова. Но какво правите със себе си, докъде стигате? Оказвате се с цял списък от недостатъци и грешки, които ви изкарват абсолютно безнадеждни.
Когато развиваме Правилно Разбиране, използваме нашата интелигентност за рефлексия и съзерцание на нещата. Освен това използваме съзнателност и мъдрост в едно. Вече използваме нашата способност да разграничаваме, но с мъдрост (виджа), а не с невежество (авиджа). Това учение за Четирите Благородни Истини го има, за да ви помогне да използвате интелигентността си – способността да съзерцавате, отразявате и разсъждавате – по един мъдър начин, а не в саморазрушителен, алчен или изпълнен с омраза режим.

ИЗСЛЕДВАНЕ НА УМА

Коренът на страданието е това, което наричаме авиджа – незнаене, или невежество за това как стоят нещата. Това основно невежество е на неразбиране на нашата същинска природа. Ние страдаме заради гледни точки и мнения, навици и условия, които не разбираме. Прекарваме живота си в състояние на невежество, неразбирайки как стоят нещата.

Ако се заслушате в себе си, понякога можете да чуете изявления като: „Трябва да направя това, но не бива да правя онова. Трябва да съм така, а не онака”, или че светът не трябва да е такъв, какъвто е, че родителите ни трябва да са такива или онакива, или не трябва да се държат така, както се държат. Имаме едно конкретно глаголно време, което непрекъснато звънти в умовете ни, защото имаме идея каквот трябва да е и какво не трябва. По време на медитация слушайте това мнение у себе си за това какво трябва да е, просто го слушайте.

Нашата нагласа е да се опитваме да станем нещо, съответно си задаваме цел, създаваме си идеал какво трябва да станем. Може би си мислим, че обществото трябва да е друго, а не такова. Хората трябва да са добри, щедри, разбиращи, любящи, трябва да има братски отношения и да няма егоисти. Правителството трябва да има мъдри лидери, светът трябва да е в мир и т.н. Но светът е такъв, какъвто е в този миг от време и нещата са такива, каквито са. Когато не разбираме това, тогава се борим. Слушайте навътре в себе си това постоянно плачене: „Аз съм такъв, а не онакъв.” И проникнете в това „Аз съм, Аз не съм” с осъзнаване.

Ние сме готови да реагираме и да приемаме за даденост, че всичкото това „Аз съм” и „Аз не съм” е истина. Създаваме се като личност и се привързваме към спомените си. Помним нещата, които сме научили, помним какво сме правили – по правило, по-екстремните неща; склонни сме да забравяме по-обичайните неща. Ако правим недобри, жестоки, глупави неща, имаме неприятни спомени в живота, изпитваме срам и вина. Ако правим хубави неща, проявяваме щедрост и добрина, тогава имаме хубави спомени в живота си. Когато разгледате този факт, ще станете по-внимателни относно това какво правите и казвате, защото ако сте живели живота си глупаво, ако сте реагирали импулсивно от желание за незабавно удовлетворение или с намерение да причините болка или дисхармония, или да използвате другите, ще бъдете изправени пред ум, изпълнен с  много неприятни спомени.

Хора, които са водили много егоистичен живот, трябва да пият, да вземат наркотици, непрекъснато да се държат заети с нещо, за да не поглеждат спомените, които изскачат в ума им.

В процеса на пробуждане, по време на медитация, ние внасяме яснота относно условията на ума тук и сега, като просто сме осъзнати за това чувство на „Аз съм, Аз не съм”. Разглеждайте чувствата на болка и удоволствие, спомените, мислите и мненията като нетрайни, анича. Характеристиката на преходността е обща за всички условия. Колко от вас прекарват деня в действително изследване на това, докато седите, стоите или лежите? Изследвайте това, което виждате с очите, чувате с ушите си, вкусвате с езика си, помирисвате с носа си, усещате и преживявате с тялото си, мислите с ума си…

Мисълта „Аз съм” е нетрайно условие. Мисълта „Аз не съм” е нетрайно условие. Мислите, спомените, съзнателното мислене, самото тяло, емоциите ни – всички условия се променят. При практикуването на медитация трябва да сте много сериозни, смели и храбри. Трябва действително да изследвате, да имате смелостта да надникнете в най-неприятните условия в живота, а не да бягате в търсене на спокойствие или забрава на всичко. Випасана е практика на гледане в страданието. Тя е конфронтация с аза, с това, което мислим за себе си, с нашите спомени, с емоциите ни, приятни, неприятни, индиферентни. С други думи, когато тези неща се надигнат и ние сме осъзнати за страданието, а не го отхвърляме, подтискаме или игнорираме, използваме възможността да го изследваме.

И така, страданието е наш учител.  То ни учи, съответно ние усвояваме урока си, изучавайки самото страдание. Винаги ме удивлява как някои хора мислят, че никога не страдат. Те си казват: „Аз не страдам. Не знам защо будистите непрекъснато говорят за страдание. Аз се чувствам прекрасно, изпълнен съм с красота и радост. Толкова съм щастлив през цялото време. Намирам живота за едно фантастично преживяване, интересен, очарователен, една безкрайна наслада.” Такива хора имат склонността да приемат тази страна на живота и да отхвърлят другата, защото неизбежно това, което ни носи наслада, изчезва и тогава съжаляваме. Желанието ни да бъдем в непрестанно състояние на наслаждение ни води до всякакви проблеми, трудности и ситуации. Страданието не се дължи само на трагични неща като терминален рак или загубата на любим човек; страданието може да се появи около нещо съвсем обичайно, като четирите позиции на седеж, стоеж, ходене и лежане. В тях няма нищо екстремно.

Ние съзерцаваме нормалното дишане и обичайното съзнание. За да разберем съществуването, ние съзерцаваме обичайните чувства, спомени и мисли, а не се вкопчваме в разни фантастични идеи и схващания, за да разберем крайностите на съществуването. Не влизаме в разсъждения за абсолютната цел на живота, Бог, дявола, рая и ада, какво става след като умрем и реинкарнацията. В будистката медитация просто наблюдавате тук и сега. Раждането и смъртта, които се случват тук и сега, са началото и края на най-обичайните неща.

Съзерцавайте началото. Когато мислите за раждане, си казвате: „Аз бях роден”, но това е голямото раждане на тялото, което ние не помним. Обичайното раждане на „аз”, което изпитваме в ежедневието е „Аз искам, аз не искам, аз харесвам, аз не харесвам.” Това е раждане, или търсене на щастие. Съзерцаваме обичайния ад на нашия собствен гняв, на гнева, който се надига, на горещината в тялото, на антипатията, на омразата, която изпитваме в ума си. Съзерцаваме обичайния рай, който изпитваме, щастливите състояния, блаженството, лекотата, красотата на тук и сега. Или просто тъпото състояние на ума, предверието на ада, забравата, нито щастливо, нито нещастно, просто тъпо, скучно и индиферентно. В будистката медитация ние наблюдаваме тези състояния в себе си.

Съзерцаваме собственото си желание за власт и контрол, да контролираме някого другиго, да станем известни или да станем някой, който е на върха. Колко от вас, когато научат, че някой е по-надарен, искат да го смачкат? Това е ревност. Това, което трябва да правим в медитативната си практика, е да виждаме обичайните ревности или омразата, която можем да изпитаме към някой, който се възползва от нас или ни дразни; алчността или похотта, която можем да изпитаме към някой, който ни привлича. Нашият ум е като огледало, което отразява вселената, и вие гледате отражението. Преди сме вземали тези отражения за реалност, били сме омагьосвани, отблъсквани от тях или ни е било все едно. Но във випасана ние просто наблюдаваме, че всички тези отражения са просто променящи се условия. Започваме да ги виждаме като обект, а не като аз, докато, когато сме невежи, сме склонни да търсим идентичност с тях.

В практиката ние разглеждаме вселената такава, каквато се отразява в умовете ни. Няма значение какво ще преживее някой друг; един медитатор ще седи тук и ще преживява всякакви блестящи светлини, цветове, впечатляващи образи, Буди, небесни създания, дори ще долавя вълшебни аромати, ще чува божествени звуци и ще си мисли: „Каква прекрасна медитация. Какво великолепие ме осени. „Сиянието” – едно божествено създание като сияен ангел ме докосна и изпитах екстаз.  Това е най-възвишеното преживяване в живота ми… цял живот съм чакал такова нещо.” В същото време медитаторът до него си мисли: „Защо нищо такова не ми се случва на мен? Цял час седя, гърбът ме боли, подтискам се, искам да избягам, чудя се защо, за бога, дойдох на този ритрийт.” Трети може да си казва: „Не мога да ги търпя тези хора с глупавите им идеи и фантазии, отвращават ме, карат ме да изпитвам само ужасна омраза и неприязън. Мразя тази статуя на Буда до прозореца, иде ми да я строша. Мразя будизма и медитацията!”

Кой от тези трима души е добър медитатор? Сравнете този, който вижда деви да танцуват в небето, с този, на когото му е скучно, индиферентно и тъпо, и с този, който е изпълнен с омраза и отвращение? Девите и ангелите, които танцуват в небесните селения, са анича, нетрайни. Скуката е анича, нетрайна. Омразата и отвращението са анича, нетрайни. Съответно, добрият медитатор, този, който практикува правилно, разглежда нетрайната природа на тези условия.

Когато говорите с някой, който вижда деви и преживява ярки светлини, започвате да се съмнявате в собствената си практика и си мислите: „Може би не съм способен на просветление. Може би не медитирам правилно.” Съмнението като такова е нетрайно. Каквото се надигне, отминава. Добрият медитатор е този, който вижда нетрайната природа на блаженството и екстаза, или преживява тъпота, гняв, омраза и отвращение и осъзнава нетрайната природа на тези качества по време на седеж, вървеж или легнало положение.

Каква е вашата нагласа? Много ли сте позитивни към всичко? „Харесвам всички тук. Вярвам в ученията на Будата, вярвам в Даммата…” Това е вярващ ум. Той вярва и подобен ум може много бързо да създаде и изпита блажени неща. Някои от селяните в Тайланд, хора, които нямат почти никакви знания, които едва четат и пишат,  понякога преживяват блажени състояния, виждат светлини, деви и всякакви неща, и вярват в тях. Когато вярвате в девите, ги виждате. Когато вярвате в светлините и небесните селения, ги виждате. Вярвате, че Буда ще дойде и ще ви спаси, и той ще дойде и ще ви спаси. Каквото вярвате, това ви се случва. Вярвате в призраци, феи, елфи, не се съмнявате в тези неща и откривате, че те ви се случват. Но те пак са анича, нетрайни, преходни и без-азови.

Повечето хора не вярват във феи и деви и смятат, че тези неща са глупави. Това е негативният тип ум, този, който е подозрителен и се съмнява, който не вярва в нищо. „Аз не вярвам във феи и деви. Не вярвам в никакви такива неща. Абсурд! Покажете ми фея!” Съответно подозрителният и скептичен ум никога не вижда такива неща.

Има вяра, има съмнение. В будистката практика ние разглеждаме вярата и съмнението, които преживяваме в ума си и виждаме, че тези условия се променят.

Аз съм разглеждал съмнението като знак. Задавам си въпрос като: „Кой съм аз?” и после слушам за отговор – нещо от рода на „Сумейдо Бикху”.  След което си казвам: „Това не е отговорът, кой си в действителност?” Виждам борбата, реакцията на навика да намеря отговора. Но не приемам никакъв концептуален отговор. „Кой седи тук? Какво е това? Какво е това тук? Кой мисли? Какво е това, което мисли?” И когато се надигне състояние на несигурност или съмнение, аз разглеждам тази несигурност като знак, защото там умът спира и се изпразва, и се надига празнота.

Открих за себе си този вещ способ за изпразване на ума – задавайки си въпроси без отговор, които са причина за надигане на съмнение. Съмнението е нетрайно условие. Формата, познатото, също са нетрайни. Незнаенето също е нетрайно. Има дни, когато просто излизам и гледам природата, наблюдавам се как стоя и гледам земята. Задавам си въпроса: „Земята отделна ли е от мен?” „Какво е това, кой е този, който вижда земята?” „Това земята ли е с онези листа, листата в ума ми ли са, или извън него?” „Какво е това, което вижда, очната ябълка ли е?” „Ако извадя окото си, то отделно ли ще е от мен, пак ли ще виждам онези листа? Или има ли я земята там, когато не гледам?” „Кой е този, който е съзнателен за това?” И звукът. Правил съм някои експерименти със звука, защото зрителните обекти имат определена солидност, като тази стая – тя е относително трайна, поне за деня. Но звукът е действително анича – опитайте да уловите звук и да го задържите.

Изучавам сетивата си по този начин – могат ли очите ми да чуят звук? Ако отрежа ушите си и тъпанчетата, ще има ли звук? Мога ли да виждам и чувам в един и същи миг? Всички сетивни органи и техните обекти са нетрайни, променящи се условия. Помислете сега: „Къде е майка ми? Къде е майка ми в този момент? Ако мисля за нея в апартамента й в Калифорния, това е концепция в ума ми. Дори да си мисля „Калифорния е ей там”, това там пак го мисли умът. Майката е концепция, нали? Тогава къде е майката? Тя е в ума: когато думата „майка” изскочи, чувате думата като звук и тя извиква ментален образ или спомен, или чувство на харесване, нехаресване или индиферентност.

Всички концепции в ума, които взимаме за реалност, трябва да се изследват: знайте какво правят концепците на ума. Забележете удоволствието, което получавате, когато мислите за определени концепциии, и неудоволствието, които други концепции ви носят. Имате предразсъдъци, пристрастия за раса, националност – всички те са концепции или концептуални пролиферации. Мъжете имат определени нагласи и пристрастия към жените и жените имат определени нагласи и пристрастия към мъжете: това е свойствено за тези идентичности. Но в медитация „жена”е концепция, и „мъж” е концепция, чувство, перцепция в ума. В практиката випасана вие прониквате с прозрение в природата на всички условия, груби и фини. Прозрението разбива илюзиите, които тези концепции ни дават, излюзиите, че са реални.

Като си говорим така, хората могат да се запитат: „Как се живее в това общество, щом е нереално?” Будата направил много ясно разграничаване между конвенционална (условна) реалност и абсолютна реалност. На конвенционалното ниво на съществуване вие използвате условности, които носят хармония на вас и на обществото, в което живеете. Какви условности носят хармония? Неща като това да сме добри, съзнателни, да не правим неща, които предизвикат дисхармония, като кражби, измами, злоупотреба. Уважение към другите същества, състрадание, внимание, стремеж да помогнем – всички тези условности носят хармония.

Според будисткото учение, на конвенционално ниво,  ние живеем, правейки добро и въздържайки се от лошо, с тяло и реч.  Не е като да отхвърляме конвенционалния свят – „Не искам да си имам нищо общо с него, защото е илюзия.” – това пак е илюзия. Мисленето, че конвенционалния свят е илюзия пак е мисъл.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

„Вечно щастие”

… Медитираме, наблюдавайки дъха си, съзерцавайки вдишването и издишването. Използваме чистото внимание,  осъзнаването на тялото, докато вървим, стоим, седим и лежим. Вместо да се омайваме, отваряме ума си за условията, такива, каквито са в настоящия момент.

Забележете как дори на красиво място като това можем да си докараме страдание. Когато сме тук, може да искаме да сме някъде другаде; когато вървим, може да искаме да седим; когато седим, може да искаме да вървим. Когато медитираме, мислим какво ще правим след този ритрийт. После, след ритрийта, ни се ще пак да се върнем тук… безнадеждно, нали?

Преди да дойдете на този ритрийт сте си имали грижи вкъщи и сте си мислели: „Нямам търпение да ида на ритрийта.” А като сте тук, вече копнеете: „Нямам търпение тази работа да свърши.” А може би ставате много спокойни, седейки и мислейки си: „Искам винаги да ми е така.” Или се опитвате да си докарате онова блажено състояние от вчера, но вместо това ставате все по-раздразнени.

Когато достигнете тези хубави, блажени състояния, вие се вкопчвате в тях, но после трябва да ядете или да правите нещо. И ви е криво, че сте изгубили това блажено състояние. Или може би не сте достигали до никакви блажени състояния: надигнали са се само куп разстройващи спомени, гняв и раздразнение. Другите блаженстват и на вас вече ви е криво, защото изглежда, че всички имат облага от този ритрийт, само вие не…

Така започваме да наблюдаваме, че всичко се променя. Тогава имаме възможността да наблюдаваме как създаваме проблеми или се привързваме към хубавото, или създаваме всякакви усложнения около моментните условия; искаме нещо, което нямаме, искаме да задържим нещо, което имаме, искаме да се отървем от нещо, което имаме. Това е човешкият проблем на желанието,  нали? Винаги търсим нещо друго.

Помня, че като дете веднъж исках една конкретна играчка. Казах на майка ми, че ако ми я купи, вече никога няма да искам нещо друго. Тя щеше да ми е напълно достатъчна. И вярвах в това – не казвах лъжа; единственото нещо, което тогава ме спираше да бъда истински щастлив,  беше, че нямах играчката, която исках. И така майка ми купи играчката и ми я даде. Може би за пет минути съумях да изпитам някакво щастие и после трябваше да започна да искам нещо друго. Получавайки каквото искам, изпитах някакво удовлетворение и щастие и после се надигна желанието за нещо друго. Споменът ми е много жив, защото бидейки толкова малък, аз искрено вярвах, че ако получех онази играчка, която исках, ще бъда вечно щастлив… А разбрах, че „вечното щастие” е невъзможност…

Из „Така стоят нещата” Аджан Сумейдо

МЕДИТАЦИЯ И ЧЕТИРИТЕ БЛАГОРОДНИ ИСТИНИ

УБЕЖИЩЕ В ТРИТЕ СКЪПОЦЕННОСТИ
Практикуване на Дамма

„Истинното съзерцание води до мъдрост: без съзерцание мъдростта чезне. Познайте как се култивира и руши мъдростта и извървете Пътя на нарастването.“

Даммапада, стих 282

Разсъждавате на езика на Дамма или така, както стоят нещата, а не на езика на „моето“, „как аз дишам“ и „моят дъх“ и на всички условия, които се надигат от това допускане: „Моето дишане, моят дъх, моето тяло…“ Бъдете Буддо – убежището „Будданг сарананг гачами“, пробуденото съзнание на един индивид. Всички ние сме отделни индивиди в този момент. Това е привидната конвенционнала реалност на този момент. Аз съм тук, а вие сте там. Но ние не наблягаме на факта, че аз седя тук, а вие – там, а всички участваме в тази практика на осъзнатост – осъзнавате къде седи тялото ви, какви условия изпитвате… И после, в медитация започваме с най-очевидните условия в настоящето – стойката и дъха. Вдишваме на „Буд“, издишваме на „до“. Мислите думата, докато наблюдавате вдишването. Това ще ви запази от отнасяне и после издишвате със сричката „до“. Вижте как е… Опитайте няколко минути, просто за да добиете някаква моментна опитност на този етап…

Тази вечер е нашата първа вечер. Знам, че сте пътували, оставили сте домовете си, за да дойдете на това здравословно място. Трябваше и да се настаните, така че сигурно сте изморени. Но също така ще използвам това време да ви дам няколко размисли за това събитие – водената медитация беше опит да ви дам основата, на онези, които вече са развили практиката, както и на онези, които никога не са медитирали. Аз знам, че има толкова много истории за медитирането, както че е прекрасно изживяване, така и че е ужасно. Някои хора мислят, че медитацията е много трудна и че те не са готови за нея или имат съмнения за способността си да я правят. Но Аджан Ча винаги е говорел за медитацията като за «почивен ден на сърцето». Помня, когато за първи път го чух да казва това, си го преведох: „почивен ден на сърцето“. Почивен ден ли? За мен не е никакъв почивен ден, а тежка работа! Отношението ми включваше много волеви, интензивни практики и целият психологически механизъм беше целево ориентиран, да постигна, да се докажа, да получа нещо, да стигна донякъде. А основното в медитацията е, че това отношение не помага. Всички тези „Давай“, „Успей“, „Завладей“… „Труди се за добър резултат“ са все волеви действия. По онова време аз имах предостатъчно воля и можех да се насиля да правя всякакви неща, но резултатът никога не беше много спокоен и определено не освобождаващ. С разсъждението на Аджан Ча за „почивния ден на сърцето“ започнах да си мисля: „почивния ден“ го проспиваш, защото можеш да си почиваш, не е нужно да се пробваш или доказваш. Защото си в почивен ден. Почивният ден на сърцето всъщност е на ума. Разсъждавайте върху това и забележете личните си настроения към будистката медитация, каквито и да са те. Дали очаквате нещо, дали се боите или си мислите, че е трудно, или че го можете, или че не го можете… Каквото и да мислите, бъдете Буд-до – наблюдателят. Това е моят съвет. Буддо приема всичко лекота. Будата не учи да сме придирчиви, да избираме, да имаме предпочитания, харесвания и нехаресвания, или опити да получите нещо, или да се отървете от нещо. Будата учи на осъзнатост. Буддо е пълното приемане на всичко – болката в тялото, удоволствието, добрите мисли, лошите мисли, щастието, тъгата, отчаянието… Каквито и емоционални качества да преживявате, Буддо не е осъдителен, не заклеймява, не критикува, а само забелязва, разграничава. Това отношение се оказа много полезно за мен, за да се справя със собствения си характер, който беше много американски условена личност. Бидейки американци, вие сте отгледани за победители, да стигнете далече, да се докажете – всичко е съревнование. И въпреки че американските ценности са много извисени относно равенство и егалитаризъм и т.н., резултатът е едно безкрайно съревнование. Възпитават ви да се състезавате – кой тича по-бързо, кой е по-висок… Винаги се сравнявате с онези, които мислите, че са по-добри или че могат да правят нещата по-добре от вас. И освен това човек лесно може да погледне със снизхождение към онези, които не са толкова добри колко вас. В медитацията нашето отношение към това его е да го наблюдаваме, не да го подсилваме или съдим, да го забелязваме, да бъдем Буддо – знаещият за това как стоят нещата. И после, разсъждението при випасана винаги е: всички условия са нетрайни. Това са всички обусловени феномени, тялото, позата на тялото, усещанията му, сетивата – какво виждате, чувате, помирисвате, вкусвате и докосвате. Всичките ви емоции, спомените… Всичките психо-физиологични условия, които изпитваме в момента, се свеждат до нетрайността – анича. Това включва от най-финото до най-грубото, защото обусловените феномени имат безкрайно разнообразие, качества и количества и т.н. Те вечно се променят и винаги се  движат като дъха ви. Имате вдишването, което обуславя обратното – издишването. Вижте тези времена, обществото с икономическата криза, която всички преживяват особено в Европа или Америка, където идеята за прогреса беше идеалът, от който всички функционирахме – че всичко ще става все по-добре. И че прогресът е просто движение от по-добро към по-добро. Разбира се, един будист, който знае Дамма, знае, че човек може да прогресира само до една точка и после тръгва в другата посока – също като дишането. Можете да вдишате само толкова и после трябва да издишате. Едното зависи от другото. Това е приложимо за всички обусловени феномени – дали са икономически, политически, социални… Дали минават през сетивата – зрение, звук, мирис, вкус, допир… Дали са емоционални или са нещо физическо – Слънцето, Луната, звездите, вселената. Будата сочел не към нещата, които са толкова далечни, толкова извън директната ни способност да ги наблюдаваме, а към по-очевидните реалности на тук и сега: това физическо тяло и неговите ментални активности. Веднъж разберем ли от толкова, после останалото е приложимо за цялата вселена. Екстраполира по макрокосмична скала. Но макрокосмосът на личните съзнателни моменти в този миг е ограничение, което всички изпитваме чрез физическите форми, с които живеем. Ние се учим от това тук – от тази форма, от това как е тя, с менталните й състояния, каквито и да са те: добри, лоши, вдъхновени, депресивни, правилни, погрешни… Емоциите, спомените, сензорният контакт в различните му форми. Когато внимавате, когато сте съзнателни, Буддо знае как стоят нещата: всички условия са нетрайни. Тези думи – Буддо и Даммо, те вървят заедно. Буда и Дамма. Будата предполага следното… Ето, вие имате Буда-рупа, като тази зад мен, на пианото има образ на Буда. Тази Буда-рупа е човешка форма. Какво означава тя за вас? Дали представлява някакъв исторически мъдрец от миналото? Това е Даммаджака Буда, учи на Четирите Благородни истини, с мудрите и всичко останало… Но това е човешка икона, човешка форма, но представлява индивидуалното състояние на осъзнатост. Пробуденото внимание. Ако сте забелязали, всички образи на Буда имат това изражение на наблюдателност, на пробудено съзнание. И обичайно са мирни форми. И това е икона, която използваме в будизма, но в другите религии като че ли нямат такава форма. Да я сравним с християнския символизъм, с разпятието, или с различните форми на страст в европейските скулптури. Помня когато веднъж бях Париж, разхождах се в парка близо до Айфеловата кула, в този прекрасен обществен парк с едни огромни бронзови скулптури на бойци. Мъжки фигури в състояние на страст, войнственост и гняв. Страховити мъжки фигури. А женските фигури обикновено бяха на доста отблъскващи жени – неприятно изглеждащи. Образи на кралици или високопоставени дами, които си мислят, че са по-добри от другите. И когато минавате покрай тези обществени скулптури в парка, те имат определено въздействие върху ума. Мъжката фигура е воин, борещ се, гневен, завладяващ, а женската фигура е много авторитарна, надменна, самонадеяна форма на женска фигура. И после отидохме в музея „Гиме“ в Париж, който беше наблизо с експозиция на ориенталско изкуство. И така, влязохме в „Гиме“, където имаше много добра колекция на буда образи от Камбоджа. Разбира се, французите са майстори в разполагането на образите под осветлението. Видяхме най-смирените скулптурни форми на Буда от камък и те представляваха човешката форма в състояние на внимание. Не беше воин, не се държеше като някакво величие, като крал или кралица или някой важен. Не се опитваше да се наложи посредством страстите и емоциите, а посредством покоя и мира. Това именно е Буддо. Тази дума, тази мантра Буддо, която развиваме и култивираме това чувство на Буддо в живота си. И това не означава, че се опитваме да станем Буда като някакво лично постижение – тогава смисълът би се загубил. Това е намиране на убежище винаги в тук и сега, като се учим да се доверяваме на тази способност, която всеки от нас има – да внимаваме в настоящето. В ритрийт като този започваме с очевидното – седежа, позата и дишането. Защото те са тук и сега. После предлагам употребата на тази мантра Буддо, защото се опитвам да предизвикам тази идея у вас, че вие сте някой, който трябва да получи или направи нещо. Защото ние можем да подходим към будистката медитация от ъгъла на „Аз трябва да постигна концентрация, нещо, което нямам, трябва да се отърва от бродещия ум, от недостатъците си…“ Това е чувството на аза, който трябва да получи нещо. Медитираме, за да получим нещо в бъдеще или за да се отървем от нещо, което имаме, пък не искаме. Будисткото учение е много директно. Когато приемаме убежища, още съвсем в началото, когато приемате трите убежища, това е изявление, независимо дали е само церемония или не, е изявление, че вече сте в убежището на просветлена осъзнатост. Когато разсъждавате за това от его позицията, то няма смисъл. Защото егото не е просветлено. Егото никога не може да е осъзнато за себе си, но вие можете да бъдете осъзнати, че има един Буддо, който е осъзнат за егото. Това е размишление за наблюдение, за да се научите да не изхождате от основната делюзия „Аз трябва да медитирам, за да получа или да се отърва от нещо.“ По-скоро трябва да развиете едно отношение на напомняне, че сте човешко същество. Това е учение за човешки същества. Едно древно учение, което Будата дава след просветлението си. Той използва Четирите Благородни истини за своя първа проповед след просветлението си. Това е много интересен ъгъл, който Будата използвал, защото той посочил нещо, което ние всички познаваме – страданието. В страданието няма нищо неуловимо. Всичко можем да го разберем.
За богати, бедни, мъже, жени, за всяка възраст – млади, стари, страданието е обща връзка, която всички имаме като хора, и като създания, защото и животинският свят страда. Будата взема това много банално и обикновено човешко преживяване и го поставя в категорията на благородна истина. Това е много интересно, защото будизмът е единствената религия, която прави това. Ще ви дам пример с интерфейсните срещи в Лондон. Сега Англия е мултирелигиозно общество, вече не е само християнско. Има много мюсюлмани, индуси, будисти и всякакви други форми на религиозни движения. Там се провеждат тези интерфейсни срещи, на които се опитваме да разберем другите религии. И разбира се, другите религии не разбират съвсем будизма. Особено теистичните като юдаизма, християнството и исляма, защото те винаги започват отгоре: „Аз вярвам в Бог“ или пък с други твърдения за Абсолюта. А твърдението на Буда е благородна истина, не абсолютна – че има страдание. Той взема това най-типично човешко преживяване и го поставя като Първа благородна истина след просветлението си. Имаме твърдението: Има страдание. Има дукка. И това е благородна истина. Благородното в тази истина е, че ние променяме отношението си от „Аз страдам“ на „Има страдание“. Забележете разликата. Аз страдам заради това или онова, заради вас, заради времето, заради здравето си. Разглеждаме страданието като нещо, което не искаме, като нещо, причинено от външни източници. Но в това няма нищо благородно, просто така ни изглежда от нашия обичаен начин на мислене и конвенционалните ни гледища. Но сега предизвикателството е да се пробудим, че има страдание, за което не трябва да виним някой или нещо външно, а просто да го приемем. Има го това чувство на тревожност за бъдещето или безпокойство, или съжаление, или вина за миналото, или може да е само на нивото на тревожността. Може да е много силно чувство на преследване и после на гняв и раздразнение за това как се отнасят с вас. Ние мислим, че този, който ме тормози, който злоупотребява с мен, той е причината за страданието ми, но имаме една благородна истина. Тази личност физически ме мъчи, наранява тази форма, но моето страдание са моят гняв и неприязън към въпросния човек. Има разлика дали просто съм уловен в гняв, омраза и неприязън, тогава страдам от злоупотребата, която някой друг проектира към мен. Но ако аз използвам паня, или мъдрост, дори физически да съм наранен, не си създавам страдание в ума. Това са пътищата на мъдростта. Понякога животът ни засипва с несправедливи обвинения и злоупотреби от другите, и ние си мислим, че не е честно и от его позицията е болезнено, и тенденцията е да мислим, че вината е на някого другиго, но по този начин ние се променяме от благородната истина „Има страдание“ към наблюдение на нашето нежелание, на начина, по който сме програмирали условието да мразим някого. И това, което знае тези ментални състояния, е Буддо, който знае Даммата, Даммо. Буддо знае как стоят нещата – всички условия, които преживявате, каквито и да са те сега, физически, емоционални или ментални, било то приятни или болезнени, са нетрайни, анича. Това е ключова дума за изследване на начина, по който стоят нещата. Това наричаме випасана медитация, която е прозрение, вникване в начина, по който стоят нещата. И тези будистки учения: първата проповед, Четирите Благородни истини, са много вещи способи, който Будата е дал преди 2552 години. И затова, в наши дни, в съвременна Малайзия, това учение е приложимо, нали? То не е за някакво екзотично време в Индия, в миналото, нито за индийската култура, то е за нашето човешко състояние. Приложимо е за нас, в Англия, навсякъде – страданието и преустановяването му.
Това е вечно учение, защото е приложимо за условията, които и ние, и Будата е изпитал в древна Индия преди 2552 г. Приложим е и в този момент, тук, на това здравословно място, в тази прекрасна страна. Ние пак можем да създаваме безкрайно страдание тук. И после да виним другиго за него, или пък себе си. За времето на нашия ритрийт тук ще се опитвам да ви окуражавам с такъв вид размисли и да ви насочвам – наблягането винаги е на Даммата тук и сега. Ние имаме нуждата да ни се напомня, защото светският ум, обусловеното его винаги мисли да направи нещо сега, за да получи нещо в бъдеще. Аз живея в Англия от 1977 г., това са 33 години.
Първото нещо, което забелязах у будистите там, у британските будисти, че бяха ревностни медитатори. А все още имаха толкова съмнения. Някои от тях бяха много прилежни и сериозно практикуващи най-различни техники, които бяха на разположение по това време в Англия. Един мъж, спомням си го, беше пенсиониран юристконсулт,
голям джентълмен, вежлив, истински британец, който 20 години беше практикувал една медитативна техника. Много строга медитативна техника. Един ден човекът дойде и каза: „Знаете ли, Аджан Сумейдо, правя това 20 години и нищо не получих.“ Това беше казано с отчаяние, защото въпреки добрите намерения и целенасоченост,
основният проблем никога не е бил разбран. „Аз правя това, за да получа някакви резултати в бъдеще.“ „Ако усърдно практувам тази техника, отново и отново, трябва да получа някаква награда или някакво прозрение за бъдещето.“ И след 20 години, като човекът имаше и светилище в дома си, и аз знам, че той беше много дисциплинирана личност… това чувство на отчаяние… „20 години, и не стигнах до никъде.“ И аз му посочих, той така и не бе разсъждавал върху това какво точно прави. Имаше вяра в техниката или в някаква идея, че ако не спира да я практикува, ще бъде възнаграден по някакъв начин. Така функционират егото и културалното обусловяване. Толкова сме свикнали с това, толкова ни е близко, толкова сме се идентифицирали, че не можем да го виждам. Тук идва намесата на убежищата – Будда, Дамма, Санга, те не служат за идентифициране, нито са някакви екзотични думи, някаква будистка терминология. Те са вещи способи да стигнем до причините за страданието. Не аз, Аджан Сумейдо, мога да реша или да бъда просветлен, или да стигна до някъде в практиката. Предавайки се на Буддо, на осъзнаването, зазпознаваме и разбираме Даммата.
Хората ме питат: „Какво постигна за 43 години като будистки монах?“ Искат да ме поставят в категории. „Соттапана ли си?“ „Да не си Сакадагами?“ „Да не си Анагами?“ „Арахант ли си?“ Защото хората разглеждат това от гледна точка на егото, вземат тези терминологии и ги прилагат като постижения, лични, индивидуални постижения. Но когато истински се взрете в структурата, дадена ни от Будата в Пали Канона, ученията не са за постижения, а за отпускане, за отказ, чрез осъзнаване.  Докато има невежество за Дамма, колкото и да са добри намеренията ни на личностно ниво, стигаме само дотам и не можем да продължим нататък. Това може да е веща, добра Дамма, но за освобождението трябва да се откъснем от обусловените предположения, които имаме, в незабавно осъзнаване на тук и сега, и да култивираме това. Този ритрийт е опит да ви окуража към това и да ви го напомням, защото вие ще забравите, впримчени в собствения си сценарий и навици. Не е някакво сурово поучаване как да правите нещо, а да ви окуража да се пробудите и да се доверите, да сте в състояние да разпознаете какво е осъзнаване, какво е убежище, за да можете да му се доверите и да имате сигурност в него. Та след 20 години да не кажете: „Ох, аз медитирам най-прилежно вече 20 години и съм доникъде.“ При въпросния мъж егото казваше: „Аз съм доникъде“, защото той беше очаквал да е стигнал донякъде. От гледна точка на моя опит, моята личност, моята индивидуалност, моето его няма никакво движение нанякъде, не се е променило особено. Но това чувство на разбиране и тази увереност в отказа са нараснали. Когато видите, когато си докажете, разследвайки, и сами се уверите в покоя, който идва от пускането и отказа, тогава това изобщо не е лично постижение. Не мога да си го припиша като личен резултат от усилията ми да медитирам. То е като завръщането в онова естествено място, което наричаме „безсмъртна реалност“, вместо вечно да сме заблудени и ограничени от смъртните условия, с които се идентифицираме. Аджан Ча би нарекъл това на обичайния ни език „нашия истински дом“. Има една хубава книжка на аглийски, казва се „Нашият истински дом“. Кой е нашият истински дом? Малайзия? Куала Лумпур? За мен – дали моят истински дом е в Сиатъл, Вашингтон, или в „Амаравати“, Англия, или в Уат Па Понг в Тайланд? Къде ми е мястото? Къде е истинският ми дом? И разбира се, когато Аджан Ча говореше за истинския ни дом, той сочеше тук. Винаги посочваше: „Наблюдавай ума си.“ На тайландски „дуджи“. Наблюдавай, бъди пробуденият, бъди съзнателно, будно същество, така че да разследваш условията, които изживяваш, не посредством идентичността или преценката, а посредством разграничаването. Буддо е нашата способност да наблюдаваме изменяемостта на обусловените феномени, каквото и да е тяхното качество – приятно, неприятно… Каквито и да са условията, вдишване или издишване, вдъхновение или отчаяние, емоционалните нагласи… Това, което осъзнава условията, не е условие. Просто за удобство го наричаме „Буддо“ и това е Убежището и позицията, която заемаме сега, по време на този ритрийт, да бъдем това осъзнаване, а не да сме някой, който ще стигне донякъде посредством медитация.
Давам ви това като размисъл и ще имаме време за дискусии в бъдеще, но знам, че това много пъти е трудно за разбиране, защото е вървене срещу целия обусловен процес на всяка култура. Това е опит за… Преживявал съм какво е да вървиш срещу потока на света, срещу предположенията на едно невежо общество. Намирам го за още по-трудно сега, живеейки в Европа, където, да, имаме стабилно правителство, и въпреки икономическите сривове, ние, в манастира, не сме потърпевши. Ние дори не бихме разбрали, че има проблем, ако не дойдат хората да ни кажат. От гледна точка на условията, това е чудна държава за живот, добре управлявана, с относително сносна икономика. Сега може да има проблеми… но кой знае какво ще стане? Но дори в най-добрите времена светът и обществото се променят, където и да идем, виждаме невероятна миграция на хора, емиграция… хора се местят от едно място на друго, пренаселеност, замърсяване и всичките предсказания за Страшния съд, които процъфтяват, това все е време на много промени и неконтролими неща, за които можем да се тревожим. Но това, което можем да направим, е да култивираме това осъзнаване, което ще ни позволи да се справим с условията по местата, на които живеем, с опитностите, които ни връхлитат.

Нека изпеем молитвата, преди да приключим.

Текстът е транскрибиран от беседата „Медитация и Четирите Благородни Истини” на Аджан Сумейдо, проведена през януари 2010 година в Джанда Байк

Поносимото раздразнение от съществуването
Ajahn Sumedho

Един от начините да върнем ума в настоящето – да се заземим в основната медитация – е да медитираме върху тялото и дъха. Можем да го правим винаги, когато се изгубим или отнесем по мисли или чувства: просто си спомнете, аз още дишам, тялото още е тук. Това ще ви заземи. Ще установи осъзнатост в настоящето.
Емоционално ние можем да се противопоставим на тази проста практика. Може би търсим нещо друго. Не изглежда достатъчно важно да наблюдаваме дъха си, стойката си, усещането на тялото такова, каквото е, тези неща ги пропускаме. Но аз ви окуражавам да имате пълна вяра в тази практика на „настоящия момент”, на това, какво се случва с дъха и тялото ни.
Съзерцавайте тялото. Подобна нагласа допуска интуитивното осъзнаване, че тялото е в ума. Конвенционалният начин на мислене за ума е, че той е в тялото. Средният американец би казал: „Умът ми е тук горе, той е мозъкът ми.” На Запад ние сме обсебени от мислене, идеи, интелектуални постижения – и всичко е горе в главата. В Тайланд обикновено сочат сърцето, когато говорят за ума. И в двата случая мислим, че той е вътре в нас.
Но има и друг начин: съзерцавайте тялото като намиращо се в ума. Вие можете да осъзнавате тялото си само като слушате, наблюдавате или се отваряте за усещанията му. Когато мислите за дясното си кутре, то става съзнателно преживяване. Много е хубаво за тялото да бъде прието, допуснато в съзнанието, а не отхвърлено, неразбрано или експлоатирано. Обикновено ние или игнорираме тялото си или го експлоатираме за удоволствие.
Но вместо това можем да се вслушаме в ритмите му, да разгледаме чувствата му, чувствителността му – посредством очите, ушите, носа, езика и тялото. Тази чувствена сфера, в която сме родени, е нещо, което можем да съзерзаваме. Умът може да наблюдава чувствителността : топлина и студ, удоволствие и болка, красота и грозота, хармонични звуци или дразнещи шумове, ароматни миризми или ужасна смрад. Солено, сладко, меко, люто, горчиво – всичко е чувствителност. И ние се чувстваме добре или зле, подтиснати или приповдигнати.
С тялото като фокус, открих, че е от голяма помощ да се свързвам и с неутрални усещания. Съзерцавайте как едната ръка докосва другата или натискът на дрехите върху тялото ви. Човешките същества обичайно забелязват само крайностите на сензорния опит – когато тялото се чувства истински здраво или в голяма болка. Не забеляваме неутрални усещания, освен ако много не внимаваме. Освен това имаме навика да игнорираме леко неприятните усещания. Когато се чувстваме леко некомфортно, просто игнорираме това чувство, поне докато не стане твърде дразнещо.
Тази сфера и тази форма – целият този космос, който изживяваме – е една сетивна сфера, чувствителна сфера. Можем да съзерцаваме тялото сякаш е в ума. Това означава, че можете да го вкарате в съзнанието – краката, ръцете, главата, лицето, раменете, гърдите, гърба, кръста, бедрата, всичко. Тази рефлексия върху тялото е една от Основите на Осъзнатостта. Основа означава, че е нещо, което винаги имате. Тялото е с вас, докато умрете. То е нещо тук и сега.
Осъзнатостта върху тялото е начин да го видите на езика на Дамма, а не на езика на личните привързвания. Ние имаме навика да приемаме чувствителността като нещо лично, докато тя е нещо естествено, природа. Да забележим чувствителността означава да сме рефлективни, иначе просто неволно реагираме на удоволствие и болка, възхвала и обвинение, харесване и неприязън, топло и студено. Да сме рефлективни означава да забелязваме: така стоят нещата. Да имаш човешко тяло е така. То ще е източник на продължително раздразнение, независимо колко се опитваме да го облекчим. Американците направиха удивителни неща през последните 100 години, за да направят живота все по-удобен, но ние сме все така непрестанно раздразнени насред целия този комфорт.
Това, което имам предвид е, че понеже тази сфера е чувствителна, тя е също така и „дразнеща”. Нещо все ни връхлита, все ни въздейства по някакъв начин. Дори когато затворим очи, чуваме шумове или изпитваме телесни болки. Винаги има нещо, което въздейства на съзнанието ни, някакво дразнение. Дори приятните условия са дразнещи, когато ги съзерцаваме. Всеки сетивен опит в основата си е дразнещ за ума. Това е преживяването на чувствителността. Обусловената сфера, в която живеем в тази продължителност на живота на това тяло, е състояние на чувствителност и дразнение и това предполага, че ще бъдем раздразнени, докато тялото не умре.
Но ние можем да издържим това. Поносимо е. Няма нищо лошо в дразненето. Не е страшно. Просто е нещо, което да съзерцаваме и приемем каквото е. Когато не приемате изживяването и търсите нещо друго – начин на живот, където вече никога няма да сте раздразнени – просто си хабите живота, търсейки рай в сфера, която не е райска.
Светът, в който живеем, е такъв; ще изпитваме и удоволствие, и болка. Обществото ще ни величае и вини. Колко души са само величани през целия си живот? И никога не са обвинявани и критикувани? Всички искаме да сме уважавани, да имаме късмет и успех. Всички се страхуваме от провал, презрение, пренебрежение или отхвърляне. Казваме си: „Искам да съм преуспял и щастлив. Искам да имам добро здраве. Искам да съм привлекателен, приемлив, уважаван, обичан, възхваляван, богат, обезпечен.” Не искаме да се разболяме, да изглеждаме грозни, да загубим косата си или всичките си пари.
Това са светски ценности: вечно се опитваме да получим най-доброто и да избегнем най-лошото. Когато разглеждаме това, разбираме, че добро и лошо, успех и провал, възхвала и обвинения са с равна стойност на езика на медитацията. Духовното развитие не зависи от това дали сте преуспели, щастливи, здрави, богати или харесвани. Всъщност понякога учим най-много, когато сме от другата страна: от болести, разочарование, обезверяване, разбито сърце, несподелена любов и всичко останало. Можем да се сдобием с много сила, ако сме склонни да съзерцаваме тези опитности.
Когато поглеждам назад към собствения си живот, изпитвам благодарност за всички преживявания, които на младини съм възневиждал. Дори през по-голямата част от монашеския си живот се изживявах с мисълта, че някои неща са били нечестни и не е трябвало да ми се случват. Когато и да си спомнех онези събития, изпитвах вътрешно негодувание. Но просредством съзерцанието сега съм благодарен за тези нещастия в живота си. Когато животът стане суров и нещата не се развиват добре, нещо трябва да се надигне, вие трябва своего рода „да го поемете”, да го издържите, да оцелеете от това, което смятате за най-презряно или вярвате, че е нечестно или несправедливо. Тези моменти – на сривове и подеми в човешкия опит – са ми давали много сила.
Животът не е само лек и приятен, купон след купона. Тази сфера е дразнеща. Това е сферата на дукка, на опитности, които ни дразнят и ни карат да причиняваме страдание, ако не сме внимателни. Тази внимателност (осъзнатост) е разясненият от Будата път за реализиране на нестрадание. Той не е казал недразнене; той също се дразнел от живота след просветлението си, но не създавал страдание.
Пътят за реализиране на това нестрадание е чрез внимателност (осъзнатост), чрез наблюдаване и слушане, чрез насочване на вниманието върху тялото и дъха. Тренирайте се да правите това – и когато медитирате, и когато миете чинии или работите в кухнята, или вървите от едно място към друго. Навсякъде. Непрекъснато си припомняйте: „Къде съм? Какво правя?” Все повече и повече интегрирайте чувството да насочвате вниманието към това какво се случва сега, вместо да препускате от тук там. Ние обикновено бързаме да измием чиниите, за да направим нещо друго по-важно, като медитация. Но миенето на чиниите е част от съзнателната опитност. Когато миете чиниите, това също е медитация. Не виждайте нещата като пречки за практиката, а като възможности да интегрирате осъзнатост в потока на живота.
Формалната медитация – седенето за 45 минути – ни помага да развием тази способност да сме осъзнати. Учим се да се справяме с болката в краката и гърба, с неприятните мисли или бродещия ум. Никой от нас не иска болка или неспокойство или каквото и да е неприятно преживяване, но практиката не е за това да се отървем от тях. Вместо това се учим да ги приемаме такива, каквито са. Наблюдавайки усещанията в тялото, ние виждаме как те се променят от самосебе си. Не се постоянни. Не са абсолютната реалност. Учим се как да бъдем търпеливи и да издържаме емоционално това, което сме мислили, че не можем да понесем. Можем да понесем физическата болка, глада, жегата, студа, възхвалата и обвиненията, всяко раздразнение.
Това, което ви препоръчвам не е волева практика – „Ще премина тази бариера на болката!” или „Няма да се дам на слабостта.” – а по-скоро ориентирана към вярата практика. Просто наблюдавайте и бъдете свидетели. Съзерцавайте различните усещания и реакции, физически и емоционални, които изпитвате в настоящия момент. Това ни помага да ги понесем, да изтърпим, когато умът казва: „Не издържам повече!” Ние можем да издържим. Можем да издържим всичко.

Третата Благородна Истина със своите три аспекта е: „Има преустановяване на страданието, на дукка. Преустановяването на дукка трябва да бъде осъществено. Преустановяването на дукка е осъществено.”

Целта на будисткото учение е развиване на рефлективен ум, за да се освободим (let go) от делюзиите. Четирите Благородни Истини са учение за пускането чрез изследване или разглеждане – съзерцаване: „Защо е така? Защо е по този начин?” Хубаво е да се умува върху неща като защо монасите си бръснат главите или защо Буда-рупите изглеждат така, както изглеждат. Ние размишляваме… умът не формира мнение дали тези неща са хубави, лоши, полезни или безполезни. Умът се отваря и разглежда. „Какво означава това? Какво представят монасите? Защо носят купи за просене? Защо не могат да имат пари? Защо не могат сами да си отглеждат храната?” Ние разсъждаваме как този начин на живот е запазил традицията и е позволил да бъде предадена от първия й създател – Готама до наши дни.
Ние разсъждаваме, когато видим страдание; когато видим природата на желанието; когато разпознаем, че привързването към желанието е страдание. Тези прозрения могат да дойдат само посредством рефлексия; не могат да дойдат чрез вяра. Не можете да се накарате да вярвате или осъществите прозрение като волеви акт; само посредством съзерцаване и размишления върху тези истини, прозренията идват. Идват само през отворения и приемствен за учението ум – сляпата вяра със сигурност не се препоръчва нито се очаква от някого. Вместо това се очаква умът да е склонен да бъде приемащ, разсъждаващ и разглеждащ.
Това ментално състояние е много важно – то е изходът от страданието. То не е умът, който има фиксирани представи и предразсъдъци и си мисли, че знае всичко или който взема всичко, казано от другите, за истина. То е умът, който е отворен за тези Четири Благородни Истини и може да разсъждава върху нещо, което можем да видим в собственото си съзнание.
Хората рядко осъществуват не-страдание, защото това изисква специален тип готовност да се разсъждава и разследва и да се мине отвъд грубото и очевидното. Изисква се готовност да се взрете в собствените си реакции, да сте способни да видите привързаностите и да разсъдите: „Какво е чувството от привързването?”
Например, чувствате ли се щастливи или освободени от това, че сте привързани към желанието? Това вдъхновяващо ли е или подтискащо? Тези въпроси са за вас, да ги разследвате. Ако откриете, че привързаността към вашите желания е освобождаваща, тогава продължете да го правите. Привържете се към всичките си желания и вижте какъв ще е резултата.
В моята практика аз съм видял, че привързването към моитe желания е страдание. Няма съмнение за това. Мога да видя колко много страдание в живота ми е било причинено от привързване към материални неща, идеи, поведения или страхове. Мога да видя всякакви ненужни терзания, които съм си причинил посредством привързване, защото не съм знаел друго. Аз съм отгледан в Америка – земята на свободата. Тя обещава правото да бъдем щастливи, но всъщност ни обещава правото да се привързваме към всичко. Америка ви окуражава да бъдете колкото можете по-щастливи посредством придобиване на неща. Но ако работите с Четирите Благородни Истини, превързването ще бъде разбрано и осъзнато; тогава прозрението за не-привързването ще се надигне (ще се прояви). Това не е интелектуална позиция или команда от мозъка ви, който ви казва, че не трябва да се привързвате; това е просто естествено прозрение за не-привързване или не-страдание.

Истината за нетрайността

Тук, в „Амаравати” пеем Даммакаккапаватана Сута в традиционната й форма. Когато Будата произнесъл тази проповед за Четирите Благородни Истини, само един от петимата ученици, които слушали, я разбрал; само един получил дълбоко прозрение. Другите само я харесали, мислейки си: „Много хубаво учение, наистина.”, но само един – Кондана, имал пълното разбиране за това какво казал Будата.
Девите също слушали проповедта. Девите са небесни, етерни създания, много по-висши от нас. Те нямат груби тела като нашите, имат етерни тела и са красиви, прекрасни и интелигентни. И макар с радост да изслушали проповедта, нито едно от тях не било просветлено от нея.
Знаем, че те били много щастливи от просветлението на Будата и възликували до небесата, когато чули учението му. Първо един чин деви я чул, после те възликували към следващия чин и скоро всички деви ликували – до най-високите небеса, до сферата на Брама. Имало ехтяща радост, че Колелото на Дамма било задвижено и тези деви и брами ликували с нея. Но все едно, само Кондана, един от петимата ученици, получил просветление, когато чул тази проповед. В самия край на суттата Будата го нарекъл „Анна Кондана”. „Анна” означава проникновено познание, така че „Анна Кондана” означава „Кондана-Който-Знае”.
Какво знаел Кондана? Какво било неговото прозрение, което Будата възхвалил в края на проповедта? То било: „Всичко, което е предмет на възникване, е предмет на преустановяване.” Това може да не звучи като особено голямо познание, но всъщност подсказва за един универсален модел: всичко, което е предмет на възникване е предмет на преустановяване. То е нетрайно и без аз… Така че не се привързвай, не изпадай в заблуда от това, което възниква и се преустановява. Не търсете убежища, в който да пребивавате и почивате, в неща, които възникват – защото те ще отмрат.
Ако искате да страдате и да похабите живота си, търсете неща, които възникват. Те ще ви отведат до края, до прекратяването и от това няма да станете по-мъдри. Ще обикаляте в кръг, повтаряйки все същите тъжни навици и когато умрете, няма да сте научили нищо важно от живота си.
Вместо да мислите за това, действително го умозрете: „Всичко това е предмет на възникване и предмет на преустаняване.” Приложете го към живота по принцип, към собствения си опит. Тогава ще разберете. Просто забележете: начало… край. Умозрете как стоят нещата. Тази сетивна сфера е само възникване и отмиране, начало и край; и в този живот може да има съвършено разбиране – самма дитти. Не знам колко дълго е живял Кондана след проповедта на Будата, но в онзи миг бил просветлен. Точно в онзи момент имал съвършеното разбиране.
Бих искал да наблегна колко е важно да развиете този начин на рефлексия. Вместо да развивате метод за успокояване на ума, което със сигурност е една част от практиката, разберете, че правилната медитация е посвещаване на мъдро изследване. То включва храбро усилие за дълбоко вглеждане в нещата, не самоанализ и преценки защо страдате на лично ниво, но убеденост да следвате пътя, докато стигнете до пълно разбиране. Такова съвършено разбиране е базирано на модела на възникването и отмиране. Когато този закон бъде разбран, всичко се възприема като пасващо в този модел.
Това не е метафизично учение: „Всичко това е предмет на възникване и предмет на преустановяване.” Не касае абсолютната реалност – безсмъртната реалност; но ако из дъно разберете и знаете, че всичко, което е предмет на възникване, е и предмет на преустановяване, тогава ще осъзнаете абсолютната реалност, безсмъртните, вечните истини. Това е вещ способ за въпросната абсолютна реализация. Забележете разликата: твърдението не е метафизично, но ни отвежда до метафизична реализация.

Смъртност и преустановяване

Разсъждавайки върху Благородните Истини, ние въвеждаме в съзнанието си самият проблем за човешкото съществуване. Разглеждаме това чувство на отчуждение и сляпо привързване към сензорното съзнание, привързването към това, което е отделено и се откроява в съзнанието. Поради невежество се привързваме към желания за сетивни удоволствия. Когато се идентифицираме с това, което е смъртно или обречено да умре и с това, което е неудовлетворително, същото това привързване е страдание.

Всичките сетивни удоволствия са смъртни удоволствия. Каквото и да видим, чуем, докоснем, вкусим, помислим или почувстваме е смъртно – обречено да умре. Така че когато сме привързани към смъртните сетива, сме привързани към смъртта. Ако не сме го умозрели или разбрали, просто сляпо се привързваме към смъртността, надявайки се да я отложим за известно време. Преструваме се, че ще сме много щастливи с нещата, към които се привързваме – само за да се почувстваме разочаровани и отчаяни. Може и да успеем да станем това, което искаме, но то също е смъртно. Привързваме се към друго обречено на смърт условие. После, с желание да умрем, може да се привържем към самоубийството или унищожението – но смъртта сама по себе си пак е друго обречено на смърт условие. Към каквото и да се привържем в тези три вида желания, се привързваме към смъртта – което означава, че ще преживеем разочарование и отчаяние.
Смъртта на ума е отчаянието; депресията е вид смъртна опитност на ума. Също както тялото умира от физическа смърт, така и умът умира. Менталните състояния и менталните условия умират; наричаме ги отчаяние, скука, депресия и мъка. Когато сме привързани, ако изпитаме скука, отчаяние, мъка или скръб, тръгваме да търсим друго смъртно условие, което се надига. Например, изпитвате отчаяние и си мислите: „Искам парче шоколадова торта.” И ето на! За момент можете да бъдете погълнати от сладкия, превъзходен, шоколадов вкус на това парче торта. В този момент има ставане – вие ставате сладкия, превъзходен, шоколадов вкус! Но не можете да се задържите на него много дълго. Преглъщате и какво остава! Тогава трябва да минете на нещо друго. Това е „ставането”.

Ние сме заслепени, уловени в „ставащия” процес на сетивната сфера. Но чрез знаенето на желанието без съдене на красотата или грозотата на сетивната сфера, ние виждаме желанието такова, каквото е. Има знаене. И тогава, полагайки настрани тези желания, вместо да се вкопчваме в тях, преживяваме нирода – преустановяването на страдание. Това е Третата Благородна Истина, която трябва да осъществим за себе си. Ние съзерцаваме преустановяването. Казваме: „Има преустановяване.” И знаем когато нещо е спряло.

Да позволим на нещата да се надигнат (да възникнат)

Преди да можете да отпуснете нещата, трябва да ги допуснете в пълното си съзнание. При медитация нашата цел е умело да позволим на подсъзнанието да се надигне в съзнанието. На цялото отчаяние, страхове, мъка, подтискания и гняв им е позволено да станат съзнателни. У хората има една тенденция да се вкопчват в много възвишени идеали. И можем много да се разочароваме от себе си, защото понякога чувстваме, че не сме толкова добри, колкото би трябвало, или че не бива да се гневим – всичките онези бива и не бива. После създаваме желание да се отървем от лошите неща – и това желание има праведно качество. Изглежда правилно да се отървем от лошите мисли, гнева и ревността, защото един добър човек „не бива да е такъв”. Така създаваме вината.
Разглеждайки това, ние допускаме в съзнанието си желанието да станем този идеал и желанието да се отървем от тези лоши неща. И правейки това можем да ги пуснем – така че вместо да ставате идеалния човек, вие пускате (освобождавате) желанието. Това, което остава, е чистия ум. Няма нужда да ставате идеалния човек, защото чистият ум е мястото, където възникват и умират идеалните хора.

Преустановяването е лесно за разбиране на интелектуално ниво, но осъществяването му може да е доста трудно, защото включва пребиваване с това, което мислим, че не можем да понесем. Например, когато аз започнах да медитирам, имах представата, че медитацията ще ме направи по-добър и по-щастлив и очаквах да изпитам блажени умствени състояния. Но през първите два месеца изпитах толкова омраза и гняв, колкото никога не бях изпитвал. И си мислех: „Това е ужасно; медитацията ме направи по-лош.” Но после умозрях защо се надигаха толкова омраза и антипатия и си дадох сметка, че по-голямата част от живота ми е била опит да избягам от всичко това. Едно време бях пристрастен читател. Където и да отидех, трябваше да нося книга със себе си. И всеки път, когато се промъкнеха страх или омраза, аз вадех книгата и започвах да чета. Или пък пушех, или се тъпчех с боклуци. Бях си изградил един образ за себе си на добър човек, който не мрази хората, така че всеки намек за антипатия или омраза биваше подтиснат.
Затова през първите няколко месеца като монах, бях толкова отчаян да правя нещо. Опитах се да намеря нещо, с което да се разсейвам, защото по време на медитация бях започнал да си спомням всички неща, които умишлено се бях опитвал да забравя. В ума ми не спираха да се надигат спомени от детството и юношеството; после тези гняв и омраза станаха толкова съзнателни, че сякаш ме заливаха. Но нещо в мен започна да разбира, че трябва да ги изтърпя, за да мога да ги извадя. Всичките омраза и гняв, които бяха подтискани 30 години, се надигнаха и достигнаха своя връх, и изгоряха и се преустановиха чрез медитация. Това беше процес на пречистване.
За да позволим на този процес на преустановяване да се получи, трябва да сме готови да страдаме. Затова наблягам на важността от търпение. Трябва да отворим умовете си за страданието, защото в прегръщането на страданието, страданието се преустановява. Когато открием, че страдаме, физически или ментално, тогава влизаме в настоящето страдание, което присъства. Напълно се отваряме за него, приветстваме го, концентрираме се върху него, позволяваме му да бъде каквото е. Това означава, че трябва да сме търпеливи и да понесем неприятността от дадено условие. Трябва да изтърпим скуката, отчаянието, съмнението и страха, за да разберем, че те се преустановяват, вместо да бягаме от тях.
Докато не позволяваме на нещата да се преустановят, просто създаваме нова камма, която само засилва навиците ни. Когато нещо се надигне, ние се вкопчваме и започваме да множим мисли около него; и това усложнява всичко. После тези неща ще се повтарят и повтарят в живота ни – не можем да обикаляме и да следваме желанията и страховете си и да очакваме да постигнем покой. Ние съзерцаваме страха и желанието, за да не ни заблуждават повече; трябва да знаем какво ни заблуждава, преди да го пуснем. Желанието и страха трябва да се разберат като нетрайни, неудовлетворителни и безсъщностни (безазови). Те са видени и прозрени, така че страданието да може да изгори.
Тук е много важно да разграничим преустановяване от унищожение – желанието, което идва в ума, да се отървем от нещо. Преустановяването е естествен край на всяко условие, което е възникнало. Така че не е желание! Не е нещо, което създаваме в ума си, но е краят на онова, което е започнало, смъртта на онова, което се е родило. Съответно преустановяването не е аз – не идва от чувството за „Аз трябва да се отърва от едикакво си.”, а от момента, в който позволим на това, което е възникнало, да отмине. За да направи това, човек трябва да изостави желаенето – да го пусне. Това не означава отхвърляне, а освобождаване, отпускане.
И тогава, когато то се преустанови, изпитвате нирода – преустановяване, празнота, непривързаност. Нирода е друга дума за нибана. Когато сте пуснали нещо и сте му позволили да се преустанови, тогава това, което остава, е покоят.
Можете да изпитате този покой чрез собствената си медитация. Когато оставите желанието да се преустанови в ума ви, това, което остава, е много спокойно. Това е истински мир, безсмъртието. Когато наистина го познаете такова, каквото е, сте осъществили нирода сакка, Истината за Преустановяването, в която няма аз, но пак има будност и яснота. Истинският смисъл на блаженството е това мирно, трансцендентно съзнание.
Ако не позволим преустановяването, тогава функционираме от предположенията, които правим за себе си, без дори да знаем какво правим. Понякога, чак като започнем да медитираме, започваме да разбираме как многото страх и липса на увереност в живота ни идват от преживявания в детството. Помня, че като малък, имах един много добър приятел, който се обърна срещу мен и ме отхвърли. После месеци наред бях объркан. Това остави незаличим отпечатък в съзнанието ми. После, посредством медитация, осъзнах колко много един такъв малък инцидент беше повлиял на бъдещите ми отношения с другите – винаги съм имал огромен страх от отхвърляне. Дори не бях помислял за това, докато онзи конкретен спомен не започна неизменно да се надига в съзнанието ми по време на медитация. Рационалният ум знае, че е нелепо да се въртиш и да мислиш за трагедиите от детството. Но когато те продължават да се надигат в съзнанието ви, когато сте на средна възраст, може би се опитват да ви кажат нещо за предположенията, които са се формирали, когато сте били деца.
Когато усетите, че спомени или обсесивни страхове се надигат по време на медитация, вместо да се дразните или разстройвате, ги вижте като нещо, което трябва да се приеме в съзнанието, за да бъде пуснато. Можете така да устроите ежедневието си, че никога да не поглеждате тези неща; тогава условията те да се надигнат са минимални. Можете да се посветите на множество важни каузи и винаги да сте заети, тогава тези тревоги и безименни страхове никога не стават съзнавани – но какво става, когато ги пуснете? Желанието или обсесията се измества – измества се към преустановяване. Спира. И после имате прозрението, че има преустановяване на желанието. И така третият аспект на Третата Благородна Истина е: преустановяването е осъществено.

Осъществяване

Това трябва да бъде осъществено. Будата бил категоричен: „Това е Истина, която трябва да се осъществи тук и сега.” Не е нужно да чакаме да умрем, за да открием дали всичко това е истина – това учение е за живи човешки същества като нас. Всеки един от нас трябва да го осъществи. Аз мога да ви разкажа за него и да ви окуража да го направите, но не мога да ви накарам да го осъществите!

Не го мислете като нещо далечно или отвъд способностите ви. Когато говорим за Дамма или Истината, ние казваме, че е тук и сега и че е нещо, което можем да видим сами. Можем да се обърнем към нея, можем да се насочим към Истината. Можем да обърнем внимание на това как стоят нещата, тук и сега, по това време и на това място. Това е осъзнатост (внимателност) – да сме будни и да насочим вниманието си към това как стоят нещата. Посредством внимателност разследваме чувството на аз, това чуство на мое и мен, моето тяло, моите чувства, моите спомени, моите мисли, моите гледни точки, моите мнения, моята къща, моята кола и т.н.
Моята наклоност беше към себеподценяване, така че с мисълта „Аз съм Сумейдо” аз мислех за себе си в негативен план: „За нищо не ставам.” Но чуйте, откъде се надига това и къде се преустановява?… или „Аз съм много по-добър от вас, аз съм много по-посветен. Аз отдавна водя Свят живот, така че трябва да съм по-добър от всички ви.” Къде се надига това и къде се преустановява?
Когато има арогантност, самонадеяност или самоподценяване – каквото и да е – изследвайте го, слушайте се отвътре; „Аз съм…” Осъзнайте и наблюдавайте пространството, преди да го помислите. После го помислете и забележете пространството, което следва. Задръжте вниманието си върху тази празнота в края и вижте колко дълго ще издържите. Вижте дали можете да чуете един звънтящ звук в ума си, звукът на тишината, първичният звук. Когато концентрирате вниманието си върху това, можете да помислите: „Има ли някакво чувство на аз?” Виждате, че когато сте действително празни – когато има само яснота, будност и внимание, – тогава няма аз. Няма чувство за мен и мое. Аз отивам в това празно състояние и съзерцавам Дамма: Мисля си: „Така стоят нещата. Такова е това тяло.” Мога да му дам име или не, но точно в този момент то е такова. Не е Сумейдо!

Няма будистки монах в празнотата. „Будистки монах” е едва условност, подходяща за времето и пространството. Когато хората ви възхваляват и казват: „Колко прекрасно!”, можете да познаете това като някой, който не го приема лично. Знаете, че всъщност няма будистки монах, има само таковатост. Така стоят нещата. Ако искам „Амаравати” да е успешно място и то процъфти, аз съм щастлив. Но ако се провали, ако никой не се интересува от нас, не можем да си плащаме тока и всичко се разпада – провал! Но всъщност няма „Амаравати”. Идеята, че има човек, който е будистки монах или място, което се нарича „Амаравати” – това са само условности, не абсолютни реалности. В момента нещата са такива, каквито трябва да са. Човек не носи товара на такова място на плещите си, защото го вижда каквото е и всъщност няма човек, който да се намеси. Дали ще преуспее или ще се провали, вече не е важно по същия начин.

В празнотата нещата са такива, каквито са. Когато сме осъзнати по този начин, това не значи, че сме индиферентни към успеха или провала и че нехаем да направим нещо. Можем да приложим себе си. Знаем какво можем; знаем какво трябва да се направи и можем да го направим по правилния начин. Тогава всичко става Дамма, така, както е. Правим разни неща, защото това е правилното в този момент и на това място, а не от лична амбиция или от страх от провал.

Пътят към преустановяването на страданието е пътят на съвършенството. Съвършенство може да е доста обезсърчителна дума, защото ние се чувстваме много несъвършени. Като личности, се чудим как изобщо се осмеляваме да допуснем възможността да сме съвършени. Човешкото съвършенство е нещо, за което никой не говори. Изглежда напълно невъзможно да мислим за съвършено, когато се отнася до човек. Но арахантът е просто човешко същество, което е усъвършенствало живота си, някой, който е научил всичко, което има да се учи чрез основния закон: „Всичко, което е предмет на възникване, е предмет на преустановяване.” Арахантът не е нужно да знае всичко за всичко; необходимо е само да знае и напълно да разбира този закон.

Ние използваме мъдростта на Буда да съзерцаваме Дамма – начина, по който стоят нещата. Приемаме убежище в Санга, в това, което върши добро и се въздържа от зли дела. Санга е едно нещо, една общност. Не е група от индивидуални личности или различни характери. Чувството да сме индивидуален човек, мъж или жена, вече не е важно за нас. Това чувство за Санга е осъществено като Убежище. Има го това единство, така че макар проявленията да са все индивидуални, осъществяването е еднакво. Като сме будни, внимателни и вече непривързани, ние осъществяваме преустановяване и пребиваваме в празнотата, където всички се сливаме. Там няма личност. В празнотата могат да се надигат и преустановяват хора, но там няма личност. Има само яснота, будност, покой и чистота.

Из „Четирите Благородни Истини“, Ajahn Sumedho