Архив

Аджан Сучито

Те не скърбят по миналото, нито копнеят за бъдещето; живеят само в настоящето и затова лицата са им ведри. От копнежи за бъдещето и от скърби по миналото глупците се погубват. Като млада посечена тръстика. (S.1.10)

РАЗСЪЖДЕНИЕ

„Представете си, че трябва да носите на гърба си само това, което наистина ви трябва. Какво ще вземете? От всичко, което остане, какво ще вземете за втория курс? Ако това е всичко, което имате, как ще се чувствате?

Разсъдете, че сега имате неща – машинарийки и удобства – които не съществуваха преди десет или двадесет години. Вие и другите хора сте се справяли без тях. По същия начин ще има вещи, които след години ще се продават и ще изглеждат неустоими – но сега животът без тях е съвсем поносим. Къде е напрягането?

Когато ви споходи чувството „не е достатъчно”, запитайте се „Кога е било достатъчно?” „И кога ще бъде?”

„Всичко, което е мое, обичано и радостно, ще стане обратното, ще бъде откъснато от мен.” Вярно ли е, или не? Разсъдете, че в смъртта си не можем да вземем нищо със себе си – освен собствената си умствена нагласа. За какво искате да се държите? Какво ще е чувството, когато него го няма? Можете ли да работите върху отслабването на привързването си към него сега?”

ДЕЙСТВИЕ

Забележетe нещо, което от години седи на лавицата или книга в библиотеката, която сте чели преди години. Преместете я в друга стая или я приберете в шкаф. Какво липсва? Какво е усещането?

Следващия път, като ходите по магазините, предварително решете какво ще купувате и вземете само него. Ако нещо друго привлече вниманието ви, излезте от магазина и изчакайте няколко минути преди да решите дали да се върнете и да го вземете. Какво е усещането?

Спрете работа когато или преди енергията ви да се изчерпа. Разгледайте чувството „Още не съм свършил”. Има ли момент, когато ще сме свършили? Тренирайте се да работите в тези насоки. Бъдете готови днес да оставите недовършени проекти и вместо да се опитвате да ги завършите, прекарайте няколко минути в почистване и улесняване на работата за следващия ден или работен период.

Разсъдете, че каквото и да работите, един ден ще сте неспособни да го довършите. Какво ще стане тогава? Невъзможно ли е някой друг да заеме мястото ви или работата ви да бъде завършена от някоя друга система?

МЕДИТАЦИЯ

Застанете прави, с отпуснати, леко присвити колене, така че да не са заключени и теглото ви да е равномерно разпределено върху петите. Ръцете да висят леко встрани от тялото, отпуснете раменете и лицето. Останете така пет – шест минути, осъзнавайки, но и отпускайки порива да правите нещо, да научите нещо или да усетите нещо специално. Приемете как сте в този момент.

Ако имате повече време, минете в седеж. Един начин за култивиране на концентрация и медитативно вглъбение е да разглеждате нещата, които правите психически, без те да са необходими – като тревожене, планиране, жадуване за резултати – и да спрете да ги правите. В тандем с това, по отношение на нещата, които правите вещо и с разбиране – седенето изправени, съзерцаването на вдишването и издишването – продължавайте старателно да ги „правите” (това се превръща по-скоро в завръщане и успокояване, отколкото в нещо друго) и им се наслаждавайте.

Парами – начини за прекосяване на житейските потопи„, Аджан Сучито

Advertisements

ПРЕКОСЯВАНЕ НА ПОТОПИТЕ

Един начин да говорим за транцедентност, освобождение или както възприемате духовната пътека е използването на метафората „прекосяване на потопите”. Интересът към дълбоката промяна се провокира от чувството, че си заливан от събития, от чувството, че си потопен и дори се давиш в тревоги, задължения, напрежение. Това са „потопите”. И прекосяването им е преминаването през всичко това, за да намериш твърда почва. Нужна е малко работа, малко умение, но можем да го направим.

И така: потопите. Нашето преживяване е сблъскване и сливане на външни и вътрешни потоци от събития. Осъзнаването на нещо външно активира момент на разпознаване какво е това нещо – музикално изпълнение, стар приятел, познат вкус – заедно със степен на интерес, удоволствие или тревога, които могат да бъдат по-нататъшни катализатори за действие: да идем по-наблизо, да започнем да говорим, да преровим паметта си за още информация по въпроса. Това вътрешно преживяване нормално занимава вниманието ни до степен на задръстване, когато умовете ни добавят раздуващо количество вътрешна дейност към текущата външна информация. Умът има творчески потенциал, но това не винаги е щастливо преживяване. Понякога вътрешната дейност на анализ, теоретизиране, спомени, изследване, търсене на препратки, вземане на решения и самооценка може да достигне огромни размери. Тогава преживяването на претоварване се развива в изтощение или натиск върху живота ни, който убива спокойствието и радостта и води ума или до временна забрава посредством пиене, наркотици и развлечения, или до необходимостта от терапия, за да се справяме с ежедневието. Това е загубата на баланс, която преживяваме като заливане или давене. Проблемът не е в света или в някакъв наш хроничен дисбаланс, просто не е установена точната връзка.

От друга страна, може да сме имали преживяване на будна неподвижност, в която грижите на деня и всички тривиални вътрешни занимания са спирали или са замирали. Може да е било в присъствието на някое природно чудо или в храм, или под нощното небе, където за момент сме се почувствали възнесени. Само за минути може би нормалното ни усещане за това кои сме, усещането, базирано на движението и тревогите от цялата тази ментална дейност, е отпаднало и е било заменено от чувство за по-дълбоко дихание или дълбочина, или за сливане с вселената. В такова преживяване светът около нас се променя в място на красота или духовно присъствие. Може би сме облекли преживяването в езика на конкретна религия или сме го изтълкували като божествено откровение. Може да е дало тласък на серия по-нататъшни действия. Или може да сме осъзнали, че има и други състояния на съзнанието, освен това, което наричаме обичайно, и че нормалното аз, което преживяваме, всъщност не е фиксирано или абсолютна идентичност. За момент, без да създаваме или отхвърляме нищо, сме преживели промяна както в себе си, така и в света около нас.

Ако имаме метод за преживяване на такива промени и редовно спиране на тривиалностите, можем да изследваме това чувство на спиране и да разберем, че категорично не е нихилистично – не е забрава, а вибрираща, изпълнена с живот неподвижност. Сякаш умът сам се е нагънал и смачкал и сега се разгръща. Скритото неспокойство и напрежението, които едва сме забелязвали, защото са били толкова нормални, са спрели и с тях нормалното ни чувство за това какво сме ние и света се е променило към по-добро. Това „разгръщане” към едно по-широко и дълбоко самоусещане наричаме „трансцедентност”. Ние се променяме и с нас се променя нашия видим свят. На езика на предишната метафора, изплуваме от потопите.

Дамма: По-скоро начин, отколкото техника

Методологиите за трансцендентност са различни: медитация, молитва, набожност, йога, пост, дори психотропни наркотици. В края на краищата, най-полезни ще са тези, които могат да се интегрират в ежедневието с минимална зависимост от външни обстоятелства ли вътрешна идеология. Тогава методът ще е приложим за по-широк кръг от хора и няма да се превръща в източник на допълнително стресираща ментална дейност. Такава е духовната подредба, която Будата нарекъл „Дамма” (Дхарма – Санскр.), и която той описал като: „Пряко достъпна, необвързана със специални събития и моменти, окуражаваща интерес и широта на мисленето (а не вяра), задълбочаваща, осъществима пряко от човека посредством мъдрост (а не индуцирана от другиго). Дамма поддържа и е поддържана от практики като внимателно, рефлективно мислене, култивирана на добрина и състрадание към себе си и другите, успокояване на ума в медитация и постигане на трансцедентно разбиране за феномените, които формират и пораждат менталните ни дейности. Всички тези практики трябва да се разглеждат в светлината на Дамма – гледане на резултатите, а не придържане към някакви догматични становища.

От гледна точка на Дамма – ако умът е изцелен, укрепен и успокоен, ако вече не сме помитани и отнасяни от идеи, съмнения, планове, съжаления, сръдни и фобии – тогава можем да прекосим потопите и, ако използваме будистката метафора, да минем на „Другия Бряг”. Каквато и да е аналогията, подобна тренсцедентност означава, че нито генерираме стрес, нито сме уловени в стресови обстоятелства. Според най-обикновеното обобщение за Даммата на Буда тя представя Четирите Благородни Истини относно страданието и стреса – или дукка (думата има серия значения – от терзание до неудовлетвореност). Тези Истини представят стреса и страданието като неизбежно произтичащи от нашето човешко състояние, но като нещо, което има причина. И тази причина може да бъде елиминирана. И има Път на практики, които водят до елиминирането на този стрес.
Като всяко разгръщане, елиминирането на стреса изисква обгрижване. За да се улесни това, учението на Будата окуражава към постоянно укрепване, лекуване и пречистване на менталната дейност. За целта той е представил теми и инструкции, често пъти на групи (като „петте духовни качества” или „седемте фактора на Просветлението”) Кулминацията им е в медитативни Дамма практики, зависещи от спокоен и уединен контекст, който да подкрепя изследването на ума отблизо. Ако това беше единственият сценарий за духовна подредба на Дамма, щеше да ограничи случаите, при които подобна Дамма може да се практикува, и да стесни смисъла на Дамма до набор от медитативни техники. Но когато разглеждаме как Будата определил Дамма и широко очертал освобождението по отношение на разбиране и път за излизане от страданието и стреса, и ние трябва да използваме по-широк фокус като по-обща основа за Дамма – такава, каквато да отговаря на контекстите и енергиите на нашия активен живот. Съответно, наборът от инструкции, наречени „парами”, или „парамита”, е станал първостепенен в своята полезност и ежедневна приложимост. Изразите „парами”, или „парамита”, носят смисли като „напредвания”, или „съвършенства”, и се отнасят до култивирането на полезни и вещи намерения и действия през деня.

Ежедневни съвършенства

Причината да се формира този набор няколко години след умирането на Будата се дължала на факта, че будисти започнали да ръзсъждават защо на света се появил този човек, който превишавал всички други по дълбочина и обхват на мъдростта си. Много от учениците му развили качества, проявени и от Будата, и също преминали на Другия Бряг, но никой не доближил Будата по отношение на дълбочина, всеобхватност и многостранност в представянето на Дамма. И, за разлика от своите ученици, той реализирал Пътя без учител. Хората си рекли, че този уникален човек трябва да е наследил огромен запас от сили и добродетели в процеса на много животи. Били създадени истории и легенди, за да опишат този процес, в който Бъдещият Буда (Бодисатта, или Бодхисатва) развил парамите като основа за своето бъдещо Просветление. (или Пробуждане). Различните школи избрали различни качества за парами, но в школата, която щяла да бъде наречена Теравада, били определени десет. Теравада използва езика пали, като ги нарича парами, докато другите школи използват класическия санскрит и съответно ги наричат „парамита”. Десетте парами са:

Щедрост – Дана
Морал – Сила
Отречение – Некамма
Различаване или Мъдрост – Паня
Енергия – Вирия
Търпение – Канти
Истинност – Сача
Решителност – Адиттана
Доброта – Метта
Самообладание – Упека

Тези парами формират набор от теми, които до ден днешен се използват в традицията Теравада. Те дават темплейт за енергиите и деятелностите на ума, които не са допълнителни към другите неща, които трябва да правим, а обхващат говоренето ни, работата ни, отношенията и общуването ни с другите, моментите ни на лична интроспекция, вземането ни на решения и формирането на посоките на живота. Ние практикуваме моралност, търпение и всички други парами, докато работим или си гледаме децата, или стоим в задръстване. И защо не? Когато сте в задръстване, можете или да се ядосате и притесните, или да практикувате търпение. Кое ще ви извади от стреса? Схващате картината. Парамите извеждат духовната практика в области от живота ни, в които се объркваме, обекти сме на социален натиск и често пъти сме повлияни от стреса или стресиращи предположения. Даващи една алтернативна ориентация на ума в потока на ежедневните събития, „съвършенствата” могат да дерайлират обструктивните вътрешни дейности и да оставят ума чист. Култивирането на парамите означава да изведем живота си от потопите.

Четирите потопа

Думата „потоп” говори сама за себе си: заливащото, помитащо чувство, което идва, когато сме засмукани от стреса и страданието. В будистките текстове думата понякога се изполва в широкия смисъл – умът, завладян от скръб, ридания и отчаяние в една всепоглъщаща дукка или екзистенционалната дукка от потопа на старостта, болестта и смъртта. В отделни случаи за потопи се говори по отношение на петте пречки, които спъват ума – сетивната жажда, злонамереността, тъпотата и апатията, неспокойната тревожност и съмнението. Медитаторите знаят как всяка една от тях може да затрудни ума в осъществяването на яснотата и умиротворението, към които се стремят.
В най-специфичната си употреба потопите (ога) се отнасят до четирите течения, наричани още „изливания” (асава), които текат под бълбукащия поток на менталната активност. Там те остават невидими, но насочват посоката на този поток. Звучи зловещо, нали? Ако известно време поседите в тишина, без конкретно занимание, ще забележите, че умът започва да броди… към това и онова… към неща, които планирате или трябва да направите, към спомени какво сте правили – добро или лошо, или какво е правено на вас… към идеи и неща, които бихте искали да имате. На моменти можете да се уловите, че повторно изживявате фрагменти от историята си или участвате в сцена, с която трябва да се справите. И заедно с това идват преценките и мненията какво е трябвало вие да направите или другия човек. Всичко това има определена реалност, макар и базирана на оскъдни наблюдения. И при все това, това е потокът на менталната активност, който поглъща вниманието ни и информира действията ни – надига се нежелан и изглежда неудържим. Ако имаме някакъв контрол, той е нищожен, и потокът е толкова обичаен, че е трудно да си представим как ще се възприемаме без него. Всъщност единственото заключение, което този поток представя, докато ни подмята в минало и бъдеще, желания и проблеми, е подразбирането, че това неконтролируемо бродене (самсара) всъщност сме самите ние.

Но ние можем да го изследваме, и това загатва, че известно отдръпване от самсара е възможно. И следователно можем да забележим четирите течения (потопа), които е посочил Будата. Това ще ни даде удобна позиция да скочим или да останем извън потока на ментална активност. Четирите потопа са: потопът на чувствеността, потопът на ставането/изграждането, потопът на мненията и потопът на невежеството.

Потопите на чувствеността и ставането/изграждането

Първият потоп, който ще разгледаме, е течението, което придружава сетивата с емоционални впечатления за желаност или интерес. Това е потопът на чувствеността (камога), поток, под чийто транс сетивните обекти предлагат приятни гледки, звуци, вкусове, аромати и докосвания. С малко опитност и обмислено внимание можем да забележим, че никой от тези обекти – веднъж видян, чут и т.н. – всъщност не ни докарва чувството, което това течение ни обещава, освен за съвсем кратко. Но в нежните и пулсиращи вълни на този потоп обектите на сетивата изглеждат неустоими, очарователни и пораждащи истинско удовлетворение. Но очевидната истина в живота ни е, че не изпадаме в блаженство и дори не сме доволни за дълго от който и да е сетивен контакт. Това се случва ежедневно и при повече късмет е просто добре. Понякога е приятно за малко, понякога не е приятно. Но приятното, веднъж установило се, става нормално… и после отегчително, и желанието за нови източници на удоволствие излиза на преден план. Но ние не получаваме нищо от това, защото изтича през съзнанието ни като вода през юмруците ни. Сетивният входящ сигнал със своето удоволствие и неудоволствие отминава. И толкова. Това е то. Защо да го превръщаме в нещо повече? Щяхме да сме го разбрали още на тригодишна възраст, ако я нямаше хипнотичната сила на чувствения потоп. Но в този транс ние приемаме, че нямаме алтернативи.

На второ място идва потопът, наречен „ставане” (бавога). Това е потопът, който носи времето и идентичността. Когато погледнете преживяването директно, е очевидно, че всичко, което сме или имаме, се случва сега. Спомените ни се случват сега и резултатите от това, в което сме участвали, стават сега. Нашите проектирани сценарии за бъдещето се случват сега и нашите действия, чиито последици може да се появят в бъдещето, се случват сега. Още повече, нашето осъзнаване за това състояние на нещата, чувствата и реакциите ни – се случват сега. И въпреки това, в ума ни има течение, което създава една осезаема идентичност, която е била, е и ще бъде. По повърхността му се носят тревоги и очаквания за това какъв ще бъда, носталгия и съжаления за това какъв съм бил. Може да се оформи и самоувереност: „Щом съм бил това, заслужавам да стана онова.” Или в негативен вариант: „Аз никога не съм бил такъв, така че никога няма да стана от онези.” В този потоп има много драма и страдание, и стрес – толкова много, че пропускаме да се запитаме: „Кой е този персонаж?” Щом като имам единствено картини на това, което съм бил, и истории за това, което мога да бъда или ще бъда, мога ли да съм наясно кой съм аз сега? Когато зададем този въпрос и отдадем цялото си внимание на настоящето – във фокуса, който със сигурност ни дава най-ясно и стабилно впечатление кои сме – откриваме, че образите се разпадат като отражение в река, което мушкаме с пръст. И с разпадането на тези образи цялата тежест, отчаяната нужда или всепоглъщащото безпокойство внезапно потъват без следа. Има едно тършуване, едно зацапване на вниманието, промяна в енергията и сме оставени пипнешком във вълните. Магията на потопа на ставането не действа в настоящето. Затова го изследваме – защото чрез изследване изплуваме от него.

Но също както при потопа на чувствеността, е много трудно да останете извън него. Силата на тези потопи се базира на факта, че за обичайното ниво на съзнание и на света има конкретни сетивни обекти, има време и идентичност и те са важни. Да, те наистина са важни. Но е невъзможно да отделите гледките, звуците и останалите сетивни сигнали от транса на тяхната асолютна желаност, за да ги възприемете такива, каквито са. За целта трябва да подходим към сетивния свят с мъдрост и истинност. Трябва да забележим, че непрестанно тече, че е в непрекъсната промяна и че чувствата и менталните състояния, които поражда, също се променят. Забележите ли това, сънят на чувствеността няма да се надигне; можете да сте във, но не от сетивния свят – и това ви помага да се справите с него с вещина. Изучаваме сетивния свят, за да го спасим от потопа на нашия транс и докато правим това, развиваме парами като мъдрост, истинност, морал и отречение.
Почти същото е в сила за бавога. Нашите действия имат своите ефекти. Ако действате злонамерено и мамите, ставате злонамерен измамник. Действайте със състрадание и ще станете великодушен, с голямо сърце. Ние явно „ставаме” резултатите от от нашите предишни действия; имаме наследство и потенциал за бъдещето. Но когато изучаваме ставането по-отблизо, можем да забележим, че каквото е станало – а именно, умственото състояние в настоящето – това е то. Може да е добро или лошо умствено състояние, но то не е идентичност. Ако беше идентичност, щяхте да сте в това умствено състояние от раждането до смъртта си; нямаше да има възможност за промяна или развитие, или упадък. Добрите и мъдрите хора понякога също си изпускат нервите, а жестоките хора могат да имат слабост към кучето си или да преразгледат поведението си и да се поправят. Сега можем да отстъпим от това течение на предполагаемия аз, който сме, и представата за света, която проектира. И можем да кажем: „Не! Придържането към това генерира страдание. Или ме повлича надолу, или ме прави закоравял и нехаен.” Осъзнавайки накъде ни влачи този потоп и кои изглеждаме в него, можем да отстъпим извън него за достатъчно дълго, така че да изберем алтернативна посока. Капацитетът да направим това отново зависи от подводното течение на парамите.

С две думи, ставането не може да се прескочи, но може да бъде осъзнато, овладяно и насочено. Правилно насочен, този поток на причинността може да отведе ума към осъществяването на парами в медитативното умение на Просветления ум. Тук легендата за родилия се на този свят Буда след дълго култивиране на десетте съвършенства има потвърдим пръстен от истина. Самата дума „Буда” означава „безкрайна мъдрост” и тя се надига от едно непрестанно култивиране на предразположенията, нагласите и намеренията, които конституират парамите. Те носят своя най-сладък плод в медитацията, но корените им са в ежедневната мъдрост, която изважда ума от потопите.

Потопите на мненията и невежеството

Има още два потопа: на мненията (дитога) и на невежеството (авиджога). „Мненията” се отнасят до инстинкта ни да се вкопчваме в схващания, становища и догми, за да се сдобием с позиция. Те могат да са всичко от „Будизмът е най-хубавата религия” до „Либералната партия е честна и справедлива и мисли за доброто на нацията”. И от „Жените са безнадеждни шофьори” до „Нашата нация е извор на истина и хармония в един жесток свят”. Или едно мнение може да е много по-лично: „Аз съм Телец и това означава, че ще се разбирам добре със Скорпион.” Такива широкоскроени обобщения формират лесна база за решения, лоялности и становища за света. В историята обществата са приемали мнения като: „Има вещици, които си общуват с дявола и носят болести по посевите и мор по градовете.” Или са приемали становището, че евреите са зараза и трябва да се унищожат; или че комунистите са проникнали в обществения живот ан САЩ и ще превземат страната. И тези мнения, базирани на чувство за чистота, праведност или дори Божествена воля са оправдавали убийства и жестокости, омраза и загуба на свободата. И ние можем да се ужасяваме от подобни събития до такава степен, че да останем слепи за факта, че всички сме подвласти на потопа на мненията. „Джоузеф е идиот, на който не бива да се позволява да кара кола.” „Остави децата да правят каквото искат и ще си имаш грижи.” И т.н. Дори „Аз никога не приемам политически и религиозни становища, защото всичко е въздух под налягане.” – това пак е просто мнение.

Има няколко очевидни характеристики на потопа на мненията. Едната е, че поставя живота в абстрактното, че сумира хората в групи и създава „нещо”, от което можем да се дистанцираме. От тази перспектива умът може да формира спретнати разделения: между мен и другите. Съответно потопът на мненията изолира; и по-издайнически, тегли разделителна граница, през която не преминават уговорки или емпатия, а понякога дори и етически стандарти. Веднъж решил, че вие сте идиот, на когото не бива да се позволява да шофира, аз няма да обсъждам с вас защо мисля така (но мога да ви го изкрещя в лицето). И ако смятам, че по рождение сте некадърен, вероятно няма да ви предложа да ви обуча. В случаите, когато мненията са поставили етикети като „зло”, „прокълнато” или „маловажно”, това не само не подлежи на уговорки и проверка на фактите, но може да доведе до най-хладнокръвни действия, причиняващи смърт, унижение и наказание. В Европа през 16 век животните били заклеймени, че не изпитват удоволствие или болка, и горенето на клади на живи котки, събирани в чували, било смятано за забавление. И така нататък. Придобиването на мнения и становища застрашава емпатията и етиката.

Друга характеристика на потопа на мненията е, че дава на човек позиция, чието високомерие понякога заглушава разума и самия инстинкт за живот. Християнската секта „Портите Небесни” през 20 век толкова трескаво вярвала, че на опашката на Халеевата комета има Божи космически кораб, че вярващите извършили самоубийство, за да се качат на борда му. Преди това майки в Иран с радост изпращали синовете си в минните полета като мъченици във войната срещу Ирак, запленени от схващането, че така децата им ще отидат в Рая. Това са все примери за крайности. Но забележете, когато ви залее това чувство за отстояване на убежденията ви, как енергията протича или се излива през сърцето ви и в главата, и заличава алтернативните начини за възприемане на нещата. Изчакайте следващата семейна кавга и забележете колко онеправдани и прави, и категорични се чувствате. Потопът на мненията подсилва егото и захранва потопа на идентичността и ставането.

Този потоп трудно се засича, защото мненията са реперите, които имаме за реалността и действията си. Всички ние използваме абстракции, за да дефинираме нещата спрямо определена перспектива. Има една степен на удобство да говорим за белгийците или режисьорите, или за монасите-картузианци, но именно в сляпото привързване към тези концепции като абсолютни дефиниции, се надига потопът на мненията. Ако имаме сляпо придържане, дори мнение като „всички мнения са проблем” създава проблем, защото заклеймява всяко твърдение като невярно – и тогава какво може да се каже за каквото и да е било?
Не. Именно придържането към някакво мнение, а не самото мнение, е основният проблем. Потопът на мненията е тази интоксикация и привързване, това безконечно ментално действие, което отцепва вярващите в мнения от „останалите размирници”.

Лекът, който се препоръчва, е да отбележите едно мнение като изходна точка от която изследвате или влизате в диалог с другите. Правейки това, ние осъзнаваме, че имаме лично становище и то не може да бъде избегнато. Това вече е пробив, защото заблудата, която поддържа потопа е, че всеки индивид може да има всеобхватна гледна точка – докато самият акт на придържане към някаква гледна точка веднага откъсва наблюдателя от критичното изследване. Разпознаването но субективността може да доведе до признаването, че „моята” позиция всъщност не е моя, а е обусловена от информацията, която съм получил и преживяването ми, и съответно подлежи на преразглеждане и корекция.

Тогава: „Аз мисля, че си ужасен шофьор, защото те видях да буташ колчето на портата и чух, че никога не даваш мигач, когато ще завиваш, и Сюзън каза, че е била ужасена от скоростта ти, когато си я карал до града.” Ако практикувам истинност, поне ще призная, че повечето ми информация е от втора ръка и че съм бил ядосан, задето трябва да оправям портата. И ако се стремя към самообладание, ще съм склонен да преразгледам становището си и дори да го отхвърля. И тогава може би частичната истина (защото ти все пак си бутнал портата) ще ни накара да погледнем как сме предразположени да правим такива неща – и взаимно да разгледаме шофьорските си умения и стандарти. Така преодоляваме чувството на разделение и се установява една специфична доброта.

Тези потопи на чувствеността, ставането и мненията се носят от най-основния поток, този на невежеството. Невежеството е силата, която подкопава нашето директно изследване на преживяването. Под негово влияние, ако изобщо забележим проблемите, които тези потопи повдигат, можем да ги припишем на пробиви в културата или религията, или на човешката природа, и или ще махаме пръст в неодобрение, или ще свиваме рамене в смирение. С други думи можем да възприемем песимистични схващания – но тази стратегия не влияе на потопите. Подходът, който Будата окуражавал, бил да виждаме потопите такива, каквито са – феномени, без да им приписваме идентичност, култура или религия. Но Будата не проповядвал пасивното им приемане. Той дал темплейта на Четирите Благородни Истини, който можем да приложим върху нашето преживяване под формата на въпроси. Можем да се запитаме: „Дали страданието и стресът за мен или другите са свързани с това преживяване?” „Какъв ментален фактор причини това?” „Има ли вътрешна промяна, незабавна психологическа крачка, която да спре тази причина?” „Кой процес ще ми даде необходимото за поддържането на тази промяна в гледната точка?” Четирите Благородни Истини са изходът от невежеството, пътят на трансцедентното. Но за да можем да прилагаме тези подходи, трябва насочваме намеренията на ума в тази посока; затова развиваме парами – те изграждат един храм, от чиято позиция можем да изследваме потопите.

Из „Парами – начини за прекосяване на потопите”, Аджан Сучито

Читавивека” е дума на пали, която означава „ум на непривързаност”. Голяма тема в учението на Будата – известно още като Даммата – е страданието, причинено от привързаност, и целта и резултатът от правилното прилагане на ученията е ум на не-привързаност.
Всъщност чрез практикуването на будистка медитация самата представа за субстанционален, постоянен ум се разбира като мираж, като резултат от привързване към поредица от отминаващи ментални състояния. Докато се поддържа този модел на установеност – дори да има желание за непривързан ум – той ще провокира по-нататъшно, болезнено, макар и едва доловимо аз-привързване. Така че „читавивека” не е поредното фиксирано ментално състояние, а чувствителен отговор във всеки един момент, „невкопчване”, което Аджан Сумейдо често нарича „пускане”. Това практикуване на леснина, или „просветление”, не е въпрос на утвърждаване или отхвърляне, а на ясно изследване какво можем да знаем чрез сетивата си.“
Аджан Сучито

„Между стимула и реакцията има пространство, в това пространство е нашата сила да изберем реакцията си. В нашата реакция е нашето израстване и нашата свобода.” Виктор Франкъл

Да поговорим за кармата, или камма на пали, и за факта, че „като действие, камма подкрепя избора”, или всъщност е самият избор, приведен в ход, който води до съответните резултати – випака камма (резултатна карма).

Спомням си когато преди години излезе „Диагностика на кармата” на Лазарев –  че не в един а в три тома! Трябва да призная, че съм разгръщала първия, но не съм ги чела. Има книги, с които просто нямаме никакви симпатии – нито явни, нито скрити. Но кармата, нейната диагностика, а сега и нейните „Господари” станаха голяма тема за смело пристъпящото ни в Ню Ейдж-а общество.  Именно въпросните Господари на кармата и сляпото преклонение пред тази неясна формулировка от страна на мнозина люде, тръгнали по пътя на духовното, разбудиха желанието ми отново да преразгледам камма, камма випака или випака камма, обусловеното възникване на нещата и кой може да връзва или развързва кармата?

Преди да отстъпя словослагателството на Аджан Сучито, ще направя още една лична отметка: Камма (Карма на санскрит) не е урок, който има да се учи, а навичен отпечатък, утъпкана пътека, веднъж мината – или няколко пъти, която избираме отново и отново. Това е и пагубната същина на самсара. Една безкрайна цикличност. Логиката е, че веднъж свикнал да постъпваш по определен начин, винаги го правиш и винаги избираш условия, които да формират сходна ситуация. Камма е в глагола. Тя е самото действие (буквално). Дали глаголът този път ще е върху моята глава, защото аз някъде в миналото съм счупила нечия друга, или ще се повтаря като ехо от един непрестанно думкащ чук, важният момент е, че камма винаги има тенденцията да се повтаря и нашата работа е да кажем: „Момент. Стоп, време. Искам да сляза от влака на самсара.”

И преминаваме към Аджан Сучито, понастоящем игумен на „Читавивека” с откъс от книгата му „Камма и краят на камма”:

ДИНАМИКАТА НА КАРМАТА

„Законът за камма гласи, че ефектът, или резултатът, е неизбежен от активната причина. Ако днес аз нахуля или наругая някого, ефектът от това е, че той ще се засегне – и това означава, че той сигурно ще се държи неприятно с мен в бъдеще. Съвсем вероятно е това действие да има непосредствен ефект върху собствения ми ум: раздразнение и разкаяние. Или е възможно да съм свикнал да се държа така: съответно продължавам да се държа агресивно, развивам един безчувствен ум и губя приятелите. Така че ефектите се натрупват двустранно веднъж като състояния на ума (агресивност и разкаяние) и втори път като поведенчески структури (модел или програма на шумен грубиян или ориентиран към себе си егоцентрик). Най-проблемни са действащите програми, „формации”, или на будистски език, санкара. (или санкарите). Тези поведенчески модели стават част от нашата идентичност и понеже ние не виждаме отвъд собствените си закоравели навици, тези модели и програми поддържат движението на колелото, или на самсара, на причина и следствие.

В такъв случай е важно, ако искаме да се освободим, да схванем как функционираме. И това е възможно, защото процесът на камма випака формира клупове за обратна връзка на ментални чувства като стрес или раздразнение, или лекота, които можем да разглеждаме и изучаваме. И нещо повече, ние можем да реагираме по различни начини на резултатите от нашите действия – съответно всеки ефект не задължително поражда съответна причина. Ето го избора: „Аз мога да спра, да изляза от това ментално състояние на раздразнение или безразсъдство, да го разгледам внимателно и да се опитам в бъдеще да постъпя по-добре. Това е първата стъпка към освобождението.

Учението за камма е най-лесно разбираемо в контекста на външното поведение. Будата видял, че яснотата по отношение на поведението предлага един прагматичен способ страданието и стреса да бъдат избегнати и вместо тях да се генерират умиротворение, доверие и яснота. Затова той говорел за тъмна камма – действия като убийство, кражба, лъжовност и сексуална злоупотреба, които водят до лоши резултати; и за светла камма – действия като добрина, щедрост и честност – които водят до добри резултати. Той говорел и за смесица от светла и тъмна камма – действия, които имат добри намерения, но са изпълнени недобре. Пример за това би било целта да е грижа и закрила на семейството, но изпълнени по начин, който наранява съседите.

Камма е и динамична – ние действаме според входящия сигнал (стимула) и след като получим обратната връзка от приятни или неприятни резултати, променяме по-нататъшните си действия. Но тъй като някои обратни връзки не се случват веднага и проявлението им може да отнеме години, аспектите на тези клупове за обратна връзка са хаотични. Това означава, че темпото ни на учене не е задължително да насмогва на темпото, с което можем да извършим следващото действие. Ние десетилетия наред най-порочно замърсявахме атмосферата, преди да стане ясно какво се случва; до което време други действия се проявиха – развиха се индустрии и животът стана зависим от неустойчиви ресурси – това прави промяната трудна. Този момент е забележителен: окуражава ни да вложим усилие в проясняването на осъзнатостта за ума и неговите импулси. Трябва по-прецизно и по-често да изследваме умовете и менталните си програми. Тогава е възможно да се прекъсне клупа за обратна връзка с входящ сигнал, който да спре или да промени импулсите ни. Този входящ сигнал е каммата, която води до края на камма и е крайъгълен камък в учението на Будата. В най-дълбокото си изпълнение може да доведе не само до промени в поведението, но и до пълно освобождение.

Раждането: наследство от причината и следствието

Пълното освобождение означава да излезем от целия процес на причина и следствие. Този процес е това, което изпитваме сега. Раждането ни е стара камма; то ни е довело до състоянието на съществуване в света на причината и следствието, с потенциала да продължаваме въртенето на колелото на самсара. Наследили резултата от въплътяването, ние се влияем от храната, здравето и климата. И заедно с това идва потенциала за защита, търсене на храна и възпроизводство. Умът е настроен да реагира на всичко това инстинктивно, с поривите бори се-не мърдай-бягай, които могат да се стартират светкавично. С ума идва и осъзнаването за остаряването, болестта и смъртта; а с това и раздялата с любимите хора, която тежко ни поразява; още повече, че видимо сме безсилни да направим каквото и да е било. Така самсара ни вкарва в капана на въртенето.

Старата камма са и всички мощни социални и поведенчески програми, които ни казват как да функционираме по отношение на порядки и начин на мислене. Психологически ние изпитваме нуждата да принадлежим, да разбираме и да бъдем в мир с нашите обстоятелства. Това е база за нова камма: едно от най-продължителните ни ментални действия е това да интепретираме  и да извличаме смисъл и цел на преживяванията. Освен това улавяме и много информация – предубеждения, излишна информация, както и устни съвети – от другите хора. Тази ментална камма формира програмата, мисловната нагласа, през която интерпретираме настоящото си преживяване. Инсталирана и от време на време модифицирана, тази програма във всеки един момент дава тълкуване на настоящото преживяване,за да ни каже като какво е дадено нещо. И това отива далеч отвъд обективната дефиниция: „Това безопасно ли е? Приятелско ли е? Позволено ли е? Ще бъде ли оценен, ако се сдобия с него?” и т.н се превръщат във филтри на впечатлението, които ни помагат да вземаме решения в крачка в живота си. Но колко надежден е този решаващ процес?

Надигат се спомени, които ни насочват в дадена посока,надигат се телесни състояния, които влияят на настроението ни, продължителността на съсредоточието ни варира и резултатът от разговор, който сме водили преди часове, още вълнува сърцето ни. Междувременно социалният ни контекст ни свързва с ефектите от умовете на другите хора, всеки със своите верни и неверни интепретации, така че се влияем и от това. Прави се пренос на програми или се стартират други програми и нашият ум бива улавян в поток от впечатления, всяко от които във всеки един момент може да стартира импулси.

Действително важната част от това, което наследяваме тогава е „умът” – комплекс от влияещо се реактивно съзнание, което носи огромен потенциал за по-нататъшна камма. Чрез ума можем да осъзнаваме, да отразяваме и да се развиваме съобразно резултата от това, което правим и казваме. Можем да се учим. И както нашите реакции променят или усилват преживяването ни, можем да бъдем и творци. Можем да се фокусираме върху идея и да я развием в прекрасно изобретение или красив шедьовър. Но от друга страна можем да бъдем погълнати от заливащата ни емоция. Ако настроението е на недоверие и омраза, можем да произведем демонични схващания и да извършим безчинства…

В крайна сметка, движението на камма-випака е като това на океан, който може да ни повдигне, да ни погълне или да ни запрати във всяка посока. Оперира посредством постоянната игра между наследени резултати, които се надигат в настоящето и серия от последващи реакции и предразположения за действие. Миналото не е мъртво; ефектите от него носят потенциал. И бъдещето ще се надигне според това как сме реагирали на него…”