МАРАНАНУСАТИ – СЪЗЕРЦАНИЕ НА СМЪРТТА (ОСЪЗНАТОСТ)

Марананусати е една от четирите защитни медитации, наравно с Буданусати – Съзерцание върху превъзходните качества на Будата, Метта Бавана – Развиването на всемирна любов, Асубха Саня – Възприятие за нечистотиите.

 

Като духната лампа е животът, когато

nрекъснат е от изтощението на жизнената сила.

Визуализирайки как други са умрели,

човек трябва да култивира рефлексия върху смъртта.

 

В този свят дори онези същества,

които са неимоверно богати, умират.

подобно на тях и аз ще трябва да умра.

Смъртта със сигурност ще ме покоси.

 

Наистина смъртта неизменно идва

заедно със самото раждане.

Като убиец жадно се оглежда

за възможност да убие жертвата си.

 

Както слънцето изгрява само за да залезе,

съвсем така, без да спира

и вечно на ход, смъртта ни следва

само за да сложи край на живота!

 

Мехури се пукат, капки роса пресъхват,

черта, прокарана по вода, изчезва

и жертвата пада плячка на врага си.

По същия начин смъртта е вечно неизбежна!

 

Дори онези несравними Самопробудили Се,

Върховно Пробудили се

и Пробудените Отшелници,

обдарени с голяма мъдрост,

безмерни добродетели, свръхестествени сили,

огромна слава и много последователи,

дори те умират.

Какво да кажа за човек като мен?

 

Поради разнородните действия на условията,

поддържащи живота отвътре и отвън,

или поради различните беди, които го засягат,

само за миг можем да умрем!

Наистина умираме във всеки един момент.

„Съзерцанието върху смъртта, развито и често практикувано, носи голяма награда, голяма благословия, безсмъртието е негова цел и достижение.” Висудхи-Мага VІІІ

МАГА ПУДЖА

Sabbapapassa akaranam

Kusalassa upamasada

Sacitta pariyodapanam

Etam Buddhanasanam

Избягване на всяко зло.
Култивиране на добро.
И пречистване на ума. Това е учението на Будите.

Даммапада, 183

По случай този най-голям будистки празник публикувам откъс от учебника на Почитаемия Ачария Бударакита „Основи на будизма”.

От гледна точка на психологията, е нужно да се знае, че будизмът не формулира психологически теории, какъвто е случая със съвременната материалистическа психология или каквито са случаите с религиозните догми или доктрини, базирани на волята на бог. В този смисъл будизмът може да се опише като наука за ума, в която нещата могат да се оценяват и потвърждават по обективни критерии.

Будистката психология се занимава основно с „действието” досущ като будистката етика. Всички действия се надигат от ума. Добро или лошо действие само отразява добро или лошо състояние на съзнанието (чита). Камма, или действието, е добра или лоша, защото отразява добро или лошо състояние на ума. С други думи, добрата или лошата камма (действие) изразява единствено добро или лошо съзнание (чита).

Будистката психология се занимава с реалностите на ума, или съзнанието, а не с теории или доктрини за ума. И тъй като действието (камма) бликва от ума, камма, и чита са взаимосвързани. Тази отлика трябва ясно да се разбере.

По същия начин камма и прераждането са взаимосвързани – прераждането като пряко следствие или резултат от камма. Въвличайки се във всякакви деятелности, или камми (карми), човек натрупва каммична енергия, на която носител е съзнанието. Както една река носи всякакви неща – отломки, мъртви тела и т.н., както и много ценни неща като злато, сребро, минерали, метали, дървета и т.н., така и умът е носител на каммичните енергии,  благотворни и неблаготворни.

Животът не е нищо друго освен едно пътуване, в което човек трупа и изразходва каммични енергии. В края на живота едно звено от неизразходвана каммична енергия създава едно ново състояние на съществуване. Когато човек умре, тялото вече го няма, но умът продължава да тече на принципа на същия психологически закон, който е действал, докато човекът е бил жив. Тоест, умът функционира по същия начин, както приживе, и когато умре.

Едно състояние на съзнание може да се сравни с вълна в река или море.Течащата вода създава вълни. Надига се вълна, тласната от вятъра, извива гребен и пада, давайки началото на нова вълна. Втората вълна също се надига и пада, давайки начало на вълна след вълна, без да има край.

Едно състояние на съзнание се надига (поражда) в зависимост от предишно съзнание. Достига своя връх и после пада. И от инерцията, създадена от падането, се надига ново съзнание.

Следващото съзнание, обаче, не е същото като първото. И все пак не е напълно различно. Нещо от първото във формата на неизразходвана каммична енергия преминава в него. По същия начин звено от каммична енергия преминава от умиращото съзнание и поражда първото съзнание на новото състояние на съществуване.

Понеже свързва миналото с настоящето, то се нарича прераждащо се съзнание (rebirth-consciosness), което запазва потока на живота. Така камма и прераждането, като причина и следствие, са взаимно зависими.

Когато човек се обучава във випасана медитация и развива проникновение в реалността, той прогресивно „пречиства ума си” от замърсяванията, които пораждат камма.

За сънувачите, питиите и знаците…

Аз съм сънувач. Ще перифразирам, аз съм сънуващият, който знае… че сънува. Единственият проблем е, че толкова много обичам сънищата. Ако се случи страшен, се чувам да казвам – можеш да сънуваш нещо друго, и продължавам. Напоследък подозирам многото ми котки, че сутрин създават едно бих го нарекла „лепкаво”, сънувано поле, което не се къса, само се разтяга, и усилието да излезеш от него изисква голяма мобилизация.

Опит за летене…

Преди време си бях създала „знак”, който да ми указва, че сънувам: ако летях, значи беше сън. Само че летенето толкова ми хареса, че започнах да го вплитам в тъканта на съня. Осъзнаването, че сънувам, идва посредством парадокс. Онази част от мен, която сънува, анализира алогична ситуация, и достига до извода, че това е сън. „Парадокс” е гръцка дума, която означава „да минеш отвъд” – в нашия случай отвъд сънуваното. Търсим парадоксалното, извън контекста, търсим „черната котка” от „Матрицата”, която минава пак. Това изисква определена степен на „сталкинг” и тотално ни отвежда в света на Карлос Кастанеда и Дон Хуан. Следим сюжета на случващото се – както забелязвате вече не го наричам „сън”, и при засичане на „парадокс” можем да прескочим в друга реалност посредством един своего рода квантов скок или просто брод.

Спомням си един от последните ми lucide, или осъзнати, сънища, когато темата се разгърна до мига, в който казах на четиримата души пред себе си – „Аз ви сънувам. Вие сте сън.” В този миг те сякаш застинаха и като че ли имаше някакво потрепване (или пък не), и тогава, типично по кастанедовски, ми се дощя да променя съня. Доста разочароващо, успях да сменя само цвета на якето на едно от момичетата. Всичко това остави една огромна въпросителна у мен. Аз не можах съществено да променя темата! Но пък като се върна назад, се сещам, че едно от големите постижения в ученичеството в нагуала, беше волево да си видиш ръцете в съня. Което пак е нищо особено, нали? И всъщност какъв е смисълът? Да творим реалности или да осъзнаем, че всичко е плод на творене – нама-рупа и че основните му три характеристики са анича, дука, анатта – нетрайност (преходност), страдание (неудовлетворение) и безазовост (липса на субстанционална същност).

Дали идеята е в събуждането или в промяната на съня? Има ли идея?

В тибетския будизъм се говори за бардо – бардо на съня, бардо на смъртта, бардо на живота… Всичко е бардо, което означава „преходно състояние”. Това ни навежда на мисълта, чисто логически, че каквото е в сила в бардо на съня, ще бъде в сила и в бардо на будното състояние. Иначе казано, ако в съня парадоксът се явява знак, то и в „будната” ни фаза всеки парадокс ще има знакова природа и силата да ни извежда. Белезите на този парадокс ще са алогична, или нелокална, връзка със сюжета на случващото се и обща темпорална рамка. Карл Густав Юнг нарича това „синхроничност”, а китайците са го обобщили в следния въпрос, който спокойно може да бъде и коан: „Кои неща обичат да се случват заедно?”

Защо да е коан? Едно възможно разглеждане на тази тема включва тълкуването на нещата, които се случват едновременно, като ОРАКУЛИ за определено събитие.

Камъчето в езерото…

Събитието, което включва или не включва наше действие, е като камъче, което пада в езерото и образува концентрични кръгове. То е център на една окръжност (или на множество окръжности). Всички неща, които се случват в тази темпорална окръжност, могат да се разглеждат като оракули за „камъчето”. Получава се ефекта „Вселената ми говори.”

Това може да ни наведе на размисли за питии и оракули… – избрани люде, надничащи в бъдещето, и статистически, толкова пъти е било вярно за мен, че мога да го приема като аксиома.

Теорията ми, обаче, има един пробив: когато преди години я изложих на една приятелка, тя започна да лови „знаците” като мухи. Тълкуваше всичко, както й беше угодно. Тоест нагласата на съзнанието е определяща за тълкуванието. Смисълът на заниманието е само ако се събудиш!

И тук се сещам за Джон Кехоу и „Вашето подсъзнание може всичко”. И отново, каква е целта ни? Да се събудим или да променяме сънуваните реалности?

Поредна реминисценция към един филм – какво да се прави, филмовият преводач мисли във филми… Филмът се казва „Речен свят” и е по фантастичната поредица на Филип Хосе Фармър. Цялото действие се развива около една река (като реката на живота), хора се раждат, умират и наново се раждат някъде по бреговете й – една безкрайна самсара. Като че ли се обособяват двама главни герои, носители на две основни теми – Мат Елмън, който защитава идеята, че независимо от безкрайните смърти и прераждания, този цикъл не бива да спира заради миговете на любов и единение с другия; и протагонистът Ричард Франсис Бъртън – твърдо решен да сложи прът в колелото на самсара, за да се спре това безкрайно страдание.

Добър филм. Кара сънуващия да се замисли. За какво ни е капан за сънища, ако само се наслаждаваме на умението си да ги променяме?

Кратко прекъсване, разходка с кучето и лек дъждец с множество концентрични кръгове ми помогнаха да прозра, че всъщност съм се спряла на бардо на съня, на бардо на будното състояние и ми е останало бардо на смъртта.

Какво се случва тогава?

Самите биохимични процеси причиняват съновидения. Накрая остават само те – и ние пак сме сънуващи и пак имаме избора – да се събудим от някой парадокс и да се разтворим в нищото (празнотата), там, където всичко Е и го няма, или да използваме брода и да си изберем някоя по-сносна нова реалност. Да се гмурнем в Речния свят.

ТРЕТОТО ЧУДО

Преди години имаше един филм на талантливата режисьорка Агниешка Холанд за свещеника Франк Шор, изпратен от Ватикана да разследва живота на починала жена, която местните почитат като светица. За да се признае някой за светец, е нужно да има доказателства, че е извършил три чудеса.  Без да изпадам в теологически детайли за това кое конституира едно чудо, ще завърша тази реминисценция за филма с деянието на въпросната жена като момиченце – в Словакия, по време на бомбардировките през Втората световна война.  Докато всички бягат в ужас от рева на бомбардировачите, малката Хелена отправя гореща молитва към Дева Мария и тази молитва е чута. Пуснатите бомби се превръщат в бели гълъби…

И все пак, какво е чудо? Вземам първите две характеристики от тълковния речник:

1. Необикновено, свръхестествено явление. Чудо на природата.
2. Нещо поразително, което удивлява със своята изключителност и необичайност.

Снощи, докато четях Въведителния курс по будистко капеланство, изведнъж прозрях – ами да, всъщност смъртта е чудо. Затова има такава притегателна сила. Искаме да знаем за нея, искаме да видим как се случва, но и не искаме – когато е свързана с наш близък. Дори това ни ужасява. Връзката ни с нея носи такъв заряд, че отношението може да бъде само в двете крайности – никога не по средата: или пълно отричане, или пълно приемане.

Първото чудо в живота ни е нашето раждане, или по-скоро раждането ни в осъзнатост. Първият лъч на чисто възприятие на реалността от гледна точка на аза. Иначе казано, първото осъзнаване на отделеността ни, първият преход, който помним (или пък не). Второто чудо за мен беше раждането на първото ми дете. Спомням си мига, в който я видях в кувиоза, малка, съвършена, жива. Спомням си мисълта, която ме споходи, беше по-скоро констатация – „Това е нищо по-малко от чудо. Чудото на живота.”

После се роди второто ми дете, там удивлението беше друго. Тя дойде будна – едва родила се, вече наблюдаваше света със знаещ поглед. След няма и два месеца, този поглед си отиде и знаещата новородена стана обичайното малко човече като кака си.

И сега смъртта. Някъде, някога гледах, че процесът на умиране можем да го сравним с трансформацията, която настава с водата – преминаването й от течно състояние в пара. Спрете се на мига на преминаване. Влезте в него. Има вода – няма я. Има живот – няма го. Всъщност вода има, но е пара. И живот има, но не го виждаме. Просто характеристиките са други, променили са се, но всичко е запазено.

Иначе казано, умирането е преминаване от едно агрегатно състояние в друго. Смъртта е това, което се случва с тялото – то ще влезе в своя разпад на елементи, а онова, което го е напуснало, се връща у дома, прибира се в непроявеното.

Доколко умирането е тема табу? Защо? И защо в България няма установена практика за капелани или духовни помощници, които да са до умиращите в този толкова важен за тях период на преход.

Свети Василий Велики е казал: „Целият ни живот е подготовка за смъртта.” Как се подготвяме ние? С колективен заговор да не говорим за това. Оставяме Голямото Страшно да върлува в подсъзнанието ни – сами му даваме сила, като уж се правим, че не съществува. Може би това дава обяснение на настървения ни консумеризъм – като невротичен опит да избягаме от мислите си за неотменимото.

„Ами че то, никой не се е върнал от там, за да разкаже…” – една изтъркана реплика, която сякаш оправдава късогледството ни.

Всъщност всички практики за променено състояние на съзнанието ни открехват вратата да зърнем какво би било и какво е. Но за да отворим тази врата, трябва да затворим другите шест – поне за малко. В будизма те са известни като салаятана – шестте врати на възприятието, и сред тях, учудващо, намира място ума. Тоест умът е сетиво, а мислите са постъпващите сигнали, които сетивото улавя и преработва. Иначе казано, моите мисли не са аз.

В „Сатипатана Сутта” една от Основите на Осъзнатостта е тялото и Будата дава указания на учениците си да медитират върху него по този начин:

„Освен това, практикуващият, като види труп захвърлен в костница, един, два, три дни след смъртта, сравнява това тяло с него, разсъждавайки: „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.

И после, практикуващият, като види труп в костницата, захвърлен, с белеещи кости, прилични на черупки, кости, струпани така от година, кости, разпадащи се на прах, сравнява това тяло с тях, разсъждавайки:  „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.”

С риск да шокирам някого или да затвърдя мнението, че будизмът е една морбидна религия, което, повярвайте, изобщо не е така, ще добавя, че в залите за медитация в теравадинските манастири по правило има витрина със скелет в нея – за да ни напомня отново и отново, че смъртта не може да се избегне и само през тази призма можем да водим смислен живот. Защо ли? Защото ако допусна, че днес е последният ми ден, няма да се занимавам с безсмислено преследване на придобивки, няма да се карам с никого, няма дори да гледам телевизия, няма да съм в нета – ще наблюдавам, ще запомням… Ще видя отварящия се цвят на джанката, ще гледам синевата на небето, ще се съсредоточа върху любовта, която изпитвам.  Ако нямам кого да обичам сега, ще се върна назад, в момент, в който съм обичала, отново ще изживея тази обич и ще я взема назаем, за да я насоча към себе си и всичко около мен.

СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ

Смъртта не е угасване на светлината; тя е угасване на лампата, защото зората е дошла.

– Рабиндранат Тагор

Как част от света напуска света?
Как мокротата може да напусне водата?

– Руми

Нищо и никога не се губи.Това, което преди е приело формата на обект, сега приема формата на „спомен”.

– Рупърт Спира

Храмовата камбана спира —
но звукът продължава да се носи
от цветята.

– Басе

Капката вода, когато се изпари, става безкрайна. За нищо няма смърт, всичко свършва, за да стане безкрайно…Идеята за прераждането е една концепция, защото за да се прероди нещо, нещо трябва да умре. Кое е мъртво? Нищо не е мъртво. Кой ще се преражда? Никой не се е родил.

– Нисаргадата Махарадж

Въпросът какво ще стане с мен, когато умра, е също толкова неправилен, колкото въпросът какво ще стане с моя скут, когато се изправя или какво ще стане с юмрука ми, когато си отворя дланта.

– Рамеш Балсекар

Тялото съществува или така изглежда защото вярвате в смъртта. Тялото и смъртта са част от една и съща илюзия.

– Екхарт Толе

Реинкарнацията е фантазия. Съществуванието никога не е имало форма, която може да се повтори. То е вечно безформено. Изместването на галактиките в другия край на вселената е същото събитие на изместване на телата и умовете ни. Това случване никога не е ставало нещо конкретно; то е само движение и промяна. Няма нещо, което да става друго нещо; има едно велико безформено присъствие, което остава такова.

– Дарил Бейли

Това, което приемаме за неизбежно – раждането и смъртта – за пробудения е просто начин за изразяване на движението в Неподвижното, промяната в Неизменното и края в Безкрайното. За пробудения е очевидно, че нищо не се ражда и нищо не умира, нищо не е трайно и нищо не се променя, всичко е, както е – безвремево.

– Нисаргадата Махарадж

Въпросът дали  има вечен живот или дали този ум или аз ще се запазят пренебрегва всичко, което вече сте. Въпросът за смъртта може да се зададе само от свито състояние; той няма смисъл за цялото.

– Стивън Харисън

Ако нищо не е трайно, какво може да е нетрайно, и двете, или нито едното?

– Нагарджуна

Можете да живеете всеки миг от всеки ден дълбоко, във връзка с чудесата на живота. Тогава ще се научите да живеете и в същото време ще се научите да умирате. Човек който не знае как да умре, не знае и как да живее и обратното. Трябва да се научите да умирате – да умирате незабавно. Това е практика.

– Тич Нат Хан

Да се тревожим за смъртта е като да се тревожим какво ще стане с нас, като паднем от ръба на плоската земя. Проблемът е въображаем. Какво умира? Какво се е родило?

Можем да кажем – моето бебе Боби се е родило. Но какво е Боби? Това бебе, което ние наричаме Боби е произлязло от други форми на живот и е напълно зависимо от въздуха, храната, водата и отношенията с други същества, за да оцелее и просперира. Вечнопроменящото се явление, което ние наричаме Боби никога не може да се намери извън съзнанието и моят Боби не е съвсем същият като вашия Боби. Всъщност моят Боби не е един и същи в един миг спрямо друг. Понякога е забавен, понякога е дразнещ, друг път сърдечен или пък самодоволен.

На всяко ниво, от субатомно до органично, неврохимично, емоционално и когнитивно „Боби” е просто непрестанна промяна и нетрайност. Всъщност „Боби” е концептуална абстракция – функционално полезна и относително реална – но в крайна сметка несвързана с вечнопроменящата се актуалност на Боби като карта на територия, която я описва. „Боби” е абстрактна идея, която дава илюзията за продължителност между ембриона, бебето, прохождащото, тинейджъра, възрастния, стареца и мъртвото тяло. Но ако се взрем било то с научен или медитативен поглед, не можем да намерим нищо, което да продължава от един момент в друг.

Боби може да си е променил пола и да е станал Робърта. Или да е отишъл на война и да се е върнал без крайници или с увреден мозък, който напълно е променил вербалните му, емоционални и когнитивни  умения. Може би на 25-годишна възраст Боби е бил див радикал, а на 65 години вече е ригиден консерватист (или пък обратното). Къде в цялото това вечно движение е „Боби”?

Накрая казваме, че Боби е умрял. Но какво точно е умряло? Не можем да отречем  реалността на нещото, което сме наричали Боби, но не можем и да го намерим или да фиксираме какво е то. Може би раждането и смъртта е всеки един момент и може би няма нищо монолитно, което да започва и свършва.

Боим се от смъртта, защото това, което ни е най-скъпо, е нашата същност – неоспоримото чувство за будно присъствие, което сме се научили да комбинираме с концептуалната абстракция, която възприемаме като тяло-ум. Но това тяло-ум не съществува като отделното, продължително, независимо „нещо”, за което го възприемаме ние.

И това чувство на будно присъствие изчезва всяка нощ в дълбокия сън и няма никой, който да усети липсата му. Всяка нощ нашият уникален Филм на Будния Живот свършва, а с него и фантомният наблюдател. Не остава никой, на който да липсва прожекцията. Ние намираме това за ободряващо и подмладяващо, а не за ужасяващо. Но когато мислим за смъртта, си представяме как ни погребват живи и не можем да пуснем пак телевизора, за да видим какво става в следващия епизод на Историята за Мен. Този страх е като страха да пристъпим от ръба на плоската земя.

Когато гледаме природата, виждаме, че всичко е във вечно рециклиране. Няма край и начало. Има едно последователно, безкрайно движение, което винаги е Тук/Сега в това безвремево, безпространствено, безместно място – нематериалната твърд, която будистите наричат Празнота, а адвайтистите – Аз.

И както будисткият учител Стивън Бачелър красиво се изразява: „Празнотата не е състояние, а път.” Това не е някаква концепция, която най-сетне разбираме. Това е събуждането от един миг в друг от дуалистичната илюзия на отделеността и монолитността. Това е отпускането в свободното падане на живота, такъв, какъвто е, с осъзнаването, че няма какво да падне и няма земя, в която да се удари.

„Боби” беше творение на визуални ефекти също като илюзията за продължителност и свързаност на страниците на рисувана книжка или кадрите на филм, явяващи се в бърза последователност. Боби беше активност на тоталността по същия начин както вълната е активност на океана. Няма реална граница между една вълна и друга и никоя вълна не е по-мокра и по-близо до водата от друга.

Нашето истинско безсмъртие не е в борбата със смъртта или в опазването на тялото вечно живо, нито е в някаква индивидуална „душа”, която напуска тялото и или отива на небето, или се преражда в ново тяло. Нашето истинско безсмъртие е в пробуждането за пълната празнота, която е без начало и край. Както окото не може да види себе си и ръката не може да се хване сама и огънят не може да се изгори сам, и мечът не може да се прониже, така и вие не можете да намерите тази необятност, защото не сте отделени от нея и „тя” не е „нещо”, което може да бъде уловено.

Осъзнаването на тази пълнота е преминаването през безпорталния портал на просветението. Порталът се казва, че е безпортален, защото когато се прозре илюзията на отделеността, когато балонът на привидната капсулованост се пукне, разбирате, че не е имало момент, когато ви е нямало. И става ясно, че никога не е имало някой, който да минава през някакъв портал. Нищо никога не е липсвало. Но в същото време има една неоспорима и трансформираща разлика между съзнателното знаене на това и объркването и омагьосването от историята за отделянето и липсата, затова се казва, че има портал, а не че няма нищо. Както е казал великия мъдрец адвайтист Нисаргадата: „Купата ви за просия може да е от чисто злато, но докато не го знаете, сте просяци.”

Събуждането е като умирането. Умиране за миналото. Умиране за познатото. Умиране за всичко мисли, идеи и вярвания. Умиране за този и това, което мислите, че сте. Умиране за всяка надежда за нещо по-добро. Умиране за всичко. Пускане на всеки опит за задържане. Изгубване на всичко, което може да се изгуби и намиране на това, което е останало.

–copyright Joan Tollifson 2011–