Архив

Втора Благородна Истина

СРЕДНИЯТ ПЪТ ОТВЪТРЕ

Аджан Ча 1

Учението на будизма е за отказ от злото и практикуване на добро. Тогава, когато сме се отказали от злото и доброто е установено, трябва да оставим (пуснем)и добро, и зло. Вече достатъчно сме слушали за благотворни и неблаготворни условия, за да разбираме нещо от тях, затова искам да поговоря за Средния Път, тоест за пътя на превъзмогване на тези две неща.
Всички Дамма беседи и учения на Будата имат една цел – да покажат пътя на спасение от страданието за тези, които още не са избягали. Ученията имат за цел да ни дадат правилното разбиране. Ако не разбираме както трябва, не можем да пристигнем в покоя.
Когато различните Буди ставали просветлени и давали своите първи учения, всички те оповестявали тези две крайности – отдаване на удоволствието и отдаване на болката. Тези два пътя са пътищата на увличане и заслепение, те са пътищата, между които онези, които се отдават на сетивни наслади трябва да флуктуират и никога да не достигат покой. Те са пътищата, които се въртят около самсара.
Просветленият наблюдавал, че всички същества са залепнали в тези две крайности и никога не виждат Средния Път на Дамма, затова той ги насочил, за да им покаже наказанието, което присъства и от двете страни. И защото ние още сме залепнали, защото още искаме, по няколко пъти живеем в тяхното русло. Будата оповестил, че тези два пътя са пътища на интоксикация, те не са пътища на медитатора, нито водят към покой. Тези пътища са отдаване на удоволствието и отдаване на болката, или казано простичко, те са пътят на отпускането и пътят на напрежението. Ако се изследвате вътрешно, във всеки отделен момент, ще видите, че пътят на напрежението е гняв, път на мъката. По този път има само трудности и безпокойство. Отдаването на удоволствие – ако сте избягали от това, значи сте избягали от щастието. Тези пътища, щастието и нещастието, не са мирни състояния. Будата учел да ги разпуснем, да се откажем и от двете. Това е правилната практика. Това е Средният Път.
Тези думи „Средният Път” не се отнасят до тялото и речта, а до ума. Когато се надигне ментално впечатление, което не харесваме, то въздейства на ума и настъпва объркване. Когато умът е объркан, когато е „разтресен”, това не е верният път. Когато се надигне ментално впечатление, което харесваме, умът се отдава на удоволствие – и това не е пътят.
Ние, хората, не искаме страдание, искаме щастие. Но всъщност щастието е само префинена форма на страдание. Страданието само по себе си е грубата форма. Можете да ги сравните със змията. Главата на змията е нещастието, опашката й е щастието. Главата на змията е много опасна, има отровни зъби. Докоснете ли я, змията незабавно ще ви ухапе. Но оставете главата, дори да идете да хванете опашката, тя ще се извърне и пак ще ви ухапе, защото и главата, и опашката принадлежат все на една и съща змия.
По същия начин, и щастието и нещастието, или удоволствието и тъгата, възникват от един и същи родител – желанието. И така, когато сте щастливи, умът не е спокоен. Наистина не е! Например, когато получим нещата, които харесваме, като богатство, престиж, възхвала или щастие, ние ставаме доволни. Но умът още таи известно неразположение, защото се боим да не ги загубим. Ето този страх не е състояние на покой. След време действително можем да загубим придобитото и тогава наистина ще страдаме. И така, ако не сте съзнателни, дори да сте щастливи, страданието предстои. То е като да хванете змията за опашката – ако не я пуснете, ще ви ухапе. Независимо дали е опашката или главата на змията, тоест, благотворни или неблаготворни условия, те са само характеристики на Колелото на Съществуването, на безкрайната промяна.
Будата установил морала, концентрацията и мъдростта като пътят към покоя, пътят на просветлението. Но действително тези неща не са същината на будизма. Те са само пътят. Будата ги нарекъл „мага”, което означава „път”. Същината на будизма е покоят и този покой се надига от истинното познание за природата на нещата. Ако обстойно изследваме, ще видим, че покоят е нито щастие, нито нещастие. Нито едно от тях не е истината.
Човешкият ум, умът, който Будата ни призовал да опознаем и изследваме, е нещо, което можем да знаем само по активността му. Истинският „първичен ум”няма с какво да се измери, няма посредством какво да се опознае. В своето естествено състояние той е непоклатим, неподвижен. Когато се надигне щастие, всичко, което става е, че този ум се загубва в една ментална импресия – има движение. Когато умът се движи така, възникват прилепване и привързване към тези неща.
Будата вече цялостно е изложил пътя на практиката, но ние още не сме практикували или ако го правим, го правим само на думи. Умовете и речта ни още не са в хармония, отдаваме се на празни приказки. Но основата на будизма не е нещо, което може да бъде говорено или налучкано. Истинската основа на будизма е пълното познание за истината за реалността. Когато човек знае тази истина, никакво учение не е нужно. А ако човек не я знае, дори да слуша учението, всъщност не чува. Затова Будата казал: „Просветленият само посочва пътя.” Той не може да извърши практиката вместо вас, защото истината е нещо, което не можеш да облечеш в думи или да раздадеш.
Всичките учения са една подобия и сравнения, способи да помогнат на ума да види истината. Ако не сме видели истината, ще трябва да страдаме. Например, обичайно когато говорим за тялото , ние казваме „санкари”. Всеки може да го каже, но всъщност нашите проблеми идват от това, че не знаем истината за тези санкари и като така, прилепяме за тях. Понеже не знаем истината за тялото, страдаме.
Ето пример. Представете си, че една сутрин отивате на работа и от другата страна на улицата един мъж започва да ви крещи и да ви обижда. Щом чуете обидите, умът ви се променя от обичайното си състояние. Не се чувствате толкова добре, изпитвате гняв и болка. А мъжът обикаля наоколо и не спира да ви нагрубява, ден и нощ. Вие чувате обидите, гневите се и дори когато се приберете вкъщи, още сте ядосани, защото изпитвате отмъстителност, искате да му го върнете.
Няколко дни по-късно друг мъж идва в дома ви и се провиква: „Ей! Онзи, дето те нагрубяваше, е луд! От години е така! Всички обижда така. Никой не му обръща внимание какво говори.” Щом чувате това, изведнъж изпитвате облекчение. Гневът и обидата, които сте таили всичките тези дни, напълно се стопяват. Защо? Защото вече знаете истината по въпроса. Преди не сте я знаели, мислели сте, че онзи мъж е нормален и сте му се сърдили. Това разбиране ви е причинило страдание. Но щом научавате истината, всичко се променя: „О, той е луд! Това обяснява всичко!” Когато разбирате това, вече сте добре, защото сте наясно. Знаейки, можете да разпуснете гнева. Ако не знаете истината, тутакси сте прилепнали. Докато мислехте, че мъжът, който ви обижда, е нормален, можехте да го убиете. Но когато сте научили истината, че той е луд, се чувствате много по-добре. Това е познание за истината.
Някой, които вижда Даммата, има подобно преживяване. Когато привързването, отвращението и заблудата изчезват, те изчезват по същия начин. Докато не знаем тези неща, си мислим: „Какво мога да направя? Изпитвам толкова алчност и омраза.” Това не е чисто познание. То е като когато мислехме, че лудият е нормален. Но накрая, като видим, че през цялото време е бил луд, се отърсваме от тревогата. Никой не може да ви покаже това. Само когато умът сам го види, може да изкорени и разпусне привързването.
Същото е положението с това тяло, което наричаме санкари. Макар Будата вече да е обяснил, че то не е субстанционално или действително като такова, ние пак не сме съгласни, упорито прилепяме към него. Ако тялото можеше да говори, по цял ден щеше да повтаря: „Ти не си ми собственик, да знаеш.” Всъщност то непрекъснато ни го казва, но е на езика на Даммата и ние не го разбираме. Например, сетивните органи – око, ухо, нос, език и тяло непрекъснато се променят, но никога не съм виждал да ни искат разрешение за това поне веднъж! Както когато имаме главоболие или ни присвива стомах – тялото никога не ни иска разрешение за това, действа си, следвайки естествения си ход. Това показва, че тялото не позволява на никого да бъде негов собственик, то няма собственик. Будата го е описал като нещо празно.
Ние не разбираме Даммата и съответно не разбираме тези санкари; взимаме ги за себе си, като че ли принадлежат или принадлежат на другиго. Това води до възникване на прилепяне. А възникне ли прилепяне, следва” ставане”. Възникне ли ставане, има раждане. Има ли раждане, следват старост, болест, смърт… надига се цялата маса страдание. Това е Патикасамупада. Казваме, че невежеството поражда волевите действия, те пораждат съзнанието и т.н. Всички тези неща са просто събития в ума. Когато влезем в контакт с нещо, което не ни харесва, ако нямаме осъзнаване, има невежество. Страданието веднага се надига. Но умът така бързо преминава през тези промени, че не им насмогваме. Същото е като да паднете от дърво. Преди да сте се усетили- „Тряс!” – вече сте на земята. Всъщност сте минали през много клонки и пръчки по пътя надолу, но не сте могли да ги преброите, дори не сте ги запомнили, минавайки през тях. Просто падате – „Тряс!”
Патикасамупада е същото нещо. Ако я разбием, както е в писанията, казваме, че невежеството поражда волевите действия, волевите действия пораждат съзнанието, съзнанието поражда ума и материята, умът и материята пораждат шестте сетивни основи, сетивните основи пораждат сетивния контакт, контактът поражда чувството, чувството поражда желанието, желанието поражда прилепянето, прилепянето поражда ставането (превръщането), ставането поражда раждането, раждането поражда старостта, болестта, смъртта и всички форми на страдание. Но в действителност, когато влезете в контакт с нещо, което не харесвате, има незабавно страдание! Това чувство на страдание всъщност е резултат от цялата верига на Патикасамупада. Затова Будата съветвал учениците си да изследват и напълно да опознаят умовете си.
Когато хората се раждат в света, те са без имена – щом се родят, ние ги кръщаваме. Това е за удобство. Даваме имена на хората за удобство, за да се наричаме някак. Писанията са същото нещо. Ние всичко разделяме с етикети, за да направим изучаването на реалността удобно. По същия начин всички неща са просто санкари. Тяхната първична природа е само тази на нещата, породени от условия. Будата казвал, че те са нетрайни, незадоволителни и без-азови. Те са нестабилни. Ние не разбираме твърдо това, разбирането ни не е правилно и съответно имаме погрешно виждане. Погрешното виждане е, че санкарите сме ние, или че щастието или нещастието сме ние. Подобно виждане не е пълно, ясно познание за истинската природа на нещата. Истината е, че не можем да насилим всички тези неща да следват желанията ни, те следват пътя на природата.
Ето едно просто сравнение: представете си, че сте седнали по средата на магистрала и към вас хвърчат коли и камиони. Вие не можете да им се ядосате и да крещите: „Не карайте тук! Не към мен!”, защото това е магистрала, не можете да им кажете това! И какво можете да направите? Можете да се махнете от пътя! Пътят е място, където минават коли, ако не искате колите да са там, ще страдате.
Същото е със санкарите. Казваме, че те ни пречат, както когато седим в медитация и чуем звук. Мислим си: „Ох, този звук ми пречи!” Ако разбираме, че звукът ни пречи, тогава ще страдаме по съответния начин. Но ако обследваме в дълбочина, ще видим, че ние сме излезли и пречим на звука! Звукът е просто звук. Ако го разбираме така, не остава нищо повече, всичко спира дотам. Виждаме, че звукът е едно нещо, а ние – друго. Човек, който смята, че звукът идва да му пречи, е човек, който не вижда себе си. Наистина не се вижда! Веднъж видите ли се, ви олеква. Звукът е просто звук, защо да се втурвате и да го сграбчвате? Виждате, че всъщност вие сте отишли да пречите на звука. Ако виждате само едната страна, има страдание. Видите ли и двете страни, тогава следвате Средния път. Това е правилната практика на ума. Това наричаме „изправяне на разбирането ни”.
По същия начин природата на всички санкари е нетрайност и смърт, но ние искаме да ги сграбчим, да си ги носим и желаем. Искаме да са истински. Искаме да намерим истина в неща, които не са истински! Винаги, когато някой разсъждава така и се прилепя за санкарите, приемайки ги за себе си, страда. Будата искал да имаме предвид това.
Практикуването на Дамма не зависи от това дали сте монах, послушник или мирянин. Зависи от изправянето на разбирането ви. Ако разбирането ни е правилно, навлизаме в покой. Дали сте ръкоположени или не е едно и също, всеки човек има шанса да практикува Дамма, да я съзерцава. Всички ние съзерцаваме едно и също нещо. Ако постигнете покой, той е все един и същи покой. Все същият Път е с все същите методи.
Следователно Будата не правел разлика между миряни и монаси, той учел всички хора да практикуват, за да знаят истината за санкарите. Когато знаем тази истина, се освобождаваме от тях – пускаме ги. Ако знаем истината, няма да има повече ставане или раждане. Как така няма да има раждане? Няма как да стане раждане, защото напълно сме разбрали истината за санкарите. Ако напълно сме разбрали истината, тогава има покой. Да имаш и да нямаш е все едно. Сдобиването и загубата са едно. Будата ни учел да знаем това. Това е покоят: покой от щастие, нещастие, радост и тъга.
Трябва да видим, че няма причива да се раждаме. Да се раждаме по какъв начин? Да се раждаме в радост: Когато получим нещо, което харесваме, му се радваме. Ако няма прилепяне към тази радост, няма раждане. Ако има прилепяне, това се нарича „раждане”. Така че ако получим нещо, ние не се раждаме (в радост). Ако загубим, пак не се раждаме (в тъга). Това е нераждането и безсмъртието. Раждането и смъртта се основават на прилепянето и подхранването на санкарите.
И така Будата казал: „ Вече няма ставане (превръщане) за мен, приключен е светият живот, това е последното ми раждане.” Ето! Той знаел за нераждането и безсмъртието! И неотклонно съветвал учениците си да знаят това. Ето я правилната практика. Ако не я достигнете, ако не стигнете Средния Път, няма да разсеете страданието.
Из „Вкусът на свободата, Аджан Ча

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІІІ: ФОРМАЦИИТЕ (СТРУКТУРИТЕ) НА АЗА

Авиджапачея санкара: това означава: „невежеството обуславя кармичната формация”, т.е., тялото и ума, както са дефинирани според петте канди. Това е, когато функционираме от позицията на невежеството, без да разбираме истината, и всичко, което преживяваме и правим, и казваме, и чувстваме е обусловено от това невежество. Абсолютно всичко.
Именно тук себепредставата е такава сляпа точка. Когато мислим за кармичните формации като „аз”, а не като „не-аз”, тогава всичко, което се случва, всичко, което се преживява, се отнася до усещането ни като личност, като физическо тяло. „Аз” като възприятие. Това е авиджапачея санкара.
Ако имате прозрението, че всички условие са нетрайни, всичката дамма е не-аз, тогава има знаене, или виджа, и истина или Дамма, а не невежество (авиджа) и навична камма (санкара). Има знаене на Дамма, на истината за това как стоят нещата. Тогава всичко останало следва в същия ред, всичко се вижда такова, каквото е. Няма изкривяване: съзнанието и петте агрегата и сетивният свят се виждат като Дамма, а не като аз.
И всъщност какво е страданието ви в живота? Защо страдате? Ако изследвате това, винаги ще проследите нещата до авиджапачея санкара. Имаме естественото страдание от гладуването, остаряването и разболяването, но всички те са поносими. Няма нищо, което да не можем да понесем. Болестта, старостта и смъртта са нещо, което винаги можем да понесем. Това не е истинско страдание. Но страданието е алчността, омразата и делюзията – заблудата, които произвеждаме чрез представата за себе си, приемайки нещата лично. Творенията и привързаностите към погрешни представи и предразсъдъци, и пристрастия и всички ужаси, за които сме отговорни, всички те могат да се проследят до авиджапакая санкара.
Не можем да очакваме кой знае какво подобрение, ако настояваме да сме невежи, уловени в себепредставата си. Дори да можем леко да подобрим условията си, като се опитваме да сме добри хора, докато има привързване към себепредставата, има заблуда. Така че дори доброто, което правим, идва от заблуждение. То не извежда никого от страданието му. Ако нямаме мъдрост, тогава често пъти, опитвайки се да сторим добро, само вредим и причиняваме всякакви проблеми, докато си мислим, че можем да казваме на другите какво е добро за тях.
Как стоят нещата в този момент? Тялото ви седи, нали? Можете да изпитвате разни неща – удоволствие, болка, горещина или студ, или каквото и да е друго. Така стоят нещата. В това няма аз, ние не създаваме аза. Когато насочим вниманието си към това как стоят нещата, можем да видим какво правим, когато създаваме „аз” или „мое” в този момент: какво мисля аз, какво искам аз, какво не искам аз, какво харесвам аз, какво не харесвам аз… Или можем да осъзнаем азовете, които създаваме у другите: моите мнения за вас. Аз много съм страдал от създаването на хора в ума си, не защото някой е бил действително груб с мен, а заради всичките неща, които си измислях за себе си и за другите хора. Страхът от това какво си мислят другите. Ревностите, завистта, алчността, чувството за собственост. Имах всякакви предразсъдъци и мнения за хората, за това какво ми замислят и всякакви подозрения какво действително искат. Това страдание идва от моделите, които създаваме за себе си и другите, за родителите си и за хората, които са най-близо до нас.
Какво е страданието? Наистина се запитайте какво е страданието във вашия живот? Вчера студените ветрове ме пронизваха, докато вървях в полето. Това страдание ли е? Аз бих могъл да го превърна в страдание. Мразя този студен вятър и не го харесвам  Но всъщност беше добре. Беше нещо, което напълно можех да понеса. Ако не го превръщах в нищо в ума си, си беше просто студен вятър, и толкова. Но можем да похабим куп време в „Амаравати”, създавайки отношения към монаси, монахини и миряни. Можете да превърнете старшите сестри в големи чудовища, нали? Можем да имаме силни емоции към старшите тук. Ако сме в старша позиция, можем доста да се привържем към нея. „Аз съм старши за теб. Ти си просто един нов монах. Ще правиш така. Аз съм шефът.” Така можем да се сътворим като старши монаси. Но ние не сме тук да създаваме камма, базирана на невежество. Условностите, които имаме, са просто целесъобразни способи. Те са опростявания, морални и обществени спогодби, които да направят живота лек, неусложнен, и да ни позволят да разглеждаме отношенията с хората, посочени по-горе – старшите, равните на нас и младшите.
Будата казал: „Представата, че всички са равни, е делюзия.” „Аз превъзхождам всички е делюзия.” Аз съм по-нисш” е делюзия. „Аз съм” е делюзия, ако тази идентичност се базира на невежество. Но когато има виджа, тогава „Аз съм” е само конвенционална реалност. Просто е начин на изказ: „Аз съм гладен” или „Аз съм Сумейдо Бикху” – но не е личност.
(Напр. Сутта Нипата 860: „Приключил със завистта и алчността, мъдрецът не говори за висш, нисш или равен.”)
Когато има авиджа, това обуславя санкара (или санкарите), които обуславят съзнанието, или виняна. Съзнанието обуславя менталността и материалната реалност (нама-рупа), което обуславя сетивните основи (салаятана), което обуславя контакта (фаса), което обуславя чувството (вейдана). Когато невежеството е първичното условие, всичките следващи са повлияни от това. Сензорният свят, тялото и умът са обвързани от понятия като „аз” и „мое”. Това е себепредставата – сакаядити. За разлика от браманизма, където се говори за Атман, или „по-висше аз”, за Единия, когато Буда говори за аза, то е в контекста на привързването към петте канди – тяло, чувство, възприятия, воля (ментални формации) и съзнание. Привързаността към тях, невежеството, обуславя камичните формации. Всичко това създава чувство за аз.
Тази себепредстава започва да укрепва, когато сте на 6-7 години. Тръгвате на училище, там се надпреварвате, сравнявате се, и това силно чувство на аз започва да се обуславя в ума ви. Спомням си първите 5-6 години от живота си като вълшебни, и после, след шестата, седмата година започна да става все по-лошо. Преди това не съществуваше някакво особено усещане за аз.
В страна като САЩ – която си е много хубава страна – се набляга на представата за аз. В тази страна няма някакво страхотно количество мъдрост и личностната представа е доста доминираща тема. „Аз съм индивид. Аз имам права. Аз мога да правя каквото искам. Ти не можеш да ми кажеш какво да правя. За какъв се мислиш ти? Аз съм не по-малко добър. Разкарай ми се от врата.” Американците егалитаристи имат своите силни индивидуалистични привързвания към това да са индивиди с възхитително излъчване, истински характери, „добри човеци”. Това е американското наблягане на личностно ниво. Да си „добър човек” е добре, няма нищо лошо, но като авиджапакая санкара може да донесе само страдание. Когато има невежество и себепредстава, „добрият човек” винаги ще страда.
Авиджа обуславя санкара, която обуславя съзнанието, което обуславя менталност-материална реалност, която обуславя шестте сетива, които обуславят контакта и после чувството и после чувството обуславя желанието – връзката вейдана-тана. Можете да забележите, че ако сте уловени в привързването към личностната представа за аз, тогава ще има желание (тана), вкопчване (упадана) и ставане (бава). И вие ще се изгубите в този модел, защото когато в този момент има невежество, то се отразява на всичко – на съзнание, сетива и сетивни обекти, на чувството, а после идва и желанието. „Аз искам нещо.” „Аз искам да съм щастлив.” „Аз искам да стана.” „Аз искам да се отърва.” „Аз искам”!
Изследвайте желанието, действително опознайте какво е. По мои собствени разсъждения, аз винаги го виждам като енергия, която се стреми към нещо, дали ще е неспокойна или разпръсната или стремяща се към нещо определено. Има едно силно желание да се отървем от нещата, които не харесваме, възможно най-бързо. Ние искаме да имаме това, което желаем, тутакси, и да се отървем от това, което не харесваме, пак тутакси. В нашето общество вече не ценим търпението. Искаме ефикасност. Всичко изглежда добре и после се случва нещо и обърква всичко, и вие трябва незабавно да го разчистите, защото не искаме препятствия или затруднения, или нещо неприятно. Искаме бързо да се отървем и затова сме много нетърпеливи и можем да станем много разстроени и раздразнени поради това желание да се отървем, от тази вибава-тана.
Желанието да станем, амбицията, бава-тана, често е мотивация в религиозния живот – искаме да станем просветлени същества. Така че бава-тана и вибава-тана трябва да се изучават и изследват.
Вие можете да ги разглеждате, можете да слушате тези желания: „Искам да стана просветлен.” „Искам да имам самади. Искам да направя възможно най-много от този семинар, за да постигна нещо или да израсна.” Или искате да се отървете от разни неща: „Надявам се на този семинар да се отърва от всичката похот и гняв. Надявам се да се отърва от ревността, та повече да не ревнувам. На този семинар ще работя върху ревността. Ще работя върху съмнението и страха – ако до края на този семинар се отърва от страха, вече няма да ми остане страх, защото ще се отърва от него и ще го унищожа.” Това е вибава-тана! „В мен има нещо сбъркано и аз трябва да го оправя. Трябва да стана нещо друго, като се отърва от тези лоши неща, от тези погрешни качества у себе си.” Това са всичките „Аз съм” и „Аз-и-мое”.
Камма-тана е доста очевидна – това е желанието за приятни сетивни преживявания. Тези форми на желание трябва да се познават и разбират. Капанът е, че ние имаме склонността да си мислим, че Буда ни учи да се отърваваме от желанията. Така някои хора тълкуват будизма. Но това е неправилно: Буда ни учел как да разглеждаме и разбираме желанието, така че да не се вкопчваме в него! Това не е казване да се отървем от желанието, а истински да го разбираме, така че да не може да ни заблуди. Желанието да се отървем от желания пак е желание, не е разглеждане на желанието. С това желание вие просто се вкопчвате в схващането, че не трябва да имате желания и че трябва да се отървете от тях. Но разбирайки Обусловеното Възникване, ние виждаме тана като Дамма, а не като аз – разглеждате тана, желанието, като това, което се надига и отминава. Това е Дамма, нали? За 22 години на внимателно наблюдение не съм намерил нито едно желание, което да се надига и да продължава да се надига. Ако някой от вас намери, моля ви, кажете ми.
Камма-тана е сравнително груба и сравнително очевидна – Аз искам да ям нещо. Или сексуалните желания. Но вибава-тана може да е много неуловима и праведна, и значима. И човек може да се заблуди от това праведно качество. Желанието да се отървем от злото може да изглежда правилно. Ние действително можем да посветим живота си на това да се отървем от злото на този свят и да станем фанатични. И това можете да го видите в съвременните социални проблеми. Има ги онези изродени тенденции в обществото, които отиват в сексуални отклонения и наркотици, както и онези много праведни форми на фундаменталисти, които заклеймяват изроденото, разпасаното, неморалното поведение на един елемент от обществото. Но ние наблюдаваме самото желание от грубите форми на искането и похотта до праведната страст на „искам да убия и унищожа тези изродени същества!”
Съзерцавайте това като нещо в ума си. Аз съм виждал и двете тенденции у себе си. И аз мога да бъда привлечен към сетивни удоволствия. И също мога да бъда суров и праведен и критичен към другите и себе си. Бава-тана може да е нещо много сладко, когато го правите за доброто на другите. Не е просто да искам да постигна нещо, за да кажа, че съм постигнал нещо. Има една бава-тана на искане, защото чувствате, че бихте искали да помогнете на всички останали. Още го има „Аз съм”. „Аз искам да стана просветлен и тогава наистина ще помогна на всички други и искам да стана някой, който не е егоистичен, а работи изцяло за доброто на всички чувстващи същества.” Това е много алтруистично, нали? Красиво е и вдъхновяващо, но може и да е бава-тана, ако идва от авиджапакая санкара.
Когато наблюдаваме ясно, с виджа, и виждаме Дамма, тогава няма никой, който да става нещо или да постига, или да се посвещава. Нещата са такива, каквито са. Доброто е сторено, а от лошото се въздържаме в деяния и реч. Има правене на добро. Какво друго остава в живота освен да сме добродетелни? Не е ли това красотата в човешкия ни род? Това, което е истински радостно и прекрасно в човека, като такъв, е способността ни да бъдем добродетелни. Не мога да се сетя за друго, което да правим! Човешкият опит е за добродетел и добруване и за въздържане от вършене на лоши и вредни неща на нас и околните. Не мога да се сетя за друго, по-стойностно, за правене!

Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІV: ЧУВСТВОТО ОБУСЛАВЯ ЖЕЛАНИЕТО

В началото на практиката патичасамупада е авиджапачея санкара: невежеството обуславя камичните формации. Авиджа е невежеството от незнаенето на Четирите Благородни Истини. Невежество има във всяко същество, което не разбира, че има страдание, възникване на страданието, спиране на страданието и Път, който води до това спиране. Съответно думата за знаенето в този смисъл е виджа. Виджа е знаенето на Четирите Благородни Истини: прозрението за страданието, произхода му, спирането и Пътя.
Когато не сме имали прозрение в Истината, авиджа – незнаенето, обуславя санкара. Създаваме едно „Аз съм”. Санкарата „Аз съм” е създадена и обусловена от тази авиджа. Ако забелязвате, Първата Благородна Истина не гласи „Аз страдам”; Първата Благородна Истина гласи: „Има страдание, има дукка.” Не казва, че някой страда. Но все едно, ние си мислим, че страдаме, нали? Мислим си: „Аз много изстрадах в този живот… Той е истински страдалец… Тя непрекъснато страда… И аз много изстрадах в живота си. Не се родих с възможно най-добрите камични формации на тази планета и действително трябваше да страдам. Горкият аз!” Но страданието е това, което създаваме от невежество. Важното указание, което Буда е дал, е да живеем според знанието, а не според невежеството.
Тази будистка практика е начин на познание, на знаене, на познаване на истината. Затова аз не изпитвам особена жал към някой, който мисли, че е изстрадал много. Мога да кажа: „Бедничката. Много съжалявам, че е трябвало да страдаш.” Но това мислене, че страдате, не е позиция на знаенето. В миналото са се случили разни неща, може би злощастни събития, и ние се отдаваме на мисли, което пренася всичко в настоящето с всички съпровождащи страдания. Но когато има знаене, прозрение, виджа, тогава осъзнаваме, че няма кой да страда. Виждаме нещата, каквито са. Всяко човешко същество има способността да види нещата ясно, такива, каквито са, и да не създава страдание около това.
Трябва да признаем, че всички сме изпитвали неприятни неща или сме правили глупости. Това е обичайно човешко преживяване, нали? Когато се родим, всичко може да ни се случи. Целият диапазон на житейски преживявания – от най-щастливите до най-злощастните са възможни за нас. Това е резултат от раждането. И няма нищо лошо – просто така стоят нещата. Раждането в човешката сфера е рисковано- не можем да сме сигурни в какво се забъркваме. Може да е пълна бъркотия или наслада, или може понякога да е бъркотия, а друг път наслада, или една четвърт бъркотия, три-четвърти посредственост и никаква наслада.
Така е, когато се раждаме в този човешки свят, със сетивно съзнание: всичко е нестабилно, несигурно, променя се, и в него не намираме никаква сигурност. Това е общото при всички ни. От най-щастливите до най-нещастните човешки същества, всички сме уязвими, бидейки във форма и тяло, които могат да бъдат увредени, наранени и разболени. Когато погледнем от тази страна на нашето човешко съществуване, вече не изпитваме предразсъдъците и крайните становища на раса и класа, пол, националност и т.н. Ние всички сме братя и сестри в старост, болест и смърт.
Щом сме се родили, има виняна – съзнание, има тяло – нама-рупа. Има сетивни органи – салаятана – очи, уши, нос, език, тяло, ум. Има паса, или контакт, със сетивните обекти; и има вейдана – чувство. Тази вейдана е резултат от раждането и съзнанието и в този смисъл е приложима към сетивното преживяване, към привлекателното, неутралното и непривлекателното качество. Изпитването на вейдана през очите не означава, че очите ви изпитват болка или страдат, означава, че когато видите красивите цветя като привлекателни, вейдана от привличането е приятна. Освен това има неприятно и неутрално чувство. Целият този процес стимулира желанието, вкопчването и ставането (тана-упадана-бава). Ние ставаме това, което желаем. Приложете това към всички сетива и техните обекти – към звука, мириса, вкуса, допира и мисълта. Някои от нашите мисли са много приятни, някои не са нито приятни, нито неприятни, а някои са неприятни.
Това е чувствителността на тези тела; те са напълно чувствителни условия; те са съзнателни и чувстват. Така стоят нещата. Някои от вас искат да са само частично чувствителни, нали? Страх ви е да сте напълно чувствителни. Искате да сте чувствителни само към красивите неща и искате да се молите на Господ и да му кажете: „О, Господи, моля те, дай ми всички хубаво, само приятни чувства, и моля те, направи всичко да е красиво за мен. И никога не ме оставяй да страдам и нека винаги имам успех и щастие и красиви хора около себе си, докато умра…” Това е човешкият ум, който иска само частична чувствителност.
Виджа или проникновеното знаене е познаването на приятното, неутралното и неприятното такива, каквито са. Вече не искаме частична чувствителност или само най-хубавите сетивни преживявания, а се отваряме за пълна чувствителност, която включва всички възможности за болка, грозота, неприятност. Авиджа казва: „Не искам да губя външността си. Не искам да имам неприятни преживявания. Искам да съм щастлив.” Това е авиджа. Виджа казва: „Има страдание, има произход на страданието и има изход от страданието.”
Съзерцавайте това „Аз съм”, което плаче и хленчи, и се страхува и желае. Защо сме уплашени? За какво се страхуваме и тревожим? От възможността за болка, нали? От физическо нараняване, болест или емоционално насилие, от това да пострадаме, да ни отхвърлят, да не ни обичат, да ни презират, да се разболеем от рак, Паркинсон… „Аз не искам това. Искам идеално здраве. Страх ме, че ще се разболея от някоя ужасна болест… Ами ако получа някой от онези инфаркти и следващите 30-40 години съм като зеленчук и монасите трябва да ме гледат и да ми слагат подлога…? Не искам това. Не бих понесъл да съм тежест за някого. „Не искам да съм в тежест.” – това е английска обсесия, нали? (И не само)
„Аз съм” е нещо, което трябва да се съзерцава и наблюдава, защото това е нещо, което сме убедени, че е реалността за нас. За повечето човешки същества „Аз съм” е истина поради невежество. И е съвсем естествено да искаме щастие и да бягаме от болката. Виждате нещо красиво, сграбчвате го, искате го. Нещо грозно – искате да се отървете от него. Това е естествена реакция на сетивната плоскост. Ако всичко се свежда само до това, тогава трябва да се стремите към най-доброто и да бягате от всичко лошо, и няма изход. Всеки е сам за себе си – оцеляваме. Умните и силните оцеляват, глупавите и слабите ще са на дъното, в калта.
Но човешките същества са оборудвани с рефлективен ум, можем да разглеждаме и съзерцаваме вейдана. Можем да наблюдаваме и съзерцаваме какво е привличането и какво е красотата. Не сме просто тъпи животни: можем да се наблюдаваме как искаме да сграбчим и да притежаваме красивото. Можем да наблюдаваме и разглеждаме отвращението си към всичко грозно и неприятно; и можем да съзерцаваме това, което е нито приятно, нито неприятно.
Нашето нормално дишане не е нито приятно, нито неприятно; нито е привлекателно, нито непривлекателно. Затова трябва да му обръщате внимание. Защото ако диханието беше привлекателно, щеше да ви привлича. Нямаше да казвам: „Наблюдавайте дъха си.” – вие щяхте да го наблюдавате, защото е толкова привлекателен!
Дишането е най-важната физиологическа функция и тялото я извършва, независимо дали ние го осъзнаваме, независимо дали сме луди или нормални, млади или стари, мъже или жени, богати или бедни. Такова е дишането. Нито е вълнуващо, нито интересно, нито е отблъскващо, нито отвратително. Но като се концентрираме и насочим вниманието си към дишането на тялото – какво става? Когато се концентрирам върху дишането си, умът става спокоен. Усещам се спокоен от това, че съм концентриран върху дишането на това тяло.
В началото анапанасати е досадна практика за повечето хора. Само вдишване-издишване, все същата стара история. Дишането на тялото е неутрална вейдана. Когато правим медитация за преглед на  чувствата на тялото, натиска на тялото върху седалката и дрехите, които докосват кожата – това е неутрално чувство. После наблюдаваме вейдана през ушите, носа, езика, окото, тялото, ума. И започваме да виждаме, че това е просто сетивната сфера, няма личност, така стоят нещата. И в това няма нищо лошо. Вейдана е нещо нормално. Имаме приятност, болезненост и неутралност, това са те.
За да сме осъзнати за приятната, болезнена и неутрална вейдана, трябва да ги понесем, действително да ги приемем, а не просто да реагираме. Разглеждаме я, съзерцаваме я, за да можем да я разберем. Ако не съзерцаваме и нямаме прозрение за вейдана, това, което се случва е продължаването на процеса на патичасамупада – имаме желания, защото вейдана обуславя тана – желанието. Но с проникновение можем да прекъснем този навик. Можем да съзерцаваме вейдана. Тогава започваме да разбираме как се надига желанието: искаме удоволствието, не искаме болката и просто игнорираме неутралното.
Човек, който води много забързан живот, има живот, основан на преминаването от едно вълнуващо, възбуждащо нещо на друго. Когато си мислим за действително възбуждащ начин на живот, какво включва това? Обикновено е пълно с неистови опити за получаване на фантастично сетивно преживяване; вечно препускане – защото вчерашното фантастично сетивно преживяване е скучно. Съществува нуждата за нови чувствени преживявания, нови романси и приключения, защото всичко става отегчително, когато се повтаря. Самсара е цикълът, вечното препускане в търсене на следващото интересно нещо, на следващото вълнение, на следващия романс, на следващото приключение – следващото, следващото, следващото… Забележете колко е коварно това в живота ни. Дори в монашеския живот, дори в уединение, пак можем да бъдем уловени в капана на постигането на следващото нещо. Седим и си мислим какво ще правим след това уединение или как ще се опитаме да направим живота си по-интересен в „Амаравати”.
Какво е интересът? Нещата, които са интересни, са нещата, които са привлекателни и задържат вниманието ни. Ние искаме да бъдем привлечени от нещо. Искаме привлекателни неща, приятни преживявания, красиви предмети, хубава музика и звуци. Те са интересните, те задържат вниманието ни, те ни радват и впечатляват. А ако едно преживяване е неприятно, ние се боим от него. Това може да е като сферата на ада за повечето хора – да са някъде, където няма нищо красиво; където има меланхолични, скучни хора, противни, неприятни миризми, мъже и жени, които нямат култура, отвратителни, противни, вонящи гадове, болка, болести… Ние се ужасяваме да не се озовем там. Така може да стане, че да се озовем на някакво мизерно място. Затова искаме да избягваме и да се спасяваме от всякакви такива неща и да се придържаме към приятните преживявания.
Но все пак по-голямата част от живота ни не е нито приятна, нито болезнена вейдана. Когато разглеждате живота си, сигурен съм, че за повечето от вас около 98 процента от него са били нито приятни, нито болезнени. Когато мисля за своя живот, около 2 процента от него са били върховно приятни и върховно болезнени и около 98 процента са били нито приятни, нито болезнени, а просто обикновени. Но тези 98 процента могат да преминат абсолютно незабелязано, защото сме толкова привързани към крайностите на чакането на следващото нещо, на копнеенето и надеждите, а после и на ужаса и страховете от възможността да няма повече удоволствие, да няма повече приятно време. Помислете за нашия ден тук, в „Амаравати” или където и да е другаде по света. Каква част от него е приятна или болезнена?
Буда съветвал да насочваме вниманието към нито-приятните-нито-неприятните неща в живота, защото за да приемем и забележим нито-удоволствието-нито-болката, трябва да сме внимателни и нащрек. Защото ако нещо не е привлекателно или отблъскващо, не ни кара да реагираме. Изобщо не стимулира умовете ни. Трябва да насочим вниманието си към това, да бъдем будни за него. Затова в медитация седим, стоим, вървим, лежим; четири основни стойки, нормално дишане, неща, които са толкова обичайни, но не са приятни или болезнени. Практиката на осъзнаване е насочването на ума към вейдана. Но и към неутралното не се привързваме. Не се опитваме да се привържем към удоволствието или болката. За да изучаваме вейдана, не се опитваме да водим неутрално съществуване. Но да насочим вниманието си означава да положим усилие просто да седим, стоим, вървим, лежим; да бъдем будни, да бъдем тук и сега. Трябва да внимаваме, трябва да се научим да концентрираме ума.
Вейдана обуславя тана. Какво е тана? Тази дума се превежда като „желание”. Когато не сте осъзнати и наясно как стоят нещата – тогава искате или не искате.
Започвайки от вейдана, ако е нещото е приятно, вие го искате, ако е болезнено – не го искате. Следва чувственото желание – кама-тана, искането на сетивни удоволствия, хапване, пийване, слушане на музика, един много разсеян живот на чувствена наслада. Него всички го знаем, нали? Изпитали сме и бава-тана – желанието да станем – амбицията. „Искам да стана нещо. Искам да съм успешен. Искам да стана просветлен. Искам да стана добър. Искам да стана уважаван и почитан.” Или вибава-тана: желание да се отървем – то също е силно. „Я, да се отърва от всички тези неприятни неща, от лошите мисли, от лошите чувства, от болката, от несъвършенствата.” – желанието да се отървем.
Можем да наблюдаваме тези три вида желание: можем да ги наблюдаваме и разглеждаме, защото те са обекти на ума. Те са обекти на ума, не са субектът. Иначе казано, желанието не сте вие. Но то става субектът, при невнимание, при авиджа се превръща във вас. Вкопчвате се в желанието и ставате желаното… „Искам това и не искам онова. Искам да успея, не искам да се провалям. Трябва да се отърва от тези грешки.” Ето го вкопчването в желанието и вие се превръщате в някой, който иска или не иска неща. И това е безкрайно, нали? Когато станем човек, който иска и не иска неща, това няма спиране. Винаги има нещо, което искаме, и нещо, което не искаме. Ако не следим и не наблюдаваме този процес, целият ни живот е този цикъл, този безкраен цикъл на самсара, който се превърта ли превърта – само искаме, ставаме някой, който иска нещо, ставаме някой, който не иска нещо. И после, разбира се, това обуславя прераждането, джати. Обуславя старостта, болестите, смъртта, скръбта, риданията, болката, тъгата и отчаянието – депресията и злочестината, „джара-маранам сока паридева дукка доманаса упасая”.
Да сте някой, който винаги трябва да постига нещо или да се отървава от нещо е толкова болезнен начин на живот. Разсъдете – какво е истинското страдание в живота ви? Когато си мислите, че сте страдали от какво точно сте страдали? От това, че сте някой, който иска или не иска нещо. Говорим за Първата Благородна Истина – дукка. Ние, всички, си носим това страдание. Когато има авиджа, тогава страдаме, животът ни е сферата на страданието.
Това става много очевидно в Западна Европа, по места като Америка и Австралия, в благоденстващите общества, където хората получават почти всичко, което искат, и където страданието не е страданието на глада, лишенията и жестокостите. Но в благоденстващите общества има толкова много нещастие и страдание и от какво? От искане и неискане, защото дори когато имаме всичко, което искаме, има още какво да имаме и има неща, които не искаме.
Отговорът не е в задоволяването на всичките ни желания и в получаването на всичко, което искаме, нали? Това не е изходът от страданието, защото този процес не свършва, докато не го прозрете, докато не започнете да използвате виджа, а не авиджа. Съзерцавайте това искане и неискане, желанието и вкопчването в него.
Когато съзерцавате вейдана, виждате, че това е естественият ред на нещата: привличането и отблъскването и нито привлекателното, нито отблъскващото. Това е просто нашата чувствителност. Например, тези цветя отпред са привлекателни за мен. Това е нещо съвсем естествено. В него няма желание. Ако разглеждаме този момент: „ Аз не искам тези цветя.”, в него няма желание. Аз не искам и да се отърва от тях. Няма нито искане, нито неискане, но те пак са приятни за окото, такава е привлекателността им. Това е вейдана. Или да вземем нещо грозно, като тези завеси. Аз ги намирам за грозни. Винаги, когато вляза в тази зала, умът ми казва: „Тези завеси са грозни.” Човек не иска да ги гледа. Аз мога да бъда съм наясно с това неудоволствие при контакта на очите ми със завесите и без да имам желание да се отърва от тях, това е просто осъзнатост за тяхната грозота.
Или вземете стената, която е нито привлекателна, нито отблъскваща. Просто една неутрална стена. Когато разглеждате по този начин, разбирате, че това е естествената подредба на нещата: привличане и отблъскване, и нито привлекателно, нито отблъскващо. Това е просто вейдана. Желанието е нещо, което добавяме към цветята, да кажем. „О, аз много искам тези цветя. Искам ги в стаята си. Трябва да имам тези цветя!” Или завесите: „Така ми се иска да разкарат тези завеси – много ме разстройват!” Човек се вкопчва в желанието да се отърве от завесите, да вземе тези цветя, и разбира се, дори не забелязва стената, освен ако върху нея не се появи нещо привлекателно или отблъскващо. Ами пространството в помещението? Пространството е нито привлекателно, нито отблъскващо, нали?
Разсъждавайте така. Какво е желанието? Когато изпитвате болка в тялото си, ако разглеждате действителното физическо усещане за болка, докато осъзнавате добавянето на желанието да се отървете от нея. Забележете действителното усещане, което имате в тялото си и отвращението към него, желанието да се отървете от болката. Забележете, че диханието не поражда желание. Може би имате желание да съсредоточите ума си, желание да станете човек, който изпитва самади или нещо такова: „Искам да стана човек, който може да постига джана.”
Но действителното дишане е нито привлекателно, нито интересно, нито отблъскващо. За повечето хора идеята да постигнат джана е привлекателна; да станеш някой, който може да постига джана е интересно. Можем да се захванем с анапанасати и с това желание на ум. Или може би имате разсеян ум – умът броди, не прави това, което вие искате. Искате да е съсредоточен върху диханието, но щом започнете, той се отвейва нанякъде. И вие искате да се отървете от разсеяния ум, искате да станете някой, който има събран и съсредоточен ум, а не бродещ. Имаме вибава-тана, желание да се отървете от скитащия се разсеян ум, като станете някой, който има съсредоточен ум и може да постига джана.
Това е начинът да разглеждате желанието. Желанието за сетивни удоволствия, желанието за ставане, желанието за отърваване. Ако действително съзерцаваме и познаваме вейдана чрез виджа, чрез осъзнатост и мъдрост, тогава не създаваме желание. Пак има удоволствие, болка, нито-приятно-нито-болезнено, но нещата си остават просто такива. Това е „товатост”-та, нещата такива, каквито са. Това е Дамма, Истината. И когато нещата са такива, каквито са, няма страдание. Страданието е резултат от желанието-вкопчването-ставането (тана-упадана-бава). Оттам цикълът на патичасамупада преминава към раждане, остаряване, смърт, скръб, ридания, болка, печал и отчаяние (джати джара-маранам сока паридева дукка доманаса упаяса). Целият цикъл на злочестието следва от тана-упадана-бава.
Медитирайте върху тази тема от патичасамупада. Желанието да се отървете от желанието пак е капан на ума, нали? Съзерцанието не е отърваване, а разбиране. Това е пътят на знаенето, на виджа, а не на авиджа.
Из „Така стоят нещата„, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ І: НЕВЕЖЕСТВОТО Е В СЕБЕПРЕДСТАВАТА

Уникалността в будисткия подход е анатта – осъществяването на не-аз. Специфичният стил на разглеждане на структури като Четирите Благородни Истини и патичасамупада променя начина на мислене от себе-представа – от душата и „аз” като абсолют – към анатта, не-аз.
Проблемът е, че не-аз звучи като унищожение, нали? И това, което плаши хората относно будизма, е, че „не-аз” и „липса на душа” звучи като абсолютна позиция, която човек трябва да приеме, за да е будист. Хора, които мразят Господ и отхвърлят християнството, може да станат будисти, защото имат зъб на Господ, душата, греха и вината. На тях им се иска будизмът да е вид атеистична философия и пълно отхвърляне на цялото християнско преживяване. Но не е така. Будизмът не е атеистичен или нихилистичен. Буда бил много внимателен и избягвал такива крайни позиции.
Неговото учение е много умела и внимателно подредена психология. Целта й е да ни помогне да прозрем и да оставим (let go) всички навични привързвания – нагласи, породени от невежество, страх и желание – които създават това илюзорно чувство за аз. Вече 2530 години будизмът съумява да оцелее и да запази чистотата си. И това е така, защото подходът му е много чист. Има Санга, която живее с дисциплината на Виная и има учението за Дамма.
Ако практикуваме правилно, ще видим страданието и нещастието, които създаваме с тези илюзии за аз. Но ние не се опитваме да създадем илюзия, че няма аз. Смисълът не е да минем от илюзията за „аз” към илюзията „няма аз”, а в това да разследваме, съзерцаваме и прозрем, докато осъзнаем неизразимата истина, всеки от нас за себе си.
Всеки от нас има своя уникален опит – ние не преживяваме абсолютно едни и същи неща. Имаме различни спомени, опитности, тенденции и навици. И все пак винаги свързваме тези различни вариации с учението за Дамма, за да не правим напълно субективни интерпретации. Прилагаме учението за Дамма към нашия опит, за да го съпоставим и разберем в един по-широк контекст от личната субективност.
Често пъти, където има практикуващи хора, религиозният опит се тълкува твърде субективно. Не се поставя във форма, която може да се съпоставя. Превръща се в уникално преживяване, а не в универсално осъзнаване. Такъв е бил случаят и с християнския гностицизъм – имаме всякакви странни, субективни интерпретации на мистичното преживяване. Всеки гностик е имал свой изказ и накрая Римската Католическа Църква казала: „Това е лудост!” и забранила всичко. Но Буда установил един цялостен начин на мислене и изразяване на ученията, който и днес е съвсем същият. Ние не го променяме или пригаждаме към личния си опит. По-скоро измерваме преживяното спрямо ученията, защото те са толкова умело формулирани, че покриват всичко.
При разглеждането на патичасамупада ние стигаме до съгласие как условията се съотнасят към съзерцателното преживяване. Когато за първи път прочетете патичасамупада, изобщо не схващате нищо. „Невежеството обуславя кармичните формации; кармичните формации обуславят съзнанието и т.н.” Е, и какво? Какво означава това? Представяте си, че това сигурно е много проникновено и трябва цял живот да учите Пали, за да го разберете. Затова го слагате настрана.
В будистките кръгове Четирите Благородни Истини често се замазват. „А, да – елементарен будизъм. Да… Хайде сега да се захванем с истинския Мадхиамика будизъм за напреднали!” Или „Какво е казал Доген?” Или „Миларепа е абсолютно блестящ, нали?” И вие си мислите: „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” Да, знаем това, хайде сега да минаваме към същността!”
И така Четирите Благородни Истини са просто формални вярвания. Хората не ги изследват или използват, защото ученията сами по себе си не са интересни, нали? „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” не е вдъхновяващо учение, защото е учение за практикуване, не за вдъхновяване. И ние затова го използваме – защото този конкретен начин на мислене и съзерцаване е психологически валиден.
С него можем да започнем да разбираме това, което никога не сме могли да видим и разберем. Следвайки този способ на практикуване, вие развивате ума и интелигентността си по един начин, който е особено рядък. Дори в най-напредналите образования хората на обучават умовете си по този конкретен начин на разглеждане и съзерцаване. Да се мисли рационално е високо ценено. Но за да се разбере рационалността като функция на ума, трябва да се разгледа природата на ума. Какво действително се случва? За какво става дума? И разбира се, имаме въпросите за съществуването, нали? Екзистенциалните въпроси: „Защо съм се родил?” „Животът има ли смисъл?” „Какво става, когато умра?” „За какво става дума?” „Дали всичко е безсмислено – просто космически инцидент?” „Има ли отношение към нещо отвъд това, което е, или просто се случва и толкова – това ли е всичко?”
Имаме големи проблеми да съотнесем смисъла на живота към нещо истинско отвъд материалния свят. Така материализмът става реалността за нас. Когато изследваме пространството, плоскостта винаги е материална. Искаме да се качим на ракети и да закараме телата си на луната, защото според материалистичното схващане това е реалното. На западния материализъм му липсва изтънченост и финес: той ни свежда на много грубо ниво на съзнание, където реалността е този груб материален обект и емоциите са отхвърлени като нереални, защото са субективни. Емоциите не могат да бъдат измерени с електронни инструменти.
Но те, разбира се, индивидуално са много истински за нас – това, което чувстваме, е много по-важно за нас от електронния часовник. Нашите страхове и желания, и любови, и омрази, и вдъхновения са това, което прави живота ни щастлив или нещастен. И все пак те могат да бъдат отхвърлени в модерния материализъм за един свят, основан на плътски удоволствия, материални блага и рационално мислене, така че духовният живот за много хора изглежда просто илюзия. Не можете да го измерите с компютър или да го изследвате с електронни инструменти.
Но все пак, в преднаучната европейска цивилизация духовният свят бил истинският свят. Как мислите, че са построили катедралите? Ами изкуството – всичко това е дошло от едно истинско чувство на духовно вдъхновение, на човека, свързан с нещо отвъд материалния свят. Духовната истина е нещо, което всеки сам трябва да осъзнае. Истината е себе-реализация, абсолютната субективност. И Буда пренася тази субективност в самия център на вселената, тихата, неподвижна точка, където субектът не е личен субект. Тази неподвижна точка не е ничия или нещо.
В медитация вие се движите натам. Пускате всички тези привързвания към променящите се условия в материалния свят, емоционалния план, интелектуалния план, символичния и астралния. Оставяте всичко това, за да стигнете до неподвижната точка, тишината. Това оставяне (letting go) не е унищожение или отхвърляне, а ви дава перспективата да разберете цялото. Не можете да разберете цялото, докато сте отвън, в периферията на окръжността, където сте завихряни.
Да бъдете завихряни в периферията на окръжността означава, че сте изгубени в привързването към всички неща, които се вихрят в кръг. Това се нарича самсара – обикаляте в кръг и не можете да добиете представа за това. Нямате способността да спрете и да наблюдавате, защото сте уловени в това кръгово движение.
Целта на медитацията върху Четирите Благородни Истини и патичасамупада е да спрете завихрянето на ума. Вие пребивавате в неподвижността не като атака срещу обусловения свят, а за да го видите в перспектива. Не го унищожавате или критикувате, не се опитвате да излезете от него посредством омраза или страх. Но стоите в центъра, в неподвижната точка, където можете да го видите такъв, какъвто е, да го опознаете и вече да не се плашите или заблуждавате от него. И ние правим това в границите на нашето лично преживяване, за да можем да кажем „всеки за себе си”, защото така изглежда, когато седим тук. И все пак, тази неподвижна точка не е в ума, не е в тялото. Тук е моментът на неизразимостта й. Мъдрият цялостен ум или неподвижната точка не е точка в мозъка. И все пак вие осъществявате тази универсална тишина, неподвижност, единство, където всичко останало е отражение и се вижда в перспектива. И индивидуалността, кармата, различията, разнообразието на всички тези неща вече не ни заблуждава, защото ние вече не сме вкопчени в тях.
Колкото повече изследваме ума, колкото повече го разглеждаме и съзерцаваме и се учим от него, толкова започваме да осъзнаваме неподвижността му, която винаги присъства, но повечето хора дори не я забелязват. Защото животът в самсара е толкова натоварен, толкова безумен, че ни завихря. И макар неподвижната точка винаги да я има, тя никога не се вижда, докато не се спрете в неподвижността, вместо да обикаляте в окръжността.
Но тази неподвижност не е нещо, към което да се привързвате! Ние не се опитваме да станем хора, които са неподвижни – седящи в неподвижност, нищо неизпитващи. Знам, че някои от вас идват тук и създават един личен свят, който могат да обитават в този час на медитация. Но това не е изходът от страданието; този субективен и личен свят много зависи от това нещата да са по определен начин. Той е толкова крехък и ефимерен, че бива унищожаван от най-малкия пробив. Изфиненият свят на спокойствието е толкова прекрасен, толкова мирен – и тогава изведнъж някой прошумява с дрехата си! Нечий стомах изкъркорва, някой прохърква! Отвратително е да ти прекъснат чудните състояния на покой с тези груби телесни функции!
Но неподвижността не е покой. Не е нужно да сме в покой, но има неподвижност, в която можем да обитаваме вместо да следваме натрапчивите си наклонности. Всички си мислим, че трябва да правим нещо; толкова сме условени да правим нещо, че дори медитацията се превръща в своего рода натрапчива дейност, която ни ангажира. „Да развия това… Да развия онова… Трябва да развия своето самади и трябва да развия джаните си.” Вие не идвате тук просто да седите, вие идвате да развивате! Ето така си мислим! Изпитваме вина, ако не правим нещо, ако не напредваме, не се развиваме и доникъде не стигаме. И все пак, да дойдете тук и да седите в неподвижност не е съвсем лесно, нали? Много по-лесно е да направите велики медитационни проекти в петгодишен план и т.н. Но накрая винаги стигате до неподвижната точка: до нещата такива, каквито са.
С напредването на разбирането може да дойде и освобождаването (letting go) от желанието за развиване и напредване в нещо. И когато умът се освободи от желанието да станете нещо, да получите нещо, да постигнете… тогава Истината започва да се разкрива. Тя е винаги присъстваща, тук и сега. Въпросът е на отваряне и чувствителност, така че Истината да се покаже. Тя не е нещо, което се разкрива отвън. Истината винаги присъства, но ние не я виждаме, ако сме уловени от идеята за постижения, за „аз”, който трябва да направи нещо или за „аз”, който трябва да получи нещо.
Буда директно атакувал „аз” и „моето”. Това е единственото, което ви блокира. Препятствието е привързването към себе-представата, това е проблемът! Ако прозрете през тази представа за аз, ако я пуснете, ще разберете останалото. Не ви трябва да знаете всички други сложни езотерични формули. Не е нужно непрекъснато да навлизате в сложнотии, просто пуснете невежата представа за „Аз съм”.
Вижте това и разберете пътя за пускане, за не-обвързване. Тогава Истината ви се разкрива където и да сте, когато и да е. Но докато направите това, винаги ще бъдете улавяни в създаването на проблеми и усложнения.
„Авиджапачея санкара; санкарапачея винянам;
Винянапачея намарупам; намарупапачея салаятанам;
Салаятанапачея пасо; пасапачея вейдана;
Вейданапачея тана; танапачея упаданам;
Упаданапачея баво, бавапачея джати;
Джатипачея джарамаранам-сока-паридева-дукка-доманасупаяса”

Всичко това означава, че ако настойчиво се придържате към илюзиите за аза, към алчността, омразата и заблуждението, всичко, което ще получите е старост, болест, смърт, скръб, мъка, отчаяние, терзание. Това ще получите до края на живота си: отегчителна перспектива, нали?
Но вие можете да се освободите от това тук и сега, чрез това Правилно Разбиране, прозирайки нещата такива, каквито са. Може да има познаване на Истината, в което човек вече не е заблуден от проявите на навиците или от условията около нас.
Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho

Обусловеното (Зависимо) Възникване

В много от своите беседи Аджан Сумейдо разяснява уникалния будистки израз „не-аз” (анатта). Той обяснява, че това е начинът на Буда да посочи преживяването на Абсолютната Реалност, която е целта на много религии. По време на монашеските уединения Аджан Сумейдо често преподава Зависимото (Обусловено) Възникване – патичасамупада, в контекста на анатта. Зависимото Възникване проследява процеса, в който страданието (дукка) е изградено от невежеството (авиджа) и съответно страданието се унищожава (или по-скоро не се създава) с прекратяването на невежеството. Както анатта – не-аз – е изражението на Абсолютната Истина, така, според Аджан Сумейдо, коренът на невежеството е в илюзията за Аз. Той не се опитва да заличи или отхвърли личните качества, а сочи как страданието се поражда от опитите да се поддържа идентичност, обозначена от тялото и ума.
Тази погрешна идентичност средният човек нарича „аз”. Тя може да бъде засечена в латентно състояние като себесъзнание или като навично настроение на ума като самомнение или самокритичност или може да се прояви като егоистична телесна или вербална активност. Дълбочината на Зависимото Възникване идва от описанието как и в най-пасивната си форма подобна погрешна представа създава навични подтици (камма) и подходи, чрез които дори мълчаливият и добронамерен медитатор преживява страдание. Това, което се нарича камма (навичните подтици) се разпростира от „вътрешния” психологически план до „външната” сфера на действие. Този навичен процес се проявява в рамките на тялото, речта и ума и подобни проявления се наричат санкара. Дори морално действие, базирано на „себе-представа” може да доведе до безпокойство, съмнение, „скръб, тъга, болка, ридания и отчаяние”. Такъв е смисълът на първата „брънка” от Зависимото (Обусловено) Възникване „авиджапачея санкара” или „зависими от невежеството са кармичните формации”.
В своята най-пълна формулировка Зависимото Възникване се изразява така:

Зависими от невежеството са камичните формации; зависимо от навичните (камма-) формации е съзнанието; зависими от съзнанието са име-формата (менталност-физическа реалност); зависими от име-формата са шестте сетивни основи; зависим от шестте сетивни основи е контактът; зависимо от контактът е чувството/усещането; зависимо от чувството е желанието; зависимо от желанието е сграбчването/алчността, зависимо от сграбчването е ставането/превръщането, зависимо от ставането е раждането, зависима от раждането е старостта, болестите и смъртта, скръбта, тъгата, риданията, болката и отчаянието.
Чрез пълното прекратяване на това невежество навичните формации спират; чрез спирането на навичните формации съзнанието спира; чрез спирането на съзнанието име-формата спират; чрез спирането на име-формата шестте сетивни основи се прекъсват; чрез прекъсването на шестте сетивни основи спира контактът; чрез спирането на контакта спира чувството; чрез спирането на чувството спира желанието; чрез спирането на желанието спира сграбчването/алчността; чрез спирането на сграбчването спира ставането/превръщането; чрез спирането на ставането спира раждането; чрез спирането на раждането спират старостта, болестите и смъртта, скръбта, риданията, болката, тъгата и отчаянието. Така се прекратява цялото това голямо страдание.

Има много форми на зависимост, които се разглеждат в този анализ. Полезно е да помним, че „пачея” – „зависи” или „обуславя” не означава непременно „създава”. Например някой може да каже, че „ходенето зависи от краката” или че „ледът зависи от водата” или че „хващането на влака зависи от отиването на перона на време” или че дори „представата зависи от непоявата на участващите обекти”. Разбирайки това, наблюдателят започва да осъзнава, че както „надигащата се зависимост” не означава задължително „създаване”, така и „прекратяването”, толкова високо ценено от Будата, не означава „унищожение”. В този живот, когато е реализирана Нибана, менталност-материална реалност могат да спрат – тоест, идентифицирането с физическите и ментални камма-формации може да спре, така че животът вече да не се живее на принципа удоволствие/болка, диктуван от сетивата. (нама-рупа-салаятана-паса-вейдана-тана). В този дух някой може да интерпретира последователността по следния начин:
В степента, в която (пачея) умът не е възприел или обозрял (авиджа) Истината, навичните подтици се проявяват и обуславят (пачея) осъзнатостта в дискриминиращ/разграничителен режим (виняна) , който оперира в рамките на (пачея) субект – обект (нама-рупа), поддържани (пачея) да съществуват от която и да е страна на шесте сетивни врати (салаятана). Тези сетивни врати се отварят в зависимост (пачея) от контакта (пасо), който може да надигне (пачея) различни степени на чувство (вейдана). Чувството стимулира (пачея) желанието (тана) и в зависимост от (пачея) силата на желанието, вниманието се спира (упадана) и се развиват лични цели и обсесии (бава), които водят до (пачея) пораждане на (джати) себе-съзнание. Това себе-съзнание, ментално или физическо, веднъж породило се трябва да следва (пачея) цикъла на съзряване и отмиране (джара-марана) със съответното чувство на тъга (сока), вариращо от скръб (паридева) до депресия (доманаса), неудовлетворение (дукка) и емоционален срив (упаяса).
Когато умът разгледа чувството на загуба и възприеме Истината (авиджа-нирода), навичните подтици спират (санкара-нирода) и осъзнатостта вече не е обвързана от разграничителната функция (виняна-нирода), съответно и разделението на субект-обект вече не се поддържа (нама-рупа-нирода) и човек не се чувства в капана или придърпан от шестте сетивни врати (салаятана-нирода). Сетивните врати се отварят за разглеждане, а не в зависимост от контакта (паса-нирода) и въздействието не се запечатва в ума (вейдана-нирода). Има свобода от желанието (тана-нирода) и вниманието не прилепва (упадана-нирода) и не прераства в егоистични мотивации (бава-нирода), които се центрират около егото и го подсилват (джати-нирода). Когато не е създаден личен образ, никога не може да се развали или унищожи (джара-маранам-нирода). Така че няма какво да се губи и има чувство на радост, безоблачност и спокойствие. (сока-паридева-дукка-доманас-упаяса-нирода).

Из въведението на почитаемия Сучито Бикху, Амаравати 1990 г. към „Така стоят нещата”

ВТОРАТА БЛАГОРОДНА ИСТИНА

Втората Благородна Истина със своите три аспекта е: „Страданието има произход, който е привързването към желанието. Желанието трябва да бъде пуснато. Желанието е пуснато.”

Втората Благородна Истина гласи, че страданието има произход и той е привързването към трите вида желание: желание за сетивно удоволствие (кама тана), желание за ставане (бава тана) и желание за премахване (вибава тана). Това е твърдението на Втората Благородна Истина, тезисът, париати. Това съзерцавате – произходът на страданието е привързването към желанието.

Желанието, или тана на пали е особено важно за разбиране. Какво е желанието? Кама тана е лесна разбиране. Това е желанието за сетивни удоволствия и вечното търсене на неща, които да възбуждат или задоволяват сетивата – кама тана. Съзерцавайте – как се чувствате, когато имате желание за удоволствие? Например ако ядете и сте гладни, и храната е вкусна, можете да осъзнаете желанието за още една хапка. Забележете това чувство, когато вкусвате нещо приятно и отчетете желанието за още. Не го вярвайте, пробвайте го. Не мислете, че го знаете, защото така е било в миналото. Пробвайте го, когато се храните. Вкусете нещо превъзходно и вижте какво се случва: надига се желание за още. Това е кама тана.

Ние съзерцаваме и чувството от желанието да станем нещо. Но ако има невежество, тогава не търсим нещо вкусно за ядене или пък хубава музика за ухото, а биваме улавяни в реалията на амбицията и постигането – в желанието да станем. Впримчени сме в това движение на копнежа да бъдем щастливи, да станем богати; или може да се опитваме да придадем важност на живота си, като оправяме света. Забележете това усещане за желаене да станете нещо друго от това, което сте сега.

Чуйте бава тана на живота си: „Искам да практикувам медитация, за да се освободя от болката. Искам да стана просветлен. Искам да стана монах или монахиня. Искам да стана просветлен като мирянин. Искам да имам жена и деца, и професия. Искам да се наслаждавам на сетивния живот, без да се отказвам от нищо, и да стана просветлен арахант.”

Когато отпаднат заблудите за това да станем нещо, следва желанието да се отървем, да премахнем. Вече съзерцаваме вибава тана – желанието за премахване: „Искам да се отърва от страданието си. Искам да се отърва от гнева си. Изпитвам гняв и искам да се отърва от него. Искам да се отърва от ревността, страха и безпокойството.” Наблюдавайте това като разглеждане на вибава тана. Всъщност наблюдаваме това нещо у нас, което иска да се отърве от разни работи. И не се опитваме да се отървем от вибава тана. Не заставаме в опозиция на желанието да се отървем от това или онова, нито пък го окуражаваме. Само го разглеждаме: „Това е то. Това е чувството, когато искаш да се отървеш от нещо; Трябва да овладея гнева си. Трябва да убия дявола и да се отърва от алчността – тогава ще стана…” Това влакче от мисли ясно ни показва тясната връзка между „ставането” и „отърваването”.

Имайте едно на ум, обаче, че тези три категории на кама тана, бава тана и вибава тана са само удобни способи за съзерцание на желанието. Те не са напълно отделни форми на желанието, а само негови различни аспекти.

Второто прозрение на Втората Благородна Истина е: „Желанието трябва да бъде пуснато.” Така пускането влиза в упореба. Имате прозрението, че желанието трябва да бъде оставено, пуснато, но това прозрение не е желание за пускане на нещо. Ако не сте много мъдри и не правите разграничение, лесно ще се увлечете: „Искам да се отърва, искам да пусна всичките си желания” – но това пак е желание. Разглеждайте го. Можете да видите желанието за отърваване, желанието за ставане, желанието за сетивно удоволствие. Разбирайки тези три вида желание, можете да ги пуснете.

Втората Благородна Истина не ви кара да мислите: Аз имам много чувствени желания.” Или „Аз съм много амбициозен. Аз съм бава тана на квадрат!” или „Аз съм истински нихилист. Искам да изляза от системата. Аз съм истински вибава тана фанатик. Такъв съм аз.” Втората Благородна Истина не е това. Тя не касае идентифицирането ни с желанията, а разпознаването им.

Преди прекарвах много време да наблюдавам каква част от практиката ми е желание да стана нещо. Например каква част от добрите ми намерения в медитационната ми практика на монах са свързани с това да стана харесван – каква част от отношенията ми с другите монаси и монахини или миряни касае желанието ми да бъда харесван и одобряван. Това е бава тана – желание за възхвала и успех. Като монах, имате тази бава тана: искате хората да разбират всичко и да ценят Дамма. Дори тези изтънчени, почти благородни желания, са бава тана.

После имаме вибава тана в духовния живот и тя може да е много фанатична: „Искам да се отърва, да унищожа, да премахна тези поквари.” Чувал съм се как разсъждавам: „Искам да се отърва от желанието. Искам да се отърва от гнева. Не искам да се страхувам и да ревнувам повече. Искам да съм смел. Искам да имам радост и ведрина в сърцето.”

Тази практика на Дамма няма за цел да се намразите за тези мисли, а да видите, че те са условени в ума ви. Те са нетрайни. Желанието не е това, което сме, а начинът ни на реагиране от невежество, когато не сме разбрали Четирите Благородни Истини в техните три аспекта. И ние реагираме така на всичко. Това са нормални реакции, дължащи се на невежество.

Но никому не е нужно да продължаваме да страдаме. Ние не сме безнадеждни жертви на желанието. Можем да позволим на желанието да бъде такова, каквото е, докато напълно го пуснем. Желанието има власт над нас и ни заблуждава само докато сме се вкопчили в него, докато му вярваме и му реагираме.

ВКОПЧВАНЕТО Е СТРАДАНИЕ

Обикновено поставяме между чувството и страданието знак за равенство, но чувството не е страдание. Вкопчването в желанието – стискането му, това е страданието. Желанието не причинява страдание. Причината за страданието е вкопчването в желанието. Това твърдение трябва да се разглежда и съзерцава от гледна точка на личния опит.

Трябва да изследвате желанието и да го разпознавате като такова. Трябва да знаете кое е естествено и необходимо за оцеляването и кое не е. Може да ни обземе идеализъм и да си мислим, че дори нуждата от храна е някакъв вид желание, което не бива да имаме. Човек може да достигне дори до нелепости. Но Буда не е бил нито идеалист, нито моралист. Той нищо не се е опитвал да заклейми. Опитвал се е да ни пробуди за истината, така че ясно да видим нещата.

Появи ли се тази яснота и правилния поглед, вече няма страдание. Пак може да изпитвате глад. Пак ще ви трябва храна, без това да се превръща в желание. Храната е естествена нужда на тялото. Тялото не е аз; нуждае се от храна, иначе ще отслабне и ще умре. Такова е естеството на тялото – и в това няма нищо лошо. Ако станем много морални и принципни и смятаме, че сме телата си, че гладът е наш собствен проблем и че не бива да ядем – това не е мъдрост, а глупост.

Когато прозрете произхода на страданието, осъзнавате, че проблемът е във вкопчването в желанието, не в самото желание. Вкопчването означава да бъдете заблудени от него, да мислите, че това съм наистина „аз” и това е наистина „мое”: „Тези желания са самият аз и ми има нещо, щом ги изпитвам.” Или „Не се харесвам такъв. Трябва да стана нещо друго.” Или „Трябва да се отърва от нещо, преди да стана каквото искам.” Всичко това е желание. Слушайте го с открито внимание, без да го наричате добро или лошо, просто разпознавайки го какво е.

ПУСКАНЕТО – LETTING GO

Ако съзерцаваме желанията и само ги слушаме, вече не сме привързваме към тях, просто ги оставяме да бъдат такива, каквито са. Тогава идваме до осъзнаването, че произходът на страданието, желанието, може да бъде положено настрани и оставено (пуснато).

Как се пускат неща? Оставяте ги така, както са. Не ги унищожавате или захвърляте. По-скоро ги пускате и ги оставяте така. Чрез практиката на пускането ние осъзнаваме, че страданието има произход, който е привързването към желанието и осъзнаваме, че трябва да пуснем тези три вида желание. И тогава вече няма привръзване към тях.

Когато разпознаете, че сте привързани, си спомнете, че „пускането” не значи „отърваване” или „захвърляне”. Ако аз съм привързан към този часовник и вие кажете „остави го”, това не означава „хвърли го”. Може да си помисля, че трябва да го хвърля, защото съм привързан към него, но това ще е просто желание да се отърва от него. Ние си мислим, че отърваването от обекта е начин да се отървем от привързването. Но ако мога да разгледам привързването, това вкопчване в часовника, осъзнавам, че няма смисъл да се отървавам от него – часовникът си е хубав, показва точно време и е лекичък. Часовникът не е проблемът. Проблемът е във вкопчването в него. Какво да правя тогава? Пускам го, слагам го настрана – нежно го оставям долу без каквато и да е било неприязън. Така мога пак да го вдигна, да видя колко е часът и да го сложа настрана, когато е необходимо.

Можете да приложите това прозрение за „пускане” върху желанието за сетивни удоволствия. Може би искате да се забавлявате? Как можете да сложите това желание настрана без неприязън? Просто го разпознайте като желание, без да го съдите. Можете да наблюдавате стремежа да се отървете от него – защото изпитвате вина да имате такова глупаво желание, но само го положете настрана. И тогава, като го видите такова, каквото е, разпознавайки го просто като едно желание, вече не сте привързани към него.

Този начин винаги работи в моментите от ежедневието. Когато се чувствате потиснати или негативни, мигът, в който откажете да се отдадете на това чувство, е преживяване на прозрение. Щом видите това, вече нямате нужда да тънете в морето на депресията и отчаянието и да се валяте в него. Можете да спрете, като се научите да не умувате върху нещата.

Трябва да се научите чрез практика, за да знаете за себе си как да пускате произхода на страданието. Можете ли да пуснете желанието с желанието да го пуснете? Какво е това, което пуска в даден момент? Трябва да съзерцавате това усещане за пускане и действително да го изследвате до идването на прозрението. Продължавайте, докато дойде това прозрение: „А, пускане, да. Сега разбирам. Желанието е пуснато.” Това не означава, че завинаги сте пуснали това желание, но в този въпросен момент трябва да го пуснете и го правите с пълно съзнание. Тогава има прозрение. Наричаме го вътрешно познание. На пали го наричаме нанадасана или „проникновено разбиране”.

Своето първо прозрение в пускането – letting go, получих през първата си година на медитация. Стигнах до аналитичното заключение, че трябва да пуснеш всичко, но после си помислих: „Как се пуска?” Изглеждаше невъзможно да пуснеш просто така всичко. Не спирах да разсъждавам: „Как се пуска?” После си казвах: „Пускаш, като пускаш.” „Пусни тогава!” И после пак: „Но аз не го ли направих вече?” и „Как се прави?” „Просто пускаш!” Това не спираше и аз ставах все по-раздразнителен. Но накрая стана ясно какво се случваше. Ако се опитате да анализирате пускането в детайли, се впускате в безкрайно усложняване. Не беше нещо, което се разбираше с думи, а нещо, което действително правиш. И аз просто пуснах за миг, ей така.

Когато става дума за лични проблеми и мании, пускането е също толкова просто. Не става дума за анализиране и и безкрайното им превръщане в проблем, а в упражняването на това състояние на оставяне на нещата така, на пускането им. Отначало ги пускате, но после пак ги улавяте, защото навикът на вкопчването е много силен. Но поне добивате представа. Дори когато получих онова прозрение за пускане, аз го направих за миг и после пак се вкопчих, мислейки: „Не мога да го направя. Имам толкова много лоши навици.” Но не вярвайте на това натякващо, презрително нещо у вас. То изобщо не заслужава доверие. Всичко е въпрос на практикуване на пускане. Колкото повече виждате как да го правите, толкова повече съумявате да запазвате състоянието на непривързване.

ПОСТИГАНЕ

Важно е да знаете кога трябва да пуснете желанието: когато вече не го съдите и не се опитвате да се отървете от него; когато осъзнавате, че просто така стоят нещата. Когато сте много спокойни и хладокръвни, тогава ще откриете, че няма привързване към нищо. Не сте заплетени в опити за постигане или отърваване от нещо. Благополучието е да знаете нещата такива, каквито са, без чувството за необходимост от преценка за тях.

Ние непрекъснато казваме: „Това не трябва да е така.” „Аз не бива да съм такъв.” „Ти не бива да си такъв и не бива да правиш това!” и т.н. Сигурен съм, че мога да ви кажа какви трябва да сте и вие можете да ми кажете какъв трябва да бъда аз. Трябва да сме добри, любящи, щедри, добросърдечни, трудолюбиви, усърдни, смели, храбри и състрадателни. Изобщо не е нужно да ви познавам, за да ви кажа това! Но за да ви опозная, трябва да се отворя за вас, а не да тръгвам от идеала какви трябва да са един мъж или една жена, какъв трябва да е един будист или един християнин. Не е като да не знаем какви трябва да бъдем.

Нашето страдание идва от привързването, което имаме към идеалите и комплексите, които си създаваме за това как стоят нещата. Никога не сме каквито трябва според най-висшите ни идеали. Животът, другите, страната, в която сме, светът, в който живеем – нещата никога не са такива, каквито трябва. Ставаме много критични към всичко и към себе си: „Знам, че трябва да съм по-търпелив, но просто не мога!” Чуйте всички тези „трябва” и „не трябва”, и желанията: искаме приятното, искаме да станем еди какви си, или искаме да се отървем от грозното и болезненото. Това е като да слушаш някого през оградата: „Искам това и не харесвам онова. Трябва да е така, а не онака.” Отделете времето да чуете оплакващия се ум, вкарайте го в съзнанието си. Аз често го правех, когато се чувствах неудовлетворен и критичен. Затварях очи и започвах да си мисля: „Не харесвам това и не харесвам онова.” „Онзи човек не бива да е такъв.” И „Светът не бива да е такъв.” Слушах този критичен демон, който не млъкваше и все критикуваше мен, вас и света. После си казвах: „Искам щастие и удобство. Искам да се чувствам в безопасност. Искам да бъда обичан.” Умишлено си мислех тези неща и ги слушах просто за да ги познавам като условия, възникващи в ума. Извикайте ги и във вашия ум – надигнете всички надежди, желания и критики. Въведете ги в съзнанието. Тогава ще познавате желанието и ще можете да го положите настрана.

Колкото повече съзерцаваме и изследваме вкопчването, толкова повече се надига прозрението: „Желанието трябва да се пусне.” И после, посредством реална практика и разбиране какво е пускането, достигаме до третото прозрение на Втората Благородна Истина, което е: „Желанието е пуснато.” Ние вече познаваме пускането. То не е някакво пускане на теория, а директно прозрение. Вече знаете, че пускането е постигнато. За това е и цялата практика.

Четирите Благородни Истини, Ajahn Sumedho

НАСТОЯЩИ КАРМА-РЕЗУЛТАТИ

Действително, поради чувствено жадуване, условени от чувствено жадуване, подтиквани от чувствено жадуване, изцяло водени от чувствено жадуване, царе се бият с царе, принцове – с принцове, свещеници – със свещеници, граждани – с граждани, майка се кара със син, син – с майка, баща – със сина, синът – с баща; брат се кара с брата, брат – със сестрата, сестра – с брата, приятел с приятел.
И така, заради разногласия, кавги и свади, те се хвърлят едни на други с юмруци, прътове или оръжия. И като така, пострадват от смърт или смъртна болка.
И още, поради чувствено жадуване, условени от чувствено жадуване, подтиквани от чувствено жадуване, изцяло водени от чувствено жадуване, хората влизат в къщи, грабят, плячкосват цели домове, извършват обири по пътища, прелъстяват чужди жени. После управниците ги хващат и им въздават различни наказания. И така те си навличат смърт или смъртна болка. Това е злочестината на чувственото жадуване, натрупването на страдание в сегашния живот, поради чувствено жадуване, условено от чувствено жадуване, причинено от чувствено жадуване, изцяло зависимо от чувствено жадуване.

БЪДЕЩИ КАРМА-РЕЗУЛТАТИ

И още, хората тръгват по лошия път в делата си, по лошия път в думите си, по лошия път в мислите си; и като тръгват по лошия път в делата, думите и мислите си, при разпадането на тялото след смъртта, те изпадат в долно състояние на съществуване, в състояние на страдание, в злощастна участ, в бездната на адовете. Но това е злочестината на чувственото жадуване, натрупването на страдание в бъдещия живот поради чувствено жадуване, условено от чувствено жадуване, причинено от чувствено жадуване и изцяло зависимо от чувствено жадуване.

КАРМА КАТО ВОЛЯ

Aнгутара Никая. VІ. 63 Волята (четана), аз наричам „Карма” (действие). Повелил, човек действа с тяло, реч и ум.
Има действия (камма), които зреят в ада… зреят в животинското царство… зреят в царството на духовете… зреят сред човеците… зреят в небесните светове.

Резултатът от действията (випака) е три вида: зрее в сегашния живот, в следващия живот, в бъдещите животи.

НАСЛЕДСТВО НА ДЕЯНИЯТА (КАРМА)

Всички същества са собственици на своите деяния (камма, санскр. Карма), наследници на своите деяния: техните деяния са утробата, от която избуяват, със своите деяния те са обвързани, техните деяния са тяхно убежище. Каквито деяния извършат – добри или лоши – на такива ще бъдат наследници.
И където съществата възникнат в съществуване, там техните деяния ще узреят; и където узреят техните деяния, там те ще заслужат плодовете на тези деяния, било то в този живот, следващия или в някой друг бъдещ живот.
Ще дойде време, когато могъщият океан ще изсъхне, ще изчезне и няма да го има. Ще дойде време, когато могъщата земя ще бъде опустошена от огън, ще изчезне и няма да я има. Но няма да има край за страданието на съществата, които, запречени от невежество и впримчени от желание, са притеснени и ускорени в този кръг от прераждания.

Желанието (тана) не е единствената причина за злодеяние и като така за цялото страдание и злочестина, произлезли в този и следващия живот; но където има желание, в зависимост от желанието може да се надигне завист, гняв, омраза и много други зли неща, произвеждащи страдание и злочестина. И всички тези егоистични, жизнеутвърждаващи импулси и действия, заедно с различните видове злочестина, произведени тук или после, всичко се корени в слепота и невежество (авиджа).

КАРМА

Втората Благородна Истина служи да обясни причините за привидните неправди в природата, като учи, че нищо на света не възниква без основание или причина и че не само нашите латентни тенденции, но цялата ни съдба, всички превратности са резултат от причини (карма), които трябва да търсим частично в този живот, частично в предишни състояния на съществуване. Тези причини са жизнеутвърждаващите дейности (камма, санскр. Карма), произведени от тялото, речта и ума. Съответно това троично действие (камма) определя характера и съдбата на всички същества. Точно очертаната Карма показва тези добри и зли прояви на волята (кусала-акусала-четана), заедно с прераждането. Това съществуване, или по-точно Процесът на Ставане (бава), се състои от активен и условяващ „Карма процес” (камма-бава) и от неговия резултат „Процесът на прераждане” (упапати-бава).
Тук също, когато разглежда Карма, човек не бива да губи от поглед безличностната природа (анатта) на съществуването. Когато има бурно море, не една и съща вълна се спуска върху повърхността на океана, а говорим за надигането и спускането на съвсем различни маси вода. По същия начин трябва да се разбира, че няма истински его-същности, които се спускат през океана на прераждането, а само жизнени вълни, които според своята природа и действия (добри или лоши), се проявяват тук като човеци, там като животни и другаде като невидими същества.
Още веднъж трябва да се наблегне фактът, че за правилния изказ понятието „карма” бележи само различните видове действия и не означава и не включва техните резултати.