ПЪРВО ОТ СЕБЕ СИ
Тази вечер искам да говоря за Брама Вихарите*. Това са състояния, които възникват съвсем естествено, когато умът е освободен от личния интерес. Те са прекрасните, безгранични качества на метта – добрина, каруна – състрадание, мудита – съчувстваща радост и упека – уравновесеност или ведрина. Много харесвам това учение, защото макар в повечето случаи да сме далече от нивото на чистото сияние, това са качества, които малко по малко можем да култивираме.
С годините разбирането ми за тях радикално се промени. Опитвах се да излъчвам добрина към другите, да имам състрадание, да се радвам на късмета им и да намирам уравновесеност насред страданието – но всъщност така и не успявах да го направя. Никога не ми се получаваше. Когато се опитвах да се радвам на щастието на другите, изпитвах единствено завист. Когато се опитвах да съм уравновесена спрямо страданието около мен, изпитвах единствено смут и огорчение. Когато се опитвах да изпитвам състрадание, изпитвах единствено тревожност: „Какво мога да направя, за да оправя нещата?” Когато се опитвах да изпитвам добрина към хората, които не харесвах и не ми се получаваше, просто се мразех. Така настъпи дълбоко объркване и разбрах, че трябва да опитам с различен подход.
Помня как когато обявих, че ще ставам монахиня една от незабавните реакции беше: „Колко егоистично! Това не е ли ужасно егоцентрично?” Отговорът ми беше: „Да, съвсем егоцентрично е… но докато не разбера собственото си страдание, собствените си трудности, на никого няма да мога да помогна особено.” Макар да исках да помагам, виждах, че способността ми да служа на другите беше много ограничена и наистина трябваше да започна от себе си.
Лесно можем да говорим за световен мир и за грижа за другите, но култивирането на любяща добрина изисква много. Изисква разширяване на сърцето и представата ни за света. Например, забелязах, че мога да съм много придирчива за някои неща. За други мога да изпитвам безгранична добрина и любов, но само докато са приемливи и се държат по начин, по който аз искам! Дори за хората, които са ни свидни на сърцето, ако кажат нещо, което е разстройващо или неприятно, този канал на безгранична, безкрайна любов може незабавно да се затвори; да не говоря за хората, които не харесваме или които може би имат различни схващания от нашите.
Нужна е малко рефлексия, за да започнем да разширяваме тази сфера на метта, любяща добрина. Може да успеем да го направим по един идеалитстичен, интелектуален начин; можем да установим, че не ни е проблем да раздаваме метта на хора, които не познаваме или с които не се асоциираме, но че е много различно да правим това с тези, с които живеем непрекъснато. Тогава не винаги е толкова лесно – колкото и много да искаме. Това може да е източник на терзание: „Наистина искам да харесвам този човек, но той ме влудява!” Сигурна съм, че всички сте изпитвали това към определени хора. Дори може да ви е жал за тях, но пак ви влудяват! Накрая може да стигнете до извода, че трябва да ги обичате, но просто не можете. Интерпретацията на Аджан Сумейдо за метта беше от голяма помощ за мен. Той казва: „Да очаквате да обичате някого може би е прекалено, може би искате твърде много от себе си – но поне се въздържайте от подхранване на негативни и злонамерени мисли към тях.” Така че за мен изходната точка за култивиране на метта е простото разпознаване на нейното отсъствие или дори присъствието на точно обратното чувство.
Години наред имах една постоянна подпрагова негативност; тихичко си мърморех, обикновено за себе си: „Не си достатъчно добра. Толкова години медитираш и умът ти още се отнася и заспиваш. Никога няма да станеш добра.” – такива гласове. Познати ли са ви… стоят тихичко отзад, не спират да мърморят, подкопавайки всяко чувство на благополучие? Много време ми отне да проумея колко негативност тая в сърцето си.
Има го мърморенето и за други хора: „Гледай я как е седнала!” „Мили боже, този човек яде толкова много!” „Не ми харесва този ритрийт. Защо трябва да ставаме толкова рано?” Всички си имаме своите дребнавости. Важното е не да ги нямаме, а да ги разпознаваме – да си позволим да бъдем напълно осъзнати за този мърморещ, негативен ум, и после да бъдем много внимателни да не увеличим негативността, бидейки негативни спрямо нея: „Никога не съм си давала сметка колко негативен човек съм. Аз съм безнадежден случай!” Това не помага особено. Вместо това можем да проявим добронамерен интерес: „Я, колко интересно. Забавно е, че разсъждавам така. Никога не съм си давала сметка, че това е било важно за мен.” – вместо да се мразим, че имаме лоши мисли.
Едно нещо, което съм открила, е, че често пъти нещата, които трудно приемам у другите, са неща, които самата аз правя. Може да е много смиряващо, но и невероятно полезно да забелязваме какво, казано или направено от другите, ни разстройва. И после вътрешно да се запитаме: „И аз ли правя така?” Понякога може да е трудно и болезнено да го осъзнаем, но за щастие, това може да е личен процес – не е нужно да казваме на никого за него! И тогава, когато започнем да омекваме и да намираме тази способност да се приемаме – с всичките си глупости, неадекватности и задръжки – сърцето се отваря и ние сме способни да излъчим приемане и добрина към много повече хора и ситуации. Така че това качество на метта – на добрината, трябва да започне от това същество тук. Не е нужно да го произвеждаме, то възниква съвсем естествено, когато култивираме повече добрина и приемане към другите…
Каруна – съчувствие, състрадание – е втората Брама Вихара. Вижте думата „съчувствие”. Имаме думичките „чувство” и „със” – „чувствам със”, или навлизам в страданието. Една от реакциите при конфронтация със ситуация на болка или трудност е да се отдръпнем. Това може да е от страх – от чувство на „радвам се, че това не се случва с мен”, и ние казваме или правим правилните неща, но всъщност има едно отдръпване и чувство на объркване към това, което изпитваме. Така може да стане. Това ми напомня на моето счупване на гърба. Имаше една жена, която изпитваше голям дискомфорт. Когато се видяхме, почувствах, че е шокирана, че не искаше да ме доближи. Но за мен реакцията й донесе едно много самотно чувство. Не беше подходящата реакция. Каруна означава готовност да приемем страданието на другия, да влезем двамата заедно в него (в страданието). Това е една много по-пълна ангажираност и изисква настройване към собственото ни сърце: да имаме състрадание към собствения си страх или сбърканост спрямо ситуацията на другия човек.
Понякога се чувстваме неловко, защото не знаем какво да кажем. Ако някой е в траур или пък самият е терминално болен, какво му казвате? Може да се страхуваме да не кажем нещо погрешно. Но когато сме склонни да бъдем със собственото си чувство на дискомфорт към ситуацията – да понесем собствената си болка или страдание – започваме да долавяме възможността да реагираме по един спонтанен, естествен начин.
Това състояние да съм напълно присъстващ до другия човек в неговото затруднение е нещо, на което сега се доверявам много повече, отколкото на някакви идеи за състрадателно поведение. Не става дума да дадем съвет или да споделим историята на нашата леля, която е имала същия проблем, или пък нещо от този сорт. Става дума за готовността ни да бъдем с дискомфорта от ситуацията, да бъдем с нашата си борба. Когато сме напълно присъстващи за страданието, намираме едно място на лекота, на не-страдание и някак знаем какво е необходимо. Може да не е нужно нищо друго освен нашето присъствие. Или може би е нужно да се каже нещо и изведнъж се оказва, че казваме точно каквото трябва. Или пък предлагаме някаква практическа помощ. Но нищо от това няма да стане, докато напълно не осъзнаем собствената си борба с това, което се случва. Няма да отнеме повече от микросекунда. Започваме с простичкото настройване към собственото си страдание, обръщаме внимание на него – и оттук се надига състрадателната реакция към другия човек.
Мудита е качеството на съчувстващата радост. То винаги дълбоко ме е интересувало – основно защото е нещо, което често ми липсваше. Страдах от огромна завист и нищо не можех да направя по въпроса. Тя просто ме връхлиташе и колкото повече се опитвах да я маскирам, толкова по-лошо ставаше. Можех да разваля всичко за другите хора с това ужасно нещо, което се случваше, когато доловех, че някой е по-щастлив от мен.
Трите характеристики на съществуването (нетрайност, неудовлетворителност и липса на постояен аз) бяха това, което внесе проблясък на надежда – осъзнаването, че завистта не е нещо трайно. Преди я чувствах много, много трайна – и като че ли трябваше да направя нещо изключително мащабно, за да се отърва от нея, за да я махна. Освен това я усещах като много личен недостатък. Това учение ми помогна да осъзная, че завистта е едно отминаващо условие – и че не е нужно да се идентифицирам с него. Идваше и си отиваше. Естествено беше крайно неприятно – но когато се отказах от борбата да изпитвам нещо друго, чувството не се задържаше много. Идваше и си отиваше, и толкова.
Хората ми разказваха за тяхната мудита практика. Казваха: „Ако видя някой да има нещо по-хубаво от мен, изпитвам радост, че го има.” – но аз далеч не бях на този етап. Трябва да кажа, че нямах такова великодушно сърце. Осъзнавах, че все още ми липсва нещо. Накрая си дадох сметка, че ми липсва мудита към мен самата. Осъзнах, че няма полза да се опитвам да изпитвам мудита за някого другиго, ако това, което той имаше, беше нещо, което аз исках – и смятах, че нямам!
Видях, че вместо да оплаквам собствената си липса (което на практика е завистта и което ми беше болезнено да осмисля), трябваше да погледна какво имам и да изредя собствените си благословии. Това може да звучи малко странно в контекста на това, което всички казват – да се радваме на доброто и хубавото у другите и последно да мислим за собствените си благословии или колко добри сме ние… но аз осъзнах, че точно от това имах нужда.
Сигурна съм, че всеки тук може да намери неща, които му носят радост. Дори да не са много, все ще открием няколко, вместо да ги бутаме настрана и да казваме: „Не, те не се броят. Те са нищо. Виж колко ужасни недостатъци имам!” Ние сме много добри в правенето на това – но колко добри сме във виждането на доброто и хубавото в живота ни?….

Един човек, когото познавам, си води специален дневник. И винаги, когато направи нещо добро, си го записва в дневника. После, когато се чувства нещастен, си го прочита – и се чувства много по-добре! Това ме порази като много умел подход – начин да оползотвориш доброто. И защо не? Ние отдаваме толкова голямо значение на нещастието и недостатъците си, защо да не отдадем значение на доброто в живота ни? И аз започнах да практикувам с това и колкото повече го правех, толкова по-естествено и спонтанно можех да изпитам щастие, когато чуех за нечий успех. Интересно как става, нали? Това е нещо, което ви окуражавам да съзерцавате: изпълнете сърцето си с чувство за красотата и доброто в живота ви и в живота на другите хора. И тогава, когато хората се веселят заедно, вместо да се подиграваме и да ги гледаме с презрение и да се чувстваме малко самотни и изолирани, можем да се присъединим към тях, споделяйки радостта им. Това е мудита.
Упека – уравновесеност, е четвъртата Брама Вихара. За мен изглежда показателно, че Будата е отдавал такова значение на това качество. Понякога се превежда като „хладнокръвие”. Смята се за едно от най-извисените духовни състояния. Лично аз не смятам, че той толкова би възхвалявал „хладнокръвието” по начина, по който ние го използваме – един вид нежелание да се трогнем от нещо. Полезно е да разгледаме какво е чувството от това качество на уравновесеност или спокойствие. Какво включва по отношението на сърцето? Един от начините, по които аз разглеждам упека е да я виждаме като благородство на сърцето, в което има готовност за досег и контакт с всичко – от най-прекрасното състояние до най-окаяното такова. Бидейки в тази човешка форма, ние сме обекти на прекрасни, възвишени преживявания, както и на ужасни, адски състояния. Можем да изпитаме всяка сфера на съществуване.
Казват, че когато Будата умирал, заедно с човеците се били събрали и много девадата (небесни същества). Онези, които не били просветлени, си скубели косите, плачели и били в състояние на голямо отчаяние: „О, не! Той умира, напуска ни!” Докато просветлените запазили съвършена уравновесеност. Те просто казали: „В естеството на нещата е да възникват и отминават.” Те осъзнавали, че нещата се случват според природата си: щом е имало раждане, трябва да има и смърт. И ние имаме какво да постигаме тук!
Упека е способността да сме устойчиви насред пиковете и падовете на съществуването си – насред осемтте световни вятъра, насред възхвалата и осъждането, насред славата и нищожността, насред щастието и страданието, насред изгодата и загубата – всички онези неща, които толкова ни влияят. Когато съзерцаваме живота, виждаме, че понякога нещата са добри и ние се чувстваме чудесно – понякога са ужасни. Това е нормално. Всички имаме ужасни моменти. Познанието, че нещата се променят, задълбочава способността ни да останем устойчиви с тях, вместо напълно да се сриваме, когато не се развиват толкова добре.
В нашата общност, както във всяко семейство, има моменти, когато е чудесно. Всички се разбираме прекрасно. И това е хубаво, тогава се наслаждаваме на тези мигове. Но има дни, когато е ужасно. В една международна общност е лесно да има недоразумения и понякога може да има спречквания. Преживяла множество трудни моменти в годините, сега мога да съм много по-устойчива. Пак е неприятно, но няма толкова силна реакция – не чувствам да се е случило нещо чак толкова страшно. Забелязала съм, че тази способност да съм устойчива помага и на другите да не се влияят толкова от случващото се. Докато когато всички загубят присъствие на духа, всичко ескалира – и тогава излиза от контрол.
Разглеждайки закона за камма, виждаме, че всичко се случва като резултат от това, което е станало преди. Затова вместо да се обвиняваме или да търсим някой друг виновен, когато нещата се объркат, можем просто да се запитаме: „Какъв е урокът тук? Как мога да работя с това?” Можем да разгледаме случилото се като резултат от камма и да запазим осъзнатост, да бъдем устойчиви, а не да влошаваме ситуацията с някаква неуместна реакция. По този начин вкарваме баланс не само в нашия живот, но и в живота на всички останали. Не е толкова лесно нещо, но отново, всичко се свежда до това да разпознаем и да приемем собственото си чувство на раздразнение, собствената си липса на уравновесеност.
Понякога влизаме в контакт със страдание, което изглежда почти непоносимо. Когато това се случва, съм забелязала у себе си една тенденция да се опитам да се защитя, опитвам се да изключвам такива впечатления. Но упека предполага готовност да отворим сърцето си и да слушаме дори когато нещата изглеждат непоносими. Като практикуваме, това, което става е, че без да ставаме равнодушни, ставаме способни да обхващаме все по-разрастващ се диапазон от преживявания, животът става един пищен гоблен, богат на цветове и текстура. Категорично не е притъпяване или претръпване, а по-скоро настройване към тоталността на това наше човешко състояние. В същото време откриваме все по-нарастваща способност да устояваме – това е балансът на упека. Установявайки се в настоящето и поддържайки устойчивост – каквото и да преживяваме – намираме сили да се справим с всичко, с което ни среща това приключение, наречено „живот”.
Аджан Кандасири, „Приятели по пътя”

*Брама Вихара: благородни, възвишени състояния на ума,брама-подобни, божествени обиталища

МАХАСАТИПАТАНА СУТТА

Голямата проповед за Основите  на Осъзнатостта

Така чух. По едно време Благословения бил отседнал в Куру, в Каммасадамма, тържищния град на народа на Куру. Там Благословения се обърнал към монасите: „Монаси.” И те му отвърнали: „Баданте (Почитаеми).” И Благословения рекъл следното:

„Това е единственият път, монаси, за пречистване на съществата, за преодоляване на тъгата и воплите, за изчезването на болките и скръбта, за достигането на Благородния път, за осъществяването на Нибана и той е Четирите Основи на Осъзнатостта. Кои са четирите?

Тук (в това учение), монаси, монахът живее в съзерцание на тялото в тялото жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на чувството в чувствата, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на съзнанието в съзнанието, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на менталните обекти (даммите) в менталните обекти, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света.

І  Съзерцаване на тялото (Каянапусана)

1. Осъзнатост на дишането

И как живее монахът, съзерцавайки тялото в тялото?

Тук, монаси, монахът, който е отишъл в гората, край дънера на дърво или на празно място,  сяда, и кръстосал крака и изправил тяло, установява осъзнатост пред себе си.

Осъзнато вдишва и осъзнато издишва.

Вдишвайки дълбоко, той знае: „Вдишвам дълбоко.”

Издишвайки дълбоко, той знае: „Издишвам дълбоко.”

Вдишвайки плитко, той знае: „Вдишвам плитко.”

Издишайки плитко, той знае: „Издишвам плитко.”

Обучава се така:

„Ще вдишам, усещайки цялото дихание.”

„Ще издишам, усещайки цялото дихание.”

„Ще вдишам, успокоявайки телесната формация (на вдишването).”

„Ще издишам, успокоявайки телесната функция (на вдишването).”

Както, о, монаси, опитният стругар или неговият чирак,

когато прави дълбок разрез, знае, че прави дълбок разрез,

или когато прави плитък разрез, знае, че прави плитък разрез,

така, о, монаси, и монахът,

когато вдишва дълбоко, знае: „Вдишвам дълбоко.”

Или когато издишва дълбоко, знае: „Издишвам дълбоко.”

Или когато вдишва плитко, знае: „Вдишвам плитко.”

Или когато издишва плитко, знае: „Издишвам плитко.”

Обучава се така:

„Ще вдишам, усещайки цялото тяло.”

„Ще издишам, усещайки цялото тяло.”

„Ще вдишам, успокоявайки телесната функция (на дишането).”

„Ще издишам, успокоявайки телесната функция (на дишането).”

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

2. Четирите позиции на тялото

И още, монаси, монахът,

Когато върви, знае: „Вървене.”

Или когато стои, знае: „Стоене.”

Или когато седи, знае: „Седене.”

Или когато лежи, знае: „Лежане.”

По какъвто начин е разположено тялото му, по такъв начин го знае.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

3. Пълна осъзнатост (сампаджаня)

И още, монаси, монахът,

Когато върви напред или назад, напълно осъзнава какво прави.

Когато гледа напред или назад, напълно осъзнава какво прави.

Когато се навежда или разтяга, напълно осъзнава какво прави.

Когато носи горната си роба, външната си роба и купата, напълно осъзнава какво прави.

Когато яде, пие, дъвче или вкусва, напълно осъзнава какво прави.

Когато  се изхожда или освобождава, напълно осъзнава какво прави.

Когато върви, стои, седи, спи или е буден, когато говори, когато мълчи, напълно осъзнава какво прави.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

Или знае некоцентрирания ум като „Неконцентриран ум”.

Или знае освободения ум като „Освободен ум”.

Или знае неосвободения ум като „Неосвободен ум”.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки ума в ума вътрешно,

Или пребивава, съзерцавайки ума в ума външно,

Или пребивава, съзерцавайки ума в ума и вътрешно, и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на състояния в ума,

Или пребивава, съзерцавайки отминаването на състояния в ума,

Или пребивава, съзерцавайки състояния, които се надигат и отминават в ума.

Или иначе, той запазва тази осъзнатост: „Има ум.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И той пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки ума в ума…

Пълния текст на суттата можете да изтеглите от тук в pdf.

МАРАНАНУСАТИ – СЪЗЕРЦАНИЕ НА СМЪРТТА (ОСЪЗНАТОСТ)

Марананусати е една от четирите защитни медитации, наравно с Буданусати – Съзерцание върху превъзходните качества на Будата, Метта Бавана – Развиването на всемирна любов, Асубха Саня – Възприятие за нечистотиите.

Като духната лампа е животът, когато

nрекъснат е от изтощението на жизнената сила.

Визуализирайки как други са умрели,

човек трябва да култивира рефлексия върху смъртта.

В този свят дори онези същества,

които са неимоверно богати, умират.

подобно на тях и аз ще трябва да умра.

Смъртта със сигурност ще ме покоси.

Наистина смъртта неизменно идва

заедно със самото раждане.

Като убиец жадно се оглежда

за възможност да убие жертвата си.

Както слънцето изгрява само за да залезе,

съвсем така, без да спира

и вечно на ход, смъртта ни следва

само за да сложи край на живота!

Мехури се пукат, капки роса пресъхват,

черта, прокарана по вода, изчезва

и жертвата пада плячка на врага си.

По същия начин смъртта е вечно неизбежна!

Дори онези несравними Самопробудили Се,

Върховно Пробудили се

и Пробудените Отшелници,

обдарени с голяма мъдрост,

безмерни добродетели, свръхестествени сили,

огромна слава и много последователи,

дори те умират.

Какво да кажа за човек като мен?

Поради разнородните действия на условията,

поддържащи живота отвътре и отвън,

или поради различните беди, които го засягат,

само за миг можем да умрем!

Наистина умираме във всеки един момент.

„Съзерцанието върху смъртта, развито и често практикувано, носи голяма награда, голяма благословия, безсмъртието е негова цел и достижение.” Висудхи-Мага VІІІ

Нов превод на Тай (Тик Нат Хан) на Новата Сърдечна Сутра, 11 септември 2014 г.

ПРОНИКНОВЕНИЕТО, КОЕТО НИ ОТВЕЖДА НА ДРУГИЯ БРЯГ

Авалокитешвара, докато практикувал проникновено

с Проникновението, което ни води на Другия Бряг,

изведнъж открил,

че всичките пет Сканди* са еднакво празни,

и с това осъзнаване

превъзмогнал цялото си неразположение.

„Слушай, Шарипутра,

това Тяло само по себе си е Празнота

и Празнотата сама по себе си е това Тяло.

Това Тяло не е друго, освен Празнота,

а Празнотата не е друго, освен това Тяло.

Същото е вярно за Чувствата,

Перцепциите, Менталните формации

и Съзнанието.

Слушай, Шарипутра,

всички феномени носят знака на Празнотата;

истинската им природа е природата

на Не-раждане и Не-смърт,

на Не-съществуване и Не-несъществуване,

на Не-замърсяване и Не-чистота,

на Не-нарастване и Не-намаляване.

Затова в Празнотата Тяло, Чувства,

Перцепции, Ментални Формации и Съзнание

не са отделно съществуващи единици.

Осемнадесетте Сфери на Феномените,

които са Шестте Сетивни Органа,

Шестте Сетивни Обекта

и Шестте Съзнания

също не са отделно съществуващи единици.

Дванадесетте брънки на Взаимообусловеното Възникване

и тяхното угасване

също не са отделно съществуващи единици.

Неразположението, Причините за неразположението,

краят на Неразположението, Пътят,

проникновението и постигането

също не са отделно съществуващи единици.

Който види това,

вече няма какво да постига.

Бодхисатвите, практикуващи Проникновението,

което ни води на Другия Бряг,

не виждат препятствия в ума си

и понеже в ума им няма препятствия,

могат да превъзмогнат всички страхове,

да унищожат всички перцепции

и да осъществят Съвършената Нирвана.

Всички Буди от минало, настояще и бъдеще

посредством практикуването на Проникновението,

което ни води на Другия Бряг,

са способни на постигането

на Автентично и Съвършено Просветление.

Затова, Шарипутра,

трябва да се знае,

че Проникновението,

което ни води На Другия Бряг,

е Велика Мантра,

най-просветляващата мантра,

най-върховната мантра,

мантра отвъд всяко сравнение;

Истинската Мъдрост, която има силата

да сложи край на всякакво страдание.

Затова нека разгласим мантра

за възхвала на Проникновението,

което ни води на Другия Бряг:

Гатай, Гатай, Парагатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!**

Гатай, Гатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!

Гатай, Гатай, Парагатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!“

*В текста срещаме Сканда или Сканди (Санскр.), което е транслитерация на Канда или Канди на пали. Това е характерна отлика между двете традиции – Махаяна и Хинаяна (Теравада).

**Отиваме, отиваме, отиваме отвъд, винаги отиваме отвъд, винаги ставаме Буда.

Аджан Сумейдо 3, 4 и 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри

Аджан Сумейдо 2 от 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри

Аджан Сумейдо 1 от 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри

МАГА ПУДЖА

Sabbapapassa akaranam

Kusalassa upamasada

Sacitta pariyodapanam

Etam Buddhanasanam

Избягване на всяко зло.
Култивиране на добро.
И пречистване на ума. Това е учението на Будите.

Даммапада, 183

По случай този най-голям будистки празник публикувам откъс от учебника на Почитаемия Ачария Бударакита „Основи на будизма”.

От гледна точка на психологията, е нужно да се знае, че будизмът не формулира психологически теории, какъвто е случая със съвременната материалистическа психология или каквито са случаите с религиозните догми или доктрини, базирани на волята на бог. В този смисъл будизмът може да се опише като наука за ума, в която нещата могат да се оценяват и потвърждават по обективни критерии.

Будистката психология се занимава основно с „действието” досущ като будистката етика. Всички действия се надигат от ума. Добро или лошо действие само отразява добро или лошо състояние на съзнанието (чита). Камма, или действието, е добра или лоша, защото отразява добро или лошо състояние на ума. С други думи, добрата или лошата камма (действие) изразява единствено добро или лошо съзнание (чита).

Будистката психология се занимава с реалностите на ума, или съзнанието, а не с теории или доктрини за ума. И тъй като действието (камма) бликва от ума, камма, и чита са взаимосвързани. Тази отлика трябва ясно да се разбере.

По същия начин камма и прераждането са взаимосвързани – прераждането като пряко следствие или резултат от камма. Въвличайки се във всякакви деятелности, или камми (карми), човек натрупва каммична енергия, на която носител е съзнанието. Както една река носи всякакви неща – отломки, мъртви тела и т.н., както и много ценни неща като злато, сребро, минерали, метали, дървета и т.н., така и умът е носител на каммичните енергии,  благотворни и неблаготворни.

Животът не е нищо друго освен едно пътуване, в което човек трупа и изразходва каммични енергии. В края на живота едно звено от неизразходвана каммична енергия създава едно ново състояние на съществуване. Когато човек умре, тялото вече го няма, но умът продължава да тече на принципа на същия психологически закон, който е действал, докато човекът е бил жив. Тоест, умът функционира по същия начин, както приживе, и когато умре.

Едно състояние на съзнание може да се сравни с вълна в река или море.Течащата вода създава вълни. Надига се вълна, тласната от вятъра, извива гребен и пада, давайки началото на нова вълна. Втората вълна също се надига и пада, давайки начало на вълна след вълна, без да има край.

Едно състояние на съзнание се надига (поражда) в зависимост от предишно съзнание. Достига своя връх и после пада. И от инерцията, създадена от падането, се надига ново съзнание.

Следващото съзнание, обаче, не е същото като първото. И все пак не е напълно различно. Нещо от първото във формата на неизразходвана каммична енергия преминава в него. По същия начин звено от каммична енергия преминава от умиращото съзнание и поражда първото съзнание на новото състояние на съществуване.

Понеже свързва миналото с настоящето, то се нарича прераждащо се съзнание (rebirth-consciosness), което запазва потока на живота. Така камма и прераждането, като причина и следствие, са взаимно зависими.

Когато човек се обучава във випасана медитация и развива проникновение в реалността, той прогресивно „пречиства ума си” от замърсяванията, които пораждат камма.

БЯГСТВО ОТ ЦИКЪЛА НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ

English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari: भवचक्र; Pali: bhavacakka) or Wheel of Becoming is a symbolic representation of continuous existence proces in the form of a circle, used primarily in Tibetan Buddhism. (Photo credit: Wikipedia)

В медитация, както сигурно сте забелязали, започваме с подобен урок – животът ни шамаросва през лицето и казва „Събуди се!” Или започваме да наблюдаваме някакъв модел, повторение. Виждаме се как неотклонно го следваме и си мислим: „Какъв идиот съм! Защо продължавам да го правя?!” Бавно, колкото повече практикуваме с това, можем да улавяме процеса все по-рано и по-рано, виждаме се как се заплитаме, вкопчваме, прилепяме, чувстваме дискомфорта от това и вече знаем да го пуснем. Колкото повече се изфинва осъзнатостта ни, толкова по-често откриваме, че сме започнали да улавяме процеса, където пожелаването се превръща в прилепване или където чувството се превръща в желание. Можем да изпитаме приятно чувство, но да не му позволяваме да се превръща в желаене, или да изпитаме болезнено чувство, но да не го оставяме да се превръща в омраза. Медитирайки върху физическия дискомфорт, можем да видим, че има начин да има болка в тялото, но да не изпитваме страдание от нея. Болката е едно, а страданието, което създаваме около нея – друго. Можем да сме в мир с нея. Има го чувството, но то не поражда желание, жадуване. Също както експериментираме с яденето само на една хапка за един даден момент. Храната може да е превъзходна, но ние не добавяме още, не полудяваме за следващата хапка. Имаме просто „Това е вкусно.” Край. Дотам. По-способни сме да бъдем с това преживяване, защото не препускаме за следващото или не си формираме мнения за него. По този начин разхлабваме процеса. Колкото повече внимаваме върху това, толкова повече поддържаме осъзнатостта – пълната будност – тогава процесът на пожелаване и дука не отпочва. Когато няма загуба на осъзнатост, тогава този поляритет, чувството за аз и другия, не е толкова силно. Чувството за „мен” тук и „света” навън, дори то се разхлабва; не се втърдява. И тогава, като има звук или чувство, усещане или спомен, емоция, всякакъв вид сетивна или ментална импресия, те се възприемат такива, каквито са. Не им се дава живот. Спират. Прекъсвайки веригата на причинност при вкопчването или пожелаването или където чувството се превръща в пожелаване, или дори в самото начало – като не позволяваме на невежеството да се надигне, като поддържаме осъзнатост – тогава причините за дука са премахнати. Ако няма причини, тогава страданието няма да се надигне. „Когато това го няма, онова не се поражда. С преустановяването на това, онова също се преустановява.” Това имаме предвид, когато казваме преустановяването на раждането и смъртта, край на прераждането. Процесът на Обусловеното (Зависимо) Възникване като цяло е известен като бавачака – цикълът или колелото на прераждане. Терминологията „да слезем от колелото” или „преустановяването на раждането и смъртта” описват именно процеса, който току-що очертах. Принципно, това е целта, това представлява теравадинската будистка практика: край на прераждането, да не се родиш отново… Ние се раждаме във всякакви неща. Не само в родилното отделение. Раждането се случва много, много пъти на ден. Можем да го разглеждам на външно, физическо ниво, но по-директно можем да видим отново и отново целия процес на психологическо ниво. Често пъти, когато припяваме Учението на Будата за любящата добрина, хората го намират за много прекрасно, докато не стигнем до последните четири реда:

„Като не се вкопчва във фиксирани разбирания,

този с чистото сърце и яснотата на взора си,

свободен от всички сетивни желания,

вече не се ражда в този свят. „ (SN 152)

Човек лесно се препъва на последния ред. Не знам дали някой от вас е имал това преживяване. Със сигурност, тези, които са обусловени по Северната школа в будизма и Бодхисатва идеалите, ще си помислят: „Чакай малко. Какво е това да не се раждам отново?” А и от цялостната жизнеутвърждаваща философия, която имаме на Запад, особено в Америка, особено в Калифорния: „Ей! Аз нямам нищо против да се преродя. Светът си е добре. Тук ми харесва. Какво му е лошото на света?!” Идеята да не се прераждаш се възприема като желание да умреш. „Ако можеше да спре да ме има. Ако можех да бъда заличен, да не съществувам.” Но това не е правилното разбиране. Всеки от нас е имал поне един-два момента през последните няколко дни, когато умът му е бил най-бистър – тези „най-добри моменти” са когато не се раждаме в нищо. Прераждането е спряло. Умът е буден и има умиротворение, яснота. Няма чувство за аз. Няма време или място – има само „съм”-ност, това-тост, таковатост. Всичко е наред. Ние сме в най-живото си съществуване и животът е най-съвършен. На осезаемо, експериментално ниво „да не си роден” е далече от заличаващото преживяване на нищо или нечувстването на нищо, пълната анестезия. Повече има общо с това напълно да си жив, както и напълно да си неопределен. Това е една будност, която няма форма или място и няма нищо общо с време или индивидуалност. Това може да е трудно за концептуализиране, но когато говорим за „да не се раждаме отново”, говорим за личното, за индивидуалното, за идеята за отделно аз, което не е кристализирало. Когато се опитваме да създадем идея за това кои сме, ние се чудим: „Какво всъщност е личността? Със сигурност, ако не съм прероден, трябва да ида някъде или нещо трябва да се случи. Какво се случва?”

Аджан Амаро, „Будизъм в Орехова Черупка“ (Broad View, Boundless Heart)

За облаците, смислите и свободата

„Душите прекосяват вековете, както облаци прекосяват небесата и макар нито формата, нито цвета, нито големината на облака да не остават същите, той пак е облак и душата пак е душа. Кой може да каже откъде е духнат облака или кой ще е душата утре?”
Дейвид Мичъл, „Облакът Атлас”.

Посоченият по-горе цитат от книгата не е намерил място във филма. По каква причина, не знам, но именно той, както и цялата тъкан на творбата я превръщат в най-будистката фантастика,създавана някога.
След първото гледане на филма, като примерен ученик, се заех да изровя всичко написано за него, сюжетни линии, герои… Доколкото си спомням, май не бях видяла родилния белег във всичките части на секстета. С мъжа ми разговаряхме по темата няколко дни, след което тя потъна в небитието. Сега филмът тръгна по HBO с прекрасен превод и отлично качество, и естествено ние пак го гледахме. Цялата ситуация се повтори, с дълбоките анализи и разсъждения като подготовка на дисертация. Бях готова да махна с ръка и пак да се откажа, когато внезапно ме споходи мисълта, че в този мисловен свят, в тази създадена от мен реалия, този филм отново идва – тоест аз избирам да го гледам. И като знаем, че камма (карма) има тенденцията да се повтаря, най-вероятно този къс измислица носеше семето на нещо важно за мен.
Анализът ще е кратък, за да не звуча като кинокритик. Първо ще направя уговорката, че идеята на братята Уашовски да използват едни и същи актьори за различните шест парчета е повече от досадна. Сякаш нарочно използват тактиката на объркването, за да прикрият разковничето. Този път в размислите ми помогна Дъг Мъдър, който казва, че ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. (Повече за това можете да прочетете тук).
Трябваше да потърся основната тема, основният сюжет на филма, който не беше прераждащата се душа с родилен белег, не беше и кармата, както чета на много места в интернет, а свободата. Една ос, на която се бяха наредели козарят, Сонми, журналистката, издателят, адвокатът и хомосексуалистът. Макар идеята да е, че и шестте сюжета звучат едновременно, ще си позволя да изтегля отделните нишки. И така, в началото беше адвокатът… изпратен от тъста си да се пазари за купуването на роби. Тук един самоосвободил се маор ще му спаси живота и това ще промени ценностната му система. После имаме сюреалистичния Нов Сеул – една картина на крайно изкривяване на консуматорското общество, където се произвеждат фабриканти (нов тип роби). Тук юдейските Десет Божи заповеди започват с нова такава: „Почитай Консуматора си.” И Сонми 451 ще е новият Месия, а в последствие и новият Бог/Богиня в разказа за вещателите и племето след някакъв далечен Апокалипсис. Мисията на Сонми 451 е да отвори очите на хората, за да строшат консуматорските окови, които в крайна сметка водят до края на цивилизацията такава, каквото я познаваме, и връщат човечеството в началото. В откъса за журналистката се продължава темата за ново господство с нов вид гориво с някаква идея за катаклизъм, който ще донесе смърт, ужас и подчинение. Хомосексуалистът композитор е повече от ясен. Той така или иначе минава отвъд всички ограничения и когато старият композитор се опитва да го зароби със заплахата, че ще разкрие какъв е, той с един последен акт на свободолюбие си отнема живота. Издателят сам се вкарва в старчески дом, сам се лишава от свободата си от невежество на дребно. Тук приказката е забавна и със щастлив край. Старците бунтовници се измъкват от затвора на старческия дом. И така, изредените шест героя имат един и същи родилен белег – звездата, ясен намек за прераждаща се душа. Темата е свободата, която тази душа кармично преработва в шест прераждания. И всъщност като една типична Джатака приказка, „Облакът Атлас” ни разказва за свободата,за това кое ни я отнема, докъде можем да стигнем и как да се спасим. „Ръцете ще кървят, не можеш да пуснеш…”
Както и да е, сигурна съм, че други хора ще намерят друго разковниче във филма. Но аз ще продължа темата за свободата с един друг разказвач – Аджан Ча:

„Едни хора умират, други почти умират – така е като затънеш в порядките на света. Светската мъдрост върви по сетивата и техните обекти. Колкото и да е мъдро това, е мъдро само в светския смисъл. Колкото и да е интересно, е интересно в светския смисъл. Каквото и щастие да е, е щастие в светския смисъл. Не е щастието на освобождението; няма да ви освободи от този свят.
Ние сме дошли да практикуваме като монаси, за да прозрем истинската мъдрост, за да се отървем от привързването. Практикувайте, за да се освободите от привързването! Изследвайте тялото, изследвайте всичко около вас, докато ви омръзне и ви дойде до гуша от всичко и тогава безпристрастието ще се установи. Безпристрастието, обаче, няма да се надигне лесно, защото още не виждате ясно.
Ние идваме и се ръкополагаме – учим, четем, практикуваме, медитираме. Решаваме да направим умовете си непоклатими, но ни е трудно да го направим. Решаваме да извършваме определена практика, казваме, че ще практикуваме така и така – минават само ден, два, може би дори няколко часа и напълно забравяме за това. После си спомняме и пак решаваме да направим умовете си непоклатими, като си мислим: „Този път ще го направя както трябва!” Скоро след това сме придърпани от едно от сетивата си и всичко отново се разпада и пак трябва да започнем отначало! Така стоят нещата.
Като лошо съграден бент, нашата практика е слаба. Още не сме способни да видим и да следваме истинската практика. И това продължава така, докато не навлезем в истинската мъдрост. Веднъж проникнем ли Истината, сме свободни от всичко. Остава само мир.
Умовете ни не са умиротворени поради всички наши стари навици. Ние ги наследяваме заради всички наши минали действия и така те ни следват и ни поразяват. Борим се, търсим изход, но сме оковани от тях и те ни дърпат назад. Тези навици не забравят старите си основи. Вкопчват се във всички стари и познати неща за употреба, преклонение и консумация – така живеем ние.
Различните полове – жените създават проблеми на мъжете, мъжете създават проблеми на жените. Така стоят нещата, половете са противопоставени. Ако мъже живеят с мъже, няма проблеми. Ако жени живеят с жени, няма проблеми. Когато един мъж види жена, сърцето му започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так…” Когато една жена види мъж, и нейното сърце започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так”. Какво е това? Какви са тези сили? Придърпват те и те засмукват – никой не си дава сметка, че ще плаща висока цена!
С всичко е така. Колкото и да се мъчите да се освободите, докато не видите стойността на свободата и болката от оковите, няма да можете да се пуснете. Хората обикновено практикуват да издържат на лишенията, да спазват дисциплината, сляпо да следват формата, не с цел да получат свобода или освобождение. Трябва да видите ползата от това да се откажете от желанията си, преди да можете истински да практикувате; само тогава е възможна истинската практика.
Всичко, което правите, трябва да се прави с яснота и осъзнатост. Когато виждате ясно, вече няма нужда да понасяте търпеливо или да се насилвате. Имате затруднения и сте натоварени, защото пропускате този момент! Умиротворението идва от вършенето на нещата цялостно с цяло тяло и ум. Всичко, което остане недовършено, ви оставя с чувство на неудовлетворение. Където и да идете, тези неща ви оковават в тревожност. И вие искате да завършите всичко, но това е невъзможно.
Вземете за пример търговците, които редовно идват да ме виждат. Те казват: „О, когато изплатя дълговете си и подредя имуществото си, ще дойда да се ръкоположа.” Така говорят, но дали някога ще приключат и ще си подредят всичко? Това няма край. Плащат дълговете си с друг заем, изплащат него и правят всичко отново. Търговецът мисли, че ако се освободи от заема, ще бъде щастлив, но платата никога няма край. Така ни залъгва светският живот – въртим се в кръг, така и не осъзнавайки затъването си.”
Из „Бодхиняна”, Порядките на света и Освобождението

Завършвам с още един цитат от Дейвид Мичъл:
„Облакът е вечнопроменящите се проявления на Атлас, или фиксираната човешка природа, която вечно пребъдва.”

Aham avero homi, abyapajjho homi,anigha homi…*

Life of Pi (Photo credit: GBPublic_PR)

Май пак ще започна с филм… По-точно не. Имам един приятел, с когото отношенията ни са по оста „Малкия принц – Лисичето” и няма значение кой е единия и кой другия. Прекият ни контакт често завършва с конфронтации, но този на алегорията е като хармоничен акорд на пиано.

В ситуацията, в която бях,  исках да говоря с него, да потърся съвет, но и се боях, че дискусията ще се разгърне в недобра посока. Съответно прокуждах мисълта като досадна мушица.

Но… той ми се обади – неочаквано, дори необичайно. И понеже, от друга страна, обаждането му беше такъв отговор на моята ментална потребност, наострих слух да чуя какво ще ми каже.

„Сетих се какво исках да ти кажа.” – започна той. „Гледала ли си „Животът на Пи? Ако не си, гледай го. Това си ти, но в мъжки образ.” Почудих се, а той започна да ми разказва филма. Със сигурност не бях Пи, чисто интелектуално, от това, което ми се разказваше,  заключих, че нямам нищо общо. А моят приятел продължаваше – „И има два края.” „Как така?” – попитах аз. „Да, два са. Изгледай го и ще видиш.” Благодарих му и затваряйки телефона, взех решението да изгледам филма, не за друго, а защото аз бях искала да потърся съвета му и той някакси беше уловил това. (малко като ехото от сонара).

Няма да разказвам филма. Директно скачам на края му.  На двата края. Всъщност той е един. Младият Пи и тигърът бяха едно. Страх-гняв и омраза заедно. И инстинкт за оцеляване, разбира се. Латентните тенденции  затова са латентни, защото са скрити. Те са изненадващи дори за нас, когато изведнъж изскочат в проявения свят. Прозрението ме споходи на другия ден, и по-скоро когато прочетох това:  http://www.thebuddhism.net/2013/07/26/hatred/

Сетих се за всички тигри в живота си. Ако бях шаман, тигърът щеше да е моето животно на силата.  Или е?

Спомням си една от последните ми рисунки – на тигър, разбира се. Казвам последни, защото в живота ми рисуването е нещо като лично убежище, в което влизах като дете, а после и като буен тийнейджър, за да се събера в тишината…

И още един тигър… в „Последният самурай”. Там един млад мъж (Том Круз) трябваше да се научи да владее гнева си.

Тигри, тигри… Препратката беше толкова адекватно отнасяща се за мен, че изведнъж ме удари като гръм.  Да, аз изпитвах гняв – ескалация на страха ми за оцеляването – личностно и на най-близкия ми кръг хора и животни. (разбирай сакая дити – представата за „аз”-а като реално съществуваща единица, тоест,  бях в делюзията)

Страх-гняв-омраза…

Ако махнем другаря Страх от триото, гневът и омразата са двете лица на една и съща Пречка, Окова или Латентна Тенденция, която се нарича още „злонамереност”.  Тази Ментална Окова, или Пречка,  е последната от първите пет, които се водят нисши ментални Окови и са свързани със сетивния свят. Та въпросният гняв, или vyapada:  хубава думичка, включваща всички състояния от злонамереност до ярост и омраза,  се поражда от „тенденцията да отхвърляме действията на другиго, които оспорват правото ни да получи това, което желаем.” В моя случай беше желание да се отърва от нещо – а именно, от страданието.

Ето какво разказва покойния Аджан Анандо, абат в Читхърст (Читавивека), поел манастира след Аджан Сумейдо през 1984 г. и предхождащ настоящия абат Аджан Сучито:

„… Някои от въпросите, които се зададоха на този ритрийт, показват, че хората все още са в капана на същия стар синдром – борбата с не-желаенето на това, което е. Ние поставяме това, което харесваме, срещу това, което не харесваме. Мислите и фантазиите стават наши врагове – това, от което трябва да се отървем или от което да избягаме.

Как реагираме в даден случай зависи от конкретното условие. Ако го възприемаме като заплашително, се опитваме да избягаме от него. Когато се надигне страх, например, винаги реагираме с желание да избягаме; искаме да има някакво пространство между нас и него. И, разбира се, в момента, в който го направим, даваме сила на това условие, даваме му живот.  И то остава с нас и ни тормози, докато не спрем да реагираме.

Като резултат от случилото се с мен във Виетнам – (Аджан Анандо е служил във Виетнам като радио оператор), страдах от това, което наричат „посттравматичен синдром” . Правили са изследвания на ветерани и е установено, че много от тях имат тази конкретна реакция на тревожност в резултат на отминала травма. Много е хубаво да имаш етикет, но той не кара състоянието да отмине.  Знам от годините на опит,  че докато имаме съпротива срещу страха, той има власт над нас. Мета бавана е прекрасна, когато се занимава с такива условия. Ставаме по-малко твърди в опитите си да се отървем от тях. Има една охота да се сприятелим с тях и да видим, че те са само чувства, които изпитваме – дори и грозните, страховити и ужасяващи аспекти на ума ни…”

Това беше отговорът! Имах етикет – гняв. Имах лек – мета бавана. Имах успокояващ мехлем за гневния ми тигър.

И така, ето я медитацията, която, колкото и да сте гневни, колкото и да негодувате срещу някого или нещо, има своя неотменно лековит ефект:

Водена Мета Медитация

Тази медитация може да се използва в група, с един човек, четящ инструкциите бавно и тихо. Сериите точки в края на параграфите (…..) указват за кратък период на мълчание, преди да се продължи със следващата инструкция. Съветът е медитацията да продължи около половин час.

Това ще е медитация върху любящата добрина.  Тя включва проста визуализация посредством способност на ума, която доста рутинно използваме. Например, ако кажа да извикаме в ума си образ на цвете, това можем да го направим. Няма значение дали е роза или лилия, или какъв цвят е, или дори колко чист е менталния образ – нещо бегло върши работа.

Сега, седейки изправени, обърнете внимание дали има някакво напрежение в лицето. Отпуснете около очите, около челюстта и устата. Оставете вниманието да слезе в сърдечната област – областта по средата на гърдите, около гръдната кост. Вдишваме,  усещайки енергията на дъха. Сякаш почти е възможно да вдишваме и издишваме от тази област по средата на гърдите. Сега, вдишвайки, казвайки на себе си: НЕКА БЪДА ДОБРЕ – пожелвайки си добро, си позволяваме едно чувство на благоразположение, едва доловим жест на милост към самите себе си. Нека го има миналото, пускаме го: и от този момент нататък връщаме ума на дишането, на сърцето, на мисълта в едно хармонично цяло. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…… и после издишваме, насочвайки същата тази милостива енергия навън, казвайки: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Продължаваме, като оставяме да се развие един прост ритъм – Вдишваме:  НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме:  НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Ако умът се е отнесъл, нежно, с голямо търпение, връщаме вниманието обратно. Това е меко движение, което се връща към сърцето, към дъха, към мисълта – вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Това, което правим, е едно настройване към това, което е обичащо и състрадателно във вселената. Отваряме се за тази грижовна енергия и й позволяме да ни зареди, да ни подхрани, като използваме дъха и мисълта като канал, като превозно средство за тази енергия. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И после насочваме тази енергия навън към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Поддържаме дъха мек и постоянен, оставяме енергията на дишането да ни зарежда; вдишваме в сърцето, издишваме от сърцето…………

Отваряме се за това, което е състрадателно във вселената. Вдишваме, позволяваме на сърцето да стане по-чувствително и възприемчиво за тази енергия. Издишваме, сърцето се отваря повече и се разширява, отдаваме: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ………….

И когато сме готови…. поемаме едно бавно, дълбоко дихание в сърцето, като оставяме енергията на мисълта и на дъха ни изпълни. Задържаме я за момент – да усетим благостта. Позволяваме на мисълта да задълбочи това чувство на благоразположение.  Оставяме го да се просмуче, да проникне в тялото ни. Издишваме бавно, тихо, отново през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Да го направим няколко пъти – дълбоко вдишване, задържане и издишване……..

Сега започваме да използваме визуализация, като повече ще работим с издишването. При вдишването продължаваме като досега, вдишваме през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И при издишването първо извикваме в ума образа на родителите ни – няма значение къде са те, близо или далече, живи или мъртви. Извикваме ги един по един или заедно – което ни е по-лесно. Представяме си ги на наколко крачки пред нас и всеки път като издишваме, извикваме техния образ и насочваме мислите си на добрина и приемане към тях. Вдишваме с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…. и издишваме с менталния образ на родителите ни. И като издишаме: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

После: извикваме в ума си нашите духовни учители, онези, които са ни помогнали, които са ни насочвали, окуражавали и инструктирали в живота. С издишването, отправяме жест на признателност, като използваме мисълта: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…………..

Сега извикваме в ума си нашето семейство: партньор, деца, братя и сестри – един по един или в група. С издишването, отправяме жест на обич: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……..

Сега извикваме в ума специален приятел или приятели – тези, които чувстваме, че ще имат полза от мисли на добрина. С издишването ги извикваме в ума и им пожелаваме да са добре; неуловима прегръдка, жест на обич……

Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Извикваме в ума си всички, с които практикуваме, хората в непосредственото ни обкръжение; насочваме мислите си навън, включвайки всички тях: НЕКА ВСИЧКИ ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ И ДА БЪДАТ В МИР……

Сега извикваме в ума си образа на Земята, каквато се вижда от космоса. И към този прекрасен синьо-бял, зелен и кафяв образ насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ. Издишваме: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ…….

И сега извикваме в ума си пространството, празнотата. И към тази необятност насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ.  Оставяме ума да се отвори навън: оставяме сърцето да се отвори навън. Тялото отпада – няма граници – необятност – пространство…..

Сега полека, с леко по-фокусирано внимание се връщаме към сърцето, към точката по средата на гърдите и вдишваме бавно и дълбоко с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Задържаме я за малко….. Оставяме тази мисъл да се разлее като чувство на благоразположение в тялото, да ни зареди и подхрани. И я издишаме, бавно и тихо, пак през сърцето. Правим това веднъж или два пъти – вдишваме дълбоко, задържаме и издишваме……..

Сега извикайте в ума си образа на някой, когото сте наранили, нарочно или не, жив или мъртъв…. и използвайки името му, кажете: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ….. Извикайте в ума си някой, когото сте наранили…… използвате името му и казвате: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ.

Да обърнем особено внимание на сърцето. Дръжте го отворено… и сега извикайте в ума си образа на някой, който е наранил нас. Използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ….. Извикайте в ума си някой, който ви е наранил. И използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ.

Сега използвайки нашето собствено име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ….. Използвайки собственото си име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ…. и… ПРОСТЕНО ТИ Е….. ПРОСТЕНО ТИ Е.

Оставаме с това чувство на грижовност.  Вкарваме го в сърцето; нежно го задържаме…Сега внимателно се връщаме на дъха – на енергията на дъха, минаваща през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Чувстваме се заредени, изпълнени. И отново през сърцето навън, към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Толкова просто – вдишваме, зареждаме се. Издишаме , пожелаваме доброто на другите Издишаме за другите……

Край на медитацията

Материалът е взет от книгата „Seeing the way“, антология от ученията на англо-говорящи ученици на Аджан Ча

Малко указание: Тъй като механизмът на отдаване на мета е като разпалване на огън, ако имате проблем с изпращането на благопожелание към себе си или към родители, или към партньор, преподредете образите, които извиквате в сърцето си, започвайки от този, на когото ви е най-лесно да дадете обич. Важното е да разгорите пламъка.

*Нека бъда свободен от враждебност и опасност, нека бъда свободен от ментално страдание, нека бъда свободен от физическо страдание…

Така започва песнопението за отдаване на мета, което си е своеобразна молитва, част от сутрешната и вечерна пуджа.

Днес, на 22 юли, теравада традицията празнува Асалха Пуджа – в деня на пълнолунието през осмия лунарен месец. На този ден Будата привежда колелото на Даммата в движение със своята първа проповед за Четирите благородни истини.

Честита Асалха Пуджа!

Read the text. A symbol of the eight fold path „Arya Magga“ (the noble path of the dhamma) in early Buddhism. An intricate representation of the Dharmachakra, or Buddhist eight spoked Wheel. Dhamma or Dharma (Photo credit: saamiblog)

Да вървиш по пътя на Буда-Дамма…
По правило хората, които искат да си идат у дома не са онези, които просто седят и мислят за пътуване. Те трябва да предприемат процеса на пътуването стъпка по стъпка, в правилната посока, та накрая да се озоват у дома. Ако тръгнат по грешен път, може да попаднат на затруднения като мочурища и други препятствия, трудни за преодоляване. Или погрешната посока може да ги вкара в опасни ситуации и те никога да не стигнат у дома.
Тези, които си пристигнат у дома, могат да се отпуснат и да спят удобно – домът е място на комфорт за тялото и ума. Те наистина са си дошли у дома. Но ако пътникът само минава покрай прага на дома си или само заобикаля, няма да има никаква полза от това дълго пътуване да дома.
По същия начин вървенето по пътя за достигане на Буда-Дамма е нещо, което всеки от нас трябва да направи индивидуално, защото никой не може да го извърви вместо нас. И трябва да вървим по правилния път на морал, концентрация и мъдрост, докато намерим благословията на чистотата, сиянието и умиротворението на ума, които са плодовете от вървенето по пътя. Но ако някой има само познанието от книгите и писанията, проповедите и сутите, това е само познание от картата или плановете за пътуването. Дори за сто живота този пътник не ще познае чистотата, сиянието и умиротворението на ума. Вместо това, само ще загуби време и никога няма да извлече истинските ползи от практиката. Учителите са онези, които само указват посоката на Пътя. След като изслушаме учителите, дали ще тръгнем по Пътя или не, като практикуваме сами и съответно обираме плодовете на практиката, изцяло си зависи само от нас.
Друг начин да разглеждаме това е като сравняваме практиката с шишенце лекарство, което докторът оставя за пациента. На шишенцето са написани подробни инструкции как да се взема лекарството, но колкото и пъти по сто да чете инструкциите, пациентът е обречен да умре, ако само това прави. Полза от лекарството няма да има. И преди да умре, той може горчиво да се жалва, че докторът не е бил добър, че лекарството не го е изцерило! Може да си мисли, че докторът е шарлатанин или че лекарството не струва, а всъщност сам е похабил времето си, като само е разглеждал шишенцето и е чел инструкциите. Защото не е спазил съвета на доктора да пие лекарството.
Но ако пациентът следва съвета на доктора и редовно си взема лекарството, той ще се възстанови. И ако е много болен, ще трябва да взема много от лекарството, докато ако леко болнав, ще му трябва съвсем малко лекарство, за да се излекува. Фактът, че трябва да използваме много лекарство, е резултат от сериозността на заболяването. Това е съвсем естествено и вие можете да го видите при едно внимателно разглеждане.
Докторите предписват лекарство, за да се изкара болестта от тялото. Ученията на Будата се предписват, за да излекуват болестта на ума, за да го върнат в естественото му здраво състояние. Будата може да се разглежда като доктор, който предписва лекове за болестите на ума. Той всъщност е най-големият доктор на света.
Ментални болести има у всеки от нас, без изключение. Когато видите тези ментални болести, не виждате ли смисъл в това да потърсите Даммата като опора, като лекарство, което да ви излекува? Пътуването по пътя на Буда-Дамма не се извършва с тялото. Трябва да пътувате с ума, за да достигнете до ползите. Можем да разделим пътниците на три групи:
Първо ниво: Състои се от онези, които разбират, че трябва да практикуват сами и знаят как да го правят. Приемат Буда, Дамма и Санга за свое убежище и са решени да практикуват усърдно според Ученията. Тези хора са се освободили от сляпото следване на обичаи и традиции и вместо това използват разум, за да изследват сами естеството на света. Това е групата на „будистките вярващи”.
Средно ниво: Тази група се състои от онези, които са практикували до достигането на непоклатима вяра в Ученията на Будата, Даммата и Сангата. Те също са проникнали до разбирането за същинската природа на всички съставни формации. Тези хора постепенно намаляват прилепянето и привързването. Те не се вкопчват в неща и умовете им достигат дълбоко разбиране за Даммата. В зависимост от степента на не-привързване и мъдрост, те съответно са познати като Влезли в Потока, Веднъж-Завърнал се, Не-Възвръщенци, или просто казано Благородни.
Най-висше ниво: Това е групата на онези, чиято практика ги е довела до тялото, речта и ума на Будата. Те са отвъд света, свободни от света и свободни от всякакви привързвания и приляпане. Те са познати като Архати (Араханти) или Свободните, най-висшата степен на Благородните.

Откъс от едно учение, Аджан Ча

Araham sammasambuddho bhagava
Buddham bhagavantam abhivademi
Svakkhato bhagavata dhammo
Dhammam namassami
Supatipano bhagavato savakasangho
Sagham namami

Благородният, Съвършено просветления и Благословен –
Отдавам почит на Будата, Благословения. (поклон)
Учението, толкова изчерпателно обяснено от него –
Кланям се на Даммата. (поклон)
Учениците на Благословения, които практикуваха толкова добре –
Кланям се на Сангата. (поклон)