Дали можем да се извадим от блатото на ума си сами, като един истински барон Мюнхаузен? И по-точно, ако сами не се извадим, тогава кой? Терапевт, психолог, психиатър? Съвсем наскоро употребих един израз, който никак не ми е по-вкуса – „Проблемът на давещия се е проблем на давещия се.“ Простете, ако не го цитирам точно. Е, погледнато така, моделът „Мюнхаузен“, или самоизваждането от блатото на мисловните ни светове, е само наша работа и ничия друга.

Работа с умотворенията (фабрикациите*)

Когато Будата изрежда различните условия, водещи до страданието,  започва с начина, по който невежеството обуславя нашите умотворения (измислици, фабрикации). Звучи доста абстрактно, но всъщност е много полезен инструмент за разбирането ни какво правим и как да го правим по-умело и осъзнато. Можем да направим крачка назад от начина, по който обичайно си създаваме страдание, и да се научим да умотворим по начини, които са по-вещи, защото самият Път също е умотворение. Събираме Правилната Осъзнатост, Правилната Концентрация, всички фактори на Пътя, събираме ги в едно – което е и умотворението. Умотворението (измислицата) не е пълна лъжа или нереалност. Просто по този начин ние оформяме нашата опитност. Правим го по три начини. Посредством телесни фабрикации (умотворения), какъвто е дъха. Върху това се концентрираме в момента. Вдишвате, издишвате, фабрикувате – творите своята опитност. После прилагате насочена мисъл (витака)  и оценка (вичара) – това са вербални умотворения, нещата, които си казвате. Всички различни гласове в ума ви. Избирате тема и правите коментар. Насочената мисъл е изборът на темата, а оценката е коментарът, който може да е твърдение или въпрос. След което идва ред на менталните умотворения – чувства и възприятия (перцепции). Чувствата са на удоволствие и болка, или нито на удоволствие, нито на болка. Перцепциите са етикетите, които поставяме на нещата, образите, които държим в ума си. Когато сравняваме перцепциите с насочената мисъл и оценката, перцепциите са като думи, като отделни думи, докато насочената мисъл и оценките боравят с цели изречения. Тези неща имат огромно въздействие върху начина ни на преживяване. И всичките гласове в ума ни, всичките „членове на комисията на ума”, всичките ни различни идентичности са плод на тези различни форми на умотворене. И тук Учението става полезно. В ума ви идва мисъл, идва и емоция, казва ви, че искате да направите това или онова… И ако осъзнаете, че това не е вещо, можете да го погледнете и да си зададете въпроса що за умотворение е това – още една причина да работим с дъха и да ставаме по-чувствителни към дихателните енергии. Можете да станете чувствителни към това как една конкретна мисъл върви с определен тип дишане. И ако разпознаете, че не е веща, променяте начина си на дишане. Това отслабва силата на конкретната мисъл. Това е особено полезно, когато си имате работа с адикции (пристрастявания). Щом се надигне желанието за доза – каквато и да е тя, вие се напрягате, което е указание, че трябва да направите нещо с тялото, с напрежението в него, с болежката. Можете да заобиколите това, като започнете да дишате по един спокоен начин, изваждайки се от състоянието, казвайки си – „Аз мога да дишам по един приятен начин.” И това отслабва желанието, отслабва нуждата от дозата. И тогава можете да разгледате какво казват мислите. Можете да видите, че си измислят. И не е нужно да им вярвате. Когато разсъждавате за тези концепции и умотворения, си напомняйте, че това са важни инструменти за това как да направите крачка назад, да се разграничите от този конкретен мисловен свят, който върви с този „член на комисията на ума”. Защото от будистка гледна точка тези „членове на комисията” са това, което наричаме „ставания”. С други думи, имаме идентичност, но и конкретен свят, който върви с нея. Например имате пристрастяване към шоколада. Идва глас, който ви говори за шоколад и незабавно всички неща, свързани с яденето на шоколада, стават част от този свят. И вие се учите как да излизате от това, как да правите крачка назад. Когато гледате мислите си, когато се научите да ги разглеждате така, вие правите крачка назад и сякаш гледате телевизия – не влизате в телевизионния приемник, макар че в наши дни повечето хора буквално си завират главите в телевизорите. Но физически не сте там. Това е като да отстъпите назад и да бъдете критик на телевизионно предаване – как са го направили, кое е добро и кое не… Един вид, вие не влизате в сюжета, не вярвате на персонажите, не се идентифицирате с тях.  Отстъпвате назад и ги разглеждате като нещо измислено, нещо скалъпено с определена цел и можете да се запитате каква е тази цел. В повечето тв предавания е за да се продаде нещо или да се продаде конкретна идея. И когато видите мотивацията зад това нещо, можете да се извадите от него и да си кажете – „Аз не искам да се въвличам, не искам да вярвам в този мисловен свят.”

Това е като събитията от 11 септември. Тогава бях в национален парк Рейниър. Оказа се, че там има само един телевизор, който беше във фоайето на главната хотелска сграда. Влязох и видях – мисля, че бяха CNN, които вече бяха направили ставката с темата, музиката и заглавието на събитието. И осъзнах, че те създават определен свят, от който аз не желая да бъда част, затова се обърнах и излязох. Когато видите намеренията и осъзнаете, че не искате да се идентифицирате с  тях, можете да се извадите и е много по-лесно да се извадите, ако се научите да разглеждате тези различни гласове в ума си като конгломерати от тези различни видове умотворения. Хитрината по Пътя е да се научите как да използвате умотворенията  като част от Пътя. В крайна сметка, Правилното Виждане е вид умотворение (измислица). Но то е конкретен вид умотворение, което може да ви вади от други, поглъщащи умотворения. Анандапендика, който бил ученик на Будата, мирянин, доста напреднал в практиката, веднъж бил запитан от членове на други религиозни секти  за вярата и вижданията на Будата. Анандапендика бил доста напреднал и казал: „Аз не знам целостта на неговите виждания.” „А на монасите тогава?” – „И целостта на техните виждания не знам, но мога да ви кажа аз в какво вярвам, как аз виждам нещата. Но първо искам да чуя вашите схващания.” И различните членове на секти заговорили за актуалните теми на времето си – за това дали вселената има граници или няма, дали е вечна или не е, дали душата е едно и също нещо с тялото или душата е отделна и тялото е отделно… какво се случва с просветления човек, достигнал просветление, дали напуска съществуванието или и съществува, и не. Като погледнете тези въпроси, всичките са свързани със ставането, а какво е светът, какво е човекът? Откъде идва светът, откъде идва човекът – това поражда дълга серия свързани теми. Анандапендика казал: „При всичките тези случаи, вкопчите ли се в дадено виждане, това вкопчване ще е съзнателно усилие. Придържайки се към това, се придържате към страданието.” Попитали го – „А твоето виждане какво е?” – „Всичко, което е изфабрикувано, всичко, което е сътворено, води до страдание.” Членовете на сектите казали – „Но ако се придържаш към това виждане, и ти се придържаш към страданието.” „Не – казал Анандапендика – това е инструмент, който използвате, за да отделите прилепванията си. За да минете отвъд страданията, за да ги накарате да замлъкнат.”

И отново, това виждане пак е творение на ума, но понеже се занимава с наблюдаването на други умотворения, съдържа семената на трансцендентността. Позволява ви да гледате творенията на ума си и да ги пускате да си идат. Каквито и да са темите – дори да са големи и космически… Желанието да се вкопчите в тази тема, желанието да намерите отговор, ще ви увърже в страдание. Трябва да правите крачка назад от такива теми. Използвате Правилното Виждане, за да се разграничите от тях и после, за да премахнете всяко прилепяне (привързване), което сте развили към Правилното Виждане. Това ви дава свобода, дава умението от практиката. Учите се кои умотворения са полезни с цел да пуснете неполезните такива. Това може да се приложи към всичко, към всички гласове в ума ви – от обичайните ежедневни пристрастявания към по-големите  адикции… Като въпросите за това откъде идваме, какво е основанието за съществуването на космоса… Будата учел да разглеждаме това желание да си отговорим на тези въпроси и откъде идва то. То може да не е особено неполезно, но щом има някакво прилепяне към темата, ще има стрес и страдание. Трябва да се научите да направите крачка назад и да видите това като глас в ума си, образуван от тези различни умотворения. Когато имате чувство на безпристрастие и раз-очарование, тогава можете да пуснете този глас и да бъдете свободни.

Образът на свободата, идваща от пускането, бил описван от Будата като огън, подхранван и привързан към своето гориво. И когато огънят угасне, то е, защото е пуснало горивото си. Често пъти и ние така се чувстваме в капана на нещо, защото то се е вкопчило в нас, държи ни и ни дърпа. Но образът тук казва, че ние сме в капана само на неща, за които и ние се държим. В едни случаи те са видимо смислени и вещи, в други – не, но все ни причиняват страдание. И това, което правим, е да работим с дъха. Всъщност работим с всички видове творения, фабрикации – дъхът е телесно творение и можете да го настроите както искате. И докато се занимавате с настройването, произвеждате насочена мисъл (витака) и оценка (вичара). Питате се дали дишането ви е удобно така и ако не е, какво можете да направите, как да го промените. И после следва чувството на относителни степени на удоволствие от работата с дъха. И перцепцията, която държите в ума си, за това какво прави дихателната енергия с тялото ви. Откъде влиза, откъде излиза… Ставате все по-чувствителни към тези процеси, разглеждайки как участвате в тях, докато създавате това състояние на концентрация. Това ви дава две неща: едно спокойно място за пребиваване, от което да разглеждате другите форми на умотворене или фабрикуване и в процеса на създаване на това състояние на концентрация вие ставате по-чувствителни към процесите на самото фабрикуване. Използвате това, докато изпълни ролята си на Правилно Виждане, след което се научавате да го махате… и тогава сте свободни. Но не бързайте да го махате. Много хора се боят, че ще заседнат в концентрацията. Имам един ученик, финансов консултант, който се страхуваше, че ще заседне в концентрацията. И аз му казах: „Представи си някой в офиса, който току-що е бил повишен, дали са му нова длъжност, и той идва и казва – как да се придвижа по-нагоре по корпоративната стълбица, кое е следващото стъпало? Не искам да засядам на тази длъжност. Ти ще му отговориш, че за да се придвижи нагоре, трябва да започне да изпълнява настоящата си работа много добре. Същото е и с концентрацията. Трябва да се научи да я правиш много добре, преди да минеш отвъд нея. Задържането за по-дълго време не означава, че си заседнал, просто се учиш да наблюдаваш тези процеси на умотворене и фабрикуване по-вещо.  Когато си в по-дълбоко състояние на концентрация, насочената мисъл и оценката отпадат. Виждате ги като конкретен тип фабрикуване – виждате ги как започват и как се преустановяват. И когато стигнете до четвъртата джана, дори дъхът спира. И остават само менталните творения.  Аджан Лий има една хубава метафора за това – котел с различни метали в него.  Като го нагрееш, достигаш точката на кипене на даден метал, той се разтваря и се изпарява. Увеличаваш топлината и достигаш точката на кипене на друг метал, който също се разтапя. И понеже различните метали имат различна точка на кипене, всичките се разтварят по отделно. Същото е и с различните видове фабрикации – навлизайки във все по-дълбока концентрация, те постепенно отпадат. Можете да влезете в тях и да наблюдавате как се отделят. Но важният урок е да се научите как да използвате това разбиране и тогава можете да го използвате за всякакви неща в живота. Като започнем от най-грубите пристрастявания и минем към най-фините – към всичко, което причинява стрес и страдание. И макар ученията за умотворенията и фабрикациите да изглеждат отвлечени и абстрактни, всъщност са много директни и бързи инструменти за изваждане от мисловните светове, за изваждане от идентичностите, от всички „членове на комисията на ума”, използвайки вещите и полезни такива за натрупване на мощ над неполезните. И когато те си свършат работата, можете да оставите и тях. Осъзнавайки, че вече нямате нужда от подкрепата на тези сътворените идентичности, вече сте напълно свободни.

Едно от твърдения, което ме привлече към тези учения, беше, че целият смисъл е в пречистването на сърцето. Така го пречиствате.

Обитавате място, което не е засенчвано от никакви фабрикации.

Танисаро Бикху, 14.5.2013, в горския манастир Уат Мета

*На места съм запазила оригиналната дума fabrications, защото най-точно описва феномените.

Теравада – Учението на Стареите

Nutshells (Photo credit: Kikasz)

Теравада – Учението на Стареите – е форма на будизма, която първоначално изглежда лесно определима. Може да бъде разпозната по иконографията, културата и ученията. И така: монах в минзухарено жълта роба е теравадин, и будистът от Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос или Камбоджа е теравадин. Относно ученията: Четирите Благородни Истини, Осморния Път, Морал, Медитация и Мъдрост; Абидамма – това е Теравада. Писменият език е пали, език, формиран от различни северноиндийски наречия, според препоръката на Будата „да се учи на народния език”. И въпреки всичко теравада е разнообразна. Повечето последователи не са монаси, някои не са убедени в достоверността на традицията или на всички учения – „има ли такова нещо като прераждане?” Дори в редиците на Сангата има различни стандарти на обучение, становища и практики. Разнообразието се дължи и на факта, че ученията на теравада са достигнали до толкова различни страни като Нова Зенландия, Непал, Уганда, Италия, да не говорим за Северна и Южна Америка – и тези култури естествено внасят свои нагласи в представянето на теревада.

Всички традиции се отнасят до периода след кончината на Будата (вероятно, но не доказано около 400 – 410 пр.н.е.), когато неговите проповеди били събрани. Казва се, че началото на това било поставено от „Първия събор” на арахантите ученици – и наистина, нещо подобно трябва да се е случило, макар по-вероятно да е имало серия сбирки, по време на които материал бил втъкан в устно запомнени „сутти”. В този период историята на Сангата, заедно с правилата за дисциплина, били събрани под наслова „Виная”. Този процес продължил около 80-100 години до провеждането на „Втори Събор”, свикан по повод противоречия в устава (на дисциплината). Вторият Събор достигнал до общи решения, но по някое време преди владичеството на Ашока (269 – 232 пр.н.е.) отново се появили различия, някои, касаеши Виная, други относно разглеждането на Дамма. Една група, Махасангика, се интересувала от естеството на самия Буда и по какво се отличавал той от араханта, и как някои практикуващи могат да се забавят в просветлението си за постигането на Пробуждане с неговите несравними блага за всички същества. Махасангиките  смятали, че групата, от която те се разграничавали, ставиравадините (Учението на стареите), представяла нови и по-строги правила на Виная от установените първоначално. Ставирите от своя страна смятали, че махите стават все по-разпуснати и освен това абсолютизират, съответно обожествяват Будата като някакво трансецендентно Аз. Те били посветени на анализиране не на Будата, а на неговата Дамма, и за целта разработили „Абидама” (санскр. Абхидхарма). По този начин се надявали да отрежат всяка постановка за „аз” – лично или трансцендентно, разглеждайки опитността като „феномени” (дамма).

Човек може да допусне, че ставирите са били теравадини, но не е съвсем така, макар те да са техните предшественици. Самите ставири се разцепили на различни школи, от които най-важната е на сарвастивадините; имало и група, която наричали вибхаджавадини. Вибхаджавадин означава „Този, който разграничава” – характеристиката на тази група е техния анализ на даммите и зависимите връзки, чрез които си взаимодействат менталните и физическите феномени. Разграничителната линия между тях и сарвастивадините била, че вибхаджавадините правели разлика между даммите на минало, бъдеще и настояще. Сарвастивадините отстоявали, че и трите вида имат определено атомно съществуване или аз-природа, докато вибхаджавадините твърдели, че даммите нямат субстанционално съществуване и са само референтни точки за това как менталните фактори се пораждат взаимно и си влияят в настоящето. Това била темата, която Нагарджуна (по-късно определен като махаянист) интензивно обследвал 400 години по-късно: че Средния Път бил празен от всяка обитаваща същност. Опровержението на Нагарджуна относно субстанционалността на даммите  е по-известно в историята, но то вече било направено по времето на Ашока от вибхаджавадините.  Дебатите по темата с личния учител на императора, Могалипута Тиса, който защитавал тезата на вибхаджавадините, довели до разделение в учението, в резултат на което сарвастивадините се оттеглили в Гандхара (район в северозападна Индия и Пакистан).

Съответно, първият отличителен белег на това, което се превърнало в „Теравада”, бил Абидамма, в която тезата на Могалипута за тогавашните противоречия (Катхаватху) заема централно място. Абидаммата и много други по-късни творби (включително легендите за предишните животи на Будата – Джатака) били записани на пали и станали част от това, което днес е известно като Теравада Канон. Тези текстове, съставени след времето на Будата, сега са установени като част от теравадинското предание.

Друга отлика между така наречените будистки школи се поражда от Ападана (санскр. Авадана) – басни, посочващи резултатите от добродетелните дела. Тези, които се интересували как човек става буда, развили теория, че това става посредством натрупване на заслуги – вършене на добро или изпълняване на обети – в „поле от заслуги” на предишен буда, или ступа. Физическото или менталното приношение на такива буда-полета ставало качествен скок, който можел да постави човек на пътя на Пробуждането. Съответно, будистките мислители представили карта с три пътя – сравакаяна (ученичество – целящо арахантство), пратиекабудхаяна (самостоятелно просветление) и бодхисатваяна (пътят на бодихаствите). За последователите на Могалипута Пътят на Сравака бил най-логичен: с ученията като надежден сал към нибана. Техният приоритет бил да държат този курс, а не да преминат няколко живота в обучение как се строят лодки. Основната им цел била да станат араханти, а не буди. И така, макар разделението между тези, следващи Пътя на архантството, и вървящите по Пътя на бодхисатвите, никога да не е било окончателно и категорично – и до ден днешен има бодхисатва практукуващи теравадини – един аспект, който по-късно се разглежда като разлика между Махаяна и Теравада. Махаяна постепенно се оформили като движение, наблягащо на Пътя на Бодхисатвата, като добавило и нови мистични и философски учения. За жалост, до началото на християнската ера, по-полемизиращите последователи започнали да наричат не-махаянистите „По-малката колесница” (Хинаяна), пренебрежително название, което довело до обтягане на отношенията.

Из „Какво е теравада“, Аджан Сучито

Основни понятия и теми:

Трите скъпоценности – Убежища, и Петте Предписания;

Четири Благородни Истини:

за страданието – дукка, неговият произход, преустановяване и Осморния път;

****

Трите характеристики на съществуванието – ти-лакана:

нетрайност- анича, страдание – дукка, безазовост – анатта;

****

Десетте Окови (пет нисши и пет висши):

Себепредстава (сакая-дити)

Съмнение – скептицизъм (вичикича)

Привързване към обичаи и ритуали (силабата-парамаса)

Сетивна похот (камарага)

Злонамереност (вияпада)

Желание за хубаво материално съществуване (рупа-рага)

Желание за нематериално съществуване (арупа-рага)

Самонадеяност (мана)

Неспокойство (удача)

Невежество (авиджа)

****

 Благородните (ария-пугала):

Влязъл в Потока – Сотапана: освободен от първите три Окови, с непоклатима вяра в Буда-Дамма-Санга, неспособен да наруши Петте Предписания, ще се прероди най-много седем пъти;

Веднъж-Завръщащ се – Сакадагами: преодолял е четвъртата и петата Окови в тяхната груба форма, ще се прероди само веднъж в сетивната сфера (кама-лока);

Не-Завръщащ се – Анагами, изцяло освободен от първите пет Окови, които обричат човека на прераждане в сетивната сфера, след смъртта, докато живее във фината материална сфера (рупа-лока), ще достигне целта си.

Арахат или Арахантът е съвършено Просветлен и е освободен и от десетте Окови;

****

Обусловено (зависимо) възникване на всички феномени – Патича-самупада:

Авиджа – санкара – виняна – намарупа- салаятана – паса – вейдана – тана – упадана – бава – джати – джара – марана.

Невежество – каммични (навични) формации – съзнание – ментално и физическо съществуване – шест сетивни врати – контакт (сетивно впечатление) – чувство – желание – прилепяне (вкопчване) – процес на ставане (съществуване) – прераждане – разпад и смърт;

Карма (камма) – Прераждаща камма и преустановяване на камма;

****

Двете крайности и учението за Средния Път

****

Четирите основи на осъзнатостта – сатипаттана:

Съзерцание на тялото – каянупасана:

Съзерцание на дишането;

Четирите положения на тялото: вървеж, стоеж, седеж, легнало;

Съзерцание на непривлекателността на тялото;

Анализ на четирите елемента (дату);

Девет гробищни медитации;

Съзерцание на чувствата – вейдананупасана

Съзерцание на ума – читанупасана

Съзерцание на обектите на ума – дамманупасана:

Петте Пречки – похот (камачанда), гняв (виапада), апатия и мързел (тиня-мида), неспокойство и умствена тревожност (удача-кукуча), съмнения (вичикича);

Петтe групи на съществуване (канди) – материалната реалност (рупа), чувството (вейдана), перцепцията (саня), менталните формации (санкара), съзнанието (виняна);

Шестте сетивни основи или врати (сал-аятана): око – визуални обекти, ухо – звуци, нос – миризми, език – вкусове, тяло – телесни впечатления, ум – обекти на ума;

Седемте елемента на просветлението (боджханга):

Осъзнатост (сати)

Изследване на закона (дамавичая)

Енергия (вирия)

Ентусиазъм, радост (пити)

Спокойствие (пасади)

Концентрация (самади)

Безпристрастност (упека)

****

Четирите вглъбявания (джана);

****

Десетте съвършенства (парами):

Щедрост (дана)

Морал (сила)

Отречение (некамма)

Мъдрост (паня)

Енергия/Сила (вирия)

Търпение (канти)

Истинност (сача)

Решителност (адхитана)

Доброта/ любяща добрина (метта)

Безпристрастност (упека)

Из „Словото на Будата“, Нянатилока

ДА СЕ СЪБУДИМ ОТ СЪНЯ НА ЖИВОТА

Случилото се вчера, сега е спомен. И никога няма да има втори 23 януари 1989 г. Това е перцепция, спомен. Но никога не можем да повторим този спомен, защото самата перцепция във времето означава, че това е нещо завинаги отминало в нашата конкретна сетивна сфера. Това е паметта, нали? Всъщност 23 януари 1989 г. е само мисъл в ума ни – нещо, което сами създаваме. Вчера не е дошло да каже „Аз съм 23 януари 1989 г.“ Аз не съм чул или видял нещо, което да ме потупа по рамото и да каже: „Ей, Сумейдо, аз съм 23 януари 1989 г.“ Но аз казах: „Ти, днес, си 23 януари 1989 г. Днес е 24 януари 1989 г.“

Имам календари. Много хубави календари, от Тайланд. Тайландците правят разкошни графики напоследък. Преди  изглеждаха доста евтини – сигурно заради печата. Сега правят истински шедьоври, които сочат датата на всеки ден от всеки месец. Красива разпечатка за днес – 24 януари 1989 г.

Паметта или перцепцията, способността да назоваваме нещата е саня канда. Това са символите, думите, езика. Когато не ги поставяме под въпрос, не ги изследваме, тогава това е светът, в който живеем, светът на перцепциите, светът на мен като определен тип личност, на теб като определен тип личност, на света като перцепция, на това, което аз възприемам като света. На целия обусловен процес, който се случва в преживяванията на индивида от момента на раждането му в дадено семейство, класа, раса, времена, образование… Всички неща, които са обуславящи за ума. Саня – перцепциите. Имената, с които назоваваме разни неща. Схващанията, които имаме. Всички те са нетрайни и не-аз, но въпреки това невежеството ги разглежда като нещо повече. Не че са нередни или лоши, но „авиджа пачея санкара“ (невежеството обуславя менталните формации), създава тези тенденции да разглеждаме всичко като реалност, да правим предположения, да вземаме решения, да отстояваме становища, да формираме мнения от тази сфера на невежество, която може би никога не е оспорвана, никога не е прониквана с мъдрост.

Това са предразсъдъци, нали така? Чувате, че хората имат расови предразсъдъци или някакви други, защото чуват може би от родителите си – още от самото начало, че еди коя си раса или нация е лоша. Тогава това в много отношения влияе на мирогледа ви, нали, на реакциите ви към нещата.

Затова Будата се въздържал да създава доктрини за Бог, метафизични становища и теории. Защото тези неща са перцепции като всичко друго. Бог, думата „Бог“ е перцепция. Това е измислена от хората дума. Творение на ума. Говоря за самата дума. И въпреки това, като кажем „Бог“, хората започват да изпитват всякакви емоции. Едни хора вярват в Бог и започват да се чувстват много прекрасно. „О, Бог ме обича. Бог е чудесен. Бог е всемогъщ. Бог е спасител. Бог е това, Бог е онова…“ Ако не вярвате, че има Бог, или не вярвате в него, тогава, като кажете „бог“, следва: „Няма никакъв Бог. Всичко е празни приказки, суеверия и тъпота.“ Това са емоционални реакции. Емоция. Едни хора отиват в утвърждение, други – в отрицание.

Затова Четирите Благородни истини и Патичасамупада са изследване на процеса на Дамма, а не въздаване на позиция, която да заемаме, или становища, за които да се вкопчваме и държим. Говорим за изследване на процеса. И тогава можем да сме свидетели на формата, на камма, на условията, които имаме в този момент. Не става дума за утвърждаване или отхвърляне, а за изследване, за разглеждане и проникване. Това е проникване, нали? Като съзерцаване на арамана – „лепкавите“ обекти. Думата „Бог“ може да е лепкав обект, нали? Можете да заседнете на нея. Щом чуете „Бог“ и започвате: „О, Бог е прекрасен. Бог е  всемогъщият, обичам Бог, Бог е моят Отец…“ Засядате и това ние наричаме „лепкавост“. Вкопчвате се в тази концепция за Бог и умът ви влиза в тази пролиферираща тенденция, в утвърждение да кажем. Или ако не вярвате в Бог и мразите цялата идея, казвайки „Бог“, засядате във „Всичко това е глупост, тъпо суеверие…“ И това пак прилепя. Засядате на тази арамана, защото пролиферирате. Просто една дума, натискате копчето „бог“ и се превръщате в нещо такова, нали? Можете да натискате копчетата си и да проверявате върху какво засядаме. Това правим в медитация, нали? Наблюдаваме къде се залепяме, къде засядаме в този свят. Какво има тенденцията да ни превзема, да обсебва ума ни. Какво има тенденцията да ни ядосва или вгорчава? Какво има тенденцията да ни вдъхновява? За какво копнеем и от какво се вдъхновяваме, какво утвърждаваме?

Както, когато казвам нещата, които искате да чуете: „Всички сте много зрели, развиващи се духовни същества. Напълно способни сте да практикувате и да се мотивирате по духовната пътека. Нямате нужда от мен, да стоя зад гърба ви и да ви побутвам напред. Защото всички вие сте осъществили парамите и спазвате Сила (морала), и животът ви се движи към това абсолютно духовно осъществяване.“ Това е хубаво, нали? Похвала, окуражение, което вдъхновява. Приятно е да чуеш някой, когото разглеждаш като авторитет или експерт, да казва, че се справяш. „Добре си. Продължавай все така.“

Но ако внезапно кажа обратното, на вас няма да ви е приятно да го слушате. Да слушате критиките, нещата, които смятам за погрешни, слабостите ви… Какво ще стане ако ви разоблича един по един със слабостите ви на този среща? Пред всички. Изправям някого отпред и разказвам на всички за грешките и слабостите му. Това няма да ви хареса, нали? Натискам копчетата ви и вие засядате в араманите.

Това, което не е арамана, какво е? Какво не е арамана? Какво не е обект? Какво не е прилепчиво? Това е въпрос за изследване, нали? Къде е това? Или какво е? Трябва да признаем, че всеки от нас е в много субективна позиция. Защото в очите ми вие сте просто арамана. Нищо повече. Засядам в това да ви гледам. Дори имената ви и спомените, които имам за вас, мненията и становищата, които имам за вас, те са просто арамана, нали?

Не са нищо повече. Не са реални. Нямат център, нямат ядро. Моето мнение за вас няма сърцевина. Не мога да намеря сърцевина в него. Няма нищо, което човек може да назове като вас или душата ви, или нещо такова. Нито едно мнение или спомен, възприятие, което да имам за всеки от вас или за всичките. Какво е това тогава? Просто нама-рупа, аджая салаятана? Целият този процес? Защото това е процес, нали?

Но ние няма да се отдаваме на абстракции, изразявайки доктринални позиции и представяйки концепцията за не-аз като доктрина. Анатта не е формулирана да бъде доктрина или догмат, в който да се вкопчим. Тя е инструмент за изследване. Тогава, когато прозрете какво е „арамана“ (arammana), виняна, пачея нама-рупа, нама-рупа пачея салаятана, салаятана пачея паса, паса пачея вейдана… Това преживяване, родено в съзнателна форма, е такова. През целия ни живот ще е такова. Аз ще съм субектът на този свят, на тази опитност от раждането до смъртта. Винаги съм бил и ще бъда, докато умра.

Но все пак какъв е истинският субект – дали е перцепцията, обусловена в ума ми относно мен? Дали е името ми? Това ли е истинското ми аз – Сумейдо? Но това име ми е дадено години след раждането ми. Искрено се надявам да не е името, което майка ми ми е дала. Надявам се то да не е истинското ми аз. Надявам се културата и произходът ми да не са аз. Надявам се те да не се окажат постоянни и вечни. И ще ми е неприятно, действително ще е жалко да имам индивидуалност за вечността. Да имам индивидуалност и цялата тази вейдана – чувство, и всички тези привързаности към арамана и т.н.  Да ги имам за вечността, завинаги.

Помислете само. Това би било ужасно. И всички тези неща, когато ги проникнете с мъдрост, с паня, какво са те? Те са несубстанционални, краткотрайни, мимолетни, вечно променящи се, неизбежни действия. В арамана- в обектите, няма никаква сърцевина, няма никакво вечно ядро или същински център. Докато търсите сърцевината или центъра, или абсолютната истина, или безсмъртието като арамана, какво ще получите? Нещо, което не е, нали? Затова дори думата за перцепцията трябва да бъде изоставена. Както думата „бог“ трябва да бъде изоставена. И всички други вярвания, всички арамана на ума ви започвате да ги виждате такива, каквито са. Защото всички те са неудовлетворителни, защото нямат сърцевина, нямат истински център.

Но къде е центърът? Като оставим, като пуснем всички арамана, какво остава? Знаенето, което е свидетел и знае. Без да му даваме име, защото то би било арамана, без да го възприемаме като нещо. Наистина ли трябва да сте някой, за да се чувствате щастливи? Трябва ли ви някой да ви потвърди, че сте някой или че има Бог, или че има вечен живот, или че има нещо? Защото тогава искате потвърждения, които да подкрепят теориите ви. Още сте уловени в съмнение, страх, тревога, несигурност и искате авторитет, който да се появи и да каже: „Да, има Бог. Да, ще идеш в рая. Да, има безсмъртна сфера и… имаш безсмъртна душа, и когато умреш, ако си бил добър човек, ще живееш вечно щастлив в щастливо състояние и т.н. Това е желанието да се чувствате сигурни и защитени. И е някак първично и незряло.

Когато сме млади, имаме нужда от подобно потвърждение от родителите си. Имаме нужда те да ни казват: „Обичам те. Ти си добре и аз ще те закрилям“, защото децата имат нужда от това. Имаме нужда от това до една определена възраст. Децата физически се нуждаят от родителите си да ги гледат и защитават. Не могат да се справят сами. Няма как да го направят сами. Нужни са ни външни родители. Но за светия живот – това е тръгване към абсолютната свобода. Затова това не е път на продължаващи потвърждения. Ние използваме вдъхновения и окуражения, но те насочени към изследване, за да се пробудите. Да бъдете будни и да използвате мъдрост, за да изследвате. Някои от вас отказват да го правят, не защото не сте окуражени. Някои от вас мислят, че го правят, а не е така, защото ви хрумват някои доста глуповати идеи. Но каквото и да е, не спирайте. Няма проблем да ви хрумват глуповати идеи, стига да ги виждате такива, каквито са. И тогава осъзнатостта е пътят към безсмъртието.

Вниманието, осъзнатостта е пътят към безсмъртието. Защото това е истинският субект, чистотата, чистият ум, умът, който не е обусловен, не е арамана, не е ментално състояние. Когато сте осъзнати, когато не сте заседнали върху арамана, когато не сте прилепнали към нищо, тогава това е аматта падан. Това е безсмъртието. Ние казваме да имаш празен ум. Но има хора, които засядат върху думата „празен“. „Празен“ означава нищо. Дори „безсмъртие“ понякога е силна дума. Както когато издаваха книгата ми – „Пътят към безсмъртието“, трябваше да посмекчат заглавието. Промениха я на „Осъзнатост – пътят към безсмъртието“.

Всичко, което има думата „смърт“ е арамана, върху която хората засядат. Но „безсмъртие“ беше много хубав израз. „Пътят към смъртта“ може би щеше да дойде прекалено. Но някои хора са толкова слепи, че от самата дума „смърт“ те не виждат представката, виждат само „смърт“.

Спомням си на Катината на Аджан Китисаро, че изнесох някаква беседа, след което при мен дойде една млада жена. Мислех си, че добре обяснявам службата към човечеството, както и всички алтруистични неща, които се опитвах да предам. Но тази млада жена дойде и каза: „Не бива да учите така.“ И аз попитах: „Защо?“ „Вие казвате, че не трябва да правим нищо. Че всичко е наред. А толкова неща са погрешни в света. И т.н…“ Очевидно тя беше чула само едно изречение, което е било много силно за нея, беше заседнала на него и не беше чула другото, което бях казал. Беше чула едно изречение, беше заседнала на него, а останалото не го беше чула. Ние често правим това. Всички имаме такава вина.

Тогава простото учение: „Прави добро, въздържай се от вършене на зло.“ е много основно за ежедневния живот в тази обусловена сфера с нашето човешко тяло. То е съзнателно и чувства. Намерението ни е да правим добро и да се въздържаме от вършене на зло пречиства ума. Това е учението на Будата. Много е просто, нали?

Мано виняна  (съзнанието) и там арамана (обектите) – да видим Даммата, да бъдем осъзнати, с нашето умение да мислим и възприемаме, и усвояваме. Тогава подхождаме от виджа – от познанието, а не от невежеството – от авиджа. Всичко е Дамма, дори невежеството е дамма. Така виждаме невежите мисли, становищата и привързванията като дамма, а не като аз. Виждаме, че егоизмът във всичките му форми, страхове и желания, това, което се надига и преустановява, е там арамана. Това е начинът, по който стоят нещата.

Дори най-ужасните ви мисли и чувства са там арамана. И ние ги виждаме като анича, дука, анатта, а не засядаме върху тях с харесване или неприязън. За това е нужна решителност, защото ако действително харесвате нещо или не го харесвате, е трудно да го пуснете. Винаги има едно залепяне. Било то за нещо привлекателно или за нещо непривлекателно и ужасно. При едното имаме залепяне за придърпването му по-наблизо, за улавянето му, при другото е залепяне в опитите да се отървете от него. И вие засядате в опити да го отблъснете.

Имаме задоволяване и подтискане.

И после при салаятана, имаме арамана за окото – които са обекти за окото. Зрителното съзнание ( чаку виняна). Арамана са това, което виждате. Обектът. Арамана за носа е ароматът, за ухото е звука, за езика е вкуса, за тялото е усещането за удоволствие и болка, горещина и студ. За мано виняна са мислите, чувствата, перцепциите. Тази чаша например. Рупа, формата, се вижда с окото. Чашата е обектът на зрението. Но всъщност думата „чаша“ е перцепция, която създавам. Зрителното съзнание е тук. Но после мано виняна дава името. „Чаша“. Това е изследване на обекта. Тук не пише „Аз съм чаша“. Но ние казваме „твоята чаша“.

Като този килим на пода. Помните ли? Хората все искат да го изхвърлят, защото е един противен стар килим. Тук трябва да имаме красив килим – това е важно място. Аджан Сабако – „За какво ни е този изпокъсан стар килим?“ Тогава казах на всички: „Този изпокъсан килим е шедьовър. Това е тъкана коприна, сигурно от Армения. Това е истински шедьовър. Сигурно е творение на малки деца, които часове наред са си вадили очите да вкарат копринената нишка в шарките, в прекрасните пастелни тонове, в синьото и розовото…“ Перцепцията се променя, нали? Ако погледнете килима, виждате, че е износен, стар, прокъсан. Само това виждат някои хора – един стар износен килим. И си казват: „Противен стар килим.“ Други хора виждат  шарките в него. Осъзнават, че е тъкан килим и че едно време е бил много красив. И т.н.

Но това са рефлексии, нали? Някои хора обичат стари килими, други биха предпочели този, новия. Но трети не го харесват, защото е нов. Има хора, които колекционират стари килими като този. Богати хора, които плащат купища пари, за да ги откупят. Но това е перцепция, нали? Нещата са такива, каквито са. Този килим нищо не казва. Той е това, което е. А ние му приписваме всякакви неща. Проектираме върху него всякакви стойности и мнения. Така правим едни с други, нали? Вкопчваме се в някаква представа за индивидуалност. Имаме такива представи и за нации – какви са французите, какви са италианците, какви са немците, какви са американците. Всичко това са перцепции. В Америка, например, имате различни перцепции за националности. В Америка се отнасяме към французите много по-различно, отколкото тук, в Англия. Американците имат много по-различни перцепции от британците. Защото са си толкова близки. (смее се)

Но британците сигурно имат много различно разбиране за Мексико от американците. Това, което е близко, което ви се отразява, което ви е най-близко по съседство, с което имате дълга история, за него имате силна перцепция. Вземете някоя страна, която никога не е била заплаха или проблем за вас, в контраст с някоя страна, която ви е била грижа. Това са предразсъдъци, предварителни преценки, които правим. Те могат да са много културални. Цяла нация може да се придържа към определен тип предразсъдък. Национален предразсъдък. Всъщност това представлява културата. Европейската култура в много отношения е инверсия на схващанията ни, че сме по-добри от другите. И ние наричаме това култура. И понеже това е вкопчване, ние засядаме върху араманите, върху всичко това – върху лепкавия свят, който създаваме. И този свят е обусловен свят. Изцяло е илюзорен свят, фантазия. Харесва ми идеята, че това е сънуван свят. Сън. Не е истински. Това е илюзорен свят.

Когато съзерцаваме в рефлексия и се освободим от тези илюзии, тогава се събуждаме от съня на живота.

Помислете го така.

Това е просветлението, нали? Да се събудим от съня на живота. От всички сънища, от всички илюзии, в които се губим, в които засядаме. В тази сънувана, в тази илюзорна сфера… Питали ли сте се някога, когато сънувате нощем… Когато сънувате, това е реално, нали? Когато сънувате, всичко изглежда толкова реално, колкото сънищата, които сънуваме, когато сме будни. Нали? С изключение на това, че може би не се будите от сънищата, които сънувате, когато сте будни, защото мислите, че сте будни. Но когато сте имали кошмарен сън и се будите, си отдъхвате: „Ох, било е само сън.“ Какво облекчение!

Това е осъществяването на нибана – когато се събудите от съня на живота. Какво облекчение. Това е само сън. Всичко това „аз“, „на мен“ и „мое“, и целият този свят, тези арамана, всички илюзии, фантомите, които съм създал и в които съм вярвал… Но сега съм се събудил от това. От този сън.

Затова Будата е  „Пробудения“, „Будния“, това, което е будно. Виждате, че по-голямата част от човечеството още сънува, нали? Това е сънуван свят, астрален свят на фантоми, сенки и съновидения, и привързаности…

Това е астрална менталност, в която по-голямата част от човечеството още е уловена, още е затънала в това измерение на сънища. В този сънуван живот, илюзия. И е голям скок да изскочите от тази фантомна сфера, от тази илюзорна сфера, от този сънуван свят. И целият този свят, който сме създали, сме го създали от невежество. Той ни е насаден посредством невежеството на семействата и културите ни. Това е един астрален свят. Илюзорен свят на фантоми и сенки, чувства и емоции, базирани на невежеството, аза и отделеността, на страха и желанието.

Тогава просветлението е да се пробудим от тази сфера. Разсъждавайте върху тази рефлексия в практиката си. Тези образи, които ви представих, са за рефлексия.

Петте Предписания

Приемам предписанието да се въздържам от убиване на живи същества.

Приемам предписанието да се въздържам от вземане на неща, които не са ми дадени.

Приемам предписанието да се въздържам от сексуална злоупотреба.

Приемам предписанието да се въздържам от лъжовна (подмолна) реч.

Приемам предписанието да се въздържам от дестилирани или ферментирали течности,

които причиняват интоксикация и необмисленост.

„Победата отглежда омраза. Победеният живее в болка. Щастливо живее умиротвореният, оставил и победа и поражение.(Даммапада.15,5)

МАГА ПУДЖА

Painting of the spontaneous gathering of 1250 Arahants (or Arhats) (Fully Enlightened Ones). Each of these Arahants came to see the Buddha at the full moon of the Indian month of Magha, without arranging with eachother to do so. This is currently remembered every year on the Buddhist holy day called ‘Magha Puja’, which usually falls in the month of february (Photo credit: Wikipedia)

Празникът Мага Пуджа, или Макха Буча, се чества в деня на пълнолунието на третия месец от лунния календар. Това е един от най-важните религиозни празници в Тайланд, Бурма, Камбоджа и Лаос в чест на ученията на Будата.
Макха е тайландската дума за третия лунарен месец (на пали – Мага), а Буча означава да почитам, да благоговея ( на пали – Пуджа)
Историята разказва, че на този ден, преди 2500 години, 9 месеца след просветлението на Будата, 1250 последователи дошли да го видят, едновременно, без предварителнат уговорка.
Всичките били араханти, ръкоположени от самия Буда. Същата вечер Просветленият им изложил принципите на будизма – овада-патимока (ovadha-patimokkha), които са:
Избягване на всяко зло.
Култивиране на добро.
И пречистване на ума. Това е учението на Будите.
В Тайланд тези учения са известни като „Сърцето на будизма”.

Другото събитие, което са празнува днес, се случило 45 години след това събиране. Тогава Будата дал последните си наставления и решил да „паринибана”, да раздели ума от тялото, или да умре. Това се случило 3 месеца след този ден (на пълнолунието на шестия лунарен месец – известен като Висакха Буча)
В навечерието на празника в Тайланд се извършва процесия от монаси и поклонници, които обикалят храмовете по посока на часовниковата стрелка, като в ръцете си държат три неща: запалена свещ, цветя и горяща ароматна пръчица. Те представляват Трите Скъпоценности в будизма: Буда, Дамма, Санга.

Камма и Прераждане

Ajahn Sumedho at Amaravati Buddhist Monastery, UK (Photo credit: Wikipedia)

Днес ще се спрем на камма и прераждането.

Хората доста се интересуват от тези конкретни теми. Много популярни книги и програми се занимават с реинкарнацията и прераждането, с карма и т.н. Хората се питат – като няма душа, как може нещо да се прероди? Какво се преражда? Какво се пренася от един живот в следващия, ако няма душа? Камма от своя страна се използва за всякакви случаи. Хората казват, че това е тяхната камма, че са нещастни, защото такава е каммата им. Изграждат си една фаталистична картина…

Аз ви давам едно практическо разбиране на тези концепции, така че да имат смисъл за вас по време на медитацията ви. Не искам да теоретизирам или да разгръщам хипотези по темата. Учението за реинкарнацията не е будистко учение. То е по-скоро хинду. Тяхното разглеждане на реинкарнацията включва преминаване от едно тяло в друго. В хиндуиската кастова система ако си роден в някоя каста, трябва да чакаш за следващата, ако водиш добър живот на „недосегаем“, тогава можеш да се преродиш в по-висша каста. В будизма това ще се разглежда като силабатапарамаса, или суеверие. Защото по никакъв начин не може да се докаже, че раждането в определена класа или каста от само себе си носи чистота. Както като се родите браман, по някакъв начин сте по-чист от някой, който е роден като „недосегаем“. Но както всички можем да видим, хора, родени в браманската каста, могат да са не по-малко гадни, покварени и нечисти от най-лошият „недосегаем“. А „недосегаемите“ могат да са с чисти сърца, ако водят добър живот и използват мъдрост. Будата учел – има един красив откъс в последната част на Даммапада, един прекрасен стих за това какво е браман. „Браман“ означава чист. Чист по сърце. Това е ментално състояние, не класово или кастово. Не е физическо. Расата, класата, кастата или полът нямат нищо общо с чистотата. Тези неща не са от само себе си чисти. Това са просто възприятия, на които придаваме определени качества, които изобщо може да ги няма. Просто вярвате в тях. Така че чистотата е ментално състояние. Прераждането в Чистите земи е ментално прераждане, не физическо. Ако сте състрадателни, добри, великодушни, морални и т.н., това е начин да се преродите в чисто състояние. В чистота. Будистите не използват думата „реинкарнация“ – тя не е приложима към нищо будистко. Ние използваме думата „прераждане“. И така, прераждането е ментално състояние, не физическо. И прераждането е нещо, което непрекъснато се случва в това, което правите. И вие можете директно да видите прераждането, не е нужно да вярвате в някаква теория. След като няма аз, няма какво да се преражда отново като личност, същност или душа от един живот в друг, има желание за прераждане.

Ако сте небрежен човек, непробудено, невежо човешко същество, което не разбира истината, не е осъзнато, тогава процесът на прераждане продължава отново и отново. Погледнете собствения си живот – как свиквате с определени навици, които следвате. Да вземем за пример какво правите, когато сте уплашени? Какво правите, когато ви е страх? Какво правите, когато се чувствате несигурни? Какво правите, когато нямате какво да направите?

Можете да го проверите, когато се приберете вечер и включите осветлението. Предпочитате да сте на светло. Защото светлината ви харесва, не искате да живеете на тъмно. И после може да идете до хладилника и да си вземете нещо за ядене. Това е прераждане, нали? Вие бивате погълнати в удоволствието от яденето. После подхапвате, уморявате се от яденето и отивате да пуснете телевизора. И бивате погълнати в телевизионното предаване. Прераждате се. Бивате погълнати от заниманието.

Раждането е нещо физическо, но прераждането… намирате място, където да се родите, влизате в утроба и се прераждате отново. Но това са ментални състояния. Това са преражданията, които можем директно да опознаем. Търсите утробите, които сте свикнали да търсите… за да се преродите отново в някакво състояние на щастие или сигурност. Утробите могат да са всичко – като започнем от храната, от усещането за вкус, мирис, картина, звук, допир или мисъл. Търсите утроби или места, в които да се преродите. Място, в което да се почувствате сигурни, защитени, със структури, с които сте свикнали. Небрежните, невежи същества винаги търсят прераждане в тези сетивни светове, в сетивните удоволствия или в интелектуалните удоволствия. Това е нещо, което можем да наблюдаваме в ума си. Понеже няма личност, която да се преражда, няма и душа или същност, която да преминава от сандвича с шунка в телевизора. Това е просто сила на навика, нали? Желание. Забележете природата на желанието. Желанието винаги търси нещо или се опитва да се отърве от нещо. Наблюдавайте желанието в собствения си ум. То винаги търси нещо. Има една неуморимост – когато сте уплашени, търсите нещо сигурно. Когато не знаете какво да правите, усещате това задвижване на желанието, търсещо каквото и да е било. Започвате да си играете, закачате се. Плетете палци. Бъркате си в носа – просто за да правите нещо. Или пушите цигари. Ядете, пушите. Четете книги. Гледате телевизия. Влизате в чата. Заглеждате това, заглеждате онова. И всичко е по силата на навика, нали? През повечето време човек не знае какво прави. Просто по навик върши тези неща.

Когато сте се прераждали достатъчно, вече сте изяли три сандвича с шунка, четири макдоналдса, две пици. Стомахът ви стига ей дотук. Време е да се преродите в друга пица. Или пък отивате към телевизора. И гледате, гледате. Прераждате се в това, което дават по телевизията. Движите по каналите – в прекрасни истории за любов и приключения, във вълнения, в новините, във ведрото предаване на последните новини за това колко чудесен е светът. В няколко реклами за цигари, бира, уиски…

И после се уморявате, не можете да гледате повече телевизия. Дотяга ви. Понеже ви е дотегнало да ядете, отивате да търсите прераждане в телевизора. Но понеже пак  превключвате, пак ви доскучава, искате да намерите друго място, в което да се преродите. И отивате да четете книга. Понеже и това може да ви заинтригува само известно време, пак се отегчавате и отивате да си пуснете стерео уредбата, която има колони из цялата стая. Гърми ви в ушите известно време. После пийвате нещо, пушите малко цигари, обаждате се на приятел по телефона, оглеждате се в огледалото известно време…

И дотогава вече толкова ви е дотегнало всичко, че идеята да се родите отново е непоносима. И си мислите – просто не искам да съществувам. Всъщност не го мислите, това е просто навик. И се качвате в стаята си, и се срутвате в леглото. Унищожавате се със спане. Това е желанието да ви няма. Желанието да не съществувате. Желанието да бъдете унищожени е причината хората да спят толкова. Защото се изтощават от ставане в това или онова, от това непрекъснато прераждане. Прераждането дотяга. И на хората им се ще да не съществуват повече. Можете да вземете всякакви приспивателни или хапове, които да ви съборят за часове. Имаме желанието за сетивни удоволствия, за сензорни опитности – за храна, за това, което виждате, помирисвате, вкусвате, докосвате…

Имате желание да станете нещо. Цяла вечер можете да прекарате в изучаване на кроене или инженерство, в желанието си да станете нещо. Желание да станете някакъв идеал. Или желание да бъдете унищожени, изобщо да не съществувате. Да се отървете от разни неща, да не се прераждате отново, да бъдете унищожени. Това са трите вида желание – кама тана (kama tanha), бава тана (bhava tanha), вибава тана (vibhava tanha). Желание за сетивно удоволствие, за ставане, за унищожение. Тези трите са причината за прераждането.

Желанието е това, което се преражда. Ето, отегчавате се от яденето, ако ядете прекалено. Губите желание. Вече желаете да не ядете. И оставяте храната. Но после, да кажем, час по-късно нещо се случва, чувствате се разстроени, уплашени, и хайде пак, започвате да ядете парче торта. Винаги, когато сме уплашени или несигурни, или отегчени, имаме нагласата да търсим прераждане в някакъв вид сетивно преживяване или в наркотици, секс…

Хората непрекъснато използват тези неща, когато са уплашени, несигурни, отегчени… Искат да изпитат някакво вълнение, да потънат в някакво сетивно преживяване. Искат да бъдат погълнати, напълно да се изгубят в някакво сетивно преживяване. Но това поглъщане не може да продължи дълго, то свършва и идва желанието за нещо друго или за унищожение, за това да не се налага да преживявате нещо друго. Това са преражданията, на които можем да сме свидетели в медитация. Така разбирате какво са. А разберете ли ги на това ниво, ще разберете какво се случват при смъртта на тялото, на човешкото същество. Защото последното желание на един човек, ако той е небрежен и изпълнен с желания, сигурно е отново да се прероди. Да намери друго човешко раждане. Да намери някоя утроба, в която да скочи. Това е желанието, което функционира като енергия във вселената. Желанието за прераждане води до търсене на друга човешка форма. Можем да знаем това единствено посредством наблюдение на собствения ни ум. Като гледаме силата на навика. Ако умирате и не искате да умирате, кое ще е най-вероятното нещо, за което ще мислите? Как ще се прилепите към нова форма на живот. Ще се надигне едно голямо желание, страстта на живота ви, и това най-вероятно ще е в мига на смъртта ви. Казваме, че това ще бъде пренесено в санкарите (менталните формации) и ще търси някаква форма на материализиране. Както завихрянето на навиците ви винаги се материализира във форми, нали? Това, което желаете и искате, винаги го дирите в някакъв материален план, в някакво директно преживяване, в някакво сетивно удоволствие, в някакво интелектуално удоволствие. Или желание за унищожение, което е просто подтискане, нали?

Опитвате се да се отървете от желания, които не харесвате. Стремите се да ги нямате. Камма в най-простото си обяснение е – ето, вие се раждате – и раждането обуславя смъртта, нали? Ако не се бяхте родили, нямаше да умрете. Ако тялото ви никога не се беше раждало, нямаше да остарее, да се разболее и да умре, нали така? Доста очевидно. Така че раждането обуславя старостта, болестта и смъртта. Това е законът на камма.

Хората ми казват: „Познавах една личност, която цял живот беше добра. Никому нищо лошо не беше сторила. Беше добър човек. Трудеше се, жертваше себе си и т.н. Но умря в болки, в агония, от ужасен рак. Защо й се случи това? С какво беше заслужила тази ужасна болка, тази ужасна болест?“

Тук хората искат да им кажеш, че може би в предишен живот е направила нещо лошо и сега го е платила. Но отново е догадка, това е един глупав отговор. Но можете да кажете, че това се е случило, защото тя се е родила. Ако не се беше родила, нямаше да се разболее и да умре. Защо имаме проблемите, които имаме? Защо се разболяваме? Защо имаме болки? Защо имаме всички тези грижи? Скръб, отчаяние, мъка… терзание? Защото сме се родили. Раждането обуславя всичко изредено. Това е камма. Трябва да разберем по един много простичък начин, че раждането обуславя терзанията, отчаянието, скръбта и мъката, старостта, болестта и смъртта.

Когато разберете това, няма да се изненадвате когато ви се случи нещо. Защото всички имаме тази идея, че някак си точно ние не трябва да преживяваме тези неща. „Аз няма да остарея, няма да се разболея и се надявам да избегна смъртта. Надявам се до няколко години науката да измисли лекарство за смъртта и да не се налага никога да не умираме.“ Някои хора имат невероятна вяра в науката. „Науката ще намери бързи решения, за да не се налага да умирам.  И ще мога да живея вечно. Ще се отървем от боледуването. Ще унищожим болестите.“ Преди 20-30 години това беше голямата надежда, нали? Спомням си, че в Щатите си мислехме: „Науката ще реши всичките ни проблеми.“ Това беше през 1950 г. „Съвременната наука ще реши всичките ни проблеми. Съвременната психиатрия, лекарствата, химията, физиката – посредством тях до няколко години ще сме овладели всички болести. Всички ментални болести ще бъдат заличени с химията. И вече няма да има туберкулоза, варицела… Ще заличим всички болести, край с боледуването. И ще имаме материален просперитет. Всички ще имат пари, коли, хубави домове. Защото науката и технологията ще създадат този прекрасен рай. Няма да има старост, боледуване. Ще можем да спрем процеса на стареене. Когато имаше дефектен черен дроб, науката ще е открила нов вид материал, който да го замести. Да замести далака ви, стомаха ви, червата… Ще имаме пластмасови сърца и пластмасови черни дробове, бъбреци. Като тези ни се развалят, просто ще ги сменим като автомобилни части.“ Имаше такава надежда, такова очакване, че науката ще може да ни направи щастливи, ще изцери цялото ни страдание, ще ни спаси от болката. Това се дължеше на голямата вяра в материализма, в научната мисъл и разсъждения, в експериментирането. Но 30 години по-късно, какво имаме? Още повече ментални болести, още повече заболявания и проблеми не по-малко от преди. Старостта още е тук. Хората не знаят какво да правят. Няма как да я спрете. И идва смъртта. Неизбежният край на тялото. Тя е съвсем реална като присъствие, каквато е била във всеки един миг от историята. Всъщност станахме толкова умни, че сме стигнали до момент, в който можем да взривим цялата Земя и да убием всичко на нея от раз. Науката се научи да прави това, но не можа да ни отърве от смъртта.

Друго обяснение на камма е, че ако имате добри постъпки, имате добър резултат. Ако имате лоши постъпки, имате лош резултат. Ако правите добро, получавате добро. Ако правите лошо, получавате лошо. Но тогава хората казват: „Аз познавам един човек, който е много лош. Той мами, лъже, краде и пак е много богат, живее в хубава къща, има хубава кола, има всичко. Но е бандит, гангстер, злодей. Ако законът на камма беше истина – и като правиш добро, получаваш добро, а като правиш лошо, получаваш лошо, защо този човек не страда? Защо има всичките тези прекрасни неща и не го хващат? И има прекрасен живот.“ Но това само така изглежда, нали? Вие си мислите, че понеже той има голяма кола, хубава къща, много пари, значи е щастлив човек. Но ако вие бяхте крадец, бандит, гангстер, убиец и т.н., трябва да сте наясно, че резултатът от камма са всички тези спомени за това какво сте правили. Дори да имате хубава къща, коли и всички тези прекрасни неща, седите в своята прекрасно обзаведена дневна, седите и сте изпълнени със спомени как сте придобили всичко това, от колко души сте се възползвали… Мислите ли, че ще се чувствате много щастливи или в безопасност, докато седите в елегантната си дневна? Какво трябва да правят гангстерите? Какво правят престъпниците? Те непрекъснато пият, вземат наркотици, седативи, ходят по места, където се чувстват в безопасност, с аларми срещу крадци, големи, зли кучета в клетки, с огради с шипове… с бодигардове – големи, гадни и грозни мъже. Където и да ходят, трябва да са инкогнито. Спомням си едни хора в Тайланд ми разказваха за един от най-големите индустриалци в месната промишленост в Бангкок. Той колел най-много животни в Тайланд – не лично, но той бил отговорен. Бил много, много богат, но бил толкова наплашен, че с жена му живеели в малката колиба отзад. Боели се да живеят в голямата къща. И имали голям „Мерцедес Бенц“, но не го карали. Движели се с някакъв малък „Фолцваген“, за да не ги забелязват. Живеели в непрекъснат страх, че някой ще ги убие. И макар да имали тази прекрасна къща и голяма прислуга, трябвало да живеят скрити зад всичко това и да се промъкват тайно. Сигурно само шофьорът им карал големия мерцедес. А ние трябва да завиждаме на такива хора. Но вие само тествайте това в ума си.

Когато излъжете или да кажем – без да убивате или да обирате банки, но ей така, от личен опит, ако казвате лъжи или клюки за някого или си присвоите нещо дребно… какво прави това, когато седнете да медитирате? Кара ли ви да се чувствате добре? Искате ли да ми разкажете за това? „Почитаеми Сумейдо, току-що изрекох лъжа!“ Искате ли да споделите с добри хора, когато сте сторили нещо лошо и не много добро? Надявате ли се майка ви и баща ви и всички добри хора по света да узнаят за това? Или е нещо, за което дори вие не искате да знаете? Нещо, което искате да забравите и да не се налага да го помните?

Помнете, че това, което правим, ще трябва да го помним. Ще трябва да живеем с него. Имаме памет. Силна памет. Човешкият мозък задържа разни неща. Каквото и да правим, го помним. И ако правим лоши неща, имаме лоши  спомени. Ако правим добри неща, имаме добри спомени. Така става. Ако правите добри неща, ако сте добри, щедри и изведнъж изскочи някой спомен – „Аз помогнах на един беден човек. Направих нещо добро.“, с това идва и едно щастливо чувство. А това щастливо чувство помага в медитация.

Един от факторите за просветлението е нещо като радост, възторг, екстаз. Той идва от разглеждането на добрите дела, които сме вършили. Когато сме били добри и внимателни, чувствителни, помагащи и щедри, това ни прави щастливи, когато го мислим. Това е резултатът от правенето на добро. Добра камма. Когато постъпваме лошо и трябва да помним, имаме лоши спомени. Това е камма, която можете да си докажете сами. Искам да разберете това не като вярвате на думите ми, а като разглеждате и наблюдавате как се случва в собствения ви живот. Наблюдавайте процеса на прераждане. Какво преминава от хладилника към телевизора? Човек ли е? Това ли е истинската ви душа? Истинската ви същност, която ще се предава във вечността? Това ли ви пренася от хладилника към телевизора? Това ли ви е душата? Или е желание? Онова безцелно бродене по силата на навика. Онова дирене на нещо за правене, на нещо, в което да потънете. Вие не знаете – „Какво да правя сега? Ще ида да хапна нещо. Вече хапнах. А сега какво ще правя? Ще ида да погледам телевизия. Или ще ходя да си попуша марихуана. Или ще ида на кино. Или ще ида да пия бира.“ Всички тези неща са безцелно бродене, дирене на нещо за правене. Нещо, в което да потънете. Както, като идете на кино, ако филмът е наистина ужасен, не можете да потънете в него, толкова е тъп, че изпитвате неприязън и ставате и си тръгвате. Но ако филмът е добър, се чувствате напълно погълнати от него. Когато дават романтични сцени, се чувствате напълно погълнати от любовта на екрана. Чувствате щастие, когато главният герой целува главната героиня. Изпитвате радост от тази целувка. Когато той я изоставя за друга жена, изпитвате болката и скръбта, гнева, омразата…

Ако филмът е добре направен, напълно може да ви заблуди. Вие затова и ходите на кино. Хората обичат и да се плашат до смърт – като ходят на филми на ужасите. Ако филмът е направен добре, ви плаши до смърт. Почти. Ако е слаб, ако не е направен добре, изобщо не може да ви заблуди. „Хич не ме уплаши. Искам си парите. В този филм нямаше нищо плашещо. Искам си парите.“ Но ако излезете от киното, разтреперани, ужасени – „Беше смразяващ филм. Страхотен.“ Интересно е как хората ходят да харчат пари, за да се плашат. Да бъдат ужасени, да се страхуват. От филмите на ужасите се правят купища пари. Ние обичаме да потъваме в такива неща. В красотата, блясъка и възбудата. Войната е възбуждаща. Ходим на военни филми или на каубойски филми, защото стрелбата, убийствата, престъпленията, зверствата, изтезанията – всички тези неща са ужасно възбуждащи за ума. Когато видите нещо за зверство във вестника, си казвате – „О, трябва да прочета това!“ Изнасилване – „Чакай да видя!“ Убийство – „О!“ Насилието или сексът са възбуждащи. Възбуждат ума. Когато сте отегчени и сте в състояние на затъпяване, търсите вълнение, възбуда. Порнографията също е прераждане, нали? Търсите вълнението във възбудата от сексуалността. Или от насилието. Скандалите са възбуждащи. Четете за корумпирани хора – за известни хора, за политици, за филмови звезди… Не можем да устоим да не прочетем за ужасните неща, които са направили.

По време на скандала „Уотъргейт“ аз живеех в Тайланд. Майка ми ми писа тогава. Тя е много мила стара жена с много добро сърце. Тя каза: „Скандалът „Уотъргейт“ е нещо ужасно. От една страна е много обезсърчаващо и разстройващо за нас да осъзнаем цялата корупция в правителството. Но от друга страна е много вълнуващо, защото всеки ден има нов скандал. Всеки ден можем да очакваме нови разкрития.“ Ново разкритие на някой ужасен скандал. Това е вълнуващо, нали?

Такива са вестниците. Някои от лондонските вестници са направо противни. Пишат за най-изпадналите неща, които вършат хората, и ги превръщат в сензационна новина. Хората купуват вестниците и ги четат в метрото – погълнати от скандалите на други хора.

Забележете, че вълнението е много приковаващо вниманието, то е като вибрация. Неистовата вибрация на вълнението. Лесно е да бъдеш погълнат от нещо вълнуващо, нали? Много по-лесно е да бъдеш погълнат от интересен сериал, отколкото от нормалното си дишане, нали? Нужна е много работа да бъдеш погълнат от нормалното дишане. Но ако имахме телевизор и даваха нещо вълнуващо, всички щяхме да седим и нямаше да имаме никакъв проблем с концентрацията.

Но колкото нещо става по-монотонно и по-малко неистово, толкова повече се нуждае от усилия от наша страна, нали?  Защото вълнението има своя енергия, в която можем да бъдем погълнати. Ритъмът на вълнението има енергия, която може да ни погълне. Можем да бъдем енергизирани от вълнуващите условия около нас. Като да идете на футболен мач. На мачовете в Англия хората могат да станат ужасно възбудени и агресивни. Тълпите от хора са ужасно възбуждащи – като фестивала Марди Грас. Отивате сред тълпи хора, които правят вълнуващи неща. Или тълпа, която е тръгнала да убива някого. Агресията на тълпата трябва да е много възбуждаща. „Убий! Убий!“ Всички започват да крещят. Скоро започваш и ти да убиваш. И ужасно се възбуждаш.

Просто ви посочвам колко заразно може да е вълнението. И когато не сте осъзнати и не сте мъдри, лесно можете да бъдете въвлечени в такива неща. Защото те са много прелъстителни. Не можете да устоите. Ако нямате мъдрост, не можете да устоите. Тълпата просто ви засмуква. Войната е друго много възбуждащо нещо. Не в реалността, а в новините. И разбира се, в един филм за войната не ви показват грозотата на войната, освен ако не се опитват да разкрият именно това. Но това не са вълнуващите военни филми, които отивате да гледате – героите, атакуването на врага,  победата… Да, правят се филми и за грозотата на войната, но по принцип ходим на военни филми, за да се възбуждаме. Убийствата, зверствата, мъченията – всички тези неща възбуждат ума ни.

А какво успокоява ума? Анапанасати, да кажем. Дишането. Какво успокоява ума? Гледането на природата, нали? Гледането на небето. Гледайте небето понякога. Гледайте езеро, басейн с вода. Гледайте гора или гъсталак. Тези неща успокояват, усмиряват ума. Песнопенията успокояват ума или ритмите, които са монотонни, а не възбуждащи. Песнопенията успокояват ума. Не е като да влезете в бързия ритъм на джунглата. С него ще се възбудите. А в песнопението няма нищо възбуждащо.

С това исках да ви опиша и предложа начини за успокояване на ума, как да избягате от вълнението. Когато се приберете в домовете си след този ретрийт, ще почувствате как всичко въздейства на сетивата ви, защото вече сте развили спокойствие, което не бихте имали, ако бяхте живели в Берлин, Цюрих или в някой друг град. Когато сте далече, когато сте тихи и не говорите много, и не вършите вълнуващи неща, не сте въвлечени в романтични неща, а просто се отдавате на формата и наблюдавате ума и дъха си, в седеж, в стоеж, при ходене или легнало положение… Тук не се опитваме да се възбуждаме и стимулираме взаимно с интересни концепции или разговор. Слушаме, наблюдаваме, когато правим разни неща, ги правим за успокояване, а не за вълнение.

Когато се приберете в домовете си, в градовете, градовете са много вълнуващи места. Там има много по-бърза вибрация. Това е като да живеете в Читхърст няколко месеца и после да идете в Лондон. Усещате нещата със сетивата си в едно много по-ускорено движение. За зрителното съзнание нещата в Лондон изглеждат много по-хаотични и бързи. Можете да усетите как това се  отразява на ума ви. Защото умът ви е огледало и отразява – отразява Лондон. А Лондон не е особено спокойно място за пребиваване. Човек не отива в Лондон за спокойствието, а за вълнението.

Когато живеем живота си небрежно, когато живеем без мъдрост или разбиране, биваме улавяни в търсенето на начини за намиране на вълнение. Когато се отегчите, търсите възбуда. Когато възбудата ви дойде в повече, търсите унищожение. Попадате в капан. Ставате създание на навика – безпомощна жертва на съдбата. Безпомощна жертва на навиците. Обусловено създание. Също като кучетата на Павлов. Реагирате на звънчето. Обусловени сте да извършвате неща в зависимост от сигналите и стимулацията, докато не се събудите и не започнете да наблюдавате природата. Като правите добро, получавате добър резултат. Това е законът на камма. Като правите лошо, получавате лош резултат. Това става незабавно. Като живеете по-внимателно, по-отговорно, по-добронамерено, се чувствате по-щастливи, защото това е резултатът. Може би пак ще се случват нещастия, няма да избягате от болката и болестите, но няма нужда да си създавате скръб, отчаяние и безпокойство в ума. Трябва да се въздържате от въвличане в условия, които водят до тях.

Понеже сте се родили, тялото ви, като родено, неизбежно ще пожъне каммичния резултат на старостта, болестта и смъртта. Но когато разбирате това и вече не търсите идентифициране с тялото, а го разбирате, познавате го, тогава не очаквате друго и има умиротворение. Вие сте в мир с променящата се природа и каммичните предпоставки на човешкото тяло. Не настоявате да бъде другояче, а приемате това. Тогава, когато умираме, кое е това, което се преражда, ако не е желанието за нещо друго? Ако не е копнежът по ново раждане или за извършването на нещо? Ако сте в мир с умиращия процес на тялото си, какво може да се прероди? Защото тогава няма желание, има само осъзнатост, мъдрост, разпознаване, пускане, отдаване, освобождение от тежестта на човешкото тяло.

На мен ми звучи много хубаво. Когато мисля за своята смърт – ами то ще е много хубаво да умра. Не е нещо, от което се боя. Чакам го. Защото умира само това тяло. Достига края си, вече няма нужда да е живо, затова го оставяме да се разпадне, да се преустанови. Пускаме го. Тялото гние, разпада се, червеи влизат и излизат… Мисля, че това е много хубаво. (смее се)

Камма и прераждането не са някакви екзотични религиозни теми, а много практични начини за разглеждане на това как стоят нещата. Защото като човешки същества, ние трябва да се учим от настоящето, а не да правим догадки като какви ще се преродим в следващия живот. Това е загуба на време. Напусто мислене. Или пък да се опитвате да отгатнете какви сте били в предишния живот. „Имал ли си преживявания от минали животи, Аджан Сумейдо? Виждал ли си се какъв си бил в предишен живот?“ Не, нищо не знам за предишни животи. Но мога да правя догадки. Мога да стигна до много интересни хрумвания. Защото това е доста вълнуващо нещо за разсъждения. Но после си казвам – дори всичко това да е истина и аз да съм бил, да кажем, Наполеон…

Ето, сега си спомних, че в предишния живот съм бил Наполеон. Но какво си спомням? Спомням си… Имам спомени за онова време, когато съм бил император и т.н., и съм бил отговорен за толкова нещастие. Това биха били спомени от Франция от 1800 г., или от Русия. В този живот аз съм поживял доста години и имам спомени от него. Спомням си какво беше преди 40 години. Аз бях момче, учех в граматическото училище в Сиатъл, Вашингтон, в САЩ. Моето име беше Робърт и ходех на училище, което се казваше „Джон Мюър“. И когато бях 8-годишен, имах учителка, която се казваше г-ца Дипенброк. Това може да не впечатлява никого в сравнение със спомена за войната с Русия през 1812 г. Той би бил нещо чудно – би впечатлил всички. Да, аз бях Наполеон. Но това, което мога да си спомня, е как съм бил 8-годишният Робърт Джакмън в училище в Сиатъл, Вашингтон, то не впечатлява – „И какво от това?“

Общото и в двата случая е, че това са спомени, нали? Ако си спомням, че съм бил Наполеон, и си спомням, че съм бил Робърт Джакмън, това са спомени сега. Те се надигат тук и сега. Не ви трябва да знаете повече – те са просто спомени. Какво значение има дали името ви е било Наполеон, или Робърт Джакмън, или Сидни, или Рейчъл, или Савската царица? Освен впечатлението и стойността, която ние им даваме. Да си Наполеон е малко по-впечатляващо за повечето хора от това да си Робърт. Освен ако Робърт не е името на някоя нова рокзвезда. Може би тогава това име ще е по-впечатляващо от Наполеон. Единственото, което трябва да знаете, е, че споменът е спомен. Аз мога да помня предишни животи. По същия начин мога да помня какво е било преди 40 години. Спомени идват отпреди 30, 20, 10 години, от вчера!

Всички спомени са предишни животи. Живени са преди. И са спомени, които изплуват сега. Не ви трябва да знаете повече – само това, че споменът е спомен. Надига се и отминава и е не-аз. И после, какво ще се случи с мен в бъдеще, когато умра? Хората идват и казват: „Сторих ужасно нещо в живота си. Отговорен съм за това ужасно нещо. Какво ще се случи с мен в следващия живот? Какво мога да очаквам да ми се случи? В ада ли ще ида? Или ще се преродя в жаба или скакалец? Какво ще се случи с мен?“

Плашат се какво ще се случи, какво ще е наказанието, каква ще е ужасната съдба, която ги чака за това, че са сторили нещо лошо, някаква злина.

Можете да размишлявате по въпроса. Но резултатът от нещо лошо, сторено в миналото, е страхът, нали? Сега ви е страх. Не знаете какво ще се случи. А бъдещето винаги е неизвестното. Бъдещето е великото неизвестно. Бъдещето винаги ще е неизвестното. Несигурното, мистерията. Всичко от миналото можете да проектирате в бъдещето. И ние го правим непрекъснато, нали? Изпълваме бъдещето, празнотата на бъдещето с всякакви идеи и страхове, с фантазии. Но винаги го правим в настоящето. Това е търсене на прераждане в нещо – може би искаме да се накажем. Така е. Ние имаме силно желание да се наказваме за това, че сме сторили нещо лошо. И понякога умишлено търсим ситуация, в която ще бъдем наказани. Понякога хората много се разстройват, когато искат аз да ги накажа. Аз, в качеството си на авторитет, едва ли не трябва да ги шляпам отзад. В Читхърст, когато някой стори нещо лошо, аз трябва да ида и да кажа – „Ти! Ти си много лош и палав, и трябва да бъдеш наказан.“ Някои хора действително искат да правя това!

Но това е много незряло, нали? Детинско е, вместо да се разпознае и да се разбере, и да се пусне. Това, второто, изисква мъдрост, нали?

Стремлението към нибана не е за деца, за малки създания, които имат нужда от шляпане, гълчане, побутване… Децата имат нужда от тези неща, защото нямат мъдрост. Трябва да бъдат водени и насочвани. Те имат нужда от такъв тип подкрепа. Но когато се развиваш духовно, трябва да развиеш крепкостта на собствения си ум. Не можеш да очакваш някой друг да го стори вместо теб или някой друг да ти каже какво да правиш, или да те нашляпа по дупето, когато си лош, или да те похвали, когато станеш просветлен. И това го има – искаме някой да ни каже: „О, да, ти си просветлен! Браво на теб! Ти успя!“ И щом го казва, трябва да е вярно. Но пак имате нужда от някой друг, който да ви каже какво сте, нали? Или да ви каже какво не сте.

Медитацията е истинско балансиране в знаенето, в знаенето на истината отвъд съмнението и в това да бъдем отговорни за начина си на живот, не защото се боим, че някой ще ни нашляпа, ако не го правим, а защото така е правилно. Защото разбираме закона за камма и прераждането. И знаем как да живеем и как вещо да използваме условията, в които се намираме, които още са с нас – разбирайте телата и умовете ни.

Просветлението не е нищо повече от порастване. Да бъдем зрели човешки същества. Съвършенството на човешката камма е просветлението. То е за човешките същества и означава съзряване, баланс. Да бъдем отговорни, да бъдем морални, отговорни, мъдри човешки същества. Вече да не търсим места и хора – „Искам някой да ме обича!“ Това е силно, нали? „Искам някой да ме обича.“ И понеже не можем да намерим това у другиго, искаме Бог да ни обича. „Аз вярвам в един Бог, който ме обича. Бог ме обича. Друг не ме обича, но Бог ме обича.“ Но това пак е незряло, нали?

Искаме любов от отвън, от някого другиго. Много религии обслужват това ниво на емоционално развитие – на детето, нали? Бог ви обича, ако правите добрини, и се ядосва, ако правите лоши неща. Когато сте лоши, отивате в ада, когато сте добри, отивате в рая. И вие правите добро, мислейки си, че ако правите лошо, Бог ще ви накаже и ще ви изпрати в ада. Един вид, правите добро, защото се боите да не идете в ада, а не защото така е правилно.

Това е мъдростта на израстването, на съзряването, на изпълването и усъвършенстването на човешката камма. Виждате, че просветлението е нещо много практично, не е е отнесено и фантастично. Нещо, което всеки от нас може да направи. Нещо, на което всеки от нас е способен – да бъде буден. Когато сме зрели и балансирани, ние можем да обичаме, нямаме нужда да бъдем обичани от другиго. Когато си мъдър, просто обичаш. Не очакваш да го получиш от някого другиго. Когато си дете, се нуждаеш някой друг да ти даде любов. Когато си емоционално незрял, трябва да я получиш от някакъв външен източник, защото още не можеш да се обичаш. Не можеш да даваш любов. Трябва да се опиташ да я получиш от нещо друго, от Бог, от друга личност. Но когато си зрял и балансиран, можеш да обичаш. Хубаво е да бъдеш обичан от другите, но не е задължително. Не изискваш това от другите. Не обикаляш наоколо с думите – „Моля ви, обичайте ме.“ Вече нямаш нужда да бъдеш обичан, защото човек може да обича, когато има мъдрост. Това е зрелостта на човешкото същество, нали? Баланс, зрялост… И в това няма прераждане. Любовта е естествено излъчване от мъдростта. Естествен начин на свързване с другите, когато има мъдрост. Когато няма мъдрост, имаме склонността вечно да разваляме нещата с похот, обсебване, ревност, страх от отхвърляне – всички тези неща. Те развалят всякакъв вид любов, която сме в състояние да генерираме от собствения си живот, освен ако не обичаме мъдро, не обичаме посредством мъдростта, а не посредством желанието.

Аджан Сумейдо

КРАЯТ НА СВЕТА Е ТУК

Лунг Пор Сумейдо

Адаптирано от Дамма беседа в манастира „Амаравати”, 30 август 2008 г.

Днес е новолуние, половината от Васата е отлетяла. На моята възраст времето върви по-бързо от преди. Но времето е илюзия. Ние говорим за Дамма, акалика (безвремева) Дамма, безвремева действителност. Обичам да използвам думата „действителност” за Дамма. Казвам я заради рефлексията (осъзнаване и изследване), вземаме думите и им даваме повече смисъл, повече сила от тази на английските думи, които вече знаем. Обикновено думата „действителност” в смисъл на „изправи се срещу действителността” касае светските проблеми. Но „действителният свят” на обществото не е действителен. Не се опитвам да звуча доктринално, просто ви водя към рефлексия на думата Дамма. Да приемем убежище в Даммата е да приемем убежище в действителността.
Когато практикуваме осъзнатост, трябва да използваме тези Четири Благородни Истини. Даммасакапаватана Сутта, която пяхме тази вечер е идеален инструмент. Тоест да я използваме за прозрение, не просто да я запаметяваме и да я пеем, а да я използваме като инструмент: да я прилагаме към нашето преживяване, към страданието, причините, преустановяването и пътят на нестрадание. Будата го направил дори още по-просто от Четирите Благородни Истини: той казал: „Аз уча за две неща, за страданието и за края на страданието.” Забележете, че той взима едно обикновено човешко преживяване, страданието, или дука, и просто го посочва. Не прави метафизични изявления, че природата на действителността е страдание и че в действителният свят има само нещастие. Той говори само за две неща: за страданието и за края на страданието.
Краят на страданието е тук – соча сърцето си, или чита, както го наричат в Тайланд. Луанг Пор Ча казваше: „Страданието свършва тук” и посочваше сърцето си. Или „Краят на света е тук.”
Можем да се почувстваме застрашени, бидейки самана, защото често пъти ни критикуват, че не живеем в „реалния свят” с неговите борби, че живеем в някакъв илюзорен свят. Но както знаете това не е действителният свят. Но е светът, все пак. Такъв е светът, естеството на обусловените феномени е променящо се, нестабилно и несигурно.
Подобно разглеждане е рефлексия, начин да използваме нашата яснота да посочим обусловените феномени, които ние наричаме петте канди. В ученията си имаме този спретнат малък пакет от пет канди, с който да работим. Това опростява всичко, защото обусловените феномени са безкрайни в своето разнообразие. Човешкото тяло е условие, феномен. Тук започваме да гледаме на тялото си не от перспективата на културните норми или спомени, а по този много директен начин: рупа канда (форма) е това. Не е необходимо да търсим нечия друга рупа канда, тук има една, която непрекъснато преживявам. Този тип рефлексия включва изместване от личното местоимение, от идентификацията, и има просто забелязване на едно условие, на феномен, който преживявам в този момент: тази рупа канда. И усещането е такова. Петте канди осигуряват целесъобразни способи за изследване на феномените от грубото ниво на физическата форма до изтънченостите на чувството и съзнанието, спомените, емоцията и целия спектър от обусловени феномени, който изпитваме.
Както винаги, окуражението за тази Васа е да изследвате опитностите си по този начин. Каквото и да се случва, няма значение, времето или проблемите, или които и да е условия. Ние можем да ги превърнем в проблеми и да се обезпокоим и разтревожим, и натъжим, защото условията не винаги са такива, каквито искаме. Ние искаме определени условия, не искаме други условия. Това е относно условията. Но това, към което ви насочвам е начин, по който да разглеждате обусловените феномени, наблюдение, при което вече не се опитвате да ги тълкувате, а просто ги разпознавате. Действителността на обусловените феномени е, че те са безличностни и се променят. Независимо колко силно чувстваме, че нашите емоции са наши, те са празни. Чувството „Аз съм наранен, защото не съм оценен” е празно условие. Няма душа, няма ядро, няма субстанция, няма есенция. Когато го изследвате от това ниво на осъзнаване, виждайки го празно, не го гоните или отричате – това би било даване на някаква оценка. Вместо това просто разпознавате чувството като чувство; това е съзнанието, пробудено за Дамма, за действителността. Толкова е просто.
Всички знаем това учение. Повечето от нас от години са с него и използват тази формула. Тези Пали учения са вещи способи за изследване на реалността; за проникване през делюзиите, обусловеното, привързването към обусловените феномени. Всичко, всяко условие, било то щастие или нещастие, ни отвежда към необусловеното – ако му позволите. Дали сте щастливи или тъжни, дали получавате това, което искате, или не – всичко е надигащи се условия, които се преустановяват. Всички те се преустановяват в необусловеното.
Амата-дамма е реалност. И отношението на амата-дамма, или на необусловеното към обусловеното не е на осъждане. Всичко, всяко условие е родено и се преустановява в необусловеното. Не казваме, че обусловеното е по-низше от необусловеното; така функционира мислещият ум. Използването на тези определения не е, за да вземаме страни: „Аз съм за необусловеното, не мога да се занимавам с обусловеното”. Използваме ги, за да можем да знаем, да различаваме обусловеното такова, каквото е, и да разпознаваме действителното. И това е необичайно просто. Или може би е обичайно просто. Необичайното е крайно, нали? Но вие ме разбирате: говоря за простотата.
Забележете, че личността е сложно нещо. Моята личност има нагласата да прави всичко сложно. От години я наблюдавам, наблюдавам как в момента, в който бъда уловен в чувства и желания, любови и омрази, предпочитания, мнения и становища… светът се надига. И той е един сложен свят, пълен със страхове и оплаквания, и разочарования.
Емоционалното състояние изглежда по-реално от всичко друго, нали, когато бъдем уловени в чувствата си. То ни превзема, можем да сме напълно поробени от емоциите си. И тук тази вейдана, саня, санкара и кандите на чувството, перцепцията и формациите могат да се използват за наблюдение. Забележете как можем да осъзнаваме всичко това, щастието и нещастието, на аза, на моите. Моите чувства и това, което Аз искам.
Това, което съзнава мен, не съм аз. Това твърдение не трябва да се взема за някакво доктринално учение, то е окуражение за изследване. Открийте: това, което съзнава, е чисто, съзнателно, различаващо… а „аз” зависи от мисленето. За да стана личност, да стана аз, аз трябва да мисля за „аз”. Ако продължите да изследвате, проверявате и разглеждате по този начин, цялата илюзорна структура, привързването към обусловените феномени започва да се разпада, вече не е достоверна, не е убедителна. Защото е илюзорна. В нея няма същност, в нито една от петте канди няма лична същност или ядро, или душа, или специално нещо, което е само мое. Будата е знаенето, способността, която ние всички имаме да познаваме действителността. Мисленето е човешко творение, към което сме прилепнали. Привързани сме към мислите си, към вижданията и перцепциите. Нашите спомени. Те са много убедителни, защото това аз, аз, аз може наистина да ни погълне. Аз като личност, аз като мъж, аз като американец, аз като 74-годишен, аз като бикху… и все пак аз е празно.
Когато наблюдавате по този начин, това, което наблюдава това чувство на аз не е осъдително – не казва, че е погрешно да мисля като аз – но то знае, има различаване, разпознаване, че ако се привържа и следвам това чувство на аз и мое, докъде ще стигна? Всеки път до страдание. До сложни, безкрайни проблеми, трудни сцени, страхове, отхвърляне, разочарования.
Навлязох в монашеския живот много идеалистичен по отношение на будизма, монашеството и горската традиция. Но всяка условност ме е разочаровала по един или друг начин.. Това е природата на условията, нали? Всички са разочароващи. Дори като получа каквото искам, това не е достатъчно. Това не е критика към условността на монашеството, а разпознаване какво може да направи идеализма, какво привнасяме в този живот и защо толкова много хора си тръгват от него. Защото е разочароващ на „аз” ниво. Аз не получавам каквото „Аз” искам от него, от его нивото.
Не беше това, което очаквах. Исках нещо друго. Но целият смисъл на тези Четири Благородни Истини е да видим природата на искането. Искане на нещо, което нямате, или неискане нещата да бъдат по начина, по който са – сляпото привързване винаги ви отвежда в страданието. Това не трябва да се вярва, трябва да се изследва. Да бъде видяно от вас самите, да бъде разбрано от вас. Никой друг не може да ни направи просветлени или да познае действителността вместо нас. Но може да ни я посочи: това правят ученията на Будата, те са показатели към действителността.
Животът е кратък. Не похабявайте живота си, когато имате възможността да използвате тази опитност, това раждане, тази рупа канда, тази самоличност, която имате, любовите и омразите, и чувствата, петте канди и аятани (сетивни органи), които изпитвате сега, да ги използвате за пробудено различаване. Ние не сме тук да да се опитваме да направим нещата хубави или да имаме каквото искаме. Това е предизвикателството на живота на един самана.
Като будистки монаси и монахини, ние сме самани, просещи милостиня, което означава, че се поставяме на ръба, разчитаме на добрата воля на другите хора. Щеше да е различно, ако бяхме свещеници с права да контролираме или доминираме над мирянската общност. Помнете, просещи милостиня, ние всъщност сме просяци. Поставяме се на самото дъно на социалната стълбица. Нямаме пари, дори не можем да отглеждаме собствена храна – за храна, подслон, дреха или лек, ние изцяло зависим от добрата воля и добрината на мирянската общност. Но не приемайте това лично. Аз не казвам, че ние сме толкова чисти и добри, като правим това. И все пак то е проява на смелост, нали? Ние жертваме живота си. Поемаме риск. Винаги е по-добре да имаш пари в банката, собствена къща, да си сигурен, че ще се отнасят с теб добре и ще те оценяват, че нещата са сигурни и обезпечени. Разгледайте сега какво е просещият милостиня. Животът му е на карта.
Колко от вас ще останат тук, когато икономиката се разпадне, и ще рискуват? Толкова неща вземаме за даденост, това е един добре поддържан манастир. Но подкрепата на този манастир идва от добрата воля на мирянската общност в една благоденстваща страна. В известна степен това ни глези. Можем да го вземем за даденост и да забравим това чувство на благодарност – катану. Можем да започнем да мислим какво искам „аз” по един светски начин. Природата на този живот на просия е несигурност. Ние се отказваме от правата си. Но имаме морални права: Петте Предписания, или Осемте, или Десетте, или Виная. Имаме правото да определим дали да живеем в ограниченията на поведение и реч, в рамките на приетата условена структура. И това по-скоро са задължения, отколкото права, изпълняване на задължения в структурата на Виная. Поне такава е уговорката, така играем тази игра, с цел да не създаваме повече илюзии за себе си или света, а да прозрем през илюзиите. Животът на самана е живот на отказ, както Втората Благородна Истина е пускането на желанието. Не е отхвърляне на нещо, не е самоубийство, не е съпротива, не е отричане или потискане – а е пускане (letting go). То е отпускане на слепия навичен захват на петте канди. Животът на самана е на отказ, не на постигане. Ние се осланяме на Буда-Дамма-Санга.
Просто исках да посоча, че нашият живот тук не е за социалните ценности на днешния ден. Той е за освобождение от делюзията, за събуждане за реалното. Реалното не е нещо, то е нищо. Не е явление. Не можете да мислите за него, не можете да му създадете образ. Затова ние говорим за необусловено, неродено, несътворено, безформено. Анатта (не-аз), нирода (преустановяване), нибана (освобождение). Ако се опитате да мислите за тези думи, няма да стигнете до никъде. Умът ви спира, и нищо. Затова не може да разочароващо, защото ако очакваме нещо от медитативната практика, някакво Просветление или ярки светлини, или разтърсващи света преживявания и не ги получим, тогава ще бъдем разочаровани. Защото очакването е друг тип желание, нали? Искам нещо. Прочетох го в една книга: вселената потреперила  когато Будата достигнал просветление  И си седим ние и чакаме някакво разтърсващо земята преживяване… и дори да изпитаме нещо такова, то нищо не означава, докато не проникнем, не прозрем реалността с мъдрост. А реалността не трепери, не се тресе, а е тук и сега, реална е. Познаваема е, различаема.
Можем да използваме тези думи, Третата Благородна Истина е за „осъзнаването”, „осъществяването” или „разпознаването” на необусловеното. Защото когато дука спре, не е като унищожение, а е това то – реалността. Когато дука спре, има реалност. Когато пуснем дука, когато пуснем петте канди, тогава в тяхната природа е те да се преустановят, но реалното остава, въпреки прекратяването на условията. Ако не оценяваме това, макар условията непрекъснато да се преустановяват, ние не забелязваме, защото винаги търсим нещо друго. Винаги сме в следващото прераждане – опитност, в следващата причина, в следващия проблем. Да правим нещо повече, да постигнем нещо, да медитираме повече или да не медитираме… има всякакви становища и мнения.
В наши дни има голям интерес към Адвайта Веданта. Защото в Адвайта не се занимавате с Виная. Според Адвайта учителите най-важното е да си осъзнат. Това е вдъхновяващо, не се споменава Виная и дори религиозните условности не са нужни. Това може да е привлекателно. Но това, което аз научих от нашия стил, от тази много ортодоксална теравадинска будистка традиция, Дамма-виная, е, че тя ни дава форма, с която да работим, от която да се изтласкваме, граници, в които егото ни да е предизвикано. Живеейки в нейните граници, ние можем да се съпротивляваме, да не ни харесва или да се привържем към тях; виждаме, че човек може да се бунтува или да се институционализира в структурата. Но смисълът е да я използваме съзнателно като инструмент за рефлексия и изследване на природата на дука.
От тази гледна точка, Дамма ученията на Будата в Пали Канона са блестящи. Имаме тези вещи инструменти за ползване като патича самупада (обусловеното възникване) или Четирите Благородни Истини, пречките и етапите, и списъци като индриите (менталните фактори) са блестящи способи за използване на ученията не за вкопчване или отхвърляне, а за разглеждане на нещата от различен ъгъл, подчертаването им, за да можем да ги изследваме и видим. И това ни дава общ речник за обсъждане на Дамма, за споделяне на тази възможност за освобождаващо прозрение с другите. Затова Буда-Даммата е просъществувала толкова дълго, 2551 години: защото има установена практика, която я предава. Която може да бъде наследена и предавана от едно поколение на друго. Будисткото учение е запазено в своята чистота. Дамасакапаватана Сутта е несравнима по отношение на умелост и прецизност, на едно конвенционално ниво за използване на изследването за пробуждане. Взимаме нещо толкова обикновено – страданието – и чрез изследване виждаме неговите причини и преустановяване и осъществяваме не-страдание.
Тази реалност, в която сме, е изнервящо преживяване. Така е да си роден човек на тази планета. Не е, за да си умиротворен, щастлив и блажен. Остаряваш, разболяваш се, виждаш как светът се променя, трябва да понасяш всякакви страхове и невежество, конфликт, нечестност и т.н. Това е светът, светът на сетивата: свят на раждане и смърт. Но чрез практиката нашата връзка със света става връзка на познаване, а не на раждане в него миг след миг, отново и отново. Локавиду (епитет за Будата) означава „познаващият света”.
Това е практиката, за която сме тук, в „Амаравати”. Само тя ме интересува. От опит знам, че това е правилно, добро и освобождаващо. Можем да разглеждаме и изследваме, и действително да започнем да разбираме природата на ума, природата на съзнанието. Не чрез това, което ни казват психолозите и съвременната наука. Ние имаме съвършените инструменти в Пали Канона за изследване на природата на ума.
Това е предназначението на манастира „Аамаравати”. Той е една прекрасна възможност. За пробудено изследване на Дамма. Не сме тук да се чувстваме удобно и в безопасност; поемаме риск, поставяме се на ръба. Този манастир е добре поддържан – не обикалям навън да моля хората да ни подкрепят. Не обикалям в опити да обръщам хората във вярата ни. Манастирът сам генерира подкрепата си от Даммата. Това са натрупаните добродетели на Будата и неговите учения, които ние изпитваме сега Разглеждането на това може да ни помогне действително да оценим тази възможност.

ПРЕЧКИТЕ И ТЯХНОТО ПРЕУСТАНОВЯВАНЕ

Слушайки навътре в себе си, започваме да разпознаваме шепнещите гласове на вината, угризението и желанието, ревността и страха, страстта и алчността. Понякога можете да чуете какво казва страстта: „Аз искам. Трябва да имам, трябва да имам. Искам. Аз искам!” Понякога дори няма обект. Можете да изпитвате страст без обект и затова си намирате обект. Желанието да получите нещо. „Аз искам нещо. Искам нещо. Трябва да имам нещо. Искам…” Можете да чуете това, ако се заслушате в ума си. Обикновено си намираме обект на страстта, какъвто е секса, или можем да прекараме времето си във фантазии.

Страстта може да добие формата на търсене на нещо за ядене, или на нещо, в което да потънете, на нещо, което да станете, или на нещо, с което да се слеете. Страстта винаги дири, винаги търси нещо. Може да е привлекателен обект, разрешен за монасите, като хубава роба или купа за просия, или някоя вкусна храна. Можете да видите влечението да го желаете, да го докоснете, да се опитате да го получите по някакъв начин, да го притежавате, да го владеете, да го направите мой, да го консумирате И това е страст, това е сила в природата, която трябва да разпознаваме; не да я заклеймяваме и да казваме: „Аз съм ужасен човек, защото изпитвам страст.” – защото това пак е подсилване на егото, нали? Като че ли не можем да имаме страст, като че ли има човешко същество, което да не е изпитвало желание за нещо!

Това са условия в природата, които трябва да разпознаваме и виждаме; не посредством заклеймяване, а посредством разбирането им. По този начин добре опознаваме движението на страст в ума ни, движението на алчност, на диренето на нещо – и на желанието да се отървем. И на това можете да сте свидетели – на желанието да се отървете от нещо, което имате, от някаква ситуация или от самата болка. „Искам да се отърва от болката, която имам. Искам да се отърва от моята слабост, искам да се отърва от затъпяването, искам да се отърва от неспокойството, от страстта си, искам да се отърва от всичко, което ме дразни. Защо Господ е създал комарите? Искам да се отърва от вредителите.”

Чувственото желание е първата от пречките (ниварана). Омразата е втората, умът ви е обладан от не-желание, от дребнави раздразнения и неприязън и вие се опитвате да ги унищожите. Това е препятствие за менталното ви зрение, това е пречка. Не казвам, че трябва да се опитваме да се отървем от тази пречка – това е омраза – а да я познаваме, да познаваме двигателя й, да я разбирате, докато я преживявате. Тогава разпознавате желанието да се отървете от някои неща у себе си, желанието да се отървете от някои неща около вас, желанието да не бъдете тук, желанието да не бъдете живи, желанието вече да не съществувате. Затова обичаме да спим, нали? Тогава за известно време можем да не съществуваме. В сънното съзнание ние не съществуваме, защото го няма същото това чувство на аз съм жив. Това е унищожение. Някои хора обичат да спят повече, защото живеенето е твърде болезнено за тях, твърде скучно, твърде неприятно. Изпадаме в депресия, изпълваме се със съмнение и отчаяние и имаме склонност да намираме бягство в съня, като така се опитваме да унищожим проблемите си, да ги изгоним от съзнанието си.

Третата пречка е сънливостта, летаргията, застоя, леността, апатията. Склонни сме да реагираме на това с омраза. Но то също може да бъде разбрано. Застоят може да се опознае – тежестта на тялото и на ума, бавното, отпуснато движение. Наблюдавайте омразата към това, желанието да се отървете от него. Наблюдавате чувството на притъпеност в тялото и ума. Дори познанието за застоя се променя,  неудовлетворително е и е не-аз (анича, дука, анатта).

Неспокойството е обратно на застоя; то е четвъртата пречка.  Вие изобщо не сте затъпели, не сте сънливи, а сте неспокойни, нервни, тревожни, напрегнати. И отново, може да няма конкретен обект. За разлика от чувството на желание за сън, неспокойството е много по-обсесивно състояние. Искате да правите нещо, тичате насам, правите това… правите онова… говорите, обикаляте, препускате обикаляйки… И ако за малко трябва да седнете неподвижни, когато сте неспокойни, се чувствате като в затвор, като в клетка; всичко, за което си мислите, е да скочите, да се втурнете, да вършите нещо. И това можете да го наблюдавате, особено когато сте ограничени във форма, в която не можете да следвате неспокойството си. Робите, които бикхусите носят, не са пригодени за скачане по дървета и люлеене по клони. Не можем да отреагираме тази скоклива наклонност на ума, затова я наблюдаваме.

Съмнението е петата пречка. Понякога нашите съмнения могат да изглеждат много важни и ние обичаме да им отдаваме много внимание. Ние сме много заблудени за качеството им, защото то изглежда толкова солидно: „Някои съмнения са тривиални, да, но това е Важно Съмнение. Трябва да знам отговора. Трябва да бъда сигурен. Трябва със сигурност да знам – да правя ли това или да направя другото? Правилно ли го правя? Да ходя ли там, или да остана тук още малко? Губя ли си времето? Губя ли си живота? Будизмът верният път ли е, или не е? Може би не е вярната религия?” Това е съмнението. Можете да прекарате остатъка от живота си в тревоги дали да направите това или онова, но едно можете да знаете – че съмнението е условие на ума. Понякога това може да е много неуловимо и заблуждаващо. В нашата позиция на „този, който знае”, ние знаем, че съмнението е съмнение. Дали е важно, или тривиално, то е просто съмнение, и толкова. „Дали да остана тук, или да ида някъде другаде?” Това е съмнение. „Да изпера ли дрехите си днес, или утре?” Това е съмнение. Не е много важно, но ето, следват и важните. „Постигнал ли съм вече „Влизане в Потока”? И какво е това „Да навлезеш в Потока” все пак? Аджан Сумейдо арахант ли е? Има ли араханти в наше време?” После идват хора от други религии и казват: „Вашата е погрешна, нашата е вярна!” И вие си мислите: „Може би са прави. Може би нашата е погрешна.” Това, което можем да знаем, е, че това е съмнение. Това означава да бъдем знаенето – да знаем това, което можем да знаем, да знаем, че не знаем. Дори когато сте невежи за нещо, ако сте наясно с факта, че не знаете, тогава тази яснота е знание.

Това е да бъдем знаенето, да знаем това, което можем да знаем. Петте Пречки са ваши учители, защото те не се вдъхновяващите, сияйни гурута от книжките с картинки. Те могат да са много тривиални, дребнави, глупави, досадни и обсесивни. Блъскат ни, ръчкат ни, не спират да ни бутат долу, докато не им отдадем нужното внимание и разбиране, докато вече не са проблеми. Затова човек трябва да е много търпелив, трябва да имаме цялото търпение на света и смирението да се учим от тези пет учителя.

И какво научаваме? Че това са просто условия на ума; надигат се и отминават, неудовлетворителни са и са не-аз. Понякога човек има много важни послания в живота си. Ние сме склонни да вярваме на тези послания, но това, което можем да знаем, е, че това са променящи се условия: и ако търпеливо издържим, тогава нещата автоматично се променят, от само себе си, и ние имаме отвореността и яснотата на ума да действаме спонтанно, а не да реагираме на условия. Само с голо внимание, с осъзнатост, нещата си отиват от само себе си, не е нужно да се отървавате от тях, защото всичко, което започва, свършва. Няма от какво да се отървавате, само трябва да сте търпеливи с тях и да позволите на нещата да поемат по естествения си курс на преустановяване.

Когато сте търпеливи, позволявайки на нещата да се преустановят, тогава започвате да познавате преустановяването – тишина, празнота, яснота – умът се изчиства, неподвижност. Умът още е изпълнен с живот, не тъне в забрава, не е потиснат или заспал, и вие можете да чуете тишината на ума.

Да позволим преустановяването означава да бъдем много внимателни, много нежни и търпеливи, много смирени, да не вземаме страна на нещо – на добро, лошо, удоволствие или болка. Нежното разпознаване позволява на нещата да се променят според тяхната природа, без намеса. Тогава се научаваме да се отвръщаме от търсенето на вглъбяване в обектите на сетивата. Намираме нашия мир в празнотата на ума,  в яснотата му, в тишината му.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ДА СЛУШАМЕ МИСЛИТЕ

При отварянето на ума, или „пускането  – letting go” насочваме вниманието само към наблюдението, или ставаме мълчаливият свидетел, който е наясно какво идва и си отива. С тази випасана (проникновена, или осъзната, медитация) ние използваме трите характеристики на анича (промяната), дука (неудовлетворението), анатта (безазовостта), за да наблюдаваме менталните и физическите феномени. Освобождаваме ума от сляпото потискане, така че ако бъдем обладани от каквито и да е тривиални мисли или страхове, или съмнения, тревоги или гняв, не се налага да ги анализираме. Не трябва да осмисляме защо ги имаме, само ги правим напълно съзнателни.  Ако действително ви е страх от нещо, съзнателно се страхувайте.  Не бягайте от това чувство, а забележете склонността да се опитвате да се отървете от него.  Извикайте в съзнанието си това, от което се страхувате, мислете го съвсем целенасочено и се заслушайте в мисленето си.  Това не е за анализиране, а до довеждане на страха до неговата абсурдност, където става толкова нелеп, че можете да разсмеете. Заслушайте се в желанието, в лудото „Искам това, искам онова, трябва да имам, не знам какво ще правя, ако нямам това,  искам онова…”  Понякога умът направо крещи – „Искам това!” – и вие можете да го чуете.

Чел съм за конфронтации, където си крещите едни на други, казвате си всякакви потискащи неща на ум, това е вид катарзис,но му липсва мъдра рефлексия. Липсва му вещината да слушате това крещене като условие, а не като „да му отпуснеш края” и да кажеш всичко, което мислиш. Липсва му тази стабилност на ума, която е склонна да изтърпи най-ужасните мисли. По този начин ние не вярваме, че това са лични проблеми, а ментално извеждаме страха и гнева  до абсурдна позиция, където те се виждат просто като естествена прогресия на мисли. Умишлено мислим всички неща, които се страхуваме да мислим, но от сляп порив, а действително ги наблюдаваме и слушаме като условия на ума, не като лични провали и проблеми.

В тази практика започваме да пускаме нещата. Не е нужно да се ровите и да търсите конкретни проблеми, просто когато нещата, по които смятате, че сте вманиачени, продължат да се надигат, да ви тормозят, вместо да се опитвате да ги махнете, ги изкарайте още по-наяве.  Умишлено ги конкретизирайте като мисъл и слушайте, сякаш слушате някой, който говори от другата страна на оградата, някоя стара баба клюкарка: „И направихме това, и направихме онова, и после направихме това и направихме онова…” И тази стара баба не спира да дрънка! Практикувайте слушането на това като на глас, а не го съдете, казвайки: „Не, не, дано това не съм аз, това не е истинската ми природа.”, нито пък се опитвайте да го заглушите с думите: „Ах, ти, стара чанто, така искам да те няма!” Ние всички имаме това, дори аз имам тази склонност. Тя е просто едно условие в природата, нали? Не е личност. Тази дуднеща склонност у нас – „Толкова се бъхтя, няма благодарни” – е условие, не човек. Понякога, когато сте сърдити, никой не може да направи нищо правилно – дори да го прави правилно, пак е неправилно. Това е друго условие на ума, не е човек. Сръдливостта, сърдитото състояние на ума, е познато като едно условие: анича – то се променя, дука – неудовлетворително е; анатта – не е човек. Има го страха какво ще си помислят другите за вас, ако закъснеете: успали сте се, влизате и започвате да се тревожите какво си мислят всички други за закъснението ви – „Мислят, че съм мързелив.” Тревогата какво мислят другите е условие на ума. Или пък ние винаги сме навреме, но някой друг закъснява и ние си мислим: „Той винаги закъснява. Не може ли поне веднъж да е точен!” Това също е просто друго условие на ума.

Изкарвам това в пълното съзнание, тези тривиални неща, които просто можете да бутнете настрана, защото са така тривиални, а човек не иска да се занимава с тривиалностите на живота; но когато не се занимаваме, всичко това става потиснато и се превръща в проблем. Започваме да изпитваме безпокойство, изпитваме ненавист към себе си или към другите хора, или се депресираме; всичко това идва от отказа да позволим на условията, тривиалностите или страшните неща да станат съзнателни.

После, имаме съмняващото се състояние на ума, никога не сме съвсем сигурни какво да правим: има страх и съмнение, несигурност и колебание. Умишлено изкарайте наяве това състояние на несигурност просто за да сте спокойни с това състояние, в което е умът, когато не сте се хванали за  нещо конкретно. „Какво да правя, да остана ли, да си тръгна ли, да направя ли това, или да направя онова, анапанасати ли да правя, или випасана?” Вижте това. Задайте си въпроси, на които не може да се отговори като: „Кой съм аз?” Забележете това празно пространство преди да започнете да го мислите – „Кой?” – просто бъдете нащрек, затворете очи и точно преди да си помислите „кой”, погледнете – умът е съвсем празен, нали? После „Кой съм аз?”, и после пространството след въпросителната. Тази мисъл идва от празнотата и отива в празнотата, нали? Когато сте уловени в мисленето по навик, не можете да видите надигането на мисъл, нали? Не можете да видите, можете само да уловите мисъл, след като осъзнаете, че мислите; затова започнете умишлено да мислите и уловете началото на една мисъл, преди да започнете да я мислите. Взимате умишлени мисли като „Кой е Будата?” Умишлено мислете това, за да видите началото, формирането на мисълта и края й, и пространството около нея. Виждате мисълта и концепцията в перспектива, а не просто реагирате на тях.

Да кажем, че сте ядосани на някого. Мислите си: „Така каза той, каза това и после каза онова, и после направи така, и не го направи правилно, и всичко обърка, толкова е себичен… и после аз помня какво направи той на еди кой си, и после…”  Едно следва друго, нали така? И вие сте уловени в това едно, следващо другото, мотивирани от ненавист. Затова вместо да попадате в целия този поток от асоциирани мисли и концепции, умишлено мислете: „Той е най-себичният човек, когото съм виждал.” И после край, празнота. „Той е гнило яйце, мръсен плъх, и направи това, и направи онова” и виждате, че това е доста смешно, нали? Когато за първи път отидох в Уат Па Понг, у мен се надигаха огромен гняв и ненавист.  Чувствах се толкова раздразнен понякога, защото така и не знаех какво става, и не исках толкова да се съобразявам, колкото трябваше, направо пара излизаше от мен.  Аджан Ча имаше навика да говори по два часа и коляното започваше ужасно да ме боли.  И ме налитаха мисли от рода: „Защо никога не спираш да говориш? Мислех, че Дамма е нещо просто , защо му трябват два часа, за да каже нещо?” Станах много критичен към всички и тогава започнах да разглеждам това и да се слушам – как се ядосвам, как ставам критичен, гаден, негодуващ – „Не искам това, не искам онова, това не ми  харесва, не разбирам защо трябва да седя тук, не искам да се занимавам с тази глупост, не знам… „ и т.н., и т.н. И си мислех: „Това добър човек ли е, дето си говори тези неща? Такъв ли искаш да бъдеш – това нещо, дето винаги се оплаква и критикува, и все намира грешки, такъв човек ли искаш да бъдеш?” „Не, не искам да бъда такъв.”

Но трябваше да направя това напълно осъзнато, за да го видя, а не просто да повярвам в него. Чувствах се много праведен, а когато се чувстваш праведен и възмутен, и чувстваш, че другите грешат, тогава лесно можеш да повярваш на такива мисли като: „Не виждам никаква нужда от това, в крайна сметка Будата е казал… или Будата никога не би позволил това, Будата… Аз знам какво е будизма!” Дайте на това осъзната форма, където можете да го видите, направете го абсурдно, и тогава имате перспектива върху него и става забавно. Можете да видите цялата комедия!  Вземаме се на толкова сериозно: „Аз съм толкова важен човек, животът ми е толкова ужасно важен, че трябва да съм крайно сериозен във всеки един момент. Проблемите ми са толкова важни, толкова ужасно важни; трябва много време да се занимавам с проблемите си, защото са толкова важни.” Човек се мисли някакси за много важен, затова го мислете, умишлено го мислете: „Аз съм много важен човек, моите проблеми са много важни и сериозни.” Когато си мислите това, звучи смешно, звучи глупаво,защото действително си давате сметка, че не сте ужасно важни – никой от нас не е. И проблемите, които правим от живота, са тривиални неща. Някои хора могат да си съсипят живота, създавайки си безкрайни проблеми и приемайки всичко твърде на сериозно.

Ако мислите за себе си като за важен и сериозен човек, тогава тривиалните неща или глупавите неща не са нещо, което искате. Ако искате да сте добър човек и свят такъв, злите условия са неща, които трябва да потиснете в несъзнаваното. Ако искате да сте любящ и щедър човек, тогава всяка лошотия, ревност или жлъчност са нещо, което трябва да потиснете или унищожите в ума си. Това, което най се страхувате, че сте в живота, него го мислете, наблюдавайте го. Направете признание: „Искам да съм тиран!” „Искам да съм трафикант на хероин!” „Искам да съм член на мафията!” „Искам да…” – какво и да е то. Вече не ни безпокои качеството на мисълта, а само характеристиката, че е нетрайно условие; неудовлетворително е, защото в него смисъл, който да ви удовлетворява. Идва и си отива, и е не-аз (безазово).

Из „Осъзнатост – Път към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ПРИЕМАНЕ НА НЕЩАТА, КАКВИТО СА

Колко от вас днес са практикували, опитвайки се да станат нещо? „Трябва да направя това… или да стана онова… или да се отърва от нещо… или трябва да направя нещо.” Тази компулсивност ни завладява дори в практикуването на Дамма. „Така стоят нещата” не е фаталистично отношение на безхаберие или безразличие, а истинско отваряне за начина, по който трябва да са нещата в този момент. Например, точно сега, в този момент, нещата стоят така и не могат да стоят по друг начин в този момент. Толкова е очевидно, нали?

Точно сега, независимо дали се чувствате приповдигнати или унили, или безразлични, щастливи или подтиснати, просветлени или напълно заблудени, полупросветлени, полузаблудени, три-четвърти заблудени, една четвърт просветлени, обнадеждени или отчаяни – нещата стоят така. И в този момент не могат да стоят по друг начин.

Как се чувства тялото ви? Просто забележете, че тялото е такова. Тежко, заземено, грубо, огладнява, чувства топлина и студ, разболява се, понякога се чувства много приятно, понякога – много ужасно. Така стоят нещата. Човешките тела са такива, така че тази тенденция да искаме нещо друго отпада. Това не значи, че не можем да се опитаме да направим нещата по-добри, но правим това от разбиране и мъдрост, а не от невежо желание.

Светът е такъв и и се случват разни неща, и вали сняг, и грейва слънце, и хората идват и си отиват, хората имат недоразумения, хората биват наранявани. Хората стават лениви, вдъхновяват се. Изпадат в депресия, обезсърчават се. Клюкарстват и се разочароват едни други. Има изневяра, има кражба, пиянство, наркозависимост, има войни, и винаги е имало.

Тук, в общност като „Амаравати“, можем да видим как стоят нещата. Сега е уикенд и повече хора идват да дарят милостиня, и е по-многолюдно и шумно, и понякога има деца, които тичат и всичко става наопаки. Вие можете да наблюдавате, че „така стоят нещата”, а не, че „тези хора извършват посегателство над тишината ми”. „Не искам да е така, искам да е иначе” може да е реакцията ви, ако обичате тихата подреденост на храненето, където нищо от това не се случва и няма гръмки шумове и остри звуци. Но животът е такъв, така стоят нещата, такова е човешкото съществуване. В умовете си го прегръщаме каквото е, цялото, и „така стоят нещата” ни позволява да приемем промените и движенията от тихо към шумно, от контролирано и подредено в объркано и безразборно.

Човек може да е много себичен будист и да иска животът да е много тих, да може да „практикува” и да има предостатъчно време да седи, предостатъчно време да изучава Дамма и „Не искам да посрещам гости и да говоря на хората глупости.” И „И не искам да… дрън-дрън.” Вие може да сте наистина особено егоистичен човек, бидейки будистки монах. Може да искате светът да се подреди по вашите мечти и идеали и когато това не става, вече не го искате. Но вместо да правите нещата, както ги искате, методът на Будата е да отчетете как стоят нещата. И е голямо облекчение, когато приемете положението, каквото е, дори да не е много приятно, защото истинското нещастие идва от това, че не искаме да е така.

Дали нещата не вървят толкова добре или обратното, ако не приемаме това положение, тогава умът е склонен да си създава нещастие. Ако сте привързани към доброто развитие на нещата, започвате да се тревожите, ако не вървят така добре, дори когато са си съвсем в ред. Забелязвал съм това с малките неща, като когато е слънчево и човек е готов да заподскача от радост – но после следва мисълта „Но в Англия слънцето всеки момент може да се скрие.”

Тъкмо съм уловил една перцепция и подскачам от радост на слънцето, и се надига неприятната мисъл, че това няма да е за дълго. Към каквото сте привързани, ще ви докара обратното. И тогава, когато нещата не вървят много добре, умът си мисли: „Искам да вървят по-добре от това.” Така че страданието се надига там, където има вкопчване в желание.

Сетивният свят е на удоволствия и болка, той е и красив, и грозен, и неутрален, в него ги има всички градации, всички възможности. Това е то, сетивното преживяване. Но когато има невежество и функционира представата за аза, искам само удоволствие и не искам болка. Искам само красота и не искам грозота. „Моля те, Господи, моля те, направи ме здрав, дай ми добра външност, физическа привлекателност и ме запази млад за дълго време, с много пари, богатство и власт, без болести, без рак, с много красиви неща около мен, обгради ме с красота и с най-изтънчените удоволствия за сетивата, моля те.” И после идва страхът, че може би ще ми се падне най-лошото. Ще заболея от проказа, от СПИН, от Паркинсон или от рак. И може да бъда отхвърлен и презрян, и унизен и оставен сам навън, в студа, гладен, болен и в опасност, сред виещите вълци и свирещия вятър.

От гледната точка на аза има един огромен страх от отхвърляне, поругаване или отритване от обществото. Има един страх да не останеш сам и нежелан, страх от това да остарееш, да те оставят да умреш сам, има и естествен страх от физическа опасност, от ситуации, в които телата ни са в опасност и го има страха от непознатото, мистериозното, от призраците и невидимите духове.

И така, ние гравитираме около сигурността, нали? Уютни, малки местенца с електричество, централно отопление, застраховка и гаранция за всичко – платени консумативи и правно издържани договори. Всичко това ни дава чувство на сигурност или търсим емоционална сигурност. „Кажи, че винаги ще ме обичаш. Кажи, че винаги ще ме обичаш, дори и да не го мислиш. Направи всичко безопасно и сигурно.” И това искане винаги ще има тревожност поради вкопчването в желанието.

Ние развиваме светлина около повдигането на човешкия дух вместо да му даваме материални гаранции. Като просещ монах, вие поемате риска, че може да нямате какво да ядете. Може да нямате подслон, може да нямате никакво истинско лекарство, може да нямате хубава дреха за обличане. Хората са много щедри, но като просяци, ние не приемаме това за даденост, допускайки, че го заслужаваме. Благодарни сме за всяка милостиня и култивираме отношение на малобройност на исканията, малобройност на нуждите. Трябва да се приучим да бъдем готови всеки момент да си тръгнем и да оставим всичко, да имаме такъв ум, който не мисли „това е моят дом, искам да ми бъде гарантиран до края на живота ми.”

В каквато и посока да се развият нещата, ние се адаптираме, нуждите ни са малко. И така, ние се адаптираме към живота, към времето, към мястото, а не предявяваме искания. Накъдето и да тръгнат нещата, те са такива, каквито са.

Каквито и болести да ме сполетят или трагедии, или катастрофи, или успехи, или от най-доброто до най-лошото, човек може да каже – така стоят нещата. И това има приемане, няма гняв, няма алчност, а способност за понасяне на живота, какъвто се случва.

Ние не сме тук да станем нещо или да се отървем от нещо, или да променим нещо, или да направим нещо за себе си, или да изискаме нещо, а да се пробуждаме още и още, да отразяваме, да наблюдаваме и да познаваме Даммата. Не се тревожете, че нещата може да се обърнат към по-лошо. В каквато и посока да се променят, ние имаме мъдростта да се адаптираме. И това за мен е истинското безстрашие в живота на един просещ монах. Ние можем да се адаптираме, можем мъдро да се учим от всички условия, защото този откъслек живот не е нашият истински дом.

Този откъслек живот е преход, в който участваме, той е пътуване през сетивната сфера и няма гнезда, няма домове, няма пребиваване в сетивната сфера. Всичко е много нетрайно, предмет е на разруха и промяна във всеки един момент. Такова е естеството му. Така стоят нещата. И в това няма нищо подтискащо, ако вече не предявявате искане за сигурност.

Реалността на съществуването е, че тук няма истински дом. Така че бездомният живот, преминаването към монашеско просене, е това, което наричат небесен пратеник, защото религиозният дух вече не споделя делюзиите на светския ум, който е твърдо решен да има материален дом и сигурност. Вие сте се доверили на Буда, Дамма, Санга и на ученията, и на възможността като просещи монаси и медитатори да достигнете прозрение и разбиране, за да освободите ума от тревогите, които идват от привързването към сетивната сфера като дом.

Идеята за притежание и вкопчването в разни неща е илюзията на светския живот. Представата за аз изпраща всички тези делюзии, в които ние през цялото време трябва да се защитаваме. Винаги сме в опасност, винаги има нещо, за което да се тревожим, нещо, от което да се плашим. Но когато илюзията е пробита от мъдрост, тогава има безстрашие; виждаме това като пътуване, като преход през сетивната сфера и сме готови да усвояваме уроците, дошли да ни учат, независимо какви са те.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ДОБРИНА – МЕТА

На английски думата „обич” често се отнася до „нещо, което харесвам”. Например „Аз обичам лепкав ориз”. „Аз обичам сладко манго.” Всъщност искаме да кажем, че ги харесваме. Харесването е привързване към нещо като храната, която много харесваме и с наслада ядем. Не я обичаме. „Мета” означава да обичаш врага си. Това не означава, че харесвате врага си. Ако някой иска да ви убие и вие кажете „Аз го харесвам”, това е глупаво! Но ние можем да го обичаме, което означава, че можем да се въздържим от неприятни мисли и отмъстителност, от всяко желание да го нараним или унищожим. Дори да не го харесвате – понеже е жалък, окаян човек – пак можете да сте добри, щедри и благонастроени към него. Ако някой пияница дойде в тази стая, мръсен и противен, грозен и болен, и няма нищо, което да ви привлече към него, да кажете „Аз харесвам този човек” би било нелепо. Но можем да го обичаме, да не се къпем в неприязън, да не се въвличаме в реакции към неприятното му излъчване. Това имаме предвид мета.

Понякога има неща, които човек не харесва у себе си, но мета означава да не попадаме в капана на мислите, които имаме, на подходите, проблемите,  схващанията и чувствата на ума. Това се превръща в незабавна практика на голяма осъзнатост. Да сте осъзнати означава да имате мета към страха в ума си или към гнева, или към ревността. Мета означава да не създаваме проблеми около съществуващи условия, за да им позволим да избледнеят, да се преустановят. Можете да смалите страха, като си дадете сметка, че това е същият страх, който имат всички, който имат и животните. Не е моят страх, не е личностен, безличностен е. Започваме да изпитваме състрадание към другите същества, когато разберем страданието в реакцията ни към страха в собствения ни живот – болката, физическата болка от изритването, когато някой ви изрита. Тази болка е съвсем същата болка, която кучето изпитва, когато него го сритат, така че можете да имате мета към болката, което ще рече добрина и търпение от непребиваването в омраза. Можем да работим с мета вътрешно, с всичките ни емоционални проблеми: вие си мислите: „Искам да се отърва от това. Ужасно е.” Това е липса на мета към себе си, нали? Разпознайте желанието да се отървем от нещо! Не пребивавайте в омраза към съществуващите емоционални условия. Не е нужно да се преструвате, че изпитвате одобрение към грешките си. Не си мислите: „Харесвам грешките си.” Някои хора са достатъчно глупави да казват: „Грешките ми ме правят интересен. Аз съм впечатляваща личност поради слабостите си.” Мета не е само-настройване да вярвате, че харесвате нещо, което изобщо не харесвате, просто е непребиваване в неприязън. Лесно е да изпитвате мета към нещо, което харесвате – хубави малки дечица, добре изглеждащи хора, добре възпитани хора, кученца, красиви цветя – можем да изпитваме мета и към себе си, когато се чувстваме добре: „В момента съм доволен от себе си.” Когато нещата вървят добре, е лесно да изпитате доброта към това, което е добро, приятно и красиво. И в този момент можем да се изгубим, защото мета не е само добри пожелания, прекрасни чувства, възвишени мисли, мета винаги е нещо много практично.

Ако сте много идеалистични и мразите някого, започвате да си мислите: „Аз не бива да мразя никого. Будистите трябва да имат мета към всички живи същества. Трябва да обичам всички. Ако съм добър будист, трябва да харесвам всички.” Всичко това идва от непрактичен идеализъм. Имайте мета към неприязънта, която изпитвате, към дребнавостта на ума, към ревността, завистта – което означава мирно съжителстване, не създаване на проблеми или пък създаване на трудности, или пък създаване на проблеми от трудностите, които се надигат в живота, в умовете и телата ни.
Преди аз много се разстройвах, когато пътувах в метрото в Лондон. Толкова ги мразех тези ужасни, подземни гари с мъртвешките афиши и тълпите хора в мръсните влакове, които ревяха в тунелите. Изпитвах абсолютна липса на мета (търпелива добрина). Потъвах в пълна омраза, но после реших да превърна пътуването в лондонското метро в практика на медитация за търпелива добрина. Така започнах да се наслаждавам на това, а не да тъна в неприязън. Започнах да изпитвам умиление към хората наоколо. Омразата и оплакването изчезнаха – напълно.

Когато изпитвате неприязън към някого, можете да забележите тенденцията да добавяте неща като „Той направи това и направи онова, и той е такъв, и не бива да е онакъв.” А когато харесвате някого, започвате: „Той може това, може и онова. Той е добър и мил.” Но ако някой каже: „Този човек е много лош”, изпитвате гняв. Ако мразите някого и някой друг го възхвалява, пак изпитвате гняв. Не искате да чувате колко добър е врагът ви. Когато сте изпълнени с гняв, не можете да си представите, че някой, когото мразите, може да има добродетели; и дори той да има някои добри качества, вие никога не можете да си ги спомните. Можете да си спомните само лошите неща. Когато харесвате някого, дори грешките му могат да са ви скъпи – „безвредни малки грешки”.

Разпознайте това в своето преживяване; наблюдавайте силата на харесване и нехаресване. Търпеливата добрина, мета, е много полезен и ефективен инструмент за справяне с всички дребнави тривиалности, които умът съгражда около неприятните опитности. Мета е и много полезен метод за онези, които имат разграничителен, много критичен ум. Те могат да виждат грешките във всичко, но никога не поглеждат себе си, виждат само това, което е „навън”.

Сега е много модерно вечно да се оплакваме от времето или правителството. Личното високомерие поражда тези действително гадни коментари за всичко; или започвате да говорите за някой, който не присъства, разкъсвате го, много интелигентно и много обективно. Толкова сте аналитични, знаете точно от какво се нуждае този човек, какво трябва да направи и какво да не прави, и защо е такъв или онакъв. Много е впечатляващо да имате такъв остър, критичен ум и да знаете какво трябва да направи някой. Всъщност вие казвате: „Аз съм много по-добър от него.”

Не оставате слепи за грешките и недостатъците във всичко. Просто мирно съжителствате с тях. Не настоявате да е иначе. Мета понякога означава да отминете това, което е нередно у вас и у всеки друг – това не означава, че не сте го забелязали, означава, че не създавате проблеми по темата. Спирате да се отдавате на това занимание – критичността, с добрина и търпение – мирно съжителстващи.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо