Архив

МЕДИТАЦИЯ

ОБХОЖДАНЕ НА ТЯЛОТО

Първа част

Отново ще направим обхождането на тялото.
Сега практикувайте анапанасати и успокоявайте ума и тялото, като спокойно вдишвате и издишвате. Има отпускане, усещане за комфорт…

Каквото и да чувствате, напълно го приемете. Не се съпротивлявайте на нищо. Не търсете умствена нагласа, а бъдете по-приемащи, търпеливи и в покой с тялото, такова, каквото е, с менталните му състояния, емоционалните състояния. Каквото и да се случва, не се опитвайте да получите или да постигате нещо, нито пък да се отървавате от нещо. Имайте поведение на търпеливо приемане, на пускане, на несъпротива, на умиротворение…

Има тишина. Заслушайте се в звука на тишината, в този фонов шум.
Този първичен, космичен звук. Забележете тялото си, такова, каквото е сега, стойката, седенето. Усещането за седене е такова.
Забележете го. Не гледайте тялото си, просто го почувствайте като една съзнателна опитност. Усетете опитността от седенето.
Усещането от седенето е такова…

Това е като един интуитивен момент. Интуитивната ви осъзнатост обгръща тялото ви. Имате това чувство за цялото тяло, което просто седи в този момент…

После отново се върнете на дъха, на ноздрите, на нежното усещане за въздуха, докосващ ноздрите, когато вдишвате и издишвате. Забележете това нежно, неутрално усещане. То не е нито приятно, нито болезнено. Няма никаква крайност.
Само това спокойно, неутрално усещане….

После насочете вниманието си към върха на главата и наблюдавайте всяко усещане. Всяко погъделичкване, всяка вибрация. Усещане за горещина или студ. Обходете горната част на главата. Забележете, че тази горна част на главата сега е осъзната.
Осъзнаваме я като опитност…

Вейдана, адукамасука вейдана. Вейдана е това, което забелязваме, нито приятно, нито болезнено. Адукамасука вейдана е чувство, но не е достатъчно силно да улови вниманието ви, но вие може да внимавате. Само трябва да насочите вниманието си върху тази част от тялото ви и да забележите чувствителността му – вейдана…

Продължавайте да обхождате главата, тила, лицето, челото, слепоочията, ушите, очите, носа, устата….

При това обхождане забележете челюстта, брадичката, гърлото, шията и раменете – тази област…

Дали раменете ви са равнопоставени?
Ляво – дясно рамо. Забележете всяка разлика в усещането. Всяко напрежение, задържане…

Дясна ръка, дясно рамо. Изследвайте вейдана на дясната ръка.
Насочете се към китката, пръстите, върховете на пръстите…

И отново се върнете нагоре, на дясното рамо, и после от дясното рамо преминете към лявото. Сега лявата ръка. До върховете на пръстите. С това усещане за обхождане, забелязване на неща,
които не сте забелязвали досега. За които не сте били съзнателни.
Има части на тялото, които никога не са били забелязвани. Сега ще забележим всичко, всяка частица от вас…

Забележете усещането от ръцете, които се докосват една друга.
Самото докосване…

Забележете едно гъделичкане, вече имате осъзнатост за тези усещания в ръцете… Много интересно. И отпускащо. Аз го намирам за много отпускащо – просто да съзерцавам усещанията в ръцете си…

Ако умът се отнесе, го върнете. В момента, в който се уловите, че сте отпрашили, се върнете на тялото. Изобщо не се колебайте. Щом се усетите, че сте се отнесли, веднага се върнете –
все едно на какво – на ръцете, на последното, което сте наблюдавали…

Забележете торса на тялото – от гърлото до таза. Обследвайте го, минете отпред, отзад. Обходете усещанията в гърба – като допира от дрехите, кожата, всяко стягане на дрехите около талията. Забележете всяко напрежение, топлина или студ… Схващания, болежки…

Дясна страна, лява страна… Съзерцавайте пъпа си… Будистите се шегуват за съзерцаването на пъпа. Сега можете да го направите.
Усетете значимостта му…

Усетете натиска от седенето върху бедрата. Има натиск, тегло… Областта на гениталите. Аналната област. Отверстията на тялото.
Чувствителността, усещанията в отверстията на тялото…

Съзнанието обхожда различни части на тялото, осъществява контакт с тях, и усещането е такова. Това е виняна рупа…

Можете да усетите пулсиращи, вибриращи усещания в тялото. Всички живи, вибриращи, движещи се енергии…

И сега краката. Десният крак. От чатала към петата на дясното стъпало, пръстите. Наблюдавайте бедрото, почиващо на постелката
или стола. Коляното – сгънатото коляно, прасеца, глезена, стъпалото и пръстите. И пренесете вниманието на левия крак и
стъпало по същия начин…
Забележете къде са стъпалата ви. Каква е връзката между дясното и лявото стъпало. Можете съзнателно да отбележите, че усещането за дясното стъпало е такова, а за лявото – такова…

Има ли схващане или болка? Оставете ги да бъдат осъзнати. Концентрирайте се върху това усещане, напълно го приемете.
Вибриращото качество на болката или схващането. Отбележете го по един приемащ начин, не му се съпротивлявайте, нито се опитвайте да се отървете от него…

Сега разгледайте краката като едно цяло. Десният и левият крак са едно цяло. И съзнанието ви просто мисли за тази част на тялото като за едно цяло парче. Двата крака заедно…

Както виждате, можете да се концентрирате върху точка или сектор, или върху цялото тяло…

Придвижете се към талията. Към гърлото, към раменете, към ръцете. Имате усещането за едно тяло без глава – от шията до стъпалата…

И сега се върнете горе на главата. Вече имате усещане за цялото тяло като едно. Една маса от вибрираща, пулсираща енергия…

Сега се насочете към тази част на тялото, която ви интересува. Съзерцавайте я…

Може да е от върха на главата до основата на гръбнака, може да са ръцете, устата, всичко, което бихте искали да изследвате, да съзерцавате. Направете го. Концентрирайте се върху конкретна част на тялото…

Аджан Сумейдо, 1999
Транскрибирана водена медитация

20121125_161643
Седнете на тихо и спокойно място по начин, който ви е удобен. Отпуснете очите, но ги оставете отворени или полуотворени, с отпуснат поглед. Доловете усещането от очните ябълки върху очните дъна (а не се фокусирайте върху това, което можете да видите). Бъдете чувствителни към тенденцията на очите да шават и я отпускайте. Като алтернатива, може да ви е от помощ да оставите погледа да почива, по един отпуснат начин, върху подходящ обект – като някаква гледка в далечината.

После пренесете вниманието си върху усещанията в ръцете, челюстта и езика. Вижте дали и те могат да си починат от вечната бдителност. Оставете езика да почива в устата. После пренесете това отпуснато внимание от ъгълчетата на очите през главата, сякаш си стягате шалче. Оставете черепа свободен.

Позволете на очите да се затворят. Отпускайки главата и лицето, пренесете това качество на вниманието, бавно, постепенно, надолу към гърлото. Отпуснете и там, сякаш позволявате на всяко издишване да звучи огласено.

Поддържайте връзка с тези места по тялото, забелязвайте потока на мислите и емоциите, който минава през ума. Слушайте ги сякаш слушате течаща вода или морето. Ако се усетите, че им реагирате, върнете вниманието си на следващото издишване, продължавайки да се отпускате през очите, гърлото и ръцете.

Ако искате да разширите това, насочете това внимание надолу по тялото до стъпалата. Така си създайте цялостно усещане за тялото в лекота.

Докато запазвате яснота върху цялостното присъствие на тялото, опитайте отстъпване или пускане на всички мисли и емоции, които се надигнат. Не се прикрепяйте към тях. Пуснете ги да отминат. Когато правите това, забележете усещането за пространство, колкото и кратко да е то, зад мислите и чувствата. Настройте се към покоя на това.

Усетете умиротворяващото качество на това пространство и го поемете. Издишвайте дълго и продължително, усещайки как диханието ви се носи в пространството наоколо. Оставете вдишването да започне само. Усетете като вдишването придърпва от пространството около вас. Настройте се към ритъма на този процес. Можете да се връщате към този дихателен процес с въпроса: „Как е моето дишане сега?”

Полезно е да мислите бавно и внимателно по начини, които успокояват или радват сърцето. Сетете се за примери, в които човешки действия са ви докосвали по положителен начин, с добрина, търпение или разбиране. Неколкократно докосвайте сърцето с няколко конкретни примера и пребивавайте в чувството, което се предизвиква.

Останете с най-дълбоко усетения спомен за минута-две с любопитство: „Как ми се отразява това?” Доловете всеки ефект спрямо сърцето: може да има приповдигане или успокояване, или вкоравяване. Може да усетите промяна в цялостния телесен тонус. Дайте си цялото време на този свят да сте тук, без някаква конкретна причина, по-различна от това да чувствате как сте. Обитавайте и разширявайте осъзнаването на всяко чувство за виталност, неподвижност, удобство или пространство.

Когато дойде време да завършите медитацията, останете настроени по този умиротворен начин. Първо се усетете как сте телесно. После забележете какви тенденции и настроения изглеждат естествени и важни, когато обитавате в своето място на спокойствие. Пренесете ги в ежедневния живот с въпроса:
„Какво е важно за мен сега?” „Кое е най-съществено?” И после си дайте време приоритетите на действие да се самоподредят спрямо това.

Аджан Сучито

ВЪТРЕШНА БДИТЕЛНОСТ

Сега, относно практикуването на осъзнатост. Концентрацията е там, където насочвате вниманието си върху обекта, задържате вниманието си върху тази конкретна точка (какъвто е успокояващия ритъм на нормалното дишане), докато не станете самия обект и чувството за субект и обект не изчезне. Осъзнатостта, с медитацията випасана, е отварянето на ума. Вече не се концентрирате само върху една точка, но наблюдавате проникновено и отразявате условията, които идват и си отиват, и мълчанието на празния ум. Правенето на това включва пускането на обект; не се хващате за никакъв конкретен обект, а наблюдавате, че каквото се надигне, отминава. Това е проникновената медитация, или „випасана”.

С това, което аз наричам „вътрешно слушане” можете да чуете шумовете в ума, желанието, страховете, неща, които сте потискали и никога не сте позволявали да бъдат напълно съзнателни. Но сега, дори да има обсесивни мисли на страхове, надигащи се емоции, бъдете готови да им позволите да станат осъзнати, за да можете да ги пуснете да си отидат (да се преустановят). Ако нищо не идва или не преминава, просто бъдете в празнотата, в мълчанието на ума. Можете да чуете един високочестотен звук в ума, който винаги е там, той не е звук на слуха. Можете да се обърнете към него, когато пуснете условията на ума. Но бъдете честни с намеренията си. Ако се обръщате към тишината, към мълчаливия звук на ума от омраза към условията, това отново е потискане, не е изчистване.

Ако намерението ви е неправилно, дори да се концентрирате върху празнотата, няма да имате добър резултат, защото ще сте се подвели. Не сте отразявали мъдро нещата, нищо не сте пуснали, просто бягате от омраза, просто казвате „Не искам да виждам това” и бягате. Тази практика е практика на търпение, на готовност да понесете това, което изглежда непоносимо. Това е вътрешна бдителност, наблюдаване, слушане, дори експериментиране. В тази практика важно е правилното разбиране, а не празнотата или формата, или нещо такова. Правилното разбиране идва от разсъждението, че каквото се надига, отминава, че дори празнотата е не-аз. Ако твърдите, че сте някой, който е осъществил празнотата, сякаш сте постигнали нещо, това само по себе си е погрешно намерение, нали? Мисленето, че сте някой, който е постигнал или се е реализирал на личностно ниво, идва от чувството за аз. Затова не изказваме твърдения. Ако у вас има нещо, което иска да претендира, го наблюдавайте като условие на ума.

Звукът на тишината винаги присъства и можете да го използвате като водач, а не като самоцел. Това е една много веща практика на наблюдаване и слушане, вместо да потискаме условията от омраза към тях. Но всъщност празнотата е доста скучна. Ние сме свикнали на повече развлечения. Колко дълго ще седите по цял ден, осъзнаващи празния ум? Разберете, че нашата практика не е да се привържем към умиротворението или тишината, или празнотата като самоцел, а да ги използваме като вещи способи, за да бъдем знаенето и бдителността. Когато умът е празен, можете да наблюдавате – пак има осъзнатост, но не търсите прераждане в никое условие, защото няма чувство на аз. Азът винаги идва от търсенето на нещо или от опитването да се отървем от нещо. Чуйте аза, който казва: „Искам да постигна самади.” „Трябва да постигна джана!” Това е азът, който го казва. „Трябва да постигна първа джана, втора джана, преди да направя каквото и да е друго.” – тази идея, че първо трябва да постигнете нещо. Какво можете да знаете, когато четете ученията на различни учители? Можете да знаете кога сте объркани, кога се съмнявате, кога изпитвате омраза и подозрение. Можете да знаете, че сте самото знаене, вместо да решавате кой учител е истинския.

Практикуването на мета означава да използвате нежна добрина, като съумявате да понесете това, което може би смятате за непоносимо. Ако имате обсесивен ум, който не спира и само дрънка, и нарежда, и ви се доще да се отървете от него, колкото повече се опитвате да го потиснете и да го разкарате, толкова по-лошо става. И после, когато понякога спре, си мислите: „Ох, отървах се, няма го вече.” Но той пак започва и вие си мислите: „О, не! Мислех, че съм се отървал от него!” Колкото и пъти да се върне и да си отиде, приемайте го, както дойде. Бъдете онзи, който прави по една крачка. Когато сте склонни да сте този, който има цялото търпение на света да бъде с това съществуващо условие, тогава можете да го пуснете да се преустанови. Резултатът от това да позволите на нещата да се преустановят е, че започвате да изпитвате едно освобождение, защото осъзнавате, че вече не носите товара на това, което доскоро сте носили. Някакси нещата, които преди са ви ядосвали, вече не ви тровят толкова и това ви изненадва. Започвате да изпитвате една лекота в ситуации, в които преди не ви е било леко, защото позволявате на нещата да се преустановят, а не се вкопчвате и не пресъздавате страхове и тревоги. Дори болестите на тези около вас не ви влияят. Не реагирате на чуждата липса на лекота, като се напрягате. Това идва посредством пускането и позволяването на нещата да се преустановят.

Цялостната идея е да имате тази вътрешна бдителност и да засичате всички обсесивни неща, които се надигат. Ако те непрестанно се връщат, тогава очевидно по някакъв начин сте се привързали – или посредством омраза, или посредством увличане. Така че можете да започнете да разпознавате привързването, вместо да се опитвате да се отървете от него. Веднъж като можете да го разберете, можете да го пуснете и да се обърнете към тишината в ума, защото няма смисъл да правите нищо друго. Няма смисъл да се улавяте или да се вкопчвате в условията по-дълго, отколкото е необходимо. Позволете им да спрат. Когато реагираме на това, което се надига, създаваме цикъл на навици. Навикът е нещо, което е циклично, то се движи в цикъл, няма начин да спре. Но ако го пуснете, ако оставите нещата на мира, тогава това, което се надига, отминава. Не се превръща в цикъл.

Така че празнотата не е отърваване от всичко; не е пълна пустота, а безкраен потенциал за възникване и отминаване на творението, без да бивате заблуждавани от него. Идеята за мен като творец, за моите артистични таланти, за себеизразяването ми – това е невероятно еготично пътуване, нали? „Това аз съм го направил, то е мое.” Казват: „О, ти си много надарен! Ти си гений!”А толкова голяма част от експресивното изкуство е изблик на човешките страхове и желания. Всъщност изобщо не е творческо, само претворява разни неща. Не идва от празния ум, а от егото, което няма друго истинско послание, освен това, че е пълно със смърт и себичност. На универсално ниво няма друго истинско послание освен „Вижте ме!” като личност, като его. Докато празният ум има безкраен потенциал за творене. Човек не мисли да твори; но творението възниква без аз и без някой, който го прави – то просто се случва.
Така че оставяме творението на Даммата, а не мислим, че това е нещо, за което сме отговорни. Всичко, което трябва да направим сега, всичко, което е необходимо за нас – условно казано, като човешки същества, като хора – е да пуснем, или да не се превързваме. Пускайте нещата. Правете добро, въздържайте се от лоши постъпки, бъдете осъзнати. Доста простичко послание.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието“, Аджан Сумейдо

ПРАЗНОТА И ФОРМА

Когато умът ви е тих, се вслушайте и ще чуете този вибриращ звук в ума – „звукът на тишината”. Какво е той? Звук в ушите или външен звук? Звук на ума ли е, или звук на нервната система, какво? Каквото и да е, винаги го има, и може да се използва в медитацията като нещо, към което да се обръщате.

Разпознавайки, че каквото се надига, отминава, започваме да гледаме това, което не се надига или отминава, а винаги го има. Ако се опитате да мислите за този звук, да му давате имена или да му приписвате постижения, естествено ще го използвате по погрешен начин. Той е просто стандарт, към който да прибягвате, когато стигате границата на ума и края на ума дотам, докъдето е наблюдаем. От тази позиция можете да започнете да наблюдавате. Можете да мислите и пак да чувате този звук (това е, ако мислите целенасочено), но веднъж загубите ли се в мисълта, го забравяте и спирате да го чувате.Ако се загубите в мисъл, щом се усетите, че пак мислите, се обърнете към този звук и го слушайте дълго време.Там, където преди сте се отнасяли по емоции или обсесии, или пречки, които се надигат, сега можете да практикувате като нежно и много търпеливо наблюдавате конкретно състояние на ума като анича, дука, анатта, и после го пуснете да си иде. Това е нежно, едва доловимо пускане, не отхвърляне с трясък. Отношението, правилното разбиране, е по-важно от всичко друго. Не превръщайте този звук на тишината в нищо. Хората се вълнуват, мислят си, че са постигнали нещо, или че са открили нещо, но това само по себе си е друго условие, което създавате около мълчанието.Това е много успокояваща практика, не възбуждаща; използвайте я вещо и нежно, за да пускате, а не да вкопчвате в някаква представа, че сте постигнали нещо. Ако има нещо, което да блокира някого в неговата медитация, това е представата, че сте постигнали нещо от нея.

Можете да наблюдавате условията на тялото и на ума и да се концентрирате върху тях. Можете да обходите тялото и да разпознаете усещания като вибрации в ръцете и краката, или можете да се концентрирате върху всяка точка в тялото си. Почувствайте усещането на езика в устата, докосването до небцето или допирът на горната устна до долната, или просто допуснете в съзнанието си усещането за влажност в устата, или от натиска на дрехите върху тялото ви – тези едва доловими усещания, които нехаем да доловим. Разглеждайки тези едва доловими физически усещания, се концентрирайте върху тях и тялото ви ще се отпусне. Човешкото тяло обича да бъде забелязвано. То цени да се съсредоточават върху него по един нежен и умиротворен начин, но ако сте невнимателни и мразите тялото, то започва да става доста непоносимо. Помнете, трябва да живеем с тази структура да края на живота си. Затова най-добре се научете да живеете в нея с добро отношение. Вие казвате: „О, тялото няма значение. То е едно отвратително нещо – старее, боледува, умира. Тялото няма значение, умът е важен.” Това отношение е често срещано между будистите. Но всъщност говорим за търпение да се концентрирате върху тялото си – по друга причина, а не от суета. Суетата е злоупотреба с човешкото тяло, но обхождащата осъзнатост е вещ способ. Тя не е с цел утвърждаване на егото, а акт на добра воля и загриженост за живото тяло – което така или иначе не сте вие.

Вашата медитация сега е върху петте канди и празнотата на ума. Изследвайте ги, докато напълно разберете, че всичко, което се надига, отминава, и е не-аз. Тогава вече няма вкопчване в нещо като аз и сте освободени от това желание да опознавате себе си като качество или субстанция. Това е освобождението от раждането и смъртта.
Този път на мъдрост не е за развиване на концентрация, за да влезете в трансово състояние, да се опияните и да избягате от всичко. Трябва да сте много честни относно намерението си. Не медитираме ли, за да избягаме от някои неща? Не се ли опитваме да влезем в състояние, в което потискаме всички мисли? Тази мъдра практика е много нежна – тя допуска дори най-страшните мисли да се надигнат и после ги пуска да си идат. Вие имате шлюз за бягство. Това е като клапан, с който можете да изпуснете парата, когато има твърде много налягане. Обичайно, ако много сънувате, можете да изпускате парата и в съня си. Но от това няма мъдрост, нали? То е като да сте глупаво животно: развивате навик да правите нещо, после грохвате и се сривате, после ставате, пак правите нещо, пак грохвате. Но този път е на внимателно изследване и разбиране на ограниченията на смъртното състояние на тялото и ума. Сега вие развивате способността да се отдръпнете от условното и да освободите своята идентичност от смъртността.

Пробивате тази илюзия, че сте смъртно нещо – но аз не ви казвам и, че сте безсмъртно същество, защото вие и в това ще се вкопчите! „Моята истинска природа е едно с безкрая, с абсолютната Истина. Аз съм едно с Господ. Моята истинска природа е Безсмъртната, безвремева вечност на блаженството.” Но вие забелязвате, че Будата се въздържал от поетични, вдъхновяващи фрази; не защото са погрешни, а защото се привързваме към тях. Ще се хванем за тази идентичност с безкрая или че сме едно с Господ или с вечното блаженство на Безсмъртната Сфера, и т.н. И очите ви стават особено бляскави, като изричате такива неща. Но е много по-мъдро да наблюдавате тази тенденция да искате да назовете или обхванете недостижимото, да го разказвате на някого другиго или да го описвате само за да почувствате, че сте постигнали нещо. По-важно е да наблюдавате това, а не да го следвате. Не че нищо не сте осъществили, но бъдете внимателни и бдителни да не се привързвате към това осъществяване, защото сторите го, това, разбира се, пак ще ви доведе до отчаяние.

Ако се отнесете, щом се усетите, че сте се отнесли, спрете. Категорично не се чувствайте виновни, нито се обезкуражавайте, просто спрете. Успокойте се и пуснете. Пуснете чувството да си иде. Забелязали сте как религиозните хора имат прозрения и очите им са едни такива стъклени. Новообърнатите християни просто сияят от плам. И е много впечатляващо! Трябва да призная, че е много впечатляващо да видиш такива сияещи хора. Но в будизма това състояние се нарича „саня-випаласа” – „медитативна лудост”. Когато един добър учител ви види в това състояние, той ви вкарва в колиба в гората и ви казва да не доближавате никого! Спомням си, че и с мен стана така в Нонг Кай, първата година преди да ида при Аджан Ча. Мислех, че съм напълно просветлен, ей така, седейки си в колибата. Знаех всичко на света, разбирах всичко. Бях толкова сияещ, и… Но нямах с кого да си говоря. Не можех да говоря тайландски, съответно не можех да ходя и да тормозя монасите. Но така се случи, че един ден при нас дойде британския консул от Виентян и някой го доведе в колибата ми… И аз му дадох да се разбере! Той седеше като потресен. И понеже беше англичанин, беше много, много вежлив и всеки път, когато станеше да си тръгва, аз не го пусках. Не можех да се спра. Бях като Ниагарския водопад, тази огромна сила просто се изливаше и нямаше никакъв начин да я спра сам. Накрая човекът си тръгна, измъкна се някак: Повече не го видях. Защо ли?!

Когато ни споходи такова преживяване, е важно да го разпознаем. Няма нищо опасно, ако знаете какво е. Бъдете търпеливи с него, не му вярвайте, нито му се отдавайте. Забелязали сте, че будистките монаси никога не говорят много за това на какво „ниво на просветление” са – това не е въпрос, който се дискутира. Когато хората ни молят да ги учим, ние не ги учим на нашето просветление, а на Четирите Благородни Истини, които са начин те да станат просветлени. В наши дни всякакви хора твърдят, че са просветлени или че са Майтреи Буди и аватари, и имат куп последователи; хората са склонни много лесно да вярват на това! Но Будата основно набляга на това да разпознаем начина, по който стоят нещата, а не да вярваме какво ни казват други хора. Това е път на мъдрост, по който ние проучваме или изследваме границите на ума. Наблюдавайте и вижте: „саббе санкара анича” – „всички обусловени феномени са нетрайни”, „саббе дамма анатта” – „всички неща са не-аз”.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ВИПАСАНА ИЛИ САТИПАТАНА МЕДИТАЦИЯ

Будата казал: „Това е единственият начин, монаси, за пречистване на съществата, за преодоляването на тъгата и воплите, за изчезването на болката и скръбта, за достигането на Благородния Път, за осъществяването на Нибана, и той е Четирите Основи на Осъзнатостта.

„Тук (в това учение), монаси, монахът обитава в съзерцание на тялото в тялото, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на чувството в чувствата, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на съзнанието в съзнанието, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на даммата в даммите, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света.”

Из Маха Сатипатана Сутта, Четирите Основи на Осъзнатостта

Само осъзнатостта може да ни изведе до постигането на Нибана.
Има 21 различни вида практики, от които да избираме.

Осъзнатостта – сати, е като „пазач”. Махне ли се пазачът, всичко може да влезе. Докато осъзнатостта е на сетивните врати, умовете ни са пазени и чисти.
Никакви неблаготворни ментални състояния не могат да влязат в умовете ни, защото осъзнатостта е там и пази сетивните врати.

Какво е осъзнатост?

„Осъзнатост” е превод на думата „сати” на пали. Проповедта се казва Сатипатана – имаме думичката „сати”. Това „сати” се превежда като „осъзнатост”. Може би няма по-добра дума.

„Сати” буквално означава спомняне, (опомняне), но покрива много повече от това. Етимологично „сати” означава спомняне, но в нормалната му употреба означава много повече. „Сати” се определя в Коментарите като спомняне и характеристиката му се казва, че е „не-потрепваща”, това означава, че „не се носи по повърхността”. Ако е сати, не може да е повърхностно, трябва да проникне дълбоко в обекта. Сати се казва, че има функцията да не губи обекта. Докато има сати, или осъзнатост, ние не губим този обект, не го забравяме. Тя е като пазачът на портата. Това наричаме осъзнатост.

„Основи на осъзнатостта” означава „установяване” на осъзнатост или „твърдо установена осъзнатост” или „осъзнатост твърдо установена”.

В проповедта Будата казва, че има четири основи на осъзнатостта. Когато практикувате випасана, вие практикувате и четирите основи на осъзнатостта, но ги практикувате разбъркано, произволно, а не една след друга, както са дадени в проповедта. Това е така, защото, когато практикувате випасана, трябва да сте осъзнати за обекта в настоящия момент.
Каквото възникне – то е нашият обект.
Не можете да си позволите да не сте осъзнати за обекта в настоящия момент. Обектът в настоящия момент може да е един от тези четири: понякога е тялото, понякога чувствата, понякога съзнанието и понякога са дамма обекти. Наблюдавате каквото възникне. Нямате избор. Затова понякога випасана медитацията се нарича „безизборна медитация”.
За да се надигне ясно разбиране, за да има осъзнаване, ни трябва още едно нещо и това е концентрацията. Без концентрация не може да има ясно разбиране.
Концентрацията е ментално състояние или ментален фактор, който държи компонентите на ума фокусирани върху обекта и не им позволява да ходят при други обекти. Например, ако вземете дъха си за обект, умът ви е фокусиран върху дъха и не ходи никъде другаде.
Когато имаме концентрация, умът се успокоява и става тих и това е моментът, в който започваме да виждаме неща.
Това е като водата. В началото във водата има пясък или тиня и не можем да видим ясно. Но когато пясъкът или тинята се утаят, водата става чиста и можем да виждаме през нея. Умът трябва да е утишен като водата, защото има много частици тиня или много ментални зацапвания. Ние трябва да уталожим тези ментални зацапвания, които се наричат ментални пречки – за да можем да виждаме ясно. Когато водата на ума ни стане прозрачна, тогава се надига ясното разбиране или истинското познание за нещата.
Ценността на осъзнатостта:
Осъзнатостта е регулаторен ментален фактор. Тя помага да не прекалим с усилието, да не прекалим с концентрацията и т.н.

Първата основа е тялото: Понякога тялото не означава цялото физическо тяло, а група от някои материални качества. Дишането също се нарича тялото. Различните части на тялото също се наричат тялото. Под думата „тяло” трябва да разбираме всичко, което се асоциира с тялото.

Втората основа е чувствата: Чувството е ментално състояние. Имаме болка, физическа болка и изпитваме тази физическа болка с ума си. В нашия ум има ментално състояние, което се нарича чувство. Понеже е болка, чувството е болезнено чувство. Когато Будата казал монахът съзерцава чувството в чувството, е имал предвид менталното състояние, а не задължително болката. В практика, когато имаме болка, трябва да се концентрираме върху болката и да бъдем осъзнати за нея, защото това е нещо практично. Но всъщност когато си отбелязваме „болка, болка”, ние си отбелязваме менталното състояние, което чувства болката в тялото. Това чувство може да е три вида: приятно, неприятно, неутрално.

Третата основа е съзнанието. Обикновено се превежда като ум, но мисля, че съзнание е по-добър превод. Думата на пали е „чита”. Това означава съзнание. В будистката психология умът се състои от четири неща. Тоест това, което наричаме „ум” е комбинация от четири неща. Понякога може да има объркване относно тези термини: ум и съзнание. Ще кажем, че първо, умът се състои от две неща – съзнание и ментални фактори. Съзнанието се дефинира като яснота за обект.
Тук яснотата не е като яснотата при медитация. Тя е като аз да съм наясно, че там има някой, макар да гледам насам. Този вид яснота се нарича съзнание – поне от гледна точка на Абидамма.
Макар да използваме думата „съзнание” за думата „чита” , преводът не е съвсем точен. Съзнанието се определя като ментално състояние, което е яснотата за обекта. Само когато има яснота за обекта, може да има контакт с обекта, чувство за обекта, харесване на обекта, нехаресване и т.н. Тези ментални състояния са подчинени на съзнанието, но са и компоненти на ума.
И така, първо, умът се дели на две – съзнание и ментални фактори. Контакт, чувство, възприятие, внимание, харесване, нехаресване и т.н. – всички те се наричат ментални фактори.
Според Абидамма те са 52 и тези 52 са групирани в три – чувство, възприятие и ментални формации.

Последната основа е даммата. Тази пали дума е особено трудна за превод и означава много неща в много различни контексти. Най-често, в този случай, тя се превежда като ментални обекти.
Съзерцаване на дамма обекти: ако се концентрирате върху гнева, тогава съзерцавате дамма. Ако видите нещо и осъзнато го гледате, тогава извършвате съзерцание на дамма обект. Съзерцанието на дамма обекти е много широко понятие и включва менталните пречки, агрегатите, факторите на просветлението и Четирите Благородни Истини.

Както казахме, тези четирите се практикуват произволно, така че когато наистина практикувате, не се опитвайте да разберете кое точно правите, това е разсейване.

Като практикуващи випасана разглеждате това, което е в настоящия момент. Каквото и да е то, ваш дълг е да бъдете осъзнати за този обект, за да нямате желание и скръб за него. Докато сте осъзнати за обекта в настоящия момент, се справяте добре, медитацията ви е добра. Не е добре, когато се отнасяте по мислите си и забравите за медитацията за секунди и дори за минути. Това не е добре.
Но докато сте осъзнати, се справяте както трябва.

Това, което е важно за випасана е първо, да сте осъзнати за обекта в настоящия момент. Понякога можете да се изпуснете и да се отнесете и това изпускане може да стане обект на осъзнанаването ви. Винаги трябва да има фокус на осъзнаване. Винаги, осъзнатост – тук, осъзнатост – там. И ако осъзнатостта ви е интензивна, тогава ще имате бърз прогрес и ще започнете да виждате истинската природа на нещата.
Ще започнете да виждате, че обектите се надигат и отминават (изчезват). Когато виждате надигането и изчезването, виждате, че те са нетрайни. Когато виждате, че са нетрайни, виждате незадоволителната (страдателната) им природа, както и без-азовата природа, или че нямате никакъв контрол върху тяхното надигане и отминаване.

Когато ги видите, се казва, че виждате трите основни характеристики (трите сигната) на всички обусловени феномени. Виждането на трите характеристики на всички обусловени феномени е есенцията на випасана.

Ако практикувате випасана, трябва да видите тези три характеристики, защото думата „випасана” означава „ да видиш по различни начини” и виждането по различни начини означава да виждате в светлината на нетрайността, на страданието и на без-азовостта.

За да видим тези три характеристики, трябва да наблюдаваме, да гледаме и да внимаваме за обектите в този настоящ момент.

Сайадо Силананда

ПРЕЧКИТЕ И ТЯХНОТО ПРЕУСТАНОВЯВАНЕ

Слушайки навътре в себе си, започваме да разпознаваме шепнещите гласове на вината, угризението и желанието, ревността и страха, страстта и алчността. Понякога можете да чуете какво казва страстта: „Аз искам. Трябва да имам, трябва да имам. Искам. Аз искам!” Понякога дори няма обект. Можете да изпитвате страст без обект и затова си намирате обект. Желанието да получите нещо. „Аз искам нещо. Искам нещо. Трябва да имам нещо. Искам…” Можете да чуете това, ако се заслушате в ума си. Обикновено си намираме обект на страстта, какъвто е секса, или можем да прекараме времето си във фантазии.

Страстта може да добие формата на търсене на нещо за ядене, или на нещо, в което да потънете, на нещо, което да станете, или на нещо, с което да се слеете. Страстта винаги дири, винаги търси нещо. Може да е привлекателен обект, разрешен за монасите, като хубава роба или купа за просия, или някоя вкусна храна. Можете да видите влечението да го желаете, да го докоснете, да се опитате да го получите по някакъв начин, да го притежавате, да го владеете, да го направите мой, да го консумирате И това е страст, това е сила в природата, която трябва да разпознаваме; не да я заклеймяваме и да казваме: „Аз съм ужасен човек, защото изпитвам страст.” – защото това пак е подсилване на егото, нали? Като че ли не можем да имаме страст, като че ли има човешко същество, което да не е изпитвало желание за нещо!

Това са условия в природата, които трябва да разпознаваме и виждаме; не посредством заклеймяване, а посредством разбирането им. По този начин добре опознаваме движението на страст в ума ни, движението на алчност, на диренето на нещо – и на желанието да се отървем. И на това можете да сте свидетели – на желанието да се отървете от нещо, което имате, от някаква ситуация или от самата болка. „Искам да се отърва от болката, която имам. Искам да се отърва от моята слабост, искам да се отърва от затъпяването, искам да се отърва от неспокойството, от страстта си, искам да се отърва от всичко, което ме дразни. Защо Господ е създал комарите? Искам да се отърва от вредителите.”

Чувственото желание е първата от пречките (ниварана). Омразата е втората, умът ви е обладан от не-желание, от дребнави раздразнения и неприязън и вие се опитвате да ги унищожите. Това е препятствие за менталното ви зрение, това е пречка. Не казвам, че трябва да се опитваме да се отървем от тази пречка – това е омраза – а да я познаваме, да познаваме двигателя й, да я разбирате, докато я преживявате. Тогава разпознавате желанието да се отървете от някои неща у себе си, желанието да се отървете от някои неща около вас, желанието да не бъдете тук, желанието да не бъдете живи, желанието вече да не съществувате. Затова обичаме да спим, нали? Тогава за известно време можем да не съществуваме. В сънното съзнание ние не съществуваме, защото го няма същото това чувство на аз съм жив. Това е унищожение. Някои хора обичат да спят повече, защото живеенето е твърде болезнено за тях, твърде скучно, твърде неприятно. Изпадаме в депресия, изпълваме се със съмнение и отчаяние и имаме склонност да намираме бягство в съня, като така се опитваме да унищожим проблемите си, да ги изгоним от съзнанието си.

Третата пречка е сънливостта, летаргията, застоя, леността, апатията. Склонни сме да реагираме на това с омраза. Но то също може да бъде разбрано. Застоят може да се опознае – тежестта на тялото и на ума, бавното, отпуснато движение. Наблюдавайте омразата към това, желанието да се отървете от него. Наблюдавате чувството на притъпеност в тялото и ума. Дори познанието за застоя се променя,  неудовлетворително е и е не-аз (анича, дука, анатта).

Неспокойството е обратно на застоя; то е четвъртата пречка.  Вие изобщо не сте затъпели, не сте сънливи, а сте неспокойни, нервни, тревожни, напрегнати. И отново, може да няма конкретен обект. За разлика от чувството на желание за сън, неспокойството е много по-обсесивно състояние. Искате да правите нещо, тичате насам, правите това… правите онова… говорите, обикаляте, препускате обикаляйки… И ако за малко трябва да седнете неподвижни, когато сте неспокойни, се чувствате като в затвор, като в клетка; всичко, за което си мислите, е да скочите, да се втурнете, да вършите нещо. И това можете да го наблюдавате, особено когато сте ограничени във форма, в която не можете да следвате неспокойството си. Робите, които бикхусите носят, не са пригодени за скачане по дървета и люлеене по клони. Не можем да отреагираме тази скоклива наклонност на ума, затова я наблюдаваме.

Съмнението е петата пречка. Понякога нашите съмнения могат да изглеждат много важни и ние обичаме да им отдаваме много внимание. Ние сме много заблудени за качеството им, защото то изглежда толкова солидно: „Някои съмнения са тривиални, да, но това е Важно Съмнение. Трябва да знам отговора. Трябва да бъда сигурен. Трябва със сигурност да знам – да правя ли това или да направя другото? Правилно ли го правя? Да ходя ли там, или да остана тук още малко? Губя ли си времето? Губя ли си живота? Будизмът верният път ли е, или не е? Може би не е вярната религия?” Това е съмнението. Можете да прекарате остатъка от живота си в тревоги дали да направите това или онова, но едно можете да знаете – че съмнението е условие на ума. Понякога това може да е много неуловимо и заблуждаващо. В нашата позиция на „този, който знае”, ние знаем, че съмнението е съмнение. Дали е важно, или тривиално, то е просто съмнение, и толкова. „Дали да остана тук, или да ида някъде другаде?” Това е съмнение. „Да изпера ли дрехите си днес, или утре?” Това е съмнение. Не е много важно, но ето, следват и важните. „Постигнал ли съм вече „Влизане в Потока”? И какво е това „Да навлезеш в Потока” все пак? Аджан Сумейдо арахант ли е? Има ли араханти в наше време?” После идват хора от други религии и казват: „Вашата е погрешна, нашата е вярна!” И вие си мислите: „Може би са прави. Може би нашата е погрешна.” Това, което можем да знаем, е, че това е съмнение. Това означава да бъдем знаенето – да знаем това, което можем да знаем, да знаем, че не знаем. Дори когато сте невежи за нещо, ако сте наясно с факта, че не знаете, тогава тази яснота е знание.

Това е да бъдем знаенето, да знаем това, което можем да знаем. Петте Пречки са ваши учители, защото те не се вдъхновяващите, сияйни гурута от книжките с картинки. Те могат да са много тривиални, дребнави, глупави, досадни и обсесивни. Блъскат ни, ръчкат ни, не спират да ни бутат долу, докато не им отдадем нужното внимание и разбиране, докато вече не са проблеми. Затова човек трябва да е много търпелив, трябва да имаме цялото търпение на света и смирението да се учим от тези пет учителя.

И какво научаваме? Че това са просто условия на ума; надигат се и отминават, неудовлетворителни са и са не-аз. Понякога човек има много важни послания в живота си. Ние сме склонни да вярваме на тези послания, но това, което можем да знаем, е, че това са променящи се условия: и ако търпеливо издържим, тогава нещата автоматично се променят, от само себе си, и ние имаме отвореността и яснотата на ума да действаме спонтанно, а не да реагираме на условия. Само с голо внимание, с осъзнатост, нещата си отиват от само себе си, не е нужно да се отървавате от тях, защото всичко, което започва, свършва. Няма от какво да се отървавате, само трябва да сте търпеливи с тях и да позволите на нещата да поемат по естествения си курс на преустановяване.

Когато сте търпеливи, позволявайки на нещата да се преустановят, тогава започвате да познавате преустановяването – тишина, празнота, яснота – умът се изчиства, неподвижност. Умът още е изпълнен с живот, не тъне в забрава, не е потиснат или заспал, и вие можете да чуете тишината на ума.

Да позволим преустановяването означава да бъдем много внимателни, много нежни и търпеливи, много смирени, да не вземаме страна на нещо – на добро, лошо, удоволствие или болка. Нежното разпознаване позволява на нещата да се променят според тяхната природа, без намеса. Тогава се научаваме да се отвръщаме от търсенето на вглъбяване в обектите на сетивата. Намираме нашия мир в празнотата на ума,  в яснотата му, в тишината му.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ДА СЛУШАМЕ МИСЛИТЕ

При отварянето на ума, или „пускането  – letting go” насочваме вниманието само към наблюдението, или ставаме мълчаливият свидетел, който е наясно какво идва и си отива. С тази випасана (проникновена, или осъзната, медитация) ние използваме трите характеристики на анича (промяната), дука (неудовлетворението), анатта (безазовостта), за да наблюдаваме менталните и физическите феномени. Освобождаваме ума от сляпото потискане, така че ако бъдем обладани от каквито и да е тривиални мисли или страхове, или съмнения, тревоги или гняв, не се налага да ги анализираме. Не трябва да осмисляме защо ги имаме, само ги правим напълно съзнателни.  Ако действително ви е страх от нещо, съзнателно се страхувайте.  Не бягайте от това чувство, а забележете склонността да се опитвате да се отървете от него.  Извикайте в съзнанието си това, от което се страхувате, мислете го съвсем целенасочено и се заслушайте в мисленето си.  Това не е за анализиране, а до довеждане на страха до неговата абсурдност, където става толкова нелеп, че можете да разсмеете. Заслушайте се в желанието, в лудото „Искам това, искам онова, трябва да имам, не знам какво ще правя, ако нямам това,  искам онова…”  Понякога умът направо крещи – „Искам това!” – и вие можете да го чуете.

Чел съм за конфронтации, където си крещите едни на други, казвате си всякакви потискащи неща на ум, това е вид катарзис,но му липсва мъдра рефлексия. Липсва му вещината да слушате това крещене като условие, а не като „да му отпуснеш края” и да кажеш всичко, което мислиш. Липсва му тази стабилност на ума, която е склонна да изтърпи най-ужасните мисли. По този начин ние не вярваме, че това са лични проблеми, а ментално извеждаме страха и гнева  до абсурдна позиция, където те се виждат просто като естествена прогресия на мисли. Умишлено мислим всички неща, които се страхуваме да мислим, но от сляп порив, а действително ги наблюдаваме и слушаме като условия на ума, не като лични провали и проблеми.

В тази практика започваме да пускаме нещата. Не е нужно да се ровите и да търсите конкретни проблеми, просто когато нещата, по които смятате, че сте вманиачени, продължат да се надигат, да ви тормозят, вместо да се опитвате да ги махнете, ги изкарайте още по-наяве.  Умишлено ги конкретизирайте като мисъл и слушайте, сякаш слушате някой, който говори от другата страна на оградата, някоя стара баба клюкарка: „И направихме това, и направихме онова, и после направихме това и направихме онова…” И тази стара баба не спира да дрънка! Практикувайте слушането на това като на глас, а не го съдете, казвайки: „Не, не, дано това не съм аз, това не е истинската ми природа.”, нито пък се опитвайте да го заглушите с думите: „Ах, ти, стара чанто, така искам да те няма!” Ние всички имаме това, дори аз имам тази склонност. Тя е просто едно условие в природата, нали? Не е личност. Тази дуднеща склонност у нас – „Толкова се бъхтя, няма благодарни” – е условие, не човек. Понякога, когато сте сърдити, никой не може да направи нищо правилно – дори да го прави правилно, пак е неправилно. Това е друго условие на ума, не е човек. Сръдливостта, сърдитото състояние на ума, е познато като едно условие: анича – то се променя, дука – неудовлетворително е; анатта – не е човек. Има го страха какво ще си помислят другите за вас, ако закъснеете: успали сте се, влизате и започвате да се тревожите какво си мислят всички други за закъснението ви – „Мислят, че съм мързелив.” Тревогата какво мислят другите е условие на ума. Или пък ние винаги сме навреме, но някой друг закъснява и ние си мислим: „Той винаги закъснява. Не може ли поне веднъж да е точен!” Това също е просто друго условие на ума.

Изкарвам това в пълното съзнание, тези тривиални неща, които просто можете да бутнете настрана, защото са така тривиални, а човек не иска да се занимава с тривиалностите на живота; но когато не се занимаваме, всичко това става потиснато и се превръща в проблем. Започваме да изпитваме безпокойство, изпитваме ненавист към себе си или към другите хора, или се депресираме; всичко това идва от отказа да позволим на условията, тривиалностите или страшните неща да станат съзнателни.

После, имаме съмняващото се състояние на ума, никога не сме съвсем сигурни какво да правим: има страх и съмнение, несигурност и колебание. Умишлено изкарайте наяве това състояние на несигурност просто за да сте спокойни с това състояние, в което е умът, когато не сте се хванали за  нещо конкретно. „Какво да правя, да остана ли, да си тръгна ли, да направя ли това, или да направя онова, анапанасати ли да правя, или випасана?” Вижте това. Задайте си въпроси, на които не може да се отговори като: „Кой съм аз?” Забележете това празно пространство преди да започнете да го мислите – „Кой?” – просто бъдете нащрек, затворете очи и точно преди да си помислите „кой”, погледнете – умът е съвсем празен, нали? После „Кой съм аз?”, и после пространството след въпросителната. Тази мисъл идва от празнотата и отива в празнотата, нали? Когато сте уловени в мисленето по навик, не можете да видите надигането на мисъл, нали? Не можете да видите, можете само да уловите мисъл, след като осъзнаете, че мислите; затова започнете умишлено да мислите и уловете началото на една мисъл, преди да започнете да я мислите. Взимате умишлени мисли като „Кой е Будата?” Умишлено мислете това, за да видите началото, формирането на мисълта и края й, и пространството около нея. Виждате мисълта и концепцията в перспектива, а не просто реагирате на тях.

Да кажем, че сте ядосани на някого. Мислите си: „Така каза той, каза това и после каза онова, и после направи така, и не го направи правилно, и всичко обърка, толкова е себичен… и после аз помня какво направи той на еди кой си, и после…”  Едно следва друго, нали така? И вие сте уловени в това едно, следващо другото, мотивирани от ненавист. Затова вместо да попадате в целия този поток от асоциирани мисли и концепции, умишлено мислете: „Той е най-себичният човек, когото съм виждал.” И после край, празнота. „Той е гнило яйце, мръсен плъх, и направи това, и направи онова” и виждате, че това е доста смешно, нали? Когато за първи път отидох в Уат Па Понг, у мен се надигаха огромен гняв и ненавист.  Чувствах се толкова раздразнен понякога, защото така и не знаех какво става, и не исках толкова да се съобразявам, колкото трябваше, направо пара излизаше от мен.  Аджан Ча имаше навика да говори по два часа и коляното започваше ужасно да ме боли.  И ме налитаха мисли от рода: „Защо никога не спираш да говориш? Мислех, че Дамма е нещо просто , защо му трябват два часа, за да каже нещо?” Станах много критичен към всички и тогава започнах да разглеждам това и да се слушам – как се ядосвам, как ставам критичен, гаден, негодуващ – „Не искам това, не искам онова, това не ми  харесва, не разбирам защо трябва да седя тук, не искам да се занимавам с тази глупост, не знам… „ и т.н., и т.н. И си мислех: „Това добър човек ли е, дето си говори тези неща? Такъв ли искаш да бъдеш – това нещо, дето винаги се оплаква и критикува, и все намира грешки, такъв човек ли искаш да бъдеш?” „Не, не искам да бъда такъв.”

Но трябваше да направя това напълно осъзнато, за да го видя, а не просто да повярвам в него. Чувствах се много праведен, а когато се чувстваш праведен и възмутен, и чувстваш, че другите грешат, тогава лесно можеш да повярваш на такива мисли като: „Не виждам никаква нужда от това, в крайна сметка Будата е казал… или Будата никога не би позволил това, Будата… Аз знам какво е будизма!” Дайте на това осъзната форма, където можете да го видите, направете го абсурдно, и тогава имате перспектива върху него и става забавно. Можете да видите цялата комедия!  Вземаме се на толкова сериозно: „Аз съм толкова важен човек, животът ми е толкова ужасно важен, че трябва да съм крайно сериозен във всеки един момент. Проблемите ми са толкова важни, толкова ужасно важни; трябва много време да се занимавам с проблемите си, защото са толкова важни.” Човек се мисли някакси за много важен, затова го мислете, умишлено го мислете: „Аз съм много важен човек, моите проблеми са много важни и сериозни.” Когато си мислите това, звучи смешно, звучи глупаво,защото действително си давате сметка, че не сте ужасно важни – никой от нас не е. И проблемите, които правим от живота, са тривиални неща. Някои хора могат да си съсипят живота, създавайки си безкрайни проблеми и приемайки всичко твърде на сериозно.

Ако мислите за себе си като за важен и сериозен човек, тогава тривиалните неща или глупавите неща не са нещо, което искате. Ако искате да сте добър човек и свят такъв, злите условия са неща, които трябва да потиснете в несъзнаваното. Ако искате да сте любящ и щедър човек, тогава всяка лошотия, ревност или жлъчност са нещо, което трябва да потиснете или унищожите в ума си. Това, което най се страхувате, че сте в живота, него го мислете, наблюдавайте го. Направете признание: „Искам да съм тиран!” „Искам да съм трафикант на хероин!” „Искам да съм член на мафията!” „Искам да…” – какво и да е то. Вече не ни безпокои качеството на мисълта, а само характеристиката, че е нетрайно условие; неудовлетворително е, защото в него смисъл, който да ви удовлетворява. Идва и си отива, и е не-аз (безазово).

Из „Осъзнатост – Път към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ОСЪЗНАТОСТ ЗА ОБИЧАЙНОТО

През следващия един час ще практикуваме ходене, като използваме движението при ходенето за обект на концентрация, насочвайки вниманието към движението на ходилата и натиска, който те оказват върху земята. Можете да използвате и мантрата „Буддо” – „Буд-” за десен крак, „- до” за ляв по протежение на пътеката джонгром. Вижте дали можете напълно да се отдадете на усещането от ходенето от началото до края на пътеката. Използвайте обичайно темпо, което после можете да забавите или да ускорите. Развийте нормално темпо, защото нашата медитация касае обичайните неща, а не специалните. Използваме обичайното дишане, а не специална „дихателна техника”; обикновено сме в седеж, а не в стойка на глава,вървим нормално, а не тичаме, нито ходим методично бавно – поддържаме едно отпуснато темпо. Практикуваме около това, което е най-обичайно, защото го вземаме за даденост. Но сега насочваме вниманието си към всички неща, които сме приемали за даденост и никога не сме забелязвали –  като умовете и телата ни. Дори лекарите, образовани за физиологията и анатомията, не забелязват телата си. Те спят с телата си, раждат се с телата си, стареят, трябва да живеят с тях, да ги хранят, да ги упражняват, но пак ще ви разказват за черния дроб като за нещо, което е на таблица. По-лесно е да гледаш показателите на черния дроб на таблица, отколкото да си осъзнат за собствения си черен дроб, нали? Ние гледаме света така, сякаш не сме част от него и това, което е най-обичайно, най-често срещано, го пропускаме, защото гледаме за необичайното.

Телевизията е необичайна. Могат да ти пускат всякакви фантастични приключенски и романтични неща. Тя е такова чудно нещо – толкова лесно те концентрира. Телевизорът просто те хипнотизира. И тялото – когато стане необичайно, когато стане много болно или много болезнено, или през него преминават разни екзалтирани или прекрасни чувства  – тогава го забелязваме! Но обикновеният натиск от дясното ходило върху земята, обикновеното движение на дъха ни, допирът  на тялото, седящо на стола, когато няма никакви крайни усещания – това са нещата, за които сме будни сега. Насочваме вниманието си върху това как стоят нещата в обичайния живот.

Когато животът стане краен или необичаен, тогава откриваме, че се справяме доста добре. Пасифистите и противниците на насилието често са атакувани с този прословут въпрос – „Вие не вярвате в насилието, но какво ще направите ако някой маниак нападне майка ви?” Това е нещо, за което си мисля, че повечето от нас изобщо не бива да се тревожат! То не е като най-често срещаното събитие в живота на човека. Но ако се надигне подобна крайна ситуация, сигурен съм, че ще направим нещо адекватно. Дори най-откаченият човек може да е осъзнат в крайни ситуации. Но в обичайния живот, когато не се случва нищо крайно, когато просто си седим тук, можем напълно да се смахнем, нали? Според Патимока ние, монасите, не бива да удряме никого. А аз седя тук и се тревожа какво бих направил, ако някой маниак нападне майка ми. Създавам си огромен морален проблем в една обичайна ситуация, докато си седя и майка ми изобщо я няма тук. През всичките тези години майка ми нито веднъж не е била застрашавана от някой маниак (без да броя калифорнийските шофьори, разбира се!) На големите морални въпроси лесно можем да отговорим, когато му е времето и мястото, а сега сме осъзнати за това време и това място.

Насочваме вниманието си към обичайностите на нашето човешко състояние: дишането на тялото, вървенето по пътеката джонгром от единия й край до другия; и усещанията за удоволствие и болка. В хода на ритрийта изследваме абсолютно всичко, наблюдаваме и знаем всичко, такова, каквото е. Това е нашата практика випасана – да знаем нещата, такива, каквито са, а не според някоя теория или предположение, които правим за тях.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ДОБРИНА – МЕТА

На английски думата „обич” често се отнася до „нещо, което харесвам”. Например „Аз обичам лепкав ориз”. „Аз обичам сладко манго.” Всъщност искаме да кажем, че ги харесваме. Харесването е привързване към нещо като храната, която много харесваме и с наслада ядем. Не я обичаме. „Мета” означава да обичаш врага си. Това не означава, че харесвате врага си. Ако някой иска да ви убие и вие кажете „Аз го харесвам”, това е глупаво! Но ние можем да го обичаме, което означава, че можем да се въздържим от неприятни мисли и отмъстителност, от всяко желание да го нараним или унищожим. Дори да не го харесвате – понеже е жалък, окаян човек – пак можете да сте добри, щедри и благонастроени към него. Ако някой пияница дойде в тази стая, мръсен и противен, грозен и болен, и няма нищо, което да ви привлече към него, да кажете „Аз харесвам този човек” би било нелепо. Но можем да го обичаме, да не се къпем в неприязън, да не се въвличаме в реакции към неприятното му излъчване. Това имаме предвид мета.

Понякога има неща, които човек не харесва у себе си, но мета означава да не попадаме в капана на мислите, които имаме, на подходите, проблемите,  схващанията и чувствата на ума. Това се превръща в незабавна практика на голяма осъзнатост. Да сте осъзнати означава да имате мета към страха в ума си или към гнева, или към ревността. Мета означава да не създаваме проблеми около съществуващи условия, за да им позволим да избледнеят, да се преустановят. Можете да смалите страха, като си дадете сметка, че това е същият страх, който имат всички, който имат и животните. Не е моят страх, не е личностен, безличностен е. Започваме да изпитваме състрадание към другите същества, когато разберем страданието в реакцията ни към страха в собствения ни живот – болката, физическата болка от изритването, когато някой ви изрита. Тази болка е съвсем същата болка, която кучето изпитва, когато него го сритат, така че можете да имате мета към болката, което ще рече добрина и търпение от непребиваването в омраза. Можем да работим с мета вътрешно, с всичките ни емоционални проблеми: вие си мислите: „Искам да се отърва от това. Ужасно е.” Това е липса на мета към себе си, нали? Разпознайте желанието да се отървем от нещо! Не пребивавайте в омраза към съществуващите емоционални условия. Не е нужно да се преструвате, че изпитвате одобрение към грешките си. Не си мислите: „Харесвам грешките си.” Някои хора са достатъчно глупави да казват: „Грешките ми ме правят интересен. Аз съм впечатляваща личност поради слабостите си.” Мета не е само-настройване да вярвате, че харесвате нещо, което изобщо не харесвате, просто е непребиваване в неприязън. Лесно е да изпитвате мета към нещо, което харесвате – хубави малки дечица, добре изглеждащи хора, добре възпитани хора, кученца, красиви цветя – можем да изпитваме мета и към себе си, когато се чувстваме добре: „В момента съм доволен от себе си.” Когато нещата вървят добре, е лесно да изпитате доброта към това, което е добро, приятно и красиво. И в този момент можем да се изгубим, защото мета не е само добри пожелания, прекрасни чувства, възвишени мисли, мета винаги е нещо много практично.

Ако сте много идеалистични и мразите някого, започвате да си мислите: „Аз не бива да мразя никого. Будистите трябва да имат мета към всички живи същества. Трябва да обичам всички. Ако съм добър будист, трябва да харесвам всички.” Всичко това идва от непрактичен идеализъм. Имайте мета към неприязънта, която изпитвате, към дребнавостта на ума, към ревността, завистта – което означава мирно съжителстване, не създаване на проблеми или пък създаване на трудности, или пък създаване на проблеми от трудностите, които се надигат в живота, в умовете и телата ни.
Преди аз много се разстройвах, когато пътувах в метрото в Лондон. Толкова ги мразех тези ужасни, подземни гари с мъртвешките афиши и тълпите хора в мръсните влакове, които ревяха в тунелите. Изпитвах абсолютна липса на мета (търпелива добрина). Потъвах в пълна омраза, но после реших да превърна пътуването в лондонското метро в практика на медитация за търпелива добрина. Така започнах да се наслаждавам на това, а не да тъна в неприязън. Започнах да изпитвам умиление към хората наоколо. Омразата и оплакването изчезнаха – напълно.

Когато изпитвате неприязън към някого, можете да забележите тенденцията да добавяте неща като „Той направи това и направи онова, и той е такъв, и не бива да е онакъв.” А когато харесвате някого, започвате: „Той може това, може и онова. Той е добър и мил.” Но ако някой каже: „Този човек е много лош”, изпитвате гняв. Ако мразите някого и някой друг го възхвалява, пак изпитвате гняв. Не искате да чувате колко добър е врагът ви. Когато сте изпълнени с гняв, не можете да си представите, че някой, когото мразите, може да има добродетели; и дори той да има някои добри качества, вие никога не можете да си ги спомните. Можете да си спомните само лошите неща. Когато харесвате някого, дори грешките му могат да са ви скъпи – „безвредни малки грешки”.

Разпознайте това в своето преживяване; наблюдавайте силата на харесване и нехаресване. Търпеливата добрина, мета, е много полезен и ефективен инструмент за справяне с всички дребнави тривиалности, които умът съгражда около неприятните опитности. Мета е и много полезен метод за онези, които имат разграничителен, много критичен ум. Те могат да виждат грешките във всичко, но никога не поглеждат себе си, виждат само това, което е „навън”.

Сега е много модерно вечно да се оплакваме от времето или правителството. Личното високомерие поражда тези действително гадни коментари за всичко; или започвате да говорите за някой, който не присъства, разкъсвате го, много интелигентно и много обективно. Толкова сте аналитични, знаете точно от какво се нуждае този човек, какво трябва да направи и какво да не прави, и защо е такъв или онакъв. Много е впечатляващо да имате такъв остър, критичен ум и да знаете какво трябва да направи някой. Всъщност вие казвате: „Аз съм много по-добър от него.”

Не оставате слепи за грешките и недостатъците във всичко. Просто мирно съжителствате с тях. Не настоявате да е иначе. Мета понякога означава да отминете това, което е нередно у вас и у всеки друг – това не означава, че не сте го забелязали, означава, че не създавате проблеми по темата. Спирате да се отдавате на това занимание – критичността, с добрина и търпение – мирно съжителстващи.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ОСЪЗНАТО ВЪРВЕНЕ (ДЖОНГРОМ)

Вървенето „Джонгром” е практика на концентрирано вървене, където сте едно с движението на краката. Насочвате вниманието си към вървежа на тялото от началото на пътеката до края, към обръщането, към изправения стоеж. После се надига намерението да вървите и после следва вървенето. Забележете средата на пътеката и края, спирането, обръщането, спирането на място – точките за събиране на ума, когато той започне да броди насам-натам. И революция може да планирате, докато извършвате джонгром, ако не внимавате! Колко революции са били замисляни по време на джонгром? Вместо да правим такива неща, ние използваме това време да се концентрираме върху това, което действително става. Това не са фантастични усещания, толкова са обичайни, че изобщо не ги забелязваме. Но сега забележете, че е нужно усилие, за да сте осъзнати за тях.

Когато умът ви се отнесе и се окажете отпрашили в Индия, докато сте насред джонгром пътеката, тогава разпознайте това – „Опа!” В този момент сте пробудени. Будни сте, така че върнете ума си върху това, което се случва, с тялото, движещо се от тук – там. Това е трениране в търпение, защото умът броди къде ли не. Ако в миналото сте имали блажени мигове в медитация при вървеж и сега си мислите: „О, на последния ритрийт правих джонгром и действително усетих как тялото върви. Почувствах, че няма аз и беше блаженство. О, ако мога да го направя пак!” Забележете това желание да постигнете нещо съобразно спомена от предишен щастлив момент. Забележете това като условие; то е препятствие. Откажете се от него, няма значение дали ще има миг на блаженство. Извървете една крачка, после още една – това е то, пускане, доволство от съвсем малкото, вместо опит за постигане на някакво блажено състояние, което може би сте имали някога по време на такава медитация. Колкото повече се опитвате, толкова по-злощастен ще става умът ви, защото следвате желанието да имате някакво прекрасно преживяване съобразно спомен. Бъдете доволни от това как е сега, пък каквото и да се случи. Бъдете умиротворени с това как е в този момент, вместо да се хвърляте в опити да направите нещо сега, за да постигнете някакво желано състояние.

Една крачка след друга – забележете колко спокойна може да е медитацията във вървеж, когато всичко, което трябва да направите е една крачка. Но ако мислите, че трябва да достигнете самади от тази практика, и умът ви прескача навсякъде, какво става? Не издържам тази медитация във вървеж! Никакъв покой не ми носи! Практикувам и се опитвам да постигна това чувство на вървене без този, който да върви, и умът ми само препуска – понеже още не разбирате как да го правите, умът ви идеализира, опитва се да постигне нещо, вместо просто да бъде. Когато вървите, всичко, което трябва да правите, е просто да вървите. Една крачка, втора крачка – просто е… Но не е лесно, нали? Умът се отнася, опитва се да схване какво трябва да правите, какво ви става и защо не можете да го направите.

Но в манастира ние ставаме сутрин, пеем песнопения, медитираме, седим, чистим, готвим, седим, стоим, вървим, работим; правим каквото дойде, едно по едно. Да бъдем с нещата, такива, каквито са, е непривързаност, която носи умиротворение и леснина. Животът се променя и ние можем да наблюдаваме това, можем да се адаптираме към променливостта на сетивния свят, каквато и да е тя. Приятна или неприятна промяната, ние винаги можем да понесем живота, каквото и да ни се случва. Осъзнаем ли истината, достигаме вътрешно умиротворение.
Из „Осъзнатост – пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

УСИЛИЕ И ОТПУСКАНЕ

Усилието е просто вършене на това, което трябва да правите. То варира според характерите и навиците на хората. Някои хора имат много енергия – толкова много, че винаги са на педал, все търсят неща за вършене. Виждате ги как непрестанно си намират какво да правят, като с всичко достигат до крайност. В медитация ние не търсим да правим нещо, като бягство например, а развиваме един вътрешен вид усилие. Наблюдаваме ума и се концентрираме върху темата.

Ако полагате твърде много усилие, ставате неспокойни, а ако не полагате достатъчно усилие, ви обхваща тъпота и тялото ви омеква. Тялото ви е добра мярка за усилието: като го държите изправено, го изпълвате с усилие, подравнявате го, изпъчвате гърдите, държите гърба изправен. Това изисква доста воля, така че тялото е добър обект, който да наблюдавате за усилието. Ако се отпуснете, ще намерите най-лесната поза – силата на гравитацията ви придърпва надолу. Когато времето е студено, трябва да изпълните гърба с енергия, така че да изпънете тялото навън, а не да се скриете под завивките. С анапанасати – „осъзнатост на дишането”, вие се концентрирате върху ритъма. Аз го намирам за много полезно в научаването да бавим нещата, а не всичко да правим бързо – като мисленето, например. Концентрирате се върху ритъм, който е много по-бавен от мислите ви. Но анапасати ви принуждава да се забавите, дишането има много нежен ритъм. И ние спираме да мислим: стига ни едно вдишване, едно издишване – имаме цялото време на този свят и сме с това едно вдишване, от началото му, през средата и до края.

Ако се опитвате да постигнете самади (концентрация) от анапанасати, вие вече сте си поставили цел – правите това, за да получите нещо за себе си, и анапанасати се превръща в много изнервящо преживяване, започвате да му се ядосвате. Можете ли да задържите вниманието си върху едно вдишване? Доволни ли сте от едно издишване? Но за да ви стигне един простичък малък промеждутък, трябва да се забавите, нали?

Когато се стремите да постигнете джана (вглъбяване) от тази медитация и наистина полагате голямо усилие, вие не се забавяте, опитвате се да получите нещо от нея, опитвате се да постигнете резултат и не изпитвате скромно доволство от едното вдишване. Успехът в анапанасати е само толкова – осъзнатост в протежението на едно вдишване, в протежението на едно издишване. Установете вниманието си в началото и в края – или в началото, средата и края. Това ви дава определени точки за рефлексия, така че ако умът ви много се отнася по време на практиката, ще обърнете особено внимание, контролирайки началото, средата и края. Ако не направите това, умът ще се отнесе нанякъде.

Цялото ни усилие е впрегнато само в това; всичко друго е подтиснато за това време или отхвърлено. Разглеждайте разликата между вдишването и издишването – изследвайте ги. Кое предпочитате? Понякога ви се струва, че дишането изчезва, става едва доловимо. Тялото сякаш диша само и получавате странното чувство, че няма да има следващо поемане на дъх. Малко е плашещо.

Но това е упражнение; центрирате се върху дишането, без да се опитвате да го контролирате. Понякога, когато се концентрирате върху ноздрите, имате чувството, че цялото тяло диша. Тялото продължава да диша, съвсем само.

Понякога ставаме твърде сериозни по отношение на всичко – напълно ни липсва радост и щастие, нямаме чувство за хумор, подтискаме всичко.Зарадвайте ума, бъдете отпуснати и ведри, имате цялото време на света, без натиска, че трябва да постигнете нещо важно; няма нищо особено, нищо за постигане, нищо кой знае какво. Това е нещо съвсем дребно; дори да имате само едно осъзнато вдишване тази сутрин, то пак е по-добро от това, което правят повечето хора – със сигурност е по-добро от липса на осъзнатост през цялото време.

Ако сте негативен човек, опитайте сте да сте по-мил и повече да приемате себе си. Просто се отпуснете и не превръщайте медитацията в досадна задача за себе си. Вижте я като възможност да изпитате мир и ведрина в настоящия момент. Отпуснете тялото си и бъдете в мир.

Вие не се борите със силите на злото. Ако изпитвате неприязън към анапанасати, отбележете това. Не подхранвайте чувството, че е нещо, което трябва да правите, а го вижте като удоволствие, като нещо, което ви доставя истинска наслада. Не е нужно да правите нищо друго, можете да сте просто напълно отпуснати. Имате всичко, което ви трябва: имате вашето дишане и просто трябва да седите, в това няма нищо трудно, не ви трябват специални умения, дори не трябва да сте особено интелигентни. Когато си мислите „Не мога да го направя”, просто разпознайте това като съпротива, страх или раздразнение и после се отпуснете.

Ако се усетите, че се напрягате и стягате от анапанасати, спрете да го правите. Не го превръщайте в нещо трудно, не го превръщайте в тягостна задача. Ако не можете да го правите, просто седете. Преди, когато изпадах в ужасни състояния, просто съзерцавах „мир”. И току започвах да си мисля: „Трябва да… Трябва… Трябва да направя това.” И тогава си казвах: „Просто бъди в мир, отпусни се.”

Съмненията и неспокойството, недоволството, омразата – скоро съумявах да рефлектирам върху мира, повтаряйки думата отново и отново, хипнотизирайки себе си: „отпусни се, отпусни се”. Съмненията се надигаха – „Доникъде не стигам с това. Безполезно е. Искам да постигна нещо.” Скоро съумях да вляза в мир и с това. Можете да се успокоите и когато се отпуснете, да правите анапанасати. Ако искате да правите нещо, правете това.

Отначало практиката може да стане много скучна; чувствате се безнадеждно несръчни както когато се учите да свирите на китара. В началото, като засвирите, пръстите ви са толкова непохватни, изглежда безнадеждно, но след като го правите известно време, придобивате рутина и става доста лесно. Научавате се да наблюдавате какво става в ума ви, за да знаете кога ставате неспокойни и напрегнати, наежени срещу всичко – и вие разпознавате това, не се опитвате да се убедите в обратното. Напълно осъзнати сте за това как стоят нещата: какво правите, когато сте напрегнати и нервни. И се отпускате.

През първите ми години с Аджан Ча понякога ставах особено сериозен по отношение на медитацията. Бях много суров към себе си. Губех всяко чувство за хумор и ставах смъртно сериозен, сух като стара съчка. Полагах огромно усилие, но беше толкова напрегнато и неприятно да си мисля „Трябва да … Толкова съм мързелив…” Изпитвах такава ужасна вина, ако не медитирах непрекъснато – това беше едно мрачно, безрадостно състояние на ума. И аз наблюдавах това, медитирайки върху себе си – сухата съчка. И когато положението ставаше абсолютно неприятно, си спомнях обратното – „Не е нужно да правиш нищо. Не е нужно да ходиш някъде или да правиш нещо. Бъди в мир с положението на нещата, каквито са, отпусни се, пусни.” И започнах да използвам това.

Когато умът ви влезе в това състояние, приложете обратното, научете се да приемате нещата с лекота. Четете книги как да не полагате усилие в нещата – „оставете ги да се случват по естествен начин” – и си мислите: „Просто трябва да полентяйствам.” И тогава обикновено изпадате в едно притъпено, пасивно състояние. Но това е моментът, в който трябва да вкарате малко усилие.

С анапанасати можете да задържите усилието за едно вдишване. Ако не можете да го задържите за едно вдишване, задръжте го поне за половин. По този начин не се опитвате изведнъж да станете идеални. Не е нужно да правите всичко изрядно заради някаква си идея как би могло да е, а работите с проблемите, каквито са. Но ако имате разпилян ум, тогава е мъдрост да разпознаете ума, който скита навсякъде – това е прозрение. Да мислите, че не бива да сте такива, да се мразите или да се обезкуражавате, защото така сте устроени – това е невежество.

С анапанасати разпознавате как стоят нещата сега и можете да започнете от това: задържате вниманието си още малко и започвате да разбирате какво е концентрацията, като вземате решения, които можете да изпълните. Не вземайте суперменски решения, когато не сте Супермен. Правете анапанатаси за 10-15 минути, вместо да си мислите, че можете да го правите цяла нощ. „Ще правя анапанасати от този момент до зазоряване.” После се проваляте и се ядосвате. Поставете си продължителност, която знаете, че можете да изпълните. Експериментирайте, работете с ума, докато разберете как да полагате усилие и как да се отпускате.

Анапанасати е нещо непосредствено. Отвежда ви в проникновение – випасана. Нетрайната природа на диханието не е ваша, нали? Веднъж родено, тялото диша само. Вдишване – издишване, едното обуславя другото. Докато тялото е живо, ще бъде така. Вие нищо не контролирате, дишането принадлежи на природата, не принадлежи на вас, то е не-аз. Когато наблюдавате това, правите випасана, проникновение. Това не е нещо вълнуващо или впечатляващо, или неприятно. Това е нещо естествено.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

„… ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА”

Докато седим тук по време на ритрийта трябва да обръщаме внимание на неща, които изобщо не са интересни. Дори може да са „неприятни и болезнени”. Търпеливото понасяне на нещата вместо бягането в търсене на интересното е добра дисциплина, нали? Да можем да понесем скуката, болката, гнева, алчността, всички неща, вместо винаги да бягаме от тях… Търпението е толкова важна добродетел. Ако нямаме търпение, няма абсолютно никаква възможност за просветление. Бъдете крайно търпеливи…

Аз харесвах онзи тип медитация, в който можех да седя и да ставам много спокоен – и когато болката се надигнеше в тялото, ми се приискваше да се отърва от нея, за да остана в това състояние на спокойствие. Тогава започнах да виждам, че желанието да се отърва от болката е едно окаяно състояние на ума. Понякога седим по няколко часа, понякога цял нощ. Можете да избягате от болката, но след време започвате да свиквате с това физическо усещане. Аз съм използвал практики като „имам цялото време на този свят да бъда с болката”, вместо всячески да се опитвам да се отърва от нея, за да се върна към „истинската” си медитация. Давам си време да бъда с болките в тялото си, ако те се надигнат в съзнанието ми, а не си мисля „Как да се отърва от това, за да достигна до малко блаженство?”

Някакси, когато кажа „Имам цялото време на света, остатъка от живота си, за да бъда с тази болка”, това спира тенденцията и желанието да се отърва от нея. Умът ми се забавя за дълги периоди от време, без да следва или създава желание. Някои от вас имат тази идея да овладеят болката, да преодолеят „прага на болката” – но това е катастрофа…

Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho

ПРАВИЛНО УСИЛИЕ, ПРАВИЛНО ВНИМАНИЕ, ПРАВИЛНА КОНЦЕНТРАЦИЯ

Правилното Усилие, Правилното Внимание/Осъзнатост  и Правилната Концентрация се отнасят до духа ви, до сърцето. Когато мислим за духа, посочваме центъра на гърдите, сърцето. Имаме паня (главата), сила (тялото) и самади (сърцето). Можете да използвате собственото си тяло като своеобразна карта, символ на Осморния Път.  Тези трите са интегрирани, работят заедно за реализацията и се поддържат като триножник. Нито един не доминира над другия и не експлоатира, нито отхвърля нещо.

Те работят заедно: мъдростта от Правилното Разбиране и Правилното Намерение;  после моралът, който е Правилната Реч, Правилното Действие и Правилното Препитание; и Правилното Усилие, Правилната Осъзнатост и Правилната Концентрация – балансираният, спокоен ум, емоционалната ведрина. Ведрината е там, където емоциите са балансирани и се поддържат взаимно. Нямат пикове и спадове. Има едно чувство на блаженство,  на ведрина; има съвършена хармония между интелект, инстинкти и емоции. Те взаимно се подкрепят и си помагат.  Вече не са в конфликт, не ни вкарват в крайности и поради това започваме да изпитваме огромно спокойствие в ума си. Осморният Път носи едно чувство на лекота и безстрашие – чувство на спокойствие и емоционално равновесие. Изпитваме лекота, а не онова чувство на тревожност, онова напрежение и емоционален конфликт.

Има яснота, има умиротворение, неподвижност, знаене. Това прозрение за Осморния Път трябва да се развие; нарича се бавана. Използваме тази дума „бавана”, за да обозначим равитието.

АСПЕКТИ НА МЕДИТАЦИЯТА

Тази рефлективност на ума, или емоционален баланс, се развива като резултат на практикуването на концентрация и осъзната, или проникновена, медитация . Например, вие можете да експериментирате по време на ритрийт и да прекарате един час в медитация самата, като концентрирате ума си върху един обект, да кажем усещането за дишането. Непрекъснато го дръжте в съзнанието си, така че да има продължителност на присъствие в ума ви.

По този начин вие се насочвате към това, което става в тялото ви, а не бивате теглени навън към обектите на сетивата. Ако нямате никакво убежище вътре, непрекъснато „излизате” навън, погълнати от книги, храна и всякакви разсейвания. Но това непрестанно движение на ума е много изтощаващо. Вместо това практикуваме наблюдение на дишането- което означава, че трябва да се оттеглите или да не следвате тенденцията да намирате нещо извън себе си. Трябва да насочите вниманието си към дишането на собственото ви тяло и да съсредоточите ума си върху това усещане.  Отпускайки грубата форма, вие ставате самото усещане, самия знак. В каквото се вглъбите, това ставате за определен период от време. Когато действително се концентрирате, ставате самото това спокойно състояние. Станали сте спокойни. Това наричаме ставане. Медитацията самата е ставащ процес.

Но това спокойствие, ако го изследвате, ще видите, че не е удовлетворително спокойствие. В него липсва нещо, защото зависи от техника, от привързването и придържането към нещо, което все още има начало и край.  Каквото и да ставате, може да е само временно, защото ставането е променящо се нещо. Не е трайно състояние. Каквото и да станете, то ще отмине. Не е абсолютна реалност.  До каквито и висини да стигнете в концентрацията, тя винаги ще е неудовлетворително състояние. Медитацията самата ви отвежда до някои много извисени и сияни преживявания на ума – но всички те се преустановяват.

После, ако практикувате медитация випасана за още около час, като просто сте осъзнати, пускате (освобождавате) всичко и приемате несигурността, тишината и преустановяването на условията, резултатът ще е усещане за мир, а не за спокойствие.

И това умиротворение е съвършено. Завършено. Не е успокоението от самата, което има нещо несъвършено и неудовлетворително дори в най-добрия си вариант. Реализирането на преустановяването с развиването на това и с все по-задълбоченото му разбиране ви довежда до истинското умиротворяване, не-привързването, Нибана.

И така самата и випасана са двете подразделения в медитацията. Едното развива концентрирани състояния на ума върху изчистени обекти,  посредством които съзнанието ви става пречистено.  Но прекомерното пречистване,  блестящият интелект и усетът за красотата правят всичко грубо непоносимо поради привързването към това, което е изчистено. Хората, които са се посветили на изтънчването и пречистването, намират живота ужасно разстройващ и плашещ, когато не могат да поддържат такива високи стандарти.

РАЦИОНАЛНОСТ И ЕМОЦИЯ

Ако обичате рационалната мисъл и сте привързани към идеи и схващания, тогава имате склонността да презирате емоциите. Ще забележите тази тенденция, ако, когато започнете да изпитвате емоции, си казвате:  „Това ще го изключа. Не искам да изпитвам тези неща.” Вие не обичате да изпитвате нищо, защото влизате в едно опиянение от чистотата на интелигентността и удоволствието от рационалното мислене. Умът изпитва наслада от това да е логичен и в контрол, да намира смисъла. Всичко е толкова чисто, подредено и точно, като математика – а емоциите се разплискват навсякъде, нали? Те не са точни, не са подредени и лесно могат да излязат от контрол.

Емоционалната природа често е презряна. Ние се страхуваме от нея. Мъжете, например, често изпитват голям страх от емоциите, защото са ни възпитали да вярваме, че мъжете не плачат. Като малки момченца, поне моето поколение,  ни учеха, че момчетата не плачат и ние се стремяхме да достигнем стандарта за това какви се очаква да бъдат момчетата. Казваха ни: „ Ти си момче”  и ние се опитвахме да бъдем такива, каквито родителите ни казваха да сме. Обществените идеи се отразяват на умовете ни и затова намираме емоциите за излагащи. Тук, в Англия, хората по принцип считат емоциите за излагащи; ако станеш по-емоционален, се допуска, че си италианец или някаква друга националност.

Но ако сте много рационални и имате отговор за всичко, тогава не знаете какво да правите, когато хората станат емоционални.  Някой започва да плаче и вие си мислите: „Какво да правя сега?” Може би ще кажете: „Горе главата. Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи, няма за какво да плачеш.” Ако сте много привързани към рационалните мисли, ще се опитате да подходите с логика, но емоциите не откликват на логика. Често реагират на логика, но не й откликват. Емоцията е нещо много чувствително и действа по начин,  който не винаги схващаме. Ако никога не сме учили или опитали да разберем какво е чувството от живота, не сме се отворили и не сме допуснали да сме чувствителни, тогава емоционалните неща са много плашещи и смущаващи. Ние не знаем какво са те, защото сме отхвърлили тази част от себе си.

На 30-ия си рожден ден аз установих, че съм емоционално недоразвит човек. Това беше важен рожден ден за мен. Осъзнах, че съм напълно пораснал, зрял мъж – вече не се смятах за младеж, но емоционално, мисля, че през повечето време бях 6-годишен. Нямах особено развитие в тази сфера. Макар да запазвах излъчване и присъствие на зрял човек в обществото, не винаги се чувствах така. Все още имах много непреодолени чувства и страхове в ума си. Стана явно, че трябва да направя нещо по въпроса,  след като осъзнах нерадостната перспектива да изживея живота си на емоционалната възраст от 6 години.

Тук мнозина в нашето общество закъсват. Американското общество, например, не ви позволява да се развитате емоционално, да съзрявате. То изобщо не разбира тази нужда и съответно не осигурява такива преходи за мъжете. Обществото не предоставя такова въвеждане в зрелия свят; очаква се цял живот да сте незрели. Очаква се да действате зряло, но не се очаква да сте зрели. И като така, малцина души са зрели. Емоциите нито се разбират, нито се отработват – детинските тенденции само се потискат, а не се развиват в зрялост.

Това, което предлага медитацията, е шанс да съзреете в емоционален план. Съвършената емоционална зрялост са сама ваяма, сама сати и сама самади. Това е разсъждение; няма да го намерите в никоя книга – давам ви го за рефлексия. Идеалната емоционална зрялост включва Правилно Усилие, Правилно Внимание/Осъзнатост  и Правилна Концентрация. Тя присъства, когато човек не е уловен във флуктуации и превратности, когато има баланс и яснота, когато е възприемчив (отворен) и чувствителен.

ИЗСЛЕДВАНЕ НА УМА

Коренът на страданието е това, което наричаме авиджа – незнаене, или невежество за това как стоят нещата. Това основно невежество е на неразбиране на нашата същинска природа. Ние страдаме заради гледни точки и мнения, навици и условия, които не разбираме. Прекарваме живота си в състояние на невежество, неразбирайки как стоят нещата.

Ако се заслушате в себе си, понякога можете да чуете изявления като: „Трябва да направя това, но не бива да правя онова. Трябва да съм така, а не онака”, или че светът не трябва да е такъв, какъвто е, че родителите ни трябва да са такива или онакива, или не трябва да се държат така, както се държат. Имаме едно конкретно глаголно време, което непрекъснато звънти в умовете ни, защото имаме идея каквот трябва да е и какво не трябва. По време на медитация слушайте това мнение у себе си за това какво трябва да е, просто го слушайте.

Нашата нагласа е да се опитваме да станем нещо, съответно си задаваме цел, създаваме си идеал какво трябва да станем. Може би си мислим, че обществото трябва да е друго, а не такова. Хората трябва да са добри, щедри, разбиращи, любящи, трябва да има братски отношения и да няма егоисти. Правителството трябва да има мъдри лидери, светът трябва да е в мир и т.н. Но светът е такъв, какъвто е в този миг от време и нещата са такива, каквито са. Когато не разбираме това, тогава се борим. Слушайте навътре в себе си това постоянно плачене: „Аз съм такъв, а не онакъв.” И проникнете в това „Аз съм, Аз не съм” с осъзнаване.

Ние сме готови да реагираме и да приемаме за даденост, че всичкото това „Аз съм” и „Аз не съм” е истина. Създаваме се като личност и се привързваме към спомените си. Помним нещата, които сме научили, помним какво сме правили – по правило, по-екстремните неща; склонни сме да забравяме по-обичайните неща. Ако правим недобри, жестоки, глупави неща, имаме неприятни спомени в живота, изпитваме срам и вина. Ако правим хубави неща, проявяваме щедрост и добрина, тогава имаме хубави спомени в живота си. Когато разгледате този факт, ще станете по-внимателни относно това какво правите и казвате, защото ако сте живели живота си глупаво, ако сте реагирали импулсивно от желание за незабавно удовлетворение или с намерение да причините болка или дисхармония, или да използвате другите, ще бъдете изправени пред ум, изпълнен с  много неприятни спомени.

Хора, които са водили много егоистичен живот, трябва да пият, да вземат наркотици, непрекъснато да се държат заети с нещо, за да не поглеждат спомените, които изскачат в ума им.

В процеса на пробуждане, по време на медитация, ние внасяме яснота относно условията на ума тук и сега, като просто сме осъзнати за това чувство на „Аз съм, Аз не съм”. Разглеждайте чувствата на болка и удоволствие, спомените, мислите и мненията като нетрайни, анича. Характеристиката на преходността е обща за всички условия. Колко от вас прекарват деня в действително изследване на това, докато седите, стоите или лежите? Изследвайте това, което виждате с очите, чувате с ушите си, вкусвате с езика си, помирисвате с носа си, усещате и преживявате с тялото си, мислите с ума си…

Мисълта „Аз съм” е нетрайно условие. Мисълта „Аз не съм” е нетрайно условие. Мислите, спомените, съзнателното мислене, самото тяло, емоциите ни – всички условия се променят. При практикуването на медитация трябва да сте много сериозни, смели и храбри. Трябва действително да изследвате, да имате смелостта да надникнете в най-неприятните условия в живота, а не да бягате в търсене на спокойствие или забрава на всичко. Випасана е практика на гледане в страданието. Тя е конфронтация с аза, с това, което мислим за себе си, с нашите спомени, с емоциите ни, приятни, неприятни, индиферентни. С други думи, когато тези неща се надигнат и ние сме осъзнати за страданието, а не го отхвърляме, подтискаме или игнорираме, използваме възможността да го изследваме.

И така, страданието е наш учител.  То ни учи, съответно ние усвояваме урока си, изучавайки самото страдание. Винаги ме удивлява как някои хора мислят, че никога не страдат. Те си казват: „Аз не страдам. Не знам защо будистите непрекъснато говорят за страдание. Аз се чувствам прекрасно, изпълнен съм с красота и радост. Толкова съм щастлив през цялото време. Намирам живота за едно фантастично преживяване, интересен, очарователен, една безкрайна наслада.” Такива хора имат склонността да приемат тази страна на живота и да отхвърлят другата, защото неизбежно това, което ни носи наслада, изчезва и тогава съжаляваме. Желанието ни да бъдем в непрестанно състояние на наслаждение ни води до всякакви проблеми, трудности и ситуации. Страданието не се дължи само на трагични неща като терминален рак или загубата на любим човек; страданието може да се появи около нещо съвсем обичайно, като четирите позиции на седеж, стоеж, ходене и лежане. В тях няма нищо екстремно.

Ние съзерцаваме нормалното дишане и обичайното съзнание. За да разберем съществуването, ние съзерцаваме обичайните чувства, спомени и мисли, а не се вкопчваме в разни фантастични идеи и схващания, за да разберем крайностите на съществуването. Не влизаме в разсъждения за абсолютната цел на живота, Бог, дявола, рая и ада, какво става след като умрем и реинкарнацията. В будистката медитация просто наблюдавате тук и сега. Раждането и смъртта, които се случват тук и сега, са началото и края на най-обичайните неща.

Съзерцавайте началото. Когато мислите за раждане, си казвате: „Аз бях роден”, но това е голямото раждане на тялото, което ние не помним. Обичайното раждане на „аз”, което изпитваме в ежедневието е „Аз искам, аз не искам, аз харесвам, аз не харесвам.” Това е раждане, или търсене на щастие. Съзерцаваме обичайния ад на нашия собствен гняв, на гнева, който се надига, на горещината в тялото, на антипатията, на омразата, която изпитваме в ума си. Съзерцаваме обичайния рай, който изпитваме, щастливите състояния, блаженството, лекотата, красотата на тук и сега. Или просто тъпото състояние на ума, предверието на ада, забравата, нито щастливо, нито нещастно, просто тъпо, скучно и индиферентно. В будистката медитация ние наблюдаваме тези състояния в себе си.

Съзерцаваме собственото си желание за власт и контрол, да контролираме някого другиго, да станем известни или да станем някой, който е на върха. Колко от вас, когато научат, че някой е по-надарен, искат да го смачкат? Това е ревност. Това, което трябва да правим в медитативната си практика, е да виждаме обичайните ревности или омразата, която можем да изпитаме към някой, който се възползва от нас или ни дразни; алчността или похотта, която можем да изпитаме към някой, който ни привлича. Нашият ум е като огледало, което отразява вселената, и вие гледате отражението. Преди сме вземали тези отражения за реалност, били сме омагьосвани, отблъсквани от тях или ни е било все едно. Но във випасана ние просто наблюдаваме, че всички тези отражения са просто променящи се условия. Започваме да ги виждаме като обект, а не като аз, докато, когато сме невежи, сме склонни да търсим идентичност с тях.

В практиката ние разглеждаме вселената такава, каквато се отразява в умовете ни. Няма значение какво ще преживее някой друг; един медитатор ще седи тук и ще преживява всякакви блестящи светлини, цветове, впечатляващи образи, Буди, небесни създания, дори ще долавя вълшебни аромати, ще чува божествени звуци и ще си мисли: „Каква прекрасна медитация. Какво великолепие ме осени. „Сиянието” – едно божествено създание като сияен ангел ме докосна и изпитах екстаз.  Това е най-възвишеното преживяване в живота ми… цял живот съм чакал такова нещо.” В същото време медитаторът до него си мисли: „Защо нищо такова не ми се случва на мен? Цял час седя, гърбът ме боли, подтискам се, искам да избягам, чудя се защо, за бога, дойдох на този ритрийт.” Трети може да си казва: „Не мога да ги търпя тези хора с глупавите им идеи и фантазии, отвращават ме, карат ме да изпитвам само ужасна омраза и неприязън. Мразя тази статуя на Буда до прозореца, иде ми да я строша. Мразя будизма и медитацията!”

Кой от тези трима души е добър медитатор? Сравнете този, който вижда деви да танцуват в небето, с този, на когото му е скучно, индиферентно и тъпо, и с този, който е изпълнен с омраза и отвращение? Девите и ангелите, които танцуват в небесните селения, са анича, нетрайни. Скуката е анича, нетрайна. Омразата и отвращението са анича, нетрайни. Съответно, добрият медитатор, този, който практикува правилно, разглежда нетрайната природа на тези условия.

Когато говорите с някой, който вижда деви и преживява ярки светлини, започвате да се съмнявате в собствената си практика и си мислите: „Може би не съм способен на просветление. Може би не медитирам правилно.” Съмнението като такова е нетрайно. Каквото се надигне, отминава. Добрият медитатор е този, който вижда нетрайната природа на блаженството и екстаза, или преживява тъпота, гняв, омраза и отвращение и осъзнава нетрайната природа на тези качества по време на седеж, вървеж или легнало положение.

Каква е вашата нагласа? Много ли сте позитивни към всичко? „Харесвам всички тук. Вярвам в ученията на Будата, вярвам в Даммата…” Това е вярващ ум. Той вярва и подобен ум може много бързо да създаде и изпита блажени неща. Някои от селяните в Тайланд, хора, които нямат почти никакви знания, които едва четат и пишат,  понякога преживяват блажени състояния, виждат светлини, деви и всякакви неща, и вярват в тях. Когато вярвате в девите, ги виждате. Когато вярвате в светлините и небесните селения, ги виждате. Вярвате, че Буда ще дойде и ще ви спаси, и той ще дойде и ще ви спаси. Каквото вярвате, това ви се случва. Вярвате в призраци, феи, елфи, не се съмнявате в тези неща и откривате, че те ви се случват. Но те пак са анича, нетрайни, преходни и без-азови.

Повечето хора не вярват във феи и деви и смятат, че тези неща са глупави. Това е негативният тип ум, този, който е подозрителен и се съмнява, който не вярва в нищо. „Аз не вярвам във феи и деви. Не вярвам в никакви такива неща. Абсурд! Покажете ми фея!” Съответно подозрителният и скептичен ум никога не вижда такива неща.

Има вяра, има съмнение. В будистката практика ние разглеждаме вярата и съмнението, които преживяваме в ума си и виждаме, че тези условия се променят.

Аз съм разглеждал съмнението като знак. Задавам си въпрос като: „Кой съм аз?” и после слушам за отговор – нещо от рода на „Сумейдо Бикху”.  След което си казвам: „Това не е отговорът, кой си в действителност?” Виждам борбата, реакцията на навика да намеря отговора. Но не приемам никакъв концептуален отговор. „Кой седи тук? Какво е това? Какво е това тук? Кой мисли? Какво е това, което мисли?” И когато се надигне състояние на несигурност или съмнение, аз разглеждам тази несигурност като знак, защото там умът спира и се изпразва, и се надига празнота.

Открих за себе си този вещ способ за изпразване на ума – задавайки си въпроси без отговор, които са причина за надигане на съмнение. Съмнението е нетрайно условие. Формата, познатото, също са нетрайни. Незнаенето също е нетрайно. Има дни, когато просто излизам и гледам природата, наблюдавам се как стоя и гледам земята. Задавам си въпроса: „Земята отделна ли е от мен?” „Какво е това, кой е този, който вижда земята?” „Това земята ли е с онези листа, листата в ума ми ли са, или извън него?” „Какво е това, което вижда, очната ябълка ли е?” „Ако извадя окото си, то отделно ли ще е от мен, пак ли ще виждам онези листа? Или има ли я земята там, когато не гледам?” „Кой е този, който е съзнателен за това?” И звукът. Правил съм някои експерименти със звука, защото зрителните обекти имат определена солидност, като тази стая – тя е относително трайна, поне за деня. Но звукът е действително анича – опитайте да уловите звук и да го задържите.

Изучавам сетивата си по този начин – могат ли очите ми да чуят звук? Ако отрежа ушите си и тъпанчетата, ще има ли звук? Мога ли да виждам и чувам в един и същи миг? Всички сетивни органи и техните обекти са нетрайни, променящи се условия. Помислете сега: „Къде е майка ми? Къде е майка ми в този момент? Ако мисля за нея в апартамента й в Калифорния, това е концепция в ума ми. Дори да си мисля „Калифорния е ей там”, това там пак го мисли умът. Майката е концепция, нали? Тогава къде е майката? Тя е в ума: когато думата „майка” изскочи, чувате думата като звук и тя извиква ментален образ или спомен, или чувство на харесване, нехаресване или индиферентност.

Всички концепции в ума, които взимаме за реалност, трябва да се изследват: знайте какво правят концепците на ума. Забележете удоволствието, което получавате, когато мислите за определени концепциии, и неудоволствието, които други концепции ви носят. Имате предразсъдъци, пристрастия за раса, националност – всички те са концепции или концептуални пролиферации. Мъжете имат определени нагласи и пристрастия към жените и жените имат определени нагласи и пристрастия към мъжете: това е свойствено за тези идентичности. Но в медитация „жена”е концепция, и „мъж” е концепция, чувство, перцепция в ума. В практиката випасана вие прониквате с прозрение в природата на всички условия, груби и фини. Прозрението разбива илюзиите, които тези концепции ни дават, излюзиите, че са реални.

Като си говорим така, хората могат да се запитат: „Как се живее в това общество, щом е нереално?” Будата направил много ясно разграничаване между конвенционална (условна) реалност и абсолютна реалност. На конвенционалното ниво на съществуване вие използвате условности, които носят хармония на вас и на обществото, в което живеете. Какви условности носят хармония? Неща като това да сме добри, съзнателни, да не правим неща, които предизвикат дисхармония, като кражби, измами, злоупотреба. Уважение към другите същества, състрадание, внимание, стремеж да помогнем – всички тези условности носят хармония.

Според будисткото учение, на конвенционално ниво,  ние живеем, правейки добро и въздържайки се от лошо, с тяло и реч.  Не е като да отхвърляме конвенционалния свят – „Не искам да си имам нищо общо с него, защото е илюзия.” – това пак е илюзия. Мисленето, че конвенционалния свят е илюзия пак е мисъл.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ЖИВЕЕНЕ В СВЕТА С ДАММА

Повечето хора още не знаят същността на медитативната практика. Мислят си, че медитацията с ходене,  медитацията в седеж и слушането на Дамма беседи са практиката.  Това също е вярно, но изредените са само външни форми на практикуване. Истинската практика се случва, когато умът срещне сетивен обект. Там трябва да се практикува – където се случва сетивният контакт. Когато хората казват неприятни неща, има неприязън, когато казват неща по вкуса ни, изпитваме удоволствие. Тук е момент за практикуване.  Как ще практикуваме с тези неща? Тук е важният момент. Ако само гоним щастието и бягаме от страданието, можем да практикуваме до деня на смъртта си и никога да не видим Даммата. Това е безполезно.  Когато се надигнат удоволствието и болката, как ще използваме Даммата, за да се освободим от тях? Това е точката на практикуване.

Обичайно, когато хората срещнат нещо неприятно, не се отварят за него.  Както когато ги критикуват – „Я не ме тормози! Защо обвиняваш мен?” – Това е човек, който се затваря. Тук е моментът за практикуване. Когато хората ни критикуват, трябва да слушаме.  Истината ли казват? Трябва да сме отворени и да разгледаме какво ни казват. Може би има някакво основание в това, което казват, може би има нещо укорително у нас. Те може и да са прави, но ние незабавно се обиждаме. Ако хората ни посочват грешките ни, трябва да се стремим да ги поправим. Така практикуват интелигентните хора.

Там, където има объркване, там може да се надигне покой. Когато объркването се прозре с разбиране, това, което остава, е покоят. Някои хора не приемат критики, те са арогантни. Вместо да се вслушат, се обръщат и спорят. Това е особено често, когато възрастни се разправят с деца. И всъщност понякога децата може да кажат някои умни неща, но така се случва, че вие сте им майка и не можете да им се дадете. Ако сте учител, учениците ви могат да ви кажат неща, които не знаете, но понеже сте учител, не можете да ги чуете. Това не е правилно мислене.

По времето на Будата имало един ученик, който бил много проницателен. Веднъж, докато разказвал за  Даммата,  Будата се обърнал към този монах и го попитал: „Сарипута, ти вярваш ли в това?” Почитаемият Сарипута отвърнал: „Не. Още не вярвам.” Будата похвалил отговора му. „Това е много добре, Сарипута, ти си човек, надарен с мъдрост. Мъдрият не бърза да вярва, той слуша с отворен ум и после преценява истината, преди да вярва или не вярва.”

Тук Будата дава прекрасен пример за учител. Това, което казал Почитаемият Сарипута било вярно, той просто изразил истинските си чувства. Някои хора биха помислили, че да кажеш, че не вярваш, е да оспориш авторитета на учителя, те биха се побояли да кажат такова нещо. Просто ще се съгласят. Това е светският подход. Но Будата не се обидил. Той казвал, че не бива да се срамувате нещата, които не са нито лоши, нито нередни. Не е лошо да кажеш, че не вярваш, ако не вярваш. Затова Почитаемият Сарипута казал: „Още не вярвам.” Будата го похвалил: „Този монах е мъдър. Внимателно преценява, преди да повярва в нещо.” Действията на Будата са добър пример за някой, който учи другите. Понякога можеш да научиш неща дори от малките деца, не се прилепяйте слепешката към фигури на авторитета.

Когато стоите, седите или ходите на разни места, винаги можете да изучавате нещата около вас. Ние изучаваме начина, по който стоят нещата, отворени сме за всичко, било то гледки, звуци, миризми, вкусове, чувства или мисли. Мъдрият човек взема предвид всички тях. В действителната практика стигаме до момент, в който вече няма никакви грижи, които да тежат на ума.

Ако още не разпознаваме харесването и нехаресването при възникването им, все още има известна грижа в умовете ни. Ако знаем истината за тези неща, ги разглеждаме така: „О, в това чувство на харесване няма нищо. То е просто чувство, което възниква и после си отива. Нехаресването не е нищо повече, просто чувство, което възниква и си отива. Защо да ги превръщаме в нещо значително?” Ако мислим, че удоволствието и болката са лични неща, тогава сме загазили, никога няма да минем отвъд точката на една или друга грижа в една безкрайна верига. Така стоят нещата за повечето хора.

Но в наши дни не се говори много за ума, когато се преподава Даммата, не се говори за истината. Ако казвате истината, хората си мислят: „Той не знае къде и кога е, не знае как да говори хубаво.” Но хората трябва да слушат истината. Истинският учител не говори по памет, а говори истината. Хората в обществото обикновено говорят по памет,  и още повече, говорят по такъв начин, че да се екзалтират. Истинският монах не говори така, той говори истината, така, както стоят нещата.

Но независимо колко много обяснява истината,за хората е трудно да разберат. Трудно се разбира Даммата. Ако разбирате Даммата, трябва и практиката ви да е такава. И не е задължително да ставате монаси и монахини, макар че монашеският живот е идеалната форма за практика.  За да практикувате, трябва да оставите объркването на света, да се откажете от семейство и собственост и да се отправите към гората. Това са идеалните места за практикуване.

Но ако още имаме семейство и отговорности, как да практикуваме тогава?

Някои хора казват, че е невъзможно да се практикува Дамма като мирянин. Помислете, коя група е по-голяма, на монасите или на миряните? Миряните са далеч повече. Ако само монасите практикуват, а миряните не, това означава, че ще настъпи горямо объркване. Това е погрешно разбиране. „Аз не мога да стана монах…” Не е въпросът да станете монах! Да си монах не е нищо, ако не практикувате. Ако действително разбирате практиката на дамма, тогава независимо каква позиция или професия заемате в живота, било то на учител, лекар, служител или каквото и да е друго, можете да практикувате Даммата всяка минута от всеки ден.

Да мислите, че не можете да практикувате като мирянин, това значи напълно да загубите пътя. Защо хората намират стимул да правят други неща? Ако чувстват, че нещо им липсва, правят опит да го придобият. Ако има достатъчно желание, хората могат да направят всичко. Някои казват: „Аз нямам време да практикувам Даммата.” Аз казвам: „Тогава как имаш време да дишаш?” Дишането е жизненоважно за живота на хората. Ако те виждаха Дамма практиката като жизненоважна за живота си, щяха да намират за важна колкото дишането си.

Практикуването на дамма не е нещо, за което да препускате или да се изтощавате. Просто наблюдавайте чувствата, които възникват в ума ви. Когато очите ви видят форма, ухото чуе звуци, носът долови миризми и т.н. , всички те се събират в този едничък ум, „този, който знае”. Когато умът възприема тези неща, какво става? Ако харесваме обекта, изпитваме удоволствие, ако не го харесваме, изпитваме неудоволствие. Това е то.

Тогава къде ще намерите щастие в този свят? Нима очаквате всички да ви говорят само хубави неща през целия ви живот? Възможно ли е? Не е. Щом като не е възможно, къде ще идете? Светът е просто такъв, ние трябва да го познаваме – Локавиду – да знаем истината за този свят. Светът е нещо, което ясно трябва да разбираме.

Аджан Ча