Архив

Първа Благородна Истина

Във формата на кръг – ІІ част
от
Достопочтения Аджан Ча
Превод от тайландски
Танисаро Бикху (Джефри Деграф)
© 2011–2012

Има ли нещо, което искате?
„Това е като да искам концентрация. Искам умът да е тих.“
Вярно е, че искате това. Но каква е причината, която пречи умът ви да е тих? Буда казва, че всички неща възникват от причини, но ние искаме само резултатите. Ядем дини, но никога не сме ги засаждали. Не знаем откъде идват. Виждаме ги нарязани, зрели и червени: „Ммм… Изглежда сладка!” Опитваме ги и те са вкусни и сладки, но това е всичко, което знаем. Защо дините са такива, каквито са, нямаме никаква представа.
Това е защото не сме всеобхватни. Всеобхватни по какъв начин? Това е като да поливаш зеленчуци. Където забравим да полеем, няма растеж. Където забравим да наторим, няма растеж. Съзерцавайте този принцип и ще се надигне проницателност.
Когато приключите с външните неща, обърнете поглед към ума си. Разгледайте делата на тялото и ума си. Сега, като сме се родили, защо страдаме? Страдаме от същите стари неща, но не сме ги избистрили. Не ги познаваме в дълбочина. Страдаме, но реално не виждаме страданието. Когато живеем вкъщи, страдаме от жена си и децата, но колкото и да страдаме, не виждаме страданието – и затова продължаваме да страдаме.
Същото е, когато умът не се концентрира. Ние не знаем защо не го прави. Не виждаме какво се надига. Буда ни учел да търсим причината за това, което се проявява. Всички неща възникват от причини.
Това е като да сипете вода в шише и да го дадете на някой да пие. Като изпие водата, той ще се върне за още, защото водата не е като от извор. Тя е вода в шише. Но ако покажете на човека извора и му кажете да си сипе вода от там, той може да си седи и да си пие и няма да идва и да иска от вас, защото водата в извора не се изчерпва.
Същото е, когато видим непостоянството, страданието и без-азовостта (анича, дукка, анатта). Това виждане отива надълбоко, защото действително знаем, знаем до края. Обичайното познание не стига до края. Ако знаем докрай, това никога не губи давност. Каквото и да се надигне, е добре. Когато отмине, пак е добре. Като резултат, винаги е добре, без спиране.
Гледището, което казва: „Така стоят нещата. Добре е, както е.” – тогава сте разбрали. Тогава сте станали вещи и спокойни. Не е нужно да страдате. Проблемите, в които се забъркваме и вкопчваме, постепенно ще отминат. Както е казал Буда, просто разглеждайте как нещата възникват и отминават, как като отминат, други възникват и така… Постоянно наблюдавайте тази Дамма, правете го непрекъснато, развивайте това, култивирайте го и ще достигнете усещането за разочароване. Разочароване от какво? От всичко, от каквото и да е.
Нещата, които идват през ушите, вече ги разбираме; нещата, които идват през очите, също ги разбираме; тези, които идват от носа, също ги разбираме, както и тези, които идват през езика. Нещата, които се надигат в ума също вече ги разбираме. Те са от едно и също естество – всичките, едно нещо са: еко даммо, една Дамма. Тази Дамма е непостоянна, носеща страдание и без-азова. Не бива да се вкопчвате в нищо. Така ще се надигне разочароването.
Когато очите видят форма, вече я разбирате. Когато ушите чуят звук, вече го разбирате. Разбирате всичко. Тези неща веднъж ни правят щастливи, друг път тъжни, понякога ни карат да изпитваме любов, друг път омраза. Ние вече знаем всичко за тези неща. Ако прилепнем към тях, се превръщат в проблем. Ако ги пуснем – ако пуснем формата да си върви по пътя на формите, а звука – по пътя на звуците, ако ги оставим да си вървят по пътя: когато можем да се задържим на това ниво, Буда казва, че ще видим цялата преходност. Каквито и заетости да се надигнат, всичките са празни и напусто. Всичките са заблуда.
Когато прозрем нещата, които са ни заблуждавали – когато сме възнамерили да останем в покой, осъзнати, внимаващи и разпознаващи – не е като да виждаме нещо друго. Просто виждаме, че заетостите на ума, които възникват, са си просто такива. Дори да седим абсолютно неподвижни, умът мисли за това, онова, за какво ли не. То си е просто мислене. Не е нужно да вярвате на това, което мисли. Ако умът е спокоен и вие чувствате: „О, така е хубаво и спокойно”, този покой също не е от значение. Покоят също е нетраен. Временен. Няма нищо друго освен нетрайни неща. Можете да седите и да наблюдавате Дамма. Надига се разпознаването: Каква причина има да страдаме?
Ние страдаме за неща, които никога не се били нещо особено. Искаме да имаме едикакво си, да бъдем едикакви си, да станем едикакво си… Ако искате да сте арахант, веднага ще започнете да страдате – още тук и сега. Арахантите са спрели да искат да са такива или онакива, но ние искаме и това, и онова, да бъдем едикакси и едикакви си – така че със сигурност ще страдаме. Ако виждате, че това място е добро или онова отлично, всичкото идва от вас. Ако видите себе си, това ще е краят на изричането на подобни неща.
Ще ви дам просто сравнение. Тази храна е вкусна. Този поднос струва толкова и толкова, другият – повече или по-малко. Нищо повече от вкусни неща. Когато са в подносите, викате: „Това е мое. Това е твое.” Но като влязат в стомаха и излязат от другия край, вече никой не спори кое на кого е – или още ще искате да се препирате? Така е то. Когато сте склонни да приемете нещата такива, каквито са, положението е просто такова. Ако не разбираме, спорим кое на кого е. Но когато всичкото се сведе до едно и също, вече никой няма претенции. Това е просто едно състояние (условеност). Колкото и прекрасна да е храната, когато излезе от другия край, ако искате да я подарите на братята и сестрите си, никой няма да я иска – или още ще я искате? Вече никой няма да се бие за нея.
По тази причина, ако съберем нещата в едно, като еко даммо – една дамма – и видим, че характеристиките им са едни и същи, това ще породи разочароване. Това разочароване не е отвращение. Просто умът отпуска захвата си, писнало му е, празен е, изтрезнял е. Няма любов, няма омраза, няма фиксиране върху нищо. Ако имате разни неща, добре. Ако нямате, пак е добре. В покой сте. Намерили сте мир.
Ниббанам парамам сукам
Ниббанам паранам сунням.
Ниббана е абсолютното щастие. Ниббана е абсолютният покой, празнота. Слушайте внимателно. Светското щастие не е абсолютното щастие. Светската празнота не е абсолютната празнота. Абсолютната празнота е без прилепяне. Абсолютното щастие е покой. Има покой и после празнота, абсолютна празнота. В момента, макар умът да е в покой, той не е абсолютен. Има щастие, но не е абсолютно.

Следва продължение…

Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Във формата на кръг
от
Достопочтения Аджан Ча
Превод от тайландски
Танисаро Бикху (Джефри Деграф)
© 2011–2012

Когато говорим за Дамма, трябва да разберем, че нашите мнения са едно, а Даммата съвсем друго нещо.
А относно практиката, започнете, като установите каква издръжливост имате и после съзерцавайте. Съзерцавайте заниманията си, приливите и отливите си. Съзерцавайте какво се готвите да правите. Каквото и да се надигне, Будата ни кара да познаваме всичко наоколо. От която и посока да идват нещата, той ни кара да опознаем всичко наоколо. Ако знаем всичко около себе си, каквото и да ни дойде отсам, ще го видим. Каквото и да ни дойде оттам, ще го видим. Правилното ще го познаем. И неправилното ще го познаем. Щастието ще познаем. Радостта ще познаем. Ще знаем всичко наоколо. Но умовете ни, когато съзерцават, не са навсякъде. Знаем само тази страна, но оставяме другата широко отворена. Това е като да сложим ограда на поле или къща, но не от край до край. Ако я сложим само от тази страна, крадците ще дойдат от другата, от онази, където не минава оградата. Защо така? Не сме затворили портата. Оградата ни още не е добра. Нормално е всички да дойдат при този отвор. И ние отново съзерцаваме, добавяме още ограда, затваряме повече. Вдигането на ограда означава установяване на внимание (осъзнатост) и непрекъсната будност. Ако го направим, Даммата никъде другаде няма да иде. Ще дойде право тук. Добра и лоша, Даммата, която трябва да видим и познаем, ще се надигне точно тук. А това, което не ни трябва да знаем, на този етап го пускаме да си иде. Не си губим времето с гредите, които още нямаме сили да вдигнем. Почакайте да се сдобием с трактор, преди да се опитваме да ги вдигнем. Засега се съсредоточете върху нещата, които можете да вдигнете. Задръжте се на тях, използвайки издръжливостта си, малко по малко.
Ако неотклонно се придържате към това, щастливите настроения и тъжните такива, желаните и нежеланите, ще влязат направо в заграденото. Тогава ще ги наблюдавате.
Вашите настроения и грижи са едно, а умът съвсем друго. Те са две съвсем различни неща. Обикновено, като ни връхлети настроение, от онези, които харесваме, ние се втурваме след него. Ако е от тези, които не харесваме, му обръщаме гръб. Като стане така, ние не виждаме ума си. Само тичаме след настроенията си. Настроението си е настроение, умът си е ум. Трябва да ги разделите, за да видите какво е умът и какво настроението.
Както когато седи неподвижно: Изпитваме лекота. Но ако някой дойде и ни обиди, ние хукваме след настроението. Оставили сме мястото си. Умът, който бива заблуден от настроението, хуква по него. Ние ставаме хора на настроенията си, хора в услуга на поривите си.
Трябва да разберете, че всичките ви настроения са лъжи. В тях няма нищо истинско. Те са далече от ученията на Буда. И всичко, което правят, е да ни лъжат за всичко от каквото и да е естество. Будата ни учел да медитираме, за да видим тяхната истина — истината за света.
Светът е нашите настроения, нашите заетости. Нашите заетости са светът. Ако не сме запознати с Даммата, не сме запознати с ума, не сме запознати със заетостите си, ние се вкопчваме в ума и неговите заетости и ги смесваме. „Ох! Умът ми не изпитва лекота.” Сякаш имате много умове и всичките се вълнуват. Всъщност случаят не е такъв. Вие нямате много умове. Имате много настроения и заетости. Ние не сме запознати със собствения си ум и затова тичаме след това, което ни занимава. Ако седите и медитирате така, нещата просто ще препускат нататък.
Будата ни учел да гледаме нещата точно там, където се надигат. Надигнат ли се, те не остават. Те се разпускат, отминават. Разпускат се и се надигат. Надигнат ли се, после отминават, разпускат се – но ние не искаме да е така. Когато умът е тих, ние искаме да остане тих. Не искаме да се вълнува. Искаме да ни е леко. Нашите мнения са в разрез с истината. Будата ни учел първо да огледаме нещата от всички страни. Само тогава умът ще е действително тих и неподвижен. Докато не знаем тези неща, докато не разберем настроенията си, ще бъдем хора на настроението. Ние си приписваме настроенията си. Това се превръща в инат и горделивост.
Когато видим това да се случва, Будата ни казва да насочим вниманието си в съзерцание именно натам: „Този вид мислене е мислене, този вид знаене е знаене, когато нещата са такива, са такива.” Казвайте си, че тези неща просто следват собствената си природа. Такива са настроенията. Такъв е умът. Когато нещата стоят така, какво можете да направите, за да ви е леко? Съзерцавайте именно това.
Ние не искаме нещата да са такива, това е причината за нашето неразположение. Където и да бягате от тези неща, те си остават такива. Затова трябва да разберем, че явленията са такива, каквито са, и толкова. Това е истината. Казано простичко, това е Будата, но ние не го виждаме там. Мислим си за Девадатта (сияйни същества, ангели), но не и за Будата. Преходността на Даммата — преходност, страдание и не-аз: В тези неща няма нищо лошо. Те са си просто такива. Прикачаме им твърде много етикети и намерения. Когато видите този процес, това е нещо хубаво.
Казано с прости думи: Да предположим, че когато днес сядате в концентрация, умът е неподвижен. Вие си мислите: „М-м-м… Колко хубаво!” Седите си и изпитвате лекота. Това се запазва два-три дни. „М-м-м… Много ми харесва така.” И тогава, на другия ден, когато сядате да медитирате, сякаш сте седнали на мравуняк на червени мравки. Не можете да останете на едно място. Разстроени сте. И се питате: „Защо не е като предишния ден? Защо тогава ми беше така удобно?” Не можете да спрете да мислите за предишния ден. Искате да е като тогава. И именно тук се заблуждавате.
Заетостите на ума се променят. Те не са постоянни или сигурни; не са стабилни. Те просто следват своята природа. Будата ни учел да разглеждаме, че така стоят нещата. Всичко, което се надига, е завръщащо се старо. И в това няма нищо, но ние си слагаме етикети и създаваме правила за нещата: „Това го харесвам. Това не.” Каквото ни харесва, ни прави щастливи — щастливи заради делюзията: щастливи заради заблудата, а не щастливи, защото е правилно.
Когато умът е тих, Будата ни казва да не се интоксикираме от това. Когато се разсее, той ни казва да не се интоксикираме и от това. Нещата се случват по всевъзможни начини. Има събиране, изваждане, множене и делене. Така можем да пресмятаме числата, но ние искаме да има само множене, за да имаме по много от всичко. Искаме да се разминем със събирането, изваждането и деленето — но тогава сметките ни ще са глупави. Ако имахме само умножение, щяхме ли да имаме къде да поберем всичко?Ако разсъждаваме така, ще си стоим в смут. Будата казвал, че такъв вид мислене няма проникновение.
Неподвижността на ума — покоят — идва, когато сме далече от заниманията на ума. Ако не чувате за нищо, умът уляга и е неподвижен. За постигането на такава неподвижност, трябва да идете в уединение, на място, което е тихо и неподвижно. Ако можете да избягате от заетостите си, да не виждате това, да не знаете за онова, умът може да се успокои. Но това е като болест, болест като рака. Има подуване, но още не боли.Още не ни измъчва, още не боли и привидно сме добре — сякаш няма замърсявания на ума.
Такъв е умът в такива моменти. Докато стои там, е тих. Но когато излезе, види гледки и чуе звуци, това е краят. Вече не му е леко. Как можете да карате така, сами, без да виждате гледки, чувате звуци, миришете аромати, опитвате вкусове и докосвате? Къде може да идете? Никъде по света няма такова място.
Будата искал да виждаме гледки, да чуваме, да миришем, да опитваме и докосваме: горещо, студено, твърдо, меко. Той искал да сме запознати с всичко. Не искал да бягаме и да се крием. Искал да гледаме и като гледаме, да разбираме: О… Така стоят нещата.” Той казвал да култивираме разграничаване.
Как се култивира разграничаване? Будата казвал, че не е трудно — ако сме постоянни. Когато се надигне разсейване:”О, това не е сигурно. Нетрайно е.” Когато умът е неподвижен, не казвайте: „О, така е много хубаво и неподвижно.” Това също не е сигурно. Ако не ми вярвате, опитайте.
Да предположим, че обичате някоя храна и казвате: „Човече, тази храна наистина ми харесва!” Опитайте се да я ядете всеки ден. Колко месеца ще изкарате? Няма да мине много време и ще кажете: „Стига. Писна ми вече.” Разбирате ли? „Писна ми от тази храна.” Писнало ви е от това, което харесвате.
Ние зависим от промяната, за да живеем, така че просто се запознайте с факта, че всичко е нетрайно. Удоволствието не е сигурно, болката не е сигурна, щастието не е сигурно, спокойствието не е сигурно, разсейването не е сигурно. Каквото и да е, нищо не е сигурно. Каквото и да се надигне, му кажете: „Не се опитвай да ме заблудиш. Ти не си сигурно.” Така всичко губи стойността си. Ако можете да мислите така, е много добре. Нещата, които не харесвате, всички те не са сигурни. Всичко, което дойде, не е сигурно. Сякаш се опитват да ви продават разни неща, но всичко е с една цена: Не е сигурно — не е сигурно от който и да е ъгъл. С други думи, е непостоянно. Непрекъснато се движи напред – назад.
Казано простичко, това е Буда. Непостоянството означава, че нищо не е сигурно. Това е истината. А защо ние не виждаме истината? Защото не сме се взрели да я видим ясно. „Който вижда Даммата, вижда Будата.” Ако виждате нетрайността във всяко едно нещо, у вас се надига нибида: разочарование. „То е само това: нищо кой знае какво. Това е то, нищо кой знае какво.“ Концентрацията в ума е – нищо кой знае какво.
Когато можете да направите това, вече не е трудно да съзерцавате. Какво и да ви занимава, можете да си кажете на ум: „Нищо работа” и всичко спира там. Всичко става празно и напусто: всичко, което е непостоянно и нетрайно. То се движи и се променя. Нетрайно е, носи страдание и е не-аз. Не е сигурно.
То е като парче желязо, което е загрявано, докато е станало червено и сияйно. Има ли точка, в която да е студено? Опитайте се да го пипнете. Ако го пипнете отгоре, е горещо. Ако го пипнете отдолу, е горещо. Ако го пипнете отстрани, е горещо. Защо е горещо? Защото цялото е едно парче нежежено до червено желязо. Къде може да има студена точка? Такова е то. И когато нещата стоят така, не е нужно да го пипаме. Ние знаем, че е горещо. Ако си мислите: „Това е хубаво. Харесва ми”, не давайте гаранция, че е така. Това е нажежено желязо. Където и да го пипнете, където и да го хванете, то всякакси незабавно ще ви изгори.
Съзерцавайте. И като стоите, и като вървите, каквото и да правите — дори когато сте в тоалетната или обикаляте за подаяния: Като се храните, не го превръщайте в кой знае какво. Когато храната излиза от другия край, не го превръщайте в кой знае какво. Защото каквото и да е, е нещо нетрайно. Не е сигурно. Не е истинно от нито един ъгъл. То е като да докоснете нажежено желязо. Не знаете къде да го пипнете, защото цялото е горещо. Затова просто спирате да го пипате. „Това е непостоянно. Това е нетрайно.” Нищо не е сигурно.
Дори нашите мисли са непостоянни. Защо са такива? Защото не са нас. Те не са наши. Те трябва да са си такива, каквито са. Те са нестабилни и нетрайни. Всичко свеждйте до това. Каквото и да харесвате, не е сигурно. Колкото и да го харесвате, не е сигурно. Каквото и да ви занимава, колкото и да ви харесва, трябва да си кажете: „Това не е сигурно. Това е нестабилно и нетрайно.” И продължавайте да наблюдавате….
Като тази чаша: Много е красива. Искате да я приберете, за да не се счупи. Но това не е сигурно. Един ден я слагате до себе си и после се пресягате за нещо и по погрешка я удряте. Тя пада на пода и се чупи. Тя не е нещо сигурно. Ако не се счупи днес, ще се счупи утре. Ако не се счупи утре, ще се счупи в другиден – защото е чуплива. Учим се да не отдаваме вяра на такива неща, защото те са непостоянни.
Нещата, които са непостоянни: Будата учел, че те са истината. Помислете върху това. Ако виждате, че в нещата няма истина, това е истината. Това е постоянно. Сигурно. Когато има раждане, има остаряване, болест и смърт. Това е нещо постоянно и сигурно.
Какво постоянно идва от нещата, които не са постоянни. Ние казваме, че нещата не са постоянни и не са сигурни – и това преобръща всичко: То е постоянното и сигурното. То не се променя. Как е постоянно? Постоянно е с това, че нещата неотклонно стоят по този начин. Дори да се опитате да се намесите, няма ефект. Нещата си остават такива. Те се надигат и се разпускат, разпускат се и после се надигат. Това е положението с непостоянството. Така става истина. Будата и благородните му ученици се пробудили от непостоянните неща.
Когато видите непостоянството, резултатът е нибида: разочарование. Разочарованието не е отвращение. Ако изпитвате отвращение, това е погрешно. Погрешно разочарование. (Погрешно сваляне на воала на делюзията.) Това не е нашето нормално отвращение. Например, ако живеете с жена си и децата си до момента, в който ви писне от тях, това не е разочарование. Всъщност е голямо замърсяване: стиска сърцето ви. Ако бягате от такива неща, на вас ви е писнало от замърсяването. И това не е нибида. Всъщност е тежко замърсяване, но ние го мислим за разочарование.
Да предположим, че сте добри към хората. Каквото и да имате, искате да им го дадете. Вие им съчувствате, виждате, че са прекрасни и мили, и добри към вас. Сега замърсяванията идват от другата страна. Внимавайте! Това не е добрина чрез Даммата, това е егоистична добрина. Вие искате нещо от тях, затова сте мили.
Същото е и с разочарованието. „Писна ми от това. Няма да стоя повече. До гуша ми дойде.” Това изобщо не е правилно. И е голямо замърсяване. Разочарование е само на думи.
Разочарованието на Буда е нещо друго: оставяме нещата така, пускаме ги. Не ги убивате, не ги биете, не ги наказвате, не сте мили с тях. Просто ги оставяте. И така – с всичко. Така трябва да бъде. Само тогава можете да кажете, че умът ви е пуснал (let go) всичко, че е отпуснат, че е празен: празен от прилепяне, празен от вкопчване и привързване.
Празнотата не означава, че никой не съществува. Или като тази чаша: Не е като да не съществува за нас или да казваме, че е празна. Термосът съществува, хората съществуват, всичко съществува, но тези, които знаят, чувстват в сърцето си, че тези неща са истина, не са сигурни и просто следват своите условия: Те са дамми, които се надигат и отминават (разпускат се), и това е всичко.
Вземете този термос: Ако го харесваме, той не реагира и не казва нищо. Харесването е от наша страна. Дори да го мразим и да хвърлим в гората, той пак не реагира. Не ни откликва. Защо? Защото такава е природата на нещата. Харесването или нехаресването идват от нашето привързване. Ние виждаме това като добро или недобро. Виждането, че е добро, ни свива сърцето. Виждането, че не е добро, пак ни свива сърцето. И двете състояния са замърсяване.
Затова не трябва да бягате от такива неща. Просто разберете този принцип и продължавайте да съзерцавате. Това е цялата философия. Умът ще види, че нещата не са кой знае какво. Те са си просто такива. Ако ги мразим, те не реагират. Ако ги харесваме, те пак не реагират. Опитайте се да видите нещата по този начин.
Така е и с тялото, така е и с ума, така е и с настроенията и заниманията, с които правим контакт: Виждайте ги като нетрайни, неудовлетворителни и без-азови. Те са си просто такива. А ние страдаме, защото не ги искаме такива. Искаме неща, които просто не можем да имаме.
Следва продължение…

Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Цялата книжка в pdf формат можете да изтеглите тук.

САМСАРА

Самюта Никая /SXV.3 „Невъозбразимо е началото на тази Самсара; неоткриваемо е всяко първо начало на съществата, които препятствани от невежеството и впримчени от жадуването, са притеснени и ускорени в този кръг на прераждания.“

Самсара – колелото на съществуванието, букв. „Вечното Бродене” – е името, дадено в Пали канона, на морето на живота, неуморно надигащо се и спускащо се, символът на този продължителен процес на многократно раждане, стареене, страдание и умиране. По-точно казано: Самсара е непрекъснатата поредица от петорни Канда-комбинации, които, непрекъснато променящи се от миг на миг, се следват една друга през невъобразими периоди от време. Един жизнен период в тази Самсара представлява една малка частица. Следователно, за да обхване първата Благородна Истина, човек трябва да положи поглед върху Самсара, върху тази страховита поредица от прераждания, а не само върху един жизнен период, който, разбира се, понякога може да не е тъй болезнен.

Понятието „страдание” (дука) в първата Благородна Истина се отнася не само до болезнените телесни и ментални усещания, причинени от неприятни впечатления, а до всичко, което поражда или е подлежащо на страдание. Истината за Страданието учи, че благодарение на универсалния закон за нетрайното, дори извисените и грандиозни състояния на щастие са обект на промяна и унищожение и като така всички състояния на съществуване са незадоволителни и без изключение носят в себе си семената на страданието.

Кое мислите, че е повече: пороят от сълзи, които сте лели по този дълъг път – впримчени и забързани в този кръг от прераждания, свързвани с нежеланото и разделяни от желаното, този порой или водите на четирите океана?

Дълго сте страдали за смъртта на баща и майка, на синове, дъщери, братя и сестри. И докато сте страдали, сте пролели повече сълзи по този дълъг път, отколкото е водата в четирите океана.

S.ХV.13 „Кое мислите, че е повече: потоците кръв, които от вашите обезглавявания, са потопили този дълъг път или водите на четирите океана?

Дълго са ви хващали като крадци, мародери или изнасилвачи, и пак, от обезглавяванията ви повече кръв е напоила този дълъг път от водата в четирите океана.

Но как е възможно това?

Невъозбразимо е началото на тази Самсара; неоткриваемо е всяко първо начало на съществата, които, препятствани от невежеството и впримчени от жадуването, са притеснени и ускорени в този кръг на прераждания.

И така, вие отдавна търпите страдание, мъчение, несрета, и от отдавна пълните гробищата, наистина твърде дълго, за да сте доволни от всякакви форми на съществувания, твърде дълго за да не се обърнете и да се осовободите от всички тях.“

ТРИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО (ти-лакана)

Ангутара Никая/АІІІ.134 „Всички формации са преходни (анича); всички формации са обект на страдание (дукка); всички неща са „без аз” (анатта).

Самюта Никая/S. XXІІ,59 Материалната реалност е преходна, чувството е преходно, възприятието е преходно, менталните формации са преходни, съзнанието е преходно. А това, което е преходно, е обект на страдание; И за това, което е преходно и обект на страдание и промяна, човек не може правдиво да каже: „Това ми принадлежи. Това съм аз. Това е моето Себе.”

Съответно, всичко, което идва от материалната реалност, чувството, възприятието, менталните формации или съзнанието, от миналото, настоящето или бъдещето, от вътрешното или външното, от грубото или неуловимото, от възвишеното или ниското, от далечното или от близкото, трябва да бъде разбирано спрямо реалността и истинната мъдрост: „Това не ми принадлежи. Това не съм аз. Това не е моето Себе.”

ДОКТРИНАТА ЗА АНАТТА

Индивидуалното съществуване, както и целият свят, в действителност не са нищо повече от процес на вечнопроменящи се феномени, които се съдържат в петте Групи на Съществуване. Този процес е започнал от незапомнени времена, преди раждането, и ще продължи след смъртта за безкрайни периоди от време, докато и доколкото има условия за това. Както беше посочено в предходните текстове, петте Групи на Съществуване – взети по отделно или комбинирани, по никакъв начин не конституират реална Его-същност или живееща личност, и съответно не може да бъде открит аз, душа или субстанция извън тези Групи, като техен „притежател”. С други думи, петте Групи на Съществунане са „не-аз” (анатта), нито пък принадлежат на Аз (анаттания). Предвид непостоянството и условността на цялото съществуване, вярването в някаква форма на Аз трябва да се смята за илюзия.

Също както това, което обозначаваме с името „колесница” няма съществуване отделно от оста, колелетата, теглича, конструкцията и т.н.; или както думата „къща” е само удобно обозначаване на различни материали, подредени по определен начин, за да затворят част от пространството и не съществува отделна къща-същност, по съвсем същия начин това, което наричаме „същество” или „индивид” или „личност” или с името „аз” не е нищо друго освен променяща се комбинация от физически и психически феномени и няма действително съществуване само по себе си.

Това, накратко, е Доктрината на Буда за Анатта, учението, че цялото съществувание е празно (суня) от постоянно себе или субстанция. Това е фундаменталната будистка доктрина, която не се открива в никое друго религиозно учение или философска система. Пълното й схващане, не само в абстрактен и интелектуален план, но като постоянна препратка към действителната опитност, е необходимо условие за истинското разбиране на Буда-Дамма и за реализирането на неговата цел.

Благородната истина за Страданието

Дига Никая/D.22 Каква е Благородната Истина за Страданието?

Раждането е страдание; Разлагането е страдание; Смъртта е страдание; Тъгата, Плачът, Болката, Скръбта и Отчаянието са страдание; да не получиш каквото искаш, е страдание; накратко: Петте Групи на Съществуване са страдание.

Какво е Раждането? Раждането на същества, принадлежащи към този или друг порядък, тяхното раждане, зачеване и възникване, проявлението на Групите на Съществуване, възникването на сетивната активност: това се нарича раждане.

А какво е Разлагане? Разлагането на същества, принадлежащи към този или друг порядък, тяхното остаряване, болнавост, посивяване и сбръчкване; западането на жизнената им сила, изхабяването на сетивата: това се нарича разлагане.

А какво е Смъртта? Умирането и изчезването на същества от този или друг порядък; тяхното унищожение, изчезване, смърт, завършването на техния жизнен цикъл, разпадането на Групите на Съществуване, захвърлянето на тялото: това се нарича смърт.

А какво е Тъга? Тъгата се надига чрез тази или онази загуба или нещастие, които човек преживява, угрижеността, състоянието на тревога, вътрешната тъга, вътрешната несрета: това се нарича тъга.

А какво е Плачът? Причинен от тази или онази загуба или нещастие, които сполетяват човека, ридания или вопли, състояние на жалба: това се нарича плач.

А какво е Болката? Телесната болка и неприятно чувство, болезненото и неприятно усещане, произведено от телесното впечатление: това се нарича болка.

А какво е Скръбта? Менталната болка и неприятно чувство, болезненото и неприятно усещане, произведено от ментално впечатление: това се нарича скръб.

А какво е Отчаяние? Несрета и отчаяние, надигнали се от тази или онази загуба или нещастие, които сполетяват човек: беда и отчаяние.

А какво е „Страдание от неполучаването на каквото желаеш”?

У съществата, обекти на раждането, идва желанието: „О, не искаме да сме обекти на раждане! Не искаме ново раждане!” Обекти на разлагане, болест, смърт, тъга, плач, болка, скръб и отчаяние, желанието идва у тях: „Не искаме да сме обекти на тези неща! Не искаме да ни чака това!” Но това не става само с желаене, а когато не получава каквото желае, човек страда.

ПРОЗРЕНИЕ В СИТУАЦИИ
Понякога прозрението се надига в най-неочаквани моменти. Това се случи с мен, докато живеех в Уат Па Понг. Североизточната част на Тайланд не е най-красивото или желано място на света с храстовидните си гори и голите равнини. Освен това през топлия сезон става изключително горещо. За всеки Ден на Спазването на предния ден, в най-големия пек на следобяда, трябваше да излизаме и да помитаме листата от алеите. Имаше много площ за метене. Целият следобяд минаваше под жаркото слънце, в пот и замитане на листата на големи купчини със саморъчно изработени метли. Това беше едно от задълженията ни. На мен хич не ми харесваше. Мислех си: „Аз не искам да правя това. Не съм дошъл тук да мета листата от земята. Дошъл съм да стана просветлен, а те ме карат да мета листа. Освен това е горещо, а кожата ми е деликатна. Мога да получа рак на кожата от този горещ климат.”
Стоях така един следобяд, абсолютно нещастен и си мислех: „Какво правя тук? Защо дойдох? Защо стоя тук?” Стоях така, с дългата, груба метла, без капка енергия, изпълнен със съжаление към себе си и мразейки всичко. Тогава се появи Аджан Ча, усмихна ми се и каза: „Уат Па Понг е много страдание, нали?” и отмина. А аз се замислих: „Той защо ми каза това?” и „Всъщност не е толкова лошо.” Накара ме да се замисля: Дали метенето на листа действително е толкова неприятно? Не, не е. По-скоро е нещо неутрално. Метеш си листата и е нито лошо, нито хубаво. Дали потенето е толкова ужасно? Наистина ли е злощастно, унизително преживяване? Наистина ли е толкова зле, колкото се преструвам, че е? Не. Потенето е нещо нормално, съвсем естествено е да се потиш. И аз нямам рак на кожата и хората в Уат Па Понг са много мили. Учителят е много добър и мъдър човек. Монасите се отнасят добре с мен. Миряните идват и ми дават храна, и… От какво всъщност се оплаквам?”
Разсъждавайки върху действителното преживяване от престоя си там, аз си казах: „Добре съм. Хората ме уважават. Отнасят се добре с мен. Обучават ме много приятни хора в много приятна страна. Няма нищо лошо, аз съм кривият. Аз правя проблем, защото не искам да се потя и не искам да мета листа.” Тогава получих много ясно прозрение. Изведнъж забелязах нещо в себе си, което винаги се беше оплаквало и беше много критично и което винаги ме беше възпирало да се отдам напълно на нещо или да се явя доброволец в някаква ситуация.
Друго преживяване, от което поучих, беше обичаят да се мият нозете на старшите монаси, след като те се върнат от просене на милостиня. След като бяха обикаляли босоноги из селото и оризищата, краката им бяха кални. Пред столовата имаше корита за крака. Когато Аджан Ча идваше, всички монаси – може би 20 или 30 – се втурваха да му измият краката. Когато за първи път видях това, си казах: „Аз няма да направя това – не и аз!” На другия ден, когато 30 монаха се втурнаха навън, за да посрещнат Аджан Ча и да му измият краката, аз си помислих: „Що за глупаво нещо – 30 монаси да мият краката на един мъж. Аз няма да го правя.” На по-следващия ден реакцията стана още по-агресивна…. 30 монаха се втурнаха навън да измият краката на Аджан Ча и… „Това наистина ме ядосва, писна ми вече! Това е най-глупавото нещо, което съм виждал – 30 души да мият краката на един човек! Той сигурно си мисли, че го заслужава – така укрепва егото си. Сигурно има огромно его, толкова хора да му мият краката. Аз никога няма да го направя!”
Бях започнал да развивам силна реакция, свръхреация. Седях там и се чувствах нещастен и гневен. Гледах монасите и си мислех: „Всичките ми изглеждат глупави. Не знам какво правя тук.”
Но после започнах да слушам и си казах: „Това е много неприятна рамка на ума. Има ли за какво да се разстройвам? Те не са карали мен да го правя. Всичко е наред. Няма нищо лошо 30 души да мият краката на един. Не е аморално или лошо поведение, може дори да им носи наслада. Може би го искат – може би е добре да се прави това… Може би и аз трябва да го правя!” На другата сутрин 31 монаха се втурнаха навън да мият краката на Аджан Ча. Вече нямаше проблем. Почувствах се много добре: онова, гадното нещо в мен, беше спряло.
Ние можем да размишляваме върху нещата, които надигат у нас негодувание и гняв. Наистина ли има нещо лошо в тях, или е нещо, за което ние създаваме дукка? Тогава започваме да разбираме проблемите, които създаваме в живота си и в живота на хората около нас.
Когато имаме осъзнатост (внимание), ние сме готови да понесем целокупността на живота; с вълнението и скуката, с надеждата и отчаянието, с удоволствието и болката, с обаянието и оттегчението, с началото и края, с раждането и смъртта. Готови сме да приемем целостта на всичкото в ума си, а не просто да бъдем погълнати в приятното, подтискайки неприятното. Процесът на прозрението е отиването в дукка, виждането на дукка, признаването на дукка и разпознаването на дукка във всичките й форми. Тогава вие преставате просто да реагирате по навик на удовлетворяването или подтискането. И заради това можете повече да понесете страданието, можете да сте по-търпеливи с него.
Тези учения не са извън нашето преживяване. Те са отражения на нашия действителен опит, а не сложни интелектуални теми. Затова положете усилия в развиването, а не в засядането в коловоза. Колко пъти трябва да се чувствате виновни заради аборта си или заради грешките, които сте правили в миналото? Трябва ли да прекарвате цялото време от живота си в „повръщане” на нещата, които са ви се случили и да се отдавате на безкрайни разсъждения и анализи? Някои хора превръщат себе си в такива сложни личности. Ако само се отдавате на спомени, представи и мнения, винаги ще останете затънали в света и никога няма да минете отвъд него.
Можете да оставите този товар, ако сте готови вещо да използвате ученията. Кажете си: „Вече няма да бъда уловен в това. Отказвам да участвам в тази игра. Няма да се предам на това настроение.” Започнете да се поставяте в позиция на знаене: „Аз знам тази дукка. Има дукка.” Много е важно да вземете решението да идете там, където е страданието и после да пребивавате с него. Само чрез такова изследване и конфронтиране на страданието, човек може да се надява, че ще стигне до страхотното прозрение: „Това страдание е разбрано.”
Това са трите аспекта на Първата Благородна Истина. Това е формулата, която трябва да използваме и прилагаме при разглеждането на живота си. Винаги, когато изпитате страдание, първо го констатирайте: „Има страдание.”, после „То трябва да бъде разбрано.” И накрая: „То е разбрано.” Това разбиране за дукка е прозрението в Първата Благородна Истина.

УДОВОЛСТВИЕ И НЕУДОВОЛСТВИЕ

Нека изследваме: Докъде ни доведе това хедонистично дирене на удоволствие като цел само по себе си? То продължава вече няколко десетилетия, но дали като резултат човечеството е станало по-щастливо? Като че ли в наши дни са ни дадени правото и свободата да правим каквото искаме с наркотици, секс, пътувания и т.н. – всичко минава, всичко е позволено, нищо не е забранено. Трябва да направите нещо наистина противно, нещо насилствено, за да бъдете отлъчени от обществото. Но дали възможността да следваме собствените си импулси ни е направила по-щастливи или по-спокойни и доволни? Всъщност тя ни прави много егоистични; ние не мислим как действията ни ще се отразят на другите. Мислим само за себе си; аз и моето щастие, моята свобода и моите права. И аз се превръщам в ужасно неудобство, източник на голямо раздразнение, яд и нещастие за хората около мен. Ако мисля, че мога да правя каквото искам или да казвам каквото ми се прище, дори да е на чужд гръб, тогава аз съм човек, който е просто неудобство за обществото.
Когато се надигне чувството на „каквото аз искам” и „каквото аз смятам, че трябва или не трябва” и искаме да се насладим на всички удоволствия на живота, неизбежно се разстройваме, защото животът е толкова безнадежден и всичко е толкова погрешно. Животът ни запраща в различни състояния на страх и желание. И дори когато получим всичко, което искаме, ще мислим, че нещо липсва, че нещо все още е непълно. Така че дори когато животът е най-прекрасен, пак го има това чувство на страдание – за нещо, което още не е направено, преследва ни някакво съмнение или страх.
Например аз винаги съм обичал хубавата природа. Веднъж, по време на семинар, който водех в Швейцария, ме заведоха на една прекрасна планина и забелязах едно неотклонно чувство на терзание в ума си от толкова много хубост и този безкраен поток от красиви гледки. Имах едно чувство на желание да уловя всичко, непрекъснато да бъда нащрек, за да погълна с очите си всичко. Беше много изтощително! Това е било дукка, нали?
Забелязвам, че ако правя нещата неосъзнато, без внимание, дори нещо толкова безвредно като гледането на красиви планини – ако аз все се пресягам, за да се уловя за нещо, това винаги носи неприятно чувство. Дукка. Ако искате да уловите нещо красиво, защото не искате да се разделите с него, това е страдание.
Изпадането в нежелани ситуации също е страдание. Например аз никога не съм обичал да пътувам с метрото в Лондон. Все се оплаквах: „Не искам да слизам в метрото с тези ужасни плакати и непривлекателни станции. Не искам да се тъпча в тези малки мотриси под земята.” Беше изключително неприятно преживяване. Но после се вслушах в този оплакващ се, мърморещ глас – страданието от нежеланието да съм с нещо неприятно. Тогава, осмислил това, спрях да вдигам врява, за да мога пак да съм с неприятното и некрасивото, но без страдам от тях. Осъзнах, че просто така стоят нещата и няма проблем. Не е нужно да правим проблеми – било то защото сме в неприветливото метро или гледаме красивата природа. Нещата са такива, каквито са, и ние можем да ги разпознаем и схванем в техните променящи се форми, без да се улавяме за тях. Да се уловим означава да искаме да се хванем за нещо, което харесваме; да искаме да се отървем от нещо, което не харесваме, или да искаме да получим нещо, което нямаме.
Можем много да страдаме и заради други хора. Спомням си, че в Тайланд имах много негативни мисли съм един от монасите. Направеше ли нещо, си казвах: „Той не биваше да прави така.” Кажеше ли нещо, аз пак: „Той не биваше да казва това!” Навсякъде разнасях този монах в ума си. Дори да отидех другаде, пак си мислех за него; възприятието за него се надигаше и се появяваха същите реакции: „Помниш или когато той каза това и направи онова?” и „Той не биваше да казва онова и не трябваше да прави онова.”
Веднъж намерил учител като Аджан Ча, аз исках той да е съвършен. Мислех си: „О, той е прекрасен учител. Прекрасен!” Но тогава той правеше нещо, което ме разстройваше, и аз си казвах: „Но аз не искам той да прави неща, които ме разстройват, защото ми се иска да мисля за него като за прекрасен.” Все едно казвах: „Аджан Ча, непрекъснато бъди прекрасен за мен. Никога не прави нещо, което ще вкара някаква отрицателна мисълв ума ми.” Така че дори когато намерите някого, когото много уважавате и обичате, пак ще го има страданието от привързването. Неизбежно е той да направи или каже нещо, което няма да харесате или одобрите, това ще ви причини съмнение и вие ще страдате.
Веднъж няколко американски монаси дойдоха в Уат Па Понг, нашия манастир в Североизточен Тайланд. Те бяха много критични и сякаш виждаха само нередните неща. Те не мислеха, че Аджан Ча е особено добър учител и не харесаха манастира. Усетих надигането на голям гняв и омраза, защото те критикуваха нещо, което обичах. Изпитах негодувание: „Като не ви харесва, се махайте. Той е най-добрият учител на света и ако вие не виждате това, просто се махайте!” Такъв тип привръзване – обич или отдаденост, е страдание, защото ако нещото или човека, когото обичате, бъдат критикувани, ще изпитате гняв и негодувание.