Във формата на кръг – ІІ част
от
Достопочтения Аджан Ча
Превод от тайландски
Танисаро Бикху (Джефри Деграф)
© 2011–2012

Има ли нещо, което искате?
„Това е като да искам концентрация. Искам умът да е тих.“
Вярно е, че искате това. Но каква е причината, която пречи умът ви да е тих? Буда казва, че всички неща възникват от причини, но ние искаме само резултатите. Ядем дини, но никога не сме ги засаждали. Не знаем откъде идват. Виждаме ги нарязани, зрели и червени: „Ммм… Изглежда сладка!” Опитваме ги и те са вкусни и сладки, но това е всичко, което знаем. Защо дините са такива, каквито са, нямаме никаква представа.
Това е защото не сме всеобхватни. Всеобхватни по какъв начин? Това е като да поливаш зеленчуци. Където забравим да полеем, няма растеж. Където забравим да наторим, няма растеж. Съзерцавайте този принцип и ще се надигне проницателност.
Когато приключите с външните неща, обърнете поглед към ума си. Разгледайте делата на тялото и ума си. Сега, като сме се родили, защо страдаме? Страдаме от същите стари неща, но не сме ги избистрили. Не ги познаваме в дълбочина. Страдаме, но реално не виждаме страданието. Когато живеем вкъщи, страдаме от жена си и децата, но колкото и да страдаме, не виждаме страданието – и затова продължаваме да страдаме.
Същото е, когато умът не се концентрира. Ние не знаем защо не го прави. Не виждаме какво се надига. Буда ни учел да търсим причината за това, което се проявява. Всички неща възникват от причини.
Това е като да сипете вода в шише и да го дадете на някой да пие. Като изпие водата, той ще се върне за още, защото водата не е като от извор. Тя е вода в шише. Но ако покажете на човека извора и му кажете да си сипе вода от там, той може да си седи и да си пие и няма да идва и да иска от вас, защото водата в извора не се изчерпва.
Същото е, когато видим непостоянството, страданието и без-азовостта (анича, дукка, анатта). Това виждане отива надълбоко, защото действително знаем, знаем до края. Обичайното познание не стига до края. Ако знаем докрай, това никога не губи давност. Каквото и да се надигне, е добре. Когато отмине, пак е добре. Като резултат, винаги е добре, без спиране.
Гледището, което казва: „Така стоят нещата. Добре е, както е.” – тогава сте разбрали. Тогава сте станали вещи и спокойни. Не е нужно да страдате. Проблемите, в които се забъркваме и вкопчваме, постепенно ще отминат. Както е казал Буда, просто разглеждайте как нещата възникват и отминават, как като отминат, други възникват и така… Постоянно наблюдавайте тази Дамма, правете го непрекъснато, развивайте това, култивирайте го и ще достигнете усещането за разочароване. Разочароване от какво? От всичко, от каквото и да е.
Нещата, които идват през ушите, вече ги разбираме; нещата, които идват през очите, също ги разбираме; тези, които идват от носа, също ги разбираме, както и тези, които идват през езика. Нещата, които се надигат в ума също вече ги разбираме. Те са от едно и също естество – всичките, едно нещо са: еко даммо, една Дамма. Тази Дамма е непостоянна, носеща страдание и без-азова. Не бива да се вкопчвате в нищо. Така ще се надигне разочароването.
Когато очите видят форма, вече я разбирате. Когато ушите чуят звук, вече го разбирате. Разбирате всичко. Тези неща веднъж ни правят щастливи, друг път тъжни, понякога ни карат да изпитваме любов, друг път омраза. Ние вече знаем всичко за тези неща. Ако прилепнем към тях, се превръщат в проблем. Ако ги пуснем – ако пуснем формата да си върви по пътя на формите, а звука – по пътя на звуците, ако ги оставим да си вървят по пътя: когато можем да се задържим на това ниво, Буда казва, че ще видим цялата преходност. Каквито и заетости да се надигнат, всичките са празни и напусто. Всичките са заблуда.
Когато прозрем нещата, които са ни заблуждавали – когато сме възнамерили да останем в покой, осъзнати, внимаващи и разпознаващи – не е като да виждаме нещо друго. Просто виждаме, че заетостите на ума, които възникват, са си просто такива. Дори да седим абсолютно неподвижни, умът мисли за това, онова, за какво ли не. То си е просто мислене. Не е нужно да вярвате на това, което мисли. Ако умът е спокоен и вие чувствате: „О, така е хубаво и спокойно”, този покой също не е от значение. Покоят също е нетраен. Временен. Няма нищо друго освен нетрайни неща. Можете да седите и да наблюдавате Дамма. Надига се разпознаването: Каква причина има да страдаме?
Ние страдаме за неща, които никога не се били нещо особено. Искаме да имаме едикакво си, да бъдем едикакви си, да станем едикакво си… Ако искате да сте арахант, веднага ще започнете да страдате – още тук и сега. Арахантите са спрели да искат да са такива или онакива, но ние искаме и това, и онова, да бъдем едикакси и едикакви си – така че със сигурност ще страдаме. Ако виждате, че това място е добро или онова отлично, всичкото идва от вас. Ако видите себе си, това ще е краят на изричането на подобни неща.
Ще ви дам просто сравнение. Тази храна е вкусна. Този поднос струва толкова и толкова, другият – повече или по-малко. Нищо повече от вкусни неща. Когато са в подносите, викате: „Това е мое. Това е твое.” Но като влязат в стомаха и излязат от другия край, вече никой не спори кое на кого е – или още ще искате да се препирате? Така е то. Когато сте склонни да приемете нещата такива, каквито са, положението е просто такова. Ако не разбираме, спорим кое на кого е. Но когато всичкото се сведе до едно и също, вече никой няма претенции. Това е просто едно състояние (условеност). Колкото и прекрасна да е храната, когато излезе от другия край, ако искате да я подарите на братята и сестрите си, никой няма да я иска – или още ще я искате? Вече никой няма да се бие за нея.
По тази причина, ако съберем нещата в едно, като еко даммо – една дамма – и видим, че характеристиките им са едни и същи, това ще породи разочароване. Това разочароване не е отвращение. Просто умът отпуска захвата си, писнало му е, празен е, изтрезнял е. Няма любов, няма омраза, няма фиксиране върху нищо. Ако имате разни неща, добре. Ако нямате, пак е добре. В покой сте. Намерили сте мир.
Ниббанам парамам сукам
Ниббанам паранам сунням.
Ниббана е абсолютното щастие. Ниббана е абсолютният покой, празнота. Слушайте внимателно. Светското щастие не е абсолютното щастие. Светската празнота не е абсолютната празнота. Абсолютната празнота е без прилепяне. Абсолютното щастие е покой. Има покой и после празнота, абсолютна празнота. В момента, макар умът да е в покой, той не е абсолютен. Има щастие, но не е абсолютно.

Следва продължение…

Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

ТРИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО (ти-лакана)

Ангутара Никая/АІІІ.134 „Всички формации са преходни (анича); всички формации са обект на страдание (дукка); всички неща са „без аз” (анатта).

Самюта Никая/S. XXІІ,59 Материалната реалност е преходна, чувството е преходно, възприятието е преходно, менталните формации са преходни, съзнанието е преходно. А това, което е преходно, е обект на страдание; И за това, което е преходно и обект на страдание и промяна, човек не може правдиво да каже: „Това ми принадлежи. Това съм аз. Това е моето Себе.”

Съответно, всичко, което идва от материалната реалност, чувството, възприятието, менталните формации или съзнанието, от миналото, настоящето или бъдещето, от вътрешното или външното, от грубото или неуловимото, от възвишеното или ниското, от далечното или от близкото, трябва да бъде разбирано спрямо реалността и истинната мъдрост: „Това не ми принадлежи. Това не съм аз. Това не е моето Себе.”

ДОКТРИНАТА ЗА АНАТТА

Индивидуалното съществуване, както и целият свят, в действителност не са нищо повече от процес на вечнопроменящи се феномени, които се съдържат в петте Групи на Съществуване. Този процес е започнал от незапомнени времена, преди раждането, и ще продължи след смъртта за безкрайни периоди от време, докато и доколкото има условия за това. Както беше посочено в предходните текстове, петте Групи на Съществуване – взети по отделно или комбинирани, по никакъв начин не конституират реална Его-същност или живееща личност, и съответно не може да бъде открит аз, душа или субстанция извън тези Групи, като техен „притежател”. С други думи, петте Групи на Съществунане са „не-аз” (анатта), нито пък принадлежат на Аз (анаттания). Предвид непостоянството и условността на цялото съществуване, вярването в някаква форма на Аз трябва да се смята за илюзия.

Също както това, което обозначаваме с името „колесница” няма съществуване отделно от оста, колелетата, теглича, конструкцията и т.н.; или както думата „къща” е само удобно обозначаване на различни материали, подредени по определен начин, за да затворят част от пространството и не съществува отделна къща-същност, по съвсем същия начин това, което наричаме „същество” или „индивид” или „личност” или с името „аз” не е нищо друго освен променяща се комбинация от физически и психически феномени и няма действително съществуване само по себе си.

Това, накратко, е Доктрината на Буда за Анатта, учението, че цялото съществувание е празно (суня) от постоянно себе или субстанция. Това е фундаменталната будистка доктрина, която не се открива в никое друго религиозно учение или философска система. Пълното й схващане, не само в абстрактен и интелектуален план, но като постоянна препратка към действителната опитност, е необходимо условие за истинското разбиране на Буда-Дамма и за реализирането на неговата цел.

Благородната истина за Страданието

Дига Никая/D.22 Каква е Благородната Истина за Страданието?

Раждането е страдание; Разлагането е страдание; Смъртта е страдание; Тъгата, Плачът, Болката, Скръбта и Отчаянието са страдание; да не получиш каквото искаш, е страдание; накратко: Петте Групи на Съществуване са страдание.

Какво е Раждането? Раждането на същества, принадлежащи към този или друг порядък, тяхното раждане, зачеване и възникване, проявлението на Групите на Съществуване, възникването на сетивната активност: това се нарича раждане.

А какво е Разлагане? Разлагането на същества, принадлежащи към този или друг порядък, тяхното остаряване, болнавост, посивяване и сбръчкване; западането на жизнената им сила, изхабяването на сетивата: това се нарича разлагане.

А какво е Смъртта? Умирането и изчезването на същества от този или друг порядък; тяхното унищожение, изчезване, смърт, завършването на техния жизнен цикъл, разпадането на Групите на Съществуване, захвърлянето на тялото: това се нарича смърт.

А какво е Тъга? Тъгата се надига чрез тази или онази загуба или нещастие, които човек преживява, угрижеността, състоянието на тревога, вътрешната тъга, вътрешната несрета: това се нарича тъга.

А какво е Плачът? Причинен от тази или онази загуба или нещастие, които сполетяват човека, ридания или вопли, състояние на жалба: това се нарича плач.

А какво е Болката? Телесната болка и неприятно чувство, болезненото и неприятно усещане, произведено от телесното впечатление: това се нарича болка.

А какво е Скръбта? Менталната болка и неприятно чувство, болезненото и неприятно усещане, произведено от ментално впечатление: това се нарича скръб.

А какво е Отчаяние? Несрета и отчаяние, надигнали се от тази или онази загуба или нещастие, които сполетяват човек: беда и отчаяние.

А какво е „Страдание от неполучаването на каквото желаеш”?

У съществата, обекти на раждането, идва желанието: „О, не искаме да сме обекти на раждане! Не искаме ново раждане!” Обекти на разлагане, болест, смърт, тъга, плач, болка, скръб и отчаяние, желанието идва у тях: „Не искаме да сме обекти на тези неща! Не искаме да ни чака това!” Но това не става само с желаене, а когато не получава каквото желае, човек страда.

ПРОЗРЕНИЕ В СИТУАЦИИ
Понякога прозрението се надига в най-неочаквани моменти. Това се случи с мен, докато живеех в Уат Па Понг. Североизточната част на Тайланд не е най-красивото или желано място на света с храстовидните си гори и голите равнини. Освен това през топлия сезон става изключително горещо. За всеки Ден на Спазването на предния ден, в най-големия пек на следобяда, трябваше да излизаме и да помитаме листата от алеите. Имаше много площ за метене. Целият следобяд минаваше под жаркото слънце, в пот и замитане на листата на големи купчини със саморъчно изработени метли. Това беше едно от задълженията ни. На мен хич не ми харесваше. Мислех си: „Аз не искам да правя това. Не съм дошъл тук да мета листата от земята. Дошъл съм да стана просветлен, а те ме карат да мета листа. Освен това е горещо, а кожата ми е деликатна. Мога да получа рак на кожата от този горещ климат.”
Стоях така един следобяд, абсолютно нещастен и си мислех: „Какво правя тук? Защо дойдох? Защо стоя тук?” Стоях така, с дългата, груба метла, без капка енергия, изпълнен със съжаление към себе си и мразейки всичко. Тогава се появи Аджан Ча, усмихна ми се и каза: „Уат Па Понг е много страдание, нали?” и отмина. А аз се замислих: „Той защо ми каза това?” и „Всъщност не е толкова лошо.” Накара ме да се замисля: Дали метенето на листа действително е толкова неприятно? Не, не е. По-скоро е нещо неутрално. Метеш си листата и е нито лошо, нито хубаво. Дали потенето е толкова ужасно? Наистина ли е злощастно, унизително преживяване? Наистина ли е толкова зле, колкото се преструвам, че е? Не. Потенето е нещо нормално, съвсем естествено е да се потиш. И аз нямам рак на кожата и хората в Уат Па Понг са много мили. Учителят е много добър и мъдър човек. Монасите се отнасят добре с мен. Миряните идват и ми дават храна, и… От какво всъщност се оплаквам?”
Разсъждавайки върху действителното преживяване от престоя си там, аз си казах: „Добре съм. Хората ме уважават. Отнасят се добре с мен. Обучават ме много приятни хора в много приятна страна. Няма нищо лошо, аз съм кривият. Аз правя проблем, защото не искам да се потя и не искам да мета листа.” Тогава получих много ясно прозрение. Изведнъж забелязах нещо в себе си, което винаги се беше оплаквало и беше много критично и което винаги ме беше възпирало да се отдам напълно на нещо или да се явя доброволец в някаква ситуация.
Друго преживяване, от което поучих, беше обичаят да се мият нозете на старшите монаси, след като те се върнат от просене на милостиня. След като бяха обикаляли босоноги из селото и оризищата, краката им бяха кални. Пред столовата имаше корита за крака. Когато Аджан Ча идваше, всички монаси – може би 20 или 30 – се втурваха да му измият краката. Когато за първи път видях това, си казах: „Аз няма да направя това – не и аз!” На другия ден, когато 30 монаха се втурнаха навън, за да посрещнат Аджан Ча и да му измият краката, аз си помислих: „Що за глупаво нещо – 30 монаси да мият краката на един мъж. Аз няма да го правя.” На по-следващия ден реакцията стана още по-агресивна…. 30 монаха се втурнаха навън да измият краката на Аджан Ча и… „Това наистина ме ядосва, писна ми вече! Това е най-глупавото нещо, което съм виждал – 30 души да мият краката на един човек! Той сигурно си мисли, че го заслужава – така укрепва егото си. Сигурно има огромно его, толкова хора да му мият краката. Аз никога няма да го направя!”
Бях започнал да развивам силна реакция, свръхреация. Седях там и се чувствах нещастен и гневен. Гледах монасите и си мислех: „Всичките ми изглеждат глупави. Не знам какво правя тук.”
Но после започнах да слушам и си казах: „Това е много неприятна рамка на ума. Има ли за какво да се разстройвам? Те не са карали мен да го правя. Всичко е наред. Няма нищо лошо 30 души да мият краката на един. Не е аморално или лошо поведение, може дори да им носи наслада. Може би го искат – може би е добре да се прави това… Може би и аз трябва да го правя!” На другата сутрин 31 монаха се втурнаха навън да мият краката на Аджан Ча. Вече нямаше проблем. Почувствах се много добре: онова, гадното нещо в мен, беше спряло.
Ние можем да размишляваме върху нещата, които надигат у нас негодувание и гняв. Наистина ли има нещо лошо в тях, или е нещо, за което ние създаваме дукка? Тогава започваме да разбираме проблемите, които създаваме в живота си и в живота на хората около нас.
Когато имаме осъзнатост (внимание), ние сме готови да понесем целокупността на живота; с вълнението и скуката, с надеждата и отчаянието, с удоволствието и болката, с обаянието и оттегчението, с началото и края, с раждането и смъртта. Готови сме да приемем целостта на всичкото в ума си, а не просто да бъдем погълнати в приятното, подтискайки неприятното. Процесът на прозрението е отиването в дукка, виждането на дукка, признаването на дукка и разпознаването на дукка във всичките й форми. Тогава вие преставате просто да реагирате по навик на удовлетворяването или подтискането. И заради това можете повече да понесете страданието, можете да сте по-търпеливи с него.
Тези учения не са извън нашето преживяване. Те са отражения на нашия действителен опит, а не сложни интелектуални теми. Затова положете усилия в развиването, а не в засядането в коловоза. Колко пъти трябва да се чувствате виновни заради аборта си или заради грешките, които сте правили в миналото? Трябва ли да прекарвате цялото време от живота си в „повръщане” на нещата, които са ви се случили и да се отдавате на безкрайни разсъждения и анализи? Някои хора превръщат себе си в такива сложни личности. Ако само се отдавате на спомени, представи и мнения, винаги ще останете затънали в света и никога няма да минете отвъд него.
Можете да оставите този товар, ако сте готови вещо да използвате ученията. Кажете си: „Вече няма да бъда уловен в това. Отказвам да участвам в тази игра. Няма да се предам на това настроение.” Започнете да се поставяте в позиция на знаене: „Аз знам тази дукка. Има дукка.” Много е важно да вземете решението да идете там, където е страданието и после да пребивавате с него. Само чрез такова изследване и конфронтиране на страданието, човек може да се надява, че ще стигне до страхотното прозрение: „Това страдание е разбрано.”
Това са трите аспекта на Първата Благородна Истина. Това е формулата, която трябва да използваме и прилагаме при разглеждането на живота си. Винаги, когато изпитате страдание, първо го констатирайте: „Има страдание.”, после „То трябва да бъде разбрано.” И накрая: „То е разбрано.” Това разбиране за дукка е прозрението в Първата Благородна Истина.

УДОВОЛСТВИЕ И НЕУДОВОЛСТВИЕ

Нека изследваме: Докъде ни доведе това хедонистично дирене на удоволствие като цел само по себе си? То продължава вече няколко десетилетия, но дали като резултат човечеството е станало по-щастливо? Като че ли в наши дни са ни дадени правото и свободата да правим каквото искаме с наркотици, секс, пътувания и т.н. – всичко минава, всичко е позволено, нищо не е забранено. Трябва да направите нещо наистина противно, нещо насилствено, за да бъдете отлъчени от обществото. Но дали възможността да следваме собствените си импулси ни е направила по-щастливи или по-спокойни и доволни? Всъщност тя ни прави много егоистични; ние не мислим как действията ни ще се отразят на другите. Мислим само за себе си; аз и моето щастие, моята свобода и моите права. И аз се превръщам в ужасно неудобство, източник на голямо раздразнение, яд и нещастие за хората около мен. Ако мисля, че мога да правя каквото искам или да казвам каквото ми се прище, дори да е на чужд гръб, тогава аз съм човек, който е просто неудобство за обществото.
Когато се надигне чувството на „каквото аз искам” и „каквото аз смятам, че трябва или не трябва” и искаме да се насладим на всички удоволствия на живота, неизбежно се разстройваме, защото животът е толкова безнадежден и всичко е толкова погрешно. Животът ни запраща в различни състояния на страх и желание. И дори когато получим всичко, което искаме, ще мислим, че нещо липсва, че нещо все още е непълно. Така че дори когато животът е най-прекрасен, пак го има това чувство на страдание – за нещо, което още не е направено, преследва ни някакво съмнение или страх.
Например аз винаги съм обичал хубавата природа. Веднъж, по време на семинар, който водех в Швейцария, ме заведоха на една прекрасна планина и забелязах едно неотклонно чувство на терзание в ума си от толкова много хубост и този безкраен поток от красиви гледки. Имах едно чувство на желание да уловя всичко, непрекъснато да бъда нащрек, за да погълна с очите си всичко. Беше много изтощително! Това е било дукка, нали?
Забелязвам, че ако правя нещата неосъзнато, без внимание, дори нещо толкова безвредно като гледането на красиви планини – ако аз все се пресягам, за да се уловя за нещо, това винаги носи неприятно чувство. Дукка. Ако искате да уловите нещо красиво, защото не искате да се разделите с него, това е страдание.
Изпадането в нежелани ситуации също е страдание. Например аз никога не съм обичал да пътувам с метрото в Лондон. Все се оплаквах: „Не искам да слизам в метрото с тези ужасни плакати и непривлекателни станции. Не искам да се тъпча в тези малки мотриси под земята.” Беше изключително неприятно преживяване. Но после се вслушах в този оплакващ се, мърморещ глас – страданието от нежеланието да съм с нещо неприятно. Тогава, осмислил това, спрях да вдигам врява, за да мога пак да съм с неприятното и некрасивото, но без страдам от тях. Осъзнах, че просто така стоят нещата и няма проблем. Не е нужно да правим проблеми – било то защото сме в неприветливото метро или гледаме красивата природа. Нещата са такива, каквито са, и ние можем да ги разпознаем и схванем в техните променящи се форми, без да се улавяме за тях. Да се уловим означава да искаме да се хванем за нещо, което харесваме; да искаме да се отървем от нещо, което не харесваме, или да искаме да получим нещо, което нямаме.
Можем много да страдаме и заради други хора. Спомням си, че в Тайланд имах много негативни мисли съм един от монасите. Направеше ли нещо, си казвах: „Той не биваше да прави така.” Кажеше ли нещо, аз пак: „Той не биваше да казва това!” Навсякъде разнасях този монах в ума си. Дори да отидех другаде, пак си мислех за него; възприятието за него се надигаше и се появяваха същите реакции: „Помниш или когато той каза това и направи онова?” и „Той не биваше да казва онова и не трябваше да прави онова.”
Веднъж намерил учител като Аджан Ча, аз исках той да е съвършен. Мислех си: „О, той е прекрасен учител. Прекрасен!” Но тогава той правеше нещо, което ме разстройваше, и аз си казвах: „Но аз не искам той да прави неща, които ме разстройват, защото ми се иска да мисля за него като за прекрасен.” Все едно казвах: „Аджан Ча, непрекъснато бъди прекрасен за мен. Никога не прави нещо, което ще вкара някаква отрицателна мисълв ума ми.” Така че дори когато намерите някого, когото много уважавате и обичате, пак ще го има страданието от привързването. Неизбежно е той да направи или каже нещо, което няма да харесате или одобрите, това ще ви причини съмнение и вие ще страдате.
Веднъж няколко американски монаси дойдоха в Уат Па Понг, нашия манастир в Североизточен Тайланд. Те бяха много критични и сякаш виждаха само нередните неща. Те не мислеха, че Аджан Ча е особено добър учител и не харесаха манастира. Усетих надигането на голям гняв и омраза, защото те критикуваха нещо, което обичах. Изпитах негодувание: „Като не ви харесва, се махайте. Той е най-добрият учител на света и ако вие не виждате това, просто се махайте!” Такъв тип привръзване – обич или отдаденост, е страдание, защото ако нещото или човека, когото обичате, бъдат критикувани, ще изпитате гняв и негодувание.

ИЗСЛЕДВАНЕ НА СТРАДАНИЕТО

Насърчавам ви да се опитате да разберете дукка; да огледате и приемете своето страдание. Опитайте се да го разберете, когато изпитвате физическа болка, отчаяние или терзание, или омраза и ненавист – каквато и форма да приеме, каквото и качество да има, каквото и да е по сила. Това учение не означава, че за да достигнете просветление трябва да сте дълбоко и абсолютно нещастни. Не е нужно да ви отнемат всичко или да ви подложат на мъчения. То означава да сте способни да погледнете страданието, дори да е слабо чувство на недоволство, и да го разберете.
Лесно е да намерим изкупителна жертва за проблемите си. „Ако майка ми действително ме обичаше, ако всички около мен бяха истински мъдри и напълно посветени в осигуряването на съвършената среда за мен, тогава нямаше да имам емоционалните проблеми, които имам сега.” Това е много глупаво! И все пак има много хора, които така гледат на света, смятайки, че са объркани и нещастни, защото животът не е бил честен с тях. Но с тази формула на първата Благородна Истина, дори да сме имали един наистина нещастен живот, това, което гледаме, не е страданието, идващо отвън, а това, което създаваме около него в собствените си умове. Това е пробуждането в човека – пробуждане за Истината за страданието. И тя е Благородна, защото вече не обвинява страданието, което изпитваме от другите. В този смисъл будисткият подход е уникален спрямо другите религии, защото ударението е върху изхода от страданието чрез мъдрост и свобода от всички заблуди, а не постигането на някакво блажено състояние на единение с Безкрайното.
Аз не казвам, че другите никога не са източникът на раздразнението и яда ни, но това, към което сочим с това учение е нашата собствена реакция към живота. Ако някой е гаден към вас или умишлено и злонамерено се опитва да ви причини страдание, и вие мислите, че този човек ви кара да страдате, още не сте разбрали Първата Благородна Истина. Дори той да ви изтръгва ноктите или да ви прави други ужасни неща, докато мислите, че страдате заради този човек, не сте разбрали Първата Благородна Истина. Да разберем страданието е ясно да видим, че то е нашата реакция към човека, който ни изтръгва ноктите. „Мразя те.” – това е страданието. Самото изтръгване на ноктите е болезнено, но страданието включва „Мразя те” и „Как можеш да ми причиняваш това” и „Никога няма да ти простя.”
Както и да е, не чакайте някой да ви изтръгне ноктите, за да практикувате с Първата Благородна Истина. Изпробвайте я с малки неща, с някой, който е нетактичен или груб, или ви пренебрегва. Ако страдате, защото този човек ви е нагрубил или засегнал по някакъв начин, можете да работите с това. Има много моменти в ежедневието, когато можем да бъдем наранени или разстроени. Можем да се разгневим или раздразним дори само от начина, по който някой върви или изглежда. Поне аз мога. Понякога можете да забележите как сте изпитали неприязън само от начина, по който някой върви или защото не прави нещо, а би трябвало – такива неща могат много да ни разстроят или разгневят. Човекът не ви е наранил, нито ви е направил нещо, не ви е изтръгнал ноктите, но вие пак страдате. Ако не можете да разгледате страданието в тези прости случаи, никога няма да сте достатъчно храбри да го направите, когато някой действително ви вади ноктите!
Ние работим с малките неудовлетворения в обичайностите на живота. Разглеждаме начина, по който можем да бъдем наранени или обидени, или раздразнени и ядосани от съседите, от хората, с които живеем, от г-жа Татчър, от това как стоят нещата или от самите себе си. Ние знаем, че страданието трябва да бъде разбрано. Практикуваме, като наблюдаваме страданието като обект и разбираме: „Това е страдание.” Така имаме проникновено разбиране за страданието.

Първата Благородна Истина със своите три аспекта е: „Има страдание, дукка. Дукка трябва да бъде разбрана. Дукка е разбрана.”
Това е много практично учение, защото е изразено в проста формула, която лесно се помни и е приложима за всичко, което можете да изпитате или помислите относно минало, настояще или бъдеще.

Страданието или дукка е общата спойка, която всички споделяме. Всеки навсякъде страда. Човешките същества са страдали в миналото, в древна Индия; страдат в съвременна Великобритания и в бъдеще пак ще страдат… Какво е общото между нас и кралица Елизабет? Страданието. А с проститутката на Чарниг Крос какво ни обединява? Страданието. То включва всички нива – от най-привилегированите човешки същества до най-отчаяните и онеправданите и всички между тях. Всеки навсякъде страда. Това е връзка помежду ни, нещо, което всички разбираме.
Когато говорим за нашето човешко страдание, това изважда нашите състрадателни нагласи. Но когато говорим за нашето мнение, за това какво аз мисля и какво вие мислите за политиката и религията, тогава можем да стигнем до войни.

Спомням си, че гледах един филм в Лондон, преди 10 години. Той се опитваше да представи руснаците като човешки същества – майки с бебета, бащи, които водят децата си на пикник… По това време това представяне на руския народ беше необичайно, защото основната пропаганда на Запада ги изкарваше титанични чудовища или хладнокръвни, влечугоподобни хора – никой не ги беше възприемал като човешки същества. Ако искате да убивате хора, трябва да ги изкарате такива; не можете спокойно да убиете някого, ако осъзнавате, че и той страда като вас. Трябва да го мислите за безсърдечен, аморален, безполезен и лош и че е по-добре да се отървем от него. Трябва да го мислите за зъл и че е добре да се отървем от злото. С това отношение, човек може да се чувства оправдан като пуска бомби или стреля с картечница. Но ако имаме предвид нашата обща спойка на страдание, това ни прави крайно неспособни на подобни неща.
Първата Благородна Истина не е мрачно метафизично твърдение, което гласи, че всичко е страдание. Забележете, че има разлика между метафизична доктрина, в която изказвате твърдение за Абсолюта и една Благородна Истина, която е разсъждение. Благородната Истина е истина, върху която се разсъждава. Не е абсолютна. Не е Абсолюта. Тук хората на Запад се объркват, защото тълкуват тази Благородна Истина като метафизична истина на будизма – а тя никога не била такава.
Можете да видите, че Първата Благородна Истина не е абсолютно твърдение, защото имаме Четвъртата Благородна Истина, която е пътят на не-страдание. Не можеш да имаш абсолютно страдание и после да имаш изход от него, нали? Няма логика. И въпреки това има хора, които се позовават на Първата Благородна Истина и казват, че Буда е учил, че всичко е страдание.
Думата дукка на Пали означава „неспособен да задоволи” или „неспособен да понесе или издържи каквото и да е.”: вечнопроменящ се, неспособен истински да ни изпълни или направи щастливи. Чувственият свят е такъв, една вибрация в природата. Всъщност щеше да е ужасно, ако намирахме удовлетворение в сензорния свят, защото тогава нямаше да търсим отвъд него; щяхме да си седим вързани за него. Все едно, като се пробудим за тази дукка, започваме да намираме изход, така че да не сме непрекъснато в капана на сензорното съзнание.