Архив

РАЗМИСЛИ

„Две хубави очи. Душата на дете

В две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те…”

Kalinchok, Central Region, Nepal © SIRISH BC

Kalinchok, Central Region, Nepal © SIRISH BC

Сутрин е. Кафето още е недоизпито. Поразчепкала съм хороскопа си – частично недоволна от себе си, че все още се интересувам от бъдеще и звезди. Задачите за деня са начертани, но някак нежелаеща да се хвърлям в морето на битието, отварям безцелно „Фейсбук” и в нюсфида виждам прекрасните очи на деца от страницата „Очите на децата по света”.  Взирам се в тях, в опърпаните дрешки на някои, в сериозния поглед на други, малко мръсни, малко сополиви… Очите греят, това е животът. Гледам ги и си мисля – под едно небе ли сме родени? Под едни звезди ли са родени с децата ми? С какво имам повече право аз да мисля за бъдещето си? По-бяла ли съм от тях? Не, не е раса, си мисля… Но защо бъдещето на моите деца да е по-безоблачно, по-лесно, по-сбъдващо мечтите от тяхното? И дали е? Гледам усмихнатите им лица, греещите очи – толкова са щастливи. Ако те там, където са, в условията, в които живеят, могат да са толкова усмихнати, какво право имам аз да недоволствам от каквото и да е било? Какво да искам? За какво ми е? Всъщност знам какво искам, поне в този момент, сега. Искам най-прекрасното бъдеще за тези деца, искам да станат големи и добри хора със същата топлина в очите. Отварям книгата с напяванията (Pali Chanting). Искам да отправя молитва. Да, сърцето ми се моли…  като това на Яворов. Метта!

 

Нека бъдат способни и добросъвестни,

Честни и нежни в речта си,

Скромни и не високомерни,

Доволни и лесно задоволяващи се,

Необременени с обязаности и умерени в исканията си.

Умиротворени и спокойни, и мъдри и вещи,

Не горди и взискателни по нрав.

Да не правят и най-малкото нещо,

Което мъдрецът по-късно да порицае.

Пожелание: В радост и безопасност,

Нека на всички същества им бъде леко.

Каквито и живи същества да са,

Било то слаби или силни, без изключения,

Големи или могъщи, средни, ниски или дребни,

Видени и невидени,

Живеещи наблизо и надалеч,

Родени и неродени,

Нека на всички същества им бъде леко.

Нека никое не мами друго,

Нито да презира някое в каквото и да е състояние.

Нека никое от гняв или злонамереност

Не пожелава злото на друго.

Както майка защитава с живота си

Своето дете, своето единствено дете,

Така с необятно сърце

Нека всякой милее за всички живи същества,

Да излъчва добрина към целия свят,

Да я пръска нагоре към небето и надолу в дълбините,

Навън и в безкрая,

Свободен от омраза и злонамереност.

В стоеж, вървеж, седеж или лежешком,

Свободен от сънливост,

Всякой да поддържа тази осъзнатост.

Това е казано, че е върховно пребиваване.

Без вкопчване във фиксирани виждания,

Този с чисто сърце, с яснота на взора,

Свободен от всички сетивни желания,

Вече не се ражда на този свят.

Думите на Будата за метта (или любящата добрина), Каранияметта Сута. Тук можете да я чуете и на пали:

Advertisements

Идваме и си отиваме заедно… само че не се познаваме.

Това си го повтарям цяла сутрин, вероятно е свързано с едновременна кончина на Питър О’Тул и Джоан Фонтейн. Просто те са известни хора и могат да съберат вниманието на света върху себе си и събитието. А представяте ли си колко никому неизвестни хора умират едновременно и се раждат едновременно във всеки един миг. Едни идват, други си отиват – има едно непрекъснато текучество, но като че ли потоците имат характеристики, наречете ги теми. Но понеже сме толкова много, някак нещата се размиват и закономерното се губи и отстъпва място на привидния хаос.

Тази посока на мисли ме подсети за друга такава синхроничност, която бе повод за писане, разсъждения, рефлексии и пак преводи, разбира се. Част от преводите вече публикувах, но както се случва с всяко нещо, което си сътворил, свидното ми умотворение мине не мине привлича погледа ми и нямам сили да го убия. Една по-щателна проверка в компютъра открива много такива осиротели отрочета. Не знам дали ще си припозная всичките, но май на това ще дам шанс за нов живот. Пускам го в първия му вариант, пожелавам ви приятно четене. Надявам се да провокира размисли и ще се радвам на коментар!

DHAMMA IN FIVE OCTAVES

1454658_10202509856211409_739176080_n

За облаците, смислите и свободата

„Душите прекосяват вековете, както облаци прекосяват небесата и макар нито формата, нито цвета, нито големината на облака да не остават същите, той пак е облак и душата пак е душа. Кой може да каже откъде е духнат облака или кой ще е душата утре?”
Дейвид Мичъл, „Облакът Атлас”.

IMG_7185

Посоченият по-горе цитат от книгата не е намерил място във филма. По каква причина, не знам, но именно той, както и цялата тъкан на творбата я превръщат в най-будистката фантастика,създавана някога.
След първото гледане на филма, като примерен ученик, се заех да изровя всичко написано за него, сюжетни линии, герои… Доколкото си спомням, май не бях видяла родилния белег във всичките части на секстета. С мъжа ми разговаряхме по темата няколко дни, след което тя потъна в небитието. Сега филмът тръгна по HBO с прекрасен превод и отлично качество, и естествено ние пак го гледахме. Цялата ситуация се повтори, с дълбоките анализи и разсъждения като подготовка на дисертация. Бях готова да махна с ръка и пак да се откажа, когато внезапно ме споходи мисълта, че в този мисловен свят, в тази създадена от мен реалия, този филм отново идва – тоест аз избирам да го гледам. И като знаем, че камма (карма) има тенденцията да се повтаря, най-вероятно този къс измислица носеше семето на нещо важно за мен.
Анализът ще е кратък, за да не звуча като кинокритик. Първо ще направя уговорката, че идеята на братята Уашовски да използват едни и същи актьори за различните шест парчета е повече от досадна. Сякаш нарочно използват тактиката на объркването, за да прикрият разковничето. Този път в размислите ми помогна Дъг Мъдър, който казва, че ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. (Повече за това можете да прочетете тук).
Трябваше да потърся основната тема, основният сюжет на филма, който не беше прераждащата се душа с родилен белег, не беше и кармата, както чета на много места в интернет, а свободата. Една ос, на която се бяха наредели козарят, Сонми, журналистката, издателят, адвокатът и хомосексуалистът. Макар идеята да е, че и шестте сюжета звучат едновременно, ще си позволя да изтегля отделните нишки. И така, в началото беше адвокатът… изпратен от тъста си да се пазари за купуването на роби. Тук един самоосвободил се маор ще му спаси живота и това ще промени ценностната му система. После имаме сюреалистичния Нов Сеул – една картина на крайно изкривяване на консуматорското общество, където се произвеждат фабриканти (нов тип роби). Тук юдейските Десет Божи заповеди започват с нова такава: „Почитай Консуматора си.” И Сонми 451 ще е новият Месия, а в последствие и новият Бог/Богиня в разказа за вещателите и племето след някакъв далечен Апокалипсис. Мисията на Сонми 451 е да отвори очите на хората, за да строшат консуматорските окови, които в крайна сметка водят до края на цивилизацията такава, каквото я познаваме, и връщат човечеството в началото. В откъса за журналистката се продължава темата за ново господство с нов вид гориво с някаква идея за катаклизъм, който ще донесе смърт, ужас и подчинение. Хомосексуалистът композитор е повече от ясен. Той така или иначе минава отвъд всички ограничения и когато старият композитор се опитва да го зароби със заплахата, че ще разкрие какъв е, той с един последен акт на свободолюбие си отнема живота. Издателят сам се вкарва в старчески дом, сам се лишава от свободата си от невежество на дребно. Тук приказката е забавна и със щастлив край. Старците бунтовници се измъкват от затвора на старческия дом. И така, изредените шест героя имат един и същи родилен белег – звездата, ясен намек за прераждаща се душа. Темата е свободата, която тази душа кармично преработва в шест прераждания. И всъщност като една типична Джатака приказка, „Облакът Атлас” ни разказва за свободата,за това кое ни я отнема, докъде можем да стигнем и как да се спасим. „Ръцете ще кървят, не можеш да пуснеш…”
Както и да е, сигурна съм, че други хора ще намерят друго разковниче във филма. Но аз ще продължа темата за свободата с един друг разказвач – Аджан Ча:

Ajahn_Chah
„Едни хора умират, други почти умират – така е като затънеш в порядките на света. Светската мъдрост върви по сетивата и техните обекти. Колкото и да е мъдро това, е мъдро само в светския смисъл. Колкото и да е интересно, е интересно в светския смисъл. Каквото и щастие да е, е щастие в светския смисъл. Не е щастието на освобождението; няма да ви освободи от този свят.
Ние сме дошли да практикуваме като монаси, за да прозрем истинската мъдрост, за да се отървем от привързването. Практикувайте, за да се освободите от привързването! Изследвайте тялото, изследвайте всичко около вас, докато ви омръзне и ви дойде до гуша от всичко и тогава безпристрастието ще се установи. Безпристрастието, обаче, няма да се надигне лесно, защото още не виждате ясно.
Ние идваме и се ръкополагаме – учим, четем, практикуваме, медитираме. Решаваме да направим умовете си непоклатими, но ни е трудно да го направим. Решаваме да извършваме определена практика, казваме, че ще практикуваме така и така – минават само ден, два, може би дори няколко часа и напълно забравяме за това. После си спомняме и пак решаваме да направим умовете си непоклатими, като си мислим: „Този път ще го направя както трябва!” Скоро след това сме придърпани от едно от сетивата си и всичко отново се разпада и пак трябва да започнем отначало! Така стоят нещата.
Като лошо съграден бент, нашата практика е слаба. Още не сме способни да видим и да следваме истинската практика. И това продължава така, докато не навлезем в истинската мъдрост. Веднъж проникнем ли Истината, сме свободни от всичко. Остава само мир.
Умовете ни не са умиротворени поради всички наши стари навици. Ние ги наследяваме заради всички наши минали действия и така те ни следват и ни поразяват. Борим се, търсим изход, но сме оковани от тях и те ни дърпат назад. Тези навици не забравят старите си основи. Вкопчват се във всички стари и познати неща за употреба, преклонение и консумация – така живеем ние.
Различните полове – жените създават проблеми на мъжете, мъжете създават проблеми на жените. Така стоят нещата, половете са противопоставени. Ако мъже живеят с мъже, няма проблеми. Ако жени живеят с жени, няма проблеми. Когато един мъж види жена, сърцето му започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так…” Когато една жена види мъж, и нейното сърце започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так”. Какво е това? Какви са тези сили? Придърпват те и те засмукват – никой не си дава сметка, че ще плаща висока цена!
С всичко е така. Колкото и да се мъчите да се освободите, докато не видите стойността на свободата и болката от оковите, няма да можете да се пуснете. Хората обикновено практикуват да издържат на лишенията, да спазват дисциплината, сляпо да следват формата, не с цел да получат свобода или освобождение. Трябва да видите ползата от това да се откажете от желанията си, преди да можете истински да практикувате; само тогава е възможна истинската практика.
Всичко, което правите, трябва да се прави с яснота и осъзнатост. Когато виждате ясно, вече няма нужда да понасяте търпеливо или да се насилвате. Имате затруднения и сте натоварени, защото пропускате този момент! Умиротворението идва от вършенето на нещата цялостно с цяло тяло и ум. Всичко, което остане недовършено, ви оставя с чувство на неудовлетворение. Където и да идете, тези неща ви оковават в тревожност. И вие искате да завършите всичко, но това е невъзможно.
Вземете за пример търговците, които редовно идват да ме виждат. Те казват: „О, когато изплатя дълговете си и подредя имуществото си, ще дойда да се ръкоположа.” Така говорят, но дали някога ще приключат и ще си подредят всичко? Това няма край. Плащат дълговете си с друг заем, изплащат него и правят всичко отново. Търговецът мисли, че ако се освободи от заема, ще бъде щастлив, но платата никога няма край. Така ни залъгва светският живот – въртим се в кръг, така и не осъзнавайки затъването си.”
Из „Бодхиняна”, Порядките на света и Освобождението

Завършвам с още един цитат от Дейвид Мичъл:
„Облакът е вечнопроменящите се проявления на Атлас, или фиксираната човешка природа, която вечно пребъдва.”

Aham avero homi, abyapajjho homi,anigha homi…*

Life of Pi

Life of Pi (Photo credit: GBPublic_PR)

Май пак ще започна с филм… По-точно не. Имам един приятел, с когото отношенията ни са по оста „Малкия принц – Лисичето” и няма значение кой е единия и кой другия. Прекият ни контакт често завършва с конфронтации, но този на алегорията е като хармоничен акорд на пиано.

В ситуацията, в която бях,  исках да говоря с него, да потърся съвет, но и се боях, че дискусията ще се разгърне в недобра посока. Съответно прокуждах мисълта като досадна мушица.

Но… той ми се обади – неочаквано, дори необичайно. И понеже, от друга страна, обаждането му беше такъв отговор на моята ментална потребност, наострих слух да чуя какво ще ми каже.

„Сетих се какво исках да ти кажа.” – започна той. „Гледала ли си „Животът на Пи? Ако не си, гледай го. Това си ти, но в мъжки образ.” Почудих се, а той започна да ми разказва филма. Със сигурност не бях Пи, чисто интелектуално, от това, което ми се разказваше,  заключих, че нямам нищо общо. А моят приятел продължаваше – „И има два края.” „Как така?” – попитах аз. „Да, два са. Изгледай го и ще видиш.” Благодарих му и затваряйки телефона, взех решението да изгледам филма, не за друго, а защото аз бях искала да потърся съвета му и той някакси беше уловил това. (малко като ехото от сонара).

Няма да разказвам филма. Директно скачам на края му.  На двата края. Всъщност той е един. Младият Пи и тигърът бяха едно. Страх-гняв и омраза заедно. И инстинкт за оцеляване, разбира се. Латентните тенденции  затова са латентни, защото са скрити. Те са изненадващи дори за нас, когато изведнъж изскочат в проявения свят. Прозрението ме споходи на другия ден, и по-скоро когато прочетох това:  http://www.thebuddhism.net/2013/07/26/hatred/

Сетих се за всички тигри в живота си. Ако бях шаман, тигърът щеше да е моето животно на силата.  Или е?

Спомням си една от последните ми рисунки – на тигър, разбира се. Казвам последни, защото в живота ми рисуването е нещо като лично убежище, в което влизах като дете, а после и като буен тийнейджър, за да се събера в тишината…

photo

И още един тигър… в „Последният самурай”. Там един млад мъж (Том Круз) трябваше да се научи да владее гнева си.

Тигри, тигри… Препратката беше толкова адекватно отнасяща се за мен, че изведнъж ме удари като гръм.  Да, аз изпитвах гняв – ескалация на страха ми за оцеляването – личностно и на най-близкия ми кръг хора и животни. (разбирай сакая дити – представата за „аз”-а като реално съществуваща единица, тоест,  бях в делюзията)

Страх-гняв-омраза…

Ако махнем другаря Страх от триото, гневът и омразата са двете лица на една и съща Пречка, Окова или Латентна Тенденция, която се нарича още „злонамереност”.  Тази Ментална Окова, или Пречка,  е последната от първите пет, които се водят нисши ментални Окови и са свързани със сетивния свят. Та въпросният гняв, или vyapada:  хубава думичка, включваща всички състояния от злонамереност до ярост и омраза,  се поражда от „тенденцията да отхвърляме действията на другиго, които оспорват правото ни да получи това, което желаем.” В моя случай беше желание да се отърва от нещо – а именно, от страданието.

Ето какво разказва покойния Аджан Анандо, абат в Читхърст (Читавивека), поел манастира след Аджан Сумейдо през 1984 г. и предхождащ настоящия абат Аджан Сучито:

„… Някои от въпросите, които се зададоха на този ритрийт, показват, че хората все още са в капана на същия стар синдром – борбата с не-желаенето на това, което е. Ние поставяме това, което харесваме, срещу това, което не харесваме. Мислите и фантазиите стават наши врагове – това, от което трябва да се отървем или от което да избягаме.

Как реагираме в даден случай зависи от конкретното условие. Ако го възприемаме като заплашително, се опитваме да избягаме от него. Когато се надигне страх, например, винаги реагираме с желание да избягаме; искаме да има някакво пространство между нас и него. И, разбира се, в момента, в който го направим, даваме сила на това условие, даваме му живот.  И то остава с нас и ни тормози, докато не спрем да реагираме.

Като резултат от случилото се с мен във Виетнам – (Аджан Анандо е служил във Виетнам като радио оператор), страдах от това, което наричат „посттравматичен синдром” . Правили са изследвания на ветерани и е установено, че много от тях имат тази конкретна реакция на тревожност в резултат на отминала травма. Много е хубаво да имаш етикет, но той не кара състоянието да отмине.  Знам от годините на опит,  че докато имаме съпротива срещу страха, той има власт над нас. Мета бавана е прекрасна, когато се занимава с такива условия. Ставаме по-малко твърди в опитите си да се отървем от тях. Има една охота да се сприятелим с тях и да видим, че те са само чувства, които изпитваме – дори и грозните, страховити и ужасяващи аспекти на ума ни…”

Това беше отговорът! Имах етикет – гняв. Имах лек – мета бавана. Имах успокояващ мехлем за гневния ми тигър.

И така, ето я медитацията, която, колкото и да сте гневни, колкото и да негодувате срещу някого или нещо, има своя неотменно лековит ефект:

Водена Мета Медитация

Тази медитация може да се използва в група, с един човек, четящ инструкциите бавно и тихо. Сериите точки в края на параграфите (…..) указват за кратък период на мълчание, преди да се продължи със следващата инструкция. Съветът е медитацията да продължи около половин час.

Това ще е медитация върху любящата добрина.  Тя включва проста визуализация посредством способност на ума, която доста рутинно използваме. Например, ако кажа да извикаме в ума си образ на цвете, това можем да го направим. Няма значение дали е роза или лилия, или какъв цвят е, или дори колко чист е менталния образ – нещо бегло върши работа.

Сега, седейки изправени, обърнете внимание дали има някакво напрежение в лицето. Отпуснете около очите, около челюстта и устата. Оставете вниманието да слезе в сърдечната област – областта по средата на гърдите, около гръдната кост. Вдишваме,  усещайки енергията на дъха. Сякаш почти е възможно да вдишваме и издишваме от тази област по средата на гърдите. Сега, вдишвайки, казвайки на себе си: НЕКА БЪДА ДОБРЕ – пожелвайки си добро, си позволяваме едно чувство на благоразположение, едва доловим жест на милост към самите себе си. Нека го има миналото, пускаме го: и от този момент нататък връщаме ума на дишането, на сърцето, на мисълта в едно хармонично цяло. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…… и после издишваме, насочвайки същата тази милостива енергия навън, казвайки: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Продължаваме, като оставяме да се развие един прост ритъм – Вдишваме:  НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме:  НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Ако умът се е отнесъл, нежно, с голямо търпение, връщаме вниманието обратно. Това е меко движение, което се връща към сърцето, към дъха, към мисълта – вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Това, което правим, е едно настройване към това, което е обичащо и състрадателно във вселената. Отваряме се за тази грижовна енергия и й позволяме да ни зареди, да ни подхрани, като използваме дъха и мисълта като канал, като превозно средство за тази енергия. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И после насочваме тази енергия навън към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Поддържаме дъха мек и постоянен, оставяме енергията на дишането да ни зарежда; вдишваме в сърцето, издишваме от сърцето…………

Отваряме се за това, което е състрадателно във вселената. Вдишваме, позволяваме на сърцето да стане по-чувствително и възприемчиво за тази енергия. Издишваме, сърцето се отваря повече и се разширява, отдаваме: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ………….

И когато сме готови…. поемаме едно бавно, дълбоко дихание в сърцето, като оставяме енергията на мисълта и на дъха ни изпълни. Задържаме я за момент – да усетим благостта. Позволяваме на мисълта да задълбочи това чувство на благоразположение.  Оставяме го да се просмуче, да проникне в тялото ни. Издишваме бавно, тихо, отново през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Да го направим няколко пъти – дълбоко вдишване, задържане и издишване……..

Сега започваме да използваме визуализация, като повече ще работим с издишването. При вдишването продължаваме като досега, вдишваме през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И при издишването първо извикваме в ума образа на родителите ни – няма значение къде са те, близо или далече, живи или мъртви. Извикваме ги един по един или заедно – което ни е по-лесно. Представяме си ги на наколко крачки пред нас и всеки път като издишваме, извикваме техния образ и насочваме мислите си на добрина и приемане към тях. Вдишваме с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…. и издишваме с менталния образ на родителите ни. И като издишаме: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

После: извикваме в ума си нашите духовни учители, онези, които са ни помогнали, които са ни насочвали, окуражавали и инструктирали в живота. С издишването, отправяме жест на признателност, като използваме мисълта: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…………..

Сега извикваме в ума си нашето семейство: партньор, деца, братя и сестри – един по един или в група. С издишването, отправяме жест на обич: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……..

Сега извикваме в ума специален приятел или приятели – тези, които чувстваме, че ще имат полза от мисли на добрина. С издишването ги извикваме в ума и им пожелаваме да са добре; неуловима прегръдка, жест на обич……

Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Извикваме в ума си всички, с които практикуваме, хората в непосредственото ни обкръжение; насочваме мислите си навън, включвайки всички тях: НЕКА ВСИЧКИ ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ И ДА БЪДАТ В МИР……

Сега извикваме в ума си образа на Земята, каквато се вижда от космоса. И към този прекрасен синьо-бял, зелен и кафяв образ насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ. Издишваме: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ…….

И сега извикваме в ума си пространството, празнотата. И към тази необятност насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ.  Оставяме ума да се отвори навън: оставяме сърцето да се отвори навън. Тялото отпада – няма граници – необятност – пространство…..

Сега полека, с леко по-фокусирано внимание се връщаме към сърцето, към точката по средата на гърдите и вдишваме бавно и дълбоко с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Задържаме я за малко….. Оставяме тази мисъл да се разлее като чувство на благоразположение в тялото, да ни зареди и подхрани. И я издишаме, бавно и тихо, пак през сърцето. Правим това веднъж или два пъти – вдишваме дълбоко, задържаме и издишваме……..

Сега извикайте в ума си образа на някой, когото сте наранили, нарочно или не, жив или мъртъв…. и използвайки името му, кажете: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ….. Извикайте в ума си някой, когото сте наранили…… използвате името му и казвате: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ.

Да обърнем особено внимание на сърцето. Дръжте го отворено… и сега извикайте в ума си образа на някой, който е наранил нас. Използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ….. Извикайте в ума си някой, който ви е наранил. И използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ.

Сега използвайки нашето собствено име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ….. Използвайки собственото си име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ…. и… ПРОСТЕНО ТИ Е….. ПРОСТЕНО ТИ Е.

Оставаме с това чувство на грижовност.  Вкарваме го в сърцето; нежно го задържаме…Сега внимателно се връщаме на дъха – на енергията на дъха, минаваща през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Чувстваме се заредени, изпълнени. И отново през сърцето навън, към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Толкова просто – вдишваме, зареждаме се. Издишаме , пожелаваме доброто на другите Издишаме за другите……

Край на медитацията

Материалът е взет от книгата „Seeing the way“, антология от ученията на англо-говорящи ученици на Аджан Ча

Малко указание: Тъй като механизмът на отдаване на мета е като разпалване на огън, ако имате проблем с изпращането на благопожелание към себе си или към родители, или към партньор, преподредете образите, които извиквате в сърцето си, започвайки от този, на когото ви е най-лесно да дадете обич. Важното е да разгорите пламъка.

*Нека бъда свободен от враждебност и опасност, нека бъда свободен от ментално страдание, нека бъда свободен от физическо страдание…

Така започва песнопението за отдаване на мета, което си е своеобразна молитва, част от сутрешната и вечерна пуджа.

Повелителят на мухите…

Фабулата: Един самолет, превозващ деца, се разбива на далечен остров. Няма оцелели възрастни. Децата са само момченца между 7 и 11 години. Поставени в ситуация на оцеляване, където властва голямото Страшно, малчуганите губят всякакъв човешки облик. Естествено, това става постепенно, първо убиват едно прасе и после пак така неволно убиват един от тях. Разделят се на лагери, едните са по-агресивни, по-първични, другите са обединяват около едно момче с раковина. Раковината е символ на реда, на сигурността, на правилата. Какво става, когато правила няма? Когато ценностната система е станала мръсно понятие и изведнъж всичко става позволено?

Тези дни си мисля за културата. Но не за културата с белия роял на „Царя”. А за културата като среда, като активен фактор за формирането ни. Поставени в различни условия, ние се развиваме по различен начин, „култивираме” различни ценности, създаваме си различни „култове”.

Нещо се пречупи, нещо се отприщи…

Когато ми трошат главата, аз не се усмихвам щастливо. Когато хвърлям камъни, не съм „Дете на слънцето”.  Когато съм неудовлетворена, не търся причината извън себе си. Нашето недоволство, нашето неудовлетворение, си е само наше – носим си го като торба през рамо и докато се идентифицираме с него, и да емигрираме, пак ще сме емигранта с „торбата”.

Сигурно едно 10 години съм култувирала у себе си цял сценарий за смисъла на живота ми като лечител и спасител, защо не и будител.  От юни месец насам не искам нито да лекувам, нито да спасявам, нито да будя. То вече има будни – по погледите ги познавам. А това с лекуването и спасяването е личен бъг в системата. Лош софтуер.

Опитвам се да разбера защо потокът на хората се носи в една посока, а аз седя на едно място и втренчено наблюдавам.  Може би проблемът е в ценностите? Древните учители казват, че отговорът се съдържа във въпроса. Добре тогава. Да започнем с въпросите.

Какво е успял човек?

Какво означава цял живот да чакаш промяна?

Какво е личността?

Желанието за промяна ще ме накара ли да вдигна камък?

Възпитаването в запазване на вътрешен баланс възпитание в безгръбначие ли е?

Какво правиш, когато невежеството владее умовете на хората?

До юни месец си мислех, че когато невежеството владее умовете на хората, те така или иначе един ден ще се разболеят от погрешните си модели на поведение, после провидението ще ги доведе при мен, аз ще им помогна и като Ключаря от „Матрицата” ще им отключа вратата към будното, осъзнато пребиваване.

Даже не мога да анализирам какво се случи. Знам, че спасявах едни котета, знам, че се разболяхме всички, знам, че една жена ми каза „тук всички се молим и просим” – по въпроса за помощта, която аз до този момент бях раздавала съвсем безкористно. Или може би користно – за да уплътнявам комплекса си на Лечитело-спасител!

Този месец и половина беше лабиринт, в който се ориентирах някак по усет, тъкмо когато отчаянието ме заливаше, се явяваше спасителна вратичка. Всичко е Дамма – тоест вратите са Дамма. Дамма, като Всичко, Което Е – разумно и организирано, някъде на заден план, като скрит оригинал, върху който е нарисувана пошла имитация.

Как излязох от тази криза? Или по-скоро каква? Твърда, разочарована, оглеждам се за страна с подходящ климат и спокойни хора. С повече будисти, ако може. Че с християните нещо не стават нещата. Или по-скоро стават, ама като едно време – с много дуализъм, много черно-бяло, с много богомили и богоборци.

Това разочарование ме тревожи. Мъжът ми казва, че ще мине. Нещо не му вярвам.

Защо пиша и поствам? Сещам се за прилепа, който се ориентира посредством сонара си. Дали звукът от клавиатурата ще достигне стена или ще потъне в празното?

Иска ми се да пиша за това. Чудя се колко от приятелите ми ще го прочетат и после ще ме махнат от „приятели”. Все едно. Ще споделя моя скромен опит с масовите психози или с психологията на тълпата.

Ще си позволя да започна с Хитлер – любимец на младите, интелигентни неонационали. Защо им е любим, не знам. Да, не е убивал кучета, убивал е евреи. На килограм. И по-страшното е, че цяла Германия го е знаела. И си е затваряла очите. Кога е било нормално да убиваш хора в камери? Никога. Но ако заедно сме в масовата психоза, просто не мислим за това. По-лошото е, че целият свят е знаел. И пак така – всички държавни глави са си мълчали. Докато опасността не почукала на вратите им.

Толкова за Хитлер и за изключително интелигентния германски народ – казвам го без капка ирония. Това е нацията, която даде на света съвременната философска мисъл, даде Гьоте, даде Вагнер… И лагерите на смъртта.

Преди години за първи път станах свидетел на това как функционира колективната енергия. По-скоро енергийният заряд на определена група хора. Може би тогава имах очи да го видя, вече бях ходила на курс по хипноза и знаех колко кошмарно податливи сме на сугестии. Позволете това мое малко отклонение. При така наречената повърхностна хипноза субектът влиза в хипнотичен транс от момента, в който му подаваме ръка. Всяко негово „да” задълбочава склонността му да се съгласява с нас – а „да” лесно можем да получим – ти беше на 42 години, нали? – Да. И т.н. Повярвайте, толкова е елементарно. И страшно. Колкото сме по-разсеяйни, колкото сме по-стресирани, колкото повече сме хора на импулса, на порива, на „искам да правя каквото искам пък!”, колкото сме по-мултитаскинг ориентирани, толкова по-лесни сме за внушения. Те влизат в подсъзнанието ни директно, като семенце на някаква идея – механизмът е същият като при филма „Inception” („Генезис”).

Някой тук ще каже: „Но какво общо има това с протеста ми? На мен никой не ми плаща! Аз сам го реших!” Защо? Защото има недоволство, има неудовлетворение! Ами че ние сме няколко поколения недоволни. Винаги има за какво да протестираме.

Връщам се на първата ми среща с колективната енергия. Бях на „Дондуков” от страната на английската гимназия, на тролейбусната спирка. Изведнъж от гимназията се спусна една група от 10-15 момчета, не толкова голяма, за да е като вълна, но агресията, която лъхаше от тях, накара мен и още двама-трима да се дръпнем назад. Младежите прекосиха „Дондуков” в разхвърляна формация, по диагонал, напълно блокирайки движението и се нахвърлиха върху едно, повтарям едно, момче, на отсрещната спирка. Насрещният трамвай ги скри от погледа ми. Когато трамваят тръгна, видях един колега от дублажа – мъж в разцвета на силите си, който активно се намеси и спря малките побойници. Защото макар и агресивни и плашещи дангалаци, те все още бяха деца на по 15-16 години.

Дълго разсъждавах върху това, което усетих. То просто размести въздуха, избута нас, наблюдателите, и се развихри, за да намери своята изява в сблъсъка.

Доста по-късно във времето отидох на един протест срещу шистовия газ. Протестът отговаряше на принципите ми – вкарването на химикали в земята беше като инжектиране на ваксини в едно човешко същество. А аз съм холистик. И тъй… отидох, исках пак да усетя този заряд. Господи, колко беше силен! Крачехме в студения ден по „Славейков”, а от високоговорителя звучеше „Хубава си, моя горо”. Протестът свърши своята работа, защото властимащите тогава обичаха тълпата да ги харесва – сиреч ние. На този протест бяхме такива едни – хипарливи, малко био, малко „Слънце и Луна”, малко еко… знаете имиджа. Последва още един протест – много активно се включих. Някой искаше да ни отнеме интернет свободата.

Леко увличайки се по астрологията, четох някъде за „Урановите неволи” на големите групи хора, които наистина искаха да правят флашмоб след флашмоб, просто за да са заедно, за да се усещат, за да бъдат силни, за да БЪДАТ.

Флашмоб след флашмоба, майно льо…

Какво се случва сега? Не знам, не го разбирам. Имам личен проблем вкъщи – той започна по едно и също време с протеста (буквално). Домът ми е лазарет, нямам никаква опция да изляза на улицата. В интерес на истината излязох – на протеста след първия спонтанен такъв срещу Пеевски. Пак исках да усетя въздуха по софийските улици. Това не може да ми го каже никой блогър, политолог, социолог или който и да е -лог. Лично е. Или се идентифицираш, или не. Така се случи, че не видях познати лица. Видях такива като мен, леко смръщени, със скръстени ръце, наблюдаващи, не-викащи. Имаше и други – една прекрасна двойка – момичето с чудна дълга рокля, запомнящ се цвят, момчето – и то такова едно, изваяно. Стояха като за снимка. Имаше и био-семейства – с дечица, пишещи разни неща по плакати. Обичам децата, умилително е. Видях горда майка, от онези, които сигурно са излезли и за Иракли, те имат своя облик, знаете го.

Не. Не беше моят протест. Всъщност аз нямаше за какво да протестирам – бях доволна от живота си, обичах, бях обичана, имах работа – не кой знае колко добре платена, но пък избрана от мен. На този период от живота си знаех и знам, че това, което се случва сега е плод на моето лично вчера. Моите спонтанни реакции никога не са мъдри. За жалост, с всички ни е така. Ние имаме отговорности и приоритети и абдикирането от тях е само такова – „абдикиране”. Дали общонародните веселия – защото на такива приличат, ще променят нещо, освен да ни накарат да се почувстваме част от цялото? Разбира се, това не е малко. И знам, че никой от моите интелигентни приятели не иска да се чувства манипулиран или инструмент в изпълнението на нечии цели. Но ти, мой интелигентни приятелю, къде ще си, ако имаш болен на легло вкъщи? На протеста да гледаш хубавите синхронни танци на някаква група, да пиеш кафе, да се къпеш в адреналина от случващото се? Или ще си до грижата си? Какво те кара да излезеш в събота вечерта на протест? Дали ако има вечеря на свещи с любим човек, от който в стомаха ти пърхат пеперуди, ще нахлупиш баретата на революцията и ще излезеш на площада? Това са само разни въпроси… И само хладината на осъзнатостта може да ни даде отговорите.

ЗА ОСЪЗНАТОСТТА, ХИПНОЗАТА И МЕДИТАЦИЯТА

Meditation

Meditation (Photo credit: holisticgeek)

Влакчето на осъзнатата медитация набира скорост

Светът има нова любима играчка и тя се казва „mindfulness”. Като че ли най-удачният превод е „осъзнатост”. В действителност, зад тази дума стои предшественикът й на древния език пали, който е „сати”. Сати означава помнене, осъзнатост, внимаване, състояние на будно пребиваване и още куп неща. Като цяло, работната дума остава осъзнатост, въпреки лекото й опошляване, особено след като в Америка излезе нов продукт „Осъзната майонеза” – виж тук.

И докато в нашата нова братска страна на всички възможности хората вече се борят срещу „духовния консумеризъм”, ние още се чудим що е то медитация, има ли почва у нас, и ако има, чия гуру система е по-секси.

Без да навлизам в подробности, за да не те отегчавам, читателю, ще посоча само, че всички медитативни техники, които включват визуализация, идват от тантричната традиция, носят очарованието на своята магика и ритуално ни отвеждат в различни сънувани измерения. По правило, това са „водени” медитации, като гласът, който ни води, полека ни вкарва в един полусън – малцина могат да направят разлика между една водена медитация и успешно проведен хипнотичен сеанс. Това е от гледна точка на ширещата се поп култура в медитацията. Иначе, практиката няма за цел да ни вкара в транс или в екстаз. Смисълът е да успокоим, да утишим ума – представете си водата в една чаша, в която има песъчинки с различни размери. Когато настъпва успокоение, тези песъчинки се утаяват на дъното и водата се избистря. Настъпва състояние на яснота. И тогава, от дъното на чашата се отлепя малко мехурче, което достига повърхността. Ние можем ясно да го наблюдаваме, без да се идентифицираме с него и да го пуснем да си иде. Това мехурче от гледна точка на аналитичната психология е комплекс, травма, психопомп, който е бил подпрагов, скрит в подсъзнанието. И сега, изцяло в зависимост от нашата степен на готовност да го приемем, той се надига от подсъзнанието като мехурче въздух, ние го о-съ-знаваме и го пускаме да си отиде – да излезе на повърхността на водата в чашата и да се слее с празнотата на въздуха над нея.

„Гласът ми ще е с теб…”

Това са думите на Милтън Ериксон – един колос в хипнозата, от когото са се учили много хипнотерапевти. Това е заглавието и на едноименната книга, която може да ни обясни защо имаме понятие като Ериксонова хипноза. Виж тук.

Все едно, аз няма да се захласвам по Ериксон, макар че е блестящ. Идеята ми е да направя диференциация между хипноза и медитация. При хипнотичен сеанс, който може да е и индуцирана автохипноза, ние дърпаме шалтера на ума и го приспиваме, или ако щете, блокираме харда и го изключваме. Съответно дясно полукълбо става доминиращо, навлизаме в царството на Хипнос – ставаме особено податливи на внушения и се носим на алфа вълните на подсъзнанието. Лявото полукълбо спи. Ние сме в транс. Оттук възможностите като преживяване са различни в зависимост от нагласата, религиозната ни ориентация и цялостния емоционален фон. Раят и адът са на крачка разстояние, ангелите и демоните също. (Бог също!)

Проникновената (осъзната) медитация, от друга страна, активира центровете в лявото полукълбо. Ние присъстваме тук и сега, умът е буден, нащрек, можем да сравним степента на внимание като тази по време на шофиране, когато сме зад волана. Вече не сме потънали в сънищата, а ги наблюдаваме като феномени на нашата ментална сцена. Не се идентифицираме с тях, не ставаме емоциите си. Вратата към подсъзнанието не зее широко отворена за всички съдържания на колективното несъзнавано с неговите причудливи форми и създания. Там има някой, който пази – и това е „сати” – осъзнатостта. Не случайно Сайдав Силананда я нарича пазачът на портата.

Искаме ли да дърпаме шалтера, или искаме да обучим ума?

Ако разглеждаме ума като нещо, което ни пречи, тогава ще търсим всякакви начини за неговото изключване – от ЛСД до хипнозата. Защо не?

В будизма, обаче, умът се разглежда като шестото сетиво. Шестата сетивна врата. Представете си сега, че си завържем очите и някой ни пусне в непозната гъста гора. Със сигурност ще се срещнем с много дървета, много клони ще се заплетат в косите ни и най-вероятно ще падаме. Приспивайки ума, ние влизаме в гората на колективното несъзнавано или по-скоро тя влиза в нас. За резултата не искам и да мисля, камо ли да го описвам.

Един голям учител от традицията Теравада ни съветва да обучим ума си. Ето какво казва той: „Приберете осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво ще базираме практиката си?” Прочети още тук  и тук.

Несъмнено, който избере шалтера, няма да чете по-надолу, за оставащите, ще изредя възможностите за едно подредено, изчистено от суеверия и мистицизъм запознанство с осъзнатата медитация.

Вече споменах за тантричната традиция, която между другото откриваме в тибетския будизъм с неговите примеси на местната бон религия. Не знам при вас как е, но аз обичам да черпя знания от първоизточника или поне от по-първа ръка експерти. В тази връзка, малко любопитни факти:

През 1979 г. Джон Кабат-Зин създава медицински център в който се практикува MBSR Mindfulness Based Stress Reduction – 8 седмичен курс с по една сесия на седмица, в който учат хората на осъзната медитация, малко чигун и хатха йога – колкото да си усетят тялото, една блестяща компилация между дзен медитация и сатипатана (осъзната)

В Англия правят разновидност MBCT – Mindfulness Based Cognitive Therapy

В същата темпорална рамка, но в друг формат С.Н. Гоенка (Goenka), родом от Бирма, пристига в Индия, след като е учил осъзната медитация при своя теравада учител У Ба Кин, и отваря випасана центрове – випасана е сатипатана (осъзната медитация), или проникновена медитация – и започва 10-дневни интензивни курсове, които сега се провеждат по цял свят. Преди 1980 година Гоенка е поканен от Далай Лама в Дармасала да обучи тибетски монаси на випасана.  Курсът на Гоенка включва осъзнаване на дишането като функция на тялото, усещанията на тялото – болка, студ, т.н. и чувствата. Виж тук

Теравада традицията – от която се учи Гоенка, е съхранена и днес, и не е нужно да се ходи на далечни, екзотични места като Тайланд, Шри Ланка и Бирма. Разбира се, ако имаме тази възможност, защо не? Но в крайна сметка, интернет е изпълнен с текстове на учители като Аджан Ча, Аджан Сумейдо, Аджан Сучито, Аджан Брам и т.н.

Освен това в Европа има функциониращи манастири, където се провеждат ритрийти и човек може да се докосне до традицията и да свери часовника си. Виж тук  и тук.

Интензивност или постоянна практика

Интензивността сякаш изглежда по-подходяща за нашето натоварено ежедневие. Открадваш десет дни, изучаваш каквото има за изучаване и хоп обратно в 24/7. Втори вариант, караш онлайн обучение, то още по-лесно се вмества между всички неща, които има да се вършат, изкарваш така 6 или 8 седмици, в зависимост от курса, и после включваш наученото към сутрешния био коктейл.

Всеки прави своя избор, моят е аварийният шлюз от самсара, за който говори Аджан Сумейдо, но това по-нататък…

Завършвам с една малка книжка, която не е най-изчерпателното четиво, но схематично излага практиката, така че всеки да може да си избере и да опита коя форма на медитация най отговаря на темперамента му: Introduction to Insight Meditation