Архив

РАЗМИСЛИ

ГОРСКО ВРЕМЕ ПРИ ГОРСКИТЕ МОНАСИ

Алея в Хамър Ууд

Алея в Хамър Ууд

Денят е петък. „Тих ден”[i]. Времето е учудващо слънчево за Англия. Аз съм с раница и спален чувал. Отивам в будитския манастир в Читхърст – Читавивека. На пали (древния език на Будата) читавивека означава „непривързан ум”. Непривързан към желания, становища, предразсъдъци… Явно моят още е привързан, щом идвам тук. Търся нещо, и аз не знам какво. Гледам да нямам очаквания, не предвиждам нищо необикновено, просто ще се слея с живота на манастира.

Читавивека е създаден през 1979 г., след като Лондонския будистки тръст кани Аджан Ча в Англия. Той оставя своя ученик Аджан Сумейдо да положи основите на Горската традиция на просещите монаси. Този специфичен клон от теравада включва в практиката дълги, медитативни разходки в гористи местности.

По пътя винаги има знаци. Така по време на обиколка за събиране на милостиня в Хампстед (просещите монаси нямат право на собственост, съответно и на пари, не могат да отглеждат храната си и изцяло разчитат на щедростта на миряните за препитанието си), Аджан Сумейдо и неговите бикхуси случайно срещат един човек по време на сутрешния му джогинг. От дума на дума става ясно, че той наскоро е получил в наследство огромна гора Хамър Ууд, която пак така, от дума на дума, решава да дари на манастира. Чудесата продължават и скоро се явява възможност за закупуването на имението Читхърст, което е в удобна близост до гората.

Имението Читхърст - сега основна сграда на манастира

Имението Читхърст – сега основна сграда на манастира

 

Днес манастирската обител включва две основни сгради, 10 кутита (кути – малка къщичка за медитация) върху 120 акра гора и просторна Дамма зала. В гората се прескачат зайчета и катерици, сърни надничат в храсталаците, езерото е пълно с риба и патици; припяват всякакви птичи гласове…

Езерото в Хамър Ууд

Езерото в Хамър Ууд

Но това ще го забележа после. Сега разглеждам зелената природа на красива провинциална Англия и опознавам, запомням. Таксито ме спира на основната алея пред манастира. Един мъж излиза от някаква постройка. Питам го за Алока Котидж (женската част на обителта се състои от две постройки – Алока Котидж и Рочана Вихара), той ме упътва да мина напряко покрай една разкошна бяла ступа, като ми казва да вървя все от дясната страна и няма да се изгубя. От едната ми страна са безкрайни зелени поля, от другатата започва гора, която в един момент надвисва над пътя и от двете му страни. Срещам друг човек (в последствие ще науча, че се казва Доналд – той също е гостуващ), питам и него, просто за да съм сигурна. Няма грешка, това е посоката.  Вървейки, поглеждам, че смарта ми вече няма връзка с интернет. Карай – махам мислено с ръка и продължавам. Вече съм толкова далече от вкъщи, че наистина мога само да продължа напред.

Ще превъртя малко напред, за да не те отегчавам, читателю, с настаняването в чудната малка стая до светилището, където гостуващите жени и едната на брой монахиня  – Аджан Мета, извършват сутрешна пуджа или пък се отдават на медитация през деня, ще пропусна и очарованието на старата Алока Котидж – с резенцата по вратите от едно време, ще подмина и многото книги, които Аджан Мета любезно предостави за ползване и вземане – смея да кажа, че три дни по-късно си тръгнах като презапасил се хамстер – с пълни бузи, в моя случай раница, с книги.  Аджан Мета ни обясни – на мен и на още две момичета, какво ще правим на другия ден – събота, успокои ни, че в стаята на всяка е оставен графика на манастира – така че ако забравим какво следва, можем да си припомним. Отбеляза, че в нейната къща – Рочана Вихара, има интернет и макар общуването с външния свят да не е желателно, винаги можем да се възползваме. Пожела ни приятна вечер и изрази надежда да се видим на другия ден за сутрешната пуджа, но подчерта, че ако не можем да станем толкова рано, това не е проблем.

В теравада традицията има сутрешна и вечерна пуджа (пуджа означава поклонение, дарения и припяване). Припяването – chanting, съществува като форма още от времето на ришите в Индия (разбирай, преди 6-7000 години), когато се създавала Аюрведа – науката за живота. Тогава, вероятно заради не толкова високата грамотност на ползвателите, рецептите за различните лекарства се запаметявали с някакъв напев. Това е така нареченото Устно Предание. По същия начин в по-късната будистка религия каноничните текстове и суттите се напявали всеки ден, за да се помнят и знаят.

И така, съботната сутрешна пуджа в Читавивека започна в пет сутринта с един час медитация докъм шест, след което последваха напевите, умело водени от монахинята. Една от гостенките – тайландката Мей, предния ден ги нарече  „молитви”. Родена в будистка страна, тя от дете беше повтаряла едни и същи думи на един непознат за нея език – пали. В женското светилище бяхме улеснени да ги припяваме на английски – но вечерта щяхме да слеем гласовете си с тези на монасите на древния каноничен език.

Когато отиваш в манастир, пък макар и за кратко, ти се включваш в живота му на пълни обороти.  Участваш в работата по кухнята, почистването на помещенията, миенето и метенето – условието е само едно: да не бързаш и да го правиш осъзнато. Работиш в медитация.

И така, в събота, по график, закуската е в основната сграда на манастира заедно с монасите. След нея се разпределят задачите за предстоящите дни, като за кухнята след закуска е нужен един помощник за миенето на чиниите и подготовката за обяда. За след обяда са необходими четирима помощници – защото съдовете са много повече. Отделно от това в часовете между осем до 11,30 и след обяда до вечерната пуджа всеки се отдава на самостоятелни занимания, четене, медитация и разходки в гората.

Спомням си тихата тържественост в старото светилище на закуска… и една черна пухкава котка, която царствено се разхождаше между насядалите по пода мирани и монаси. Спокойна и уравновесена, тя избра скута на един от монасите и се настани да поспи.

Обедите са едно изключително преживяване в манастирската обител. Монасите винаги готвят нещо, но не много, защото миряните винаги носят топла храна. Те даряват храната, монасите я благославят, а с нея и самите миряни. Една удивителна симбиоза между хората от външния свят и отдадените на размисъл и медитация монаси. Пъстра тълпа от различни националности. Чуден, екзотичен букет – и всичките са будисти! За едни е просто религия – както за нашенеца християнин е нещо най-обикновено да иде да запали свещица на Господ, за други е смисъл на живота, за трети е просто истината… Но като цяло всички сме съмишленици. И има едно особено чувство на принадлежност. На близост – без да сме близки.

Странни мисли, но като цяло, сърцето ми се радва. Чашата ми е пълна, както пише в Библията. Вече не съм сама. Търсенето приключи. Намерих. И винаги мога да се върна, поне за малко, вратата е отворена.

2013-05-04 14.27.14

Ще завърша с едно малко изживяване на другия ден – в неделя. Доброволец в кухнята, стар почитател на миенето на чинии, застанах на мивката и се отдадох на медитативно миене. Около мен имаше оживление, индийци, тайландци, британци – всеки си носеше чинията и питаше имам ли нужда от помощ. За някакъв кратък миг погледът ми беше привлечен от нещо навън. Младо момче – холандец, метеше алеята отпред. Бавно, без да бърза… И като в унисон на неговото движение, или пък на моето миене на чинии, отгоре му се посипаха бледорозови листенца от магнолия. Спомням си краткия поток на мисли. „Нямам фотоапарат. Не мога да го снимам. Помни. Мигът вече отмина. Спомен е… Анича.”[ii]


[i] В манастира има два „Тихи” дни – петък и понеделник, тогава не се чисти с прахосмукачка, не се вдига шум, няма сутрешна и вечерна пуджа, монасите и монахините са отдадени изцяло на уединение и покой.

[ii] Анича – една от трите характеристики на съществуванието: анича, дука, анатта – нетрайност, неудовлетворителност, без-азовост;

Една публикация, една снимка, един материал в „Гардиън” – низ от перцепции („саня” на пали) леко ме побутват към една пукнатина…

Running cracks

Running cracks (Photo credit: abrinsky)

Пукнатината на мингунската пагода

Философите в древността съзерцавали цикличността в природата, в събитията около себе си и едно на друго, заключили, че времето е кръгово, не права линия. До нас дори е достигнало понятието „Платонова година”, иначе казано, във вечността ще има едно безкрайно повторение на агората, където отново и отново ще се събират съзерцатели на мъдростта и винаги ще има един Сократ и един Платон, които ще обличат София в думи…

Това повторение е темата за самсара – вечното колело на раждане и смърт, търкалящо едни и същи модели и програми, можем да ги наречем и архетипи, с малки вариации в тематичното съдържание. Иначе казано, не аз се прераждам в архетипа, а той живее мен. Докога? Докато не угасне пламъкът му. Угасване, нибана…

Преди да се върна на Мингун, Мианмар и будистите там, се сещам за една история, която разказва, че… преди идването на Шакиямуни Буда до град Капила имало едно рибарско селище и в него голямо езеро. Така се случило, че настанала голяма суша и езерото пресъхнало и всичката риба в него била изловена и изядена от рибарите. Последната уловена риба била голяма и преди да бъде убита, едно момче, което никога не ядяло риба, си поиграло с нея и три пъти й ударило главата. След време, след появата на Шакямуни Буда на този свят, цар Прасенаджит, който вярвал в Буда-Дамма, си взел момиче от рода Шакия и тя му родила принц, когото нарекли Кристал. Като малък, принцът учил в Капила, населен основно от клана Шакия. Един ден, докато си играело, момчето седнало на стола на Будата, но било порицано и нахокано от другите, които го смъкнали от свещеното място. Младият принц запомнил това отношение и когато станал цар, повел войниците си срещу Капила и избил всички живеещи там.

В същото време Будата страдал от главоболие, което продължило три дни. Когато учениците му го помолили да спаси бедните жители на Капила, той отвърнал, че фиксираната карма не може да се променя. Маудгалаяна (ученик на Будата) спасил 500 души от клана Шакия, като мислел, че може да ги скрие в купата си, която издигнал във въздуха. Когато купата била свалена на земята, всички в нея били превърнати в кървава маса. Запитан за случилото се, Будата свързал историята със селяните в миналото и избитата риба,където  принц Кристал бил голямата последна риба, а войниците му – цялата рибна популация на езерото, жителите на Капила, които сега били избити, били рибарите, които изяли рибата, а самият Буда бил момчето, което три пъти ударило главата на голямата риба. Кармата му причинявала това главоболие, което продължило три дни, като випака за стореното деяние. И понеже от фиксираната карма нямало измъкване, затова 500-те души, които Маудгалаяна бил спасил, също били застигнати от тази участ. По-късно цар Кристал се преродил в адските сфери.

И така,  стигам до Мингун, една снимка, която видях в интернет, и събитията в Мианмар. Пукнатината… Толкова категорична и разсичаща, толкова отвъд време и пространство, знак за нещо неотменимо и отвъдчовешко. Тук имаше история. История, която проектираше своя резултат в настоящето – поне на езика на Дамма.

И така, имало едно време… един цар на Бирма, Бодопая, който се възкачил на престола през 1782 година посредством заговор и измама. Случило се така, че цар Сингу преди него, който бил ревностен будист и навсякъде строял пагоди и манастири, един ден заминал за пагодата Хтихадо, придружаван само от неколцина войници и дълго не се върнал. Една нощ стражата на двореца видяла царската свита да се връща, пропуснали ги да минат, но всъщност това бил заговор за свалянето на Сингу. Сивият кардинал зад събитието бил бивш негов министър, а новото поставено лице на престола (да, винаги е имало такива) – осемнадесетгодишния Маун Маун, принц на Паунга. Сингу се опитал да си върне престола и бил убит, в последствие младият Маун Маун намерил смъртта си и така дошло царуването на Бодопая. Дали бил мнителен, или не, дали бил суров владетел, който натоварил народа с нови тежки налози, няма да коментираме… Факт е, че столицата била преместена от Ава в Амарапутра и идеята за мингунската пагода намерила своето осъществяване. Тя трябвало да достига 200 метра, да надминава Хеопсовата пирамида, да я пазят три 20-метрови лъва-чинте. Можем да завършим разказа с 90-тонната камбана, която днес е най-голямата функционираща камбана в света. С непосилния робски труд около построяването на пагодата тръгнало и едно старо предсказание, че ако тя бъде завършена, ще загине велика страна. Бодопая решил да избегне това, като забави процеса. Така и с неговата смърт, след 30 години царуване, внушителният куб останал недовършен, реализиран едва на 50 метра от предвидените 200.

През 1839 година земята се развълнувала и трусът от това белязал с огромни пукнатини този храм на човешката мания за величие. Пукнатини, говорещи за минало време на измами и глад за власт, или указващи за бъдещи събития на убийствени метежи и кървища…

И ето стигам до Сайдав Уирату – водачът на новия вид „войнствени будисти националисти”, и двата кратки видео материала в „Гардиън” – вижте тук и тук. И си мисля… това не е будизъм, това е примитивизъм, облечен в монашеска роба. Някакъв пълен оксиморон, тотален парадокс, гротескна пукнатина в схващанията на тези хора.  И се сещам за Маслоу и неговата пирамида на потребностите.

Файл:Maslow-pyramid bg.svg

Ако един човек, каквито са сигурно повечето жители на Бирма, се намира на първите две стъпала на пирамидата, как би могъл да погледне света от нивото на духовна самоактуализация? И още, ако някой е затънал в стъпалото на самоуважението, иначе казано в сакаядити (себепредставата), какво по-лесно от това да стане марионетка в ръцете на хитри кукловоди?

Дали „бирманският Бен Ладен” Сайдав Уирату не е прероденият принц Маун Маун на Паунга, или просто темата за власт и омраза е намерила своето прераждане в този цикъл от време?

 

***

Източник на пирамидата на Маслоу:  http://bg.wikipedia.org bg.wikipedia/ 2007-07-15 22:15 Mapto

ИЗЛОЖБА – ЧОВЕШКОТО ТЯЛО.

English: A plastinated human body exhibited at...

English: A plastinated human body exhibited at the Body Worlds show, Museum of Natural History, San Diego, 2009. Photograph by Patty Mooney, Crystal Pyramid Productions, San Diego, California. (Photo credit: Wikipedia)

[5] Освен това… точно както умел касапин или неговия чирак, след като са убили крава, сядат на кръстопът и я нарязват на парчета, монахът съзерцава това тяло – както и да стои, както и да е разположено – по отношение на свойствата: „В това тяло съществува свойството земя, свойството течност, свойството огън и свойството вятър“.

Първата ми среща с тези неживи пластинирани експонати ме вкара във вцепенение и почуда доколко авторът на идеята е нормален. Първата такава пътуваща изложба е „Телесни светове“  (Körperwelten) и неин родител е Гюнтер Фон Хагенс. Добре си спомням прокрадващото се съмнение да не би това да е някаква болна остатъчна архе-идея на любознателната германска мисъл. Разбира се, това е доста субективно хрумване, може би плод на възпитанието ми и недолюбването на Германия от нейния Хитлеров период.    

Допускам, че като всяко шокиращо възприятията ни събитие, и тази изложба  ще бъде възприемана по различни начини и ще провокира различни разсъждения. За мен най-близката препратка от тези изсушени голи тела бяха месарските магазини на арабите на Женски пазар. Не видях никаква есенциална разлика. Ще призная, че това беше преди да съм чула или чела за гробищните медитации в будизма и като така, възприятието ми беше съвсем неподправено от някаква предварителна подготовка. След мълчанието на ума ми, което настъпва и сега, когато се взра в тъканите, се надига една смущаваща мисъл: Не сме ли канибали да ядем себеподобните си? Защото тази плът толкова много прилича на прясното агнешко за Великден или на младото телешко? И ако откажем да разсъждаваме в тази посока, не затваряме ли сърцата си за това, което е било преди да стане месо? В тази сетивна сфера ние – чувстващите същества, сме братя и сестри от едно семейство. Изпитваме болка, изпитваме ревност, изпитваме желание за ласка… По един и същи начин реагираме на външни стимули. Едни и същи елементи конструират телесните ни обвивки…

Сега, малко по-зряла отпреди години, си мисля, че шокиращото преживяване на „Човешкото тяло – разкрито и реално“ може да е обект на осъзната медитация. И всъщност е една интересна възможност за наблюдение без примеси на лични емоции и чувства. Дали ще е със силата на прозрение – не мога да знам. Със сигурност няма да ни остави същите.

Завършвам, както започнах, с „Четирите основи на осъзнатостта“, където тялото и неговите елементи на разпад са в първата основа – „и монахът обитава в съзерцание на тялото в тялото, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света…“ 

Приказка

„Винаги съм си фантазирал, че има по един мит за всеки човек, който ако го знаехме, щеше да ни накара да разберем всичко, което е правил и мислил.” – Иейтс

„Настроението на наблюдателя, вече необвързан от конкретни опитности на тялото, се разпръсва и навлиза в конкретните преживявания на вечноразширяващия се кръг от други животи и същества… Кръгът на индивидуалност ще се разширява, докато други индивидуалности бъдат обхванати в него… Този, който е преминал в безличностния сегмент на собствения си ум, го възприема не като ум, а като всички умове…” – отново Иейтс, представяйки идеите на У. Блейк

Преди време превеждах един филм на Шаймалан, наскоро пак трябваше да преработвам превода. Филмът е „Жена във водата” (Lady in the water). Главната героиня се казва Приказка (Story), тя идва от друг свят  – подводния, идва да се докосне до един човек и така да осъществи трансформация в него, за да може той да напише книга, която ще бъде вдъхновение за един друг човек да промени света. Целият сюжет се разгръща на базата на стара японска приказка, в която всички герои имат своята роля и всеки неволно допринася за нейния смисъл. Имаме лечител, по когото кацат пеперуди, имаме тълкувател – който открива скрити смисли, имаме пазител, който брани главната героиня от злото… Иначе казано, имаме основни архетипи, в които влизат героите, или по-скоро архетипите намират подходящите герои, които да ги реализират.

Теолог по образование и будист по душа, доскоро се чудех как се комбинира това в един човек, когато теологията е наука – слово, логос, за божественото, Бог  – Теос, а будизмът е една религия, която не постулира съществуването на Бог.

Днес се събудих с мисълта, че като теолог, обаче, освен всичко друго, мога да разглеждам една религия или сбор от религии чисто методически и рационално.

Колкото и да съм се отказала от християнската доктрина, не мога с лека ръка да махна и да кажа, че всички схоластици и мистериино ориентирани аскети просто са се смахнали в някакъв момент и нищо от преживяването им не е вярно. Да, културата, разбирай Църквата, в известна степен е оформила перцепцията им за това, което са виждали с духовния си взор – малко като корабите на Колумб и индианците. Ние виждаме това, което сме обусловени да виждаме. Тук се сещам за още един пример – за шестима слепци, които трябвало да опишат какво е слон. Единият пипал опашката му, другият – хобота, третият – крака и т.н. Съответно първият казал: „Слонът – това е едно дълго, тънко, подобно на змия животно.  Вторият го описал като нещо по-плътно и извиващо се нагоре, третият го оприличил на дънер… С други думи, липсвала цялостната картина. За да видим въпросната картина, трябва да сме готови да излезем от рамките на своята кутия на познание и установени становища, в които сме свикнали да вярваме.  Аз съм готова да изляза от нея, а вие?

И така…  Една от темите, които винаги са занимавали човечеството, е какво става с мен след смъртта, има  ли прераждане, ще си спомня ли коя съм била?

Този въпрос повдига екзистенциалния такъв за смисъла на човешкия живот – Дали е в личността? Дали е в жертвата? Дали е в колективния енергиен подем? Дали е в темата,  дали е в архетипа…?

Всеки от нас намира отговора там, където го води философската му или религиозна нагласа. Но този отговор, за да е универсален, трябва да отстоява и на най-извънредни условия – тоест, ако аз утре умра, какъв е бил смисълът на живота ми? И пак, от перспективата на евентуален утрешен край, какво правя днес? Вторият отговор е по-лесен – поне моят: Обичам! Обичам децата си, обичам мъжа си, обичам майка си, баща си, животните си, приятелите, всички… Просто обичам. Не изкарвам пари, не инвестирам, не строя къщи, не спестявам, не купувам, не трупам… Просто обичам. Един ден посветен на любовта. Корекция, един ден, посветен на съзерцание на любовта – изпитвам я без граници и я съзерцавам. В онези часове, които ни делят от края (умишлено избягвам думата смърт), всякакъв егоизъм е отишъл на заден план, всякакво чувство на притежание, на накърнено его, гордост, предразсъдъци отпада от само себе си. Всякакъв намек за постижения е угаснал. Угасване, нирвана…

Но нека се върнем на смисъла.

Ще ви представя една теория, която издържа и на крайно драматичен финал, внезапен, ненавременен и ирационален. Авторът й е Дъг Мъдър, който излага едно хуманистично разглеждане на смъртта в материала си „Живеене без отвъдно” (Living without an afterlife):

„Ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. И когато приказките ни се развиват, животът е добър – дори когато всъщност е лош. Ако сте изтощени и изпитвате болка, животът е лош. Но ако сте изтощени и изпитвате болка, защото току-що сте спечелили Бостънския маратон, животът е добър.

Приказката създава смисъла.

Понякога, обаче, нашите приказки ни подвеждат. Понякога завършекът, към който се стремите, изглежда толкова малко вероятен, че изобщо не ви вдъхновява. Понякога забравяте дори защо сте го искали. Понякога толкова се отчуждавате от приказката си, че се чувствате като натрапник в собствения си живот. „Да, май съм преуспял, но това всъщност не съм аз.”

Тогава получавате криза на смисъла.

Неизбежността на смъртта хвърля водопроводен ключ в нашите приказки. Обикновено нашите къси разкази добиват своя смисъл от по-дългите разкази, в които влизат. Ученето в два през нощта е смислено, защото е част от сюжета, в който изкарвам шестица на утрешния изпит. Но изпитът е смислен само като част от по-дългия разказ, където аз изкарвам класа или курса си, и това има значение, заради приказката, в която си вземам дипломата, и т.н.

Но какво става, ако най-дългата приказка, която мога да разкажа, е онази в която умирам? Това не подкопава ли всички други разкази и приказки?

Защото аз мога да умра всеки един момент и сюжетите, на които си мисля, че съм по средата, може никога да не завършат по удовлетворителен начин. И дори животът ми да не е прекъснат преждевременно, накрая завършвам в немощ и сенилност. Що за връх е това?

Лично аз намирам отговор на много изненадващо място: Последната реч на Мартин Лутър Кинг, за Върха на планината.

Ако речта на Кинг не звучи много хуманистично, то е защото не е такава. Д-р Кинг бил баптистски свещеник. Речта за Върха на планината говори за  Господ и образът на планинския връх идва от Мойсей. Но нека това не ви заблуждава. Речта съдържа ключето, което ми трябваше, за да разкажа приказката на живота си въпреки перспективата за смъртта.

Докато четете този откъс, имайте предвид, че това действително е последната реч на Кинг. Той не го знае, но на другия ден ще умре. Речта завършва така:

„И после отидох в Мемфис. И някой започна да говори за заплахите, които са зачестили. Какво можело да ми се случи от някой откачил бял брат… Аз не знам какво ще се случва. Предстоят ни трудни дни. Но за мен вече няма значение, защото аз бях на планинския връх. И съм готов на всичко. И аз като всеки искам да имам дълъг живот. Дълголетието има своето място. Но това вече не ме занимава. Искам само да изпълня Господнята воля. И Той ми позволи да се изкача на планинския връх. И аз погледнах отвъд. И видях Обетованата земя. Може да не бъда с вас, като пристигнете там. Но тази вечер искам да знаете, че ние, като народ, ще стигнем в Обетованата земя!

И тази вечер съм щастлив.

И за нищо не се тревожа.

От никой мъж не се боя.”

Уловихте ли отговора? Или се разсеяхте по „Господнята воля”?

Нека ви обясня какво научих аз от този пасаж. Ако разказът, в който живея, касае само мен, тогава смъртта може да го прекъсне без завършек.

Да предположим, че приказката, която ме мотивира, е, че един ден ще съм богата знаменитост. Да предположим, че години наред се боря и още не съм постигнал слава и богатства, когато докторът ми казва, че ми остават три седмици живот. Тогава за какво е била историята ми? Как моят живот ще означава нещо? Всичко е било на вятъра.

Сега помислете за историята, която разказва д-р Кинг. Сигурен съм, че е имал достатъчно лични истории, персонални връзки, идиосинкратични вкусове и т.н. като всички нас. Но като допълнение на всичко това той живее в приказката за своя народ, който поема към свободата. Това е колективна приказка, която не е започнала с него и няма да бъде прекъсната от неговата смърт. Приносът му към сюжета не се обезсмисля само защото той умира, преди завършека.

Не се опитвам да отнема д-р Кинг от баптистите и допускам, че той сигурно е вярвал в отвъдното. Не става дума за това. Става дума, че ако можете да врътнете номера от речта за Върха на планината, не ви трябва отвъдно.

Ако можете да станете част от една колективна приказка, приказка, която ще продължи след вашата смърт и ако вярвате в тази приказка и можете да намерите роля в нея, която да ви кара сутрин да ставате от леглото, тогава смъртта няма да подкопае смисъла на живота ви. Тази история не е нужно да влезе в историята. Всичко, което ви е скъпо, върши работа: семейството ви, обществото, прогреса на науката, изцелението на нашата социална и физическа среда – всичко. И не е нужно да сте спечелили Нобелова награда за приказката си. Трябва само да направите своя принос. Да повлияете на сюжета по някакъв позитивен начин и можете да разказвате смислени истории за живота си до момента на смъртта си.”

Целия материал можете да прочетете тук.

За сънувачите, питиите и знаците…

Ripple Effect

Аз съм сънувач. Ще перифразирам, аз съм сънуващият, който знае… че сънува. Единственият проблем е, че толкова много обичам сънищата. Ако се случи страшен, се чувам да казвам – можеш да сънуваш нещо друго, и продължавам. Напоследък подозирам многото ми котки, че сутрин създават едно бих го нарекла „лепкаво”, сънувано поле, което не се къса, само се разтяга, и усилието да излезеш от него изисква голяма мобилизация.

Опит за летене…

Преди време си бях създала „знак”, който да ми указва, че сънувам: ако летях, значи беше сън. Само че летенето толкова ми хареса, че започнах да го вплитам в тъканта на съня. Осъзнаването, че сънувам, идва посредством парадокс. Онази част от мен, която сънува, анализира алогична ситуация, и достига до извода, че това е сън. „Парадокс” е гръцка дума, която означава „да минеш отвъд” – в нашия случай отвъд сънуваното. Търсим парадоксалното, извън контекста, търсим „черната котка” от „Матрицата”, която минава пак. Това изисква определена степен на „сталкинг” и тотално ни отвежда в света на Карлос Кастанеда и Дон Хуан. Следим сюжета на случващото се – както забелязвате вече не го наричам „сън”, и при засичане на „парадокс” можем да прескочим в друга реалност посредством един своего рода квантов скок или просто брод.

Спомням си един от последните ми lucide, или осъзнати, сънища, когато темата се разгърна до мига, в който казах на четиримата души пред себе си – „Аз ви сънувам. Вие сте сън.” В този миг те сякаш застинаха и като че ли имаше някакво потрепване (или пък не), и тогава, типично по кастанедовски, ми се дощя да променя съня. Доста разочароващо, успях да сменя само цвета на якето на едно от момичетата. Всичко това остави една огромна въпросителна у мен. Аз не можах съществено да променя темата! Но пък като се върна назад, се сещам, че едно от големите постижения в ученичеството в нагуала, беше волево да си видиш ръцете в съня. Което пак е нищо особено, нали? И всъщност какъв е смисълът? Да творим реалности или да осъзнаем, че всичко е плод на творене – нама-рупа и че основните му три характеристики са анича, дука, анатта – нетрайност (преходност), страдание (неудовлетворение) и безазовост (липса на субстанционална същност).

Дали идеята е в събуждането или в промяната на съня? Има ли идея?

В тибетския будизъм се говори за бардо – бардо на съня, бардо на смъртта, бардо на живота… Всичко е бардо, което означава „преходно състояние”. Това ни навежда на мисълта, чисто логически, че каквото е в сила в бардо на съня, ще бъде в сила и в бардо на будното състояние. Иначе казано, ако в съня парадоксът се явява знак, то и в „будната” ни фаза всеки парадокс ще има знакова природа и силата да ни извежда. Белезите на този парадокс ще са алогична, или нелокална, връзка със сюжета на случващото се и обща темпорална рамка. Карл Густав Юнг нарича това „синхроничност”, а китайците са го обобщили в следния въпрос, който спокойно може да бъде и коан: „Кои неща обичат да се случват заедно?”

Защо да е коан? Едно възможно разглеждане на тази тема включва тълкуването на нещата, които се случват едновременно, като ОРАКУЛИ за определено събитие.

Камъчето в езерото…

Събитието, което включва или не включва наше действие, е като камъче, което пада в езерото и образува концентрични кръгове. То е център на една окръжност (или на множество окръжности). Всички неща, които се случват в тази темпорална окръжност, могат да се разглеждат като оракули за „камъчето”. Получава се ефекта „Вселената ми говори.”

Това може да ни наведе на размисли за питии и оракули… – избрани люде, надничащи в бъдещето, и статистически, толкова пъти е било вярно за мен, че мога да го приема като аксиома.

Теорията ми, обаче, има един пробив: когато преди години я изложих на една приятелка, тя започна да лови „знаците” като мухи. Тълкуваше всичко, както й беше угодно. Тоест нагласата на съзнанието е определяща за тълкуванието. Смисълът на заниманието е само ако се събудиш!

И тук се сещам за Джон Кехоу и „Вашето подсъзнание може всичко”. И отново, каква е целта ни? Да се събудим или да променяме сънуваните реалности?

Поредна реминисценция към един филм – какво да се прави, филмовият преводач мисли във филми… Филмът се казва „Речен свят” и е по фантастичната поредица на Филип Хосе Фармър. Цялото действие се развива около една река (като реката на живота), хора се раждат, умират и наново се раждат някъде по бреговете й – една безкрайна самсара. Като че ли се обособяват двама главни герои, носители на две основни теми – Мат Елмън, който защитава идеята, че независимо от безкрайните смърти и прераждания, този цикъл не бива да спира заради миговете на любов и единение с другия; и протагонистът Ричард Франсис Бъртън – твърдо решен да сложи прът в колелото на самсара, за да се спре това безкрайно страдание.

Добър филм. Кара сънуващия да се замисли. За какво ни е капан за сънища, ако само се наслаждаваме на умението си да ги променяме?

Кратко прекъсване, разходка с кучето и лек дъждец с множество концентрични кръгове ми помогнаха да прозра, че всъщност съм се спряла на бардо на съня, на бардо на будното състояние и ми е останало бардо на смъртта.

Какво се случва тогава?

Самите биохимични процеси причиняват съновидения. Накрая остават само те – и ние пак сме сънуващи и пак имаме избора – да се събудим от някой парадокс и да се разтворим в нищото (празнотата), там, където всичко Е и го няма, или да използваме брода и да си изберем някоя по-сносна нова реалност. Да се гмурнем в Речния свят.

ТРЕТОТО ЧУДО

Преди години имаше един филм на талантливата режисьорка Агниешка Холанд за свещеника Франк Шор, изпратен от Ватикана да разследва живота на починала жена, която местните почитат като светица. За да се признае някой за светец, е нужно да има доказателства, че е извършил три чудеса.  Без да изпадам в теологически детайли за това кое конституира едно чудо, ще завърша тази реминисценция за филма с деянието на въпросната жена като момиченце – в Словакия, по време на бомбардировките през Втората световна война.  Докато всички бягат в ужас от рева на бомбардировачите, малката Хелена отправя гореща молитва към Дева Мария и тази молитва е чута. Пуснатите бомби се превръщат в бели гълъби…

И все пак, какво е чудо? Вземам първите две характеристики от тълковния речник:

1. Необикновено, свръхестествено явление. Чудо на природата.
2. Нещо поразително, което удивлява със своята изключителност и необичайност.

Снощи, докато четях Въведителния курс по будистко капеланство, изведнъж прозрях – ами да, всъщност смъртта е чудо. Затова има такава притегателна сила. Искаме да знаем за нея, искаме да видим как се случва, но и не искаме – когато е свързана с наш близък. Дори това ни ужасява. Връзката ни с нея носи такъв заряд, че отношението може да бъде само в двете крайности – никога не по средата: или пълно отричане, или пълно приемане.

Първото чудо в живота ни е нашето раждане, или по-скоро раждането ни в осъзнатост. Първият лъч на чисто възприятие на реалността от гледна точка на аза. Иначе казано, първото осъзнаване на отделеността ни, първият преход, който помним (или пък не). Второто чудо за мен беше раждането на първото ми дете. Спомням си мига, в който я видях в кувиоза, малка, съвършена, жива. Спомням си мисълта, която ме споходи, беше по-скоро констатация – „Това е нищо по-малко от чудо. Чудото на живота.”

После се роди второто ми дете, там удивлението беше друго. Тя дойде будна – едва родила се, вече наблюдаваше света със знаещ поглед. След няма и два месеца, този поглед си отиде и знаещата новородена стана обичайното малко човече като кака си.

И сега смъртта. Някъде, някога гледах, че процесът на умиране можем да го сравним с трансформацията, която настава с водата – преминаването й от течно състояние в пара. Спрете се на мига на преминаване. Влезте в него. Има вода – няма я. Има живот – няма го. Всъщност вода има, но е пара. И живот има, но не го виждаме. Просто характеристиките са други, променили са се, но всичко е запазено.

Иначе казано, умирането е преминаване от едно агрегатно състояние в друго. Смъртта е това, което се случва с тялото – то ще влезе в своя разпад на елементи, а онова, което го е напуснало, се връща у дома, прибира се в непроявеното.

Доколко умирането е тема табу? Защо? И защо в България няма установена практика за капелани или духовни помощници, които да са до умиращите в този толкова важен за тях период на преход.

Свети Василий Велики е казал: „Целият ни живот е подготовка за смъртта.” Как се подготвяме ние? С колективен заговор да не говорим за това. Оставяме Голямото Страшно да върлува в подсъзнанието ни – сами му даваме сила, като уж се правим, че не съществува. Може би това дава обяснение на настървения ни консумеризъм – като невротичен опит да избягаме от мислите си за неотменимото.

„Ами че то, никой не се е върнал от там, за да разкаже…” – една изтъркана реплика, която сякаш оправдава късогледството ни.

Всъщност всички практики за променено състояние на съзнанието ни открехват вратата да зърнем какво би било и какво е. Но за да отворим тази врата, трябва да затворим другите шест – поне за малко. В будизма те са известни като салаятана – шестте врати на възприятието, и сред тях, учудващо, намира място ума. Тоест умът е сетиво, а мислите са постъпващите сигнали, които сетивото улавя и преработва. Иначе казано, моите мисли не са аз.

В „Сатипатана Сутта” една от Основите на Осъзнатостта е тялото и Будата дава указания на учениците си да медитират върху него по този начин:

„Освен това, практикуващият, като види труп захвърлен в костница, един, два, три дни след смъртта, сравнява това тяло с него, разсъждавайки: „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.

И после, практикуващият, като види труп в костницата, захвърлен, с белеещи кости, прилични на черупки, кости, струпани така от година, кости, разпадащи се на прах, сравнява това тяло с тях, разсъждавайки:  „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.”

С риск да шокирам някого или да затвърдя мнението, че будизмът е една морбидна религия, което, повярвайте, изобщо не е така, ще добавя, че в залите за медитация в теравадинските манастири по правило има витрина със скелет в нея – за да ни напомня отново и отново, че смъртта не може да се избегне и само през тази призма можем да водим смислен живот. Защо ли? Защото ако допусна, че днес е последният ми ден, няма да се занимавам с безсмислено преследване на придобивки, няма да се карам с никого, няма дори да гледам телевизия, няма да съм в нета – ще наблюдавам, ще запомням… Ще видя отварящия се цвят на джанката, ще гледам синевата на небето, ще се съсредоточа върху любовта, която изпитвам.  Ако нямам кого да обичам сега, ще се върна назад, в момент, в който съм обичала, отново ще изживея тази обич и ще я взема назаем, за да я насоча към себе си и всичко около мен.

Една идея изпреварила своето време… или пък не?

 

„Волята (сетана), аз наричам „Камма” (действие). Повелил, човек действа с тяло, реч и ум. Има действия (камма), които зреят в ада… зреят в животинското царство… зреят в царството на духовете… зреят сред човеците… зреят в небесните светове. Резултатът от действията (випака) е три вида: зрее в сегашния живот, в следващия живот, в бъдещите животи.”

Aнгутара Никая. VІ.

 

Прегърнала една идея като невръстна рожба, потънала в размисли за его, месиански комплекси, общи теми в колективното несъзнавано (разбирай архетипи) и моите действия тук и сега, се връщам в детството си – към едно събитие, споменът за което е дъх на борове, сладка сянка, цветни тебешири, много деца и много смях…

Преди да седна да пиша, чукнах за препратки в „Гугъл” и се оказах не-сама. И други хора имаха този топъл спомен, и за тях това се оказа събитие, белязало живота им. Със сигурност е нещо неподправено, чиято автентичност е гарантирана от факта, че тогава бяхме деца.

Ако не сте се сетили, говоря за Асамблеята „Знаме на мира”. С риск да си навлека „праведния” гняв на всички „свободомислещи” люде, ще пиша за това.

Людмила Живкова остана енигмата на нашия политически елит от далечното минало. Кой ли не разказа причудливи истории за нея – че била прекалено инициирана, че не могла да понесе кундалини, която се е надигнала… Говореше се за тайни, езотерични сбирки, на които приближеният „културен” кръжец е дискутирал теми от Рьорих до богомилите.

В крайна сметка, жената беше порядъчно оплюта, та дори наскоро четох за „изключително важния” факт, че не била кръстена! Е, и?

Истината е, че тя направи нещо красиво. Нещо, което беше крачка за сваляне на границите между хората във времена, когато никой не говореше за това. Нещо отвъд добро и зло, отвъд Железни завеси и политически дивиденти – поне за невинния детски поглед.

И това се брои. Защото не всички „принцеси” на своето време са се захващали с такава алтруистична, чиста идея. Тя имаше ресурса – несъмнено, позицията, размаха и напредничавата мисъл и визията да го направи.

Описанието на дъхавите борове и цветните тебешири е от тогавашния Дворец на пионерите – днешната семинария. Не помня на колко съм била, знам, че боровете бяха страшно високи. Картините, останали в ума ми са сигурно две-три, но птичето на радостта, което пърхаше тогава – незнайно защо, в гърдите ми, май още е живо. Може би е холограма на онова, първото. Не знам.

Години по-късно се върнах в онзи двор. Той вече не беше за достъп на обикновени деца. Е, и аз вече не бях дете. Трябваше да съм с дълги поли или панталони, за да не смущавам възпитаниците там – момчета, почувствали призванието да служат на Господ.

Боровете си бяха там, все така величествени, те ми припомниха детския смях в сърцето ми.

Когато видях записите от всеобщите флашмоб медитации в мрежата – първата ми мисъл беше „И аз искам да съм част от  това!” Отидох на картата на света на MedMob.org и се оказа, че България я няма там. В Румъния правеха флашмоб медитации, в Гърция – също, в още 298 града, но у нас – не. Така се роди тази идея. Тя е неформална, няма тайна организация, която да ни „зомбира”, няма скрита намеса на разни „ложи”, има един стремеж за споделяне на преживяването и малка група съмишленици, която да я отгледа.

Една приятелка, по свой си начин, ми припомни за карма (на Пали камма) и випака карма. За действието и резултата от него. Карма няма цвят, няма поляритет, правим нещо, извършваме едно действие – засаждаме семе. След време, сега или в друг живот, семето пониква, дава плод и ние получаваме този плод – щем, не щем.

Дали семенцето, посадено през 90-те години  в сърцата на 3900 деца от 138 държави и на 14000 българчета е дало плод у всички ни – не знам?

Всичко зависи от почвата, климатичните условия и т. н., което ми напомня за притчата за сеяча… Но това е друга история от друга религия, макар че кармата си е карма!