Архив

РАЗМИСЛИ

За думите, техните повелители и първичните им смисли

„Много могъщи магьосници са прекарвали целия си живот в търсене на името на едно -единствено нещо – едно-единствено загубено или скрито име… В света под слънцето, както и в оня свят без слънце, много неща нямат нищо общо с човека или с човешката реч и много сили са свръх нашата сила. И магията, истинските магии се вършат само от онези, които знаят хардийските думи или Древната реч, от която е произлязъл този език. А тя е речта на драконите, речта на Сегой, създателя на световните острови, речта на нашите предания, песни, заклинания, молитви. Думите й са скрити и преобразени в нашите… Всяка заклинателка знае някои думи от Древната реч, а един жрец знае много от тях. Ала има още много повече и някои от тях са се изгубили през вековете, други са били скрити, някои се знаят единствено от драконите и древните земни сили, други не са познати на никое живо същество и няма човек, който да може да ги научи всичките. Защото тази реч е безкрайна.”
Това го казва Куремкармерук – Повелителят на имената от книгата „Магьосникът от Землемория”. Името му не значи нищо на никой език, а изкуството му е да дири истинското име на всяко нещо, защото знае ли го, може да го преобрази…
Когато бях дете, нямаше Толкин – поне не преведен, нямаше ги хобитите и елфите. Имаше Урсула Ле Гуин и Гед – един удивителен, изключително надарен, но горд млад магьосник, който отива в Роук – Школата за магьосници, да се учи при Деветимата повелители. На Призоваването, на Билките, на Преобразяването, на Ръцете и т. н.
Колкото пъти съм чела книгата – а те бяха доста, всеки път се чудех какъв повелител искам да стана. И още тогава идеята за Самотната кула, в която ще се ровя из дебелите, прашни книги, в търсене на единствената дума, ми се струваше изключително вълнуваща. Дали това не определи професията ми в живота? Най-вероятно да. Ако не го работех, сигурно нямаше да постоянствам в диренето на единствената дума. Е, не всеки път. Само когато знам, че на другия език тя разкрива цял свят от идеи, който трябва да сведа до една абстракция.
Така стигам до двете впечатляващи открития, които ме накараха да си спомня за Куремкармерук и за времето, когато още нямаше НЛП (Нервно-Лингвистично програмиране), нямаше „Твоето подсъзнание може всичко” и още не знаехме, че всяка дума е врата към една реалия, за която ни трябва особен пропуск – празен ум.
И така… първият израз е „let go” и веднага към него „relaxed mind”. Предвид, че let go е ключов термин за будизма, беше важно да избера най-подходящия превод на български. Не е да се откажеш, не е да отхвърлиш, не е да оставиш… Все не-та. Сигурно два-три месеца let go е била мантрата в ума ми. Намирах го във филми, в преводи на колеги – и си казвах – „Гледай колко лесно е написал „откажи се”, без да му мигне окото…”
После стигнах до темата за чашата на масата, която държим и просто пускаме. Дори извършвах движението, сама, в кухнята, на масата, с една стъклена чаша с кока-кола. Сега, в последния превод, който определено не върви толкова гладко, но пък беше така синхроничен по отношения на събитията в живота ми, че просто трябваше да го преведа, открих един „relaxed” ум. И най-точният превод тук е „отпуснат”. Естествено. Ние пускаме нещата, които занимават ума ни, да си идат, да бъдат, просто да са, и той – умът, става отпуснат. Това е самата същност на медитацията (макар и всичко да е безсъщностно). Ние не блокираме движението на ума, не гоним мислите, не създаваме изкуствено опразнено пространство, не правим автосугестии, не се хипнотизираме. Просто пускаме мислите – те се надигат, отминават, изчезват, и умът става отпуснат. В покой.
Трудно ми е да продължа, така хубаво изпразних ума си, но ето, вече пиша. Вторият израз е „disenchantment”. Веднага се сещаме за „enchanted” и „dis-enchanted”. Нещо ни е омагьосало и после магията е била развалена. Сиреч, разомагьосване. Смешна дума, макар че „Гугъл” я знае. Връщам се на общоприетия превод – разочароване. Респективно, очароване. Чародеят ни е очаровал и после нещо ни е разочаровало. Когато това изплува в главата ми, беше като миг на просветление. Онзи кратък просвет през вратата, наречена „разочарование”. Не знам за вас, но за мен разочарованието винаги е било огорчение от някого или нещо. Да, то сваля воала на делюзиите, но винаги съм мислела второто като резултат или епифеномен. А всъщност разочарование е самият акт на „разваляне на магията”.
И, да, наистина. Животът – този подмолен чародей, ни вкарва в заклинания за постижение, придобиване, гняв, омраза, завист, ревност… В един момент магията се разваля – рано или късно това се случва, защото щом нещо е възникнало, то несъмнено ще отмре. Зависи кога ще е това – дали в края на пътя ни, когато часовникът почти спира, или сега, в бурното море на самсара, когато всичко може да бъде наше.
Ще бъдем ли Гед от „Землемория”, ще вдигнем ли жезъла на пробуждането и като истински Повелители на имената да изречем: „Стоп свят. Стоп време. Аз съм разочарован.”

Съдбата на човешкото същество зависи от аспектите на звездите при раждането му и графиките, които създават помежду си. Доколко едно предразположение ще се развие изцяло зависи от постъпките ни и съзнателния ни подход в живота. Ние не сме низ от събития, а действащ, акумулиращ реалности, орган, който използва всички налични суровини – като постъпки и явления, за най-пълноценна изява. Една добра постъпка, миг разкаяние, изблик на обич могат да преобърнат и най-лошата предиспозиция в полза на носителя. Затова пробуденият архат не се тревожи за разположението на звездите и елементите – за него предопределението е било, е и ще бъде миг възможност от океана възможности, от които ние гребем с шепи. Всяка капка е възможност, която се процежда през пръстите ни. Възможност за нещо добро или за нещо неблагоприятно. Дали тя ще бъде оползотворена, това е въпрос на личен избор. Нещо трябва да се изяви, но размерите му се определят единствено и само от решението на индивида.

БУДНИ

Защо будни? Защото днес е Денят на будителите… Странно. „Буда” на санскрит и пали е „Пробуден” – Буден. На български аз съм будна… и пиша. Будя се всяка сутрин. Старая се да съм будна. Без да наблягам повече върху „будността”, значението и на двете думички е ясно, дори не е нужно да търсим етимология в книжни тела, уикиречника или други такива.
Това, плюс факта, че българите са дълбоко невярващ народ, е знаково за духовната ни ориентация. Парадоксално, обаче, както сме дълбоко невярващи, така и се идентифицираме с православието, което едва ли не става белег за народност. Грешка. Не се идентифицираме. Ние създаваме нова религия – странна смесица от езотерика, теософия, протестантство, дълбок семитски монотеизъм и и още по-дълбок дуализъм.
Защо? Нима колективната ни памет не помни изтреблението на богомилите? Знаем кой ги изби и най-явната, бих казала повърхностна, причина пак ни е ясна. В действителност те бяха заличени от лицето на земята, защото отдадоха живота си, този на децата си и на много други хора във Франция и Италия в битката срещу злото и неговия княз.
Доста клади горяха в Европа, доста масови гробове остави най-разпространената религия в света… Можем да кажем, че тя е врагът, но пак не е така.
Това, което е – видимото и невидимото, съществува в съвършена хармония, в един безкраен и безначален ритъм на проявено и непроявено. Вечен баланс. Лайбниц е казал, че всичко се случва по възможно най-добрия начин – от всички варианти се реализира най-добрият и тук добър не е в смисъл на божествен или дяволски, а на КПД (коефицент за полезно действие). Ако добавим и съждението на Барух Спиноза, че всичко в природата се случва по необходимост, то тогава можем да наблюдаваме събитията в историята от една друга гледна точка. Феномени, възстановяващи баланса. Нещо се случва и преобръща посоката на движение. То се случва със или без нашата намеса. Ако не участваме, можем да го наблюдаваме и тази част от нас, която наблюдава, безпристрастно и спокойно, е нашата чиста, лъчиста, буда-природа.
Това ме връща на темата ми за Буда – като думичка и символ. Малко се увлякох в парадокса на родната ни религиозност. Но както казва великият поет Уилям Блейк, „парадоксът се оказва символ, а не противоречие” и като така, парадоксът на духовността ни може да ни пробуди от съня на нашето странно, мрачно избранничество. Току-виж осъществим колективен квантов скок и се върнем в цялото. Дано!

„Това, което съм най Аз в света е не проекция на Мене, а отделеното мое Друго.” Лакан

Денят е обикновен, в края на юли, и странни дъждове пъплят по лятното небе. Връщам се от тренировка по тайчи, дъждът все повече се усилва и аз съм вече леко смръщена, защото водата свободно се стича от косата ми през роклята и леки тръпки мравучкат по кожата ми. Забързана да изпреваря и пороя, и задръстването, всъщност вървя пеша. Поспирам в тунелчето на бившия „Кристал” с тихото вътрешно уверение, че ей сега дъждът ще секне, както става лете. Зяпам по витрината на „Български книжици”, фокусирам странни издания за църковната истина за Дънов и Ванга или някакъв нов, много обещаващ роман за някакви си самоубийци с умело подбрана корица, която да подсеща подсъзнанието на драгия читател за Рьорих. Все едно, аз съм непоклатима, не се изкушавам, не влизам. Една жена усилено ми дими в лицето, помагайки за преподредбата на книгите на витрината, и аз решавам, че няма смисъл да чакам. Възобновявам мокрия си марш, пресичам „Царя”, стегнато се движа по паветата и тихо се моля на шофьорите да не ме къпят допълнително. Подминавам Народно събрание, Академията… Вече започвам да се чудя защо трябваше да избирам най-дългия маршрут, и то пеша. Защо не взех такси, защо не спрях да пия някъде кафе и просто да чакам… Подминавам отдавна погребаната и забравена „Сердика”, пресичам пешеходната пътека и малко усилила крачка си мисля, че вече съм близо до лелеяната двадесетица. Чувам излайване, после пак… И виждам срещу мен едно куче. Не знам дали лаеше то. Това е доста забързано куче, делово, мокро и да, толкова красиво! Може би щях да го подмина. То бърза, аз бързам. Просто се разминаваме. Но чувам двама мъже да си говорят – я какво хубаво куче. Лабрадор е. Не беше. Беше от онези прекрасни, бели печални образи на кучешката свобода, които незнайно защо не са имали късмета да се родят в нечий дом, на топло. Спирам се. И то спира. Ела – казвам му. Много вали. Ела с мен под козирката. То се поколебава и после решава да се довери на ръката ми и идва. Вече сме на сухо, вече сме двама. Нещо се случва и светът става това, другото, мокрото, около нас, а ние сме едно цяло, сливаме се. Просто сме. Изведнъж виждам колите по друг начин – ръмжащи, страшни, хаотични… Анализирам се – нещо във възприятието ми е твърде обострено. Моето ново четириного аз лежи на педя от мен и леко потреперва. И на мен ми е студено. Дъждът все така прави кръгчета по асфалта и в кратките мигове, когато не минават коли, долавям спокойствието на чакането. Едно момиче върви отсреща, босо, с обувките в ръцете, толкова небрежно красиво, както може само младостта. Капките полека се разреждат. Знам, че трябва да тръгна и да оставя моето друго аз на съдбата му. Дали ще се разбуди, дали ще продължи по пътя си или ще продължи да придремва, унесен от тръпките на тялото си? Уви, веднага ме усеща. Навеждам се, за първи път го погалвам леко по муцуната и му казвам само „чао”. Тръгвам, крадешком поглеждам, и се моля да не ме последва. Сърцето ми се къса. Лицето ми се гърчи в гримаса на болка и се чувам как питам – защо винаги при раздяла толкова боли? Пак поглеждам през рамо и го виждам. Той леко подтичва, още помни целостта на мига, в който бяхме едно. Вече тичам и аз, и се моля – Загуби ме! Моля те, загуби ме!

Свървам зад ъгъла, копнея да зърна трамвая. Красивото бяло куче вече го няма. Загубило ме е. Но в агонията на болката, че не съм могла да направя нищо за него, се сещам нещо. Не мога да спася всички, не можем да ги спасим. Винаги ще има страдащи, треперещи създания. Винаги някой ще плаче и ще стене от болка. Виждам едно малко бебче на задната седалка на автомобил. Гушнато в мама, безбрежно щастливо. Но знам, че и това личице един ден ще се сгърчи от мъка, защото такъв е животът. Всички сме братя и сестри в тази неизбежност. Един добър учител, не знам дали е бил велик, но несъмнено е бил добър, отговаря на въпроса „Защо сме се родили на този свят?” по следния начин: „Защо сме се родили ли? За да не се раждаме отново.”

Все забравям това. Все се улисвам в постижения. Втурвам се по малки, мними истини, забравила онази голямата…

Пътувам в трамвая и си мисля как искам ей сега да умра и вече да не се прераждам. Не искам повече. Ох, не. Това пак е желание. Добре, ще живея дълго и като оставя това тяло, никой няма да плаче, защото ще съм ги подготвила. И няма да се прераждам. Край.

После, вече вкъщи, след като се хвърлих на врата на мъжа си с рев колко е тъжно всичко, след топлия душ, глътката загряващ алкохол и огромната чаша какао… една приятелка ми се обади. И така, в хода на разговора, я чух да казва: „Ех, няма да ти стигне един живот…” Контекстът беше друг, думите бяха шега, но отекнаха в мен. Е, здраве да е. Щом трябва, пак ще се живее. Но поне ще гледам да е осъзнато, пробудено.

Най-богатият мъж в гробището или… „съвършения потребител” Стив Джобс

Темата е смъртта. Поставя я Стив Джобс. На масата пред мен стои чистоновичък iPad и вече попрочетената книга на Джей Елиът за iлидера. Случайността, довела ги в полезрението ми, всъщност не е случайност, а випака камма (резултатна карма). Вярно, резултат от нечии други действия, но все едно, достигнал е до мен като символ на един човек, променил света.

Удивителната способност на този човек да вдъхновява хората дори сега, след напускането на физическата форма, води до нови аналогии, нови асоциации, нови термини. От сорта на: „да бъдем будисти” = „Стив Джобс” = „идол” = „съвършен потребител” = „следвайте сърцето си” = „бъдете милионери”…

Смъртта в будизма е един от трите небесни пратеника: старост, болест и смърт . В християнството има ангели, а в будизма има девадута (devaduta). Те не идват да ни накажат, а само да ни потупат по рамото и да ни кажат: „Ей, събуди се!”

Смъртта на Стив влезе в домовете и сърцата на повечето хора по света. Може би за да ни каже нещо ново и различно от речта му пред студентите в Станфорд, която беше публикувана в социалните мрежи като своеобразен некролог, написан от самия покойник.

Определено има нещо ново. В третата история на въпросното изказване ние разбираме, че ракът му е бил от рядък тип, който е лечим, и че той се надява това да е била най-близката му среща със смъртта за няколко десетилетия напред.

Защо нещата се развиха така, Стив? Неизбежна смърт, на 56 години?

Будистът в теб сигурно е имал някаква идея. Една от основните постановки в будизма е Теорията за Обусловеното, или Зависимото възникване – патичасамупада. Тя е практическо ръководство за това как едно действие (камма) води до определен резултат (випака камма). От нея следва идапачаяти: Когато това е, онова е. От пораждането на това, се поражда онова. Когато това не е, онова не е. С края на това, свършва и онова.

Сега да си представим, че Стив Джобс беше избрал вместо „малкия” проект с Возняк, скромния будистки храм в Япония. Друго действие – друг резултат.

Дали тогава той пак щеше да промени света? И как щеше да го промени? Щеше ли да я има поддиректорията на самсара – iсамсара? Потенциалът е потенциал, той не се губи. Може би тогава монахът Джобс щеше да работи не за забавлението, а за избавлението на света?

Поклон пред гения и щастливо iпрераждане!

Гората като всеки архетип е мощен, амбивалентен символ на Непроявеното. В нея ще видим и Хензел и Гретел, и Палечко с неговите братя, залутани в полумрака и сенките на самсара. Ще усетим и страха от непознатото, от шмугването в гъсталака на всички скрити тенденции на съзнанието… Но в гората има и една особена тишина, в която времето е само ехо. Дърветата спят своя сън и нашепват за нещо познато, старо, споделено… За Празнотата, в която всички сме едно. Тя не е пуста, тя звънти със „з”-то на застиваща кехлибарена смола, на хиляди потрепкващи листа. Гората на нибана.

Всяка шепа листа тук разказва приказка. Всяка шепа е част от Дамма – една малка дамма, фрактална и истинна, изпитана от други горски пътници преди нас.

И така, без „имало едно време”, „веднъж, докато живееше в една симсапова гора край Косамби, Благословения вдигна няколко листа в шепата си и попита учениците си: „Как смятате, бикхуси, кое е повече, листата, които загребах в шепата си или тези по дърветата в гората?”

„Листата, които Благословения взе в шепата си, са няколко, а тези в гората са далеч повече.”

„Така, бикхуси, и нещата, които знам, са повече. А нещата, които съм ви казал, са съвсем малко. Защо не съм ви ги казал? Защото те не носят полза в напредването в Светия Живот, и защото не водят до безстрастие, отмиране, спиране, угасване, до пряко познание, до просветление, до Нибана. Затова не съм ги казал. А какво ви казах? Това е страданието; това е произходът на страданието; това е спирането на страданието; това е пътят, който води до спиране на страданието. Това ви казах. Защо ви го казах? Защото носи полза и напредване в Светия Живот, и защото води до безстрастие, отмиране, спиране, угасване, до пряко познание, до просветление и Нибана. И така, бикхуси, нека вашата задача е такава: „Това е страданието; това е произходът на страданието; това е спирането на страданието; и това е пътят, който води до спиране на страданието.” Samyuatta Nikaya, LVІ, 31

 Когато за първи път чух този разказ за Буда, в ума ми спонтанно изникна образа на гора – леко сънлива, златистокадифена, дъбова, може би… Една гора на будизма, в която всяко дърво е клон от него, всяка шепа листа осветлява различни опити на учители, било то от Теравада, Махаяна, Дзен или Чистата Земя. Дълбок поклон към тях.

А „Горско време” е алея на Витоша, на която винаги влизам в съзерцателно състояние на ума, в дзен.

Когато си в планината и не знаеш маршрута, винаги се оглеждаш за някаква маркировка. Ако е лято, задачата е по-лека, защото много хора бродят по планините и оставят диря след себе си – къде захвърлена кутия от цигари, къде смачкана консерва… Зиме е по-трудно, някак планината е по-негостоприемна и не приема натрапници, още повече пък плашливи. Но веднъж решил се да приемеш предизвикателството, ти поемаш нагоре – често пъти не знаеш защо го правиш, и единственото, което те води е устремът и… зимната маркировка. Винаги е утешително, когато разчиташ на обръгнал от ветровете водач, който преди теб е минал и надлежно е оставил колчета. Тогава смело се доверяваш и знаеш, че стига да ги следваш, все някога ще стигнеш я до хижа, я до някой заслон. Интересното е, че пътеките, означени със зимна маркировка, са по-продължителни, но и по-проходими от тези с лятна. Но лете, когато цялата природа те подканя да препускаш напред, колчетата ти се струват една досада и излишно мотаене по пътя за върха. Дотук с маркировките. След като знаем, че ги има, остава да си изберем коя да следваме, но преди това трябва да се самоопределим какви планинари сме – зимни или летни. Защото ако човек си е свикнал зиме на колчетата, няма лете да търси по шубраците “случайно” мацнатия с боя камък, който е именно за неговата пътека. Съвсем спонтанно бихме помислили, че авантюристите, които обичат да си мерят силите с планината, със сигурност ще са зимни. Та нали тогава падат лавините и мине не мине някой юначага намира смъртта си в преспите. Но дали е така? Дали летният преход на пръв поглед далеч по-безопасен и по-кратък, не крие изненади в клековете? На вас оставям да си изберете маркировката. Аз мога да ви разкажа за лятната, която още от самото начало припряно бързах да пренебрегна, защото какво толкова има да му мислиш – нали върхът е някъде там?

Преди да изляза от планинарската тема, искам да ви кажа, че маркировка има! И това е голямата утеха. Защото дори да се залуташ, дори да се стъмни, винаги можеш да потърсиш някое зимно колче, на което да се облегнеш с глътка надежда. Ако, разбира се, някой не го е бутнал… Но това е друга тема.

И не мога да ви обещая, че няма да се връщам на планината, защото тя пък е моето колче, но ще гледам да не ставам досадна.

В контекста на гореизложеното, животът ни е пълен с колчета, или знаци, оставени от нечия грижовна ръка, за да не се спънем ние, бързаците.

Колкото и да бързаме, обаче, все ни остава време да помислим – А чия е ръката? Няма ли да ни подведе? Кой е този толкова опитен водач и не мога ли аз да съм по-добър от него?