Архив

Религия

download (1)

Нов превод на Тай (Тик Нат Хан) на Новата Сърдечна Сутра, 11 септември 2014 г.

ПРОНИКНОВЕНИЕТО, КОЕТО НИ ОТВЕЖДА НА ДРУГИЯ БРЯГ

Авалокитешвара, докато практикувал проникновено

с Проникновението, което ни води на Другия Бряг,

изведнъж открил,

че всичките пет Сканди* са еднакво празни,

и с това осъзнаване

превъзмогнал цялото си неразположение.

„Слушай, Шарипутра,

това Тяло само по себе си е Празнота

и Празнотата сама по себе си е това Тяло.

Това Тяло не е друго, освен Празнота,

а Празнотата не е друго, освен това Тяло.

Същото е вярно за Чувствата,

Перцепциите, Менталните формации

и Съзнанието.

Слушай, Шарипутра,

всички феномени носят знака на Празнотата;

истинската им природа е природата

на Не-раждане и Не-смърт,

на Не-съществуване и Не-несъществуване,

на Не-замърсяване и Не-чистота,

на Не-нарастване и Не-намаляване.

Затова в Празнотата Тяло, Чувства,

Перцепции, Ментални Формации и Съзнание

не са отделно съществуващи единици.

Осемнадесетте Сфери на Феномените,

които са Шестте Сетивни Органа,

Шестте Сетивни Обекта

и Шестте Съзнания

също не са отделно съществуващи единици.

Дванадесетте брънки на Взаимообусловеното Възникване

и тяхното угасване

също не са отделно съществуващи единици.

Неразположението, Причините за неразположението,

краят на Неразположението, Пътят,

проникновението и постигането

също не са отделно съществуващи единици.

Който види това,

вече няма какво да постига.

Бодхисатвите, практикуващи Проникновението,

което ни води на Другия Бряг,

не виждат препятствия в ума си

и понеже в ума им няма препятствия,

могат да превъзмогнат всички страхове,

да унищожат всички перцепции

и да осъществят Съвършената Нирвана.

Всички Буди от минало, настояще и бъдеще

посредством практикуването на Проникновението,

което ни води на Другия Бряг,

са способни на постигането

на Автентично и Съвършено Просветление.

Затова, Шарипутра,

трябва да се знае,

че Проникновението,

което ни води На Другия Бряг,

е Велика Мантра,

най-просветляващата мантра,

най-върховната мантра,

мантра отвъд всяко сравнение;

Истинската Мъдрост, която има силата

да сложи край на всякакво страдание.

Затова нека разгласим мантра

за възхвала на Проникновението,

което ни води на Другия Бряг:

Гатай, Гатай, Парагатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!**

Гатай, Гатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!

Гатай, Гатай, Парагатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!“

*В текста срещаме Сканда или Сканди (Санскр.), което е транслитерация на Канда или Канди на пали. Това е характерна отлика между двете традиции – Махаяна и Хинаяна (Теравада).

**Отиваме, отиваме, отиваме отвъд, винаги отиваме отвъд, винаги ставаме Буда.

Честит Весак!

Всяка година на пълнолуние на месец Весака будистите по света празнуват раждането, просветлението и смъртта на Будата.

 

Сима в Читхърст

Сима – граничен камък (един от девет), при който се извършва ръкополагането на монаси и монахини.

„…за мое добро, за доброто на другите и водещо до Нибана.”
Буда Готама

В своя непосредствен предишен живот Буда Готама се родил като Сетакету Девараджа, владетел на божествената сфера Тусита. Бил известен още като Сантусита, титла за владетеля на това царство. Божествените създания „се раждат спонтанно” (опапатика), тоест, без посредничеството на родители. Те спонтанно се появяват в божествената сфера с всички свои божествени принадлежности, включително облекло, символи на властта и т.н. Бодхисатта Сетакету бил надарен с десет атрибута на божественото върховенство, а именно:

1. Дълъг живот
2. По-красиви и здрави физически характеристики
3. Огромно богатство и последователи
5. Голяма власт и могъщество
6. По-остри сетива, тоест зрение
7. Слух
8. Обоняние
9. Вкус
10. Допир

Наслаждавайки се на огромно божествено блаженство и могъщество като владетел на Тусита за цялата продължителност на дългия си живот (4000 божествени години, равни на много милиони човешки години), той видял петте пророчески знака (пуба нимитта), подсказващи наближаващия край на живота му. Осъзнавайки ги, Бодхисатта Сетакету се подготвил за следващата и финална фаза на своето съществувание в човешкия свят.

Първо избрал царица Маха Мая Деви за своя бъдеща майка заради голямата й добродетелност и състрадание. Със своя божествен взор той видял бъдещата си майка, която тогава била на 55 години и 4 месеца и която, след като го заченела, щяла да има само 10 месеца и 7 дни живот.

Владетелят Бодхисатта на божествената сфера Тусита решил да се прероди в човешкия свят като принц Сидатта, син на цар Судотана и царица Маха Мая Деви на царство Сакия. Царица Маха Мая видяла бял слон в съня си, предсказващ бъдещото раждане на Бодхисаттата.
Спускането на Бодхисаттата в човешкия свят е неправилно тълкувано с цел да представи Будата като аватар, инкарнация на индуиския бог Вишну. Будата е достигнал върховното състояние на всички духовни постижения и е Върховен Учител и на богове и хора. Като такъв, той не подлежи на прераждане или реинкарнация.

Това най-висше духовно състояние бележи кулминацията на необозрим период на духовна еволюция, през който тръгналият по духовната пътека усъвършенства десетте духовни добродетеля, познати като парами. Само когато те са напълно усъвършенствани, практикуващият достига състояние на просветление. Има три типа просветление, а именно:

1. Арахат Бодхи – Просветлението на Усъвършенствания Ученик на Будата
2. Пачека Бодхи – Просветлението на Будата Отшелник
3. Саммасамбодхи – Просветлението на Върховно Просветления Буда.

Когато ученик на Върховния Буда усъвършенства всичките десет парами за стотици хиляди животи, разпростиращи се за изключително дългия период от стотици хиляди еони (каппа), той добива необходимите условия, за да стане Просветлено Същество. И после, след като срещне Върховно Просветления Буда или негов Просветлен ученик и чуе учението на Будата и схване със зрялата си духовност същината на Четирите Благородни Истини, само тогава той става Арахат, Просветлен Ученик на Будата.

Пачека Буда, Просветления Отшелник, който е изпълнил двадесет парами (или десетте парами двойно), се появява на света, когато ученията на Върховно Просветления Буда са изгубени и съществата тънат в мрака на невежеството. Той сам става Просветлен, без да бъде учен от никого. След което завинаги се оттегля в Хималаите или в някоя друга планина или гори, далече от човешки поселища, и живее в съвършеното уединение на отшелник. Пачека Буда не се появява само един. Както може да има стотици Просветлени Ученици (Арахати), така може да има голям брой Пачека Буди.
Разликата между Арахат и Пачека Буда е, че докато Арахатът става Просветлено Същество само след като е чул Даммата или директно от Върховно Просветления Буда, или от негови Просветлени Ученици, Пачека Будата става Просветлен без външна помощ. Но Пачека Будата не може да предава своето просветление на други, за разлика от Арахата. Преподавайки Даммата на Будата, Арахатът може да просветли други хора.
Върховно Просветления (Саммасамбуда) е уникално същество. Изпълнил тридесет парами, десетте парами три пъти, за неизмеримо пространство от време, през безброй животи, той процъфтява в Съвършено Просветления. И не само той е просветлен, но и просветлява. Будата, Вездесъщия Учител на богове и хора, раздава просветление във вселената. Когато се появи Буда, в света настават големи промени. Будата създава историята. Той е творец, не творение на историята.

Имало е много Буди в миналото и ще има много в бъдеще. Знаем за 28 Буди в миналото. Настоящият Буда Готама се е срещал и е получавал духовни напътствия и пророчества от всички предишни Буди. Името на бъдещия Буда ще е Мейтея, който е получил пророчество и благословии от предишните Буди, включително от Будата Готама.

Терминът Бодхисатта (бъдещ Буда) или духовно същество, напълно отдадено на достигането на просветление, се отнася до трите вида просветление, посочени по-горе.

Историята на Бодхисатта Сумейда Пандита я срещаме в Джатака, част от Свещените Пали Текстове, известни като Типитака. Джатака съдържа 552 разказа за минали животи на Будата като Бодхисатта. Въведителната част на Джатака, известна като Нидана, ни предоставя историята на Сумейда.

Сумейда Пандита, или „Мъдрия”, живял в мъгливото минало на четири асанкея и сто хиляди еона (каппа), където асанкея означава низчислима епоха или еон и четири асанкеи правят една маха каппа – един световен цикъл. Сумейда произлизал от богато и много древно семейство на брамини. Живеел в град Амаравати и получил блестящо образование. На ранна възраст останал наследник на огромно богатство от седем поколения. И след като няколко дни разсъждавал върху превратностите на живота, прозрял непостоянната природа на всичко на света, включително на всички живи форми и външни обекти. Видял, че няма начин да вземе богатствата си, когато един ден си отиде от този свят, и решил да ги раздаде на нуждаещите си, като така натрупа духовни заслуги. „Богатство и имот остават тук, когато си тръгнем, но духовната заслуга (пуня), придобита от раздаването им (дана) върви с нас, когато умрем. Раздавайки всичко, ще придобия всичко.” – това били думите му към пазителя на седемте му хазни. Историята продължава как Сумейда се оттеглил в планината Дамика и там, в уединение, постигнал свръхменталните медитативни вглъбености и съответните суперсили. Успешно развил осемте джани и петте абиня.
И тогава чул, че Дипанкара Буда ще идва в градчето, където той ходел за подаяния. Хората бързали да завършат пътя, по който щял да мине Върховно Просветления със своите ученици. Сумейда се включил в довършителните работи, но така станало, че Будата дошъл, а на пътя още зеела дупка. Сумейда закрил дупката с тялото си, така че Будата да мине по него като по мост и искрено си пожелал: „Нека Будата и учениците му да минат по това тяло като по мост и да осветят духовния ми живот.” Будата видял с божествения си взор неговите мисли, видял и, че има необходимите условия да стане Арахат, понеже вече бил изпълнил десетте съвършенства (парами). Но видял също, че с допълнителното усъвършенстване на тези парами, три пъти по толкова, за период от четири асанкея и сто хиляди еона, Сумейда ще стане Будата на име Готама.
Проричайки това, Дипанкара Буда не направил Сумейда Арахат, защото го чакало по-високо стъпало, което щяло да е и за негово добро, и за доброто на другите.

Из „Основи на будизма” на Почитаемия Ачария Бударакита

Lotus

Lotus (Photo credit: Wikipedia)

Песнопение, напев, припяване…

Традицията тръгва отпреди 6-7000 години, когато индийските риши започват да обособяват обширното рецептурно тяло на Аюрведа – Науката за живота. За да бъде приготвено едно лекарство, било то мехлем или тинктура, се следват определени поетически стъпки, които се запомнят с характерен напев. Това устно Предание се е запазило в индийската култура и можем да го срещнем не само в медицинската практика, но и в различните религиозни течения.

В теравада традицията chanting заема важна част в живота на будиста.  Сутрешната и вечерната пуджа включват различни посвещения, отдавания на почит и мета, рефлексии и хвалебствия, като всички са неизменна част от практиката.  Това  напомня на утренята и вечернята в християнската традиция, но тук текстовете служат за една непрекъсната препратка към реалността на живота (която ние често забравяме). Например, сабе санкара анича – всички неща (условия) са нетрайни, подлежат на начало и край. Когато сме в криза или стрес, ние често пъти се удавяме във водовъртежа на емоционална болка и тревожност, забравяйки, че и това ще отмине. В такива моменти един трениран подход, един формиран навик за разглеждане на случващото се, може да се окаже спасителен за психиката. Има нещо, случващо се, знаем, че то ще отмине, защото веднъж е започнало, знаем, че носи страдание и стрес – факт, и знаем, че то не съм аз. (анича, дукка, анатта). Знаем, че когато нещата се развиват като по сценарий – било то добър или лош, най-вероятно говорим за випака камма (карма – Санскр.), резултатната карма, която трябва да се изтърколи като тежък камък от върха на планината. И вместо да се правим на Сизиф и да се борим с нея, просто трябва да я изчакаме да стигне до долу, и да, максимално да облекчаваме общото състояние на всички участници в случващото се.

Из „Поздрав към Трите Скъпоценности” (Salutation to the Triple Jem):

Чули Учението, ние знаем това:

Раждането е дукка,

Остаряването е дукка

И смъртта е дукка;

Тъгата, плачът, болката, скръбта и отчаянието са дукка;

Асоциирането с нехаресваното е дукка,

Отделянето от харесваното е дукка,

Непостигането на желанията е дукка.

Накратко, петте фокуса на вкопчващия се ум са дукка.

Те са, както следва:

Идентификацията с тялото,

Идентификацията с чувството,

Идентификацията с възприятието (перцепцията),

Идентификацията с менталните формации,

Идентификацията със съзнанието.

За пълното разбиране на това,

Благословения в своя живот

Често наставлявал учениците си по този начин.

Като допълнение, той ги наставлявал още:

Тялото е нетрайно,

Чувството е нетрайно,

Възприятието е нетрайно,

Менталните формации са нетрайни,

Съзнанието е нетрайно.

Тялото е не-аз,

Чувството е не-аз,

Възприятието е не-аз,

Менталните формации са не-аз,

Съзнанието е не-аз.

Всички условия са нетрайни.

Няма аз в сътвореното и несътвореното.

Всички ние

Сме ограничени от раждане, остаряване и смърт,

От тъга, плач, болка, скръб и отчаяние;

Ограничени от дукка и подпушени от дукка.

Нека всички се стремим към пълна свобода от страданието.

Търсещ, но ненамиращ Съзидателя на Дома,
аз пътувах през колелото на безброй раждания:
О, болезнено е раждането отново и отново.

Съзидателю на Дома, вече си видян;
И няма да го съградиш наново.
Гредите ти са потрошени.
И покривната ти греда е скършена.

Умът ми осъществи безформената нибана
и достигна края на всеки вид желание.

Будата, Даммапада

2013-05-04 14.08.40

Когато Будата изричал тези думи, той персонифицирал заразата на желанието – Съзидателя на Дома, като начин за разглеждане на Даммата, за да даде сила на всички онези, които я практикуват. Това било зов за пробуждане, за да видят действително колко е лош този враг и какво благословение е Даммата. Той искал да ги мотивира, давайки им дълбоко усещане за смисъл и отдаденост.
Веднъж добием ли тази решителност като движеща сила в сърцата си, няма нещо, което да не можем да направим.

Почитаемия Аджан Маха Буа

В деня на пълнолунието през май всички будисти по света празнуват раждането, просветлението и махапаринибана (смъртта) на Будата.

Тази година той се пада днес – 24 май! Честит Весак!

ГОРСКО ВРЕМЕ ПРИ ГОРСКИТЕ МОНАСИ

Алея в Хамър Ууд

Алея в Хамър Ууд

Денят е петък. „Тих ден”[i]. Времето е учудващо слънчево за Англия. Аз съм с раница и спален чувал. Отивам в будитския манастир в Читхърст – Читавивека. На пали (древния език на Будата) читавивека означава „непривързан ум”. Непривързан към желания, становища, предразсъдъци… Явно моят още е привързан, щом идвам тук. Търся нещо, и аз не знам какво. Гледам да нямам очаквания, не предвиждам нищо необикновено, просто ще се слея с живота на манастира.

Читавивека е създаден през 1979 г., след като Лондонския будистки тръст кани Аджан Ча в Англия. Той оставя своя ученик Аджан Сумейдо да положи основите на Горската традиция на просещите монаси. Този специфичен клон от теравада включва в практиката дълги, медитативни разходки в гористи местности.

По пътя винаги има знаци. Така по време на обиколка за събиране на милостиня в Хампстед (просещите монаси нямат право на собственост, съответно и на пари, не могат да отглеждат храната си и изцяло разчитат на щедростта на миряните за препитанието си), Аджан Сумейдо и неговите бикхуси случайно срещат един човек по време на сутрешния му джогинг. От дума на дума става ясно, че той наскоро е получил в наследство огромна гора Хамър Ууд, която пак така, от дума на дума, решава да дари на манастира. Чудесата продължават и скоро се явява възможност за закупуването на имението Читхърст, което е в удобна близост до гората.

Имението Читхърст - сега основна сграда на манастира

Имението Читхърст – сега основна сграда на манастира

 

Днес манастирската обител включва две основни сгради, 10 кутита (кути – малка къщичка за медитация) върху 120 акра гора и просторна Дамма зала. В гората се прескачат зайчета и катерици, сърни надничат в храсталаците, езерото е пълно с риба и патици; припяват всякакви птичи гласове…

Езерото в Хамър Ууд

Езерото в Хамър Ууд

Но това ще го забележа после. Сега разглеждам зелената природа на красива провинциална Англия и опознавам, запомням. Таксито ме спира на основната алея пред манастира. Един мъж излиза от някаква постройка. Питам го за Алока Котидж (женската част на обителта се състои от две постройки – Алока Котидж и Рочана Вихара), той ме упътва да мина напряко покрай една разкошна бяла ступа, като ми казва да вървя все от дясната страна и няма да се изгубя. От едната ми страна са безкрайни зелени поля, от другатата започва гора, която в един момент надвисва над пътя и от двете му страни. Срещам друг човек (в последствие ще науча, че се казва Доналд – той също е гостуващ), питам и него, просто за да съм сигурна. Няма грешка, това е посоката.  Вървейки, поглеждам, че смарта ми вече няма връзка с интернет. Карай – махам мислено с ръка и продължавам. Вече съм толкова далече от вкъщи, че наистина мога само да продължа напред.

Ще превъртя малко напред, за да не те отегчавам, читателю, с настаняването в чудната малка стая до светилището, където гостуващите жени и едната на брой монахиня  – Аджан Мета, извършват сутрешна пуджа или пък се отдават на медитация през деня, ще пропусна и очарованието на старата Алока Котидж – с резенцата по вратите от едно време, ще подмина и многото книги, които Аджан Мета любезно предостави за ползване и вземане – смея да кажа, че три дни по-късно си тръгнах като презапасил се хамстер – с пълни бузи, в моя случай раница, с книги.  Аджан Мета ни обясни – на мен и на още две момичета, какво ще правим на другия ден – събота, успокои ни, че в стаята на всяка е оставен графика на манастира – така че ако забравим какво следва, можем да си припомним. Отбеляза, че в нейната къща – Рочана Вихара, има интернет и макар общуването с външния свят да не е желателно, винаги можем да се възползваме. Пожела ни приятна вечер и изрази надежда да се видим на другия ден за сутрешната пуджа, но подчерта, че ако не можем да станем толкова рано, това не е проблем.

В теравада традицията има сутрешна и вечерна пуджа (пуджа означава поклонение, дарения и припяване). Припяването – chanting, съществува като форма още от времето на ришите в Индия (разбирай, преди 6-7000 години), когато се създавала Аюрведа – науката за живота. Тогава, вероятно заради не толкова високата грамотност на ползвателите, рецептите за различните лекарства се запаметявали с някакъв напев. Това е така нареченото Устно Предание. По същия начин в по-късната будистка религия каноничните текстове и суттите се напявали всеки ден, за да се помнят и знаят.

И така, съботната сутрешна пуджа в Читавивека започна в пет сутринта с един час медитация докъм шест, след което последваха напевите, умело водени от монахинята. Една от гостенките – тайландката Мей, предния ден ги нарече  „молитви”. Родена в будистка страна, тя от дете беше повтаряла едни и същи думи на един непознат за нея език – пали. В женското светилище бяхме улеснени да ги припяваме на английски – но вечерта щяхме да слеем гласовете си с тези на монасите на древния каноничен език.

Когато отиваш в манастир, пък макар и за кратко, ти се включваш в живота му на пълни обороти.  Участваш в работата по кухнята, почистването на помещенията, миенето и метенето – условието е само едно: да не бързаш и да го правиш осъзнато. Работиш в медитация.

И така, в събота, по график, закуската е в основната сграда на манастира заедно с монасите. След нея се разпределят задачите за предстоящите дни, като за кухнята след закуска е нужен един помощник за миенето на чиниите и подготовката за обяда. За след обяда са необходими четирима помощници – защото съдовете са много повече. Отделно от това в часовете между осем до 11,30 и след обяда до вечерната пуджа всеки се отдава на самостоятелни занимания, четене, медитация и разходки в гората.

Спомням си тихата тържественост в старото светилище на закуска… и една черна пухкава котка, която царствено се разхождаше между насядалите по пода мирани и монаси. Спокойна и уравновесена, тя избра скута на един от монасите и се настани да поспи.

Обедите са едно изключително преживяване в манастирската обител. Монасите винаги готвят нещо, но не много, защото миряните винаги носят топла храна. Те даряват храната, монасите я благославят, а с нея и самите миряни. Една удивителна симбиоза между хората от външния свят и отдадените на размисъл и медитация монаси. Пъстра тълпа от различни националности. Чуден, екзотичен букет – и всичките са будисти! За едни е просто религия – както за нашенеца християнин е нещо най-обикновено да иде да запали свещица на Господ, за други е смисъл на живота, за трети е просто истината… Но като цяло всички сме съмишленици. И има едно особено чувство на принадлежност. На близост – без да сме близки.

Странни мисли, но като цяло, сърцето ми се радва. Чашата ми е пълна, както пише в Библията. Вече не съм сама. Търсенето приключи. Намерих. И винаги мога да се върна, поне за малко, вратата е отворена.

2013-05-04 14.27.14

Ще завърша с едно малко изживяване на другия ден – в неделя. Доброволец в кухнята, стар почитател на миенето на чинии, застанах на мивката и се отдадох на медитативно миене. Около мен имаше оживление, индийци, тайландци, британци – всеки си носеше чинията и питаше имам ли нужда от помощ. За някакъв кратък миг погледът ми беше привлечен от нещо навън. Младо момче – холандец, метеше алеята отпред. Бавно, без да бърза… И като в унисон на неговото движение, или пък на моето миене на чинии, отгоре му се посипаха бледорозови листенца от магнолия. Спомням си краткия поток на мисли. „Нямам фотоапарат. Не мога да го снимам. Помни. Мигът вече отмина. Спомен е… Анича.”[ii]


[i] В манастира има два „Тихи” дни – петък и понеделник, тогава не се чисти с прахосмукачка, не се вдига шум, няма сутрешна и вечерна пуджа, монасите и монахините са отдадени изцяло на уединение и покой.

[ii] Анича – една от трите характеристики на съществуванието: анича, дука, анатта – нетрайност, неудовлетворителност, без-азовост;

ОБЛЕГНЕТЕ СЕ НА ОСЪЗНАВАНЕТО СИ:

Думата „невежество”, както е използвана на пали, означава „незнаене на Четирите Благородни Истини с техните три аспекта и дванадесет прозрения” (това е формулата за Четирите Благородни Истини). И пътят се нарича осморен. Но Осморния Път всъщност е просто осъзнаване. Осъзнаването е Пътят и осемте части са малко или повече позиции за рефлексия, а не действителни стъпки по някакъв действителен път. Въпросът не е в това да приемате цялата тази концепция за пътя твърде буквално, като разсъждавате, че една стъпка води до друга – първо правиш това и после онова. Разглеждано от лична гледна точка, можете да се зачудите: „Имам ли правилно разбиране? Речта ми дали наистина е правилна през цялото време?” И после можете да си кажете: „О, аз изобщо не съм на пътя! Онзи ден казах нещо, което не биваше да казвам.” Ако започнете да мислите така за себе си, само ще се объркате. Моят съвет е да не превръщате себе си в проблем. Откажете се от това превръщане на себе си в проблем или от това колко добри или лоши сте, или от това какви трябва да бъдете или да не бъдете. Научете повече да се облягате на осъзнаването си и го затвърждавайте. Разпознавайте го и съзнателно го мислете: „Това е осъзнаването – слушането – отпуснатото внимание.” Тогава ще усетите връзката. Това е естествено състояние, което се поддържа само. Не зависи от вас да го създадете. Не зависи от условия, които да го поддържат. Има го тук и сега, каквото и да се случва.

Във всеки миг, в който разпознаваме това будно състояние – и се облягаме на него и се научим да го ценим – идва радост, идва състрадание, идва любов. Но те не са лични; не се основават на харесване, предпочитания или каммични привързвания.  Дамма не е разрушаване на обусловените феномени, а това, което ги съдържа. Всички вероятности на обусловени феномени възникват и отминават в даммата; и веднъж, като видим това, вече нищо не може да ни обвърже, защото е видяна реалността на даммата, а не просто формите, които се надигат и отминават. Осъзнатите рефлексии са вещи способи, които Будата е разработил за изследването на опитността, за разбиването на илюзиите, които подхранваме, за пробиването на невежеството, в което сме се вкопчили, за освобождаването ни от формата, от ограниченото и неудовлетворителното. Вместо да уча на много техники или да ви давам твърде сложна структура, аз предпочитам да окуражавам хората да се доверяват на себе си с осъзнатост и будност. Често пъти медитацията се преподава с идеята, че човек трябва да постигне нещо или да се отърве от нещо. Но това само засилва съществуващата идея, че „Аз съм някой, който трябва да стане нещо, което не съм, и трябва да се отърва от лошите привички, погрешки и недостатъци.” Ако не прозрем отвъд това, задачата ни е безнадеждна. Най-доброто, което може би ще направим при тези обстоятелства, е може би да модифицираме нашите навични тенденции, да станем по-добри хора, по-щастливи в света – и това не бива да се подценява – но смисълът от учението на Будата е освобождението.

 

Buddhism now

Wheel and dear above a Buddhist temple. Photo © Lisa DaixNow, the word ‘ignorance’ as used in Pali means ‘not knowing the Four Noble Truths with their three aspects and twelve insights’ (that is the formula of the Four Noble Truths). And the path is in terms of being eightfold (the Eightfold Path). But the Eightfold Path is really just awareness. Awareness is the path, and the eight parts are more or less positions for reflection rather than actual steps on an actual path. It is not a matter of taking this whole conception of a path too literally, thinking that one step leads to the next ― first you do this and then you do that. Taken in personal terms, you might start wondering, ‘Do I have right view? Is my speech really right speech all the time?’ And then maybe thinking, ‘Oh, I’m not on the path! I said something the other day I shouldn’t have said.’ If…

View original post 365 more words

Приказка

„Винаги съм си фантазирал, че има по един мит за всеки човек, който ако го знаехме, щеше да ни накара да разберем всичко, което е правил и мислил.” – Иейтс

„Настроението на наблюдателя, вече необвързан от конкретни опитности на тялото, се разпръсва и навлиза в конкретните преживявания на вечноразширяващия се кръг от други животи и същества… Кръгът на индивидуалност ще се разширява, докато други индивидуалности бъдат обхванати в него… Този, който е преминал в безличностния сегмент на собствения си ум, го възприема не като ум, а като всички умове…” – отново Иейтс, представяйки идеите на У. Блейк

Преди време превеждах един филм на Шаймалан, наскоро пак трябваше да преработвам превода. Филмът е „Жена във водата” (Lady in the water). Главната героиня се казва Приказка (Story), тя идва от друг свят  – подводния, идва да се докосне до един човек и така да осъществи трансформация в него, за да може той да напише книга, която ще бъде вдъхновение за един друг човек да промени света. Целият сюжет се разгръща на базата на стара японска приказка, в която всички герои имат своята роля и всеки неволно допринася за нейния смисъл. Имаме лечител, по когото кацат пеперуди, имаме тълкувател – който открива скрити смисли, имаме пазител, който брани главната героиня от злото… Иначе казано, имаме основни архетипи, в които влизат героите, или по-скоро архетипите намират подходящите герои, които да ги реализират.

Теолог по образование и будист по душа, доскоро се чудех как се комбинира това в един човек, когато теологията е наука – слово, логос, за божественото, Бог  – Теос, а будизмът е една религия, която не постулира съществуването на Бог.

Днес се събудих с мисълта, че като теолог, обаче, освен всичко друго, мога да разглеждам една религия или сбор от религии чисто методически и рационално.

Колкото и да съм се отказала от християнската доктрина, не мога с лека ръка да махна и да кажа, че всички схоластици и мистериино ориентирани аскети просто са се смахнали в някакъв момент и нищо от преживяването им не е вярно. Да, културата, разбирай Църквата, в известна степен е оформила перцепцията им за това, което са виждали с духовния си взор – малко като корабите на Колумб и индианците. Ние виждаме това, което сме обусловени да виждаме. Тук се сещам за още един пример – за шестима слепци, които трябвало да опишат какво е слон. Единият пипал опашката му, другият – хобота, третият – крака и т.н. Съответно първият казал: „Слонът – това е едно дълго, тънко, подобно на змия животно.  Вторият го описал като нещо по-плътно и извиващо се нагоре, третият го оприличил на дънер… С други думи, липсвала цялостната картина. За да видим въпросната картина, трябва да сме готови да излезем от рамките на своята кутия на познание и установени становища, в които сме свикнали да вярваме.  Аз съм готова да изляза от нея, а вие?

И така…  Една от темите, които винаги са занимавали човечеството, е какво става с мен след смъртта, има  ли прераждане, ще си спомня ли коя съм била?

Този въпрос повдига екзистенциалния такъв за смисъла на човешкия живот – Дали е в личността? Дали е в жертвата? Дали е в колективния енергиен подем? Дали е в темата,  дали е в архетипа…?

Всеки от нас намира отговора там, където го води философската му или религиозна нагласа. Но този отговор, за да е универсален, трябва да отстоява и на най-извънредни условия – тоест, ако аз утре умра, какъв е бил смисълът на живота ми? И пак, от перспективата на евентуален утрешен край, какво правя днес? Вторият отговор е по-лесен – поне моят: Обичам! Обичам децата си, обичам мъжа си, обичам майка си, баща си, животните си, приятелите, всички… Просто обичам. Не изкарвам пари, не инвестирам, не строя къщи, не спестявам, не купувам, не трупам… Просто обичам. Един ден посветен на любовта. Корекция, един ден, посветен на съзерцание на любовта – изпитвам я без граници и я съзерцавам. В онези часове, които ни делят от края (умишлено избягвам думата смърт), всякакъв егоизъм е отишъл на заден план, всякакво чувство на притежание, на накърнено его, гордост, предразсъдъци отпада от само себе си. Всякакъв намек за постижения е угаснал. Угасване, нирвана…

Но нека се върнем на смисъла.

Ще ви представя една теория, която издържа и на крайно драматичен финал, внезапен, ненавременен и ирационален. Авторът й е Дъг Мъдър, който излага едно хуманистично разглеждане на смъртта в материала си „Живеене без отвъдно” (Living without an afterlife):

„Ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. И когато приказките ни се развиват, животът е добър – дори когато всъщност е лош. Ако сте изтощени и изпитвате болка, животът е лош. Но ако сте изтощени и изпитвате болка, защото току-що сте спечелили Бостънския маратон, животът е добър.

Приказката създава смисъла.

Понякога, обаче, нашите приказки ни подвеждат. Понякога завършекът, към който се стремите, изглежда толкова малко вероятен, че изобщо не ви вдъхновява. Понякога забравяте дори защо сте го искали. Понякога толкова се отчуждавате от приказката си, че се чувствате като натрапник в собствения си живот. „Да, май съм преуспял, но това всъщност не съм аз.”

Тогава получавате криза на смисъла.

Неизбежността на смъртта хвърля водопроводен ключ в нашите приказки. Обикновено нашите къси разкази добиват своя смисъл от по-дългите разкази, в които влизат. Ученето в два през нощта е смислено, защото е част от сюжета, в който изкарвам шестица на утрешния изпит. Но изпитът е смислен само като част от по-дългия разказ, където аз изкарвам класа или курса си, и това има значение, заради приказката, в която си вземам дипломата, и т.н.

Но какво става, ако най-дългата приказка, която мога да разкажа, е онази в която умирам? Това не подкопава ли всички други разкази и приказки?

Защото аз мога да умра всеки един момент и сюжетите, на които си мисля, че съм по средата, може никога да не завършат по удовлетворителен начин. И дори животът ми да не е прекъснат преждевременно, накрая завършвам в немощ и сенилност. Що за връх е това?

Лично аз намирам отговор на много изненадващо място: Последната реч на Мартин Лутър Кинг, за Върха на планината.

Ако речта на Кинг не звучи много хуманистично, то е защото не е такава. Д-р Кинг бил баптистски свещеник. Речта за Върха на планината говори за  Господ и образът на планинския връх идва от Мойсей. Но нека това не ви заблуждава. Речта съдържа ключето, което ми трябваше, за да разкажа приказката на живота си въпреки перспективата за смъртта.

Докато четете този откъс, имайте предвид, че това действително е последната реч на Кинг. Той не го знае, но на другия ден ще умре. Речта завършва така:

„И после отидох в Мемфис. И някой започна да говори за заплахите, които са зачестили. Какво можело да ми се случи от някой откачил бял брат… Аз не знам какво ще се случва. Предстоят ни трудни дни. Но за мен вече няма значение, защото аз бях на планинския връх. И съм готов на всичко. И аз като всеки искам да имам дълъг живот. Дълголетието има своето място. Но това вече не ме занимава. Искам само да изпълня Господнята воля. И Той ми позволи да се изкача на планинския връх. И аз погледнах отвъд. И видях Обетованата земя. Може да не бъда с вас, като пристигнете там. Но тази вечер искам да знаете, че ние, като народ, ще стигнем в Обетованата земя!

И тази вечер съм щастлив.

И за нищо не се тревожа.

От никой мъж не се боя.”

Уловихте ли отговора? Или се разсеяхте по „Господнята воля”?

Нека ви обясня какво научих аз от този пасаж. Ако разказът, в който живея, касае само мен, тогава смъртта може да го прекъсне без завършек.

Да предположим, че приказката, която ме мотивира, е, че един ден ще съм богата знаменитост. Да предположим, че години наред се боря и още не съм постигнал слава и богатства, когато докторът ми казва, че ми остават три седмици живот. Тогава за какво е била историята ми? Как моят живот ще означава нещо? Всичко е било на вятъра.

Сега помислете за историята, която разказва д-р Кинг. Сигурен съм, че е имал достатъчно лични истории, персонални връзки, идиосинкратични вкусове и т.н. като всички нас. Но като допълнение на всичко това той живее в приказката за своя народ, който поема към свободата. Това е колективна приказка, която не е започнала с него и няма да бъде прекъсната от неговата смърт. Приносът му към сюжета не се обезсмисля само защото той умира, преди завършека.

Не се опитвам да отнема д-р Кинг от баптистите и допускам, че той сигурно е вярвал в отвъдното. Не става дума за това. Става дума, че ако можете да врътнете номера от речта за Върха на планината, не ви трябва отвъдно.

Ако можете да станете част от една колективна приказка, приказка, която ще продължи след вашата смърт и ако вярвате в тази приказка и можете да намерите роля в нея, която да ви кара сутрин да ставате от леглото, тогава смъртта няма да подкопае смисъла на живота ви. Тази история не е нужно да влезе в историята. Всичко, което ви е скъпо, върши работа: семейството ви, обществото, прогреса на науката, изцелението на нашата социална и физическа среда – всичко. И не е нужно да сте спечелили Нобелова награда за приказката си. Трябва само да направите своя принос. Да повлияете на сюжета по някакъв позитивен начин и можете да разказвате смислени истории за живота си до момента на смъртта си.”

Целия материал можете да прочетете тук.

Теравада – Учението на Стареите

Nutshells

Nutshells (Photo credit: Kikasz)

Теравада – Учението на Стареите – е форма на будизма, която първоначално изглежда лесно определима. Може да бъде разпозната по иконографията, културата и ученията. И така: монах в минзухарено жълта роба е теравадин, и будистът от Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос или Камбоджа е теравадин. Относно ученията: Четирите Благородни Истини, Осморния Път, Морал, Медитация и Мъдрост; Абидамма – това е Теравада. Писменият език е пали, език, формиран от различни северноиндийски наречия, според препоръката на Будата „да се учи на народния език”. И въпреки всичко теравада е разнообразна. Повечето последователи не са монаси, някои не са убедени в достоверността на традицията или на всички учения – „има ли такова нещо като прераждане?” Дори в редиците на Сангата има различни стандарти на обучение, становища и практики. Разнообразието се дължи и на факта, че ученията на теравада са достигнали до толкова различни страни като Нова Зенландия, Непал, Уганда, Италия, да не говорим за Северна и Южна Америка – и тези култури естествено внасят свои нагласи в представянето на теревада.

Всички традиции се отнасят до периода след кончината на Будата (вероятно, но не доказано около 400 – 410 пр.н.е.), когато неговите проповеди били събрани. Казва се, че началото на това било поставено от „Първия събор” на арахантите ученици – и наистина, нещо подобно трябва да се е случило, макар по-вероятно да е имало серия сбирки, по време на които материал бил втъкан в устно запомнени „сутти”. В този период историята на Сангата, заедно с правилата за дисциплина, били събрани под наслова „Виная”. Този процес продължил около 80-100 години до провеждането на „Втори Събор”, свикан по повод противоречия в устава (на дисциплината). Вторият Събор достигнал до общи решения, но по някое време преди владичеството на Ашока (269 – 232 пр.н.е.) отново се появили различия, някои, касаеши Виная, други относно разглеждането на Дамма. Една група, Махасангика, се интересувала от естеството на самия Буда и по какво се отличавал той от араханта, и как някои практикуващи могат да се забавят в просветлението си за постигането на Пробуждане с неговите несравними блага за всички същества. Махасангиките  смятали, че групата, от която те се разграничавали, ставиравадините (Учението на стареите), представяла нови и по-строги правила на Виная от установените първоначално. Ставирите от своя страна смятали, че махите стават все по-разпуснати и освен това абсолютизират, съответно обожествяват Будата като някакво трансецендентно Аз. Те били посветени на анализиране не на Будата, а на неговата Дамма, и за целта разработили „Абидама” (санскр. Абхидхарма). По този начин се надявали да отрежат всяка постановка за „аз” – лично или трансцендентно, разглеждайки опитността като „феномени” (дамма).

Човек може да допусне, че ставирите са били теравадини, но не е съвсем така, макар те да са техните предшественици. Самите ставири се разцепили на различни школи, от които най-важната е на сарвастивадините; имало и група, която наричали вибхаджавадини. Вибхаджавадин означава „Този, който разграничава” – характеристиката на тази група е техния анализ на даммите и зависимите връзки, чрез които си взаимодействат менталните и физическите феномени. Разграничителната линия между тях и сарвастивадините била, че вибхаджавадините правели разлика между даммите на минало, бъдеще и настояще. Сарвастивадините отстоявали, че и трите вида имат определено атомно съществуване или аз-природа, докато вибхаджавадините твърдели, че даммите нямат субстанционално съществуване и са само референтни точки за това как менталните фактори се пораждат взаимно и си влияят в настоящето. Това била темата, която Нагарджуна (по-късно определен като махаянист) интензивно обследвал 400 години по-късно: че Средния Път бил празен от всяка обитаваща същност. Опровержението на Нагарджуна относно субстанционалността на даммите  е по-известно в историята, но то вече било направено по времето на Ашока от вибхаджавадините.  Дебатите по темата с личния учител на императора, Могалипута Тиса, който защитавал тезата на вибхаджавадините, довели до разделение в учението, в резултат на което сарвастивадините се оттеглили в Гандхара (район в северозападна Индия и Пакистан).

Съответно, първият отличителен белег на това, което се превърнало в „Теравада”, бил Абидамма, в която тезата на Могалипута за тогавашните противоречия (Катхаватху) заема централно място. Абидаммата и много други по-късни творби (включително легендите за предишните животи на Будата – Джатака) били записани на пали и станали част от това, което днес е известно като Теравада Канон. Тези текстове, съставени след времето на Будата, сега са установени като част от теравадинското предание.

Друга отлика между така наречените будистки школи се поражда от Ападана (санскр. Авадана) – басни, посочващи резултатите от добродетелните дела. Тези, които се интересували как човек става буда, развили теория, че това става посредством натрупване на заслуги – вършене на добро или изпълняване на обети – в „поле от заслуги” на предишен буда, или ступа. Физическото или менталното приношение на такива буда-полета ставало качествен скок, който можел да постави човек на пътя на Пробуждането. Съответно, будистките мислители представили карта с три пътя – сравакаяна (ученичество – целящо арахантство), пратиекабудхаяна (самостоятелно просветление) и бодхисатваяна (пътят на бодихаствите). За последователите на Могалипута Пътят на Сравака бил най-логичен: с ученията като надежден сал към нибана. Техният приоритет бил да държат този курс, а не да преминат няколко живота в обучение как се строят лодки. Основната им цел била да станат араханти, а не буди. И така, макар разделението между тези, следващи Пътя на архантството, и вървящите по Пътя на бодхисатвите, никога да не е било окончателно и категорично – и до ден днешен има бодхисатва практукуващи теравадини – един аспект, който по-късно се разглежда като разлика между Махаяна и Теравада. Махаяна постепенно се оформили като движение, наблягащо на Пътя на Бодхисатвата, като добавило и нови мистични и философски учения. За жалост, до началото на християнската ера, по-полемизиращите последователи започнали да наричат не-махаянистите „По-малката колесница” (Хинаяна), пренебрежително название, което довело до обтягане на отношенията.

Из „Какво е теравада“, Аджан Сучито

Основни понятия и теми:

Трите скъпоценности – Убежища, и Петте Предписания;

Четири Благородни Истини:

за страданието – дукка, неговият произход, преустановяване и Осморния път;

****

Трите характеристики на съществуваниетоти-лакана:

нетрайност- анича, страдание – дукка, безазовост – анатта;

****

Десетте Окови (пет нисши и пет висши):

Себепредстава (сакая-дити)

Съмнение – скептицизъм (вичикича)

Привързване към обичаи и ритуали (силабата-парамаса)

Сетивна похот (камарага)

Злонамереност (вияпада)

Желание за хубаво материално съществуване (рупа-рага)

Желание за нематериално съществуване (арупа-рага)

Самонадеяност (мана)

Неспокойство (удача)

Невежество (авиджа)

****

 Благородните (ария-пугала):

Влязъл в Потока – Сотапана: освободен от първите три Окови, с непоклатима вяра в Буда-Дамма-Санга, неспособен да наруши Петте Предписания, ще се прероди най-много седем пъти;

Веднъж-Завръщащ се – Сакадагами: преодолял е четвъртата и петата Окови в тяхната груба форма, ще се прероди само веднъж в сетивната сфера (кама-лока);

Не-Завръщащ се – Анагами, изцяло освободен от първите пет Окови, които обричат човека на прераждане в сетивната сфера, след смъртта, докато живее във фината материална сфера (рупа-лока), ще достигне целта си.

Арахат или Арахантът е съвършено Просветлен и е освободен и от десетте Окови;

****

Обусловено (зависимо) възникване на всички феномени – Патича-самупада:

Авиджа – санкара – виняна – намарупа- салаятана – паса – вейдана – тана – упадана – бава – джати – джара – марана.

Невежество – каммични (навични) формации – съзнание – ментално и физическо съществуване – шест сетивни врати – контакт (сетивно впечатление) – чувство – желание – прилепяне (вкопчване) – процес на ставане (съществуване) – прераждане – разпад и смърт;

Карма (камма) – Прераждаща камма и преустановяване на камма;

****

Двете крайности и учението за Средния Път

****

Четирите основи на осъзнатостта – сатипаттана:

Съзерцание на тялото – каянупасана:

Съзерцание на дишането;

Четирите положения на тялото: вървеж, стоеж, седеж, легнало;

Съзерцание на непривлекателността на тялото;

Анализ на четирите елемента (дату);

Девет гробищни медитации;

Съзерцание на чувствата – вейдананупасана

Съзерцание на ума – читанупасана

Съзерцание на обектите на ума – дамманупасана:

Петте Пречки – похот (камачанда), гняв (виапада), апатия и мързел (тиня-мида), неспокойство и умствена тревожност (удача-кукуча), съмнения (вичикича);

Петтe групи на съществуване (канди) – материалната реалност (рупа), чувството (вейдана), перцепцията (саня), менталните формации (санкара), съзнанието (виняна);

Шестте сетивни основи или врати (сал-аятана): око – визуални обекти, ухо – звуци, нос – миризми, език – вкусове, тяло – телесни впечатления, ум – обекти на ума;

Седемте елемента на просветлението (боджханга):

Осъзнатост (сати)

Изследване на закона (дамавичая)

Енергия (вирия)

Ентусиазъм, радост (пити)

Спокойствие (пасади)

Концентрация (самади)

Безпристрастност (упека)

****

Четирите вглъбявания (джана);

****

Десетте съвършенства (парами):

Щедрост (дана)

Морал (сила)

Отречение (некамма)

Мъдрост (паня)

Енергия/Сила (вирия)

Търпение (канти)

Истинност (сача)

Решителност (адхитана)

Доброта/ любяща добрина (метта)

Безпристрастност (упека)

Из „Словото на Будата“, Нянатилока

Будата разглежда духовния път през призмата на благородните истини. Те са основани на екзистенционалната реалност на страданието. Именно тук много хора от Запада не разбират будизма. Сравняват го с други религии и изразяват становища за това, че има негативен подход и че будистите не вярват в Бог. Има една представа, че това е някаква атеистична религиозна форма. Но ако разгледате учението на Будата, основният момент е да осъзнаете, че това е едно учение за пробуждане, а не за вкопчване в някаква метафизична позиция.

Първата благородна истина, страданието (дука), ни връща към една много банална човешка опитност. Страданието, че не получаваме каквото искаме, е общо за всички ни. Всички изпитваме страдание, когато сме отделени от това, което харесваме и обичаме, и трябва да сме с това, което не харесваме. Така че всички можем да разберем това – и богати, и бедни. Всички трябва да преживеем старостта, болестта и смъртта, скръбта и мъката, воплите, отчаянието, съмнението – те са общи за всяка човешка опитност. Няма нищо особено необикновено в това страдание: то е обикновено. Но трябва да бъде разбрано. И за да го разберете, трябва да го приемете.
Ако винаги се опитвате да се отървете от страданието, няма как да го разберете; заети сте с това да реагирате. Така правим, когато се чувстваме недоволни или нещастни. Каквато и форма на страдание да изпитваме, тенденцията е да се опитваме да се отървем от нея, дирейки щастие, може би разсейвайки се с нещо, което би ни дало няколко мига на удоволствие. Опитваме се да избягаме от това, което не харесваме.
Първата от четирите благородни истини е истината за страданието. И после следва прозрението – страдането трябва да бъде разбрано. На това място рефлективният ум се буди за страданието, за да го изучи и да изследва изживяването на страданието в настоящия миг, независимо дали е физическо или емоционално. Трябва да сме склонни да изпитаме страданието, а не просто да търсим как да се отървем от него. Това е обратно на естествените ни реакции, на реакциите на всички чувстващи същества. Имаме обръщане към страданието, изследваме го, приемаме го, разглеждаме го, чувстваме го.
Това можем да го направим само чрез рефлексия. Когато се опитваме да разглеждаме страданието аналитично, какво става? Започваме да обвиняваме някого; увеличаваме количество страдание и объркване, като безспирно се опитваме да го рационализираме чрез анализ. Рефлективният ум, от друга страна, е готовността да почувстваме и изживеем, да вкусим, да опитаме страданието.
Какво е страданието от терзанието и отчаянието? Има разлика между отдаването на терзания и отчаяние и отстояването посредством разбиране. Разбирането означава, че сме готови да ги забележим, да се обърнем към тях, да ги използваме като благородна истина, а не като някакъв личен проблем. Ние променяме отношението си към тези неща. Променяме се от – „Аз страдам и не искам да страдам” в „Има страдание и усещането за него е такова.”
Каква е опитността от раздялата с любимия човек? Можем да забележим това чувство на болка, на страдание, от отделянето с това, което обичаме и харесваме. И после идва раздразнението, вбесяването, че трябва да търпите нещо, което не харесвате и усещането за това е такова. Когато се чувствам раздразнен, вбесен или ми е дошло до гуша, аз използвам тази възможност за прозрение в благородната истина за страданието – това е усещането да си раздразнен и вбесен. И какво правя? Отчитам това настроение. Не го съдя или анализирам, само забелязвам, че усещането е такова. Умът приема чувството; приема да се чувства вбесен; има я яснотата за това като обект; започвате да го разглеждате като „има страдание”.
Причината за страданието, втората благородна истина, е привързването към желанието. Може би имаме схващането, че трябва да се отървем от желанието, че желанието е нещо, което не трябва да имаме. Не се опитваме да го разберем, да го опознаем, да изследваме резултата от прилепянето към него, от привързването към искането на нещо, от искането на нещо, което нямаме, от неискането на нещо, което имаме, от искането да сме нещо, което не сме, от искането да се отървем от лошите навици, от искането да се отървем от гнева, от искането да се отървем от желанието.
Как усещаме желанието като опитност? Желанието се цели в нещо; има енергия за него. Когато се привържем към едно желание, това ни дава енергия, и така ние вечно се стремим да получим нещо – като компулсивните купувачи на тази епоха. Хората ходят в търговските центрове и купуват всичко от желанието да получат нещо, което нямат. Богатите хора правят това понякога. И не само богатите, понякога хората с кредитни карти се вкарват в ужасни дългове. Отивате в моловете и там има толкова неща, които ви карат да ги искате – „Това е нещо, което искам!” Това желание идва от искането на нещо, което нямате – някакъв красив предмет.
Рефлективната яснота е яснотата за това чувство на искане на нещо. Какво е усещането? Това чувство на искане? Можете да го наблюдавате като опитност в настоящето – това е да искаш нещо, това е усещането. Можете да го наблюдавате на сензорно ниво, желанието за сетивно удоволствие, сензорното преживяване.
Желанието само по себе си не е проблем; вкопчването в него е това, което носи страдание. И не в отърваването от желанието, а в оставянето му, пускането да го бъде, започваме да осъществяваме нестрадание. Пускането (letting go) на причините за страданието е пускане на вкопчването в желанието.

Тази сфера, в която живеем, е сфера на желанията. Желанието е присъщо на тази сфера. Желанието е това, което кара нещата да се движат. Това е сфера на сетивна опитност, на удоволствие и болка, на красота и грозота; така стоят нещата. Така че проблемът не е в желанието. Проблемът е в невежеството – в неразбирането на нещата такива, каквито са. Вкопчването в тези желания е причината за страданието. Всъщност ние осъзнаваме, че страданието има причина. И тя не е тялото, не е сетивния свят; условията, сами по себе си, не са причина за страданието. Това вкопчване в условията е причината.

Много е важно да наблюдавате това. Ние с лекота обвиняваме условията за нашето страдание. Казваме: „Ти! Ти каза нещо, което ме накара да страдам!” Или „Понеже не мога да получа каквото искам, затова страдам; Искам нещо и не мога да го имам. И много страдам.” Или защото съм много привързан към някаква идея какъв трябва да стана и не мога да се понасям такъв, какъвто съм; Искам да стана този съвършен идеал!
Искането да стана нещо, искането да се отърва от нещо, искането за сетивно удовлетворение – тези три вида желания и вкопчването в тях са това, което наблюдаваме. Това, което е наясно с желанието – осъзнатостта – не е желание, нали? Желанието е ментален обект, който можете да наблюдавате; можете да бъдете мълчалив свидетел на желанието. Ако вие сте желанието, няма как да можете да го видите в перспектива. Но понеже не сте желанието, то е нещо, което можете да наблюдавате и да се учите от него.
Първо наблюдаваме желанието, вкопчването, и после следва това прозрение за пускане. Пускането на желанието не е отърваване от него. Не се съпротивляваме на желанието, не се отърваваме от него, оставяме го, пускаме го да бъде такова, каквото е. Желанието е желание – нека бъде такова. Ако го разберем, го познаваме, познаваме чувството за него, знаем кога присъства и знаем кога отсъства. Това е знаене. Директно знаене. Дори в будистските страни казват: „Трябва да практикуваме, за да се отървем от желанията, да се отървем от замърсяванията. Убийте килеса!” Хората редовно говорят така. Не само западняците тълкуват будизма по този начин.
Аз окуражавам хората да разглеждат желанието като опитност. Какво е усещането? Наистина трябва да го опознаем. Искането за сетивно удоволствие, искането да се отървем от нещо, искането да избягаме от нещо, искането да станем нещо – усещането за тях е такова. Да практикуваме медитация, за да станем просветлени – какво е усещането за това? Ако достатъчно усърдно практикувам, ще стана просветлен! Това е светският ум, нали? В университета трябва да учим усърдно, за да издържим изпитите. Трудете се! Ще бъдете възнаградени! Това е трудовата етика на нашето общество. Като нищо можем да приложим тази етика към медитацията. Медитирайте усърдно! Запретвайте ръкави и медитирайте! Стиснете зъби! Убийте замърсяванията на ума! Пробийте през тях! Напънете се да станете нещо! Станете просветлени! Желанието да станем просветлени, да станем чисти, да станем по-добри хора – звучи много добре, нали? Желанието да станем по-добър човек е много добро желание; желанието да бъдем добри не е нещо лошо. Важното е да разпознаем, че вкопчването в желанието е проблемът; то е причината за страданието.
Вкопчването – какво е то като опитност? Има желание и после вие се хващате за него, прилепвате, идентифицирате се с него. Спомням си съзерцаването на чистотата. Бикхусите (монасите) имат Виная (правилата на Ордена) и често се правят опити за постигане на чистота посредством спазването на Виная. Но след години аз не се чувствах особено чист от спазването на Винаята. Да, във Виная има някакво усещане за чистота, но колкото по-строги ставате, толкова по-неестествено е да се чувствате чисти. Все си мислех: „Какво тогава е чистотата?” Ставаш чист посредством спазването на правилата, от въздържанието в правенето на лоши неща и мисленето на лоши мисли? Човек става ли чист с тези похвати? Дали чистотата е състояние, което постигаш чрез правене на нещо? Можеш ли да станеш чист по някакъв начин?” И тогава идва съзерцанието, тази рефлективна яснота – „Какво е чистотата сега? Това е различно от предположението, че поначало не съм чист и от функционирането от тази позиция. Да въведем чистотата в рефлективната яснота в настоящето, в сега – какво действително е чисто в този момент от гледна точка на това какво мога директно да знам в този момент? – това е като коан. Единственото нещо, което мога да намеря толкова чисто в яснотата е чистото състояние на яснота, това внимаване в настоящето – то е чисто!
Когато прозрях и осмислих това, дойде следващото прозрение: Аз никога не съм бил нечист. Чистотата никога не е отсъствала. Винаги е била тук и сега. Тя е до мен, близо, напълно присъстваща през цялото време, но аз я забравям и се отнасям по желанията си. Вкопчвам се в желанията – искам нещо, което нямам, не искам каквото имам, искам да стана нещо, искам да се отърва от нещо, искам да стана чист – „Искам да стана чист!” Правя неща да стана чист – отдавам се на пост, измъчвам се, опитвам се да се отърва от лошите мисли, боря се със себе си… легло от пирони… ризи с косми… самобичуване… Какво става, като правим това? Накрая сме изтощени и пак не сме чисти!
В дадени моменти можете да си мислите, че сте чисти, но понеже си мислите, че сте чисти, можете да си мислите и че сте нечисти. Така че дори да постигнете чистота чрез всички тези аскетични способи, не можете да поддържате този тип чистота; тя е нещо, което постигате, така че всъщност не е чиста.
Съзерцавайте чистотата тук и сега – какво може да е тя в този момент за всеки един от нас? Чистотата не е в мисъл или в тялото, или в емоцията, нали? Чистотата е в яснотата. Яснотата е портата към безсмъртието; яснотата е трансцендентната реалност. Започваме да имаме това чувство, че нашата истинска природа е чиста и без значение какво правим, мислим или казваме, никога не можем да загубим тази чистота. Дори най-ужасният престъпник е все така чист – серийните убийци, изнасилвачите, педофилите – всички. Но не го знаят. Не знаят и правят всякакви неща от невежество, от вкопчването в желание, от неразбиране на това как стоят нещата. Ние забравяме. Вярваме, че сме това – аз съм това или аз съм онова. Към колко от идентичностите си (разбирай персони) всъщност сте привързани? Обичате ли да мислите за себе си като за определен тип човек с определена расова идентичност или сексуална идентичност, или класова или лична? Тези неща са много силни; всеки е много привързан към своите идентичности. Да бъдеш жена е идентичност, или да бъдеш мъж, да бъдеш сляп човек, да бъдеш увреден човек… Често зависим от тези идентичности, за да укрепим собственото си чувство на достойнство.
Но в състоянието на чистотата тези идентичности вече не са нужни; не че се пропускат в конвенционалния език, но не са това, което сме ние; ние не сме нещо, единствено чистота. Но не вярвайте на мен. Това е нещо, което трябва да откриете сами. Осъществимо е. Не е някаква теория или възвишена идея, която ми е дошла отгоре. Това е осъществяването на дамма, на истината, посредством изследване, посредством пробудена яснота.
Разпознаването на тази чистота, истинското оценяване на тази чистота, съм открил, че е голямо облекчение, защото тя е нещо, което винаги е с мен. Аз само трябва да помня. А забравям – отнасям се с различните навици на ума и тялото – но мога и да помня. Всъщност медитацията е научаване да помним тази чистота, тези тук и сега, центрирането в тялото, с дъха, със звука на тишината, и просто забелязване на обусловените състояния, на променливостта на обусловените феномени, на настроенията, на емоциите, на мислите, на чувствата, на гледищата и схващанията, на доброто или злото, на висшето или низшето.
Тези от нас, които са с еврейски или християнски произход, или от европейските общества, понякога се разглеждат като грешници. Аз бях отгледан с идеята, че на практика сме се родили в състояние на грях. Имаше едно чувство на загуба на чистотата, на необходимост да я намеря, да се опитам да бъда чист или да я постигна може би когато умра, извършвайки нещо; това е от моя личен опит, от моя културален произход. В будизма, обаче, ние не мислим за нашата истинска природа като за някакво паднало същество, което е извършило грях, а само като за забравящо същество. И това аз мога да го разбера. Трябва да призная, че го забравям. Забравянето е едно нещо, а помненето – друго. Ако забравяме, можем и да си спомним. Помненето е като осъзнатостта, яснотата, чистото разбиране, чистото възприятие, истинското разбиране и използването на мъдрост. Самото забелязване – да знам когато съм много чист, когато има чистота, и после, когато няма, действително да знам какво е, да познавам страданието, което си създавам, когато бивам уловен във вкопчването в желанията. Усетете го, опознайте самата атмосфера от това, онова раздразнение, настървеното чувство на искане или на неискане, бъдете будни за това вкопчване и страданието, което идва от него. Или, помнете чистотата на момента.
Чистотата на момента е това чисто състояние на яснота. Съответно вие винаги можете да се върнете към него, да си го спомните, само с простия акт на внимаване, на това всеобхващащо, приемащо внимание, интуитивната яснота за настоящето. Това е портата към безсмъртието, трансцендентната реалност, необусловеното. Не е постижение, вие не го постигате, само си го спомняте. Когато се опитвате да го постигате, функционирате в светлината на идеи, вкопчили сте се в тях и поддържате предположението, че сте идентичност на себе си, вие сте този човек, който не е чист и трябва да станете чисти. Тогава това е вашата база, предпоставката, от която функционирате, вашият модус операнди. От тази позиция никога не се чувствате чисти; винаги чувствате, че сте направили нещо нередно. Има чувство на отчаяние и разочарование, защото тръгвате от позиция, която в същността си е заблуждение, а не от чистотата на настоящето.
Когато говорим за будистското учение като директно, то наистина е толкова директно. Не можете да сте по-директни от пробуденото внимание в настоящето. Не тръгвате от някаква позиция за себе си или света, като давате оценки, а от простия вътрешен акт на слушане, на отворено, приемащо слушане, където можете да чуете онзи звук на тишината, онзи искрящ звук най-отзад – това е чистотата. Разбира се, не излизате да разправяте нагоре и надолу „Аз вече съм чист!” Не е нужно да разкрасявате чистотата, тя е съвършена такава, каквато е. Ако й припишете нещо, отново сте се отнесли. Когато хората разправят, че са чисти, аз никога не им вярвам. Това не е нещо, което оповестяваш; то е нещо, което осъзнаваш; не е лично. Чистотата е универсална; не е „моя”,”моята чистота”, не е ваша, универсална е, там, в нея всички сме едно.
Ако искате да знаете къде сме равни, в чистотата всички сме равни. Тази чистота е завършена. Не присъства повече или по-малко у някого. Чистотата няма националност, не е мъжка или женска, не е дори будистка. Това е началото на пробуждането за нещата, такива, каквито са.
Емоционално, обикновено не сме подготвени за пробуденото състояние. Макар че имах прозрение за това преди доста години, аз се съпротивлявах, защото емоционално бях подготвен да стана нещо. Досадяваше ми или ме обхващаше съмнение, приискваха ми се разни неща; има много светски неща, които все още твърде много харесвах. Бях съвсем склонен да пусна много светски неща, но други нямах чак такава готовност да пусна. Бях доволен да пусна гнева и ревността, и страха, но исках да си запазя хубавите неща за известно време. Светът все още беше доста изкусителен, омагьосващ, вълнуващ, обещаващ всякакви неща. Емоционално, още го имаше копнежа по светските неща, по удоволствието, удобството, удовлетворението, приключението и т.н. Нещо в материалната сфера все още беше много привлекателно за мен и дори добро само за себе си. Тези емоции, съответно, ще станат много устойчиви на простата практика на осъзнатост. Но все повече и повече ще започвате да виждате страданието от привързването дори към добрите неща в света.

Именно привързването, не светът, и не добрите неща, а привързването носи страданието.

За първи път публикувана през август 1999 г. Buddhism Now
(От беседа в Амаравати през май 1999 г.)

Buddhism now

Standing Buddhas Cambodia Photo: © Janet NovakThe Buddha approached the spiritual path through the noble truths. These are based on the existential reality of suffering. This is where many people in the West misunderstand Buddhism. They compare it to other religions and come out with statements about it being a negative approach, and that Buddhists don’t believe in God. There is this idea that it’s some kind of atheist religious form. But if you contemplate the Buddha’s teaching, the important thing to realise is that it’s a teaching of awakening rather than of grasping any kind of metaphysical position.

The first noble truth, suffering (dukkha), brings us back to a very banal and ordinary human experience. The suffering of not getting what we want is common to all of us. We all experience suffering from being separated from what we like and love, and having to be with what we don’t like. So we…

View original post 3 006 more words