Архив

Tag Archives: аз

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ V: ПУСКАНЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Lotus

Lotus (Photo credit: ROSS HONG KONG)

Надигането на дукка е поради вкопчване в желанията. И прозрението е, че има произход, или възникване, и че желанието трябва да бъде пуснато. Това е Втората Благородна Истина; проникновеното познание за пускането.

Някои хора смятат, че всичко, на което уча, е  – „каквото и да се случи, пусни го.” Но учението включва истинско разследване на страданието; прозрението за пускането се появява в следствие на това разбиране. Така че „пускането” – „letting go” не идва от желанието да се отървем от страданието – това не е пускане, нали?

Вибава-тана, или желанието да се отървеш, е много неуловимо, но желанието да се отървем от нашите недостатъци е друг вид желание. Пускането не е отърваване или да захвърлим с омраза. Пускането означава да можеш да бъдеш с това, което е неприятно, без да тънеш в омраза – защото омразата е привързване. Ако изпитвате много омраза, пак ще сте привързани. Страх, омраза – всичко това е вкопчване и прилепяне.

Безпристрастието е приемане и осъзнаване на нещата, каквито са, без да създаваме каквото и да е било, пускайки омразата към това, което е грозно или неприятно. Така че пускането не е просто хитра фраза за подминаване на това или онова, а е дълбоко прозрение в природата на нещата. Пускането съответно е способност да понесеш нещо неприятно, без да бъдеш уловен в гняв или омраза. Безпристрастието не е депресия.

Колко от вас подминават или отказват да приемат неприятните функции на телата си? Човешкото тяло има някои определени функции, които не са красиви и които във възпитаното общество не се споменават. Използваме какви ли не евфемизми и начини любезно да се извиним в подходящия момент, защото човек не иска представата за него да се свързва с тези функции. Иска ни се присъствието ни или образът да се свързват с нещо приятно или интересно, или привлекателно. Искаме да ни снимат сред цветя, в приятна обстановка, не в тоалетната. Искаме да маскираме естествените процеси в живота, да скрием бръчките, да боядисаме косата си, да направим всичко, за да изглеждаме по-млади – защото остаряването не е привлекателно.

Остарявайки, ние губим това, което е красиво и привлекателно. Нашата рефлексия е да сме действително будни за болестите и смъртта, за привлекателното и непривлекателното: за начина, по който стоят нещата в тази сфера на сензорно съзнание. Бидейки същество със сетивни органи, които влизат в контакт с обекти – които могат да са всякакви – от най-красивите и приятните до най-противните и грозните – ние изпитваме чувства. Чувството (вейдана) налага дуализма на приятното, болезненото и неутралното; това е приложимо за всички сетива: вкус, допир, зрение, слух, обоняние и мисъл.

И така вейдана – аз използвам тази конкретна дума, тази канда, като концепцията за всичко привлекателно и отблъскващо. Ние изпитваме вейдана, будни сме за приятното, болезненото, красивото, грозното, неутралното посредством тялото или каквото чуваме, миришем, вкусваме, докосваме или мислим. Дори спомените могат да бъдат привлекателни. Можем да имаме спомени, които са приятни, неприятни или неутрални. И ако сме невнимателни и функционираме от авиджа, от представата за себе си, от неоспоримото предположение, че аз „съм”, привлекателното, непривлекателното и неутралното се интерпретират с желание. Аз искам красивото, искам приятното, искам да съм щастлив и успяващ. Искам да ме възхваляват, искам да ме ценят, искам да ме обичат. Не искам да бъда преследван, нещастен, болен, унижаван или критикуван. Не искам грозни неща наоколо. Не искам да гледам грозното, да бъда близо до неприятното.

Разгледайте функциите на тялото. Всички знаем, че тези функции са част от природата ни, но не искаме да мислим за тях като за мои. Аз искам да уринирам, но никой не иска да остане в историята като Сумейдо Уриниращия. Сумейдо, игуменът на „Амаравати” – това може. Когато си пиша автобиографията, тя ще е пълна с неща като факта, че съм бил ученик на Аджан Ча, колко чувствителен съм бил като малък, невинен и чист – може би малко пакостлив от време на време, защото не искам да ме възприемат като ангелче. Но в повечето биографии неприятните функции на тялото просто се пропускат. Ние няма да се впускаме в разсъждения, че трябва да се идентифицираме с тези функции, просто ще отбележим тенденцията, че не искаме да се занимаваме с тях или да обръщаме внимание и да наблюдаваме това, което е част от живота ти – нещата, каквито са.

В осъзнатостта ние отваряме умовете си за това, за целия живот, който включва красивото, грозното, приятното, болезненото и неутралното. В нашата рефлексия върху патичасамупада ние я виждаме свързана с Втората Благородна Истина.

Тук поредицата тана-упадана-бава е най-полезна като средство за разследване на вкопчването ( привързването).

Вкопчването в този смисъл означава вкопчване поради привличане или поради омраза – в опит за отърваване. Вкопчването с омразата е отблъскване; бягането е упадана, както и опитът да уловим красивото, да го притежаваме и задържим. Гоненето на желаното, опитите за отърваване от нежеланото.

Колкото повече съзерцаваме и изследваме упадана, толкова повече се надига прозрението: че желанието трябва да бъде пуснато. Във Втората Благородна Истина е обяснено, че страданието се надига, то трябва да бъде пуснато и после, посредством практиката на пускане и разбирането на това какво е пускането, достигаме до третото прозрение в Благородната Истина: желанието е пуснато: ние вече познаваме пускането. То не е теоретично пускане, не е отхвърляне, а действително прозрение.

В разглеждането на Втората Благородна Истина има следното твърдение: „Това е произходът на страданието” – желанието, „то трябва да бъде пуснато”; и третото прозрение „то е пуснато”. В това се състои практиката – в изпълняването на тези три неща. Това се отнася до всяка една от Благородните Истини: има твърдение, какво да се направи и резултатът от това. Първата Благородна Истина: има страдание; трябва да бъде разбрано; то е разбрано. Това са трите аспекта на прозрение в Първата Благородна Истина. Втората Благородна Истина: има произход на страданието, самудая, което е вкопчването в желанието; то трябва да бъде пуснато; то е пуснато. Третата Благородна Истина: има преустановяване, нирода; трябва да бъде осъществено; и после прозрението: преустановяването е осъществено. Четвъртата Благородна Истина: има Осморен Път, изход от страданието; той трябва да се развие; той е развит. Това е проникновено познание.  Когато си мислите: „Какво знае един арахант?”, това е то: той знае, че има страдание, той знае, че страданието трябва да бъде разбрано; арахантът знае произхода на страданието – желанието, той знае, че желанието трябва да бъде пуснато и знае, че то е пуснато, и т.н.

Това са 12-те прозрения. Това наричаме арахантство – познанието на този, който има тези прозрения.

Патичасамупада е едно подробно изследване на целия процес. Вкопчването в петте канди е проблемът. Петте канди са дамми – те трябва да се изучават и изследват. Те са такива, каквито са. Няма аз, те са нетрайни и като знаеш как стоят нещата, знаеш Дамма.

(*дамма означава „нещо” като част от вселената (т.е. не принадлежи на човек). Дамма се отнася до учението на Будата и до прозрението в Абсолютната Истина.)

И така, вкопчването в обусловения свят като аз се основава на делюзия или невежество (авиджа): илюзията на аза като петте канди. И заради това живеем живота си в невежество. Волевите дейности (санкарите) от това невежество интерпретират всичко с „Аз съм” и от вкопчването в желания; резултатът е джара-марана (остаряване и смърт). Ако аз възприемам тялото като аз, тогава „аз” остарява. Тази година моето тяло е 54-годишно, увисва и се сбръчква. И вярването, че „аз остарявам”, защото тялото остарява е форма на страдание, нали? Ако няма чувство на аз, няма и страдание. Има оценяване на стареенето. Няма чувство за нещо нередно от стареенето на тялото; на него това му е работата. Такава му е природата. То не е аз. Не е мое и прави това, което трябва да прави. Съвършено е, нали? Аз щях да се разстроя, ако се подмладявах. Представете си да изглеждах все по-млад. След 50 години пак щях да съм в пелените и пак трябваше да изтърпя всичко отначало.

Мисълта „аз остарявам” не е скръбна. Това е конвенционален начин за говорене за тялото. Но ако тялото е това, което мисля, че съм: „Аз съм тялото. Това е моето тяло.”, тогава невежеството обуславя санкара и всичко тръгва от това „Аз остарявам, искам да съм млад, искам да живея дълго, не ме наричай старец, млад нехранимайко!” Защо? Заради идентифицирането с тялото.

И после аз ще умра. „Това е морбидно, да не говорим за смъртта. Разбира се, ние всички ще умрем, но това е толкова далече.” Когато сте млади, мислите за смъртта като за нещо далечно – „да се радваме на живота”. Но когато някой, когото познаваме, умре, или пък ние се разминем на косъм, тогава смъртта може да е много плашеща. И всичко това е от привързването към идентифицирането „Аз съм това тяло”.

После, разбира се, идват всички схващания, чувства, спомени, предразсъдъци, които имаме (вейдана, саня, санкара).  И ние не само страдаме от идентифицирането с тялото, но и от привързването към красивото и към чувствата: „Аз искам само красивото, искам само приятното; не искам да виждам грозното; искам да има хубава музика, а не грозни звуци, и само благоухания…”

Привързваме се към схващания какъв трябва да е светът; към становища за Англия, Франция, САЩ. Привързванията към тези схващания и становища и перцепции формират поредицата вейдана-саня-санкара на петте канди. И ние се привързваме към всичко това от гледна точка на аза. „Това е моето схващане, каквото аз мисля, и каквото аз искам и не искам, как трябва да бъде и как не.” И получаваме скръб, терзания, отчаяние, депресия и тъга от тази илюзия за аза.

Прозрението във Втората Благородна Истина е, че това страдание има произход. То не е постоянно. Не абсолютно винаги нещо възниква. Надигането на дукка се дължи на вкопчването в желанието. Вие можете да видите желанието, защото то е дамма – надига се и отминава.

Можете да видите желанието, което възниква, за да търси красивото и приятното в чувствената сфера посредством очите, ушите, носа, езика, тялото и ума. Кама-тана е чувственото желание. Чувственото желание винаги иска някакво удоволствие или поне вълнуващо преживяване. Кама-тана: можете да го видите в движението ни, насочено към и сетивните удоволствия, както и вкопчването в тях.

Бава-тана е желанието да станем. То е свързано с искането да станем нещо. И тъй като ние не знаем кои сме, желанието ни е да постигнем или да станем нещо. В този свят живот бава-тана може да бъде много силно. Чувствате, че сте тук да станете просветлени и да постигнете нещо.  Всичко звучи много добре. Но дори желанието да станете просветлени може да дойде от авиджа – от себепредставата. „Аз ще стана просветлен. Ще стана първият американски арахант; писна ми от този свят, искам да стана просветлен, за да не се прераждам отново. Не искам отново да преживявам детството. Не ги искам тези работи. Искам да стана нещо такова, че да не трябва да се раждам отново.” Това може да е бава-тана/вибава-тана – те вярват ръка за ръка. За да станете нещо, трябва да се отървете от нещата, които не харесвате и не искате. „Ще се отърва от недостатъците си и искам да се отърва от лошите си навици и от желанията си.” И всичко това звучи много праведно. Недостатъците са лоши – отървете се от тях.

В светия живот има много вибава-тана. Можем да живеем този живот само за да се отървем от разни неща и за да станем нещо, като се отърваваме от нещо. Забележете, че Втората Благородна Истина е осъзнаването, че желанието трябва да бъде пуснато, да бъде оставено. Това не е отхвърляне на желанието, а разбиране; вие го пускате. Защото иначе е вибава-тана – желанието да се отървете от желанието. Познавайте го, наблюдавайте го, но не правете нищо от това. Ако изхождате от невежество, вашето желание казва: „Аз искам да стана просветлено същество и не бива да мисля така, не трябва да имам желанието да стана Буда; не трябва да искам да стана каквото и да е.” Всичко това може да е от невежеството, обуславящо менталните формации (авиджапачeя санкара). И тогава идва проникновеното познание: „Желанието трябва да се пусне.”

Всичко това звучи правилно в смисъл „че не трябва да се привързваме към нищо”, но то също може да идва от авиджапачея санкара. „Аз не бива да се привързвам към нищо.” всъщност е едно утвърждение на аза, като някой, който е привързан към нещо, а не бива да е така. Аз трябва да съм иначе. Това е капан на ума, не е истинско прозрение в кама-тана, бава-тана, вибава-тана. Разглеждайте „Какво е привързването?” Ако просто отхвърляте това и онова, това не е начин за справяне с проблема, нали? И всъщност вие не изследвате кама-тана, бава-тана и вибава-тана, така че няма да достигнете и до прозрението за пускането. Просто ще заемете позиция срещу привързването, което е друг вид привързването.

Затова обследвайте, надникнете в привързването. Това работи по един много по-неуловим и реалистичен начин от обикновеното формиране на мнение, че не бива да бъдете привързани към нищо.

Спомням си един психиатър, който живееше в Бангкок. Той имаше навика да взема ръчните часовници на пациентите си и когато те се разстройваха, да им казва: „Вие сте привързани към вашите часовници.” След което сваляше своя часовник и го хвърляше, за да докаже, че не е привързан към него. Та този психиатър ми се хвалеше с това. А аз му казах: „Всичко ти е убегнало. Ти си привързан към позицията, че си непривързан към часовника си.” Това не е пускане, нали? Просто да го хвърлиш и да кажеш „ти си привързан, аз не съм, ето че си изхвърлих часовника.” В това има много аз. „Вижте ме, аз не съм привързан към тези окаяни материални неща.” Човек може да изпита голяма гордост от това, че е непривързан. Посредством рефлексия ние виждаме привързването и не е нужно да се отърваваме от нещата, но не можем да се привържем към тях и можем да ги пуснем. Не като ги хвърляме, а като разбираме страданието от вкопчването.

Като разберете умиротворението от непривързването, от пускането, Втората Благородна Истина ще ви изведе до Третата. Когато пуснете нещо, осъзнавате, че няма привързване към петте канди. Има една будност, че желанието е пуснато. Тогава се надига прозрението в Третата Благородна Истина. Има преустановяване. Това преустановяване трябва да се осъществи.

С осъществяването на преустановяването започваме да забелязваме не-привързването. Малцина от нас са запознати с него. Обикновено сте осъзнати посредством привързването си към разни неща. Напълно заблуденото човешко същество се чувства живо посредством привързването и желанието. Съзерцавайте, че когато не сте уловени от привързване към петте канди, не се чувствате живи, вие сте никой. Невротичните проблеми карат хората да се чувстват интересни и живи. „Аз имам впечатляващи неврози от всякакви видове травми в детството.” И вече не съм Сумейдо Уриниращия, а Сумейдо Интересния Невротик, Сумейдо Мистика или Сумейдо Игумена – това са условия, към които можем да се привържем. Осъществяването на преустановяването ви позволява да накарате аза да спре, има пускане. Осъществяването на пускането е преустановяване, това, което се надига, се преустановява. И преустановяването е забелязано. Осъществено е.

Нашата практика е осъществяване на преустановяването. Тогава говорим за празнота: осъществяваме празен ум там, където няма аз. Няма усещане на ума, че е някой. Започнете ли да мислите за това като за „моя” ум, уловите ли тази мисъл, отново сте се заблудили. Но дори да имате „моя ум” и ако го видите като нещо, което се надига и отминава без вкопчване, то тогава той е само условие. Няма страдание, има умиротворение.

Когато няма аз, има мир. Когато има „аз” и „мое”, тогава няма мир. Тревогата, безпокойството, какво са те? Всичките идват от „мен” и „моето”. Когато пуснете, има преустановяване на „аз” и „моето”. Има мир, покой, яснота, безпристрастност, празнота.

Наблюдавам, че когато няма аз, няма привързване, тогава пътищата за свързване с другите са посредством метта (добрина), каруна (състрадание), мудита (съпричастна радост), упека (ведрина). Те не идват от аз или авиджа. Не е като да имате идеята, че „Аз трябва да имам повече метта към всички, защото имам твърде много омраза, а не бива. Трябва да изпитвам любяща добрина към всички същества. Трябва да изпитвам състрадание. Понякога ми се иска просто да убия всички. Трябва да изпитвам много метта, мудита, да съм мил и радостен и състрадатателен към хората. Трябва да съм и ведър.” Брама-вихарите, като идеи за един себелюбив човек, не се истинската практика. Желанието да стана някой, който има много метта и каруна и всички тези неща пак е бава-тана.

Но когато отпаднат идеите за аза, тогава е естественият начин на свързване с другите. Не ставате безучастен зомби посредством разбирането на Дамма. Пак имате връзка с другите, но посредством добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина, а не посредством омраза и заблуждение.

Какво показват неегоистичните човешки същества в обществото? Можете да обясните метта, мудита, каруна и упека като това, което се изразява чрез неегоистичните човешки същества. След което приложете това към нашата практика сега. Когато има виджа – знаене и ясно виждане – тогава това дава пълна възможност за практикуване на добрина, състрадание и останалите. Но това не съм аз,то не е мое, не е Сумейдо, преливащият от метта Аджан, Сумейдо Добряка за сметка на Сумейдо Уриниращия. В момента, в който Сумейдо-делюзиите отпаднат и се преустановят, се проявяват добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина. Затова човешкото състояние е голяма благословия – когато себепредставата отпадне, това което остава е една велика благословия.

Но тя не е аз. „Аз не съм велика благословия. Единственото, което мога да направя в това конвенционално „аз” е да пусна делюзията. Да бъда осъзнат и да не се привързвам към разни неща, да виждам ясно – това мога да направя. Това е практикуването на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път. Свежда се до това бдително, осъзнато и ясно виждане на нещата. Тогава каквото и да се случи, вече зависи от други неща. Няма нужда да обикалям и да се мъча да стана „Сумейдо Добряка”. Добрината може да се прояви посредством тази форма, ако няма делюзия; и това не е лично постижение или придобивка, просто така стоят нещата. Това е начинът, по който са устроени. Това е Дамма.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Advertisements

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІІІ: ФОРМАЦИИТЕ (СТРУКТУРИТЕ) НА АЗА

Авиджапачея санкара: това означава: „невежеството обуславя кармичната формация”, т.е., тялото и ума, както са дефинирани според петте канди. Това е, когато функционираме от позицията на невежеството, без да разбираме истината, и всичко, което преживяваме и правим, и казваме, и чувстваме е обусловено от това невежество. Абсолютно всичко.
Именно тук себепредставата е такава сляпа точка. Когато мислим за кармичните формации като „аз”, а не като „не-аз”, тогава всичко, което се случва, всичко, което се преживява, се отнася до усещането ни като личност, като физическо тяло. „Аз” като възприятие. Това е авиджапачея санкара.
Ако имате прозрението, че всички условие са нетрайни, всичката дамма е не-аз, тогава има знаене, или виджа, и истина или Дамма, а не невежество (авиджа) и навична камма (санкара). Има знаене на Дамма, на истината за това как стоят нещата. Тогава всичко останало следва в същия ред, всичко се вижда такова, каквото е. Няма изкривяване: съзнанието и петте агрегата и сетивният свят се виждат като Дамма, а не като аз.
И всъщност какво е страданието ви в живота? Защо страдате? Ако изследвате това, винаги ще проследите нещата до авиджапачея санкара. Имаме естественото страдание от гладуването, остаряването и разболяването, но всички те са поносими. Няма нищо, което да не можем да понесем. Болестта, старостта и смъртта са нещо, което винаги можем да понесем. Това не е истинско страдание. Но страданието е алчността, омразата и делюзията – заблудата, които произвеждаме чрез представата за себе си, приемайки нещата лично. Творенията и привързаностите към погрешни представи и предразсъдъци, и пристрастия и всички ужаси, за които сме отговорни, всички те могат да се проследят до авиджапакая санкара.
Не можем да очакваме кой знае какво подобрение, ако настояваме да сме невежи, уловени в себепредставата си. Дори да можем леко да подобрим условията си, като се опитваме да сме добри хора, докато има привързване към себепредставата, има заблуда. Така че дори доброто, което правим, идва от заблуждение. То не извежда никого от страданието му. Ако нямаме мъдрост, тогава често пъти, опитвайки се да сторим добро, само вредим и причиняваме всякакви проблеми, докато си мислим, че можем да казваме на другите какво е добро за тях.
Как стоят нещата в този момент? Тялото ви седи, нали? Можете да изпитвате разни неща – удоволствие, болка, горещина или студ, или каквото и да е друго. Така стоят нещата. В това няма аз, ние не създаваме аза. Когато насочим вниманието си към това как стоят нещата, можем да видим какво правим, когато създаваме „аз” или „мое” в този момент: какво мисля аз, какво искам аз, какво не искам аз, какво харесвам аз, какво не харесвам аз… Или можем да осъзнаем азовете, които създаваме у другите: моите мнения за вас. Аз много съм страдал от създаването на хора в ума си, не защото някой е бил действително груб с мен, а заради всичките неща, които си измислях за себе си и за другите хора. Страхът от това какво си мислят другите. Ревностите, завистта, алчността, чувството за собственост. Имах всякакви предразсъдъци и мнения за хората, за това какво ми замислят и всякакви подозрения какво действително искат. Това страдание идва от моделите, които създаваме за себе си и другите, за родителите си и за хората, които са най-близо до нас.
Какво е страданието? Наистина се запитайте какво е страданието във вашия живот? Вчера студените ветрове ме пронизваха, докато вървях в полето. Това страдание ли е? Аз бих могъл да го превърна в страдание. Мразя този студен вятър и не го харесвам  Но всъщност беше добре. Беше нещо, което напълно можех да понеса. Ако не го превръщах в нищо в ума си, си беше просто студен вятър, и толкова. Но можем да похабим куп време в „Амаравати”, създавайки отношения към монаси, монахини и миряни. Можете да превърнете старшите сестри в големи чудовища, нали? Можем да имаме силни емоции към старшите тук. Ако сме в старша позиция, можем доста да се привържем към нея. „Аз съм старши за теб. Ти си просто един нов монах. Ще правиш така. Аз съм шефът.” Така можем да се сътворим като старши монаси. Но ние не сме тук да създаваме камма, базирана на невежество. Условностите, които имаме, са просто целесъобразни способи. Те са опростявания, морални и обществени спогодби, които да направят живота лек, неусложнен, и да ни позволят да разглеждаме отношенията с хората, посочени по-горе – старшите, равните на нас и младшите.
Будата казал: „Представата, че всички са равни, е делюзия.” „Аз превъзхождам всички е делюзия.” Аз съм по-нисш” е делюзия. „Аз съм” е делюзия, ако тази идентичност се базира на невежество. Но когато има виджа, тогава „Аз съм” е само конвенционална реалност. Просто е начин на изказ: „Аз съм гладен” или „Аз съм Сумейдо Бикху” – но не е личност.
(Напр. Сутта Нипата 860: „Приключил със завистта и алчността, мъдрецът не говори за висш, нисш или равен.”)
Когато има авиджа, това обуславя санкара (или санкарите), които обуславят съзнанието, или виняна. Съзнанието обуславя менталността и материалната реалност (нама-рупа), което обуславя сетивните основи (салаятана), което обуславя контакта (фаса), което обуславя чувството (вейдана). Когато невежеството е първичното условие, всичките следващи са повлияни от това. Сензорният свят, тялото и умът са обвързани от понятия като „аз” и „мое”. Това е себепредставата – сакаядити. За разлика от браманизма, където се говори за Атман, или „по-висше аз”, за Единия, когато Буда говори за аза, то е в контекста на привързването към петте канди – тяло, чувство, възприятия, воля (ментални формации) и съзнание. Привързаността към тях, невежеството, обуславя камичните формации. Всичко това създава чувство за аз.
Тази себепредстава започва да укрепва, когато сте на 6-7 години. Тръгвате на училище, там се надпреварвате, сравнявате се, и това силно чувство на аз започва да се обуславя в ума ви. Спомням си първите 5-6 години от живота си като вълшебни, и после, след шестата, седмата година започна да става все по-лошо. Преди това не съществуваше някакво особено усещане за аз.
В страна като САЩ – която си е много хубава страна – се набляга на представата за аз. В тази страна няма някакво страхотно количество мъдрост и личностната представа е доста доминираща тема. „Аз съм индивид. Аз имам права. Аз мога да правя каквото искам. Ти не можеш да ми кажеш какво да правя. За какъв се мислиш ти? Аз съм не по-малко добър. Разкарай ми се от врата.” Американците егалитаристи имат своите силни индивидуалистични привързвания към това да са индивиди с възхитително излъчване, истински характери, „добри човеци”. Това е американското наблягане на личностно ниво. Да си „добър човек” е добре, няма нищо лошо, но като авиджапакая санкара може да донесе само страдание. Когато има невежество и себепредстава, „добрият човек” винаги ще страда.
Авиджа обуславя санкара, която обуславя съзнанието, което обуславя менталност-материална реалност, която обуславя шестте сетива, които обуславят контакта и после чувството и после чувството обуславя желанието – връзката вейдана-тана. Можете да забележите, че ако сте уловени в привързването към личностната представа за аз, тогава ще има желание (тана), вкопчване (упадана) и ставане (бава). И вие ще се изгубите в този модел, защото когато в този момент има невежество, то се отразява на всичко – на съзнание, сетива и сетивни обекти, на чувството, а после идва и желанието. „Аз искам нещо.” „Аз искам да съм щастлив.” „Аз искам да стана.” „Аз искам да се отърва.” „Аз искам”!
Изследвайте желанието, действително опознайте какво е. По мои собствени разсъждения, аз винаги го виждам като енергия, която се стреми към нещо, дали ще е неспокойна или разпръсната или стремяща се към нещо определено. Има едно силно желание да се отървем от нещата, които не харесваме, възможно най-бързо. Ние искаме да имаме това, което желаем, тутакси, и да се отървем от това, което не харесваме, пак тутакси. В нашето общество вече не ценим търпението. Искаме ефикасност. Всичко изглежда добре и после се случва нещо и обърква всичко, и вие трябва незабавно да го разчистите, защото не искаме препятствия или затруднения, или нещо неприятно. Искаме бързо да се отървем и затова сме много нетърпеливи и можем да станем много разстроени и раздразнени поради това желание да се отървем, от тази вибава-тана.
Желанието да станем, амбицията, бава-тана, често е мотивация в религиозния живот – искаме да станем просветлени същества. Така че бава-тана и вибава-тана трябва да се изучават и изследват.
Вие можете да ги разглеждате, можете да слушате тези желания: „Искам да стана просветлен.” „Искам да имам самади. Искам да направя възможно най-много от този семинар, за да постигна нещо или да израсна.” Или искате да се отървете от разни неща: „Надявам се на този семинар да се отърва от всичката похот и гняв. Надявам се да се отърва от ревността, та повече да не ревнувам. На този семинар ще работя върху ревността. Ще работя върху съмнението и страха – ако до края на този семинар се отърва от страха, вече няма да ми остане страх, защото ще се отърва от него и ще го унищожа.” Това е вибава-тана! „В мен има нещо сбъркано и аз трябва да го оправя. Трябва да стана нещо друго, като се отърва от тези лоши неща, от тези погрешни качества у себе си.” Това са всичките „Аз съм” и „Аз-и-мое”.
Камма-тана е доста очевидна – това е желанието за приятни сетивни преживявания. Тези форми на желание трябва да се познават и разбират. Капанът е, че ние имаме склонността да си мислим, че Буда ни учи да се отърваваме от желанията. Така някои хора тълкуват будизма. Но това е неправилно: Буда ни учел как да разглеждаме и разбираме желанието, така че да не се вкопчваме в него! Това не е казване да се отървем от желанието, а истински да го разбираме, така че да не може да ни заблуди. Желанието да се отървем от желания пак е желание, не е разглеждане на желанието. С това желание вие просто се вкопчвате в схващането, че не трябва да имате желания и че трябва да се отървете от тях. Но разбирайки Обусловеното Възникване, ние виждаме тана като Дамма, а не като аз – разглеждате тана, желанието, като това, което се надига и отминава. Това е Дамма, нали? За 22 години на внимателно наблюдение не съм намерил нито едно желание, което да се надига и да продължава да се надига. Ако някой от вас намери, моля ви, кажете ми.
Камма-тана е сравнително груба и сравнително очевидна – Аз искам да ям нещо. Или сексуалните желания. Но вибава-тана може да е много неуловима и праведна, и значима. И човек може да се заблуди от това праведно качество. Желанието да се отървем от злото може да изглежда правилно. Ние действително можем да посветим живота си на това да се отървем от злото на този свят и да станем фанатични. И това можете да го видите в съвременните социални проблеми. Има ги онези изродени тенденции в обществото, които отиват в сексуални отклонения и наркотици, както и онези много праведни форми на фундаменталисти, които заклеймяват изроденото, разпасаното, неморалното поведение на един елемент от обществото. Но ние наблюдаваме самото желание от грубите форми на искането и похотта до праведната страст на „искам да убия и унищожа тези изродени същества!”
Съзерцавайте това като нещо в ума си. Аз съм виждал и двете тенденции у себе си. И аз мога да бъда привлечен към сетивни удоволствия. И също мога да бъда суров и праведен и критичен към другите и себе си. Бава-тана може да е нещо много сладко, когато го правите за доброто на другите. Не е просто да искам да постигна нещо, за да кажа, че съм постигнал нещо. Има една бава-тана на искане, защото чувствате, че бихте искали да помогнете на всички останали. Още го има „Аз съм”. „Аз искам да стана просветлен и тогава наистина ще помогна на всички други и искам да стана някой, който не е егоистичен, а работи изцяло за доброто на всички чувстващи същества.” Това е много алтруистично, нали? Красиво е и вдъхновяващо, но може и да е бава-тана, ако идва от авиджапакая санкара.
Когато наблюдаваме ясно, с виджа, и виждаме Дамма, тогава няма никой, който да става нещо или да постига, или да се посвещава. Нещата са такива, каквито са. Доброто е сторено, а от лошото се въздържаме в деяния и реч. Има правене на добро. Какво друго остава в живота освен да сме добродетелни? Не е ли това красотата в човешкия ни род? Това, което е истински радостно и прекрасно в човека, като такъв, е способността ни да бъдем добродетелни. Не мога да се сетя за друго, което да правим! Човешкият опит е за добродетел и добруване и за въздържане от вършене на лоши и вредни неща на нас и околните. Не мога да се сетя за друго, по-стойностно, за правене!

Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho