Хората често смятат, че съзерцанието е същото като мисленето за нещо. Но когато аз използвам думата, тя по-скоро означава „съзерцаване на това какво е съществуващото положение”. Ако се чувствате ядосани или изпълнени с неприязън, съзерцавайте това чувство. Това не означава, че трябва да се опитате да разберете защо или откъде се е появило това чувство, а просто да го наблюдавате какво е. Оставете го да бъде (let it be) и наблюдавайте какво е усещането за него като преживяване в настоящия момент.

Трите характеристики на нетрайността (анича), неудовлетворителността (дукка) и без-азовостта (анатта) са водещите насоки. Не в смисъл да си повтаряте, че гневът е нетраен, неудовлетворителен и без аз или да проектирате тези идеи върху преживяването, а да видите нетрайността и да я съзерцавате. Спомням си едно наблюдение на минаването на времето – как слънцето изгрява и залязва – и използването на нетрайността като обект за съзерцание за деня или за няколко дни поред. Ние можем да забележим визуалната промяна и звука. Когато някой самолет прелети или някой каже нещо, например, ние ясно осъзнаваме как звукът е много категорично нетраен, отлитащ, ефимерен. А вкусът и докосването – те трайни ли са? Не!

Съзерцавайте доволството и признателността. Това не означава задължително да сте доволни и признателни. Не казвам, че трябва да изпитвате тези емоции. По-скоро ви окуражавам да водите такъв живот, в който този тип чувства се пораждат у вас; вие ги култивирате. В монашеския живот ние умишлено култивираме доволство. То не идва толкова естествено. Много пъти сме недоволни от всичко. Но чрез съзерцание на недоволството и страданието, което идва от вечното оплакване и искане на нещо по-добро, вие виждате страданието от тези негативни ментални състояния.

Като просещи монаси, ние можем да съзерцаваме факта, че животът ни зависи от добрината на другите. Това, всъщност, е едно от монашеските съзерцания и е някак хубаво за един монах или монахиня да си го припомнят във всеки ден от живота си. Можем да съзерцаваме и всички добри деяния в голям или малък мащаб. Помислете за всички добри неща, които са направили съзнателните същества днес. Това е друго съзерцание, което ни помага да мислим положително за добрината на човечеството.

Преди година водих ритрийт в една чаена градина в Дарджилинг. Една чудесна къща за гости беше построена наскоро и аз бях първият гост; цялата беше за мен. Имаше телевизор във всекидневната и управителят го беше включил, така че единственото, което можеше да се гледа бяха международните новини на Би Би Си. Това беше по времето, когато Пол Пот беше умрял в Камбоджа. В деня, в който кремираха трупа му, аз го гледах по телевизията. Бил съм в Камбоджа през 1997 година за около месец като поканен гост на Сангараджата. Проведох няколко ритрийта в Пхном Пен и срещнах всякакви хора. Отнесоха са с мен като с ВИП персона. Водиха ме в Ангкор Уат и в курортния град на брега. Но освен тези неща, посетих музеи, в които имаше черепи от „Полетата на смъртта”, както и едно училище, в което са измъчвали хора. По стените имаше снимки, които навяваха злокобни и потискащи картини в ума, сцени на жестокост на хора, наслаждаващи се на изтезанията, отлагащи смъртта, за да е по-продължителна, мъчителна, ужасяваща и агонизираща. Не беше като да са застреляли някого в главата. Червените кхмери наистина са обичали да карат хората да страдат, като са удължавали страданието възможно най-много.

Тези картини са в ума ми от ужаса по Полетата на смъртта в Камбоджа и разбира се, Пол Пот е символът на всичко това, демон, който всеки възприема като едно от големите чудовища на този век – Хитлер, Сталин и Пол Пот! По това време се занимавах с една практика на „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена”. Това съзерцавах на ритрийта в Дарджилинг. Но това, което видях по телевизията, беше трупът на Пол Пот, захвърлен да изгори като боклук. Този стар човек, когото всички мразеха – червените кхмери се бяха обърнали срещу него, жена му и дъщеря му не присъстваха на погребението. Имаше само двама въоръжени стражи. Той беше умрял близо до тайландската граница. Запалиха огън от някакви гуми, хвърлиха тялото му отгоре, хвърлиха стар дюшек, на който беше умрял и бамбуков стол, на който беше седял, и тази грамада от боклук просто изгоря. Човек по-скоро изпитваше радост от мрачния край на едно ужасно чудовище, а не от „неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателните същества от безначални времена”. Забелязах тази тенденция да чувствам: „Той си го заслужаваше! Отмъщение! Дори това беше добро за него. Трябваше да умре по ужасен начин, за да си го получи!” Всъщност не се чувствах така, но можех да разбера този тип отмъстителни тенденции за възмездие на човешкия ум, този тип емоции. Мислех си: „Сигурно сега всички си мислят „Отървахме се от това старо чудовище” и сигурно никой не си мисли нищо положително за Пол Пот.” Тогава умишлено се опитах да мисля другояче. „Със сигурност Пол Пот е имал мигове на добрина в живота си. Имал е куче. Бил е добър към жена си, към дъщеря си. Като малък, е бил е момче при олтара.” И започнах да се опитвам да се радвам на добрите деяния на Пол Пот, просто като упражнение за съзерцание.

Представата за Пол Пот е, че той е бил чудовище, но никой не е изцяло лош – никой! Хитлер и Сталин също трябва да са имали добри деяния. Това че правят ужасни неща, не означава, че са изцяло и само зли и никога не правят нищо добро. Съзерцавайки това, започнах да се радвам на добрите деяния, на неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена. И си казах: „Може би съм единственият човек на тази планета, който в момента се радва на добрите деяния на Пол Пот.” Знам, че някои хора много ще ми се ядосат, че му приписвам възможността да е извършил дори един акт на добрина в даден момент в живота му, като погалване на кучето или купуване на нова рокля за жена му. Но това е възможно!

Съзерцаването на тези малки неща – дори да изглеждат тривиални – е едно упражнение в съзнателното ви информиране на себе си за радостта от добрината на човечеството. Забелязах, че това упражнение неутрализира тенденцията у мен да отдавам прекалена важност на лошите деяния на човечеството, включително на моите собствени. Забелязал съм, че много ме бива в отдаването на прекалено значение на грешките и глупостите, които правя, както и на недостатъците и слабостите, които имам. Много се вбесявам от това! Но съм склонен почти да се откажа от всяко добро в живота ми. Нали разбирате, „Е, и какво?! Защо правя това? Не знам, но така става.”

Забелязвам това и във сангата (монасите и монахините) тук, в Англия. Има такъв голям интерес в това какво не е наред в сангата, че понякога доброто напълно се пренебрегва като нереалистично или просто се отрича. Отношението, че нещо не е наред или че има голяма липса, или че има истински проблем, който трябва да се реши, е доста често срещано в монашеските среди. Не го казвам просто за да отричаме, ако има нещо нередно, или да казваме, че всичко е идеално, но този подход създава атмосфера на тревожност, едно непрекъснато, прикрито чувство, че нещо не е наред и че трябва да провеждаме повече срещи, повече дискусии и да се опитаме да разберем какво е то. Ние сме правили това и изглежда, че то само влошава нещата. Може би проблемът е в допускането, че изобщо има нещо, което не е наред, със съответното отдаване на прекалено значение и внимание.

В тази „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена” аз се радвам на същите такива добри деяния на нашата санга тук, в Англия, още от нейното начало. Така по-добре ли е? Това е съзерцание, което не се основава на идеалистично мислене или фантазия, а на познаването на доброто в сърцата ни, на знаенето, че искаме да бъдем добри. Повечето хора, които познавам,  наистина искат да са добри, дори да не са. Просто понякога са улавяни в обиди и отношения, и навици, които ги карат да правят вредящи и безчестни неща. Стремежът да бъдем добри е общ за всички ни. Не мисля, че съм срещал човешко същество, което мога да кажа, че е изцяло лошо и не е имало стремеж за някаква добра постъпка. Помненето на това и изкарването му във фокуса на ума не е инфлация на егото, а честност за това как стоят нещата.

Една практика, която имаме в манастира, е да споделяме благословиите в живота си. В будизма не вършим неща с егоистични цели, макар и да седим тук и може би да си мислим: „Аз ще стана просветлен! Не знам вие какво правите, но аз ще се пробудя!” Това звучи много егоистично, но после ние споделяме благословията от нашата практика с другите. Има едно хубаво песнопение, което пеем в края на деня и с което споделяме благословиите, доброто и практиката в нашия живот с всички чувстващи същества. От будистка гледна точка всички чувстващи същества включват демоните, ангелите, чудовищата и светците, видимите и невидимите сили, родените, неродените и т.н. Това е толкова всеобхващащо, че не можете да изключите никого; дори споделяме благословиите от живота ни с бога на смъртта. Кой би помислил да направи това? Това ни помага да приемем, че животите на всички ни са взаимно зависими; ние не сме просто изолирани единици, функциониращи по начин, който не се отразява на никого другиго.

Преди да започна да медитирам, бях възпитан да бъда този независим, свободен индивид – такива бяха идеалите – и това ме оставяше с впечатлението, че „Моят живот си е моя работа, не твоя! И какво правя аз с живота си е моя работа, не твоя. Ако искам да си съсипя живота, това си е моя работа. Ти не се тревожи. Гледай си твоята работа. Гледай си твоя живот.” Но ефектът от този подход беше, че когато достигнах 30-те, вече страдах от хронична самота. Не че нямах никакви приятели, но и така, пак бях самотен. Самотата идваше от липсата на свързване, просто жънех резултата от този „индивидуален, независим свободен дух”, който казваше „Моят живот си е моя работа, не твоя. Гледай си твоята работа!” Чрез медитация постепенно видях как емоционално съм се откъснал от останалия свят с моите идеи за независимост и индивидуализъм.  От една страна е забавно, когато си млад да се наслаждаваш на свободата от отстояването на себе си, от това да не те е грижа какво мислят другите, от това да си мислиш, че няма значение какво „аз правя, защото на никого няма да навреди! Ако навреди на мен, готов съм да си го понеса!” Но сега не бих мислил по този начин, защото виждам, че си въздействаме едни на други, независимо дали имаме такова намерение или не.

Тази сфера, в която сме, е много чувствителна. Всичко на тази  планета е сетивно преживяване, виждане, чуване, мирисане, вкусване, докосване; всичко е свързано с това как ни въздействат нещата. Дори тонът на нечий глас или думите, които използва, са неща, които чувстваме. Някой ми разказваше за някакво гневно обаждане, което преживял. Гневът, който чул от другата страна, проникнал  във всяка клетка на тялото му. Не било защото човекът бил важен за него, а от силата на гнева му. Това е чувствителност, нали? Можете да рационализирате и да кажете: Това си е негово страдание.” И да се опитате да го премахнете, без да чувствате нищо. Да бъдем чувствителни е доста плашещо, нали? Да сме чувствителни означава да сме обект на толкова много неща, които се случват, че трябва да развием начини да се защитаваме.

Друго мислене от моето поколение беше, че мъжете не са чувствителни. „Жените са чувствителни, но мъжете не са. Ние не чувстваме. Ние сме твърди. Мъжете не плачат като жените.” Имаше някакви такива послания към децата: „Мъжете не плачат. Това е признак за слабост. Чувстването е признак за слабост.” Спомням си, че в армията бяхме развили една мачо броня – „Нищо не ме трогва. От нищо не ме е страх.” Излизаш на бойното поле, отвътре се тресеш от страх, докато казваш „От нищо не ме е страх!” Това е маската, която слагаш за пред обществото. Това е начин да се защитиш.

Но в медитацията вие изцяло отваряте вратите на своята пълна чувствителност. Как трябва да се интерпретира чувствителността? Будата учел да я разглеждаме от гледна точка на дамма (истината), а не от гледна точка на аза. Да сме чувствителни като личност – един вид, „аз съм това тяло” – е да мислим от позицията на „това съм аз с моите емоции, моите чувства, моите мисли, моите спомени, моите очи, уши, нос, език и т.н. Всичко това е мое!” И после ставам особено уплашен от това чувствително състояние. Мисълта, че тази взаимозависимост и чувствителност са всеобхващащи, изглежда поразителна, докато съзерцавате живота. Иска ви се да потърсите място, в което да се защитите, крепост, малка пещера с табели „Не ме безпокойте” и „Непознатите да се махат!” Иска ви се да ограничите сетивните въздействия и чуждите влияния. Можем да станем параноични и да мислим за някакви влияния на някаква „чужда сила”. Можем да започнем да разсъждаваме за духове, призраци, създания от други планети, всякакви неща от отвъдното, които могат да „ме” наранят по някакъв начин. Възможно е да си създадем цяла армия от опасности в ума за това какво има „отвъд” във вселената, в тъмното, да станем параноични и наплашени.

Ако животът ни се интерпретира от позицията на „аз”, имаме много основания за тревоги. Тялото лесно може да се повреди, чувствата ни лесно могат да бъдат наранени – някой ще ни обиди, ще ни подиграе или ще ни унизи. Това са общи човешки преживявания, които всички мразим и не искаме в живота си. А как интерпретираме чувствителността през призмата на мъдростта? Посланието на Будата е да го правим от гледна точка на дамма, на начина, по който стоят нещата – чувствителността е такава. Съзерцаваме удоволствието, болката и неутралното чувство (вейдана). Разглеждаме какво са, какво са щастието и страданието, какво е самообладанието, какво е тишината, какво е шумът, какво е раздразнението и т.н. Отваряме се за тези неща, а не се опитваме да се защитим от усещането им. Обръщаме се към тях с намерението да разберем чувствителността и вече да не си създаваме страдание покрай тези чувствителни състояния. Освобождаваме се, като ставаме напълно отворени и чувствителни; ето там не създаваме страдание. Не създаваме страдание от невежество или от страх и желание. Това чувство на приемане, отваряне, приветстване е от гледна точка на даммата, а не от позицията на „аз”, „моето” и „себе си”.

Културално, ние сме обусловени да интерпретираме преживяването посредством себепредствата, от гледната точка на аз, посредством личното преживяване – „моят живот”, „моите чувства”, „моето тяло”. А сега го съзерцаваме от гледната точка на дамма, която е: „Има го това чувство; има удоволствие; има болка; има страдание; има щастие; има мир; има война и т.н. Но те трябва да се разберат посредством приемане и обгръщане, а не посредством съпротива от страх и невежество. И нашата човешка карма е такава, че сме на място, където можем да направим това, защото човешкият ум е рефлективен ум, буда ум. Като говорим за това как стоят нещата, всеки от нас е в точката, където има и обусловено, и необусловено. Т. С. Елиът пише, че „улавянето на точката на пресичане на безвремието с времето е заниманието на светеца.” Да уловим, да познаем точката на пресичане на безвремието с времето – това е „тук и сега” за всеки един от нас. Не ми вярвайте! Съзерцавайте го. Ние можем да видим времето и безвремието от където сме в този момент, защото сме съзнателна единица във вселената. Има я тази независима съзнателна единица. Ние не сме слети с необусловеното от гледна точка на физическото, съзнателното тяло. Това конкретно нещо е съзнателна единица във вселената;  не от личностна гледна точка „аз съм една съзнателна единица във вселената”, а такова каквото е, нали?

Ние можем да отдадем цялото си внимание на тази времева сфера, на този обусловена реалност. Това прави материализмът. Винаги сортира, преподрежда шезлонгите на палубата на „Титаник”, опитвайки се да създаде съвършени общества от идеи, перфектни социалистически системи – комунистически системи, демократични общества, общи икономически пазари. Ние можем да създадем идеалните общества с умовете си, базирани на най-висши принципи, на най-висш морал, с най-доброто от най-доброто. Но през призмата на съществуванието, животът никога не е такъв – друг е, променящ се. Вземате нещо ново, например. И какво прави то? Просто остарява! Този храм тук – ето, построили сме го, на 4 юли ще достигне върха си. Ето го завършен, в най-върхова форма, един нов храм, цялостен. И какво ще направи? Просто ще остарее, нали?

Спомням си, когато създадохме Читхърст. На предния вход на къщата пишеше 1862 г. – сигурно тогава е била построена. 1862! За един англичанин това не е много, но за един американец определено е. 1962 – тогава се е вихрила Гражданската война в Съединените Щати. Ейбрахам Линклън е бил президент, а този добре поставен човек е решил да си построи тази хубава къща, използвайки добри материали в Англия. Беше много добре построена. По времето, когато ние се нанесохме, вече се рушеше и трябваше да се махнем част от рушащите се части, но беше строена от камък. Камъкът носи това чувство за дълготрайност. Аз съм от Сиатъл на северозапад, където всички къщи са дървени. Рядко се срещат каменни или дори тухлени къщи. Когато дойдох в Англия, се възхитих на толкова тухли, на безкрайното разнообразие от тухли, което има тук, и всичко е тухлено. Когато заведохме Аджан Ча в Единбург, той се огледа и каза: „Това  е каменен град!”

Камъните и тухлите изглеждат малко по-трайни от дървото, но къщата „Читхърст” беше готова да се срути от сухо загниване след 120 години. Беше много интересно да влезеш вътре. Сещах се за къщата на г-ца Хавишам от „Големите очаквания” – всичко се разпадаше. Беше строена да остане, но дори каменните къщи остаряват. Строиш я, боядисваш я, правиш я да изглежда много прекрасна, каниш всичките си приятели и всички казват: „О, не е ли красива?” А тя какво прави? Започва да старее. За да я поддържаш същата, трябва непрекъснато да я поправяш и боядисваш и колкото и да се стараеш, в нейната природа е да се разпадне. Така стоят нещата.

Толкова много от енергията на този век е похабена в опити да се създадат постоянни, идеални условия; Изпълнена с идеи за социализъм, единение, комунизъм… Сега демокрацията е голямата работа – този труд за създаване на справедливи системи, в което няма лошо. Аз не съм против. Но когато цялото ни внимание е насочено към подреждане на нещата на обусловено ниво – ние само това виждаме, не виждаме как е устроен светът. И съответно, в много отношения сме разочаровани от живота, защото колкото и да се мъчим да отдаваме живота си за добри каузи, накрая това няма особено голямо значение.

Наблюдаването на природата на страданието е първата благородна истина; втората благородна истина е причината за страданието; ние осъществяваме преустановяване на страданието; и това е осъществяването на необусловената реалност, към която можем да се обърнем. Можем да забележим и да се събудим за безсмъртната реалност, която е безгранична, безвремева, неизмерима, без желания. Будата учел не да отхвърляме обусловената реалност, не да казваме: „Вече няма да имам нищо общо с нея. Ще обръщам внимание само на необусловеното.” Истината е, че не можем да го направим заради условията – тялото и кармата, които имаме – са толкова силни. Как тогава съотнасяме обусловено към необусловеното? Разглеждаме го каквото е, като му отдаваме внимание – това е.

Обусловената реалност е нетрайна (анича), неудовлетворителна (дука) и без-азова (анатта). Необусловената е… когато умът спре. Не е нетрайна, не е неудовлетворителна, нито е без-азова. Не е и унищожение или мъртва в смисъл на празна пустота на нищото. Тя е чистата и интелигентна основа, която съдържа условията, които се надигат и отминават. И особената възможност, която имаме ние, като индивидуални човешки единици, е да осъзнаем това за себе си, да го знаем. Това е нещо, което можем да докажем, да го познаем пряко чрез интуитивна яснота. На езика на будизма ние работим на това ниво на вкопчване в условия и пускането им. Осъществяваме не-вкопчване, не-аз (анатта) и липса на желания. Научаваме се да нямаме желания посредством желанието, не-азовостта научаваме посредством аз-а и умиротворението от не-вкопчването посредством вкопчването. Този рефлективен, съзерцателен, интуитивен начин за изследване на чувствителното преживяване, в което сме, се случва посредством това, което наричат „осъществяване”. Когато няма вкопчване, няма желание, няма аз, какво остава? Усещането е такова. Дишането е такова. Тялото е такова. Звукът на тишината е такъв. И вие се научавате да се отпускате в тях. Не се вкопчвате, не се идентифицирате, просто приемате – това е то. Вие сте в настоящето и вече не се опитвате да получите нещо или да се отървете от нещо, просто се учите да се отпускате и да обитавате чистото внимание и чистата яснота.

Тогава отношението ви към обусловената реалност е на любяща добрина (метта), на състрадание (каруна), на алтруистична и съчувстваща радост (мудита) и на уравовесеността  (упека) – четирите Брама-вихари.  Реакцията към страданието на другите е състрадание от чистотата на ума; не „аз” изпитвам съжаление към хората, които страдат; това не е лично. Това е естествена реакция от мъдрост и чистота. Вие разбирате страданието и съчувствието ви е емпатично; не е покровителстващо. А алтруистичната и съчувстваща радост се къпе в неизмеримо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначалното време (мудита). Това идва от чистотата на ума; вече не е лична емоция. Откривате, че в празнотата на ума има много радост от живота. Аз си създавам много радост в живота, каквато не съм имал преди. И тази радост не е някакво изфабрикувано състояние, което съм си измислил; тя съществува, когато ги има тази яснота и отпускане. Понякога самата красота от живота като опитност е такава радост. И после идва уравновесеността  (упека) – чувството за баланс и ведрина, което е съвсем естествено в тази точка на пресичане на безвремието с времето.

Предлагам ви това за рефлексия и окуражение да практикувате, осланяйки се на себе си, на интуитивната си яснота, за да осъществите истината и това не е просто сантимент или идеализъм. Посочвам ви осъществяването на реалността, начина, по който стоят нещата, и това трябва да се изпита индивидуално. Не мога да го направя вместо вас. Вие трябва да го осъществите.