Архив

Tag Archives: арахант

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ V: ПУСКАНЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Lotus

Lotus (Photo credit: ROSS HONG KONG)

Надигането на дукка е поради вкопчване в желанията. И прозрението е, че има произход, или възникване, и че желанието трябва да бъде пуснато. Това е Втората Благородна Истина; проникновеното познание за пускането.

Някои хора смятат, че всичко, на което уча, е  – „каквото и да се случи, пусни го.” Но учението включва истинско разследване на страданието; прозрението за пускането се появява в следствие на това разбиране. Така че „пускането” – „letting go” не идва от желанието да се отървем от страданието – това не е пускане, нали?

Вибава-тана, или желанието да се отървеш, е много неуловимо, но желанието да се отървем от нашите недостатъци е друг вид желание. Пускането не е отърваване или да захвърлим с омраза. Пускането означава да можеш да бъдеш с това, което е неприятно, без да тънеш в омраза – защото омразата е привързване. Ако изпитвате много омраза, пак ще сте привързани. Страх, омраза – всичко това е вкопчване и прилепяне.

Безпристрастието е приемане и осъзнаване на нещата, каквито са, без да създаваме каквото и да е било, пускайки омразата към това, което е грозно или неприятно. Така че пускането не е просто хитра фраза за подминаване на това или онова, а е дълбоко прозрение в природата на нещата. Пускането съответно е способност да понесеш нещо неприятно, без да бъдеш уловен в гняв или омраза. Безпристрастието не е депресия.

Колко от вас подминават или отказват да приемат неприятните функции на телата си? Човешкото тяло има някои определени функции, които не са красиви и които във възпитаното общество не се споменават. Използваме какви ли не евфемизми и начини любезно да се извиним в подходящия момент, защото човек не иска представата за него да се свързва с тези функции. Иска ни се присъствието ни или образът да се свързват с нещо приятно или интересно, или привлекателно. Искаме да ни снимат сред цветя, в приятна обстановка, не в тоалетната. Искаме да маскираме естествените процеси в живота, да скрием бръчките, да боядисаме косата си, да направим всичко, за да изглеждаме по-млади – защото остаряването не е привлекателно.

Остарявайки, ние губим това, което е красиво и привлекателно. Нашата рефлексия е да сме действително будни за болестите и смъртта, за привлекателното и непривлекателното: за начина, по който стоят нещата в тази сфера на сензорно съзнание. Бидейки същество със сетивни органи, които влизат в контакт с обекти – които могат да са всякакви – от най-красивите и приятните до най-противните и грозните – ние изпитваме чувства. Чувството (вейдана) налага дуализма на приятното, болезненото и неутралното; това е приложимо за всички сетива: вкус, допир, зрение, слух, обоняние и мисъл.

И така вейдана – аз използвам тази конкретна дума, тази канда, като концепцията за всичко привлекателно и отблъскващо. Ние изпитваме вейдана, будни сме за приятното, болезненото, красивото, грозното, неутралното посредством тялото или каквото чуваме, миришем, вкусваме, докосваме или мислим. Дори спомените могат да бъдат привлекателни. Можем да имаме спомени, които са приятни, неприятни или неутрални. И ако сме невнимателни и функционираме от авиджа, от представата за себе си, от неоспоримото предположение, че аз „съм”, привлекателното, непривлекателното и неутралното се интерпретират с желание. Аз искам красивото, искам приятното, искам да съм щастлив и успяващ. Искам да ме възхваляват, искам да ме ценят, искам да ме обичат. Не искам да бъда преследван, нещастен, болен, унижаван или критикуван. Не искам грозни неща наоколо. Не искам да гледам грозното, да бъда близо до неприятното.

Разгледайте функциите на тялото. Всички знаем, че тези функции са част от природата ни, но не искаме да мислим за тях като за мои. Аз искам да уринирам, но никой не иска да остане в историята като Сумейдо Уриниращия. Сумейдо, игуменът на „Амаравати” – това може. Когато си пиша автобиографията, тя ще е пълна с неща като факта, че съм бил ученик на Аджан Ча, колко чувствителен съм бил като малък, невинен и чист – може би малко пакостлив от време на време, защото не искам да ме възприемат като ангелче. Но в повечето биографии неприятните функции на тялото просто се пропускат. Ние няма да се впускаме в разсъждения, че трябва да се идентифицираме с тези функции, просто ще отбележим тенденцията, че не искаме да се занимаваме с тях или да обръщаме внимание и да наблюдаваме това, което е част от живота ти – нещата, каквито са.

В осъзнатостта ние отваряме умовете си за това, за целия живот, който включва красивото, грозното, приятното, болезненото и неутралното. В нашата рефлексия върху патичасамупада ние я виждаме свързана с Втората Благородна Истина.

Тук поредицата тана-упадана-бава е най-полезна като средство за разследване на вкопчването ( привързването).

Вкопчването в този смисъл означава вкопчване поради привличане или поради омраза – в опит за отърваване. Вкопчването с омразата е отблъскване; бягането е упадана, както и опитът да уловим красивото, да го притежаваме и задържим. Гоненето на желаното, опитите за отърваване от нежеланото.

Колкото повече съзерцаваме и изследваме упадана, толкова повече се надига прозрението: че желанието трябва да бъде пуснато. Във Втората Благородна Истина е обяснено, че страданието се надига, то трябва да бъде пуснато и после, посредством практиката на пускане и разбирането на това какво е пускането, достигаме до третото прозрение в Благородната Истина: желанието е пуснато: ние вече познаваме пускането. То не е теоретично пускане, не е отхвърляне, а действително прозрение.

В разглеждането на Втората Благородна Истина има следното твърдение: „Това е произходът на страданието” – желанието, „то трябва да бъде пуснато”; и третото прозрение „то е пуснато”. В това се състои практиката – в изпълняването на тези три неща. Това се отнася до всяка една от Благородните Истини: има твърдение, какво да се направи и резултатът от това. Първата Благородна Истина: има страдание; трябва да бъде разбрано; то е разбрано. Това са трите аспекта на прозрение в Първата Благородна Истина. Втората Благородна Истина: има произход на страданието, самудая, което е вкопчването в желанието; то трябва да бъде пуснато; то е пуснато. Третата Благородна Истина: има преустановяване, нирода; трябва да бъде осъществено; и после прозрението: преустановяването е осъществено. Четвъртата Благородна Истина: има Осморен Път, изход от страданието; той трябва да се развие; той е развит. Това е проникновено познание.  Когато си мислите: „Какво знае един арахант?”, това е то: той знае, че има страдание, той знае, че страданието трябва да бъде разбрано; арахантът знае произхода на страданието – желанието, той знае, че желанието трябва да бъде пуснато и знае, че то е пуснато, и т.н.

Това са 12-те прозрения. Това наричаме арахантство – познанието на този, който има тези прозрения.

Патичасамупада е едно подробно изследване на целия процес. Вкопчването в петте канди е проблемът. Петте канди са дамми – те трябва да се изучават и изследват. Те са такива, каквито са. Няма аз, те са нетрайни и като знаеш как стоят нещата, знаеш Дамма.

(*дамма означава „нещо” като част от вселената (т.е. не принадлежи на човек). Дамма се отнася до учението на Будата и до прозрението в Абсолютната Истина.)

И така, вкопчването в обусловения свят като аз се основава на делюзия или невежество (авиджа): илюзията на аза като петте канди. И заради това живеем живота си в невежество. Волевите дейности (санкарите) от това невежество интерпретират всичко с „Аз съм” и от вкопчването в желания; резултатът е джара-марана (остаряване и смърт). Ако аз възприемам тялото като аз, тогава „аз” остарява. Тази година моето тяло е 54-годишно, увисва и се сбръчква. И вярването, че „аз остарявам”, защото тялото остарява е форма на страдание, нали? Ако няма чувство на аз, няма и страдание. Има оценяване на стареенето. Няма чувство за нещо нередно от стареенето на тялото; на него това му е работата. Такава му е природата. То не е аз. Не е мое и прави това, което трябва да прави. Съвършено е, нали? Аз щях да се разстроя, ако се подмладявах. Представете си да изглеждах все по-млад. След 50 години пак щях да съм в пелените и пак трябваше да изтърпя всичко отначало.

Мисълта „аз остарявам” не е скръбна. Това е конвенционален начин за говорене за тялото. Но ако тялото е това, което мисля, че съм: „Аз съм тялото. Това е моето тяло.”, тогава невежеството обуславя санкара и всичко тръгва от това „Аз остарявам, искам да съм млад, искам да живея дълго, не ме наричай старец, млад нехранимайко!” Защо? Заради идентифицирането с тялото.

И после аз ще умра. „Това е морбидно, да не говорим за смъртта. Разбира се, ние всички ще умрем, но това е толкова далече.” Когато сте млади, мислите за смъртта като за нещо далечно – „да се радваме на живота”. Но когато някой, когото познаваме, умре, или пък ние се разминем на косъм, тогава смъртта може да е много плашеща. И всичко това е от привързването към идентифицирането „Аз съм това тяло”.

После, разбира се, идват всички схващания, чувства, спомени, предразсъдъци, които имаме (вейдана, саня, санкара).  И ние не само страдаме от идентифицирането с тялото, но и от привързването към красивото и към чувствата: „Аз искам само красивото, искам само приятното; не искам да виждам грозното; искам да има хубава музика, а не грозни звуци, и само благоухания…”

Привързваме се към схващания какъв трябва да е светът; към становища за Англия, Франция, САЩ. Привързванията към тези схващания и становища и перцепции формират поредицата вейдана-саня-санкара на петте канди. И ние се привързваме към всичко това от гледна точка на аза. „Това е моето схващане, каквото аз мисля, и каквото аз искам и не искам, как трябва да бъде и как не.” И получаваме скръб, терзания, отчаяние, депресия и тъга от тази илюзия за аза.

Прозрението във Втората Благородна Истина е, че това страдание има произход. То не е постоянно. Не абсолютно винаги нещо възниква. Надигането на дукка се дължи на вкопчването в желанието. Вие можете да видите желанието, защото то е дамма – надига се и отминава.

Можете да видите желанието, което възниква, за да търси красивото и приятното в чувствената сфера посредством очите, ушите, носа, езика, тялото и ума. Кама-тана е чувственото желание. Чувственото желание винаги иска някакво удоволствие или поне вълнуващо преживяване. Кама-тана: можете да го видите в движението ни, насочено към и сетивните удоволствия, както и вкопчването в тях.

Бава-тана е желанието да станем. То е свързано с искането да станем нещо. И тъй като ние не знаем кои сме, желанието ни е да постигнем или да станем нещо. В този свят живот бава-тана може да бъде много силно. Чувствате, че сте тук да станете просветлени и да постигнете нещо.  Всичко звучи много добре. Но дори желанието да станете просветлени може да дойде от авиджа – от себепредставата. „Аз ще стана просветлен. Ще стана първият американски арахант; писна ми от този свят, искам да стана просветлен, за да не се прераждам отново. Не искам отново да преживявам детството. Не ги искам тези работи. Искам да стана нещо такова, че да не трябва да се раждам отново.” Това може да е бава-тана/вибава-тана – те вярват ръка за ръка. За да станете нещо, трябва да се отървете от нещата, които не харесвате и не искате. „Ще се отърва от недостатъците си и искам да се отърва от лошите си навици и от желанията си.” И всичко това звучи много праведно. Недостатъците са лоши – отървете се от тях.

В светия живот има много вибава-тана. Можем да живеем този живот само за да се отървем от разни неща и за да станем нещо, като се отърваваме от нещо. Забележете, че Втората Благородна Истина е осъзнаването, че желанието трябва да бъде пуснато, да бъде оставено. Това не е отхвърляне на желанието, а разбиране; вие го пускате. Защото иначе е вибава-тана – желанието да се отървете от желанието. Познавайте го, наблюдавайте го, но не правете нищо от това. Ако изхождате от невежество, вашето желание казва: „Аз искам да стана просветлено същество и не бива да мисля така, не трябва да имам желанието да стана Буда; не трябва да искам да стана каквото и да е.” Всичко това може да е от невежеството, обуславящо менталните формации (авиджапачeя санкара). И тогава идва проникновеното познание: „Желанието трябва да се пусне.”

Всичко това звучи правилно в смисъл „че не трябва да се привързваме към нищо”, но то също може да идва от авиджапачея санкара. „Аз не бива да се привързвам към нищо.” всъщност е едно утвърждение на аза, като някой, който е привързан към нещо, а не бива да е така. Аз трябва да съм иначе. Това е капан на ума, не е истинско прозрение в кама-тана, бава-тана, вибава-тана. Разглеждайте „Какво е привързването?” Ако просто отхвърляте това и онова, това не е начин за справяне с проблема, нали? И всъщност вие не изследвате кама-тана, бава-тана и вибава-тана, така че няма да достигнете и до прозрението за пускането. Просто ще заемете позиция срещу привързването, което е друг вид привързването.

Затова обследвайте, надникнете в привързването. Това работи по един много по-неуловим и реалистичен начин от обикновеното формиране на мнение, че не бива да бъдете привързани към нищо.

Спомням си един психиатър, който живееше в Бангкок. Той имаше навика да взема ръчните часовници на пациентите си и когато те се разстройваха, да им казва: „Вие сте привързани към вашите часовници.” След което сваляше своя часовник и го хвърляше, за да докаже, че не е привързан към него. Та този психиатър ми се хвалеше с това. А аз му казах: „Всичко ти е убегнало. Ти си привързан към позицията, че си непривързан към часовника си.” Това не е пускане, нали? Просто да го хвърлиш и да кажеш „ти си привързан, аз не съм, ето че си изхвърлих часовника.” В това има много аз. „Вижте ме, аз не съм привързан към тези окаяни материални неща.” Човек може да изпита голяма гордост от това, че е непривързан. Посредством рефлексия ние виждаме привързването и не е нужно да се отърваваме от нещата, но не можем да се привържем към тях и можем да ги пуснем. Не като ги хвърляме, а като разбираме страданието от вкопчването.

Като разберете умиротворението от непривързването, от пускането, Втората Благородна Истина ще ви изведе до Третата. Когато пуснете нещо, осъзнавате, че няма привързване към петте канди. Има една будност, че желанието е пуснато. Тогава се надига прозрението в Третата Благородна Истина. Има преустановяване. Това преустановяване трябва да се осъществи.

С осъществяването на преустановяването започваме да забелязваме не-привързването. Малцина от нас са запознати с него. Обикновено сте осъзнати посредством привързването си към разни неща. Напълно заблуденото човешко същество се чувства живо посредством привързването и желанието. Съзерцавайте, че когато не сте уловени от привързване към петте канди, не се чувствате живи, вие сте никой. Невротичните проблеми карат хората да се чувстват интересни и живи. „Аз имам впечатляващи неврози от всякакви видове травми в детството.” И вече не съм Сумейдо Уриниращия, а Сумейдо Интересния Невротик, Сумейдо Мистика или Сумейдо Игумена – това са условия, към които можем да се привържем. Осъществяването на преустановяването ви позволява да накарате аза да спре, има пускане. Осъществяването на пускането е преустановяване, това, което се надига, се преустановява. И преустановяването е забелязано. Осъществено е.

Нашата практика е осъществяване на преустановяването. Тогава говорим за празнота: осъществяваме празен ум там, където няма аз. Няма усещане на ума, че е някой. Започнете ли да мислите за това като за „моя” ум, уловите ли тази мисъл, отново сте се заблудили. Но дори да имате „моя ум” и ако го видите като нещо, което се надига и отминава без вкопчване, то тогава той е само условие. Няма страдание, има умиротворение.

Когато няма аз, има мир. Когато има „аз” и „мое”, тогава няма мир. Тревогата, безпокойството, какво са те? Всичките идват от „мен” и „моето”. Когато пуснете, има преустановяване на „аз” и „моето”. Има мир, покой, яснота, безпристрастност, празнота.

Наблюдавам, че когато няма аз, няма привързване, тогава пътищата за свързване с другите са посредством метта (добрина), каруна (състрадание), мудита (съпричастна радост), упека (ведрина). Те не идват от аз или авиджа. Не е като да имате идеята, че „Аз трябва да имам повече метта към всички, защото имам твърде много омраза, а не бива. Трябва да изпитвам любяща добрина към всички същества. Трябва да изпитвам състрадание. Понякога ми се иска просто да убия всички. Трябва да изпитвам много метта, мудита, да съм мил и радостен и състрадатателен към хората. Трябва да съм и ведър.” Брама-вихарите, като идеи за един себелюбив човек, не се истинската практика. Желанието да стана някой, който има много метта и каруна и всички тези неща пак е бава-тана.

Но когато отпаднат идеите за аза, тогава е естественият начин на свързване с другите. Не ставате безучастен зомби посредством разбирането на Дамма. Пак имате връзка с другите, но посредством добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина, а не посредством омраза и заблуждение.

Какво показват неегоистичните човешки същества в обществото? Можете да обясните метта, мудита, каруна и упека като това, което се изразява чрез неегоистичните човешки същества. След което приложете това към нашата практика сега. Когато има виджа – знаене и ясно виждане – тогава това дава пълна възможност за практикуване на добрина, състрадание и останалите. Но това не съм аз,то не е мое, не е Сумейдо, преливащият от метта Аджан, Сумейдо Добряка за сметка на Сумейдо Уриниращия. В момента, в който Сумейдо-делюзиите отпаднат и се преустановят, се проявяват добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина. Затова човешкото състояние е голяма благословия – когато себепредставата отпадне, това което остава е една велика благословия.

Но тя не е аз. „Аз не съм велика благословия. Единственото, което мога да направя в това конвенционално „аз” е да пусна делюзията. Да бъда осъзнат и да не се привързвам към разни неща, да виждам ясно – това мога да направя. Това е практикуването на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път. Свежда се до това бдително, осъзнато и ясно виждане на нещата. Тогава каквото и да се случи, вече зависи от други неща. Няма нужда да обикалям и да се мъча да стана „Сумейдо Добряка”. Добрината може да се прояви посредством тази форма, ако няма делюзия; и това не е лично постижение или придобивка, просто така стоят нещата. Това е начинът, по който са устроени. Това е Дамма.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Advertisements

ПРЕЧКИТЕ И ТЯХНОТО ПРЕУСТАНОВЯВАНЕ

Слушайки навътре в себе си, започваме да разпознаваме шепнещите гласове на вината, угризението и желанието, ревността и страха, страстта и алчността. Понякога можете да чуете какво казва страстта: „Аз искам. Трябва да имам, трябва да имам. Искам. Аз искам!” Понякога дори няма обект. Можете да изпитвате страст без обект и затова си намирате обект. Желанието да получите нещо. „Аз искам нещо. Искам нещо. Трябва да имам нещо. Искам…” Можете да чуете това, ако се заслушате в ума си. Обикновено си намираме обект на страстта, какъвто е секса, или можем да прекараме времето си във фантазии.

Страстта може да добие формата на търсене на нещо за ядене, или на нещо, в което да потънете, на нещо, което да станете, или на нещо, с което да се слеете. Страстта винаги дири, винаги търси нещо. Може да е привлекателен обект, разрешен за монасите, като хубава роба или купа за просия, или някоя вкусна храна. Можете да видите влечението да го желаете, да го докоснете, да се опитате да го получите по някакъв начин, да го притежавате, да го владеете, да го направите мой, да го консумирате И това е страст, това е сила в природата, която трябва да разпознаваме; не да я заклеймяваме и да казваме: „Аз съм ужасен човек, защото изпитвам страст.” – защото това пак е подсилване на егото, нали? Като че ли не можем да имаме страст, като че ли има човешко същество, което да не е изпитвало желание за нещо!

Това са условия в природата, които трябва да разпознаваме и виждаме; не посредством заклеймяване, а посредством разбирането им. По този начин добре опознаваме движението на страст в ума ни, движението на алчност, на диренето на нещо – и на желанието да се отървем. И на това можете да сте свидетели – на желанието да се отървете от нещо, което имате, от някаква ситуация или от самата болка. „Искам да се отърва от болката, която имам. Искам да се отърва от моята слабост, искам да се отърва от затъпяването, искам да се отърва от неспокойството, от страстта си, искам да се отърва от всичко, което ме дразни. Защо Господ е създал комарите? Искам да се отърва от вредителите.”

Чувственото желание е първата от пречките (ниварана). Омразата е втората, умът ви е обладан от не-желание, от дребнави раздразнения и неприязън и вие се опитвате да ги унищожите. Това е препятствие за менталното ви зрение, това е пречка. Не казвам, че трябва да се опитваме да се отървем от тази пречка – това е омраза – а да я познаваме, да познаваме двигателя й, да я разбирате, докато я преживявате. Тогава разпознавате желанието да се отървете от някои неща у себе си, желанието да се отървете от някои неща около вас, желанието да не бъдете тук, желанието да не бъдете живи, желанието вече да не съществувате. Затова обичаме да спим, нали? Тогава за известно време можем да не съществуваме. В сънното съзнание ние не съществуваме, защото го няма същото това чувство на аз съм жив. Това е унищожение. Някои хора обичат да спят повече, защото живеенето е твърде болезнено за тях, твърде скучно, твърде неприятно. Изпадаме в депресия, изпълваме се със съмнение и отчаяние и имаме склонност да намираме бягство в съня, като така се опитваме да унищожим проблемите си, да ги изгоним от съзнанието си.

Третата пречка е сънливостта, летаргията, застоя, леността, апатията. Склонни сме да реагираме на това с омраза. Но то също може да бъде разбрано. Застоят може да се опознае – тежестта на тялото и на ума, бавното, отпуснато движение. Наблюдавайте омразата към това, желанието да се отървете от него. Наблюдавате чувството на притъпеност в тялото и ума. Дори познанието за застоя се променя,  неудовлетворително е и е не-аз (анича, дука, анатта).

Неспокойството е обратно на застоя; то е четвъртата пречка.  Вие изобщо не сте затъпели, не сте сънливи, а сте неспокойни, нервни, тревожни, напрегнати. И отново, може да няма конкретен обект. За разлика от чувството на желание за сън, неспокойството е много по-обсесивно състояние. Искате да правите нещо, тичате насам, правите това… правите онова… говорите, обикаляте, препускате обикаляйки… И ако за малко трябва да седнете неподвижни, когато сте неспокойни, се чувствате като в затвор, като в клетка; всичко, за което си мислите, е да скочите, да се втурнете, да вършите нещо. И това можете да го наблюдавате, особено когато сте ограничени във форма, в която не можете да следвате неспокойството си. Робите, които бикхусите носят, не са пригодени за скачане по дървета и люлеене по клони. Не можем да отреагираме тази скоклива наклонност на ума, затова я наблюдаваме.

Съмнението е петата пречка. Понякога нашите съмнения могат да изглеждат много важни и ние обичаме да им отдаваме много внимание. Ние сме много заблудени за качеството им, защото то изглежда толкова солидно: „Някои съмнения са тривиални, да, но това е Важно Съмнение. Трябва да знам отговора. Трябва да бъда сигурен. Трябва със сигурност да знам – да правя ли това или да направя другото? Правилно ли го правя? Да ходя ли там, или да остана тук още малко? Губя ли си времето? Губя ли си живота? Будизмът верният път ли е, или не е? Може би не е вярната религия?” Това е съмнението. Можете да прекарате остатъка от живота си в тревоги дали да направите това или онова, но едно можете да знаете – че съмнението е условие на ума. Понякога това може да е много неуловимо и заблуждаващо. В нашата позиция на „този, който знае”, ние знаем, че съмнението е съмнение. Дали е важно, или тривиално, то е просто съмнение, и толкова. „Дали да остана тук, или да ида някъде другаде?” Това е съмнение. „Да изпера ли дрехите си днес, или утре?” Това е съмнение. Не е много важно, но ето, следват и важните. „Постигнал ли съм вече „Влизане в Потока”? И какво е това „Да навлезеш в Потока” все пак? Аджан Сумейдо арахант ли е? Има ли араханти в наше време?” После идват хора от други религии и казват: „Вашата е погрешна, нашата е вярна!” И вие си мислите: „Може би са прави. Може би нашата е погрешна.” Това, което можем да знаем, е, че това е съмнение. Това означава да бъдем знаенето – да знаем това, което можем да знаем, да знаем, че не знаем. Дори когато сте невежи за нещо, ако сте наясно с факта, че не знаете, тогава тази яснота е знание.

Това е да бъдем знаенето, да знаем това, което можем да знаем. Петте Пречки са ваши учители, защото те не се вдъхновяващите, сияйни гурута от книжките с картинки. Те могат да са много тривиални, дребнави, глупави, досадни и обсесивни. Блъскат ни, ръчкат ни, не спират да ни бутат долу, докато не им отдадем нужното внимание и разбиране, докато вече не са проблеми. Затова човек трябва да е много търпелив, трябва да имаме цялото търпение на света и смирението да се учим от тези пет учителя.

И какво научаваме? Че това са просто условия на ума; надигат се и отминават, неудовлетворителни са и са не-аз. Понякога човек има много важни послания в живота си. Ние сме склонни да вярваме на тези послания, но това, което можем да знаем, е, че това са променящи се условия: и ако търпеливо издържим, тогава нещата автоматично се променят, от само себе си, и ние имаме отвореността и яснотата на ума да действаме спонтанно, а не да реагираме на условия. Само с голо внимание, с осъзнатост, нещата си отиват от само себе си, не е нужно да се отървавате от тях, защото всичко, което започва, свършва. Няма от какво да се отървавате, само трябва да сте търпеливи с тях и да позволите на нещата да поемат по естествения си курс на преустановяване.

Когато сте търпеливи, позволявайки на нещата да се преустановят, тогава започвате да познавате преустановяването – тишина, празнота, яснота – умът се изчиства, неподвижност. Умът още е изпълнен с живот, не тъне в забрава, не е потиснат или заспал, и вие можете да чуете тишината на ума.

Да позволим преустановяването означава да бъдем много внимателни, много нежни и търпеливи, много смирени, да не вземаме страна на нещо – на добро, лошо, удоволствие или болка. Нежното разпознаване позволява на нещата да се променят според тяхната природа, без намеса. Тогава се научаваме да се отвръщаме от търсенето на вглъбяване в обектите на сетивата. Намираме нашия мир в празнотата на ума,  в яснотата му, в тишината му.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо