Архив

Tag Archives: архетип

Една публикация, една снимка, един материал в „Гардиън” – низ от перцепции („саня” на пали) леко ме побутват към една пукнатина…

Running cracks

Running cracks (Photo credit: abrinsky)

Пукнатината на мингунската пагода

Философите в древността съзерцавали цикличността в природата, в събитията около себе си и едно на друго, заключили, че времето е кръгово, не права линия. До нас дори е достигнало понятието „Платонова година”, иначе казано, във вечността ще има едно безкрайно повторение на агората, където отново и отново ще се събират съзерцатели на мъдростта и винаги ще има един Сократ и един Платон, които ще обличат София в думи…

Това повторение е темата за самсара – вечното колело на раждане и смърт, търкалящо едни и същи модели и програми, можем да ги наречем и архетипи, с малки вариации в тематичното съдържание. Иначе казано, не аз се прераждам в архетипа, а той живее мен. Докога? Докато не угасне пламъкът му. Угасване, нибана…

Преди да се върна на Мингун, Мианмар и будистите там, се сещам за една история, която разказва, че… преди идването на Шакиямуни Буда до град Капила имало едно рибарско селище и в него голямо езеро. Така се случило, че настанала голяма суша и езерото пресъхнало и всичката риба в него била изловена и изядена от рибарите. Последната уловена риба била голяма и преди да бъде убита, едно момче, което никога не ядяло риба, си поиграло с нея и три пъти й ударило главата. След време, след появата на Шакямуни Буда на този свят, цар Прасенаджит, който вярвал в Буда-Дамма, си взел момиче от рода Шакия и тя му родила принц, когото нарекли Кристал. Като малък, принцът учил в Капила, населен основно от клана Шакия. Един ден, докато си играело, момчето седнало на стола на Будата, но било порицано и нахокано от другите, които го смъкнали от свещеното място. Младият принц запомнил това отношение и когато станал цар, повел войниците си срещу Капила и избил всички живеещи там.

В същото време Будата страдал от главоболие, което продължило три дни. Когато учениците му го помолили да спаси бедните жители на Капила, той отвърнал, че фиксираната карма не може да се променя. Маудгалаяна (ученик на Будата) спасил 500 души от клана Шакия, като мислел, че може да ги скрие в купата си, която издигнал във въздуха. Когато купата била свалена на земята, всички в нея били превърнати в кървава маса. Запитан за случилото се, Будата свързал историята със селяните в миналото и избитата риба,където  принц Кристал бил голямата последна риба, а войниците му – цялата рибна популация на езерото, жителите на Капила, които сега били избити, били рибарите, които изяли рибата, а самият Буда бил момчето, което три пъти ударило главата на голямата риба. Кармата му причинявала това главоболие, което продължило три дни, като випака за стореното деяние. И понеже от фиксираната карма нямало измъкване, затова 500-те души, които Маудгалаяна бил спасил, също били застигнати от тази участ. По-късно цар Кристал се преродил в адските сфери.

И така,  стигам до Мингун, една снимка, която видях в интернет, и събитията в Мианмар. Пукнатината… Толкова категорична и разсичаща, толкова отвъд време и пространство, знак за нещо неотменимо и отвъдчовешко. Тук имаше история. История, която проектираше своя резултат в настоящето – поне на езика на Дамма.

И така, имало едно време… един цар на Бирма, Бодопая, който се възкачил на престола през 1782 година посредством заговор и измама. Случило се така, че цар Сингу преди него, който бил ревностен будист и навсякъде строял пагоди и манастири, един ден заминал за пагодата Хтихадо, придружаван само от неколцина войници и дълго не се върнал. Една нощ стражата на двореца видяла царската свита да се връща, пропуснали ги да минат, но всъщност това бил заговор за свалянето на Сингу. Сивият кардинал зад събитието бил бивш негов министър, а новото поставено лице на престола (да, винаги е имало такива) – осемнадесетгодишния Маун Маун, принц на Паунга. Сингу се опитал да си върне престола и бил убит, в последствие младият Маун Маун намерил смъртта си и така дошло царуването на Бодопая. Дали бил мнителен, или не, дали бил суров владетел, който натоварил народа с нови тежки налози, няма да коментираме… Факт е, че столицата била преместена от Ава в Амарапутра и идеята за мингунската пагода намерила своето осъществяване. Тя трябвало да достига 200 метра, да надминава Хеопсовата пирамида, да я пазят три 20-метрови лъва-чинте. Можем да завършим разказа с 90-тонната камбана, която днес е най-голямата функционираща камбана в света. С непосилния робски труд около построяването на пагодата тръгнало и едно старо предсказание, че ако тя бъде завършена, ще загине велика страна. Бодопая решил да избегне това, като забави процеса. Така и с неговата смърт, след 30 години царуване, внушителният куб останал недовършен, реализиран едва на 50 метра от предвидените 200.

През 1839 година земята се развълнувала и трусът от това белязал с огромни пукнатини този храм на човешката мания за величие. Пукнатини, говорещи за минало време на измами и глад за власт, или указващи за бъдещи събития на убийствени метежи и кървища…

И ето стигам до Сайдав Уирату – водачът на новия вид „войнствени будисти националисти”, и двата кратки видео материала в „Гардиън” – вижте тук и тук. И си мисля… това не е будизъм, това е примитивизъм, облечен в монашеска роба. Някакъв пълен оксиморон, тотален парадокс, гротескна пукнатина в схващанията на тези хора.  И се сещам за Маслоу и неговата пирамида на потребностите.

Файл:Maslow-pyramid bg.svg

Ако един човек, каквито са сигурно повечето жители на Бирма, се намира на първите две стъпала на пирамидата, как би могъл да погледне света от нивото на духовна самоактуализация? И още, ако някой е затънал в стъпалото на самоуважението, иначе казано в сакаядити (себепредставата), какво по-лесно от това да стане марионетка в ръцете на хитри кукловоди?

Дали „бирманският Бен Ладен” Сайдав Уирату не е прероденият принц Маун Маун на Паунга, или просто темата за власт и омраза е намерила своето прераждане в този цикъл от време?

 

***

Източник на пирамидата на Маслоу:  http://bg.wikipedia.org bg.wikipedia/ 2007-07-15 22:15 Mapto

Advertisements

Приказка

„Винаги съм си фантазирал, че има по един мит за всеки човек, който ако го знаехме, щеше да ни накара да разберем всичко, което е правил и мислил.” – Иейтс

„Настроението на наблюдателя, вече необвързан от конкретни опитности на тялото, се разпръсва и навлиза в конкретните преживявания на вечноразширяващия се кръг от други животи и същества… Кръгът на индивидуалност ще се разширява, докато други индивидуалности бъдат обхванати в него… Този, който е преминал в безличностния сегмент на собствения си ум, го възприема не като ум, а като всички умове…” – отново Иейтс, представяйки идеите на У. Блейк

Преди време превеждах един филм на Шаймалан, наскоро пак трябваше да преработвам превода. Филмът е „Жена във водата” (Lady in the water). Главната героиня се казва Приказка (Story), тя идва от друг свят  – подводния, идва да се докосне до един човек и така да осъществи трансформация в него, за да може той да напише книга, която ще бъде вдъхновение за един друг човек да промени света. Целият сюжет се разгръща на базата на стара японска приказка, в която всички герои имат своята роля и всеки неволно допринася за нейния смисъл. Имаме лечител, по когото кацат пеперуди, имаме тълкувател – който открива скрити смисли, имаме пазител, който брани главната героиня от злото… Иначе казано, имаме основни архетипи, в които влизат героите, или по-скоро архетипите намират подходящите герои, които да ги реализират.

Теолог по образование и будист по душа, доскоро се чудех как се комбинира това в един човек, когато теологията е наука – слово, логос, за божественото, Бог  – Теос, а будизмът е една религия, която не постулира съществуването на Бог.

Днес се събудих с мисълта, че като теолог, обаче, освен всичко друго, мога да разглеждам една религия или сбор от религии чисто методически и рационално.

Колкото и да съм се отказала от християнската доктрина, не мога с лека ръка да махна и да кажа, че всички схоластици и мистериино ориентирани аскети просто са се смахнали в някакъв момент и нищо от преживяването им не е вярно. Да, културата, разбирай Църквата, в известна степен е оформила перцепцията им за това, което са виждали с духовния си взор – малко като корабите на Колумб и индианците. Ние виждаме това, което сме обусловени да виждаме. Тук се сещам за още един пример – за шестима слепци, които трябвало да опишат какво е слон. Единият пипал опашката му, другият – хобота, третият – крака и т.н. Съответно първият казал: „Слонът – това е едно дълго, тънко, подобно на змия животно.  Вторият го описал като нещо по-плътно и извиващо се нагоре, третият го оприличил на дънер… С други думи, липсвала цялостната картина. За да видим въпросната картина, трябва да сме готови да излезем от рамките на своята кутия на познание и установени становища, в които сме свикнали да вярваме.  Аз съм готова да изляза от нея, а вие?

И така…  Една от темите, които винаги са занимавали човечеството, е какво става с мен след смъртта, има  ли прераждане, ще си спомня ли коя съм била?

Този въпрос повдига екзистенциалния такъв за смисъла на човешкия живот – Дали е в личността? Дали е в жертвата? Дали е в колективния енергиен подем? Дали е в темата,  дали е в архетипа…?

Всеки от нас намира отговора там, където го води философската му или религиозна нагласа. Но този отговор, за да е универсален, трябва да отстоява и на най-извънредни условия – тоест, ако аз утре умра, какъв е бил смисълът на живота ми? И пак, от перспективата на евентуален утрешен край, какво правя днес? Вторият отговор е по-лесен – поне моят: Обичам! Обичам децата си, обичам мъжа си, обичам майка си, баща си, животните си, приятелите, всички… Просто обичам. Не изкарвам пари, не инвестирам, не строя къщи, не спестявам, не купувам, не трупам… Просто обичам. Един ден посветен на любовта. Корекция, един ден, посветен на съзерцание на любовта – изпитвам я без граници и я съзерцавам. В онези часове, които ни делят от края (умишлено избягвам думата смърт), всякакъв егоизъм е отишъл на заден план, всякакво чувство на притежание, на накърнено его, гордост, предразсъдъци отпада от само себе си. Всякакъв намек за постижения е угаснал. Угасване, нирвана…

Но нека се върнем на смисъла.

Ще ви представя една теория, която издържа и на крайно драматичен финал, внезапен, ненавременен и ирационален. Авторът й е Дъг Мъдър, който излага едно хуманистично разглеждане на смъртта в материала си „Живеене без отвъдно” (Living without an afterlife):

„Ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. И когато приказките ни се развиват, животът е добър – дори когато всъщност е лош. Ако сте изтощени и изпитвате болка, животът е лош. Но ако сте изтощени и изпитвате болка, защото току-що сте спечелили Бостънския маратон, животът е добър.

Приказката създава смисъла.

Понякога, обаче, нашите приказки ни подвеждат. Понякога завършекът, към който се стремите, изглежда толкова малко вероятен, че изобщо не ви вдъхновява. Понякога забравяте дори защо сте го искали. Понякога толкова се отчуждавате от приказката си, че се чувствате като натрапник в собствения си живот. „Да, май съм преуспял, но това всъщност не съм аз.”

Тогава получавате криза на смисъла.

Неизбежността на смъртта хвърля водопроводен ключ в нашите приказки. Обикновено нашите къси разкази добиват своя смисъл от по-дългите разкази, в които влизат. Ученето в два през нощта е смислено, защото е част от сюжета, в който изкарвам шестица на утрешния изпит. Но изпитът е смислен само като част от по-дългия разказ, където аз изкарвам класа или курса си, и това има значение, заради приказката, в която си вземам дипломата, и т.н.

Но какво става, ако най-дългата приказка, която мога да разкажа, е онази в която умирам? Това не подкопава ли всички други разкази и приказки?

Защото аз мога да умра всеки един момент и сюжетите, на които си мисля, че съм по средата, може никога да не завършат по удовлетворителен начин. И дори животът ми да не е прекъснат преждевременно, накрая завършвам в немощ и сенилност. Що за връх е това?

Лично аз намирам отговор на много изненадващо място: Последната реч на Мартин Лутър Кинг, за Върха на планината.

Ако речта на Кинг не звучи много хуманистично, то е защото не е такава. Д-р Кинг бил баптистски свещеник. Речта за Върха на планината говори за  Господ и образът на планинския връх идва от Мойсей. Но нека това не ви заблуждава. Речта съдържа ключето, което ми трябваше, за да разкажа приказката на живота си въпреки перспективата за смъртта.

Докато четете този откъс, имайте предвид, че това действително е последната реч на Кинг. Той не го знае, но на другия ден ще умре. Речта завършва така:

„И после отидох в Мемфис. И някой започна да говори за заплахите, които са зачестили. Какво можело да ми се случи от някой откачил бял брат… Аз не знам какво ще се случва. Предстоят ни трудни дни. Но за мен вече няма значение, защото аз бях на планинския връх. И съм готов на всичко. И аз като всеки искам да имам дълъг живот. Дълголетието има своето място. Но това вече не ме занимава. Искам само да изпълня Господнята воля. И Той ми позволи да се изкача на планинския връх. И аз погледнах отвъд. И видях Обетованата земя. Може да не бъда с вас, като пристигнете там. Но тази вечер искам да знаете, че ние, като народ, ще стигнем в Обетованата земя!

И тази вечер съм щастлив.

И за нищо не се тревожа.

От никой мъж не се боя.”

Уловихте ли отговора? Или се разсеяхте по „Господнята воля”?

Нека ви обясня какво научих аз от този пасаж. Ако разказът, в който живея, касае само мен, тогава смъртта може да го прекъсне без завършек.

Да предположим, че приказката, която ме мотивира, е, че един ден ще съм богата знаменитост. Да предположим, че години наред се боря и още не съм постигнал слава и богатства, когато докторът ми казва, че ми остават три седмици живот. Тогава за какво е била историята ми? Как моят живот ще означава нещо? Всичко е било на вятъра.

Сега помислете за историята, която разказва д-р Кинг. Сигурен съм, че е имал достатъчно лични истории, персонални връзки, идиосинкратични вкусове и т.н. като всички нас. Но като допълнение на всичко това той живее в приказката за своя народ, който поема към свободата. Това е колективна приказка, която не е започнала с него и няма да бъде прекъсната от неговата смърт. Приносът му към сюжета не се обезсмисля само защото той умира, преди завършека.

Не се опитвам да отнема д-р Кинг от баптистите и допускам, че той сигурно е вярвал в отвъдното. Не става дума за това. Става дума, че ако можете да врътнете номера от речта за Върха на планината, не ви трябва отвъдно.

Ако можете да станете част от една колективна приказка, приказка, която ще продължи след вашата смърт и ако вярвате в тази приказка и можете да намерите роля в нея, която да ви кара сутрин да ставате от леглото, тогава смъртта няма да подкопае смисъла на живота ви. Тази история не е нужно да влезе в историята. Всичко, което ви е скъпо, върши работа: семейството ви, обществото, прогреса на науката, изцелението на нашата социална и физическа среда – всичко. И не е нужно да сте спечелили Нобелова награда за приказката си. Трябва само да направите своя принос. Да повлияете на сюжета по някакъв позитивен начин и можете да разказвате смислени истории за живота си до момента на смъртта си.”

Целия материал можете да прочетете тук.

Гората като всеки архетип е мощен, амбивалентен символ на Непроявеното. В нея ще видим и Хензел и Гретел, и Палечко с неговите братя, залутани в полумрака и сенките на самсара. Ще усетим и страха от непознатото, от шмугването в гъсталака на всички скрити тенденции на съзнанието… Но в гората има и една особена тишина, в която времето е само ехо. Дърветата спят своя сън и нашепват за нещо познато, старо, споделено… За Празнотата, в която всички сме едно. Тя не е пуста, тя звънти със „з”-то на застиваща кехлибарена смола, на хиляди потрепкващи листа. Гората на нибана.

Всяка шепа листа тук разказва приказка. Всяка шепа е част от Дамма – една малка дамма, фрактална и истинна, изпитана от други горски пътници преди нас.

И така, без „имало едно време”, „веднъж, докато живееше в една симсапова гора край Косамби, Благословения вдигна няколко листа в шепата си и попита учениците си: „Как смятате, бикхуси, кое е повече, листата, които загребах в шепата си или тези по дърветата в гората?”

„Листата, които Благословения взе в шепата си, са няколко, а тези в гората са далеч повече.”

„Така, бикхуси, и нещата, които знам, са повече. А нещата, които съм ви казал, са съвсем малко. Защо не съм ви ги казал? Защото те не носят полза в напредването в Светия Живот, и защото не водят до безстрастие, отмиране, спиране, угасване, до пряко познание, до просветление, до Нибана. Затова не съм ги казал. А какво ви казах? Това е страданието; това е произходът на страданието; това е спирането на страданието; това е пътят, който води до спиране на страданието. Това ви казах. Защо ви го казах? Защото носи полза и напредване в Светия Живот, и защото води до безстрастие, отмиране, спиране, угасване, до пряко познание, до просветление и Нибана. И така, бикхуси, нека вашата задача е такава: „Това е страданието; това е произходът на страданието; това е спирането на страданието; и това е пътят, който води до спиране на страданието.” Samyuatta Nikaya, LVІ, 31

 Когато за първи път чух този разказ за Буда, в ума ми спонтанно изникна образа на гора – леко сънлива, златистокадифена, дъбова, може би… Една гора на будизма, в която всяко дърво е клон от него, всяка шепа листа осветлява различни опити на учители, било то от Теравада, Махаяна, Дзен или Чистата Земя. Дълбок поклон към тях.

А „Горско време” е алея на Витоша, на която винаги влизам в съзерцателно състояние на ума, в дзен.