Честит Весак!

Всяка година на пълнолуние на месец Весака будистите по света празнуват раждането, просветлението и смъртта на Будата.

 

„…за мое добро, за доброто на другите и водещо до Нибана.”
Буда Готама

В своя непосредствен предишен живот Буда Готама се родил като Сетакету Девараджа, владетел на божествената сфера Тусита. Бил известен още като Сантусита, титла за владетеля на това царство. Божествените създания „се раждат спонтанно” (опапатика), тоест, без посредничеството на родители. Те спонтанно се появяват в божествената сфера с всички свои божествени принадлежности, включително облекло, символи на властта и т.н. Бодхисатта Сетакету бил надарен с десет атрибута на божественото върховенство, а именно:

1. Дълъг живот
2. По-красиви и здрави физически характеристики
3. Огромно богатство и последователи
5. Голяма власт и могъщество
6. По-остри сетива, тоест зрение
7. Слух
8. Обоняние
9. Вкус
10. Допир

Наслаждавайки се на огромно божествено блаженство и могъщество като владетел на Тусита за цялата продължителност на дългия си живот (4000 божествени години, равни на много милиони човешки години), той видял петте пророчески знака (пуба нимитта), подсказващи наближаващия край на живота му. Осъзнавайки ги, Бодхисатта Сетакету се подготвил за следващата и финална фаза на своето съществувание в човешкия свят.

Първо избрал царица Маха Мая Деви за своя бъдеща майка заради голямата й добродетелност и състрадание. Със своя божествен взор той видял бъдещата си майка, която тогава била на 55 години и 4 месеца и която, след като го заченела, щяла да има само 10 месеца и 7 дни живот.

Владетелят Бодхисатта на божествената сфера Тусита решил да се прероди в човешкия свят като принц Сидатта, син на цар Судотана и царица Маха Мая Деви на царство Сакия. Царица Маха Мая видяла бял слон в съня си, предсказващ бъдещото раждане на Бодхисаттата.
Спускането на Бодхисаттата в човешкия свят е неправилно тълкувано с цел да представи Будата като аватар, инкарнация на индуиския бог Вишну. Будата е достигнал върховното състояние на всички духовни постижения и е Върховен Учител и на богове и хора. Като такъв, той не подлежи на прераждане или реинкарнация.

Това най-висше духовно състояние бележи кулминацията на необозрим период на духовна еволюция, през който тръгналият по духовната пътека усъвършенства десетте духовни добродетеля, познати като парами. Само когато те са напълно усъвършенствани, практикуващият достига състояние на просветление. Има три типа просветление, а именно:

1. Арахат Бодхи – Просветлението на Усъвършенствания Ученик на Будата
2. Пачека Бодхи – Просветлението на Будата Отшелник
3. Саммасамбодхи – Просветлението на Върховно Просветления Буда.

Когато ученик на Върховния Буда усъвършенства всичките десет парами за стотици хиляди животи, разпростиращи се за изключително дългия период от стотици хиляди еони (каппа), той добива необходимите условия, за да стане Просветлено Същество. И после, след като срещне Върховно Просветления Буда или негов Просветлен ученик и чуе учението на Будата и схване със зрялата си духовност същината на Четирите Благородни Истини, само тогава той става Арахат, Просветлен Ученик на Будата.

Пачека Буда, Просветления Отшелник, който е изпълнил двадесет парами (или десетте парами двойно), се появява на света, когато ученията на Върховно Просветления Буда са изгубени и съществата тънат в мрака на невежеството. Той сам става Просветлен, без да бъде учен от никого. След което завинаги се оттегля в Хималаите или в някоя друга планина или гори, далече от човешки поселища, и живее в съвършеното уединение на отшелник. Пачека Буда не се появява само един. Както може да има стотици Просветлени Ученици (Арахати), така може да има голям брой Пачека Буди.
Разликата между Арахат и Пачека Буда е, че докато Арахатът става Просветлено Същество само след като е чул Даммата или директно от Върховно Просветления Буда, или от негови Просветлени Ученици, Пачека Будата става Просветлен без външна помощ. Но Пачека Будата не може да предава своето просветление на други, за разлика от Арахата. Преподавайки Даммата на Будата, Арахатът може да просветли други хора.
Върховно Просветления (Саммасамбуда) е уникално същество. Изпълнил тридесет парами, десетте парами три пъти, за неизмеримо пространство от време, през безброй животи, той процъфтява в Съвършено Просветления. И не само той е просветлен, но и просветлява. Будата, Вездесъщия Учител на богове и хора, раздава просветление във вселената. Когато се появи Буда, в света настават големи промени. Будата създава историята. Той е творец, не творение на историята.

Имало е много Буди в миналото и ще има много в бъдеще. Знаем за 28 Буди в миналото. Настоящият Буда Готама се е срещал и е получавал духовни напътствия и пророчества от всички предишни Буди. Името на бъдещия Буда ще е Мейтея, който е получил пророчество и благословии от предишните Буди, включително от Будата Готама.

Терминът Бодхисатта (бъдещ Буда) или духовно същество, напълно отдадено на достигането на просветление, се отнася до трите вида просветление, посочени по-горе.

Историята на Бодхисатта Сумейда Пандита я срещаме в Джатака, част от Свещените Пали Текстове, известни като Типитака. Джатака съдържа 552 разказа за минали животи на Будата като Бодхисатта. Въведителната част на Джатака, известна като Нидана, ни предоставя историята на Сумейда.

Сумейда Пандита, или „Мъдрия”, живял в мъгливото минало на четири асанкея и сто хиляди еона (каппа), където асанкея означава низчислима епоха или еон и четири асанкеи правят една маха каппа – един световен цикъл. Сумейда произлизал от богато и много древно семейство на брамини. Живеел в град Амаравати и получил блестящо образование. На ранна възраст останал наследник на огромно богатство от седем поколения. И след като няколко дни разсъждавал върху превратностите на живота, прозрял непостоянната природа на всичко на света, включително на всички живи форми и външни обекти. Видял, че няма начин да вземе богатствата си, когато един ден си отиде от този свят, и решил да ги раздаде на нуждаещите си, като така натрупа духовни заслуги. „Богатство и имот остават тук, когато си тръгнем, но духовната заслуга (пуня), придобита от раздаването им (дана) върви с нас, когато умрем. Раздавайки всичко, ще придобия всичко.” – това били думите му към пазителя на седемте му хазни. Историята продължава как Сумейда се оттеглил в планината Дамика и там, в уединение, постигнал свръхменталните медитативни вглъбености и съответните суперсили. Успешно развил осемте джани и петте абиня.
И тогава чул, че Дипанкара Буда ще идва в градчето, където той ходел за подаяния. Хората бързали да завършат пътя, по който щял да мине Върховно Просветления със своите ученици. Сумейда се включил в довършителните работи, но така станало, че Будата дошъл, а на пътя още зеела дупка. Сумейда закрил дупката с тялото си, така че Будата да мине по него като по мост и искрено си пожелал: „Нека Будата и учениците му да минат по това тяло като по мост и да осветят духовния ми живот.” Будата видял с божествения си взор неговите мисли, видял и, че има необходимите условия да стане Арахат, понеже вече бил изпълнил десетте съвършенства (парами). Но видял също, че с допълнителното усъвършенстване на тези парами, три пъти по толкова, за период от четири асанкея и сто хиляди еона, Сумейда ще стане Будата на име Готама.
Проричайки това, Дипанкара Буда не направил Сумейда Арахат, защото го чакало по-високо стъпало, което щяло да е и за негово добро, и за доброто на другите.

Из „Основи на будизма” на Почитаемия Ачария Бударакита

БЯГСТВО ОТ ЦИКЪЛА НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ

В медитация, както сигурно сте забелязали, започваме с подобен урок – животът ни шамаросва през лицето и казва „Събуди се!” Или започваме да наблюдаваме някакъв модел, повторение. Виждаме се как неотклонно го следваме и си мислим: „Какъв идиот съм! Защо продължавам да го правя?!” Бавно, колкото повече практикуваме с това, можем да улавяме процеса все по-рано и по-рано, виждаме се как се заплитаме, вкопчваме, прилепяме, чувстваме дискомфорта от това и вече знаем да го пуснем. Колкото повече се изфинва осъзнатостта ни, толкова по-често откриваме, че сме започнали да улавяме процеса, където пожелаването се превръща в прилепване или където чувството се превръща в желание. Можем да изпитаме приятно чувство, но да не му позволяваме да се превръща в желаене, или да изпитаме болезнено чувство, но да не го оставяме да се превръща в омраза. Медитирайки върху физическия дискомфорт, можем да видим, че има начин да има болка в тялото, но да не изпитваме страдание от нея. Болката е едно, а страданието, което създаваме около нея – друго. Можем да сме в мир с нея. Има го чувството, но то не поражда желание, жадуване. Също както експериментираме с яденето само на една хапка за един даден момент. Храната може да е превъзходна, но ние не добавяме още, не полудяваме за следващата хапка. Имаме просто „Това е вкусно.” Край. Дотам. По-способни сме да бъдем с това преживяване, защото не препускаме за следващото или не си формираме мнения за него. По този начин разхлабваме процеса. Колкото повече внимаваме върху това, толкова повече поддържаме осъзнатостта – пълната будност – тогава процесът на пожелаване и дука не отпочва. Когато няма загуба на осъзнатост, тогава този поляритет, чувството за аз и другия, не е толкова силно. Чувството за „мен” тук и „света” навън, дори то се разхлабва; не се втърдява. И тогава, като има звук или чувство, усещане или спомен, емоция, всякакъв вид сетивна или ментална импресия, те се възприемат такива, каквито са. Не им се дава живот. Спират. Прекъсвайки веригата на причинност при вкопчването или пожелаването или където чувството се превръща в пожелаване, или дори в самото начало – като не позволяваме на невежеството да се надигне, като поддържаме осъзнатост – тогава причините за дука са премахнати. Ако няма причини, тогава страданието няма да се надигне. „Когато това го няма, онова не се поражда. С преустановяването на това, онова също се преустановява.” Това имаме предвид, когато казваме преустановяването на раждането и смъртта, край на прераждането. Процесът на Обусловеното (Зависимо) Възникване като цяло е известен като бавачака – цикълът или колелото на прераждане. Терминологията „да слезем от колелото” или „преустановяването на раждането и смъртта” описват именно процеса, който току-що очертах. Принципно, това е целта, това представлява теравадинската будистка практика: край на прераждането, да не се родиш отново… Ние се раждаме във всякакви неща. Не само в родилното отделение. Раждането се случва много, много пъти на ден. Можем да го разглеждам на външно, физическо ниво, но по-директно можем да видим отново и отново целия процес на психологическо ниво. Често пъти, когато припяваме Учението на Будата за любящата добрина, хората го намират за много прекрасно, докато не стигнем до последните четири реда:

„Като не се вкопчва във фиксирани разбирания,

този с чистото сърце и яснотата на взора си,

свободен от всички сетивни желания,

вече не се ражда в този свят. „ (SN 152)

Човек лесно се препъва на последния ред. Не знам дали някой от вас е имал това преживяване. Със сигурност, тези, които са обусловени по Северната школа в будизма и Бодхисатва идеалите, ще си помислят: „Чакай малко. Какво е това да не се раждам отново?” А и от цялостната жизнеутвърждаваща философия, която имаме на Запад, особено в Америка, особено в Калифорния: „Ей! Аз нямам нищо против да се преродя. Светът си е добре. Тук ми харесва. Какво му е лошото на света?!” Идеята да не се прераждаш се възприема като желание да умреш. „Ако можеше да спре да ме има. Ако можех да бъда заличен, да не съществувам.” Но това не е правилното разбиране. Всеки от нас е имал поне един-два момента през последните няколко дни, когато умът му е бил най-бистър – тези „най-добри моменти” са когато не се раждаме в нищо. Прераждането е спряло. Умът е буден и има умиротворение, яснота. Няма чувство за аз. Няма време или място – има само „съм”-ност, това-тост, таковатост. Всичко е наред. Ние сме в най-живото си съществуване и животът е най-съвършен. На осезаемо, експериментално ниво „да не си роден” е далече от заличаващото преживяване на нищо или нечувстването на нищо, пълната анестезия. Повече има общо с това напълно да си жив, както и напълно да си неопределен. Това е една будност, която няма форма или място и няма нищо общо с време или индивидуалност. Това може да е трудно за концептуализиране, но когато говорим за „да не се раждаме отново”, говорим за личното, за индивидуалното, за идеята за отделно аз, което не е кристализирало. Когато се опитваме да създадем идея за това кои сме, ние се чудим: „Какво всъщност е личността? Със сигурност, ако не съм прероден, трябва да ида някъде или нещо трябва да се случи. Какво се случва?”

Аджан Амаро, „Будизъм в Орехова Черупка“ (Broad View, Boundless Heart)