Архив

Tag Archives: брама вихари

Cover_Friends-on-the-Path

ПЪРВО ОТ СЕБЕ СИ
Тази вечер искам да говоря за Брама Вихарите*. Това са състояния, които възникват съвсем естествено, когато умът е освободен от личния интерес. Те са прекрасните, безгранични качества на метта – добрина, каруна – състрадание, мудита – съчувстваща радост и упека – уравновесеност или ведрина. Много харесвам това учение, защото макар в повечето случаи да сме далече от нивото на чистото сияние, това са качества, които малко по малко можем да култивираме.
С годините разбирането ми за тях радикално се промени. Опитвах се да излъчвам добрина към другите, да имам състрадание, да се радвам на късмета им и да намирам уравновесеност насред страданието – но всъщност така и не успявах да го направя. Никога не ми се получаваше. Когато се опитвах да се радвам на щастието на другите, изпитвах единствено завист. Когато се опитвах да съм уравновесена спрямо страданието около мен, изпитвах единствено смут и огорчение. Когато се опитвах да изпитвам състрадание, изпитвах единствено тревожност: „Какво мога да направя, за да оправя нещата?” Когато се опитвах да изпитвам добрина към хората, които не харесвах и не ми се получаваше, просто се мразех. Така настъпи дълбоко объркване и разбрах, че трябва да опитам с различен подход.
Помня как когато обявих, че ще ставам монахиня една от незабавните реакции беше: „Колко егоистично! Това не е ли ужасно егоцентрично?” Отговорът ми беше: „Да, съвсем егоцентрично е… но докато не разбера собственото си страдание, собствените си трудности, на никого няма да мога да помогна особено.” Макар да исках да помагам, виждах, че способността ми да служа на другите беше много ограничена и наистина трябваше да започна от себе си.
Лесно можем да говорим за световен мир и за грижа за другите, но култивирането на любяща добрина изисква много. Изисква разширяване на сърцето и представата ни за света. Например, забелязах, че мога да съм много придирчива за някои неща. За други мога да изпитвам безгранична добрина и любов, но само докато са приемливи и се държат по начин, по който аз искам! Дори за хората, които са ни свидни на сърцето, ако кажат нещо, което е разстройващо или неприятно, този канал на безгранична, безкрайна любов може незабавно да се затвори; да не говоря за хората, които не харесваме или които може би имат различни схващания от нашите.
Нужна е малко рефлексия, за да започнем да разширяваме тази сфера на метта, любяща добрина. Може да успеем да го направим по един идеалитстичен, интелектуален начин; можем да установим, че не ни е проблем да раздаваме метта на хора, които не познаваме или с които не се асоциираме, но че е много различно да правим това с тези, с които живеем непрекъснато. Тогава не винаги е толкова лесно – колкото и много да искаме. Това може да е източник на терзание: „Наистина искам да харесвам този човек, но той ме влудява!” Сигурна съм, че всички сте изпитвали това към определени хора. Дори може да ви е жал за тях, но пак ви влудяват! Накрая може да стигнете до извода, че трябва да ги обичате, но просто не можете. Интерпретацията на Аджан Сумейдо за метта беше от голяма помощ за мен. Той казва: „Да очаквате да обичате някого може би е прекалено, може би искате твърде много от себе си – но поне се въздържайте от подхранване на негативни и злонамерени мисли към тях.” Така че за мен изходната точка за култивиране на метта е простото разпознаване на нейното отсъствие или дори присъствието на точно обратното чувство.
Години наред имах една постоянна подпрагова негативност; тихичко си мърморех, обикновено за себе си: „Не си достатъчно добра. Толкова години медитираш и умът ти още се отнася и заспиваш. Никога няма да станеш добра.” – такива гласове. Познати ли са ви… стоят тихичко отзад, не спират да мърморят, подкопавайки всяко чувство на благополучие? Много време ми отне да проумея колко негативност тая в сърцето си.
Има го мърморенето и за други хора: „Гледай я как е седнала!” „Мили боже, този човек яде толкова много!” „Не ми харесва този ритрийт. Защо трябва да ставаме толкова рано?” Всички си имаме своите дребнавости. Важното е не да ги нямаме, а да ги разпознаваме – да си позволим да бъдем напълно осъзнати за този мърморещ, негативен ум, и после да бъдем много внимателни да не увеличим негативността, бидейки негативни спрямо нея: „Никога не съм си давала сметка колко негативен човек съм. Аз съм безнадежден случай!” Това не помага особено. Вместо това можем да проявим добронамерен интерес: „Я, колко интересно. Забавно е, че разсъждавам така. Никога не съм си давала сметка, че това е било важно за мен.” – вместо да се мразим, че имаме лоши мисли.
Едно нещо, което съм открила, е, че често пъти нещата, които трудно приемам у другите, са неща, които самата аз правя. Може да е много смиряващо, но и невероятно полезно да забелязваме какво, казано или направено от другите, ни разстройва. И после вътрешно да се запитаме: „И аз ли правя така?” Понякога може да е трудно и болезнено да го осъзнаем, но за щастие, това може да е личен процес – не е нужно да казваме на никого за него! И тогава, когато започнем да омекваме и да намираме тази способност да се приемаме – с всичките си глупости, неадекватности и задръжки – сърцето се отваря и ние сме способни да излъчим приемане и добрина към много повече хора и ситуации. Така че това качество на метта – на добрината, трябва да започне от това същество тук. Не е нужно да го произвеждаме, то възниква съвсем естествено, когато култивираме повече добрина и приемане към другите…
Каруна – съчувствие, състрадание – е втората Брама Вихара. Вижте думата „съчувствие”. Имаме думичките „чувство” и „със” – „чувствам със”, или навлизам в страданието. Една от реакциите при конфронтация със ситуация на болка или трудност е да се отдръпнем. Това може да е от страх – от чувство на „радвам се, че това не се случва с мен”, и ние казваме или правим правилните неща, но всъщност има едно отдръпване и чувство на объркване към това, което изпитваме. Така може да стане. Това ми напомня на моето счупване на гърба. Имаше една жена, която изпитваше голям дискомфорт. Когато се видяхме, почувствах, че е шокирана, че не искаше да ме доближи. Но за мен реакцията й донесе едно много самотно чувство. Не беше подходящата реакция. Каруна означава готовност да приемем страданието на другия, да влезем двамата заедно в него (в страданието). Това е една много по-пълна ангажираност и изисква настройване към собственото ни сърце: да имаме състрадание към собствения си страх или сбърканост спрямо ситуацията на другия човек.
Понякога се чувстваме неловко, защото не знаем какво да кажем. Ако някой е в траур или пък самият е терминално болен, какво му казвате? Може да се страхуваме да не кажем нещо погрешно. Но когато сме склонни да бъдем със собственото си чувство на дискомфорт към ситуацията – да понесем собствената си болка или страдание – започваме да долавяме възможността да реагираме по един спонтанен, естествен начин.
Това състояние да съм напълно присъстващ до другия човек в неговото затруднение е нещо, на което сега се доверявам много повече, отколкото на някакви идеи за състрадателно поведение. Не става дума да дадем съвет или да споделим историята на нашата леля, която е имала същия проблем, или пък нещо от този сорт. Става дума за готовността ни да бъдем с дискомфорта от ситуацията, да бъдем с нашата си борба. Когато сме напълно присъстващи за страданието, намираме едно място на лекота, на не-страдание и някак знаем какво е необходимо. Може да не е нужно нищо друго освен нашето присъствие. Или може би е нужно да се каже нещо и изведнъж се оказва, че казваме точно каквото трябва. Или пък предлагаме някаква практическа помощ. Но нищо от това няма да стане, докато напълно не осъзнаем собствената си борба с това, което се случва. Няма да отнеме повече от микросекунда. Започваме с простичкото настройване към собственото си страдание, обръщаме внимание на него – и оттук се надига състрадателната реакция към другия човек.
Мудита е качеството на съчувстващата радост. То винаги дълбоко ме е интересувало – основно защото е нещо, което често ми липсваше. Страдах от огромна завист и нищо не можех да направя по въпроса. Тя просто ме връхлиташе и колкото повече се опитвах да я маскирам, толкова по-лошо ставаше. Можех да разваля всичко за другите хора с това ужасно нещо, което се случваше, когато доловех, че някой е по-щастлив от мен.
Трите характеристики на съществуването (нетрайност, неудовлетворителност и липса на постояен аз) бяха това, което внесе проблясък на надежда – осъзнаването, че завистта не е нещо трайно. Преди я чувствах много, много трайна – и като че ли трябваше да направя нещо изключително мащабно, за да се отърва от нея, за да я махна. Освен това я усещах като много личен недостатък. Това учение ми помогна да осъзная, че завистта е едно отминаващо условие – и че не е нужно да се идентифицирам с него. Идваше и си отиваше. Естествено беше крайно неприятно – но когато се отказах от борбата да изпитвам нещо друго, чувството не се задържаше много. Идваше и си отиваше, и толкова.
Хората ми разказваха за тяхната мудита практика. Казваха: „Ако видя някой да има нещо по-хубаво от мен, изпитвам радост, че го има.” – но аз далеч не бях на този етап. Трябва да кажа, че нямах такова великодушно сърце. Осъзнавах, че все още ми липсва нещо. Накрая си дадох сметка, че ми липсва мудита към мен самата. Осъзнах, че няма полза да се опитвам да изпитвам мудита за някого другиго, ако това, което той имаше, беше нещо, което аз исках – и смятах, че нямам!
Видях, че вместо да оплаквам собствената си липса (което на практика е завистта и което ми беше болезнено да осмисля), трябваше да погледна какво имам и да изредя собствените си благословии. Това може да звучи малко странно в контекста на това, което всички казват – да се радваме на доброто и хубавото у другите и последно да мислим за собствените си благословии или колко добри сме ние… но аз осъзнах, че точно от това имах нужда.
Сигурна съм, че всеки тук може да намери неща, които му носят радост. Дори да не са много, все ще открием няколко, вместо да ги бутаме настрана и да казваме: „Не, те не се броят. Те са нищо. Виж колко ужасни недостатъци имам!” Ние сме много добри в правенето на това – но колко добри сме във виждането на доброто и хубавото в живота ни?….

Един човек, когото познавам, си води специален дневник. И винаги, когато направи нещо добро, си го записва в дневника. После, когато се чувства нещастен, си го прочита – и се чувства много по-добре! Това ме порази като много умел подход – начин да оползотвориш доброто. И защо не? Ние отдаваме толкова голямо значение на нещастието и недостатъците си, защо да не отдадем значение на доброто в живота ни? И аз започнах да практикувам с това и колкото повече го правех, толкова по-естествено и спонтанно можех да изпитам щастие, когато чуех за нечий успех. Интересно как става, нали? Това е нещо, което ви окуражавам да съзерцавате: изпълнете сърцето си с чувство за красотата и доброто в живота ви и в живота на другите хора. И тогава, когато хората се веселят заедно, вместо да се подиграваме и да ги гледаме с презрение и да се чувстваме малко самотни и изолирани, можем да се присъединим към тях, споделяйки радостта им. Това е мудита.
Упека – уравновесеност, е четвъртата Брама Вихара. За мен изглежда показателно, че Будата е отдавал такова значение на това качество. Понякога се превежда като „хладнокръвие”. Смята се за едно от най-извисените духовни състояния. Лично аз не смятам, че той толкова би възхвалявал „хладнокръвието” по начина, по който ние го използваме – един вид нежелание да се трогнем от нещо. Полезно е да разгледаме какво е чувството от това качество на уравновесеност или спокойствие. Какво включва по отношението на сърцето? Един от начините, по които аз разглеждам упека е да я виждаме като благородство на сърцето, в което има готовност за досег и контакт с всичко – от най-прекрасното състояние до най-окаяното такова. Бидейки в тази човешка форма, ние сме обекти на прекрасни, възвишени преживявания, както и на ужасни, адски състояния. Можем да изпитаме всяка сфера на съществуване.
Казват, че когато Будата умирал, заедно с човеците се били събрали и много девадата (небесни същества). Онези, които не били просветлени, си скубели косите, плачели и били в състояние на голямо отчаяние: „О, не! Той умира, напуска ни!” Докато просветлените запазили съвършена уравновесеност. Те просто казали: „В естеството на нещата е да възникват и отминават.” Те осъзнавали, че нещата се случват според природата си: щом е имало раждане, трябва да има и смърт. И ние имаме какво да постигаме тук!
Упека е способността да сме устойчиви насред пиковете и падовете на съществуването си – насред осемтте световни вятъра, насред възхвалата и осъждането, насред славата и нищожността, насред щастието и страданието, насред изгодата и загубата – всички онези неща, които толкова ни влияят. Когато съзерцаваме живота, виждаме, че понякога нещата са добри и ние се чувстваме чудесно – понякога са ужасни. Това е нормално. Всички имаме ужасни моменти. Познанието, че нещата се променят, задълбочава способността ни да останем устойчиви с тях, вместо напълно да се сриваме, когато не се развиват толкова добре.
В нашата общност, както във всяко семейство, има моменти, когато е чудесно. Всички се разбираме прекрасно. И това е хубаво, тогава се наслаждаваме на тези мигове. Но има дни, когато е ужасно. В една международна общност е лесно да има недоразумения и понякога може да има спречквания. Преживяла множество трудни моменти в годините, сега мога да съм много по-устойчива. Пак е неприятно, но няма толкова силна реакция – не чувствам да се е случило нещо чак толкова страшно. Забелязала съм, че тази способност да съм устойчива помага и на другите да не се влияят толкова от случващото се. Докато когато всички загубят присъствие на духа, всичко ескалира – и тогава излиза от контрол.
Разглеждайки закона за камма, виждаме, че всичко се случва като резултат от това, което е станало преди. Затова вместо да се обвиняваме или да търсим някой друг виновен, когато нещата се объркат, можем просто да се запитаме: „Какъв е урокът тук? Как мога да работя с това?” Можем да разгледаме случилото се като резултат от камма и да запазим осъзнатост, да бъдем устойчиви, а не да влошаваме ситуацията с някаква неуместна реакция. По този начин вкарваме баланс не само в нашия живот, но и в живота на всички останали. Не е толкова лесно нещо, но отново, всичко се свежда до това да разпознаем и да приемем собственото си чувство на раздразнение, собствената си липса на уравновесеност.
Понякога влизаме в контакт със страдание, което изглежда почти непоносимо. Когато това се случва, съм забелязала у себе си една тенденция да се опитам да се защитя, опитвам се да изключвам такива впечатления. Но упека предполага готовност да отворим сърцето си и да слушаме дори когато нещата изглеждат непоносими. Като практикуваме, това, което става е, че без да ставаме равнодушни, ставаме способни да обхващаме все по-разрастващ се диапазон от преживявания, животът става един пищен гоблен, богат на цветове и текстура. Категорично не е притъпяване или претръпване, а по-скоро настройване към тоталността на това наше човешко състояние. В същото време откриваме все по-нарастваща способност да устояваме – това е балансът на упека. Установявайки се в настоящето и поддържайки устойчивост – каквото и да преживяваме – намираме сили да се справим с всичко, с което ни среща това приключение, наречено „живот”.
Аджан Кандасири, „Приятели по пътя”

*Брама Вихара: благородни, възвишени състояния на ума,брама-подобни, божествени обиталища

Advertisements

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ V: ПУСКАНЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Lotus

Lotus (Photo credit: ROSS HONG KONG)

Надигането на дукка е поради вкопчване в желанията. И прозрението е, че има произход, или възникване, и че желанието трябва да бъде пуснато. Това е Втората Благородна Истина; проникновеното познание за пускането.

Някои хора смятат, че всичко, на което уча, е  – „каквото и да се случи, пусни го.” Но учението включва истинско разследване на страданието; прозрението за пускането се появява в следствие на това разбиране. Така че „пускането” – „letting go” не идва от желанието да се отървем от страданието – това не е пускане, нали?

Вибава-тана, или желанието да се отървеш, е много неуловимо, но желанието да се отървем от нашите недостатъци е друг вид желание. Пускането не е отърваване или да захвърлим с омраза. Пускането означава да можеш да бъдеш с това, което е неприятно, без да тънеш в омраза – защото омразата е привързване. Ако изпитвате много омраза, пак ще сте привързани. Страх, омраза – всичко това е вкопчване и прилепяне.

Безпристрастието е приемане и осъзнаване на нещата, каквито са, без да създаваме каквото и да е било, пускайки омразата към това, което е грозно или неприятно. Така че пускането не е просто хитра фраза за подминаване на това или онова, а е дълбоко прозрение в природата на нещата. Пускането съответно е способност да понесеш нещо неприятно, без да бъдеш уловен в гняв или омраза. Безпристрастието не е депресия.

Колко от вас подминават или отказват да приемат неприятните функции на телата си? Човешкото тяло има някои определени функции, които не са красиви и които във възпитаното общество не се споменават. Използваме какви ли не евфемизми и начини любезно да се извиним в подходящия момент, защото човек не иска представата за него да се свързва с тези функции. Иска ни се присъствието ни или образът да се свързват с нещо приятно или интересно, или привлекателно. Искаме да ни снимат сред цветя, в приятна обстановка, не в тоалетната. Искаме да маскираме естествените процеси в живота, да скрием бръчките, да боядисаме косата си, да направим всичко, за да изглеждаме по-млади – защото остаряването не е привлекателно.

Остарявайки, ние губим това, което е красиво и привлекателно. Нашата рефлексия е да сме действително будни за болестите и смъртта, за привлекателното и непривлекателното: за начина, по който стоят нещата в тази сфера на сензорно съзнание. Бидейки същество със сетивни органи, които влизат в контакт с обекти – които могат да са всякакви – от най-красивите и приятните до най-противните и грозните – ние изпитваме чувства. Чувството (вейдана) налага дуализма на приятното, болезненото и неутралното; това е приложимо за всички сетива: вкус, допир, зрение, слух, обоняние и мисъл.

И така вейдана – аз използвам тази конкретна дума, тази канда, като концепцията за всичко привлекателно и отблъскващо. Ние изпитваме вейдана, будни сме за приятното, болезненото, красивото, грозното, неутралното посредством тялото или каквото чуваме, миришем, вкусваме, докосваме или мислим. Дори спомените могат да бъдат привлекателни. Можем да имаме спомени, които са приятни, неприятни или неутрални. И ако сме невнимателни и функционираме от авиджа, от представата за себе си, от неоспоримото предположение, че аз „съм”, привлекателното, непривлекателното и неутралното се интерпретират с желание. Аз искам красивото, искам приятното, искам да съм щастлив и успяващ. Искам да ме възхваляват, искам да ме ценят, искам да ме обичат. Не искам да бъда преследван, нещастен, болен, унижаван или критикуван. Не искам грозни неща наоколо. Не искам да гледам грозното, да бъда близо до неприятното.

Разгледайте функциите на тялото. Всички знаем, че тези функции са част от природата ни, но не искаме да мислим за тях като за мои. Аз искам да уринирам, но никой не иска да остане в историята като Сумейдо Уриниращия. Сумейдо, игуменът на „Амаравати” – това може. Когато си пиша автобиографията, тя ще е пълна с неща като факта, че съм бил ученик на Аджан Ча, колко чувствителен съм бил като малък, невинен и чист – може би малко пакостлив от време на време, защото не искам да ме възприемат като ангелче. Но в повечето биографии неприятните функции на тялото просто се пропускат. Ние няма да се впускаме в разсъждения, че трябва да се идентифицираме с тези функции, просто ще отбележим тенденцията, че не искаме да се занимаваме с тях или да обръщаме внимание и да наблюдаваме това, което е част от живота ти – нещата, каквито са.

В осъзнатостта ние отваряме умовете си за това, за целия живот, който включва красивото, грозното, приятното, болезненото и неутралното. В нашата рефлексия върху патичасамупада ние я виждаме свързана с Втората Благородна Истина.

Тук поредицата тана-упадана-бава е най-полезна като средство за разследване на вкопчването ( привързването).

Вкопчването в този смисъл означава вкопчване поради привличане или поради омраза – в опит за отърваване. Вкопчването с омразата е отблъскване; бягането е упадана, както и опитът да уловим красивото, да го притежаваме и задържим. Гоненето на желаното, опитите за отърваване от нежеланото.

Колкото повече съзерцаваме и изследваме упадана, толкова повече се надига прозрението: че желанието трябва да бъде пуснато. Във Втората Благородна Истина е обяснено, че страданието се надига, то трябва да бъде пуснато и после, посредством практиката на пускане и разбирането на това какво е пускането, достигаме до третото прозрение в Благородната Истина: желанието е пуснато: ние вече познаваме пускането. То не е теоретично пускане, не е отхвърляне, а действително прозрение.

В разглеждането на Втората Благородна Истина има следното твърдение: „Това е произходът на страданието” – желанието, „то трябва да бъде пуснато”; и третото прозрение „то е пуснато”. В това се състои практиката – в изпълняването на тези три неща. Това се отнася до всяка една от Благородните Истини: има твърдение, какво да се направи и резултатът от това. Първата Благородна Истина: има страдание; трябва да бъде разбрано; то е разбрано. Това са трите аспекта на прозрение в Първата Благородна Истина. Втората Благородна Истина: има произход на страданието, самудая, което е вкопчването в желанието; то трябва да бъде пуснато; то е пуснато. Третата Благородна Истина: има преустановяване, нирода; трябва да бъде осъществено; и после прозрението: преустановяването е осъществено. Четвъртата Благородна Истина: има Осморен Път, изход от страданието; той трябва да се развие; той е развит. Това е проникновено познание.  Когато си мислите: „Какво знае един арахант?”, това е то: той знае, че има страдание, той знае, че страданието трябва да бъде разбрано; арахантът знае произхода на страданието – желанието, той знае, че желанието трябва да бъде пуснато и знае, че то е пуснато, и т.н.

Това са 12-те прозрения. Това наричаме арахантство – познанието на този, който има тези прозрения.

Патичасамупада е едно подробно изследване на целия процес. Вкопчването в петте канди е проблемът. Петте канди са дамми – те трябва да се изучават и изследват. Те са такива, каквито са. Няма аз, те са нетрайни и като знаеш как стоят нещата, знаеш Дамма.

(*дамма означава „нещо” като част от вселената (т.е. не принадлежи на човек). Дамма се отнася до учението на Будата и до прозрението в Абсолютната Истина.)

И така, вкопчването в обусловения свят като аз се основава на делюзия или невежество (авиджа): илюзията на аза като петте канди. И заради това живеем живота си в невежество. Волевите дейности (санкарите) от това невежество интерпретират всичко с „Аз съм” и от вкопчването в желания; резултатът е джара-марана (остаряване и смърт). Ако аз възприемам тялото като аз, тогава „аз” остарява. Тази година моето тяло е 54-годишно, увисва и се сбръчква. И вярването, че „аз остарявам”, защото тялото остарява е форма на страдание, нали? Ако няма чувство на аз, няма и страдание. Има оценяване на стареенето. Няма чувство за нещо нередно от стареенето на тялото; на него това му е работата. Такава му е природата. То не е аз. Не е мое и прави това, което трябва да прави. Съвършено е, нали? Аз щях да се разстроя, ако се подмладявах. Представете си да изглеждах все по-млад. След 50 години пак щях да съм в пелените и пак трябваше да изтърпя всичко отначало.

Мисълта „аз остарявам” не е скръбна. Това е конвенционален начин за говорене за тялото. Но ако тялото е това, което мисля, че съм: „Аз съм тялото. Това е моето тяло.”, тогава невежеството обуславя санкара и всичко тръгва от това „Аз остарявам, искам да съм млад, искам да живея дълго, не ме наричай старец, млад нехранимайко!” Защо? Заради идентифицирането с тялото.

И после аз ще умра. „Това е морбидно, да не говорим за смъртта. Разбира се, ние всички ще умрем, но това е толкова далече.” Когато сте млади, мислите за смъртта като за нещо далечно – „да се радваме на живота”. Но когато някой, когото познаваме, умре, или пък ние се разминем на косъм, тогава смъртта може да е много плашеща. И всичко това е от привързването към идентифицирането „Аз съм това тяло”.

После, разбира се, идват всички схващания, чувства, спомени, предразсъдъци, които имаме (вейдана, саня, санкара).  И ние не само страдаме от идентифицирането с тялото, но и от привързването към красивото и към чувствата: „Аз искам само красивото, искам само приятното; не искам да виждам грозното; искам да има хубава музика, а не грозни звуци, и само благоухания…”

Привързваме се към схващания какъв трябва да е светът; към становища за Англия, Франция, САЩ. Привързванията към тези схващания и становища и перцепции формират поредицата вейдана-саня-санкара на петте канди. И ние се привързваме към всичко това от гледна точка на аза. „Това е моето схващане, каквото аз мисля, и каквото аз искам и не искам, как трябва да бъде и как не.” И получаваме скръб, терзания, отчаяние, депресия и тъга от тази илюзия за аза.

Прозрението във Втората Благородна Истина е, че това страдание има произход. То не е постоянно. Не абсолютно винаги нещо възниква. Надигането на дукка се дължи на вкопчването в желанието. Вие можете да видите желанието, защото то е дамма – надига се и отминава.

Можете да видите желанието, което възниква, за да търси красивото и приятното в чувствената сфера посредством очите, ушите, носа, езика, тялото и ума. Кама-тана е чувственото желание. Чувственото желание винаги иска някакво удоволствие или поне вълнуващо преживяване. Кама-тана: можете да го видите в движението ни, насочено към и сетивните удоволствия, както и вкопчването в тях.

Бава-тана е желанието да станем. То е свързано с искането да станем нещо. И тъй като ние не знаем кои сме, желанието ни е да постигнем или да станем нещо. В този свят живот бава-тана може да бъде много силно. Чувствате, че сте тук да станете просветлени и да постигнете нещо.  Всичко звучи много добре. Но дори желанието да станете просветлени може да дойде от авиджа – от себепредставата. „Аз ще стана просветлен. Ще стана първият американски арахант; писна ми от този свят, искам да стана просветлен, за да не се прераждам отново. Не искам отново да преживявам детството. Не ги искам тези работи. Искам да стана нещо такова, че да не трябва да се раждам отново.” Това може да е бава-тана/вибава-тана – те вярват ръка за ръка. За да станете нещо, трябва да се отървете от нещата, които не харесвате и не искате. „Ще се отърва от недостатъците си и искам да се отърва от лошите си навици и от желанията си.” И всичко това звучи много праведно. Недостатъците са лоши – отървете се от тях.

В светия живот има много вибава-тана. Можем да живеем този живот само за да се отървем от разни неща и за да станем нещо, като се отърваваме от нещо. Забележете, че Втората Благородна Истина е осъзнаването, че желанието трябва да бъде пуснато, да бъде оставено. Това не е отхвърляне на желанието, а разбиране; вие го пускате. Защото иначе е вибава-тана – желанието да се отървете от желанието. Познавайте го, наблюдавайте го, но не правете нищо от това. Ако изхождате от невежество, вашето желание казва: „Аз искам да стана просветлено същество и не бива да мисля така, не трябва да имам желанието да стана Буда; не трябва да искам да стана каквото и да е.” Всичко това може да е от невежеството, обуславящо менталните формации (авиджапачeя санкара). И тогава идва проникновеното познание: „Желанието трябва да се пусне.”

Всичко това звучи правилно в смисъл „че не трябва да се привързваме към нищо”, но то също може да идва от авиджапачея санкара. „Аз не бива да се привързвам към нищо.” всъщност е едно утвърждение на аза, като някой, който е привързан към нещо, а не бива да е така. Аз трябва да съм иначе. Това е капан на ума, не е истинско прозрение в кама-тана, бава-тана, вибава-тана. Разглеждайте „Какво е привързването?” Ако просто отхвърляте това и онова, това не е начин за справяне с проблема, нали? И всъщност вие не изследвате кама-тана, бава-тана и вибава-тана, така че няма да достигнете и до прозрението за пускането. Просто ще заемете позиция срещу привързването, което е друг вид привързването.

Затова обследвайте, надникнете в привързването. Това работи по един много по-неуловим и реалистичен начин от обикновеното формиране на мнение, че не бива да бъдете привързани към нищо.

Спомням си един психиатър, който живееше в Бангкок. Той имаше навика да взема ръчните часовници на пациентите си и когато те се разстройваха, да им казва: „Вие сте привързани към вашите часовници.” След което сваляше своя часовник и го хвърляше, за да докаже, че не е привързан към него. Та този психиатър ми се хвалеше с това. А аз му казах: „Всичко ти е убегнало. Ти си привързан към позицията, че си непривързан към часовника си.” Това не е пускане, нали? Просто да го хвърлиш и да кажеш „ти си привързан, аз не съм, ето че си изхвърлих часовника.” В това има много аз. „Вижте ме, аз не съм привързан към тези окаяни материални неща.” Човек може да изпита голяма гордост от това, че е непривързан. Посредством рефлексия ние виждаме привързването и не е нужно да се отърваваме от нещата, но не можем да се привържем към тях и можем да ги пуснем. Не като ги хвърляме, а като разбираме страданието от вкопчването.

Като разберете умиротворението от непривързването, от пускането, Втората Благородна Истина ще ви изведе до Третата. Когато пуснете нещо, осъзнавате, че няма привързване към петте канди. Има една будност, че желанието е пуснато. Тогава се надига прозрението в Третата Благородна Истина. Има преустановяване. Това преустановяване трябва да се осъществи.

С осъществяването на преустановяването започваме да забелязваме не-привързването. Малцина от нас са запознати с него. Обикновено сте осъзнати посредством привързването си към разни неща. Напълно заблуденото човешко същество се чувства живо посредством привързването и желанието. Съзерцавайте, че когато не сте уловени от привързване към петте канди, не се чувствате живи, вие сте никой. Невротичните проблеми карат хората да се чувстват интересни и живи. „Аз имам впечатляващи неврози от всякакви видове травми в детството.” И вече не съм Сумейдо Уриниращия, а Сумейдо Интересния Невротик, Сумейдо Мистика или Сумейдо Игумена – това са условия, към които можем да се привържем. Осъществяването на преустановяването ви позволява да накарате аза да спре, има пускане. Осъществяването на пускането е преустановяване, това, което се надига, се преустановява. И преустановяването е забелязано. Осъществено е.

Нашата практика е осъществяване на преустановяването. Тогава говорим за празнота: осъществяваме празен ум там, където няма аз. Няма усещане на ума, че е някой. Започнете ли да мислите за това като за „моя” ум, уловите ли тази мисъл, отново сте се заблудили. Но дори да имате „моя ум” и ако го видите като нещо, което се надига и отминава без вкопчване, то тогава той е само условие. Няма страдание, има умиротворение.

Когато няма аз, има мир. Когато има „аз” и „мое”, тогава няма мир. Тревогата, безпокойството, какво са те? Всичките идват от „мен” и „моето”. Когато пуснете, има преустановяване на „аз” и „моето”. Има мир, покой, яснота, безпристрастност, празнота.

Наблюдавам, че когато няма аз, няма привързване, тогава пътищата за свързване с другите са посредством метта (добрина), каруна (състрадание), мудита (съпричастна радост), упека (ведрина). Те не идват от аз или авиджа. Не е като да имате идеята, че „Аз трябва да имам повече метта към всички, защото имам твърде много омраза, а не бива. Трябва да изпитвам любяща добрина към всички същества. Трябва да изпитвам състрадание. Понякога ми се иска просто да убия всички. Трябва да изпитвам много метта, мудита, да съм мил и радостен и състрадатателен към хората. Трябва да съм и ведър.” Брама-вихарите, като идеи за един себелюбив човек, не се истинската практика. Желанието да стана някой, който има много метта и каруна и всички тези неща пак е бава-тана.

Но когато отпаднат идеите за аза, тогава е естественият начин на свързване с другите. Не ставате безучастен зомби посредством разбирането на Дамма. Пак имате връзка с другите, но посредством добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина, а не посредством омраза и заблуждение.

Какво показват неегоистичните човешки същества в обществото? Можете да обясните метта, мудита, каруна и упека като това, което се изразява чрез неегоистичните човешки същества. След което приложете това към нашата практика сега. Когато има виджа – знаене и ясно виждане – тогава това дава пълна възможност за практикуване на добрина, състрадание и останалите. Но това не съм аз,то не е мое, не е Сумейдо, преливащият от метта Аджан, Сумейдо Добряка за сметка на Сумейдо Уриниращия. В момента, в който Сумейдо-делюзиите отпаднат и се преустановят, се проявяват добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина. Затова човешкото състояние е голяма благословия – когато себепредставата отпадне, това което остава е една велика благословия.

Но тя не е аз. „Аз не съм велика благословия. Единственото, което мога да направя в това конвенционално „аз” е да пусна делюзията. Да бъда осъзнат и да не се привързвам към разни неща, да виждам ясно – това мога да направя. Това е практикуването на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път. Свежда се до това бдително, осъзнато и ясно виждане на нещата. Тогава каквото и да се случи, вече зависи от други неща. Няма нужда да обикалям и да се мъча да стана „Сумейдо Добряка”. Добрината може да се прояви посредством тази форма, ако няма делюзия; и това не е лично постижение или придобивка, просто така стоят нещата. Това е начинът, по който са устроени. Това е Дамма.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо