Будата разглежда духовния път през призмата на благородните истини. Те са основани на екзистенционалната реалност на страданието. Именно тук много хора от Запада не разбират будизма. Сравняват го с други религии и изразяват становища за това, че има негативен подход и че будистите не вярват в Бог. Има една представа, че това е някаква атеистична религиозна форма. Но ако разгледате учението на Будата, основният момент е да осъзнаете, че това е едно учение за пробуждане, а не за вкопчване в някаква метафизична позиция.

Първата благородна истина, страданието (дука), ни връща към една много банална човешка опитност. Страданието, че не получаваме каквото искаме, е общо за всички ни. Всички изпитваме страдание, когато сме отделени от това, което харесваме и обичаме, и трябва да сме с това, което не харесваме. Така че всички можем да разберем това – и богати, и бедни. Всички трябва да преживеем старостта, болестта и смъртта, скръбта и мъката, воплите, отчаянието, съмнението – те са общи за всяка човешка опитност. Няма нищо особено необикновено в това страдание: то е обикновено. Но трябва да бъде разбрано. И за да го разберете, трябва да го приемете.
Ако винаги се опитвате да се отървете от страданието, няма как да го разберете; заети сте с това да реагирате. Така правим, когато се чувстваме недоволни или нещастни. Каквато и форма на страдание да изпитваме, тенденцията е да се опитваме да се отървем от нея, дирейки щастие, може би разсейвайки се с нещо, което би ни дало няколко мига на удоволствие. Опитваме се да избягаме от това, което не харесваме.
Първата от четирите благородни истини е истината за страданието. И после следва прозрението – страдането трябва да бъде разбрано. На това място рефлективният ум се буди за страданието, за да го изучи и да изследва изживяването на страданието в настоящия миг, независимо дали е физическо или емоционално. Трябва да сме склонни да изпитаме страданието, а не просто да търсим как да се отървем от него. Това е обратно на естествените ни реакции, на реакциите на всички чувстващи същества. Имаме обръщане към страданието, изследваме го, приемаме го, разглеждаме го, чувстваме го.
Това можем да го направим само чрез рефлексия. Когато се опитваме да разглеждаме страданието аналитично, какво става? Започваме да обвиняваме някого; увеличаваме количество страдание и объркване, като безспирно се опитваме да го рационализираме чрез анализ. Рефлективният ум, от друга страна, е готовността да почувстваме и изживеем, да вкусим, да опитаме страданието.
Какво е страданието от терзанието и отчаянието? Има разлика между отдаването на терзания и отчаяние и отстояването посредством разбиране. Разбирането означава, че сме готови да ги забележим, да се обърнем към тях, да ги използваме като благородна истина, а не като някакъв личен проблем. Ние променяме отношението си към тези неща. Променяме се от – „Аз страдам и не искам да страдам” в „Има страдание и усещането за него е такова.”
Каква е опитността от раздялата с любимия човек? Можем да забележим това чувство на болка, на страдание, от отделянето с това, което обичаме и харесваме. И после идва раздразнението, вбесяването, че трябва да търпите нещо, което не харесвате и усещането за това е такова. Когато се чувствам раздразнен, вбесен или ми е дошло до гуша, аз използвам тази възможност за прозрение в благородната истина за страданието – това е усещането да си раздразнен и вбесен. И какво правя? Отчитам това настроение. Не го съдя или анализирам, само забелязвам, че усещането е такова. Умът приема чувството; приема да се чувства вбесен; има я яснотата за това като обект; започвате да го разглеждате като „има страдание”.
Причината за страданието, втората благородна истина, е привързването към желанието. Може би имаме схващането, че трябва да се отървем от желанието, че желанието е нещо, което не трябва да имаме. Не се опитваме да го разберем, да го опознаем, да изследваме резултата от прилепянето към него, от привързването към искането на нещо, от искането на нещо, което нямаме, от неискането на нещо, което имаме, от искането да сме нещо, което не сме, от искането да се отървем от лошите навици, от искането да се отървем от гнева, от искането да се отървем от желанието.
Как усещаме желанието като опитност? Желанието се цели в нещо; има енергия за него. Когато се привържем към едно желание, това ни дава енергия, и така ние вечно се стремим да получим нещо – като компулсивните купувачи на тази епоха. Хората ходят в търговските центрове и купуват всичко от желанието да получат нещо, което нямат. Богатите хора правят това понякога. И не само богатите, понякога хората с кредитни карти се вкарват в ужасни дългове. Отивате в моловете и там има толкова неща, които ви карат да ги искате – „Това е нещо, което искам!” Това желание идва от искането на нещо, което нямате – някакъв красив предмет.
Рефлективната яснота е яснотата за това чувство на искане на нещо. Какво е усещането? Това чувство на искане? Можете да го наблюдавате като опитност в настоящето – това е да искаш нещо, това е усещането. Можете да го наблюдавате на сензорно ниво, желанието за сетивно удоволствие, сензорното преживяване.
Желанието само по себе си не е проблем; вкопчването в него е това, което носи страдание. И не в отърваването от желанието, а в оставянето му, пускането да го бъде, започваме да осъществяваме нестрадание. Пускането (letting go) на причините за страданието е пускане на вкопчването в желанието.

Тази сфера, в която живеем, е сфера на желанията. Желанието е присъщо на тази сфера. Желанието е това, което кара нещата да се движат. Това е сфера на сетивна опитност, на удоволствие и болка, на красота и грозота; така стоят нещата. Така че проблемът не е в желанието. Проблемът е в невежеството – в неразбирането на нещата такива, каквито са. Вкопчването в тези желания е причината за страданието. Всъщност ние осъзнаваме, че страданието има причина. И тя не е тялото, не е сетивния свят; условията, сами по себе си, не са причина за страданието. Това вкопчване в условията е причината.

Много е важно да наблюдавате това. Ние с лекота обвиняваме условията за нашето страдание. Казваме: „Ти! Ти каза нещо, което ме накара да страдам!” Или „Понеже не мога да получа каквото искам, затова страдам; Искам нещо и не мога да го имам. И много страдам.” Или защото съм много привързан към някаква идея какъв трябва да стана и не мога да се понасям такъв, какъвто съм; Искам да стана този съвършен идеал!
Искането да стана нещо, искането да се отърва от нещо, искането за сетивно удовлетворение – тези три вида желания и вкопчването в тях са това, което наблюдаваме. Това, което е наясно с желанието – осъзнатостта – не е желание, нали? Желанието е ментален обект, който можете да наблюдавате; можете да бъдете мълчалив свидетел на желанието. Ако вие сте желанието, няма как да можете да го видите в перспектива. Но понеже не сте желанието, то е нещо, което можете да наблюдавате и да се учите от него.
Първо наблюдаваме желанието, вкопчването, и после следва това прозрение за пускане. Пускането на желанието не е отърваване от него. Не се съпротивляваме на желанието, не се отърваваме от него, оставяме го, пускаме го да бъде такова, каквото е. Желанието е желание – нека бъде такова. Ако го разберем, го познаваме, познаваме чувството за него, знаем кога присъства и знаем кога отсъства. Това е знаене. Директно знаене. Дори в будистските страни казват: „Трябва да практикуваме, за да се отървем от желанията, да се отървем от замърсяванията. Убийте килеса!” Хората редовно говорят така. Не само западняците тълкуват будизма по този начин.
Аз окуражавам хората да разглеждат желанието като опитност. Какво е усещането? Наистина трябва да го опознаем. Искането за сетивно удоволствие, искането да се отървем от нещо, искането да избягаме от нещо, искането да станем нещо – усещането за тях е такова. Да практикуваме медитация, за да станем просветлени – какво е усещането за това? Ако достатъчно усърдно практикувам, ще стана просветлен! Това е светският ум, нали? В университета трябва да учим усърдно, за да издържим изпитите. Трудете се! Ще бъдете възнаградени! Това е трудовата етика на нашето общество. Като нищо можем да приложим тази етика към медитацията. Медитирайте усърдно! Запретвайте ръкави и медитирайте! Стиснете зъби! Убийте замърсяванията на ума! Пробийте през тях! Напънете се да станете нещо! Станете просветлени! Желанието да станем просветлени, да станем чисти, да станем по-добри хора – звучи много добре, нали? Желанието да станем по-добър човек е много добро желание; желанието да бъдем добри не е нещо лошо. Важното е да разпознаем, че вкопчването в желанието е проблемът; то е причината за страданието.
Вкопчването – какво е то като опитност? Има желание и после вие се хващате за него, прилепвате, идентифицирате се с него. Спомням си съзерцаването на чистотата. Бикхусите (монасите) имат Виная (правилата на Ордена) и често се правят опити за постигане на чистота посредством спазването на Виная. Но след години аз не се чувствах особено чист от спазването на Винаята. Да, във Виная има някакво усещане за чистота, но колкото по-строги ставате, толкова по-неестествено е да се чувствате чисти. Все си мислех: „Какво тогава е чистотата?” Ставаш чист посредством спазването на правилата, от въздържанието в правенето на лоши неща и мисленето на лоши мисли? Човек става ли чист с тези похвати? Дали чистотата е състояние, което постигаш чрез правене на нещо? Можеш ли да станеш чист по някакъв начин?” И тогава идва съзерцанието, тази рефлективна яснота – „Какво е чистотата сега? Това е различно от предположението, че поначало не съм чист и от функционирането от тази позиция. Да въведем чистотата в рефлективната яснота в настоящето, в сега – какво действително е чисто в този момент от гледна точка на това какво мога директно да знам в този момент? – това е като коан. Единственото нещо, което мога да намеря толкова чисто в яснотата е чистото състояние на яснота, това внимаване в настоящето – то е чисто!
Когато прозрях и осмислих това, дойде следващото прозрение: Аз никога не съм бил нечист. Чистотата никога не е отсъствала. Винаги е била тук и сега. Тя е до мен, близо, напълно присъстваща през цялото време, но аз я забравям и се отнасям по желанията си. Вкопчвам се в желанията – искам нещо, което нямам, не искам каквото имам, искам да стана нещо, искам да се отърва от нещо, искам да стана чист – „Искам да стана чист!” Правя неща да стана чист – отдавам се на пост, измъчвам се, опитвам се да се отърва от лошите мисли, боря се със себе си… легло от пирони… ризи с косми… самобичуване… Какво става, като правим това? Накрая сме изтощени и пак не сме чисти!
В дадени моменти можете да си мислите, че сте чисти, но понеже си мислите, че сте чисти, можете да си мислите и че сте нечисти. Така че дори да постигнете чистота чрез всички тези аскетични способи, не можете да поддържате този тип чистота; тя е нещо, което постигате, така че всъщност не е чиста.
Съзерцавайте чистотата тук и сега – какво може да е тя в този момент за всеки един от нас? Чистотата не е в мисъл или в тялото, или в емоцията, нали? Чистотата е в яснотата. Яснотата е портата към безсмъртието; яснотата е трансцендентната реалност. Започваме да имаме това чувство, че нашата истинска природа е чиста и без значение какво правим, мислим или казваме, никога не можем да загубим тази чистота. Дори най-ужасният престъпник е все така чист – серийните убийци, изнасилвачите, педофилите – всички. Но не го знаят. Не знаят и правят всякакви неща от невежество, от вкопчването в желание, от неразбиране на това как стоят нещата. Ние забравяме. Вярваме, че сме това – аз съм това или аз съм онова. Към колко от идентичностите си (разбирай персони) всъщност сте привързани? Обичате ли да мислите за себе си като за определен тип човек с определена расова идентичност или сексуална идентичност, или класова или лична? Тези неща са много силни; всеки е много привързан към своите идентичности. Да бъдеш жена е идентичност, или да бъдеш мъж, да бъдеш сляп човек, да бъдеш увреден човек… Често зависим от тези идентичности, за да укрепим собственото си чувство на достойнство.
Но в състоянието на чистотата тези идентичности вече не са нужни; не че се пропускат в конвенционалния език, но не са това, което сме ние; ние не сме нещо, единствено чистота. Но не вярвайте на мен. Това е нещо, което трябва да откриете сами. Осъществимо е. Не е някаква теория или възвишена идея, която ми е дошла отгоре. Това е осъществяването на дамма, на истината, посредством изследване, посредством пробудена яснота.
Разпознаването на тази чистота, истинското оценяване на тази чистота, съм открил, че е голямо облекчение, защото тя е нещо, което винаги е с мен. Аз само трябва да помня. А забравям – отнасям се с различните навици на ума и тялото – но мога и да помня. Всъщност медитацията е научаване да помним тази чистота, тези тук и сега, центрирането в тялото, с дъха, със звука на тишината, и просто забелязване на обусловените състояния, на променливостта на обусловените феномени, на настроенията, на емоциите, на мислите, на чувствата, на гледищата и схващанията, на доброто или злото, на висшето или низшето.
Тези от нас, които са с еврейски или християнски произход, или от европейските общества, понякога се разглеждат като грешници. Аз бях отгледан с идеята, че на практика сме се родили в състояние на грях. Имаше едно чувство на загуба на чистотата, на необходимост да я намеря, да се опитам да бъда чист или да я постигна може би когато умра, извършвайки нещо; това е от моя личен опит, от моя културален произход. В будизма, обаче, ние не мислим за нашата истинска природа като за някакво паднало същество, което е извършило грях, а само като за забравящо същество. И това аз мога да го разбера. Трябва да призная, че го забравям. Забравянето е едно нещо, а помненето – друго. Ако забравяме, можем и да си спомним. Помненето е като осъзнатостта, яснотата, чистото разбиране, чистото възприятие, истинското разбиране и използването на мъдрост. Самото забелязване – да знам когато съм много чист, когато има чистота, и после, когато няма, действително да знам какво е, да познавам страданието, което си създавам, когато бивам уловен във вкопчването в желанията. Усетете го, опознайте самата атмосфера от това, онова раздразнение, настървеното чувство на искане или на неискане, бъдете будни за това вкопчване и страданието, което идва от него. Или, помнете чистотата на момента.
Чистотата на момента е това чисто състояние на яснота. Съответно вие винаги можете да се върнете към него, да си го спомните, само с простия акт на внимаване, на това всеобхващащо, приемащо внимание, интуитивната яснота за настоящето. Това е портата към безсмъртието, трансцендентната реалност, необусловеното. Не е постижение, вие не го постигате, само си го спомняте. Когато се опитвате да го постигате, функционирате в светлината на идеи, вкопчили сте се в тях и поддържате предположението, че сте идентичност на себе си, вие сте този човек, който не е чист и трябва да станете чисти. Тогава това е вашата база, предпоставката, от която функционирате, вашият модус операнди. От тази позиция никога не се чувствате чисти; винаги чувствате, че сте направили нещо нередно. Има чувство на отчаяние и разочарование, защото тръгвате от позиция, която в същността си е заблуждение, а не от чистотата на настоящето.
Когато говорим за будистското учение като директно, то наистина е толкова директно. Не можете да сте по-директни от пробуденото внимание в настоящето. Не тръгвате от някаква позиция за себе си или света, като давате оценки, а от простия вътрешен акт на слушане, на отворено, приемащо слушане, където можете да чуете онзи звук на тишината, онзи искрящ звук най-отзад – това е чистотата. Разбира се, не излизате да разправяте нагоре и надолу „Аз вече съм чист!” Не е нужно да разкрасявате чистотата, тя е съвършена такава, каквато е. Ако й припишете нещо, отново сте се отнесли. Когато хората разправят, че са чисти, аз никога не им вярвам. Това не е нещо, което оповестяваш; то е нещо, което осъзнаваш; не е лично. Чистотата е универсална; не е „моя”,”моята чистота”, не е ваша, универсална е, там, в нея всички сме едно.
Ако искате да знаете къде сме равни, в чистотата всички сме равни. Тази чистота е завършена. Не присъства повече или по-малко у някого. Чистотата няма националност, не е мъжка или женска, не е дори будистка. Това е началото на пробуждането за нещата, такива, каквито са.
Емоционално, обикновено не сме подготвени за пробуденото състояние. Макар че имах прозрение за това преди доста години, аз се съпротивлявах, защото емоционално бях подготвен да стана нещо. Досадяваше ми или ме обхващаше съмнение, приискваха ми се разни неща; има много светски неща, които все още твърде много харесвах. Бях съвсем склонен да пусна много светски неща, но други нямах чак такава готовност да пусна. Бях доволен да пусна гнева и ревността, и страха, но исках да си запазя хубавите неща за известно време. Светът все още беше доста изкусителен, омагьосващ, вълнуващ, обещаващ всякакви неща. Емоционално, още го имаше копнежа по светските неща, по удоволствието, удобството, удовлетворението, приключението и т.н. Нещо в материалната сфера все още беше много привлекателно за мен и дори добро само за себе си. Тези емоции, съответно, ще станат много устойчиви на простата практика на осъзнатост. Но все повече и повече ще започвате да виждате страданието от привързването дори към добрите неща в света.

Именно привързването, не светът, и не добрите неща, а привързването носи страданието.

За първи път публикувана през август 1999 г. Buddhism Now
(От беседа в Амаравати през май 1999 г.)