Архив

Tag Archives: Будата

Будата разглежда духовния път през призмата на благородните истини. Те са основани на екзистенционалната реалност на страданието. Именно тук много хора от Запада не разбират будизма. Сравняват го с други религии и изразяват становища за това, че има негативен подход и че будистите не вярват в Бог. Има една представа, че това е някаква атеистична религиозна форма. Но ако разгледате учението на Будата, основният момент е да осъзнаете, че това е едно учение за пробуждане, а не за вкопчване в някаква метафизична позиция.

Първата благородна истина, страданието (дука), ни връща към една много банална човешка опитност. Страданието, че не получаваме каквото искаме, е общо за всички ни. Всички изпитваме страдание, когато сме отделени от това, което харесваме и обичаме, и трябва да сме с това, което не харесваме. Така че всички можем да разберем това – и богати, и бедни. Всички трябва да преживеем старостта, болестта и смъртта, скръбта и мъката, воплите, отчаянието, съмнението – те са общи за всяка човешка опитност. Няма нищо особено необикновено в това страдание: то е обикновено. Но трябва да бъде разбрано. И за да го разберете, трябва да го приемете.
Ако винаги се опитвате да се отървете от страданието, няма как да го разберете; заети сте с това да реагирате. Така правим, когато се чувстваме недоволни или нещастни. Каквато и форма на страдание да изпитваме, тенденцията е да се опитваме да се отървем от нея, дирейки щастие, може би разсейвайки се с нещо, което би ни дало няколко мига на удоволствие. Опитваме се да избягаме от това, което не харесваме.
Първата от четирите благородни истини е истината за страданието. И после следва прозрението – страдането трябва да бъде разбрано. На това място рефлективният ум се буди за страданието, за да го изучи и да изследва изживяването на страданието в настоящия миг, независимо дали е физическо или емоционално. Трябва да сме склонни да изпитаме страданието, а не просто да търсим как да се отървем от него. Това е обратно на естествените ни реакции, на реакциите на всички чувстващи същества. Имаме обръщане към страданието, изследваме го, приемаме го, разглеждаме го, чувстваме го.
Това можем да го направим само чрез рефлексия. Когато се опитваме да разглеждаме страданието аналитично, какво става? Започваме да обвиняваме някого; увеличаваме количество страдание и объркване, като безспирно се опитваме да го рационализираме чрез анализ. Рефлективният ум, от друга страна, е готовността да почувстваме и изживеем, да вкусим, да опитаме страданието.
Какво е страданието от терзанието и отчаянието? Има разлика между отдаването на терзания и отчаяние и отстояването посредством разбиране. Разбирането означава, че сме готови да ги забележим, да се обърнем към тях, да ги използваме като благородна истина, а не като някакъв личен проблем. Ние променяме отношението си към тези неща. Променяме се от – „Аз страдам и не искам да страдам” в „Има страдание и усещането за него е такова.”
Каква е опитността от раздялата с любимия човек? Можем да забележим това чувство на болка, на страдание, от отделянето с това, което обичаме и харесваме. И после идва раздразнението, вбесяването, че трябва да търпите нещо, което не харесвате и усещането за това е такова. Когато се чувствам раздразнен, вбесен или ми е дошло до гуша, аз използвам тази възможност за прозрение в благородната истина за страданието – това е усещането да си раздразнен и вбесен. И какво правя? Отчитам това настроение. Не го съдя или анализирам, само забелязвам, че усещането е такова. Умът приема чувството; приема да се чувства вбесен; има я яснотата за това като обект; започвате да го разглеждате като „има страдание”.
Причината за страданието, втората благородна истина, е привързването към желанието. Може би имаме схващането, че трябва да се отървем от желанието, че желанието е нещо, което не трябва да имаме. Не се опитваме да го разберем, да го опознаем, да изследваме резултата от прилепянето към него, от привързването към искането на нещо, от искането на нещо, което нямаме, от неискането на нещо, което имаме, от искането да сме нещо, което не сме, от искането да се отървем от лошите навици, от искането да се отървем от гнева, от искането да се отървем от желанието.
Как усещаме желанието като опитност? Желанието се цели в нещо; има енергия за него. Когато се привържем към едно желание, това ни дава енергия, и така ние вечно се стремим да получим нещо – като компулсивните купувачи на тази епоха. Хората ходят в търговските центрове и купуват всичко от желанието да получат нещо, което нямат. Богатите хора правят това понякога. И не само богатите, понякога хората с кредитни карти се вкарват в ужасни дългове. Отивате в моловете и там има толкова неща, които ви карат да ги искате – „Това е нещо, което искам!” Това желание идва от искането на нещо, което нямате – някакъв красив предмет.
Рефлективната яснота е яснотата за това чувство на искане на нещо. Какво е усещането? Това чувство на искане? Можете да го наблюдавате като опитност в настоящето – това е да искаш нещо, това е усещането. Можете да го наблюдавате на сензорно ниво, желанието за сетивно удоволствие, сензорното преживяване.
Желанието само по себе си не е проблем; вкопчването в него е това, което носи страдание. И не в отърваването от желанието, а в оставянето му, пускането да го бъде, започваме да осъществяваме нестрадание. Пускането (letting go) на причините за страданието е пускане на вкопчването в желанието.

Тази сфера, в която живеем, е сфера на желанията. Желанието е присъщо на тази сфера. Желанието е това, което кара нещата да се движат. Това е сфера на сетивна опитност, на удоволствие и болка, на красота и грозота; така стоят нещата. Така че проблемът не е в желанието. Проблемът е в невежеството – в неразбирането на нещата такива, каквито са. Вкопчването в тези желания е причината за страданието. Всъщност ние осъзнаваме, че страданието има причина. И тя не е тялото, не е сетивния свят; условията, сами по себе си, не са причина за страданието. Това вкопчване в условията е причината.

Много е важно да наблюдавате това. Ние с лекота обвиняваме условията за нашето страдание. Казваме: „Ти! Ти каза нещо, което ме накара да страдам!” Или „Понеже не мога да получа каквото искам, затова страдам; Искам нещо и не мога да го имам. И много страдам.” Или защото съм много привързан към някаква идея какъв трябва да стана и не мога да се понасям такъв, какъвто съм; Искам да стана този съвършен идеал!
Искането да стана нещо, искането да се отърва от нещо, искането за сетивно удовлетворение – тези три вида желания и вкопчването в тях са това, което наблюдаваме. Това, което е наясно с желанието – осъзнатостта – не е желание, нали? Желанието е ментален обект, който можете да наблюдавате; можете да бъдете мълчалив свидетел на желанието. Ако вие сте желанието, няма как да можете да го видите в перспектива. Но понеже не сте желанието, то е нещо, което можете да наблюдавате и да се учите от него.
Първо наблюдаваме желанието, вкопчването, и после следва това прозрение за пускане. Пускането на желанието не е отърваване от него. Не се съпротивляваме на желанието, не се отърваваме от него, оставяме го, пускаме го да бъде такова, каквото е. Желанието е желание – нека бъде такова. Ако го разберем, го познаваме, познаваме чувството за него, знаем кога присъства и знаем кога отсъства. Това е знаене. Директно знаене. Дори в будистските страни казват: „Трябва да практикуваме, за да се отървем от желанията, да се отървем от замърсяванията. Убийте килеса!” Хората редовно говорят така. Не само западняците тълкуват будизма по този начин.
Аз окуражавам хората да разглеждат желанието като опитност. Какво е усещането? Наистина трябва да го опознаем. Искането за сетивно удоволствие, искането да се отървем от нещо, искането да избягаме от нещо, искането да станем нещо – усещането за тях е такова. Да практикуваме медитация, за да станем просветлени – какво е усещането за това? Ако достатъчно усърдно практикувам, ще стана просветлен! Това е светският ум, нали? В университета трябва да учим усърдно, за да издържим изпитите. Трудете се! Ще бъдете възнаградени! Това е трудовата етика на нашето общество. Като нищо можем да приложим тази етика към медитацията. Медитирайте усърдно! Запретвайте ръкави и медитирайте! Стиснете зъби! Убийте замърсяванията на ума! Пробийте през тях! Напънете се да станете нещо! Станете просветлени! Желанието да станем просветлени, да станем чисти, да станем по-добри хора – звучи много добре, нали? Желанието да станем по-добър човек е много добро желание; желанието да бъдем добри не е нещо лошо. Важното е да разпознаем, че вкопчването в желанието е проблемът; то е причината за страданието.
Вкопчването – какво е то като опитност? Има желание и после вие се хващате за него, прилепвате, идентифицирате се с него. Спомням си съзерцаването на чистотата. Бикхусите (монасите) имат Виная (правилата на Ордена) и често се правят опити за постигане на чистота посредством спазването на Виная. Но след години аз не се чувствах особено чист от спазването на Винаята. Да, във Виная има някакво усещане за чистота, но колкото по-строги ставате, толкова по-неестествено е да се чувствате чисти. Все си мислех: „Какво тогава е чистотата?” Ставаш чист посредством спазването на правилата, от въздържанието в правенето на лоши неща и мисленето на лоши мисли? Човек става ли чист с тези похвати? Дали чистотата е състояние, което постигаш чрез правене на нещо? Можеш ли да станеш чист по някакъв начин?” И тогава идва съзерцанието, тази рефлективна яснота – „Какво е чистотата сега? Това е различно от предположението, че поначало не съм чист и от функционирането от тази позиция. Да въведем чистотата в рефлективната яснота в настоящето, в сега – какво действително е чисто в този момент от гледна точка на това какво мога директно да знам в този момент? – това е като коан. Единственото нещо, което мога да намеря толкова чисто в яснотата е чистото състояние на яснота, това внимаване в настоящето – то е чисто!
Когато прозрях и осмислих това, дойде следващото прозрение: Аз никога не съм бил нечист. Чистотата никога не е отсъствала. Винаги е била тук и сега. Тя е до мен, близо, напълно присъстваща през цялото време, но аз я забравям и се отнасям по желанията си. Вкопчвам се в желанията – искам нещо, което нямам, не искам каквото имам, искам да стана нещо, искам да се отърва от нещо, искам да стана чист – „Искам да стана чист!” Правя неща да стана чист – отдавам се на пост, измъчвам се, опитвам се да се отърва от лошите мисли, боря се със себе си… легло от пирони… ризи с косми… самобичуване… Какво става, като правим това? Накрая сме изтощени и пак не сме чисти!
В дадени моменти можете да си мислите, че сте чисти, но понеже си мислите, че сте чисти, можете да си мислите и че сте нечисти. Така че дори да постигнете чистота чрез всички тези аскетични способи, не можете да поддържате този тип чистота; тя е нещо, което постигате, така че всъщност не е чиста.
Съзерцавайте чистотата тук и сега – какво може да е тя в този момент за всеки един от нас? Чистотата не е в мисъл или в тялото, или в емоцията, нали? Чистотата е в яснотата. Яснотата е портата към безсмъртието; яснотата е трансцендентната реалност. Започваме да имаме това чувство, че нашата истинска природа е чиста и без значение какво правим, мислим или казваме, никога не можем да загубим тази чистота. Дори най-ужасният престъпник е все така чист – серийните убийци, изнасилвачите, педофилите – всички. Но не го знаят. Не знаят и правят всякакви неща от невежество, от вкопчването в желание, от неразбиране на това как стоят нещата. Ние забравяме. Вярваме, че сме това – аз съм това или аз съм онова. Към колко от идентичностите си (разбирай персони) всъщност сте привързани? Обичате ли да мислите за себе си като за определен тип човек с определена расова идентичност или сексуална идентичност, или класова или лична? Тези неща са много силни; всеки е много привързан към своите идентичности. Да бъдеш жена е идентичност, или да бъдеш мъж, да бъдеш сляп човек, да бъдеш увреден човек… Често зависим от тези идентичности, за да укрепим собственото си чувство на достойнство.
Но в състоянието на чистотата тези идентичности вече не са нужни; не че се пропускат в конвенционалния език, но не са това, което сме ние; ние не сме нещо, единствено чистота. Но не вярвайте на мен. Това е нещо, което трябва да откриете сами. Осъществимо е. Не е някаква теория или възвишена идея, която ми е дошла отгоре. Това е осъществяването на дамма, на истината, посредством изследване, посредством пробудена яснота.
Разпознаването на тази чистота, истинското оценяване на тази чистота, съм открил, че е голямо облекчение, защото тя е нещо, което винаги е с мен. Аз само трябва да помня. А забравям – отнасям се с различните навици на ума и тялото – но мога и да помня. Всъщност медитацията е научаване да помним тази чистота, тези тук и сега, центрирането в тялото, с дъха, със звука на тишината, и просто забелязване на обусловените състояния, на променливостта на обусловените феномени, на настроенията, на емоциите, на мислите, на чувствата, на гледищата и схващанията, на доброто или злото, на висшето или низшето.
Тези от нас, които са с еврейски или християнски произход, или от европейските общества, понякога се разглеждат като грешници. Аз бях отгледан с идеята, че на практика сме се родили в състояние на грях. Имаше едно чувство на загуба на чистотата, на необходимост да я намеря, да се опитам да бъда чист или да я постигна може би когато умра, извършвайки нещо; това е от моя личен опит, от моя културален произход. В будизма, обаче, ние не мислим за нашата истинска природа като за някакво паднало същество, което е извършило грях, а само като за забравящо същество. И това аз мога да го разбера. Трябва да призная, че го забравям. Забравянето е едно нещо, а помненето – друго. Ако забравяме, можем и да си спомним. Помненето е като осъзнатостта, яснотата, чистото разбиране, чистото възприятие, истинското разбиране и използването на мъдрост. Самото забелязване – да знам когато съм много чист, когато има чистота, и после, когато няма, действително да знам какво е, да познавам страданието, което си създавам, когато бивам уловен във вкопчването в желанията. Усетете го, опознайте самата атмосфера от това, онова раздразнение, настървеното чувство на искане или на неискане, бъдете будни за това вкопчване и страданието, което идва от него. Или, помнете чистотата на момента.
Чистотата на момента е това чисто състояние на яснота. Съответно вие винаги можете да се върнете към него, да си го спомните, само с простия акт на внимаване, на това всеобхващащо, приемащо внимание, интуитивната яснота за настоящето. Това е портата към безсмъртието, трансцендентната реалност, необусловеното. Не е постижение, вие не го постигате, само си го спомняте. Когато се опитвате да го постигате, функционирате в светлината на идеи, вкопчили сте се в тях и поддържате предположението, че сте идентичност на себе си, вие сте този човек, който не е чист и трябва да станете чисти. Тогава това е вашата база, предпоставката, от която функционирате, вашият модус операнди. От тази позиция никога не се чувствате чисти; винаги чувствате, че сте направили нещо нередно. Има чувство на отчаяние и разочарование, защото тръгвате от позиция, която в същността си е заблуждение, а не от чистотата на настоящето.
Когато говорим за будистското учение като директно, то наистина е толкова директно. Не можете да сте по-директни от пробуденото внимание в настоящето. Не тръгвате от някаква позиция за себе си или света, като давате оценки, а от простия вътрешен акт на слушане, на отворено, приемащо слушане, където можете да чуете онзи звук на тишината, онзи искрящ звук най-отзад – това е чистотата. Разбира се, не излизате да разправяте нагоре и надолу „Аз вече съм чист!” Не е нужно да разкрасявате чистотата, тя е съвършена такава, каквато е. Ако й припишете нещо, отново сте се отнесли. Когато хората разправят, че са чисти, аз никога не им вярвам. Това не е нещо, което оповестяваш; то е нещо, което осъзнаваш; не е лично. Чистотата е универсална; не е „моя”,”моята чистота”, не е ваша, универсална е, там, в нея всички сме едно.
Ако искате да знаете къде сме равни, в чистотата всички сме равни. Тази чистота е завършена. Не присъства повече или по-малко у някого. Чистотата няма националност, не е мъжка или женска, не е дори будистка. Това е началото на пробуждането за нещата, такива, каквито са.
Емоционално, обикновено не сме подготвени за пробуденото състояние. Макар че имах прозрение за това преди доста години, аз се съпротивлявах, защото емоционално бях подготвен да стана нещо. Досадяваше ми или ме обхващаше съмнение, приискваха ми се разни неща; има много светски неща, които все още твърде много харесвах. Бях съвсем склонен да пусна много светски неща, но други нямах чак такава готовност да пусна. Бях доволен да пусна гнева и ревността, и страха, но исках да си запазя хубавите неща за известно време. Светът все още беше доста изкусителен, омагьосващ, вълнуващ, обещаващ всякакви неща. Емоционално, още го имаше копнежа по светските неща, по удоволствието, удобството, удовлетворението, приключението и т.н. Нещо в материалната сфера все още беше много привлекателно за мен и дори добро само за себе си. Тези емоции, съответно, ще станат много устойчиви на простата практика на осъзнатост. Но все повече и повече ще започвате да виждате страданието от привързването дори към добрите неща в света.

Именно привързването, не светът, и не добрите неща, а привързването носи страданието.

За първи път публикувана през август 1999 г. Buddhism Now
(От беседа в Амаравати през май 1999 г.)

Buddhism now

Standing Buddhas Cambodia Photo: © Janet NovakThe Buddha approached the spiritual path through the noble truths. These are based on the existential reality of suffering. This is where many people in the West misunderstand Buddhism. They compare it to other religions and come out with statements about it being a negative approach, and that Buddhists don’t believe in God. There is this idea that it’s some kind of atheist religious form. But if you contemplate the Buddha’s teaching, the important thing to realise is that it’s a teaching of awakening rather than of grasping any kind of metaphysical position.

The first noble truth, suffering (dukkha), brings us back to a very banal and ordinary human experience. The suffering of not getting what we want is common to all of us. We all experience suffering from being separated from what we like and love, and having to be with what we don’t like. So we…

View original post 3 006 more words

Advertisements

Във формата на кръг
от
Достопочтения Аджан Ча
Превод от тайландски
Танисаро Бикху (Джефри Деграф)
© 2011–2012

Когато говорим за Дамма, трябва да разберем, че нашите мнения са едно, а Даммата съвсем друго нещо.
А относно практиката, започнете, като установите каква издръжливост имате и после съзерцавайте. Съзерцавайте заниманията си, приливите и отливите си. Съзерцавайте какво се готвите да правите. Каквото и да се надигне, Будата ни кара да познаваме всичко наоколо. От която и посока да идват нещата, той ни кара да опознаем всичко наоколо. Ако знаем всичко около себе си, каквото и да ни дойде отсам, ще го видим. Каквото и да ни дойде оттам, ще го видим. Правилното ще го познаем. И неправилното ще го познаем. Щастието ще познаем. Радостта ще познаем. Ще знаем всичко наоколо. Но умовете ни, когато съзерцават, не са навсякъде. Знаем само тази страна, но оставяме другата широко отворена. Това е като да сложим ограда на поле или къща, но не от край до край. Ако я сложим само от тази страна, крадците ще дойдат от другата, от онази, където не минава оградата. Защо така? Не сме затворили портата. Оградата ни още не е добра. Нормално е всички да дойдат при този отвор. И ние отново съзерцаваме, добавяме още ограда, затваряме повече. Вдигането на ограда означава установяване на внимание (осъзнатост) и непрекъсната будност. Ако го направим, Даммата никъде другаде няма да иде. Ще дойде право тук. Добра и лоша, Даммата, която трябва да видим и познаем, ще се надигне точно тук. А това, което не ни трябва да знаем, на този етап го пускаме да си иде. Не си губим времето с гредите, които още нямаме сили да вдигнем. Почакайте да се сдобием с трактор, преди да се опитваме да ги вдигнем. Засега се съсредоточете върху нещата, които можете да вдигнете. Задръжте се на тях, използвайки издръжливостта си, малко по малко.
Ако неотклонно се придържате към това, щастливите настроения и тъжните такива, желаните и нежеланите, ще влязат направо в заграденото. Тогава ще ги наблюдавате.
Вашите настроения и грижи са едно, а умът съвсем друго. Те са две съвсем различни неща. Обикновено, като ни връхлети настроение, от онези, които харесваме, ние се втурваме след него. Ако е от тези, които не харесваме, му обръщаме гръб. Като стане така, ние не виждаме ума си. Само тичаме след настроенията си. Настроението си е настроение, умът си е ум. Трябва да ги разделите, за да видите какво е умът и какво настроението.
Както когато седи неподвижно: Изпитваме лекота. Но ако някой дойде и ни обиди, ние хукваме след настроението. Оставили сме мястото си. Умът, който бива заблуден от настроението, хуква по него. Ние ставаме хора на настроенията си, хора в услуга на поривите си.
Трябва да разберете, че всичките ви настроения са лъжи. В тях няма нищо истинско. Те са далече от ученията на Буда. И всичко, което правят, е да ни лъжат за всичко от каквото и да е естество. Будата ни учел да медитираме, за да видим тяхната истина — истината за света.
Светът е нашите настроения, нашите заетости. Нашите заетости са светът. Ако не сме запознати с Даммата, не сме запознати с ума, не сме запознати със заетостите си, ние се вкопчваме в ума и неговите заетости и ги смесваме. „Ох! Умът ми не изпитва лекота.” Сякаш имате много умове и всичките се вълнуват. Всъщност случаят не е такъв. Вие нямате много умове. Имате много настроения и заетости. Ние не сме запознати със собствения си ум и затова тичаме след това, което ни занимава. Ако седите и медитирате така, нещата просто ще препускат нататък.
Будата ни учел да гледаме нещата точно там, където се надигат. Надигнат ли се, те не остават. Те се разпускат, отминават. Разпускат се и се надигат. Надигнат ли се, после отминават, разпускат се – но ние не искаме да е така. Когато умът е тих, ние искаме да остане тих. Не искаме да се вълнува. Искаме да ни е леко. Нашите мнения са в разрез с истината. Будата ни учел първо да огледаме нещата от всички страни. Само тогава умът ще е действително тих и неподвижен. Докато не знаем тези неща, докато не разберем настроенията си, ще бъдем хора на настроението. Ние си приписваме настроенията си. Това се превръща в инат и горделивост.
Когато видим това да се случва, Будата ни казва да насочим вниманието си в съзерцание именно натам: „Този вид мислене е мислене, този вид знаене е знаене, когато нещата са такива, са такива.” Казвайте си, че тези неща просто следват собствената си природа. Такива са настроенията. Такъв е умът. Когато нещата стоят така, какво можете да направите, за да ви е леко? Съзерцавайте именно това.
Ние не искаме нещата да са такива, това е причината за нашето неразположение. Където и да бягате от тези неща, те си остават такива. Затова трябва да разберем, че явленията са такива, каквито са, и толкова. Това е истината. Казано простичко, това е Будата, но ние не го виждаме там. Мислим си за Девадатта (сияйни същества, ангели), но не и за Будата. Преходността на Даммата — преходност, страдание и не-аз: В тези неща няма нищо лошо. Те са си просто такива. Прикачаме им твърде много етикети и намерения. Когато видите този процес, това е нещо хубаво.
Казано с прости думи: Да предположим, че когато днес сядате в концентрация, умът е неподвижен. Вие си мислите: „М-м-м… Колко хубаво!” Седите си и изпитвате лекота. Това се запазва два-три дни. „М-м-м… Много ми харесва така.” И тогава, на другия ден, когато сядате да медитирате, сякаш сте седнали на мравуняк на червени мравки. Не можете да останете на едно място. Разстроени сте. И се питате: „Защо не е като предишния ден? Защо тогава ми беше така удобно?” Не можете да спрете да мислите за предишния ден. Искате да е като тогава. И именно тук се заблуждавате.
Заетостите на ума се променят. Те не са постоянни или сигурни; не са стабилни. Те просто следват своята природа. Будата ни учел да разглеждаме, че така стоят нещата. Всичко, което се надига, е завръщащо се старо. И в това няма нищо, но ние си слагаме етикети и създаваме правила за нещата: „Това го харесвам. Това не.” Каквото ни харесва, ни прави щастливи — щастливи заради делюзията: щастливи заради заблудата, а не щастливи, защото е правилно.
Когато умът е тих, Будата ни казва да не се интоксикираме от това. Когато се разсее, той ни казва да не се интоксикираме и от това. Нещата се случват по всевъзможни начини. Има събиране, изваждане, множене и делене. Така можем да пресмятаме числата, но ние искаме да има само множене, за да имаме по много от всичко. Искаме да се разминем със събирането, изваждането и деленето — но тогава сметките ни ще са глупави. Ако имахме само умножение, щяхме ли да имаме къде да поберем всичко?Ако разсъждаваме така, ще си стоим в смут. Будата казвал, че такъв вид мислене няма проникновение.
Неподвижността на ума — покоят — идва, когато сме далече от заниманията на ума. Ако не чувате за нищо, умът уляга и е неподвижен. За постигането на такава неподвижност, трябва да идете в уединение, на място, което е тихо и неподвижно. Ако можете да избягате от заетостите си, да не виждате това, да не знаете за онова, умът може да се успокои. Но това е като болест, болест като рака. Има подуване, но още не боли.Още не ни измъчва, още не боли и привидно сме добре — сякаш няма замърсявания на ума.
Такъв е умът в такива моменти. Докато стои там, е тих. Но когато излезе, види гледки и чуе звуци, това е краят. Вече не му е леко. Как можете да карате така, сами, без да виждате гледки, чувате звуци, миришете аромати, опитвате вкусове и докосвате? Къде може да идете? Никъде по света няма такова място.
Будата искал да виждаме гледки, да чуваме, да миришем, да опитваме и докосваме: горещо, студено, твърдо, меко. Той искал да сме запознати с всичко. Не искал да бягаме и да се крием. Искал да гледаме и като гледаме, да разбираме: О… Така стоят нещата.” Той казвал да култивираме разграничаване.
Как се култивира разграничаване? Будата казвал, че не е трудно — ако сме постоянни. Когато се надигне разсейване:”О, това не е сигурно. Нетрайно е.” Когато умът е неподвижен, не казвайте: „О, така е много хубаво и неподвижно.” Това също не е сигурно. Ако не ми вярвате, опитайте.
Да предположим, че обичате някоя храна и казвате: „Човече, тази храна наистина ми харесва!” Опитайте се да я ядете всеки ден. Колко месеца ще изкарате? Няма да мине много време и ще кажете: „Стига. Писна ми вече.” Разбирате ли? „Писна ми от тази храна.” Писнало ви е от това, което харесвате.
Ние зависим от промяната, за да живеем, така че просто се запознайте с факта, че всичко е нетрайно. Удоволствието не е сигурно, болката не е сигурна, щастието не е сигурно, спокойствието не е сигурно, разсейването не е сигурно. Каквото и да е, нищо не е сигурно. Каквото и да се надигне, му кажете: „Не се опитвай да ме заблудиш. Ти не си сигурно.” Така всичко губи стойността си. Ако можете да мислите така, е много добре. Нещата, които не харесвате, всички те не са сигурни. Всичко, което дойде, не е сигурно. Сякаш се опитват да ви продават разни неща, но всичко е с една цена: Не е сигурно — не е сигурно от който и да е ъгъл. С други думи, е непостоянно. Непрекъснато се движи напред – назад.
Казано простичко, това е Буда. Непостоянството означава, че нищо не е сигурно. Това е истината. А защо ние не виждаме истината? Защото не сме се взрели да я видим ясно. „Който вижда Даммата, вижда Будата.” Ако виждате нетрайността във всяко едно нещо, у вас се надига нибида: разочарование. „То е само това: нищо кой знае какво. Това е то, нищо кой знае какво.“ Концентрацията в ума е – нищо кой знае какво.
Когато можете да направите това, вече не е трудно да съзерцавате. Какво и да ви занимава, можете да си кажете на ум: „Нищо работа” и всичко спира там. Всичко става празно и напусто: всичко, което е непостоянно и нетрайно. То се движи и се променя. Нетрайно е, носи страдание и е не-аз. Не е сигурно.
То е като парче желязо, което е загрявано, докато е станало червено и сияйно. Има ли точка, в която да е студено? Опитайте се да го пипнете. Ако го пипнете отгоре, е горещо. Ако го пипнете отдолу, е горещо. Ако го пипнете отстрани, е горещо. Защо е горещо? Защото цялото е едно парче нежежено до червено желязо. Къде може да има студена точка? Такова е то. И когато нещата стоят така, не е нужно да го пипаме. Ние знаем, че е горещо. Ако си мислите: „Това е хубаво. Харесва ми”, не давайте гаранция, че е така. Това е нажежено желязо. Където и да го пипнете, където и да го хванете, то всякакси незабавно ще ви изгори.
Съзерцавайте. И като стоите, и като вървите, каквото и да правите — дори когато сте в тоалетната или обикаляте за подаяния: Като се храните, не го превръщайте в кой знае какво. Когато храната излиза от другия край, не го превръщайте в кой знае какво. Защото каквото и да е, е нещо нетрайно. Не е сигурно. Не е истинно от нито един ъгъл. То е като да докоснете нажежено желязо. Не знаете къде да го пипнете, защото цялото е горещо. Затова просто спирате да го пипате. „Това е непостоянно. Това е нетрайно.” Нищо не е сигурно.
Дори нашите мисли са непостоянни. Защо са такива? Защото не са нас. Те не са наши. Те трябва да са си такива, каквито са. Те са нестабилни и нетрайни. Всичко свеждйте до това. Каквото и да харесвате, не е сигурно. Колкото и да го харесвате, не е сигурно. Каквото и да ви занимава, колкото и да ви харесва, трябва да си кажете: „Това не е сигурно. Това е нестабилно и нетрайно.” И продължавайте да наблюдавате….
Като тази чаша: Много е красива. Искате да я приберете, за да не се счупи. Но това не е сигурно. Един ден я слагате до себе си и после се пресягате за нещо и по погрешка я удряте. Тя пада на пода и се чупи. Тя не е нещо сигурно. Ако не се счупи днес, ще се счупи утре. Ако не се счупи утре, ще се счупи в другиден – защото е чуплива. Учим се да не отдаваме вяра на такива неща, защото те са непостоянни.
Нещата, които са непостоянни: Будата учел, че те са истината. Помислете върху това. Ако виждате, че в нещата няма истина, това е истината. Това е постоянно. Сигурно. Когато има раждане, има остаряване, болест и смърт. Това е нещо постоянно и сигурно.
Какво постоянно идва от нещата, които не са постоянни. Ние казваме, че нещата не са постоянни и не са сигурни – и това преобръща всичко: То е постоянното и сигурното. То не се променя. Как е постоянно? Постоянно е с това, че нещата неотклонно стоят по този начин. Дори да се опитате да се намесите, няма ефект. Нещата си остават такива. Те се надигат и се разпускат, разпускат се и после се надигат. Това е положението с непостоянството. Така става истина. Будата и благородните му ученици се пробудили от непостоянните неща.
Когато видите непостоянството, резултатът е нибида: разочарование. Разочарованието не е отвращение. Ако изпитвате отвращение, това е погрешно. Погрешно разочарование. (Погрешно сваляне на воала на делюзията.) Това не е нашето нормално отвращение. Например, ако живеете с жена си и децата си до момента, в който ви писне от тях, това не е разочарование. Всъщност е голямо замърсяване: стиска сърцето ви. Ако бягате от такива неща, на вас ви е писнало от замърсяването. И това не е нибида. Всъщност е тежко замърсяване, но ние го мислим за разочарование.
Да предположим, че сте добри към хората. Каквото и да имате, искате да им го дадете. Вие им съчувствате, виждате, че са прекрасни и мили, и добри към вас. Сега замърсяванията идват от другата страна. Внимавайте! Това не е добрина чрез Даммата, това е егоистична добрина. Вие искате нещо от тях, затова сте мили.
Същото е и с разочарованието. „Писна ми от това. Няма да стоя повече. До гуша ми дойде.” Това изобщо не е правилно. И е голямо замърсяване. Разочарование е само на думи.
Разочарованието на Буда е нещо друго: оставяме нещата така, пускаме ги. Не ги убивате, не ги биете, не ги наказвате, не сте мили с тях. Просто ги оставяте. И така – с всичко. Така трябва да бъде. Само тогава можете да кажете, че умът ви е пуснал (let go) всичко, че е отпуснат, че е празен: празен от прилепяне, празен от вкопчване и привързване.
Празнотата не означава, че никой не съществува. Или като тази чаша: Не е като да не съществува за нас или да казваме, че е празна. Термосът съществува, хората съществуват, всичко съществува, но тези, които знаят, чувстват в сърцето си, че тези неща са истина, не са сигурни и просто следват своите условия: Те са дамми, които се надигат и отминават (разпускат се), и това е всичко.
Вземете този термос: Ако го харесваме, той не реагира и не казва нищо. Харесването е от наша страна. Дори да го мразим и да хвърлим в гората, той пак не реагира. Не ни откликва. Защо? Защото такава е природата на нещата. Харесването или нехаресването идват от нашето привързване. Ние виждаме това като добро или недобро. Виждането, че е добро, ни свива сърцето. Виждането, че не е добро, пак ни свива сърцето. И двете състояния са замърсяване.
Затова не трябва да бягате от такива неща. Просто разберете този принцип и продължавайте да съзерцавате. Това е цялата философия. Умът ще види, че нещата не са кой знае какво. Те са си просто такива. Ако ги мразим, те не реагират. Ако ги харесваме, те пак не реагират. Опитайте се да видите нещата по този начин.
Така е и с тялото, така е и с ума, така е и с настроенията и заниманията, с които правим контакт: Виждайте ги като нетрайни, неудовлетворителни и без-азови. Те са си просто такива. А ние страдаме, защото не ги искаме такива. Искаме неща, които просто не можем да имаме.
Следва продължение…

Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Цялата книжка в pdf формат можете да изтеглите тук.