Аджан Сумейдо 2 от 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри
Ajahn Sumedho 2 of 5 Dhamma talks at Amaravati 2006
Вашият коментар
Tag Archives: Буда
Escape from the Cycle of Birth and Death
БЯГСТВО ОТ ЦИКЪЛА НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ
English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari: भवचक्र; Pali: bhavacakka) or Wheel of Becoming is a symbolic representation of continuous existence proces in the form of a circle, used primarily in Tibetan Buddhism. (Photo credit: Wikipedia)
В медитация, както сигурно сте забелязали, започваме с подобен урок – животът ни шамаросва през лицето и казва „Събуди се!” Или започваме да наблюдаваме някакъв модел, повторение. Виждаме се как неотклонно го следваме и си мислим: „Какъв идиот съм! Защо продължавам да го правя?!” Бавно, колкото повече практикуваме с това, можем да улавяме процеса все по-рано и по-рано, виждаме се как се заплитаме, вкопчваме, прилепяме, чувстваме дискомфорта от това и вече знаем да го пуснем. Колкото повече се изфинва осъзнатостта ни, толкова по-често откриваме, че сме започнали да улавяме процеса, където пожелаването се превръща в прилепване или където чувството се превръща в желание. Можем да изпитаме приятно чувство, но да не му позволяваме да се превръща в желаене, или да изпитаме болезнено чувство, но да не го оставяме да се превръща в омраза. Медитирайки върху физическия дискомфорт, можем да видим, че има начин да има болка в тялото, но да не изпитваме страдание от нея. Болката е едно, а страданието, което създаваме около нея – друго. Можем да сме в мир с нея. Има го чувството, но то не поражда желание, жадуване. Също както експериментираме с яденето само на една хапка за един даден момент. Храната може да е превъзходна, но ние не добавяме още, не полудяваме за следващата хапка. Имаме просто „Това е вкусно.” Край. Дотам. По-способни сме да бъдем с това преживяване, защото не препускаме за следващото или не си формираме мнения за него. По този начин разхлабваме процеса. Колкото повече внимаваме върху това, толкова повече поддържаме осъзнатостта – пълната будност – тогава процесът на пожелаване и дука не отпочва. Когато няма загуба на осъзнатост, тогава този поляритет, чувството за аз и другия, не е толкова силно. Чувството за „мен” тук и „света” навън, дори то се разхлабва; не се втърдява. И тогава, като има звук или чувство, усещане или спомен, емоция, всякакъв вид сетивна или ментална импресия, те се възприемат такива, каквито са. Не им се дава живот. Спират. Прекъсвайки веригата на причинност при вкопчването или пожелаването или където чувството се превръща в пожелаване, или дори в самото начало – като не позволяваме на невежеството да се надигне, като поддържаме осъзнатост – тогава причините за дука са премахнати. Ако няма причини, тогава страданието няма да се надигне. „Когато това го няма, онова не се поражда. С преустановяването на това, онова също се преустановява.” Това имаме предвид, когато казваме преустановяването на раждането и смъртта, край на прераждането. Процесът на Обусловеното (Зависимо) Възникване като цяло е известен като бавачака – цикълът или колелото на прераждане. Терминологията „да слезем от колелото” или „преустановяването на раждането и смъртта” описват именно процеса, който току-що очертах. Принципно, това е целта, това представлява теравадинската будистка практика: край на прераждането, да не се родиш отново… Ние се раждаме във всякакви неща. Не само в родилното отделение. Раждането се случва много, много пъти на ден. Можем да го разглеждам на външно, физическо ниво, но по-директно можем да видим отново и отново целия процес на психологическо ниво. Често пъти, когато припяваме Учението на Будата за любящата добрина, хората го намират за много прекрасно, докато не стигнем до последните четири реда:
„Като не се вкопчва във фиксирани разбирания,
този с чистото сърце и яснотата на взора си,
свободен от всички сетивни желания,
вече не се ражда в този свят. „ (SN 152)
Човек лесно се препъва на последния ред. Не знам дали някой от вас е имал това преживяване. Със сигурност, тези, които са обусловени по Северната школа в будизма и Бодхисатва идеалите, ще си помислят: „Чакай малко. Какво е това да не се раждам отново?” А и от цялостната жизнеутвърждаваща философия, която имаме на Запад, особено в Америка, особено в Калифорния: „Ей! Аз нямам нищо против да се преродя. Светът си е добре. Тук ми харесва. Какво му е лошото на света?!” Идеята да не се прераждаш се възприема като желание да умреш. „Ако можеше да спре да ме има. Ако можех да бъда заличен, да не съществувам.” Но това не е правилното разбиране. Всеки от нас е имал поне един-два момента през последните няколко дни, когато умът му е бил най-бистър – тези „най-добри моменти” са когато не се раждаме в нищо. Прераждането е спряло. Умът е буден и има умиротворение, яснота. Няма чувство за аз. Няма време или място – има само „съм”-ност, това-тост, таковатост. Всичко е наред. Ние сме в най-живото си съществуване и животът е най-съвършен. На осезаемо, експериментално ниво „да не си роден” е далече от заличаващото преживяване на нищо или нечувстването на нищо, пълната анестезия. Повече има общо с това напълно да си жив, както и напълно да си неопределен. Това е една будност, която няма форма или място и няма нищо общо с време или индивидуалност. Това може да е трудно за концептуализиране, но когато говорим за „да не се раждаме отново”, говорим за личното, за индивидуалното, за идеята за отделно аз, което не е кристализирало. Когато се опитваме да създадем идея за това кои сме, ние се чудим: „Какво всъщност е личността? Със сигурност, ако не съм прероден, трябва да ида някъде или нещо трябва да се случи. Какво се случва?”
Аджан Амаро, „Будизъм в Орехова Черупка“ (Broad View, Boundless Heart)
Pavarana or Devorohana Day
ПАВАРАНА ИЛИ ДЕВОРОХАНА – ДЕНЯТ НА ОТВОРЕНИТЕ СВЕТОВЕ
Паварана е важен ден и обикновено се пада на пълнолуние в единадесетия лунарен месец (обичайно е през октомври). Бележи трите месеца на „дъждовното” за Сангата оттегляне, което започва при пълнолуние на Асалха (обикновено през юли). Буквално „паварана” означава „да поканиш да те смъмрят или да поканиш другите да те съветват”.
Според историята на този ден Будата позволил на монасите да се мъмрят едни други, особено тези монаси, които са живели заедно по време на „Дъждовете“ за три месеца. Думите, използвани в церемонията, са:
„Почитаеми, приканвам за смъмряне от Сангата. По видяното, чутото или заподозряното (за моите действия), нека почитаемите ме инструктират от състрадание. Виждайки грешката си, ще я изкупя. Моля за това втори път. И отново, моля за това трети път.”
Още от времето на Будата това било традиция за всички монаси. След „дъждовното” оттегляне те се събирали от близо и далеч да изразят уважение към Будата. Когато всички сядали, Будата ги питал как е минало уединението им, как са живели и как са изпълнявали задълженията си; как са учили и практикували медитация.
Монасите съответно отвръщали на Будата, като едни казвали: „Усамотението беше чудесно, имахме много добри преживявания”, а други казвали: „Беше ни трудно, мястото, където бяхме, беше много безплодно” и т.н. Веднъж група монаси казали на Будата, че тяхното усамотение минало в тревоги, защото смятали, че през това дълго време на пребиваване заедно може да възникнат конфликти. И така, по време на уединението те се разбрали да спазват благородно мълчание за трите месеца и да не влизат във вербална комуникация помежду си. Когато Будата чул това, им казал: „Не е благотворно за която и да е общност, хората в нея да се правят на неми. По-благотворно е в края на уединението да се съберат на открит разговор за това какво намират за добро или за лошо в монашеския живот и какви подобрения могат да се направят.
Скоро след това Будата наложил ново правило, което откривало възможност за монасите във всеки манастир да се канят едни други на съветване в края на всяко усамотение и да обсъждат за и против в монашеския живот. От тогава при пълнолуние на единадесетия лунарен месец вместо обичайните Патимока (227 дисциплинарни правила на Ордена), се провежда Паварана среща.
За да е конструктивно смъмрянето, трябва да се прави с търпелива добрина (дружелюбие) и състрадание в ум, реч и тяло. И мъмрещият, и мъмреният трябва да са добри и отворени един към друг. Темата на дискусията трябва ясно да се упомене и да е одобрена от двете страни. Ако едната страна не е съгласна, трябва да й се даде възможност да изрази вижданията си. И двете страни трябва да могат да се изкажат. Тази церемония се извършва за доброто на общността и за създаването на единство между хората, които живеят в нея.
Церемонията е от полза не само за монашеството, но и за всички сфери на живота. Много е хубаво хората да си дават възможност да се съветват едни други и да го правят от добрина и състрадание, а не с предубеждение. Нещо безполезно трябва да се поправи и нещо полезно трябва да се развие за по-добро. По този начин всяка общност ще прогресира.
Една друга важна традиция е церемонията по посрещането на Будата при завръщането му от небесните селения. На тайски (тайландски) и на пали този ден се нарича „Деворохана”. Историята зад тази традиция е следната:
Когато Будата станал просветлен и започнал да учи света, той тръгнал от Индия, където учил своя баща и други членове на семейството. После отишъл да учи майка си, която отдавна била умряла (когато Будата бил на 7 дни). Затова той отишъл в Давадингса – сферата, където се родила след смъртта си. Там три месеца я учил на Абидамма.
В края на трите месеца Будата се върнал в света на град Сангкапа. Когато хората чули за завръщането му, се събрали да го посрещнат и да му принесат дарове. От тогава е традиция на този ден, след „дъждовното оттегляне”, хората да се събират в храма и да принасят храна на монасите.
Деворохана е известен и като „Денят на отворените светове”, защото е денят, в който Будата се върнал в света. Казва се, че много божества го последвали в пътуването му. В този момент три свята – небесният, човешкият и животинският, се отворили и всички, които живеели в тях, могли да се видят. В резултат на това всички обитатели на трите свята можели да видят плодовете от добрите и лошите деяния; вършилите добро били родени в добрите селения, а вършилите лошо били родени в лошите селения.
Схематично Изложение на Будизма
English: Main Buddha from the Chithurst Dhamma hall (Photo credit: Wikipedia)
Happy Vesak
Търсещ, но ненамиращ Съзидателя на Дома,
аз пътувах през колелото на безброй раждания:
О, болезнено е раждането отново и отново.
Съзидателю на Дома, вече си видян;
И няма да го съградиш наново.
Гредите ти са потрошени.
И покривната ти греда е скършена.
Умът ми осъществи безформената нибана
и достигна края на всеки вид желание.
Будата, Даммапада
Когато Будата изричал тези думи, той персонифицирал заразата на желанието – Съзидателя на Дома, като начин за разглеждане на Даммата, за да даде сила на всички онези, които я практикуват. Това било зов за пробуждане, за да видят действително колко е лош този враг и какво благословение е Даммата. Той искал да ги мотивира, давайки им дълбоко усещане за смисъл и отдаденост.
Веднъж добием ли тази решителност като движеща сила в сърцата си, няма нещо, което да не можем да направим.
Почитаемия Аджан Маха Буа
В деня на пълнолунието през май всички будисти по света празнуват раждането, просветлението и махапаринибана (смъртта) на Будата.
Тази година той се пада днес – 24 май! Честит Весак!
Theravada – The Teaching of the Elders
Теравада – Учението на Стареите
Nutshells (Photo credit: Kikasz)
Теравада – Учението на Стареите – е форма на будизма, която първоначално изглежда лесно определима. Може да бъде разпозната по иконографията, културата и ученията. И така: монах в минзухарено жълта роба е теравадин, и будистът от Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос или Камбоджа е теравадин. Относно ученията: Четирите Благородни Истини, Осморния Път, Морал, Медитация и Мъдрост; Абидамма – това е Теравада. Писменият език е пали, език, формиран от различни северноиндийски наречия, според препоръката на Будата „да се учи на народния език”. И въпреки всичко теравада е разнообразна. Повечето последователи не са монаси, някои не са убедени в достоверността на традицията или на всички учения – „има ли такова нещо като прераждане?” Дори в редиците на Сангата има различни стандарти на обучение, становища и практики. Разнообразието се дължи и на факта, че ученията на теравада са достигнали до толкова различни страни като Нова Зенландия, Непал, Уганда, Италия, да не говорим за Северна и Южна Америка – и тези култури естествено внасят свои нагласи в представянето на теревада.
Всички традиции се отнасят до периода след кончината на Будата (вероятно, но не доказано около 400 – 410 пр.н.е.), когато неговите проповеди били събрани. Казва се, че началото на това било поставено от „Първия събор” на арахантите ученици – и наистина, нещо подобно трябва да се е случило, макар по-вероятно да е имало серия сбирки, по време на които материал бил втъкан в устно запомнени „сутти”. В този период историята на Сангата, заедно с правилата за дисциплина, били събрани под наслова „Виная”. Този процес продължил около 80-100 години до провеждането на „Втори Събор”, свикан по повод противоречия в устава (на дисциплината). Вторият Събор достигнал до общи решения, но по някое време преди владичеството на Ашока (269 – 232 пр.н.е.) отново се появили различия, някои, касаеши Виная, други относно разглеждането на Дамма. Една група, Махасангика, се интересувала от естеството на самия Буда и по какво се отличавал той от араханта, и как някои практикуващи могат да се забавят в просветлението си за постигането на Пробуждане с неговите несравними блага за всички същества. Махасангиките смятали, че групата, от която те се разграничавали, ставиравадините (Учението на стареите), представяла нови и по-строги правила на Виная от установените първоначално. Ставирите от своя страна смятали, че махите стават все по-разпуснати и освен това абсолютизират, съответно обожествяват Будата като някакво трансецендентно Аз. Те били посветени на анализиране не на Будата, а на неговата Дамма, и за целта разработили „Абидама” (санскр. Абхидхарма). По този начин се надявали да отрежат всяка постановка за „аз” – лично или трансцендентно, разглеждайки опитността като „феномени” (дамма).
Човек може да допусне, че ставирите са били теравадини, но не е съвсем така, макар те да са техните предшественици. Самите ставири се разцепили на различни школи, от които най-важната е на сарвастивадините; имало и група, която наричали вибхаджавадини. Вибхаджавадин означава „Този, който разграничава” – характеристиката на тази група е техния анализ на даммите и зависимите връзки, чрез които си взаимодействат менталните и физическите феномени. Разграничителната линия между тях и сарвастивадините била, че вибхаджавадините правели разлика между даммите на минало, бъдеще и настояще. Сарвастивадините отстоявали, че и трите вида имат определено атомно съществуване или аз-природа, докато вибхаджавадините твърдели, че даммите нямат субстанционално съществуване и са само референтни точки за това как менталните фактори се пораждат взаимно и си влияят в настоящето. Това била темата, която Нагарджуна (по-късно определен като махаянист) интензивно обследвал 400 години по-късно: че Средния Път бил празен от всяка обитаваща същност. Опровержението на Нагарджуна относно субстанционалността на даммите е по-известно в историята, но то вече било направено по времето на Ашока от вибхаджавадините. Дебатите по темата с личния учител на императора, Могалипута Тиса, който защитавал тезата на вибхаджавадините, довели до разделение в учението, в резултат на което сарвастивадините се оттеглили в Гандхара (район в северозападна Индия и Пакистан).
Съответно, първият отличителен белег на това, което се превърнало в „Теравада”, бил Абидамма, в която тезата на Могалипута за тогавашните противоречия (Катхаватху) заема централно място. Абидаммата и много други по-късни творби (включително легендите за предишните животи на Будата – Джатака) били записани на пали и станали част от това, което днес е известно като Теравада Канон. Тези текстове, съставени след времето на Будата, сега са установени като част от теравадинското предание.
Друга отлика между така наречените будистки школи се поражда от Ападана (санскр. Авадана) – басни, посочващи резултатите от добродетелните дела. Тези, които се интересували как човек става буда, развили теория, че това става посредством натрупване на заслуги – вършене на добро или изпълняване на обети – в „поле от заслуги” на предишен буда, или ступа. Физическото или менталното приношение на такива буда-полета ставало качествен скок, който можел да постави човек на пътя на Пробуждането. Съответно, будистките мислители представили карта с три пътя – сравакаяна (ученичество – целящо арахантство), пратиекабудхаяна (самостоятелно просветление) и бодхисатваяна (пътят на бодихаствите). За последователите на Могалипута Пътят на Сравака бил най-логичен: с ученията като надежден сал към нибана. Техният приоритет бил да държат този курс, а не да преминат няколко живота в обучение как се строят лодки. Основната им цел била да станат араханти, а не буди. И така, макар разделението между тези, следващи Пътя на архантството, и вървящите по Пътя на бодхисатвите, никога да не е било окончателно и категорично – и до ден днешен има бодхисатва практукуващи теравадини – един аспект, който по-късно се разглежда като разлика между Махаяна и Теравада. Махаяна постепенно се оформили като движение, наблягащо на Пътя на Бодхисатвата, като добавило и нови мистични и философски учения. За жалост, до началото на християнската ера, по-полемизиращите последователи започнали да наричат не-махаянистите „По-малката колесница” (Хинаяна), пренебрежително название, което довело до обтягане на отношенията.
Из „Какво е теравада“, Аджан Сучито
Основни понятия и теми:
Трите скъпоценности – Убежища, и Петте Предписания;
за страданието – дукка, неговият произход, преустановяване и Осморния път;
****
Трите характеристики на съществуванието – ти-лакана:
нетрайност- анича, страдание – дукка, безазовост – анатта;
****
Десетте Окови (пет нисши и пет висши):
Съмнение – скептицизъм (вичикича)
Привързване към обичаи и ритуали (силабата-парамаса)
Сетивна похот (камарага)
Злонамереност (вияпада)
Желание за хубаво материално съществуване (рупа-рага)
Желание за нематериално съществуване (арупа-рага)
Самонадеяност (мана)
Неспокойство (удача)
Невежество (авиджа)
****
Благородните (ария-пугала):
Влязъл в Потока – Сотапана: освободен от първите три Окови, с непоклатима вяра в Буда-Дамма-Санга, неспособен да наруши Петте Предписания, ще се прероди най-много седем пъти;
Веднъж-Завръщащ се – Сакадагами: преодолял е четвъртата и петата Окови в тяхната груба форма, ще се прероди само веднъж в сетивната сфера (кама-лока);
Не-Завръщащ се – Анагами, изцяло освободен от първите пет Окови, които обричат човека на прераждане в сетивната сфера, след смъртта, докато живее във фината материална сфера (рупа-лока), ще достигне целта си.
Арахат или Арахантът е съвършено Просветлен и е освободен и от десетте Окови;
****
Обусловено (зависимо) възникване на всички феномени – Патича-самупада:
Авиджа – санкара – виняна – намарупа- салаятана – паса – вейдана – тана – упадана – бава – джати – джара – марана.
Невежество – каммични (навични) формации – съзнание – ментално и физическо съществуване – шест сетивни врати – контакт (сетивно впечатление) – чувство – желание – прилепяне (вкопчване) – процес на ставане (съществуване) – прераждане – разпад и смърт;
Карма (камма) – Прераждаща камма и преустановяване на камма;
****
Двете крайности и учението за Средния Път
****
Четирите основи на осъзнатостта – сатипаттана:
Съзерцание на тялото – каянупасана:
Четирите положения на тялото: вървеж, стоеж, седеж, легнало;
Съзерцание на непривлекателността на тялото;
Анализ на четирите елемента (дату);
Девет гробищни медитации;
Съзерцание на чувствата – вейдананупасана
Съзерцание на ума – читанупасана
Съзерцание на обектите на ума – дамманупасана:
Петте Пречки – похот (камачанда), гняв (виапада), апатия и мързел (тиня-мида), неспокойство и умствена тревожност (удача-кукуча), съмнения (вичикича);
Петтe групи на съществуване (канди) – материалната реалност (рупа), чувството (вейдана), перцепцията (саня), менталните формации (санкара), съзнанието (виняна);
Шестте сетивни основи или врати (сал-аятана): око – визуални обекти, ухо – звуци, нос – миризми, език – вкусове, тяло – телесни впечатления, ум – обекти на ума;
Седемте елемента на просветлението (боджханга):
Осъзнатост (сати)
Изследване на закона (дамавичая)
Енергия (вирия)
Ентусиазъм, радост (пити)
Спокойствие (пасади)
Концентрация (самади)
Безпристрастност (упека)
****
Четирите вглъбявания (джана);
****
Десетте съвършенства (парами):
Щедрост (дана)
Отречение (некамма)
Мъдрост (паня)
Енергия/Сила (вирия)
Търпение (канти)
Истинност (сача)
Решителност (адхитана)
Доброта/ любяща добрина (метта)
Безпристрастност (упека)
Из „Словото на Будата“, Нянатилока
Nirvana is a Verb, Not a Place
По времето на Будата нирвана (нибана) имала свой собствен глагол: нибути. Означавал да „изскочиш като пламък”. Понеже се смятало, че докато гори, огънят е в състояние на плен – и прилепнал, и вкопчен от горивото, което го захранва – изскачането му се разглеждало като отвързване. Да изскочиш навън е да бъдеш развързан. Понякога се използвал друг глагол – паринибути – където „пари” означавало пълно или всеобхватно, за да се посочи, че отвързаният човек, като отвързаният вятър, вече никога няма да бъде уловен.
Сега, когато нирвана стана английска дума, тя трябва да си има свой глагол, който да изразява чувството на „развързване”. По настоящем казваме, че човек е „достигнал” нирвана или че е „влязъл” в нирвана, указвайки, че нибана е място, където можеш да отидеш. Но нирвана категорично не е място. Тя се осъществява само когато умът спира да се самоопределя по отношение на място: на тук, там или между двете.
Това може да се разглежда като ненужно създаване на проблем – с какво ще променят практиката ви един или два глагола отгоре? Но идеята, че нирвана е място е създала тежки недоразумения в миналото и лесно може да ги създаде и сега. В миналото, в Индия имало философи, които разсъждавали, че ако нирвана е едно място, а самсара – друго, тогава влизането в нирвана е като засядане: ограничили сте обхвата си на движение, защото не можете да се върнете в самсара. Така, за да решат проблема, те изобретили това, което смятали за нов тип нирвана: неустановена нирвана, в която човек може да е и на двете места – нирвана и самсара – едновременно.
Но тези философи не разбрали два основни пункта в учението на Будата. Първият бил, че нито самсара, нито нирвана са място. Самсара е процес на създаване на места, дори на цели светове (това се нарича ставане – бава) и в последствие броденето из тях (това се нарича раждане – джати – разбирай прераждане). Нирвана е краят на този процес.
Вие може да сте способни да бъдете на две места едновременно – или дори да развиете чувство на един толкова безкраен аз, че да обитавате всички места едновременно – но не можете да подхранвате процеса и едновременно с това да изпитате края му. Или захранвате самсара, или не. Ако изпитвате нуждата свободно да преминавате от самсара в нирвана, вие просто извършвате още самсарене и се държите заседнали в капана.
Вторият пункт е, че нирвана, от самото начало, се е осъществявала посредством неустановено съзнание – такова, което не идва и не си отива, нито пък остава. Няма начин нещо неустановено да заседне някъде, защото то е не само нелокализирано, но е неопределено.
Идеята за религиозния идеал, който е отвъд пространство и дефиниция, не е чужда на ученията на Будата, но темите за мястото и дефиницията, в очите на Будата, имали специфичен психологически смисъл. Затова е важно да се разбере не-локалността на нирвана.
Както всички феномени се коренят в желанието, съзнанието се локализира чрез страстта. Страстта е това, което създава „там”, където съзнанието може да кацне или да се установи, независимо дали това „там” е форма, чувство, перцепция, мисловна конструкция или тип на самото съзнание. Веднъж, когато съзнанието се установи на който и да е от тези агрегати, то се привързва и започва да пролиферира, захранвайки се от всичко наоколо и създавайки всякакви поразии.
Където има привързване, там вие се дефинирате като същество. Там създавате идентичност и правейки това, се ограничавате там. Дори това „там” да е безкрайно чувство на осъзнатост, проникващо, обгръщащо или просмукващо всичко друго, то пак е ограничено, защото всички тези аспекти касаят локация. Щом има място, колкото и да е неуловима, страстта се спотайва латентна, оглеждайки се за още храна, с която да се захрани.
Ако, обаче, страстта се премахне, вече няма „там”. Една сутта илюстрира това с подобие: слънцето, което грее през източната стена на една къща и достига западната стена. Ако западната стена и земята под нея, и водите под земята бяха махнати, слънчевата светлина нямаше да достигне нищо. По същия начин ако страстта за форма може да се премахне, съзнанието няма да има „къде” да кацне и ще стане неустановено. Това не означава, че съзнанието ще бъде унищожено, просто – както слънчевата светлина – вече няма да има локалност. И когато няма локалност, то вече няма да е дефинирано.
Затова се казва, че съзнанието на нирвана е „без повърхност” (анидасанам), защото не каца никъде. И понеже агрегатът на съзнанието покрива само съзнание, което е близо или далеч, в минало, настояще или бъдеще – т.е. във връзка с пространство и време – съзнанието без повърхност не е включено в агрегатите. То не е вечно, защото вечността е функция на времето. И понеже не-локално означава също неопределено, Будата настоявал, че пробуденият човек – за разлика от обикновените хора – не може да бъде намерен или определен в каквато и да е връзка с агрегатите на този живот; след смъртта той/тя не може да бъде описан като съществуващ, несъществуващ, нито едното, или пък двете, защото описанията са приложими само за определими неща.
Основната стъпка към това не-локализирано, неопределено осъществяване е прекъсването на пролиферациите на съзнанието. Това първо включва съзерцаване на спънките, които държат съзнанието в капана на процеса на подхранване. Това съзерцание дава неотложност на следващите стъпки: довеждане на ума до цялост в концентрацията, постепенно усъвършенстване на тази цялост и после свеждането й до нула. Спънките на подхранването най-графично са описани в Самюта Никая ХІІ.63, Плътта на Сина.
Процесът на постепенното усъвършенстване на целостта може би е най-добре описано в Маджихима Никая 121, По-малка беседа за празнотата, докато свеждането до нула е най-добре описано в известните наставления на Будата към Бахия:
„По отношение на видяното, ще го има само видяното. По отношение на чутото, ще го има само чутото. По отношението на доловеното, ще го има само доловеното. По отношение на разпознатото, ще го има само разпознатото. Така трябва да се учиш.
Когато за теб го има само видяното по отношение на видяното, само чутото по отношение на чутото, само доловено по отношение на доловено, само разпознатото по отношение на разпознатото, тогава, Бахия, не съществува „аз” във връзка с това. Когато не съществува „аз” във връзка с това, там няма „аз”. Когато там няма „аз”, ти не си нито тук, нито там, нито между двете. Това е краят на страданието.”
Когато няма тук и там или някъде между двете, очевидно не можете да използвате глагола „влизам” или „достигам”, за да опишете това осъществяване, дори метафорично. Може би трябва да превърнем самата дума нирвана в глагол. „Когато няма аз във връзка с това, ти нирвана.” Така можем да покажем, че отвързването не е действие като другите и можем да избием всяко погрешно схващане за „засядане” в пълната свобода.
A Verb for Nirvana
by Thanissaro Bhikkhu
„Back in the days of the Buddha, nirvana (nibbana) had a verb of its own: nibbuti. It meant to „go out,“ like a flame. Because fire was thought to be in a state of entrapment as it burned — both clinging to and trapped by the fuel on which it fed — its going out was seen as an unbinding. To go out was to be unbound. Sometimes another verb was used — parinibbuti — with the „pari-“ meaning total or all-around, to indicate that the person unbound, unlike fire unbound, would never again be trapped.
Now that nirvana has become an English word, it should have its own English verb to convey the sense of „being unbound“ as well. At present, we say that a person „reaches“ nirvana or „enters“ nirvana, implying that nibbana is a place where…
View original post 1 063 more words
Living in the world with Dhamma
ЖИВЕЕНЕ В СВЕТА С ДАММА
Повечето хора още не знаят същността на медитативната практика. Мислят си, че медитацията с ходене, медитацията в седеж и слушането на Дамма беседи са практиката. Това също е вярно, но изредените са само външни форми на практикуване. Истинската практика се случва, когато умът срещне сетивен обект. Там трябва да се практикува – където се случва сетивният контакт. Когато хората казват неприятни неща, има неприязън, когато казват неща по вкуса ни, изпитваме удоволствие. Тук е момент за практикуване. Как ще практикуваме с тези неща? Тук е важният момент. Ако само гоним щастието и бягаме от страданието, можем да практикуваме до деня на смъртта си и никога да не видим Даммата. Това е безполезно. Когато се надигнат удоволствието и болката, как ще използваме Даммата, за да се освободим от тях? Това е точката на практикуване.
Обичайно, когато хората срещнат нещо неприятно, не се отварят за него. Както когато ги критикуват – „Я не ме тормози! Защо обвиняваш мен?” – Това е човек, който се затваря. Тук е моментът за практикуване. Когато хората ни критикуват, трябва да слушаме. Истината ли казват? Трябва да сме отворени и да разгледаме какво ни казват. Може би има някакво основание в това, което казват, може би има нещо укорително у нас. Те може и да са прави, но ние незабавно се обиждаме. Ако хората ни посочват грешките ни, трябва да се стремим да ги поправим. Така практикуват интелигентните хора.
Там, където има объркване, там може да се надигне покой. Когато объркването се прозре с разбиране, това, което остава, е покоят. Някои хора не приемат критики, те са арогантни. Вместо да се вслушат, се обръщат и спорят. Това е особено често, когато възрастни се разправят с деца. И всъщност понякога децата може да кажат някои умни неща, но така се случва, че вие сте им майка и не можете да им се дадете. Ако сте учител, учениците ви могат да ви кажат неща, които не знаете, но понеже сте учител, не можете да ги чуете. Това не е правилно мислене.
По времето на Будата имало един ученик, който бил много проницателен. Веднъж, докато разказвал за Даммата, Будата се обърнал към този монах и го попитал: „Сарипута, ти вярваш ли в това?” Почитаемият Сарипута отвърнал: „Не. Още не вярвам.” Будата похвалил отговора му. „Това е много добре, Сарипута, ти си човек, надарен с мъдрост. Мъдрият не бърза да вярва, той слуша с отворен ум и после преценява истината, преди да вярва или не вярва.”
Тук Будата дава прекрасен пример за учител. Това, което казал Почитаемият Сарипута било вярно, той просто изразил истинските си чувства. Някои хора биха помислили, че да кажеш, че не вярваш, е да оспориш авторитета на учителя, те биха се побояли да кажат такова нещо. Просто ще се съгласят. Това е светският подход. Но Будата не се обидил. Той казвал, че не бива да се срамувате нещата, които не са нито лоши, нито нередни. Не е лошо да кажеш, че не вярваш, ако не вярваш. Затова Почитаемият Сарипута казал: „Още не вярвам.” Будата го похвалил: „Този монах е мъдър. Внимателно преценява, преди да повярва в нещо.” Действията на Будата са добър пример за някой, който учи другите. Понякога можеш да научиш неща дори от малките деца, не се прилепяйте слепешката към фигури на авторитета.
Когато стоите, седите или ходите на разни места, винаги можете да изучавате нещата около вас. Ние изучаваме начина, по който стоят нещата, отворени сме за всичко, било то гледки, звуци, миризми, вкусове, чувства или мисли. Мъдрият човек взема предвид всички тях. В действителната практика стигаме до момент, в който вече няма никакви грижи, които да тежат на ума.
Ако още не разпознаваме харесването и нехаресването при възникването им, все още има известна грижа в умовете ни. Ако знаем истината за тези неща, ги разглеждаме така: „О, в това чувство на харесване няма нищо. То е просто чувство, което възниква и после си отива. Нехаресването не е нищо повече, просто чувство, което възниква и си отива. Защо да ги превръщаме в нещо значително?” Ако мислим, че удоволствието и болката са лични неща, тогава сме загазили, никога няма да минем отвъд точката на една или друга грижа в една безкрайна верига. Така стоят нещата за повечето хора.
Но в наши дни не се говори много за ума, когато се преподава Даммата, не се говори за истината. Ако казвате истината, хората си мислят: „Той не знае къде и кога е, не знае как да говори хубаво.” Но хората трябва да слушат истината. Истинският учител не говори по памет, а говори истината. Хората в обществото обикновено говорят по памет, и още повече, говорят по такъв начин, че да се екзалтират. Истинският монах не говори така, той говори истината, така, както стоят нещата.
Но независимо колко много обяснява истината,за хората е трудно да разберат. Трудно се разбира Даммата. Ако разбирате Даммата, трябва и практиката ви да е такава. И не е задължително да ставате монаси и монахини, макар че монашеският живот е идеалната форма за практика. За да практикувате, трябва да оставите объркването на света, да се откажете от семейство и собственост и да се отправите към гората. Това са идеалните места за практикуване.
Но ако още имаме семейство и отговорности, как да практикуваме тогава?
Някои хора казват, че е невъзможно да се практикува Дамма като мирянин. Помислете, коя група е по-голяма, на монасите или на миряните? Миряните са далеч повече. Ако само монасите практикуват, а миряните не, това означава, че ще настъпи горямо объркване. Това е погрешно разбиране. „Аз не мога да стана монах…” Не е въпросът да станете монах! Да си монах не е нищо, ако не практикувате. Ако действително разбирате практиката на дамма, тогава независимо каква позиция или професия заемате в живота, било то на учител, лекар, служител или каквото и да е друго, можете да практикувате Даммата всяка минута от всеки ден.
Да мислите, че не можете да практикувате като мирянин, това значи напълно да загубите пътя. Защо хората намират стимул да правят други неща? Ако чувстват, че нещо им липсва, правят опит да го придобият. Ако има достатъчно желание, хората могат да направят всичко. Някои казват: „Аз нямам време да практикувам Даммата.” Аз казвам: „Тогава как имаш време да дишаш?” Дишането е жизненоважно за живота на хората. Ако те виждаха Дамма практиката като жизненоважна за живота си, щяха да намират за важна колкото дишането си.
Практикуването на дамма не е нещо, за което да препускате или да се изтощавате. Просто наблюдавайте чувствата, които възникват в ума ви. Когато очите ви видят форма, ухото чуе звуци, носът долови миризми и т.н. , всички те се събират в този едничък ум, „този, който знае”. Когато умът възприема тези неща, какво става? Ако харесваме обекта, изпитваме удоволствие, ако не го харесваме, изпитваме неудоволствие. Това е то.
Тогава къде ще намерите щастие в този свят? Нима очаквате всички да ви говорят само хубави неща през целия ви живот? Възможно ли е? Не е. Щом като не е възможно, къде ще идете? Светът е просто такъв, ние трябва да го познаваме – Локавиду – да знаем истината за този свят. Светът е нещо, което ясно трябва да разбираме.
Аджан Ча
In the shape of the circle ІІІ
Във формата на кръг – ІІІ част
от
Достопочтения Аджан Ча
Превод от тайландски
Танисаро Бикху (Джефри Деграф)
Затова Буда описвал нибана като абсолютната празнота, а щастието й като абсолютното щастие. Тя променя природата на щастието в мир. Имаме щастие, но то не е фиксирано върху никой обект. Болките още ги има, но вие виждате болките и насладите, които се надигат, като равни едни на други. Те са на една цена. Обектите, които харесваме и които не харесваме, са равни помежду си.
Но за нас в този момент, това не е така. Обектите, които харесваме, са приятни за окото. Тези, които не харесваме, искаме да ги смажем. Това означава, че не са равни. Но тяхната реалност е една. Мислите по начин, който ги прави равни. Те не са стабилни, не са постоянни – те са като храната, за която ви говорих. „Това е добро. Онова е прекрасно.” Но когато ги съберем, стават равни.
Ако не се отказваме от принципите за нетрайността, страданието и безсъщността, сме на правилната пътека. Виждаме го с всеки един миг. Виждаме окото, виждаме ума, виждаме тялото.
Както когато седите в медитация. След миг умът светкавично отпрашва нанякъде и вие го връщате. Каквото и да правите, той не стои. Опитайте се да задържите дъха си. Тогава дали ще тръгне нанякъде? Тръгва, но не надалече. Няма да отпраши. Обикаля наоколо — защото умът ви има чувството, че ще умре.
Същото е със звуците. Веднъж си запуших ушите с пчелен восък. Звуците ме дразнеха и затова си ги запуших. Всичко стана съвсем тихо, остана само звука от самите уши. Защо го направих? Съзерцавах какво вършех. Не се измъчвах просто от глупост. Разсъждавах по въпроса. „О, ако хората ставаха пробудени само от нечуването на нищо, тогава всеки глух щеше да е пробуден. Всеки сляп щеше да е пробуден. Всичките щяха да са архати.“ Слушах мислите си и – О! – надигна се различаване.
„Има ли някаква полза в запушването на ушите? В затварянето на очите? В самоизтезаването?” Но се поучих от това. Поучих се и спрях да го правя. Спрях да се опитвам да сека нещата.
Не се борете и не налитайте, не режете дънерите на дървета, които вече са умрели. Така доникъде няма да стигнете. Само ще се изморите и ще приличате на глупаци.
Бяха такава загуба, такава истинска загуба, моите първи години на медитатор. Като помисля за тях, виждам, че съм бил действително заблуден. Будата ни учел да медитираме, за да постигнем освобождение от страданието, а аз просто съм си загребвал още повече страдание. Не можех да седя в покой, не можех да лежа в покой.
Причината да живеем във физическо уединение (кая-вивека) е да вкараме ума в умствено уединение (чита-вивека), далече от обектите, които разбъркват настроенията му. Тези неща са синоними, които следват един след друг. Упади-вивека се отнася до усамотението от нашите замърсявания: Когато знаем кое кое е, можем да се извадим от него, можем да се извадим от което и да е състояние на ума. Това е единствената цел на физическото уединение. Ако нямате никакво разграничаване, можете да си създадете трудности, когато се отдадете на физическо уединение.
Когато отидете да живеете в природата, не се закотвяйте там. Закотвите ли се, ставате маймуна. Като видите дърветата, ще ви липсват дървета. Ще започнете да подскачате като маймуната, която сте били. Буда никога не ни е учел да бъдем така или онака. Когато живеете на спокойно място, умът ви става спокоен. „Мммм. Най-сетне покой. Умът намери мир.“ Но когато си тръгнете от природата, умът в покой ли е? Вече не. И какво правите тогава?
Буда не ни е изпратил да стоим в гората. Учил ни е да я използваме като място за обучение. Отивате в гората да намерите покой, за да развиете медитацията си, за да развиете проникновение. Правите го, та като идете в града и си имате работа с хора, с гледки, звуци, миризми, вкусове и тактилни усещания, да имате сила, да имате стратегия. Ще имате твърдата основа да съзерцавате нещата, да виждате как не са сигурни. Отиването сред природата е нещо, което може да е много полезно за натрупването на сила. Ако си мислите, че можете да живеете навсякъде, че можете да живеете с много хора, това е като двуостър нож. Ако нямате вътрешна сила, можете да си създадете трудности…
Буда ни учел да живеем сред природата. Правилният начин е монахът да отиде сред природата и да се настани на някое тихо място, да броди из тихата природа, не да се меша с приятели и компании. Това е начинът. Но повечето от нас не го следват. Живеем на тихо място и се привързваме към него. Щом видим форма, се надига замърсяването. И в ушите ни има само замърсяване. Това отива твърде далече. Липсва различаване.
Ако съберете нещата, те се събират на пътя – на верния път, на вярната представа. Там се събират нещата. Ако имате вярна представа, можете да живеете с голяма група хора и няма проблем. Можете да живеете и с малка група хора и пак няма проблем. Можете да живеете в гората или в пещера и няма проблем. Но това не е нещо, което можете да постигнете без усилие. Така трябва да стане, че умът ви да е такъв.
Накарайте ума да разпознава Дамма. Когато я познава, го накарайте да я вижда. Практикувайте Дамма, така че умът да е Дамма. Няма нужда да можете да говорите за Даммата. Това е нещо съвсем различно. Будата е предал целия път на истината, но ние го минаваме наполовина, с половинчати мерки. Затова напредъкът е труден.
Ако идем да живеем сред гората, трябва да се обучим – както се обучаваме да отглеждаме ориз. Веднъж засеем ли го, той постепенно израства. Ако нищо не го изяде, добре. Но какво става? Щом поникнат зрънцата ориз, едно малко биволче идва да ги яде. Ние го прогонваме и започваме да наглеждаме насаждението, но покажат ли се още зърна, малкото биволче пак идва да ги яде. И като става така, как ще изкараме някакъв ориз?
Стратегиите, които ви трябват, ще изникнат в ума ви. Който има различаване, придобива интуитивно познание. Който има интуитивно познание, придобива различаване. Така стоят нещата. Отличават ли се интуитивното познание и различаването? Ако кажете, че не, защо има две определения? Едното се нарича интуитивно познание, а другото – различаване. Можете ли да имате само интуитивно познание? Не. Трябва да имате и различаване. Можете ли да имате само различаване? Не. Трябва да имате и интуитивно познание. Тези неща възникват от личния ви опит. Не можете да ги търсите в тази или онази книга. Те се надигат във вашия ум. Не бъдете плахи.
Веднъж четох една история за Буда, когато още бил бодхисатта. И той бил като вас: Станал монах и срещнал много трудности, но когато си мислел да се откаже, се срамувал какво щели да си кажат хората – толкова години бил монах, а още искал да се откаже. Но все пак нещата не вървели както му отървало и той решил да си тръгне. По пътя си подминал една катерица, чието бебе било отнесено от вятъра в океана. Бодхисаттата видял катерицата да тича до водата и да се връща обратно горе. Не разбирал какво правела. Тя тичала до водата, потапяла опашка в нея, после изтичвала на брега и я отръсквала. После пак тичала долу да я потопи във водата. Накрая бодхисаттата я попитал: „Какво правиш?”
„Бебето ми падна във водата. Тъгувам за него и искам да го извадя.”
„Как ще го направиш?”
„С опашката си ще изгребвам водата от океана, докато той изсъхне и тогава ще си извадя бебето.”
„Оо… Но кога изобщо изсъхва океанът?”
„Въпросът не е в това. Така стоят нещата и с практиката. Изгребваш водата, изгребваш я и не те е грижа кога ще изсъхне. Когато ще ставаш Буда, не можеш да изоставиш усилията си.”
Когато бодхисаттата чул това, то пробляснало в сърцето му. Той станал и продължил с усилията си. Не се оттеглил. Така станал Будата.
Така е и с нас. Където нещата не вървят добре, точно там ще тръгнат на добре. Вие ще ги направите да се случат там, където те не се случват. Където сте заблудени, там ще се надигне познанието. Ако не ми вярвате, плюйте ей тук. Ще изцапате, но като го изтриете, ще бъде чисто – там, където е мръсно. Няма да стане чисто там, където е манастирът. Връщайте се на същото място, отново и отново.
Аджан Тонграт веднъж ми каза: „Ча, пробивай дупката на една линия с шпилката.”
Само това каза. Аз тъкмо бях започнал да практикувам и не разбрах какво ми казва.
„Ако дойде ниско, скочи му над главата.” Така ми каза.
„Ако дойде ниско, хлъзни се под него.”
Аз не знаех какво ми казва. Отдадох се на медитация и продължавах да разсъждавам.
Всъщност той ми казваше как да реша проблемите си. „Пробивай дупката на една линия с шпилката.” означава „Където възникне проблемът, там съзерцавай. Където си заблуден, там съзерцавай. Ако си привързан към гледка, съзерцавай нея. Точно там, точно в целта.” Това означава „Пробивай дупката на една линия с шпилката.” Не пробивай отдалече. Пробий право в линията.
Същото е като стъпим на трън. Вземате игла и пробивате там, където е тръна. Не ръчкайте другаде. Прободете там където трънът е забит в ходилото ви. Дори да боли, трябва да го изтърпите. Бодете около него и после го извадете. Така се вади трън. Ако в ходилото ви е влязъл трън, а вие се мушкате в седалището, кога ще приключите?
И така, аз си разсъждавам: „О, учителите медитират в тон с езика на собствените си умове. Те не се омотават във формулировки от книгите, както ние правим. Техните формулировки се надигат от действителността.”
Та какво идва ниско и какво идва високо?
„Ако дойде ниско, скочи му над главата. Ако дойде високо, хлъзни се под него.” Не спирах да разсъждавам върху това. Тук той говореше за моите настроения и занимания на ума. Някои идват ниско, други – високо. Трябва да ги наблюдавате, за да видите как да ги избегнете. Дойдат ли ниско, скачайте отгоре. Дойдат ли високо, се хлъзнете отдолу. Правете каквото можете, за да не ви поразят.
Това е практиката. Съзерцавате точно там, където сте заблудени, за да го знаете. Всеки друг въпрос е просто дребна глупост. Няма какво да се занимавате. Така се подхожда в медитацията.
Но всъщност не се подхожда, просто оставяте нещата. Пускате ги. Практикувате пускане. Не е нужно да ставате Влизащ в Потока или Завръщащ се Още Веднъж. Не е нужно да имате тези предположения. Не е нужно да бъдете тези неща. Ако сте нещо, то си е мъчение. Ако сте това или онова, вие сте проблем. Не е нужно да сте нещо. Няма нищо друго, само пускане – пускане и знаене в движение какво правят нещата. Като знаете какво правят нещата при всяко едно положение, вече няма съмнение. И вие не сте нищо.
Мислете го простичко. Ако някой ви изкрещи, но вие не реагирате, там спира всичко. Не достига до вас. Но ако се хванете за него и не пускате, закъсвате. Защо да вкарвате чуждите думи в себе си? Ако ви крещят, оставете ги. Но ако те ви крещят и вие допуснете това в ушите си, то е като да искате да страдате. Започвате да си навивате разни мисли и се надигат какви ли не проблеми.
Практиката всъщност е нещо късо и изобщо не е дълго. Ако кажете, че е дълго, става по-дълго от дългото. Ако кажете, че е късо, става по-късо от късото. Когато говорим за практиката, не можете да използвате обичайните си начини на мислене.
Трябва да имате търпение и издържливост. Трябва да направите усилие. Каквото и да стане, не е нужно да го вземате и да си го носите на гръб. Когато нещата са по определен начин, те са си просто такива. Когато видим Даммата по този начин, не се вкопчваме в нищо. Удоволствието го познаваме. Болката я познаваме.
Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.
Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.
Цялата книжка в pdf формат можете да изтеглите тук.
Dependent Origination І: Ignorance Is The Self-View
ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ І: НЕВЕЖЕСТВОТО Е В СЕБЕПРЕДСТАВАТА
Уникалността в будисткия подход е анатта – осъществяването на не-аз. Специфичният стил на разглеждане на структури като Четирите Благородни Истини и патичасамупада променя начина на мислене от себе-представа – от душата и „аз” като абсолют – към анатта, не-аз.
Проблемът е, че не-аз звучи като унищожение, нали? И това, което плаши хората относно будизма, е, че „не-аз” и „липса на душа” звучи като абсолютна позиция, която човек трябва да приеме, за да е будист. Хора, които мразят Господ и отхвърлят християнството, може да станат будисти, защото имат зъб на Господ, душата, греха и вината. На тях им се иска будизмът да е вид атеистична философия и пълно отхвърляне на цялото християнско преживяване. Но не е така. Будизмът не е атеистичен или нихилистичен. Буда бил много внимателен и избягвал такива крайни позиции.
Неговото учение е много умела и внимателно подредена психология. Целта й е да ни помогне да прозрем и да оставим (let go) всички навични привързвания – нагласи, породени от невежество, страх и желание – които създават това илюзорно чувство за аз. Вече 2530 години будизмът съумява да оцелее и да запази чистотата си. И това е така, защото подходът му е много чист. Има Санга, която живее с дисциплината на Виная и има учението за Дамма.
Ако практикуваме правилно, ще видим страданието и нещастието, които създаваме с тези илюзии за аз. Но ние не се опитваме да създадем илюзия, че няма аз. Смисълът не е да минем от илюзията за „аз” към илюзията „няма аз”, а в това да разследваме, съзерцаваме и прозрем, докато осъзнаем неизразимата истина, всеки от нас за себе си.
Всеки от нас има своя уникален опит – ние не преживяваме абсолютно едни и същи неща. Имаме различни спомени, опитности, тенденции и навици. И все пак винаги свързваме тези различни вариации с учението за Дамма, за да не правим напълно субективни интерпретации. Прилагаме учението за Дамма към нашия опит, за да го съпоставим и разберем в един по-широк контекст от личната субективност.
Често пъти, където има практикуващи хора, религиозният опит се тълкува твърде субективно. Не се поставя във форма, която може да се съпоставя. Превръща се в уникално преживяване, а не в универсално осъзнаване. Такъв е бил случаят и с християнския гностицизъм – имаме всякакви странни, субективни интерпретации на мистичното преживяване. Всеки гностик е имал свой изказ и накрая Римската Католическа Църква казала: „Това е лудост!” и забранила всичко. Но Буда установил един цялостен начин на мислене и изразяване на ученията, който и днес е съвсем същият. Ние не го променяме или пригаждаме към личния си опит. По-скоро измерваме преживяното спрямо ученията, защото те са толкова умело формулирани, че покриват всичко.
При разглеждането на патичасамупада ние стигаме до съгласие как условията се съотнасят към съзерцателното преживяване. Когато за първи път прочетете патичасамупада, изобщо не схващате нищо. „Невежеството обуславя кармичните формации; кармичните формации обуславят съзнанието и т.н.” Е, и какво? Какво означава това? Представяте си, че това сигурно е много проникновено и трябва цял живот да учите Пали, за да го разберете. Затова го слагате настрана.
В будистките кръгове Четирите Благородни Истини често се замазват. „А, да – елементарен будизъм. Да… Хайде сега да се захванем с истинския Мадхиамика будизъм за напреднали!” Или „Какво е казал Доген?” Или „Миларепа е абсолютно блестящ, нали?” И вие си мислите: „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” Да, знаем това, хайде сега да минаваме към същността!”
И така Четирите Благородни Истини са просто формални вярвания. Хората не ги изследват или използват, защото ученията сами по себе си не са интересни, нали? „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” не е вдъхновяващо учение, защото е учение за практикуване, не за вдъхновяване. И ние затова го използваме – защото този конкретен начин на мислене и съзерцаване е психологически валиден.
С него можем да започнем да разбираме това, което никога не сме могли да видим и разберем. Следвайки този способ на практикуване, вие развивате ума и интелигентността си по един начин, който е особено рядък. Дори в най-напредналите образования хората на обучават умовете си по този конкретен начин на разглеждане и съзерцаване. Да се мисли рационално е високо ценено. Но за да се разбере рационалността като функция на ума, трябва да се разгледа природата на ума. Какво действително се случва? За какво става дума? И разбира се, имаме въпросите за съществуването, нали? Екзистенциалните въпроси: „Защо съм се родил?” „Животът има ли смисъл?” „Какво става, когато умра?” „За какво става дума?” „Дали всичко е безсмислено – просто космически инцидент?” „Има ли отношение към нещо отвъд това, което е, или просто се случва и толкова – това ли е всичко?”
Имаме големи проблеми да съотнесем смисъла на живота към нещо истинско отвъд материалния свят. Така материализмът става реалността за нас. Когато изследваме пространството, плоскостта винаги е материална. Искаме да се качим на ракети и да закараме телата си на луната, защото според материалистичното схващане това е реалното. На западния материализъм му липсва изтънченост и финес: той ни свежда на много грубо ниво на съзнание, където реалността е този груб материален обект и емоциите са отхвърлени като нереални, защото са субективни. Емоциите не могат да бъдат измерени с електронни инструменти.
Но те, разбира се, индивидуално са много истински за нас – това, което чувстваме, е много по-важно за нас от електронния часовник. Нашите страхове и желания, и любови, и омрази, и вдъхновения са това, което прави живота ни щастлив или нещастен. И все пак те могат да бъдат отхвърлени в модерния материализъм за един свят, основан на плътски удоволствия, материални блага и рационално мислене, така че духовният живот за много хора изглежда просто илюзия. Не можете да го измерите с компютър или да го изследвате с електронни инструменти.
Но все пак, в преднаучната европейска цивилизация духовният свят бил истинският свят. Как мислите, че са построили катедралите? Ами изкуството – всичко това е дошло от едно истинско чувство на духовно вдъхновение, на човека, свързан с нещо отвъд материалния свят. Духовната истина е нещо, което всеки сам трябва да осъзнае. Истината е себе-реализация, абсолютната субективност. И Буда пренася тази субективност в самия център на вселената, тихата, неподвижна точка, където субектът не е личен субект. Тази неподвижна точка не е ничия или нещо.
В медитация вие се движите натам. Пускате всички тези привързвания към променящите се условия в материалния свят, емоционалния план, интелектуалния план, символичния и астралния. Оставяте всичко това, за да стигнете до неподвижната точка, тишината. Това оставяне (letting go) не е унищожение или отхвърляне, а ви дава перспективата да разберете цялото. Не можете да разберете цялото, докато сте отвън, в периферията на окръжността, където сте завихряни.
Да бъдете завихряни в периферията на окръжността означава, че сте изгубени в привързването към всички неща, които се вихрят в кръг. Това се нарича самсара – обикаляте в кръг и не можете да добиете представа за това. Нямате способността да спрете и да наблюдавате, защото сте уловени в това кръгово движение.
Целта на медитацията върху Четирите Благородни Истини и патичасамупада е да спрете завихрянето на ума. Вие пребивавате в неподвижността не като атака срещу обусловения свят, а за да го видите в перспектива. Не го унищожавате или критикувате, не се опитвате да излезете от него посредством омраза или страх. Но стоите в центъра, в неподвижната точка, където можете да го видите такъв, какъвто е, да го опознаете и вече да не се плашите или заблуждавате от него. И ние правим това в границите на нашето лично преживяване, за да можем да кажем „всеки за себе си”, защото така изглежда, когато седим тук. И все пак, тази неподвижна точка не е в ума, не е в тялото. Тук е моментът на неизразимостта й. Мъдрият цялостен ум или неподвижната точка не е точка в мозъка. И все пак вие осъществявате тази универсална тишина, неподвижност, единство, където всичко останало е отражение и се вижда в перспектива. И индивидуалността, кармата, различията, разнообразието на всички тези неща вече не ни заблуждава, защото ние вече не сме вкопчени в тях.
Колкото повече изследваме ума, колкото повече го разглеждаме и съзерцаваме и се учим от него, толкова започваме да осъзнаваме неподвижността му, която винаги присъства, но повечето хора дори не я забелязват. Защото животът в самсара е толкова натоварен, толкова безумен, че ни завихря. И макар неподвижната точка винаги да я има, тя никога не се вижда, докато не се спрете в неподвижността, вместо да обикаляте в окръжността.
Но тази неподвижност не е нещо, към което да се привързвате! Ние не се опитваме да станем хора, които са неподвижни – седящи в неподвижност, нищо неизпитващи. Знам, че някои от вас идват тук и създават един личен свят, който могат да обитават в този час на медитация. Но това не е изходът от страданието; този субективен и личен свят много зависи от това нещата да са по определен начин. Той е толкова крехък и ефимерен, че бива унищожаван от най-малкия пробив. Изфиненият свят на спокойствието е толкова прекрасен, толкова мирен – и тогава изведнъж някой прошумява с дрехата си! Нечий стомах изкъркорва, някой прохърква! Отвратително е да ти прекъснат чудните състояния на покой с тези груби телесни функции!
Но неподвижността не е покой. Не е нужно да сме в покой, но има неподвижност, в която можем да обитаваме вместо да следваме натрапчивите си наклонности. Всички си мислим, че трябва да правим нещо; толкова сме условени да правим нещо, че дори медитацията се превръща в своего рода натрапчива дейност, която ни ангажира. „Да развия това… Да развия онова… Трябва да развия своето самади и трябва да развия джаните си.” Вие не идвате тук просто да седите, вие идвате да развивате! Ето така си мислим! Изпитваме вина, ако не правим нещо, ако не напредваме, не се развиваме и доникъде не стигаме. И все пак, да дойдете тук и да седите в неподвижност не е съвсем лесно, нали? Много по-лесно е да направите велики медитационни проекти в петгодишен план и т.н. Но накрая винаги стигате до неподвижната точка: до нещата такива, каквито са.
С напредването на разбирането може да дойде и освобождаването (letting go) от желанието за развиване и напредване в нещо. И когато умът се освободи от желанието да станете нещо, да получите нещо, да постигнете… тогава Истината започва да се разкрива. Тя е винаги присъстваща, тук и сега. Въпросът е на отваряне и чувствителност, така че Истината да се покаже. Тя не е нещо, което се разкрива отвън. Истината винаги присъства, но ние не я виждаме, ако сме уловени от идеята за постижения, за „аз”, който трябва да направи нещо или за „аз”, който трябва да получи нещо.
Буда директно атакувал „аз” и „моето”. Това е единственото, което ви блокира. Препятствието е привързването към себе-представата, това е проблемът! Ако прозрете през тази представа за аз, ако я пуснете, ще разберете останалото. Не ви трябва да знаете всички други сложни езотерични формули. Не е нужно непрекъснато да навлизате в сложнотии, просто пуснете невежата представа за „Аз съм”.
Вижте това и разберете пътя за пускане, за не-обвързване. Тогава Истината ви се разкрива където и да сте, когато и да е. Но докато направите това, винаги ще бъдете улавяни в създаването на проблеми и усложнения.
„Авиджапачея санкара; санкарапачея винянам;
Винянапачея намарупам; намарупапачея салаятанам;
Салаятанапачея пасо; пасапачея вейдана;
Вейданапачея тана; танапачея упаданам;
Упаданапачея баво, бавапачея джати;
Джатипачея джарамаранам-сока-паридева-дукка-доманасупаяса”
Всичко това означава, че ако настойчиво се придържате към илюзиите за аза, към алчността, омразата и заблуждението, всичко, което ще получите е старост, болест, смърт, скръб, мъка, отчаяние, терзание. Това ще получите до края на живота си: отегчителна перспектива, нали?
Но вие можете да се освободите от това тук и сега, чрез това Правилно Разбиране, прозирайки нещата такива, каквито са. Може да има познаване на Истината, в което човек вече не е заблуден от проявите на навиците или от условията около нас.
Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho
Living With The Cobra
English: Indian Spectacled Cobra, Naja Naja Family, one of India’s venomous snakes. (Photo credit: Wikipedia)
Тази кратка беседа е за полза на една нова ученичка, която скоро ще се завърне в Лондон:
Нека тя ти служи, за да разбереш учението, което учеше тук, в Уат Па Пон. Най-простичко, това е практиката за освобождение от страданието в цикъла на раждане и смърт.
За да изпълняваш тази практика, помни, че трябва да се отнасяш към всички различни деятелности на ума, и тези, които харесваш, и тези, които не харесваш, така, както би се отнасяла към кобра. Кобрата е изключително отровна змия, толкова отровна, че ще ни причини смърт, ако ни ухапе. Така е и с нашите настроения. Настроенията, които харесваме, са отровни, настроенията, които не харесваме, също са отровни. Те пречат на умовете ни да са свободни и спъват разбирането ни за истината, такава, каквато е учена от Будата.
Затова е задължително да се стараем да запазим внимание и през деня, и през нощта. Каквото и да правите, било то стоейки, седейки, лежейки или говорейки, го правете с внимание. Когато сте в състояние да установявате това внимание, ще откриете, че се надига и чисто разбиране, свързано с него, и тези две условия ще донесат мъдрост. Това внимание (осъзнатост), чисто разбиране и мъдрост ще работят заедно и вие ще сте като човек, който е буден и денем, и нощем.
Тези учения, оставени ни от Буда, не трябва само да се слушат или просто да се схващат на интелектуално ниво. Те са учения, които чрез практика могат да се надигат и да бъдат разпознавани в сърцата ни. Където и да е идем, каквото и да правим, винаги трябва да имаме тези учения. И какво имаме предвид „имане на ученията” или „имане на истината”? Каквото и да правим или кажем, го правим и казваме с мъдрост. Когато мислим и разсъждаваме, го правим с мъдрост. Казваме, че този, който има внимание и ясно разбиране, комбинирани по този начин с мъдрост, е човек, който е близо до Буда.
Практикувайте, като разглеждате ума си с това внимание и ясно разбиране и развивайте мъдрост. С тези три условия ще се надигне „пускането” – letting go. Ще разпознавате постоянното надигане и отминаване на всички феномени.
Трябва да знаете, че това, което се надига и отминава, е само активност на ума. Когато нещо се надига, то отминава и е последвано от по-нататъшно надигане и отминаване. По Пътя на Дамма наричаме това надигане и отминаване „раждане и смърт”, и това е всичко – друго няма! Надига се страдание, после отминава и когато е отминало, пак се надига страдание. Имаме възникване и отмиране. Видите ли го веднъж, постоянно ще разпознавате възникването и отмирането. И когато знаете, че е постоянно, ще видите, че няма друго. Всичко е само раждане и смърт. Няма нищо, което да продължава. Има го само това надигане и отминаване – само това.
Подобно виждане ще породи спокойно чувство на безстрастие към света. Подобно чувство се надига, когато видим, че нищо не си заслужава да го искаме. Има само възникване и отминаване, пораждане, последвано от умиране. Това е, когато умът пристигне при „пускането”, пускаме всичко да си върви според природата си. Неща се надигат и отминават в ума ни и ние знаем това. Надига се щастие и ние знаем. Надига се недоволство и ние знаем. И това знаене на щастието означава, че ние не се идентифицираме с него като да е наше. По същия начин не се идентифицираме и с недоволството и нещастието. Когато вече не се идентифицираме с прилепването към щастието и страданието, оставаме с естествения ход на нещата.
Затова казваме, че умствената дейност е като смъртоносно отровна кобра. Ако не закачаме кобрата, тя си заминава по пътя. Дори да е изключително опасна, нас не ни касае. Не я доближаваме, не я хващаме и тя не ни хапе. Кобрата прави това, което е естествено за нея. Така стоят нещата. Ако сте умни, ще я оставите на мира. Така оставяте и това, което е добро, да бъде. Така оставяте и това, което не е добро, да бъде според собствената си природа. Оставете харесването и нехаресването си така, както не се закачате с кобрата.
Който е интелигентен, ще има такова поведение към различните настроения, които възникват в ума. Когато се надига добрина, я оставяме да си добрува, но и знаем за нея. Разбираме природата й. По същия начин оставяме и недоброто, оставяме го на природата му. Не се хващаме за тях, защото нищо не искаме. Не искаме лошо, не искаме и добро. Не искаме нито тежест, нито лекота, нито щастие, нито страдание. Когато по този начин нашето желание е преустановено, покоят е стабилно установен.
Когато имаме такъв покой (мир) в умовете си, можем да разчитаме на него. Този мир, казваме, че е възникнал от объркването. Объркването е приключило. Буда нарекъл постигането на окончателно просветление „угасване” – така, както угасва огънят. Ние гасим огъня там, където се появява. Където е горещо, там можем да го направим студено. Така е и с просветлението. Нибана се открива в самсара. Просветлението и заблудата (делюзията) съществуват на едно място също като горещото и студеното. Горещо е там, където е било студено и е студено там, където е било горещо. Когато се надига горещина, хладината изчезва, и когато има хладина, няма горещина. По същия начин са Нибана и самсара.
Казва ни се да сложим край на самсара, което ще рече да спрем вечнозавъртащия се цикъл на объркване. Това прекратяване на объркването е угасване на огъня. Когато външният огън е угасен, има хладина. Когато вътрешните огньове на чувственото жадуване, омразата и заблуждението са угасени, пак има хладина.
Това е природата на просветлението; угасването на огъня, охлаждането на онова, което е било горещо. Това е покоят. Мирът. Това е краят на самсара, на цикъла на раждането и смъртта. Когато пристигнете в просветлението, усещането е такова. Това е краят на вечнопревъртащото се, вечнопроменящото се, краят на алчността, омразата и заблуждението в умовете ни. Ние разбираме това като щастие, защото така светските хора разбират идеалното, но в действителност сме минали отвъд това. Отвъд щастието и страданието. Това е съвършеният покой…
Нека тази практика ви отведе към щастието. Нека ви помогне да израснете в истината. Нека се освободите от страданието на раждането и смъртта.
Кратка беседа и последни указания за възрастна англичанка, която е прекарала два месеца под ръководството на Аджан Ча в края на 1978 и началото на 1979 г.
Из „Bodhinyana„, Ajahn Chah
The Third Noble Truth
ТРЕТАТА ИСТИНА
БЛАГОРОДНАТА ИСТИНА ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА СТРАДАНИЕТО
Дига Никая.22 Каква е Благородната Истина за изчезването на страданието? Пълното избледняване и изчезване на желанието, пълното му изоставяне, освобождение и откъсване от него.
Но къде може да изчезне това желание, къде може да угасне? Където в света има наслади и удоволствия, там може да изчезне това желание, там може да угасне.
Самюта Никая XІІ. Било то в минало, бъдеще или настояще, който монах или свещеник се отнесе към насладите и удоволствията в света като към нетрайни (анича), неудовлетворителни (дука) и безсъщностни (анатта), като болестите и гангрената, той е превъзмогнал желанието.
ЗАВИСИМО УГАСВАНЕ НА ВСИЧКИ ФЕНОМЕНИ
Самюта Никая.X. И чрез пълното отпадане и угасване на Желанието (тана), Прилепването (упадана) отмира, чрез отмирането на прилепването процесът на Ставане (бава) е прекъснат; чрез прекъсването на този (кармичен) процес на ставане, Прераждането (джати) се прекратява, а чрез прекратяването на прераждането Разлагането и Смъртта, тъгата, сълзите, страданието, скръбта и отчаянието са прекратени. Така се стига до изчезването на цялото това страдание, съответно и на прекратяването, спирането и преодоляването на материалната действителност, чувството, възприятието, менталните формации и съзнанието: това е прекратяването на страданието, краят на болестта, надмогването на старостта и смъртта.
Вълнообразното движение, което наричаме „вълна” и което у невежия наблюдател създава илюзията за една и съща маса вълна, движеща се по повърхността на езерото, се поражда и захранва от вятъра и се поддържа от натрупаните енергии. След като вятърът спре и ако нов вятър не замете водата в езерото, натрупаните енергии постепенно ще се изразходват и така цялото вълнообразно движение ще стигне до края си. По подобен начин, ако огънят не получи ново гориво, след като изконсумира старото, ще угасне. По същия начин този процес на Петте Канди, който в материалния човек създава илюзията за Его-същност, се поражда и захранва от жизнеутвърждаващото желание (тана) и известно време се поддържа от натрупаните жизнени енергии. След като горивото (упадана), сиреч желанието и прилепването към живота, спре, и ако няма ново желание, което да подбуди този процес на Петте Канди, животът ще продължи до изчерпването на жизнените енергии, но при тяхното унищожение в смъртта, Процесът на Петте Канди ще достигне своето финално угасване.
Така, Нибана, или „Угасването” (Санскрит: нирвана: от нир – ва – да спре да духа, да угасне) може да се разглежда в два аспекта, а именно:
1. „Угасване на замърсяванията” (килеса-паринибана), което се достига от Архата и по правило става преживе; в сутите се нарича „саупадисеса-нибана”, т.е. „Нибана с още присъстващи Групи на Съществуване”.
2. „Угасване на процеса на Петте Канди (канда-паринибана), което става при смъртта на архата и в сутите се нарича „ан-упадисеса-нибана”, т.е. „Нибана без присъстващи Групи”.
НИБАНА
Ангутара Никая.ІІІ.32. Това е Мирът, Най-върховното, краят на всички карма формации, захвърлянето на всеки слой на прераждането, отпадането на желанието, откъсването, угасването, Нибана.
Ангутара Никая.ІІІ.55. Запленен от похот, разярен от гняв, заслепен от заблуда, забъркан, с впримчен ум, човек се цели в собствената си разруха, в разрухата на другите, в разрухата и на тях, и на себе си, и изпитва ментална болка и скръб. Но ако похотта, гневът и заблудата се оставят, човек не се цели в собствената си разруха, в разрухата на другите, в разрухата и на тях, и на себе си, и не изпитва ментална болка и скръб. Така нибана е незабавна, видима в този живот, подканяща, привлекателна и изчерпателна за мъдрия.
Самюта Никая. XXXVІІІ.1 Угасването на алчността, угасването на омразата, угасването на делюзията, това се нарича нибана.
АРХАТЪТ, ИЛИ СВЕТЕЦЪТ
За ученика, така освободен, в чието сърце обитава мир, няма какво да се добави към вече стореното, нито какво повече той да прави. Както здравата скала остава непоклатима от вятъра, така нито форми, нито звуци, нито миризми, нито вкусове, нито каквито и да е било контакти, нито желани, нито нежелани, могат да го помръднат. Неподвижен е умът му, избавлението е постигнато.
Сута Нипата.1048. И той, който е видял всички контрасти по тази земя и вече нищо на този свят не може да го смути, той, Мирният, свободен от гняв, скръб и копнеж, е минал отвъд раждането и разложението.
НЕИЗМЕННОТО
Удана.VІІІ.1 Истина е, че има сфера, където не е нито твърдо, нито течно, нито горещо, нито в движение, не е нито този свят, нито някой друг, не е нито слънцето, нито луната.
Това аз наричам нито възникване, нито отминаване, нито стоене на едно място, нито раждащо се, нито умиращо. Няма нито опора за краката, нито развитие, нито някаква основа. Това е свършекът на страданието.
Удана.VІІІ.3 Има го Нероденото, Безначалното, Несътвореното, Безформеното. Ако го нямаше това Неродено, Безначално, Несътворено и Безформено, избавлението от този свят на роденото, изначалното, сътвореното и оформеното нямаше да е възможно.
Но понеже има Неродено, Безначално, Несътворено и Безформено, затова и е възможно избавлението от света на роденото, изначалното, сътвореното и оформеното.
Из „Словото на Буда“, Nyanatiloka
ГОРСКО ВРЕМЕ 