Архив

Tag Archives: Буда

БЯГСТВО ОТ ЦИКЪЛА НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ

English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari:...

English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari: भवचक्र; Pali: bhavacakka) or Wheel of Becoming is a symbolic representation of continuous existence proces in the form of a circle, used primarily in Tibetan Buddhism. (Photo credit: Wikipedia)

В медитация, както сигурно сте забелязали, започваме с подобен урок – животът ни шамаросва през лицето и казва „Събуди се!” Или започваме да наблюдаваме някакъв модел, повторение. Виждаме се как неотклонно го следваме и си мислим: „Какъв идиот съм! Защо продължавам да го правя?!” Бавно, колкото повече практикуваме с това, можем да улавяме процеса все по-рано и по-рано, виждаме се как се заплитаме, вкопчваме, прилепяме, чувстваме дискомфорта от това и вече знаем да го пуснем. Колкото повече се изфинва осъзнатостта ни, толкова по-често откриваме, че сме започнали да улавяме процеса, където пожелаването се превръща в прилепване или където чувството се превръща в желание. Можем да изпитаме приятно чувство, но да не му позволяваме да се превръща в желаене, или да изпитаме болезнено чувство, но да не го оставяме да се превръща в омраза. Медитирайки върху физическия дискомфорт, можем да видим, че има начин да има болка в тялото, но да не изпитваме страдание от нея. Болката е едно, а страданието, което създаваме около нея – друго. Можем да сме в мир с нея. Има го чувството, но то не поражда желание, жадуване. Също както експериментираме с яденето само на една хапка за един даден момент. Храната може да е превъзходна, но ние не добавяме още, не полудяваме за следващата хапка. Имаме просто „Това е вкусно.” Край. Дотам. По-способни сме да бъдем с това преживяване, защото не препускаме за следващото или не си формираме мнения за него. По този начин разхлабваме процеса. Колкото повече внимаваме върху това, толкова повече поддържаме осъзнатостта – пълната будност – тогава процесът на пожелаване и дука не отпочва. Когато няма загуба на осъзнатост, тогава този поляритет, чувството за аз и другия, не е толкова силно. Чувството за „мен” тук и „света” навън, дори то се разхлабва; не се втърдява. И тогава, като има звук или чувство, усещане или спомен, емоция, всякакъв вид сетивна или ментална импресия, те се възприемат такива, каквито са. Не им се дава живот. Спират. Прекъсвайки веригата на причинност при вкопчването или пожелаването или където чувството се превръща в пожелаване, или дори в самото начало – като не позволяваме на невежеството да се надигне, като поддържаме осъзнатост – тогава причините за дука са премахнати. Ако няма причини, тогава страданието няма да се надигне. „Когато това го няма, онова не се поражда. С преустановяването на това, онова също се преустановява.” Това имаме предвид, когато казваме преустановяването на раждането и смъртта, край на прераждането. Процесът на Обусловеното (Зависимо) Възникване като цяло е известен като бавачака – цикълът или колелото на прераждане. Терминологията „да слезем от колелото” или „преустановяването на раждането и смъртта” описват именно процеса, който току-що очертах. Принципно, това е целта, това представлява теравадинската будистка практика: край на прераждането, да не се родиш отново… Ние се раждаме във всякакви неща. Не само в родилното отделение. Раждането се случва много, много пъти на ден. Можем да го разглеждам на външно, физическо ниво, но по-директно можем да видим отново и отново целия процес на психологическо ниво. Често пъти, когато припяваме Учението на Будата за любящата добрина, хората го намират за много прекрасно, докато не стигнем до последните четири реда:

„Като не се вкопчва във фиксирани разбирания,

този с чистото сърце и яснотата на взора си,

свободен от всички сетивни желания,

вече не се ражда в този свят. „ (SN 152)

Човек лесно се препъва на последния ред. Не знам дали някой от вас е имал това преживяване. Със сигурност, тези, които са обусловени по Северната школа в будизма и Бодхисатва идеалите, ще си помислят: „Чакай малко. Какво е това да не се раждам отново?” А и от цялостната жизнеутвърждаваща философия, която имаме на Запад, особено в Америка, особено в Калифорния: „Ей! Аз нямам нищо против да се преродя. Светът си е добре. Тук ми харесва. Какво му е лошото на света?!” Идеята да не се прераждаш се възприема като желание да умреш. „Ако можеше да спре да ме има. Ако можех да бъда заличен, да не съществувам.” Но това не е правилното разбиране. Всеки от нас е имал поне един-два момента през последните няколко дни, когато умът му е бил най-бистър – тези „най-добри моменти” са когато не се раждаме в нищо. Прераждането е спряло. Умът е буден и има умиротворение, яснота. Няма чувство за аз. Няма време или място – има само „съм”-ност, това-тост, таковатост. Всичко е наред. Ние сме в най-живото си съществуване и животът е най-съвършен. На осезаемо, експериментално ниво „да не си роден” е далече от заличаващото преживяване на нищо или нечувстването на нищо, пълната анестезия. Повече има общо с това напълно да си жив, както и напълно да си неопределен. Това е една будност, която няма форма или място и няма нищо общо с време или индивидуалност. Това може да е трудно за концептуализиране, но когато говорим за „да не се раждаме отново”, говорим за личното, за индивидуалното, за идеята за отделно аз, което не е кристализирало. Когато се опитваме да създадем идея за това кои сме, ние се чудим: „Какво всъщност е личността? Със сигурност, ако не съм прероден, трябва да ида някъде или нещо трябва да се случи. Какво се случва?”

Аджан Амаро, „Будизъм в Орехова Черупка“ (Broad View, Boundless Heart)

ПАВАРАНА ИЛИ ДЕВОРОХАНА – ДЕНЯТ НА ОТВОРЕНИТЕ СВЕТОВЕ

977040_407237609384186_315537099_o

Паварана е важен ден и обикновено се пада на пълнолуние в единадесетия лунарен месец (обичайно е през октомври). Бележи трите месеца на „дъждовното” за Сангата оттегляне, което започва при пълнолуние на Асалха (обикновено през юли). Буквално „паварана” означава „да поканиш да те смъмрят или да поканиш другите да те съветват”.
Според историята на този ден Будата позволил на монасите да се мъмрят едни други, особено тези монаси, които са живели заедно по време на „Дъждовете“ за три месеца. Думите, използвани в церемонията, са:
„Почитаеми, приканвам за смъмряне от Сангата. По видяното, чутото или заподозряното (за моите действия), нека почитаемите ме инструктират от състрадание. Виждайки грешката си, ще я изкупя. Моля за това втори път. И отново, моля за това трети път.”
Още от времето на Будата това било традиция за всички монаси. След „дъждовното” оттегляне те се събирали от близо и далеч да изразят уважение към Будата. Когато всички сядали, Будата ги питал как е минало уединението им, как са живели и как са изпълнявали задълженията си; как са учили и практикували медитация.
Монасите съответно отвръщали на Будата, като едни казвали: „Усамотението беше чудесно, имахме много добри преживявания”, а други казвали: „Беше ни трудно, мястото, където бяхме, беше много безплодно” и т.н. Веднъж група монаси казали на Будата, че тяхното усамотение минало в тревоги, защото смятали, че през това дълго време на пребиваване заедно може да възникнат конфликти. И така, по време на уединението те се разбрали да спазват благородно мълчание за трите месеца и да не влизат във вербална комуникация помежду си. Когато Будата чул това, им казал: „Не е благотворно за която и да е общност, хората в нея да се правят на неми. По-благотворно е в края на уединението да се съберат на открит разговор за това какво намират за добро или за лошо в монашеския живот и какви подобрения могат да се направят.
Скоро след това Будата наложил ново правило, което откривало възможност за монасите във всеки манастир да се канят едни други на съветване в края на всяко усамотение и да обсъждат за и против в монашеския живот. От тогава при пълнолуние на единадесетия лунарен месец вместо обичайните Патимока (227 дисциплинарни правила на Ордена), се провежда Паварана среща.
За да е конструктивно смъмрянето, трябва да се прави с търпелива добрина (дружелюбие) и състрадание в ум, реч и тяло. И мъмрещият, и мъмреният трябва да са добри и отворени един към друг. Темата на дискусията трябва ясно да се упомене и да е одобрена от двете страни. Ако едната страна не е съгласна, трябва да й се даде възможност да изрази вижданията си. И двете страни трябва да могат да се изкажат. Тази церемония се извършва за доброто на общността и за създаването на единство между хората, които живеят в нея.
Церемонията е от полза не само за монашеството, но и за всички сфери на живота. Много е хубаво хората да си дават възможност да се съветват едни други и да го правят от добрина и състрадание, а не с предубеждение. Нещо безполезно трябва да се поправи и нещо полезно трябва да се развие за по-добро. По този начин всяка общност ще прогресира.
Една друга важна традиция е церемонията по посрещането на Будата при завръщането му от небесните селения. На тайски (тайландски) и на пали този ден се нарича „Деворохана”. Историята зад тази традиция е следната:
Когато Будата станал просветлен и започнал да учи света, той тръгнал от Индия, където учил своя баща и други членове на семейството. После отишъл да учи майка си, която отдавна била умряла (когато Будата бил на 7 дни). Затова той отишъл в Давадингса – сферата, където се родила след смъртта си. Там три месеца я учил на Абидамма.
В края на трите месеца Будата се върнал в света на град Сангкапа. Когато хората чули за завръщането му, се събрали да го посрещнат и да му принесат дарове. От тогава е традиция на този ден, след „дъждовното оттегляне”, хората да се събират в храма и да принасят храна на монасите.
Деворохана е известен и като „Денят на отворените светове”, защото е денят, в който Будата се върнал в света. Казва се, че много божества го последвали в пътуването му. В този момент три свята – небесният, човешкият и животинският, се отворили и всички, които живеели в тях, могли да се видят. В резултат на това всички обитатели на трите свята можели да видят плодовете от добрите и лошите деяния; вършилите добро били родени в добрите селения, а вършилите лошо били родени в лошите селения.

Търсещ, но ненамиращ Съзидателя на Дома,
аз пътувах през колелото на безброй раждания:
О, болезнено е раждането отново и отново.

Съзидателю на Дома, вече си видян;
И няма да го съградиш наново.
Гредите ти са потрошени.
И покривната ти греда е скършена.

Умът ми осъществи безформената нибана
и достигна края на всеки вид желание.

Будата, Даммапада

2013-05-04 14.08.40

Когато Будата изричал тези думи, той персонифицирал заразата на желанието – Съзидателя на Дома, като начин за разглеждане на Даммата, за да даде сила на всички онези, които я практикуват. Това било зов за пробуждане, за да видят действително колко е лош този враг и какво благословение е Даммата. Той искал да ги мотивира, давайки им дълбоко усещане за смисъл и отдаденост.
Веднъж добием ли тази решителност като движеща сила в сърцата си, няма нещо, което да не можем да направим.

Почитаемия Аджан Маха Буа

В деня на пълнолунието през май всички будисти по света празнуват раждането, просветлението и махапаринибана (смъртта) на Будата.

Тази година той се пада днес – 24 май! Честит Весак!

Теравада – Учението на Стареите

Nutshells

Nutshells (Photo credit: Kikasz)

Теравада – Учението на Стареите – е форма на будизма, която първоначално изглежда лесно определима. Може да бъде разпозната по иконографията, културата и ученията. И така: монах в минзухарено жълта роба е теравадин, и будистът от Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос или Камбоджа е теравадин. Относно ученията: Четирите Благородни Истини, Осморния Път, Морал, Медитация и Мъдрост; Абидамма – това е Теравада. Писменият език е пали, език, формиран от различни северноиндийски наречия, според препоръката на Будата „да се учи на народния език”. И въпреки всичко теравада е разнообразна. Повечето последователи не са монаси, някои не са убедени в достоверността на традицията или на всички учения – „има ли такова нещо като прераждане?” Дори в редиците на Сангата има различни стандарти на обучение, становища и практики. Разнообразието се дължи и на факта, че ученията на теравада са достигнали до толкова различни страни като Нова Зенландия, Непал, Уганда, Италия, да не говорим за Северна и Южна Америка – и тези култури естествено внасят свои нагласи в представянето на теревада.

Всички традиции се отнасят до периода след кончината на Будата (вероятно, но не доказано около 400 – 410 пр.н.е.), когато неговите проповеди били събрани. Казва се, че началото на това било поставено от „Първия събор” на арахантите ученици – и наистина, нещо подобно трябва да се е случило, макар по-вероятно да е имало серия сбирки, по време на които материал бил втъкан в устно запомнени „сутти”. В този период историята на Сангата, заедно с правилата за дисциплина, били събрани под наслова „Виная”. Този процес продължил около 80-100 години до провеждането на „Втори Събор”, свикан по повод противоречия в устава (на дисциплината). Вторият Събор достигнал до общи решения, но по някое време преди владичеството на Ашока (269 – 232 пр.н.е.) отново се появили различия, някои, касаеши Виная, други относно разглеждането на Дамма. Една група, Махасангика, се интересувала от естеството на самия Буда и по какво се отличавал той от араханта, и как някои практикуващи могат да се забавят в просветлението си за постигането на Пробуждане с неговите несравними блага за всички същества. Махасангиките  смятали, че групата, от която те се разграничавали, ставиравадините (Учението на стареите), представяла нови и по-строги правила на Виная от установените първоначално. Ставирите от своя страна смятали, че махите стават все по-разпуснати и освен това абсолютизират, съответно обожествяват Будата като някакво трансецендентно Аз. Те били посветени на анализиране не на Будата, а на неговата Дамма, и за целта разработили „Абидама” (санскр. Абхидхарма). По този начин се надявали да отрежат всяка постановка за „аз” – лично или трансцендентно, разглеждайки опитността като „феномени” (дамма).

Човек може да допусне, че ставирите са били теравадини, но не е съвсем така, макар те да са техните предшественици. Самите ставири се разцепили на различни школи, от които най-важната е на сарвастивадините; имало и група, която наричали вибхаджавадини. Вибхаджавадин означава „Този, който разграничава” – характеристиката на тази група е техния анализ на даммите и зависимите връзки, чрез които си взаимодействат менталните и физическите феномени. Разграничителната линия между тях и сарвастивадините била, че вибхаджавадините правели разлика между даммите на минало, бъдеще и настояще. Сарвастивадините отстоявали, че и трите вида имат определено атомно съществуване или аз-природа, докато вибхаджавадините твърдели, че даммите нямат субстанционално съществуване и са само референтни точки за това как менталните фактори се пораждат взаимно и си влияят в настоящето. Това била темата, която Нагарджуна (по-късно определен като махаянист) интензивно обследвал 400 години по-късно: че Средния Път бил празен от всяка обитаваща същност. Опровержението на Нагарджуна относно субстанционалността на даммите  е по-известно в историята, но то вече било направено по времето на Ашока от вибхаджавадините.  Дебатите по темата с личния учител на императора, Могалипута Тиса, който защитавал тезата на вибхаджавадините, довели до разделение в учението, в резултат на което сарвастивадините се оттеглили в Гандхара (район в северозападна Индия и Пакистан).

Съответно, първият отличителен белег на това, което се превърнало в „Теравада”, бил Абидамма, в която тезата на Могалипута за тогавашните противоречия (Катхаватху) заема централно място. Абидаммата и много други по-късни творби (включително легендите за предишните животи на Будата – Джатака) били записани на пали и станали част от това, което днес е известно като Теравада Канон. Тези текстове, съставени след времето на Будата, сега са установени като част от теравадинското предание.

Друга отлика между така наречените будистки школи се поражда от Ападана (санскр. Авадана) – басни, посочващи резултатите от добродетелните дела. Тези, които се интересували как човек става буда, развили теория, че това става посредством натрупване на заслуги – вършене на добро или изпълняване на обети – в „поле от заслуги” на предишен буда, или ступа. Физическото или менталното приношение на такива буда-полета ставало качествен скок, който можел да постави човек на пътя на Пробуждането. Съответно, будистките мислители представили карта с три пътя – сравакаяна (ученичество – целящо арахантство), пратиекабудхаяна (самостоятелно просветление) и бодхисатваяна (пътят на бодихаствите). За последователите на Могалипута Пътят на Сравака бил най-логичен: с ученията като надежден сал към нибана. Техният приоритет бил да държат този курс, а не да преминат няколко живота в обучение как се строят лодки. Основната им цел била да станат араханти, а не буди. И така, макар разделението между тези, следващи Пътя на архантството, и вървящите по Пътя на бодхисатвите, никога да не е било окончателно и категорично – и до ден днешен има бодхисатва практукуващи теравадини – един аспект, който по-късно се разглежда като разлика между Махаяна и Теравада. Махаяна постепенно се оформили като движение, наблягащо на Пътя на Бодхисатвата, като добавило и нови мистични и философски учения. За жалост, до началото на християнската ера, по-полемизиращите последователи започнали да наричат не-махаянистите „По-малката колесница” (Хинаяна), пренебрежително название, което довело до обтягане на отношенията.

Из „Какво е теравада“, Аджан Сучито

Основни понятия и теми:

Трите скъпоценности – Убежища, и Петте Предписания;

Четири Благородни Истини:

за страданието – дукка, неговият произход, преустановяване и Осморния път;

****

Трите характеристики на съществуваниетоти-лакана:

нетрайност- анича, страдание – дукка, безазовост – анатта;

****

Десетте Окови (пет нисши и пет висши):

Себепредстава (сакая-дити)

Съмнение – скептицизъм (вичикича)

Привързване към обичаи и ритуали (силабата-парамаса)

Сетивна похот (камарага)

Злонамереност (вияпада)

Желание за хубаво материално съществуване (рупа-рага)

Желание за нематериално съществуване (арупа-рага)

Самонадеяност (мана)

Неспокойство (удача)

Невежество (авиджа)

****

 Благородните (ария-пугала):

Влязъл в Потока – Сотапана: освободен от първите три Окови, с непоклатима вяра в Буда-Дамма-Санга, неспособен да наруши Петте Предписания, ще се прероди най-много седем пъти;

Веднъж-Завръщащ се – Сакадагами: преодолял е четвъртата и петата Окови в тяхната груба форма, ще се прероди само веднъж в сетивната сфера (кама-лока);

Не-Завръщащ се – Анагами, изцяло освободен от първите пет Окови, които обричат човека на прераждане в сетивната сфера, след смъртта, докато живее във фината материална сфера (рупа-лока), ще достигне целта си.

Арахат или Арахантът е съвършено Просветлен и е освободен и от десетте Окови;

****

Обусловено (зависимо) възникване на всички феномени – Патича-самупада:

Авиджа – санкара – виняна – намарупа- салаятана – паса – вейдана – тана – упадана – бава – джати – джара – марана.

Невежество – каммични (навични) формации – съзнание – ментално и физическо съществуване – шест сетивни врати – контакт (сетивно впечатление) – чувство – желание – прилепяне (вкопчване) – процес на ставане (съществуване) – прераждане – разпад и смърт;

Карма (камма) – Прераждаща камма и преустановяване на камма;

****

Двете крайности и учението за Средния Път

****

Четирите основи на осъзнатостта – сатипаттана:

Съзерцание на тялото – каянупасана:

Съзерцание на дишането;

Четирите положения на тялото: вървеж, стоеж, седеж, легнало;

Съзерцание на непривлекателността на тялото;

Анализ на четирите елемента (дату);

Девет гробищни медитации;

Съзерцание на чувствата – вейдананупасана

Съзерцание на ума – читанупасана

Съзерцание на обектите на ума – дамманупасана:

Петте Пречки – похот (камачанда), гняв (виапада), апатия и мързел (тиня-мида), неспокойство и умствена тревожност (удача-кукуча), съмнения (вичикича);

Петтe групи на съществуване (канди) – материалната реалност (рупа), чувството (вейдана), перцепцията (саня), менталните формации (санкара), съзнанието (виняна);

Шестте сетивни основи или врати (сал-аятана): око – визуални обекти, ухо – звуци, нос – миризми, език – вкусове, тяло – телесни впечатления, ум – обекти на ума;

Седемте елемента на просветлението (боджханга):

Осъзнатост (сати)

Изследване на закона (дамавичая)

Енергия (вирия)

Ентусиазъм, радост (пити)

Спокойствие (пасади)

Концентрация (самади)

Безпристрастност (упека)

****

Четирите вглъбявания (джана);

****

Десетте съвършенства (парами):

Щедрост (дана)

Морал (сила)

Отречение (некамма)

Мъдрост (паня)

Енергия/Сила (вирия)

Търпение (канти)

Истинност (сача)

Решителност (адхитана)

Доброта/ любяща добрина (метта)

Безпристрастност (упека)

Из „Словото на Будата“, Нянатилока

По времето на Будата нирвана (нибана) имала свой собствен глагол: нибути. Означавал да „изскочиш като пламък”. Понеже се смятало, че докато гори, огънят е в състояние на плен – и прилепнал, и вкопчен от горивото, което го захранва – изскачането му се разглеждало като отвързване. Да изскочиш навън е да бъдеш развързан. Понякога се използвал друг глагол – паринибути – където „пари” означавало пълно или всеобхватно, за да се посочи, че отвързаният човек, като отвързаният вятър, вече никога няма да бъде уловен.

Сега, когато нирвана стана английска дума, тя трябва да си има свой глагол, който да изразява чувството на „развързване”. По настоящем казваме, че човек е „достигнал” нирвана или че е „влязъл” в нирвана, указвайки, че нибана е място, където можеш да отидеш. Но нирвана категорично не е място. Тя се осъществява само когато умът спира да се самоопределя по отношение на място: на тук, там или между двете.

Това може да се разглежда като ненужно създаване на проблем – с какво ще променят практиката ви един или два глагола отгоре? Но идеята, че нирвана е място е създала тежки недоразумения в миналото и лесно може да ги създаде и сега. В миналото, в Индия имало философи, които разсъждавали, че ако нирвана е едно място, а самсара – друго, тогава влизането в нирвана е като засядане: ограничили сте обхвата си на движение, защото не можете да се върнете в самсара. Така, за да решат проблема, те изобретили това, което смятали за нов тип нирвана: неустановена нирвана, в която човек може да е и на двете места – нирвана и самсара – едновременно.

Но тези философи не разбрали два основни пункта в учението на Будата. Първият бил, че нито самсара, нито нирвана са място. Самсара е процес на създаване на места, дори на цели светове (това се нарича ставане – бава) и в последствие броденето из тях (това се нарича раждане – джати – разбирай прераждане). Нирвана е краят на този процес.

Вие може да сте способни да бъдете на две места едновременно – или дори да развиете чувство на един толкова безкраен аз, че да обитавате всички места едновременно – но не можете да подхранвате процеса и едновременно с това да изпитате края му. Или захранвате самсара, или не. Ако изпитвате нуждата свободно да преминавате от самсара в нирвана, вие просто извършвате още самсарене и се държите заседнали в капана.

Вторият пункт е, че нирвана, от самото начало, се е осъществявала посредством неустановено съзнание – такова, което не идва и не си отива, нито пък остава. Няма начин нещо неустановено да заседне някъде, защото то е не само нелокализирано, но е неопределено.

Идеята за религиозния идеал, който е отвъд пространство и дефиниция, не е чужда на ученията на Будата, но темите за мястото и дефиницията, в очите на Будата, имали специфичен психологически смисъл. Затова е важно да се разбере не-локалността на нирвана.

Както всички феномени се коренят в желанието, съзнанието се локализира чрез страстта. Страстта е това, което създава „там”, където съзнанието може да кацне или да се установи, независимо дали това „там” е форма, чувство, перцепция, мисловна конструкция или тип на самото съзнание. Веднъж, когато съзнанието се установи на който и да е от тези агрегати, то се привързва и започва да пролиферира, захранвайки се от всичко наоколо и създавайки всякакви поразии.

Където има привързване, там вие се дефинирате като същество. Там създавате идентичност и правейки това, се ограничавате там. Дори това „там” да е безкрайно чувство на осъзнатост, проникващо, обгръщащо или просмукващо всичко друго, то пак е ограничено, защото всички тези аспекти касаят локация. Щом има място, колкото и да е неуловима, страстта се спотайва латентна, оглеждайки се за още храна, с която да се захрани.

Ако, обаче, страстта се премахне, вече няма „там”. Една сутта илюстрира това с подобие: слънцето, което грее през източната стена на една къща и достига западната стена. Ако западната стена и земята под нея, и водите под земята бяха махнати, слънчевата светлина нямаше да достигне нищо. По същия начин ако страстта за форма може да се премахне, съзнанието няма да има „къде” да кацне и ще стане неустановено. Това не означава, че съзнанието ще бъде унищожено, просто – както слънчевата светлина – вече няма да има локалност. И когато няма локалност, то вече няма да е дефинирано.

Затова се казва, че съзнанието на нирвана е „без повърхност” (анидасанам), защото не каца никъде. И понеже агрегатът на съзнанието покрива само съзнание, което е близо или далеч, в минало, настояще или бъдеще – т.е. във връзка с пространство и време – съзнанието без повърхност не е включено в агрегатите. То не е вечно, защото вечността е функция на времето. И понеже не-локално означава също неопределено, Будата настоявал, че пробуденият човек – за разлика от обикновените хора – не може да бъде намерен или определен в каквато и да е връзка с агрегатите на този живот; след смъртта той/тя не може да бъде описан като съществуващ, несъществуващ, нито едното, или пък двете, защото описанията са приложими само за определими неща.

Основната стъпка към това не-локализирано, неопределено осъществяване е прекъсването на пролиферациите на съзнанието. Това първо включва съзерцаване на спънките, които държат съзнанието в капана на процеса на подхранване. Това съзерцание дава неотложност на следващите стъпки: довеждане на ума до цялост в концентрацията, постепенно усъвършенстване на тази цялост и после свеждането й до нула. Спънките на подхранването най-графично са описани в Самюта Никая ХІІ.63, Плътта на Сина.

Процесът на постепенното усъвършенстване на целостта може би е най-добре описано в Маджихима Никая 121, По-малка беседа за празнотата, докато свеждането до нула е най-добре описано в известните наставления на Будата към Бахия:

„По отношение на видяното, ще го има само видяното. По отношение на чутото, ще го има само чутото. По отношението на доловеното, ще го има само доловеното. По отношение на разпознатото, ще го има само разпознатото. Така трябва да се учиш.

Когато за теб го има само видяното по отношение на видяното, само чутото по отношение на чутото, само доловено по отношение на доловено, само разпознатото по отношение на разпознатото, тогава, Бахия, не съществува „аз” във връзка с това. Когато не съществува „аз” във връзка с това, там няма „аз”. Когато там няма „аз”, ти не си нито тук, нито там, нито между двете. Това е краят на страданието.”

Когато няма тук и там или някъде между двете, очевидно не можете да използвате глагола „влизам” или „достигам”, за да опишете това осъществяване, дори метафорично. Може би трябва да превърнем самата дума нирвана в глагол. „Когато няма аз във връзка с това, ти нирвана.” Така можем да покажем, че отвързването не е действие като другите и можем да избием всяко погрешно схващане за „засядане” в пълната свобода.

Metta Refuge

A Verb for Nirvana

by Thanissaro Bhikkhu

„Back in the days of the Buddha, nirvana (nibbana) had a verb of its own: nibbuti. It meant to „go out,“ like a flame. Because fire was thought to be in a state of entrapment as it burned — both clinging to and trapped by the fuel on which it fed — its going out was seen as an unbinding. To go out was to be unbound. Sometimes another verb was used — parinibbuti — with the „pari-“ meaning total or all-around, to indicate that the person unbound, unlike fire unbound, would never again be trapped.

Now that nirvana has become an English word, it should have its own English verb to convey the sense of „being unbound“ as well. At present, we say that a person „reaches“ nirvana or „enters“ nirvana, implying that nibbana is a place where…

View original post 1 063 more words