Архив

Tag Archives: будистка медитация

ВСИЧКО, КОЕТО ВЪЗНИКВА, ОТМИНАВА

Будата казвал, че източникът на цялото страдание е невежеството – затова е важно да разгледаме какво означава „невежество”. Повечето човешки същества по света живеят предимно сякаш техните навици, мисли, чувства и спомени са това, което са те самите. Те не отделят време да погледнат живота си или може би нямат възможността да го направят, за да видят как функционират тези условия.

Какво е условие? Тялото, с което сме, емоциите и чувствата, възприятията на ума, концепциите и съзнанието посредством сетивата – това са условия. Условие е нещо, което е добавено, съставено, нещо, което се надига и отминава, не е несътворената, неродена, безначална абсолютна реалност.

Религията е това, което човешките същества използват в опитите си да се върнат към тази абсолютна реализация отвъд циклите на раждане и смърт, метафизичната мъдрост или локутара паня. И Нирвана, или Нибана, е опитността в тази трансцендентна реалност. Това е, когато изведнъж знаем истината, не от изучаването на Пали канона или някоя дзен книга, а от директна опитност.

Обикновено възприемаме истината като нещо, Нибана – като някакво умиротворено състояние на ума или някакво екстатично преживяване. Всички сме преживявали някакво щастие и сме склонни да възприемаме Нероденото, Несътвореното и Безначалното като едно щастливо преживяване. Но Будата бил много внимателен никога да не описва Абсолютната Реалност, или Нибана – той никога не казал особено много за нея. Хората искат да знаят какво е, пишат книги за нея, разсъждават за природата на Нибана, но точно това Будата не правил.

Вместо това той посочил към директното познание за условията, които се променят, нещо, което можем да знаем посредством собствената си опитност в този конкретен момент. Това не е въпрос на вяра у някой друг. Въпрос е на знаене в този настоящ момент, че каквото възниква, отминава.

И така, ние насочваме този вид внимание към живота си – наблюдаваме и следим, че каквото възниква, отминава, че каквото и да е условие на ума или тялото – било то усещане за удоволствие или болка, чувство или спомен, гледка, звук, миризма, вкус, допир, външно или вътрешно – е само едно условие.

Важно е да разгледаме какво означава „невежество” в смисъла, в който го използвал Будата, когато го нарекъл източник на страданието. „Да сме невежи” означава да се идентифицираме с тези условия, като ги приемаме за „аз” или „мои” или като нещо, което не искаме да е „аз” или „мое”. Имаме тази идея, че трябва да намерим постоянно приятно условие, че трябва да постигнем нещо, да получим нещо, което нямаме. Но можете да забележите, че желанието в ума ви е нещо подвижно, което е търсещо. Тоест, то е едно променящо се условие, което възниква и отминава  – то е не-аз. Изразът „не-аз” (анатта) не е някаква мантра, която си кътате, за да се отървавате от разни неща, а действително проникване в самото естество на всички желания.

Когато наблюдавате внимателно, много търпеливо и смирено, започвате да виждате, че сътвореното се надига от Несътвореното и се връща в Несътвореното, изчезва и не остава нищо. И ако беше действително вас или действително ваше, щеше да остане, нали? Ако беше действително ваше, къде щеше да иде – в някакво хранилище на идентичността ви? Но тази концепция и всичко, което си представяте, е условие, което възниква и отминава. Всеки път, когато се опитате да си представите себе си, всяка концепция или спомен за вас като това или онова е само едно условие на ума ви. Не е това, което сте – вие не сте условие на ума си. Така че скръбта, отчаянието, любовта и щастието са само условия на ума и всички те са не-аз.

Забележете живота си, когато страдате и изпитвате неудовлетворение – защо е това?Заради някакво привързване, някаква идея за вас самите или за другиго. Някой, когото обичате, умира и вие се съжалявате, мислите за добрите моменти, които сте имали и постоянно обитавате в тях, създавайки още условия на ума. Може би изпитвате вина, защото не сте се раздавали или не сте го обичали винаги – това също е условие на ума. Вие имате памет, възприемате го като жив – но тази същата идея за човека е схващане на ума, не е човек, нали? Спомнете си някой, който е жив, с когото бихте искали да бъдете в момента – това е условие на ума.Или си спомнете някой, който е мъртъв, когото никога вече няма да видите – това също е условие на ума.

Будистката медитация е начин за разглеждане на условията на ума, изследване и виждане какви са, а не просто вярване в тях. Хората искат да вярват – когато ваш близък е умрял, някой ви казва: „О, той сега е на небето при Бог Отец или живее в блаженствата на небесното селение Тусита.”  Те ви казват това, за да имате приятна перцепция на ума – „Е, сега знам, че баба ми е щастлива там, горе, в небесните сфери, и танцува с ангелите.” После някой друг ви казва: „Знаеш ли, всъщност тя е вършила ужасни неща и сигурно е долу в ада и гори във вечния огън!” И вие започвате да се тревожите, че може би и вие ще свършите там – но това е перцепция на ума. Раят и адът са обусловени феномени. Ако се върнете назад с 10 години… това е условие на ума, което се надига и отминава, и причината да се надига е, че аз току-що ви сугестирах за него. Това условие зависи от друго условие, паметта е това, което сме преживели, а бъдещето е неизвестното.

Но кой е този, който знае условията на момента? Аз не го намирам: има го само знаенето и знаенето може да знае всичко, което присъства в момента – приятно или неприятно – спекулации за бъдещето или реминисценции за миналото – творения на аза като това или онова. Вие създавате себе си или света, в който живеете – така че не можете да вините никого другиго. Ако го правите, то е, защото още сте невежи: Този, Който Знае го наричаме „Буда” – но това не означава, че „Буда” е условие. Не е като да кажем, че тази Буда-рупа знае всичко, по-скоро че „Буда” е знаенето. Така че будистката медитация е за осъзнаване, а не за да станем Буда.

Идеята да станем Буда се базира на условия – вие си мислите, че сега сте някой, който не е Буда и за да станете Буда, трябва да четете книги, за да разберете как да станете такъв.  Разбира се, това означава, че трябва да положите много усилия да се отървете от онези качества, които не са Будо-подобни, вие сте далече от съвършенството, ядосвате се, алчни сте, подозрителни, плашливи, и разбира се, Будите нямат такива качества – защото Буда е това, което знае, и те знаят, че така не бива. После, за да станете Буда, трябва да се отървете от тези не-будо-подобни качества и да се опитате да добиете будо-подобни качества като състрадание и всичко останало. И всичко това е творение на ума! Ние създаваме Будите, защото вярваме в творенията на ума. Но те не са истински Буди. Те са фалшиви Буди. Те не са Буди на мъдростта, а само условия на нашия ум.
Докато се възприемате като някой, който трябва да направи нещо, за да стане нещо друго, още сте уловени в капан, в условието на ума, което е аза, и никога не разбирате нещата както трябва. Независимо колко години медитирате, никога не разбирате учението, винаги сте далече от истината. Директният начин за виждане нещата – че каквото възниква, отминава – не означава, че отхвърляте всичко. Означава, че гледате по начин, по който не сте си давали труда да гледате досега. Гледате от перспективата на това, което е тук и сега, а не търсите нещо, което го няма. Ако влезете в светилището с мисълта: „Трябва да прекарам този един час в търсене на Будата, в опити да стана нещо, в опити да се отърва от тези лоши мисли, ще седя и ще практикувам усърдно, ще се опитам да стана това, което трябва – затова ще седя и ще се опитам да махна неща, ще махам неща, ще се опитам да се сдобия с неща…”, с това отношение медитация винаги е непосилно усилие и провал.

Но ако вместо това дойдете в светилището и просто внимавате за условията на ума, виждате в перспектива желанието да станете, да се отървете, да направите нещо или чувството, че не можете да го направите, или че сте голям експерт, или все едно – започвате да виждате, че това, което изпитвате е променящо се условие и е не-аз. Виждате перспективата за това да сте Буда, а не правите нещо, за да станете Буда. Когато говорим за сати, внимателност (осъзнатост), това имаме предвид.

Аз съм шокиран и удивен от много религиозни хора – християни, будисти, все едно – които са толкова невежи относно практикуването на религията си. Единици хора имат някаква представа за религиозната доктрина и вярата и безверието. Те не си дават труда да разбират. Продължават да се опитват да опишат неописуемото, да ограничат безграничното, да познаят непознаваемото, и единици се виждат такива, каквито са. Те вярват на това, което някой друг им е казал.

В наше време, в теравада будизма, монасите ще ви казват, че не можете да бъдете просветлени, че няма начин да достигнете дори първата фаза на влизане в потока, първата степен на светостта, че времената за това са отминали. Те вярват, че просветлението е толкова далечна възможност, че дори не полагат усилия да видят, че това, което възниква, отминава. Така че монасите могат цял живот да четат книги, да превеждат Сутите и пак да вярват, че са непросветлени и че това е невъзможно достижение. Но тогава какъв е смисълът от религията? Защо да се мъчим, ако абсолютната истина е толкова далечна, толкова малко вероятна възможност? Ставаме като антрополозите, социолозите или философите и просто обсъждаме сравнителни религии.

Готама Будата е човек, чиято мъдрост дошла от наблюдаване на Природата, на условията на ума и тялото. Това не е невъзможно за нас. И ние имаме умове и тела, трябва само да ги наблюдаваме. Не е като да ни трябват специални сили или това време да е по-различно от времето на Готама Будата. Времето е илюзия, причинена от невежество. Хората от времето на Готама не били по-различни от днешните – имали алчност, омраза, заблуда, его, самонадеяност и страхове също като днешните хора. Ако започнете да мислите за будистките доктрини, за различните степени на просветление, ще се озовете в състояние на съмнение. Не ви трябва да се сверявате по списък от книга – разберете сами за себе си, докато нито едно условие на ума или тялото не може да ви заблуди.

Хората ми казват: „Аз не мога да правя всичко това. Аз съм обикновен човек, мирянин. Като се замисля, че трябва да правя всичко това, разбирам, че не мога, идва ми твърде много.” А аз им казвам: „Ако го мислите, не можете да го направите, това е. Не го мислете, направете го.” Мисълта ви води единствено към съмнението. Хората, които мислят за живота, не могат да направят нищо. Ако си струва да го правите, направете го. Когато изпаднете в депресия, се учете от депресията. Когато се разболеете, се учете от болестта, когато сте щастливи, се учете от щастието – всички те са възможности, от които да се учите. Нека мълчаливото слушане и наблюдение ви станат начин на живот… тогава ще започнете да разбирате условията. Няма от какво да се страхувате. Няма какво да придобивате и няма от какво да се отървавате.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Advertisements

МЕДИТАЦИЯ И ЧЕТИРИТЕ БЛАГОРОДНИ ИСТИНИ

УБЕЖИЩЕ В ТРИТЕ СКЪПОЦЕННОСТИ
Практикуване на Дамма

„Истинното съзерцание води до мъдрост: без съзерцание мъдростта чезне. Познайте как се култивира и руши мъдростта и извървете Пътя на нарастването.“

Даммапада, стих 282

Разсъждавате на езика на Дамма или така, както стоят нещата, а не на езика на „моето“, „как аз дишам“ и „моят дъх“ и на всички условия, които се надигат от това допускане: „Моето дишане, моят дъх, моето тяло…“ Бъдете Буддо – убежището „Будданг сарананг гачами“, пробуденото съзнание на един индивид. Всички ние сме отделни индивиди в този момент. Това е привидната конвенционнала реалност на този момент. Аз съм тук, а вие сте там. Но ние не наблягаме на факта, че аз седя тук, а вие – там, а всички участваме в тази практика на осъзнатост – осъзнавате къде седи тялото ви, какви условия изпитвате… И после, в медитация започваме с най-очевидните условия в настоящето – стойката и дъха. Вдишваме на „Буд“, издишваме на „до“. Мислите думата, докато наблюдавате вдишването. Това ще ви запази от отнасяне и после издишвате със сричката „до“. Вижте как е… Опитайте няколко минути, просто за да добиете някаква моментна опитност на този етап…

Тази вечер е нашата първа вечер. Знам, че сте пътували, оставили сте домовете си, за да дойдете на това здравословно място. Трябваше и да се настаните, така че сигурно сте изморени. Но също така ще използвам това време да ви дам няколко размисли за това събитие – водената медитация беше опит да ви дам основата, на онези, които вече са развили практиката, както и на онези, които никога не са медитирали. Аз знам, че има толкова много истории за медитирането, както че е прекрасно изживяване, така и че е ужасно. Някои хора мислят, че медитацията е много трудна и че те не са готови за нея или имат съмнения за способността си да я правят. Но Аджан Ча винаги е говорел за медитацията като за «почивен ден на сърцето». Помня, когато за първи път го чух да казва това, си го преведох: „почивен ден на сърцето“. Почивен ден ли? За мен не е никакъв почивен ден, а тежка работа! Отношението ми включваше много волеви, интензивни практики и целият психологически механизъм беше целево ориентиран, да постигна, да се докажа, да получа нещо, да стигна донякъде. А основното в медитацията е, че това отношение не помага. Всички тези „Давай“, „Успей“, „Завладей“… „Труди се за добър резултат“ са все волеви действия. По онова време аз имах предостатъчно воля и можех да се насиля да правя всякакви неща, но резултатът никога не беше много спокоен и определено не освобождаващ. С разсъждението на Аджан Ча за „почивния ден на сърцето“ започнах да си мисля: „почивния ден“ го проспиваш, защото можеш да си почиваш, не е нужно да се пробваш или доказваш. Защото си в почивен ден. Почивният ден на сърцето всъщност е на ума. Разсъждавайте върху това и забележете личните си настроения към будистката медитация, каквито и да са те. Дали очаквате нещо, дали се боите или си мислите, че е трудно, или че го можете, или че не го можете… Каквото и да мислите, бъдете Буд-до – наблюдателят. Това е моят съвет. Буддо приема всичко лекота. Будата не учи да сме придирчиви, да избираме, да имаме предпочитания, харесвания и нехаресвания, или опити да получите нещо, или да се отървете от нещо. Будата учи на осъзнатост. Буддо е пълното приемане на всичко – болката в тялото, удоволствието, добрите мисли, лошите мисли, щастието, тъгата, отчаянието… Каквито и емоционални качества да преживявате, Буддо не е осъдителен, не заклеймява, не критикува, а само забелязва, разграничава. Това отношение се оказа много полезно за мен, за да се справя със собствения си характер, който беше много американски условена личност. Бидейки американци, вие сте отгледани за победители, да стигнете далече, да се докажете – всичко е съревнование. И въпреки че американските ценности са много извисени относно равенство и егалитаризъм и т.н., резултатът е едно безкрайно съревнование. Възпитават ви да се състезавате – кой тича по-бързо, кой е по-висок… Винаги се сравнявате с онези, които мислите, че са по-добри или че могат да правят нещата по-добре от вас. И освен това човек лесно може да погледне със снизхождение към онези, които не са толкова добри колко вас. В медитацията нашето отношение към това его е да го наблюдаваме, не да го подсилваме или съдим, да го забелязваме, да бъдем Буддо – знаещият за това как стоят нещата. И после, разсъждението при випасана винаги е: всички условия са нетрайни. Това са всички обусловени феномени, тялото, позата на тялото, усещанията му, сетивата – какво виждате, чувате, помирисвате, вкусвате и докосвате. Всичките ви емоции, спомените… Всичките психо-физиологични условия, които изпитваме в момента, се свеждат до нетрайността – анича. Това включва от най-финото до най-грубото, защото обусловените феномени имат безкрайно разнообразие, качества и количества и т.н. Те вечно се променят и винаги се  движат като дъха ви. Имате вдишването, което обуславя обратното – издишването. Вижте тези времена, обществото с икономическата криза, която всички преживяват особено в Европа или Америка, където идеята за прогреса беше идеалът, от който всички функционирахме – че всичко ще става все по-добре. И че прогресът е просто движение от по-добро към по-добро. Разбира се, един будист, който знае Дамма, знае, че човек може да прогресира само до една точка и после тръгва в другата посока – също като дишането. Можете да вдишате само толкова и после трябва да издишате. Едното зависи от другото. Това е приложимо за всички обусловени феномени – дали са икономически, политически, социални… Дали минават през сетивата – зрение, звук, мирис, вкус, допир… Дали са емоционални или са нещо физическо – Слънцето, Луната, звездите, вселената. Будата сочел не към нещата, които са толкова далечни, толкова извън директната ни способност да ги наблюдаваме, а към по-очевидните реалности на тук и сега: това физическо тяло и неговите ментални активности. Веднъж разберем ли от толкова, после останалото е приложимо за цялата вселена. Екстраполира по макрокосмична скала. Но макрокосмосът на личните съзнателни моменти в този миг е ограничение, което всички изпитваме чрез физическите форми, с които живеем. Ние се учим от това тук – от тази форма, от това как е тя, с менталните й състояния, каквито и да са те: добри, лоши, вдъхновени, депресивни, правилни, погрешни… Емоциите, спомените, сензорният контакт в различните му форми. Когато внимавате, когато сте съзнателни, Буддо знае как стоят нещата: всички условия са нетрайни. Тези думи – Буддо и Даммо, те вървят заедно. Буда и Дамма. Будата предполага следното… Ето, вие имате Буда-рупа, като тази зад мен, на пианото има образ на Буда. Тази Буда-рупа е човешка форма. Какво означава тя за вас? Дали представлява някакъв исторически мъдрец от миналото? Това е Даммаджака Буда, учи на Четирите Благородни истини, с мудрите и всичко останало… Но това е човешка икона, човешка форма, но представлява индивидуалното състояние на осъзнатост. Пробуденото внимание. Ако сте забелязали, всички образи на Буда имат това изражение на наблюдателност, на пробудено съзнание. И обичайно са мирни форми. И това е икона, която използваме в будизма, но в другите религии като че ли нямат такава форма. Да я сравним с християнския символизъм, с разпятието, или с различните форми на страст в европейските скулптури. Помня когато веднъж бях Париж, разхождах се в парка близо до Айфеловата кула, в този прекрасен обществен парк с едни огромни бронзови скулптури на бойци. Мъжки фигури в състояние на страст, войнственост и гняв. Страховити мъжки фигури. А женските фигури обикновено бяха на доста отблъскващи жени – неприятно изглеждащи. Образи на кралици или високопоставени дами, които си мислят, че са по-добри от другите. И когато минавате покрай тези обществени скулптури в парка, те имат определено въздействие върху ума. Мъжката фигура е воин, борещ се, гневен, завладяващ, а женската фигура е много авторитарна, надменна, самонадеяна форма на женска фигура. И после отидохме в музея „Гиме“ в Париж, който беше наблизо с експозиция на ориенталско изкуство. И така, влязохме в „Гиме“, където имаше много добра колекция на буда образи от Камбоджа. Разбира се, французите са майстори в разполагането на образите под осветлението. Видяхме най-смирените скулптурни форми на Буда от камък и те представляваха човешката форма в състояние на внимание. Не беше воин, не се държеше като някакво величие, като крал или кралица или някой важен. Не се опитваше да се наложи посредством страстите и емоциите, а посредством покоя и мира. Това именно е Буддо. Тази дума, тази мантра Буддо, която развиваме и култивираме това чувство на Буддо в живота си. И това не означава, че се опитваме да станем Буда като някакво лично постижение – тогава смисълът би се загубил. Това е намиране на убежище винаги в тук и сега, като се учим да се доверяваме на тази способност, която всеки от нас има – да внимаваме в настоящето. В ритрийт като този започваме с очевидното – седежа, позата и дишането. Защото те са тук и сега. После предлагам употребата на тази мантра Буддо, защото се опитвам да предизвикам тази идея у вас, че вие сте някой, който трябва да получи или направи нещо. Защото ние можем да подходим към будистката медитация от ъгъла на „Аз трябва да постигна концентрация, нещо, което нямам, трябва да се отърва от бродещия ум, от недостатъците си…“ Това е чувството на аза, който трябва да получи нещо. Медитираме, за да получим нещо в бъдеще или за да се отървем от нещо, което имаме, пък не искаме. Будисткото учение е много директно. Когато приемаме убежища, още съвсем в началото, когато приемате трите убежища, това е изявление, независимо дали е само церемония или не, е изявление, че вече сте в убежището на просветлена осъзнатост. Когато разсъждавате за това от его позицията, то няма смисъл. Защото егото не е просветлено. Егото никога не може да е осъзнато за себе си, но вие можете да бъдете осъзнати, че има един Буддо, който е осъзнат за егото. Това е размишление за наблюдение, за да се научите да не изхождате от основната делюзия „Аз трябва да медитирам, за да получа или да се отърва от нещо.“ По-скоро трябва да развиете едно отношение на напомняне, че сте човешко същество. Това е учение за човешки същества. Едно древно учение, което Будата дава след просветлението си. Той използва Четирите Благородни истини за своя първа проповед след просветлението си. Това е много интересен ъгъл, който Будата използвал, защото той посочил нещо, което ние всички познаваме – страданието. В страданието няма нищо неуловимо. Всичко можем да го разберем.
За богати, бедни, мъже, жени, за всяка възраст – млади, стари, страданието е обща връзка, която всички имаме като хора, и като създания, защото и животинският свят страда. Будата взема това много банално и обикновено човешко преживяване и го поставя в категорията на благородна истина. Това е много интересно, защото будизмът е единствената религия, която прави това. Ще ви дам пример с интерфейсните срещи в Лондон. Сега Англия е мултирелигиозно общество, вече не е само християнско. Има много мюсюлмани, индуси, будисти и всякакви други форми на религиозни движения. Там се провеждат тези интерфейсни срещи, на които се опитваме да разберем другите религии. И разбира се, другите религии не разбират съвсем будизма. Особено теистичните като юдаизма, християнството и исляма, защото те винаги започват отгоре: „Аз вярвам в Бог“ или пък с други твърдения за Абсолюта. А твърдението на Буда е благородна истина, не абсолютна – че има страдание. Той взема това най-типично човешко преживяване и го поставя като Първа благородна истина след просветлението си. Имаме твърдението: Има страдание. Има дукка. И това е благородна истина. Благородното в тази истина е, че ние променяме отношението си от „Аз страдам“ на „Има страдание“. Забележете разликата. Аз страдам заради това или онова, заради вас, заради времето, заради здравето си. Разглеждаме страданието като нещо, което не искаме, като нещо, причинено от външни източници. Но в това няма нищо благородно, просто така ни изглежда от нашия обичаен начин на мислене и конвенционалните ни гледища. Но сега предизвикателството е да се пробудим, че има страдание, за което не трябва да виним някой или нещо външно, а просто да го приемем. Има го това чувство на тревожност за бъдещето или безпокойство, или съжаление, или вина за миналото, или може да е само на нивото на тревожността. Може да е много силно чувство на преследване и после на гняв и раздразнение за това как се отнасят с вас. Ние мислим, че този, който ме тормози, който злоупотребява с мен, той е причината за страданието ми, но имаме една благородна истина. Тази личност физически ме мъчи, наранява тази форма, но моето страдание са моят гняв и неприязън към въпросния човек. Има разлика дали просто съм уловен в гняв, омраза и неприязън, тогава страдам от злоупотребата, която някой друг проектира към мен. Но ако аз използвам паня, или мъдрост, дори физически да съм наранен, не си създавам страдание в ума. Това са пътищата на мъдростта. Понякога животът ни засипва с несправедливи обвинения и злоупотреби от другите, и ние си мислим, че не е честно и от его позицията е болезнено, и тенденцията е да мислим, че вината е на някого другиго, но по този начин ние се променяме от благородната истина „Има страдание“ към наблюдение на нашето нежелание, на начина, по който сме програмирали условието да мразим някого. И това, което знае тези ментални състояния, е Буддо, който знае Даммата, Даммо. Буддо знае как стоят нещата – всички условия, които преживявате, каквито и да са те сега, физически, емоционални или ментални, било то приятни или болезнени, са нетрайни, анича. Това е ключова дума за изследване на начина, по който стоят нещата. Това наричаме випасана медитация, която е прозрение, вникване в начина, по който стоят нещата. И тези будистки учения: първата проповед, Четирите Благородни истини, са много вещи способи, който Будата е дал преди 2552 години. И затова, в наши дни, в съвременна Малайзия, това учение е приложимо, нали? То не е за някакво екзотично време в Индия, в миналото, нито за индийската култура, то е за нашето човешко състояние. Приложимо е за нас, в Англия, навсякъде – страданието и преустановяването му.
Това е вечно учение, защото е приложимо за условията, които и ние, и Будата е изпитал в древна Индия преди 2552 г. Приложим е и в този момент, тук, на това здравословно място, в тази прекрасна страна. Ние пак можем да създаваме безкрайно страдание тук. И после да виним другиго за него, или пък себе си. За времето на нашия ритрийт тук ще се опитвам да ви окуражавам с такъв вид размисли и да ви насочвам – наблягането винаги е на Даммата тук и сега. Ние имаме нуждата да ни се напомня, защото светският ум, обусловеното его винаги мисли да направи нещо сега, за да получи нещо в бъдеще. Аз живея в Англия от 1977 г., това са 33 години.
Първото нещо, което забелязах у будистите там, у британските будисти, че бяха ревностни медитатори. А все още имаха толкова съмнения. Някои от тях бяха много прилежни и сериозно практикуващи най-различни техники, които бяха на разположение по това време в Англия. Един мъж, спомням си го, беше пенсиониран юристконсулт,
голям джентълмен, вежлив, истински британец, който 20 години беше практикувал една медитативна техника. Много строга медитативна техника. Един ден човекът дойде и каза: „Знаете ли, Аджан Сумейдо, правя това 20 години и нищо не получих.“ Това беше казано с отчаяние, защото въпреки добрите намерения и целенасоченост,
основният проблем никога не е бил разбран. „Аз правя това, за да получа някакви резултати в бъдеще.“ „Ако усърдно практувам тази техника, отново и отново, трябва да получа някаква награда или някакво прозрение за бъдещето.“ И след 20 години, като човекът имаше и светилище в дома си, и аз знам, че той беше много дисциплинирана личност… това чувство на отчаяние… „20 години, и не стигнах до никъде.“ И аз му посочих, той така и не бе разсъждавал върху това какво точно прави. Имаше вяра в техниката или в някаква идея, че ако не спира да я практикува, ще бъде възнаграден по някакъв начин. Така функционират егото и културалното обусловяване. Толкова сме свикнали с това, толкова ни е близко, толкова сме се идентифицирали, че не можем да го виждам. Тук идва намесата на убежищата – Будда, Дамма, Санга, те не служат за идентифициране, нито са някакви екзотични думи, някаква будистка терминология. Те са вещи способи да стигнем до причините за страданието. Не аз, Аджан Сумейдо, мога да реша или да бъда просветлен, или да стигна до някъде в практиката. Предавайки се на Буддо, на осъзнаването, зазпознаваме и разбираме Даммата.
Хората ме питат: „Какво постигна за 43 години като будистки монах?“ Искат да ме поставят в категории. „Соттапана ли си?“ „Да не си Сакадагами?“ „Да не си Анагами?“ „Арахант ли си?“ Защото хората разглеждат това от гледна точка на егото, вземат тези терминологии и ги прилагат като постижения, лични, индивидуални постижения. Но когато истински се взрете в структурата, дадена ни от Будата в Пали Канона, ученията не са за постижения, а за отпускане, за отказ, чрез осъзнаване.  Докато има невежество за Дамма, колкото и да са добри намеренията ни на личностно ниво, стигаме само дотам и не можем да продължим нататък. Това може да е веща, добра Дамма, но за освобождението трябва да се откъснем от обусловените предположения, които имаме, в незабавно осъзнаване на тук и сега, и да култивираме това. Този ритрийт е опит да ви окуража към това и да ви го напомням, защото вие ще забравите, впримчени в собствения си сценарий и навици. Не е някакво сурово поучаване как да правите нещо, а да ви окуража да се пробудите и да се доверите, да сте в състояние да разпознаете какво е осъзнаване, какво е убежище, за да можете да му се доверите и да имате сигурност в него. Та след 20 години да не кажете: „Ох, аз медитирам най-прилежно вече 20 години и съм доникъде.“ При въпросния мъж егото казваше: „Аз съм доникъде“, защото той беше очаквал да е стигнал донякъде. От гледна точка на моя опит, моята личност, моята индивидуалност, моето его няма никакво движение нанякъде, не се е променило особено. Но това чувство на разбиране и тази увереност в отказа са нараснали. Когато видите, когато си докажете, разследвайки, и сами се уверите в покоя, който идва от пускането и отказа, тогава това изобщо не е лично постижение. Не мога да си го припиша като личен резултат от усилията ми да медитирам. То е като завръщането в онова естествено място, което наричаме „безсмъртна реалност“, вместо вечно да сме заблудени и ограничени от смъртните условия, с които се идентифицираме. Аджан Ча би нарекъл това на обичайния ни език „нашия истински дом“. Има една хубава книжка на аглийски, казва се „Нашият истински дом“. Кой е нашият истински дом? Малайзия? Куала Лумпур? За мен – дали моят истински дом е в Сиатъл, Вашингтон, или в „Амаравати“, Англия, или в Уат Па Понг в Тайланд? Къде ми е мястото? Къде е истинският ми дом? И разбира се, когато Аджан Ча говореше за истинския ни дом, той сочеше тук. Винаги посочваше: „Наблюдавай ума си.“ На тайландски „дуджи“. Наблюдавай, бъди пробуденият, бъди съзнателно, будно същество, така че да разследваш условията, които изживяваш, не посредством идентичността или преценката, а посредством разграничаването. Буддо е нашата способност да наблюдаваме изменяемостта на обусловените феномени, каквото и да е тяхното качество – приятно, неприятно… Каквито и да са условията, вдишване или издишване, вдъхновение или отчаяние, емоционалните нагласи… Това, което осъзнава условията, не е условие. Просто за удобство го наричаме „Буддо“ и това е Убежището и позицията, която заемаме сега, по време на този ритрийт, да бъдем това осъзнаване, а не да сме някой, който ще стигне донякъде посредством медитация.
Давам ви това като размисъл и ще имаме време за дискусии в бъдеще, но знам, че това много пъти е трудно за разбиране, защото е вървене срещу целия обусловен процес на всяка култура. Това е опит за… Преживявал съм какво е да вървиш срещу потока на света, срещу предположенията на едно невежо общество. Намирам го за още по-трудно сега, живеейки в Европа, където, да, имаме стабилно правителство, и въпреки икономическите сривове, ние, в манастира, не сме потърпевши. Ние дори не бихме разбрали, че има проблем, ако не дойдат хората да ни кажат. От гледна точка на условията, това е чудна държава за живот, добре управлявана, с относително сносна икономика. Сега може да има проблеми… но кой знае какво ще стане? Но дори в най-добрите времена светът и обществото се променят, където и да идем, виждаме невероятна миграция на хора, емиграция… хора се местят от едно място на друго, пренаселеност, замърсяване и всичките предсказания за Страшния съд, които процъфтяват, това все е време на много промени и неконтролими неща, за които можем да се тревожим. Но това, което можем да направим, е да култивираме това осъзнаване, което ще ни позволи да се справим с условията по местата, на които живеем, с опитностите, които ни връхлитат.

Нека изпеем молитвата, преди да приключим.

Текстът е транскрибиран от беседата „Медитация и Четирите Благородни Истини” на Аджан Сумейдо, проведена през януари 2010 година в Джанда Байк