ИЗСЛЕДВАНЕ НА УМА

Коренът на страданието е това, което наричаме авиджа – незнаене, или невежество за това как стоят нещата. Това основно невежество е на неразбиране на нашата същинска природа. Ние страдаме заради гледни точки и мнения, навици и условия, които не разбираме. Прекарваме живота си в състояние на невежество, неразбирайки как стоят нещата.

Ако се заслушате в себе си, понякога можете да чуете изявления като: „Трябва да направя това, но не бива да правя онова. Трябва да съм така, а не онака”, или че светът не трябва да е такъв, какъвто е, че родителите ни трябва да са такива или онакива, или не трябва да се държат така, както се държат. Имаме едно конкретно глаголно време, което непрекъснато звънти в умовете ни, защото имаме идея каквот трябва да е и какво не трябва. По време на медитация слушайте това мнение у себе си за това какво трябва да е, просто го слушайте.

Нашата нагласа е да се опитваме да станем нещо, съответно си задаваме цел, създаваме си идеал какво трябва да станем. Може би си мислим, че обществото трябва да е друго, а не такова. Хората трябва да са добри, щедри, разбиращи, любящи, трябва да има братски отношения и да няма егоисти. Правителството трябва да има мъдри лидери, светът трябва да е в мир и т.н. Но светът е такъв, какъвто е в този миг от време и нещата са такива, каквито са. Когато не разбираме това, тогава се борим. Слушайте навътре в себе си това постоянно плачене: „Аз съм такъв, а не онакъв.” И проникнете в това „Аз съм, Аз не съм” с осъзнаване.

Ние сме готови да реагираме и да приемаме за даденост, че всичкото това „Аз съм” и „Аз не съм” е истина. Създаваме се като личност и се привързваме към спомените си. Помним нещата, които сме научили, помним какво сме правили – по правило, по-екстремните неща; склонни сме да забравяме по-обичайните неща. Ако правим недобри, жестоки, глупави неща, имаме неприятни спомени в живота, изпитваме срам и вина. Ако правим хубави неща, проявяваме щедрост и добрина, тогава имаме хубави спомени в живота си. Когато разгледате този факт, ще станете по-внимателни относно това какво правите и казвате, защото ако сте живели живота си глупаво, ако сте реагирали импулсивно от желание за незабавно удовлетворение или с намерение да причините болка или дисхармония, или да използвате другите, ще бъдете изправени пред ум, изпълнен с  много неприятни спомени.

Хора, които са водили много егоистичен живот, трябва да пият, да вземат наркотици, непрекъснато да се държат заети с нещо, за да не поглеждат спомените, които изскачат в ума им.

В процеса на пробуждане, по време на медитация, ние внасяме яснота относно условията на ума тук и сега, като просто сме осъзнати за това чувство на „Аз съм, Аз не съм”. Разглеждайте чувствата на болка и удоволствие, спомените, мислите и мненията като нетрайни, анича. Характеристиката на преходността е обща за всички условия. Колко от вас прекарват деня в действително изследване на това, докато седите, стоите или лежите? Изследвайте това, което виждате с очите, чувате с ушите си, вкусвате с езика си, помирисвате с носа си, усещате и преживявате с тялото си, мислите с ума си…

Мисълта „Аз съм” е нетрайно условие. Мисълта „Аз не съм” е нетрайно условие. Мислите, спомените, съзнателното мислене, самото тяло, емоциите ни – всички условия се променят. При практикуването на медитация трябва да сте много сериозни, смели и храбри. Трябва действително да изследвате, да имате смелостта да надникнете в най-неприятните условия в живота, а не да бягате в търсене на спокойствие или забрава на всичко. Випасана е практика на гледане в страданието. Тя е конфронтация с аза, с това, което мислим за себе си, с нашите спомени, с емоциите ни, приятни, неприятни, индиферентни. С други думи, когато тези неща се надигнат и ние сме осъзнати за страданието, а не го отхвърляме, подтискаме или игнорираме, използваме възможността да го изследваме.

И така, страданието е наш учител.  То ни учи, съответно ние усвояваме урока си, изучавайки самото страдание. Винаги ме удивлява как някои хора мислят, че никога не страдат. Те си казват: „Аз не страдам. Не знам защо будистите непрекъснато говорят за страдание. Аз се чувствам прекрасно, изпълнен съм с красота и радост. Толкова съм щастлив през цялото време. Намирам живота за едно фантастично преживяване, интересен, очарователен, една безкрайна наслада.” Такива хора имат склонността да приемат тази страна на живота и да отхвърлят другата, защото неизбежно това, което ни носи наслада, изчезва и тогава съжаляваме. Желанието ни да бъдем в непрестанно състояние на наслаждение ни води до всякакви проблеми, трудности и ситуации. Страданието не се дължи само на трагични неща като терминален рак или загубата на любим човек; страданието може да се появи около нещо съвсем обичайно, като четирите позиции на седеж, стоеж, ходене и лежане. В тях няма нищо екстремно.

Ние съзерцаваме нормалното дишане и обичайното съзнание. За да разберем съществуването, ние съзерцаваме обичайните чувства, спомени и мисли, а не се вкопчваме в разни фантастични идеи и схващания, за да разберем крайностите на съществуването. Не влизаме в разсъждения за абсолютната цел на живота, Бог, дявола, рая и ада, какво става след като умрем и реинкарнацията. В будистката медитация просто наблюдавате тук и сега. Раждането и смъртта, които се случват тук и сега, са началото и края на най-обичайните неща.

Съзерцавайте началото. Когато мислите за раждане, си казвате: „Аз бях роден”, но това е голямото раждане на тялото, което ние не помним. Обичайното раждане на „аз”, което изпитваме в ежедневието е „Аз искам, аз не искам, аз харесвам, аз не харесвам.” Това е раждане, или търсене на щастие. Съзерцаваме обичайния ад на нашия собствен гняв, на гнева, който се надига, на горещината в тялото, на антипатията, на омразата, която изпитваме в ума си. Съзерцаваме обичайния рай, който изпитваме, щастливите състояния, блаженството, лекотата, красотата на тук и сега. Или просто тъпото състояние на ума, предверието на ада, забравата, нито щастливо, нито нещастно, просто тъпо, скучно и индиферентно. В будистката медитация ние наблюдаваме тези състояния в себе си.

Съзерцаваме собственото си желание за власт и контрол, да контролираме някого другиго, да станем известни или да станем някой, който е на върха. Колко от вас, когато научат, че някой е по-надарен, искат да го смачкат? Това е ревност. Това, което трябва да правим в медитативната си практика, е да виждаме обичайните ревности или омразата, която можем да изпитаме към някой, който се възползва от нас или ни дразни; алчността или похотта, която можем да изпитаме към някой, който ни привлича. Нашият ум е като огледало, което отразява вселената, и вие гледате отражението. Преди сме вземали тези отражения за реалност, били сме омагьосвани, отблъсквани от тях или ни е било все едно. Но във випасана ние просто наблюдаваме, че всички тези отражения са просто променящи се условия. Започваме да ги виждаме като обект, а не като аз, докато, когато сме невежи, сме склонни да търсим идентичност с тях.

В практиката ние разглеждаме вселената такава, каквато се отразява в умовете ни. Няма значение какво ще преживее някой друг; един медитатор ще седи тук и ще преживява всякакви блестящи светлини, цветове, впечатляващи образи, Буди, небесни създания, дори ще долавя вълшебни аромати, ще чува божествени звуци и ще си мисли: „Каква прекрасна медитация. Какво великолепие ме осени. „Сиянието” – едно божествено създание като сияен ангел ме докосна и изпитах екстаз.  Това е най-възвишеното преживяване в живота ми… цял живот съм чакал такова нещо.” В същото време медитаторът до него си мисли: „Защо нищо такова не ми се случва на мен? Цял час седя, гърбът ме боли, подтискам се, искам да избягам, чудя се защо, за бога, дойдох на този ритрийт.” Трети може да си казва: „Не мога да ги търпя тези хора с глупавите им идеи и фантазии, отвращават ме, карат ме да изпитвам само ужасна омраза и неприязън. Мразя тази статуя на Буда до прозореца, иде ми да я строша. Мразя будизма и медитацията!”

Кой от тези трима души е добър медитатор? Сравнете този, който вижда деви да танцуват в небето, с този, на когото му е скучно, индиферентно и тъпо, и с този, който е изпълнен с омраза и отвращение? Девите и ангелите, които танцуват в небесните селения, са анича, нетрайни. Скуката е анича, нетрайна. Омразата и отвращението са анича, нетрайни. Съответно, добрият медитатор, този, който практикува правилно, разглежда нетрайната природа на тези условия.

Когато говорите с някой, който вижда деви и преживява ярки светлини, започвате да се съмнявате в собствената си практика и си мислите: „Може би не съм способен на просветление. Може би не медитирам правилно.” Съмнението като такова е нетрайно. Каквото се надигне, отминава. Добрият медитатор е този, който вижда нетрайната природа на блаженството и екстаза, или преживява тъпота, гняв, омраза и отвращение и осъзнава нетрайната природа на тези качества по време на седеж, вървеж или легнало положение.

Каква е вашата нагласа? Много ли сте позитивни към всичко? „Харесвам всички тук. Вярвам в ученията на Будата, вярвам в Даммата…” Това е вярващ ум. Той вярва и подобен ум може много бързо да създаде и изпита блажени неща. Някои от селяните в Тайланд, хора, които нямат почти никакви знания, които едва четат и пишат,  понякога преживяват блажени състояния, виждат светлини, деви и всякакви неща, и вярват в тях. Когато вярвате в девите, ги виждате. Когато вярвате в светлините и небесните селения, ги виждате. Вярвате, че Буда ще дойде и ще ви спаси, и той ще дойде и ще ви спаси. Каквото вярвате, това ви се случва. Вярвате в призраци, феи, елфи, не се съмнявате в тези неща и откривате, че те ви се случват. Но те пак са анича, нетрайни, преходни и без-азови.

Повечето хора не вярват във феи и деви и смятат, че тези неща са глупави. Това е негативният тип ум, този, който е подозрителен и се съмнява, който не вярва в нищо. „Аз не вярвам във феи и деви. Не вярвам в никакви такива неща. Абсурд! Покажете ми фея!” Съответно подозрителният и скептичен ум никога не вижда такива неща.

Има вяра, има съмнение. В будистката практика ние разглеждаме вярата и съмнението, които преживяваме в ума си и виждаме, че тези условия се променят.

Аз съм разглеждал съмнението като знак. Задавам си въпрос като: „Кой съм аз?” и после слушам за отговор – нещо от рода на „Сумейдо Бикху”.  След което си казвам: „Това не е отговорът, кой си в действителност?” Виждам борбата, реакцията на навика да намеря отговора. Но не приемам никакъв концептуален отговор. „Кой седи тук? Какво е това? Какво е това тук? Кой мисли? Какво е това, което мисли?” И когато се надигне състояние на несигурност или съмнение, аз разглеждам тази несигурност като знак, защото там умът спира и се изпразва, и се надига празнота.

Открих за себе си този вещ способ за изпразване на ума – задавайки си въпроси без отговор, които са причина за надигане на съмнение. Съмнението е нетрайно условие. Формата, познатото, също са нетрайни. Незнаенето също е нетрайно. Има дни, когато просто излизам и гледам природата, наблюдавам се как стоя и гледам земята. Задавам си въпроса: „Земята отделна ли е от мен?” „Какво е това, кой е този, който вижда земята?” „Това земята ли е с онези листа, листата в ума ми ли са, или извън него?” „Какво е това, което вижда, очната ябълка ли е?” „Ако извадя окото си, то отделно ли ще е от мен, пак ли ще виждам онези листа? Или има ли я земята там, когато не гледам?” „Кой е този, който е съзнателен за това?” И звукът. Правил съм някои експерименти със звука, защото зрителните обекти имат определена солидност, като тази стая – тя е относително трайна, поне за деня. Но звукът е действително анича – опитайте да уловите звук и да го задържите.

Изучавам сетивата си по този начин – могат ли очите ми да чуят звук? Ако отрежа ушите си и тъпанчетата, ще има ли звук? Мога ли да виждам и чувам в един и същи миг? Всички сетивни органи и техните обекти са нетрайни, променящи се условия. Помислете сега: „Къде е майка ми? Къде е майка ми в този момент? Ако мисля за нея в апартамента й в Калифорния, това е концепция в ума ми. Дори да си мисля „Калифорния е ей там”, това там пак го мисли умът. Майката е концепция, нали? Тогава къде е майката? Тя е в ума: когато думата „майка” изскочи, чувате думата като звук и тя извиква ментален образ или спомен, или чувство на харесване, нехаресване или индиферентност.

Всички концепции в ума, които взимаме за реалност, трябва да се изследват: знайте какво правят концепците на ума. Забележете удоволствието, което получавате, когато мислите за определени концепциии, и неудоволствието, които други концепции ви носят. Имате предразсъдъци, пристрастия за раса, националност – всички те са концепции или концептуални пролиферации. Мъжете имат определени нагласи и пристрастия към жените и жените имат определени нагласи и пристрастия към мъжете: това е свойствено за тези идентичности. Но в медитация „жена”е концепция, и „мъж” е концепция, чувство, перцепция в ума. В практиката випасана вие прониквате с прозрение в природата на всички условия, груби и фини. Прозрението разбива илюзиите, които тези концепции ни дават, излюзиите, че са реални.

Като си говорим така, хората могат да се запитат: „Как се живее в това общество, щом е нереално?” Будата направил много ясно разграничаване между конвенционална (условна) реалност и абсолютна реалност. На конвенционалното ниво на съществуване вие използвате условности, които носят хармония на вас и на обществото, в което живеете. Какви условности носят хармония? Неща като това да сме добри, съзнателни, да не правим неща, които предизвикат дисхармония, като кражби, измами, злоупотреба. Уважение към другите същества, състрадание, внимание, стремеж да помогнем – всички тези условности носят хармония.

Според будисткото учение, на конвенционално ниво,  ние живеем, правейки добро и въздържайки се от лошо, с тяло и реч.  Не е като да отхвърляме конвенционалния свят – „Не искам да си имам нищо общо с него, защото е илюзия.” – това пак е илюзия. Мисленето, че конвенционалния свят е илюзия пак е мисъл.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо