САМО ЕДНО ДИХАНИЕ

Тази сутрин разговарях с Почитаемия Субато и той ми сподели, че така и не е развил анапанасати – осъзнатост върху дишането. Аз го попитах: „А можеш ли да проследиш едно вдишване?” Той отвърна: „О, да.” „А можеш ли да проследиш едно издишване?” И той отвърна: „Да.” „Е, това е!” – рекох аз.
Практиката не е нищо повече. Но човек има нагласата да очаква да развие някаква специална способност за навлизане в някакво специално състояние. И понеже не го правим, си мислим, че не го можем.
Но духовният живот минава през отречението, през освобождаването, през пускането, а не през постигането и придобиването. Дори джаните са освобождения, а не постигания. Оставайки все повече и повече неща, пускайки все повече и повече, състоянията на джаните* идват естествено.
(*джана: това са изфинените състояния на съзнанието, които се преживяват по време на медитативна вглъбеност)

Отношението е най-важно. За да практикува анапанасати, човек насочва вниманието си върху едно вдишване, като е осъзнат от началото му до края. Едно вдишване, толкова. И после същото се прилага за издишването. Това е съвършеното постигане на анапанасати. Осъзнатостта само за толкова малко е резултат от концентрацията на ума посредством постоянно внимание върху дъха. От началото до края на вдишването, от началото до края на издишването. Отношението е винаги на пускане (letting go), на непривързване към някакви идеи или чувства, които се надигат, така че винаги сте напълно свежи за следващото вдишване, а после и за следващото издишване. Нищо не пренасяте. Това е път на освобождаване, на оставяне, на пускане, а не на постигане и придобиване.
Опасностите в медитативната практика са навикът да се вкопчваме в неща, да се вкопчваме в състояния; така че концепцията, която е най-полезна, е тази за пускане, а не за придобиване и постигане. Ако днес кажете, че вчера сте имали супер медитация, абсолютно фантастична, такава, за каквато винаги сте мечтали, и днес се опитате да постигнете същото прекрасно преживяване като вчера, но станете по-неспокойни или раздразнителни от всякога – какво е това? Защо не можем да получим каквото искаме? Защото се опитваме да постигнем нещо, което помним, а не работим с нещата, такива, каквито са, както се случват в момента. Правилният подход е този на осъзнатост, на поглед върху начина, по който стоят нещата сега, а не на спомняне на вчера и опити да се достигне състоянието от тогава.
Първата година, когато медитирах, нямах учител. Бях в едно кути* в Нон Кай за около десет месеца и имах всякакви сияйни прозрения. Бидейки сам десет месеца, без да говоря с никого, без да ходя никъде, всичко се беше успокоило и мислех, че съм напълно просветлен човек, арахант. Бях сигурен в това. По-късно разбрах, че не съм.
(*кути – много просто обзаведена дървена колиба, която служи за жилище на монах или монахиня)

Помня, че въпросната година Нон Кай бе застигнат от глад и нямахме много за ядене. Страдах от недохранване и си мислех: „Може би недохранването е отговорът. Дали да не се оставя на пълен глад…” Бях толкова слаб, че ушите ми започнаха да се цепят. Когато заспивах, после трябваше да си отлепям клепачите – залепваха от онези секрети, които ви излизат, когато не сте добре.
Един ден един канадски монах ми донесе три консервни кутии с мляко. В Азия имат едно консервирано подсладено мляко, което е много вкусно. Той ми донесе и нескафе, и манерка с топла вода. Направих си една чаша. Сложих си малко кафе, сипах си от млякото, добавих топла вода и започнах да пия. И направо пощурях. Беше невъобразимо вкусно. За първи път от седмици поемах нещо сладко и стимулиращо. Бидейки толкова недохранен и в такова притъпено апатично състояние, това ми подейства като петрол с високо октаново число – бам! Незабавно изгълтах напитката – не можех да се спра, и успях да изпия и трите кутии с мляко и голяма част от кафето. И умът ми излетя в открития космос, или поне така ми се струваше. И си казах: „Може би това е тайната. Ако мога да накарам някой да ми носи кутии с мляко.”
Когато на следващата година отидох в Уат Па Пон, не спирах да си мисля: „Имах такива прекрасни преживявания в Нон Кай. Имах всички онези удивителни видения и фантастични пространствени преживявания и сияйни прозрения, и тогава сякаш разбирах всичко. И дори си мислех, че съм арахант.” През първата година в Уат Па Пон почти нищо не ми се случи. Непрекъснато се опитвах да направя нещата, които правех в Нон Кай, за да получа онези изживявания. Но след време дори чашите със силно кафе вече не действаха. Не получавах онова оживяване, онези фантастични пикове и сияйни прозрения, които имах през първата година. И след първата Васа* в Уат Па Пон си казах: „Това място не е за мен. Мисля да отида и да се опитам да повторя преживяното в Нон Кай.” И оставих Аджан Ча, и отидох да живея в планината Пупек в провинция Сакорн Накорн.
(*Васа: традиционните тримесечни дъждовни ритрийти, които се правят всяка година в будистките манастири. Като цяло това е време на засилено внимание върху обучението и духовните наставления)

Там, най-сетне, бях на идеалното място. Но за подаянията трябваше да се тръгне, преди да се зазори, и да се слезе от планината, което си беше доста път, след което се чакаха селяните. Те носеха храна и после трябваше обратно да изкатериш планината и да изядеш храната преди дванадесет на обяд. Това си беше сериозен проблем.
Бях с един друг монах, тайландец, и си мислех: „Много е добър.” Бях много впечатлен от него. Но когато бяхме в планината, той искаше аз да го уча на английски – много му се ядосвах и исках да го убия.
Беше район, където имаше много терористи и комунисти – в Североизточен Тайланд. Понякога над нас прелитаха хеликоптери, проверяваха ни. Веднъж дойдоха и ме замъкнаха в провинциалния град, чудеха се дали не съм комунистически шпионин.
После се разболях тежко и трябваше да ме свалят на ръце от планината. Бях притиснах в едно окаяно място от един резервоар, под тънък ламаринен покрив, в горещия сезон, с насекоми, които влизаха и излизаха от всичките ми отверстия. С кошмарна храна. Едва не умрях, като се замисля. Замалко да не оцелея.
Но именно през това време, в малката дупка с горещия ламаринен покрив, настъпи истинската промяна. Бях напълно отчаян, много болен и слаб и напълно депресиран, и умът ми пропадаше в тези адски измерения с ужасната жега и неудобството. Имах чувството, че се варя. Беше като изтезание.
Тогава дойде промяната. Изведнъж просто спрях ума си. Отказах да потъвам в тази негативност и започнах да практикувам анапанасати. Използвах дъха си, за да се концентрирам, и нещата започнаха да се променят много бързо. След това възстанових здравето си и вече беше време за следващата Васа, така че се върнах – бях обещал на Аджан Ча да се върна в Уат Па Пон за Васата – робите ми бяха целите изпокъсани и раздрани. Изглеждах ужасно. Когато Аджан Ча ме видя, избухна в смях. А аз бях толкова радостен, че съм се върнал.
Бях се опитвал да практикувам с желанието за спомените от онези прозрения. Бях забравил какви точно са били прозрения. Бях толкова привързан към идеята за практикуване по аскетичен начин – както през първата година, когато аскетизмът подейства. Тогава недохранването и самотата сякаш ми бяха дали проникновение и през следващите години се опитвах да създам условия, така че отново да получа онези фантастични прозрения.
Но следващите две или три години минаха просто така. Нищо особено не се случи. Шест месеца бях изкарал на онази планина, преди да се върна в Уат Па Пон, и реших да остана тук и да следвам прозренията, които бях получил. Едно от прозрения през първата година беше, че трябва да си намеря учител и да се науча да живея с дисциплината, наложена ми от този учител. И направих именно това. Дадох си сметка, че Аджан Ча е добър учител и имаше добър стандарт за монашеска дисциплина, затова останах при него. Прозренията от онази година бяха верни, но се бях привързал към спомена.
Хората много се привързват към всички тези специални неща, като медитативни ритрийти и курсове, където всичко е под контрол и всичко е организирано, и има пълна тишина. Макар да имате прозрение, рефлективността не винаги присъства, защото човек предполага, че за да има тези прозрения, трябва да има онези условия.
Всъщност прозрението е повече въпрос на живот в прозрение. Не е като да получавате прозрения от време на време, а все повече, докато разглеждате Даммата, всичко става проникновено. Гледате живота проникновено сега, докато ви се случва. В момента, в който помислите, че ви трябват специални условия, без да го осъзнавате, ще си създадете всякакви сложности около практиката.
Така аз развих пускането: да не се занимавам с постигане или добиване на нещо. Реших да осъществявам малки постижения като това да бъда малко по-търпелив, малко по-смирен, малко по-щедър. Реших да развия това, а не да се отклонявам в опити да контролирам или владея околната среда с намерението да достигна някакъв екстаз. Посредством рефлексия стана очевидно, че привързването към прозренията е било проблемът. Прозренията си бяха истински, но имаше привързване към спомена.
Тогава дойде прозрението `да се откажеш, да пуснеш всичките си прозрения. Не се привързваш към тях. Пускаш всички прозрения, които ти идват, пускаш ги да си отидат, иначе стават спомени, а спомените са условия на ума и ако се привържеш към тях, могат да те доведат само до отчаяние.
Във всеки един момент нещата са такива, каквито са. С анапанасати, едно вдишване в този момент протича така. Не е каквото е било вдишването вчера. Не мислите за вчерашното вдишване и за вчерашното издишване, докато правите това сега. Вие сте изцяло с него, такова, каквото е – установете това. Рефлективната способност е основана на установяването на осъзнатостта върху нещата в момента, сега, а не върху някаква идея какво бихте искали да получите и после да се опитвате да го получите тук и сега. Опитът да докарате блаженото чувство от вчера тук и сега означава, че не сте наясно какво е сега. Не сте в сега. Дори с анапанасати, ако практикувате с надеждата да постигнете резултата от вчера, правите невъзможно получаването на какъвто и да е резултат.
Миналата зима Почитаемия Випаси медитираше в светилището и някой издаваше доста разсейващи шумове. Когато говорих с Почитаемия Випаси за това, бях изключително впечатлен, защото той сподели, че първоначално се раздразнил, но после решил, че шумовете ще са част от практиката. Той отворил ума си към медитативната зала с всичко в нея – шумовете, тишината, всичко. Това е мъдрост, нали? Ако шумът е нещо, което можете да спрете – като тропането на вратата от вятъра – идете и я затворете. Ако е нещо, върху което имате контрол, можете да направите това.
Но за по-голямата част от живота нямате контрол. Нямате право да искате всичко да се умълчи за „моята” медитация. Когато има рефлективност, вместо да имате малък ум, който трябва да има пълна тишина и специални условия, имате голям ум, който може да поеме всичко: шумовете, разсейванията, тишината, блаженството, неспокойството, болката. Умът е всеобхващащ, а не специализиращ се върху определено настройване на съзнанието. Тогава развивате пластичност, защото можете да концентрирате ума си.
Именно тук е необходима мъдрост за истинското развитие. Именно чрез мъдрост го развиваме, а не чрез воля или контролиране и манипулиране на средата и условията в нея – като махаме нещата, които не искаме и опитвайки се да се нагласим така, че да последваме желанието за постигане и придобиване.
Желанието е коварно. Когато осъзнаваме, че намерението ни е да постигнем някакво състояние, това е желание, нали? Така че го пускаме. Ако седим тук дори с желанието за постигане на първа джана, разпознаваме, че самото желание ще е нещото, което ще възпрепятства изпълнението. Затова пускаме желанието, което означава не да спрем да правим анапанасати, а да променим отношението си.
Какво можем да направим сега? Да развием осъзнатост върху едно вдишване. Повечето от нас могат това; повечето човешки същества имат достатъчно концентрация да се концентрират от началото на вдишването до края му. Но дори ако концентрацията ви е толкова слаба, че не можете да стигнете до края, няма проблем. Ще стигнете поне до средата. Това е по-добре, отколкото напълно да се откажете или изобщо да не опитате, нали? Защото поне събирате ума си за една секунда и това е началото: приучвате се да събирате ума си около едно нещо като дъха и да го задържате в продължение на едно вдишване, ако не на цяло, то на половин вдишване, или на четвърт, или на колкото, толкова. Поне сте започнали и трябва да се опитвате да развивате ум, който се радва да е способен дори на толкова, а не да се критикувате, че не сте постигнали първа джана или четвърта.
Ако медитацията се превърне в поредното нещо, което трябва да правите, и се чувствате виновни, че не изпълнявате очакванията си, ще започнете да се насилвате без яснотата за това какво правите. Тогава животът става доста печален и потискащ. Но ако приложите това вещо внимание в ежедневния живот, ще намерите голяма част от ежедневието си приятна – което може и да не забележите, ако се оплетете в компулсии и обсесии. Ако действаме с компулсивност, това се превръща в товар, в досадно мелене. И тогава се влачим да правим това, което трябва да правим, по един неосъзнат и негативен начин. Но когато сме сред природата – сред дърветата и в полето, и имаме това време за ритрийт – можем да седим или да вървим; нямаме кой знае какво да правим. Сутрешните напеви, вечерните напеви, могат да са изключително приятни, когато се отворим за тях. Хората ни носят храна. Храненето е нещо прекрасно. Хората ядат осъзнато и мълчаливо. Когато го правим по навик или компулсивно, се протака. И много неща, които сами по себе си са приятни, вече стават неприятни. Не можем да им се наслаждаваме, когато подхождаме с компулсивност, необмислено и с амбиция. Това са движещите сили, които унищожават радостта и чудесата в живота ни.
Задържането на вниманието върху дишането развива осъзнатост, но когато се изгубите в мисли или неспокойство, пак не е проблем. Не се насилвайте. Не бъдете роб, не се наказвайте с камшик, не бъдете зли към себе си. Водете се, насочвайте се, приучвайте се, но не се насилвайте. Нибана е неуловимо реализиране на не-вкопчване. Не можете да се вкарате насила в Нибана.Това е сигурният начин никога да не се получи. Нибана е тук и сега, така че ако насилвате към нея, всъщност се отдалечавате, минавате през нея.
Понякога е особено тежко да изгорим привързаностите в ума си. Светият живот е холокост, пълно изгаряне, изгаряне на аза, на невежеството. Диамантът е символ на чистотата, която излиза от холокоста; нещо, което е минало през такива пламъци, че всичко, което е останало, е чистота. Затова в живота ни тук трябва да я има тази готовност да изгорим себепредставите, самоопределенията, становищата, желанията, неспокойството, алчността, всичко, напълно, така че да не остане друго освен чистота. И тогава, когато има чистота, няма никой, нищо, има я онази „такова-тост”.
Пуснете и нея. Все повече и повече пътят е в простото бъдене тук и сега, в бъдене с нещата, такива, каквито са. Няма къде да се ходи, няма какво да се прави, няма какво да се става, няма какво да се премахва. След холокоста не е останало и невежество. Има чистота, яснота и интелигентност.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

Дали можем да се извадим от блатото на ума си сами, като един истински барон Мюнхаузен? И по-точно, ако сами не се извадим, тогава кой? Терапевт, психолог, психиатър? Съвсем наскоро употребих един израз, който никак не ми е по-вкуса – „Проблемът на давещия се е проблем на давещия се.“ Простете, ако не го цитирам точно. Е, погледнато така, моделът „Мюнхаузен“, или самоизваждането от блатото на мисловните ни светове, е само наша работа и ничия друга.

Работа с умотворенията (фабрикациите*)

Когато Будата изрежда различните условия, водещи до страданието,  започва с начина, по който невежеството обуславя нашите умотворения (измислици, фабрикации). Звучи доста абстрактно, но всъщност е много полезен инструмент за разбирането ни какво правим и как да го правим по-умело и осъзнато. Можем да направим крачка назад от начина, по който обичайно си създаваме страдание, и да се научим да умотворим по начини, които са по-вещи, защото самият Път също е умотворение. Събираме Правилната Осъзнатост, Правилната Концентрация, всички фактори на Пътя, събираме ги в едно – което е и умотворението. Умотворението (измислицата) не е пълна лъжа или нереалност. Просто по този начин ние оформяме нашата опитност. Правим го по три начини. Посредством телесни фабрикации (умотворения), какъвто е дъха. Върху това се концентрираме в момента. Вдишвате, издишвате, фабрикувате – творите своята опитност. После прилагате насочена мисъл (витака)  и оценка (вичара) – това са вербални умотворения, нещата, които си казвате. Всички различни гласове в ума ви. Избирате тема и правите коментар. Насочената мисъл е изборът на темата, а оценката е коментарът, който може да е твърдение или въпрос. След което идва ред на менталните умотворения – чувства и възприятия (перцепции). Чувствата са на удоволствие и болка, или нито на удоволствие, нито на болка. Перцепциите са етикетите, които поставяме на нещата, образите, които държим в ума си. Когато сравняваме перцепциите с насочената мисъл и оценката, перцепциите са като думи, като отделни думи, докато насочената мисъл и оценките боравят с цели изречения. Тези неща имат огромно въздействие върху начина ни на преживяване. И всичките гласове в ума ни, всичките „членове на комисията на ума”, всичките ни различни идентичности са плод на тези различни форми на умотворене. И тук Учението става полезно. В ума ви идва мисъл, идва и емоция, казва ви, че искате да направите това или онова… И ако осъзнаете, че това не е вещо, можете да го погледнете и да си зададете въпроса що за умотворение е това – още една причина да работим с дъха и да ставаме по-чувствителни към дихателните енергии. Можете да станете чувствителни към това как една конкретна мисъл върви с определен тип дишане. И ако разпознаете, че не е веща, променяте начина си на дишане. Това отслабва силата на конкретната мисъл. Това е особено полезно, когато си имате работа с адикции (пристрастявания). Щом се надигне желанието за доза – каквато и да е тя, вие се напрягате, което е указание, че трябва да направите нещо с тялото, с напрежението в него, с болежката. Можете да заобиколите това, като започнете да дишате по един спокоен начин, изваждайки се от състоянието, казвайки си – „Аз мога да дишам по един приятен начин.” И това отслабва желанието, отслабва нуждата от дозата. И тогава можете да разгледате какво казват мислите. Можете да видите, че си измислят. И не е нужно да им вярвате. Когато разсъждавате за тези концепции и умотворения, си напомняйте, че това са важни инструменти за това как да направите крачка назад, да се разграничите от този конкретен мисловен свят, който върви с този „член на комисията на ума”. Защото от будистка гледна точка тези „членове на комисията” са това, което наричаме „ставания”. С други думи, имаме идентичност, но и конкретен свят, който върви с нея. Например имате пристрастяване към шоколада. Идва глас, който ви говори за шоколад и незабавно всички неща, свързани с яденето на шоколада, стават част от този свят. И вие се учите как да излизате от това, как да правите крачка назад. Когато гледате мислите си, когато се научите да ги разглеждате така, вие правите крачка назад и сякаш гледате телевизия – не влизате в телевизионния приемник, макар че в наши дни повечето хора буквално си завират главите в телевизорите. Но физически не сте там. Това е като да отстъпите назад и да бъдете критик на телевизионно предаване – как са го направили, кое е добро и кое не… Един вид, вие не влизате в сюжета, не вярвате на персонажите, не се идентифицирате с тях.  Отстъпвате назад и ги разглеждате като нещо измислено, нещо скалъпено с определена цел и можете да се запитате каква е тази цел. В повечето тв предавания е за да се продаде нещо или да се продаде конкретна идея. И когато видите мотивацията зад това нещо, можете да се извадите от него и да си кажете – „Аз не искам да се въвличам, не искам да вярвам в този мисловен свят.”

Това е като събитията от 11 септември. Тогава бях в национален парк Рейниър. Оказа се, че там има само един телевизор, който беше във фоайето на главната хотелска сграда. Влязох и видях – мисля, че бяха CNN, които вече бяха направили ставката с темата, музиката и заглавието на събитието. И осъзнах, че те създават определен свят, от който аз не желая да бъда част, затова се обърнах и излязох. Когато видите намеренията и осъзнаете, че не искате да се идентифицирате с  тях, можете да се извадите и е много по-лесно да се извадите, ако се научите да разглеждате тези различни гласове в ума си като конгломерати от тези различни видове умотворения. Хитрината по Пътя е да се научите как да използвате умотворенията  като част от Пътя. В крайна сметка, Правилното Виждане е вид умотворение (измислица). Но то е конкретен вид умотворение, което може да ви вади от други, поглъщащи умотворения. Анандапендика, който бил ученик на Будата, мирянин, доста напреднал в практиката, веднъж бил запитан от членове на други религиозни секти  за вярата и вижданията на Будата. Анандапендика бил доста напреднал и казал: „Аз не знам целостта на неговите виждания.” „А на монасите тогава?” – „И целостта на техните виждания не знам, но мога да ви кажа аз в какво вярвам, как аз виждам нещата. Но първо искам да чуя вашите схващания.” И различните членове на секти заговорили за актуалните теми на времето си – за това дали вселената има граници или няма, дали е вечна или не е, дали душата е едно и също нещо с тялото или душата е отделна и тялото е отделно… какво се случва с просветления човек, достигнал просветление, дали напуска съществуванието или и съществува, и не. Като погледнете тези въпроси, всичките са свързани със ставането, а какво е светът, какво е човекът? Откъде идва светът, откъде идва човекът – това поражда дълга серия свързани теми. Анандапендика казал: „При всичките тези случаи, вкопчите ли се в дадено виждане, това вкопчване ще е съзнателно усилие. Придържайки се към това, се придържате към страданието.” Попитали го – „А твоето виждане какво е?” – „Всичко, което е изфабрикувано, всичко, което е сътворено, води до страдание.” Членовете на сектите казали – „Но ако се придържаш към това виждане, и ти се придържаш към страданието.” „Не – казал Анандапендика – това е инструмент, който използвате, за да отделите прилепванията си. За да минете отвъд страданията, за да ги накарате да замлъкнат.”

И отново, това виждане пак е творение на ума, но понеже се занимава с наблюдаването на други умотворения, съдържа семената на трансцендентността. Позволява ви да гледате творенията на ума си и да ги пускате да си идат. Каквито и да са темите – дори да са големи и космически… Желанието да се вкопчите в тази тема, желанието да намерите отговор, ще ви увърже в страдание. Трябва да правите крачка назад от такива теми. Използвате Правилното Виждане, за да се разграничите от тях и после, за да премахнете всяко прилепяне (привързване), което сте развили към Правилното Виждане. Това ви дава свобода, дава умението от практиката. Учите се кои умотворения са полезни с цел да пуснете неполезните такива. Това може да се приложи към всичко, към всички гласове в ума ви – от обичайните ежедневни пристрастявания към по-големите  адикции… Като въпросите за това откъде идваме, какво е основанието за съществуването на космоса… Будата учел да разглеждаме това желание да си отговорим на тези въпроси и откъде идва то. То може да не е особено неполезно, но щом има някакво прилепяне към темата, ще има стрес и страдание. Трябва да се научите да направите крачка назад и да видите това като глас в ума си, образуван от тези различни умотворения. Когато имате чувство на безпристрастие и раз-очарование, тогава можете да пуснете този глас и да бъдете свободни.

Образът на свободата, идваща от пускането, бил описван от Будата като огън, подхранван и привързан към своето гориво. И когато огънят угасне, то е, защото е пуснало горивото си. Често пъти и ние така се чувстваме в капана на нещо, защото то се е вкопчило в нас, държи ни и ни дърпа. Но образът тук казва, че ние сме в капана само на неща, за които и ние се държим. В едни случаи те са видимо смислени и вещи, в други – не, но все ни причиняват страдание. И това, което правим, е да работим с дъха. Всъщност работим с всички видове творения, фабрикации – дъхът е телесно творение и можете да го настроите както искате. И докато се занимавате с настройването, произвеждате насочена мисъл (витака) и оценка (вичара). Питате се дали дишането ви е удобно така и ако не е, какво можете да направите, как да го промените. И после следва чувството на относителни степени на удоволствие от работата с дъха. И перцепцията, която държите в ума си, за това какво прави дихателната енергия с тялото ви. Откъде влиза, откъде излиза… Ставате все по-чувствителни към тези процеси, разглеждайки как участвате в тях, докато създавате това състояние на концентрация. Това ви дава две неща: едно спокойно място за пребиваване, от което да разглеждате другите форми на умотворене или фабрикуване и в процеса на създаване на това състояние на концентрация вие ставате по-чувствителни към процесите на самото фабрикуване. Използвате това, докато изпълни ролята си на Правилно Виждане, след което се научавате да го махате… и тогава сте свободни. Но не бързайте да го махате. Много хора се боят, че ще заседнат в концентрацията. Имам един ученик, финансов консултант, който се страхуваше, че ще заседне в концентрацията. И аз му казах: „Представи си някой в офиса, който току-що е бил повишен, дали са му нова длъжност, и той идва и казва – как да се придвижа по-нагоре по корпоративната стълбица, кое е следващото стъпало? Не искам да засядам на тази длъжност. Ти ще му отговориш, че за да се придвижи нагоре, трябва да започне да изпълнява настоящата си работа много добре. Същото е и с концентрацията. Трябва да се научи да я правиш много добре, преди да минеш отвъд нея. Задържането за по-дълго време не означава, че си заседнал, просто се учиш да наблюдаваш тези процеси на умотворене и фабрикуване по-вещо.  Когато си в по-дълбоко състояние на концентрация, насочената мисъл и оценката отпадат. Виждате ги като конкретен тип фабрикуване – виждате ги как започват и как се преустановяват. И когато стигнете до четвъртата джана, дори дъхът спира. И остават само менталните творения.  Аджан Лий има една хубава метафора за това – котел с различни метали в него.  Като го нагрееш, достигаш точката на кипене на даден метал, той се разтваря и се изпарява. Увеличаваш топлината и достигаш точката на кипене на друг метал, който също се разтапя. И понеже различните метали имат различна точка на кипене, всичките се разтварят по отделно. Същото е и с различните видове фабрикации – навлизайки във все по-дълбока концентрация, те постепенно отпадат. Можете да влезете в тях и да наблюдавате как се отделят. Но важният урок е да се научите как да използвате това разбиране и тогава можете да го използвате за всякакви неща в живота. Като започнем от най-грубите пристрастявания и минем към най-фините – към всичко, което причинява стрес и страдание. И макар ученията за умотворенията и фабрикациите да изглеждат отвлечени и абстрактни, всъщност са много директни и бързи инструменти за изваждане от мисловните светове, за изваждане от идентичностите, от всички „членове на комисията на ума”, използвайки вещите и полезни такива за натрупване на мощ над неполезните. И когато те си свършат работата, можете да оставите и тях. Осъзнавайки, че вече нямате нужда от подкрепата на тези сътворените идентичности, вече сте напълно свободни.

Едно от твърдения, което ме привлече към тези учения, беше, че целият смисъл е в пречистването на сърцето. Така го пречиствате.

Обитавате място, което не е засенчвано от никакви фабрикации.

Танисаро Бикху, 14.5.2013, в горския манастир Уат Мета

*На места съм запазила оригиналната дума fabrications, защото най-точно описва феномените.

ВЪТРЕШНА БДИТЕЛНОСТ

Сега, относно практикуването на осъзнатост. Концентрацията е там, където насочвате вниманието си върху обекта, задържате вниманието си върху тази конкретна точка (какъвто е успокояващия ритъм на нормалното дишане), докато не станете самия обект и чувството за субект и обект не изчезне. Осъзнатостта, с медитацията випасана, е отварянето на ума. Вече не се концентрирате само върху една точка, но наблюдавате проникновено и отразявате условията, които идват и си отиват, и мълчанието на празния ум. Правенето на това включва пускането на обект; не се хващате за никакъв конкретен обект, а наблюдавате, че каквото се надигне, отминава. Това е проникновената медитация, или „випасана”.

С това, което аз наричам „вътрешно слушане” можете да чуете шумовете в ума, желанието, страховете, неща, които сте потискали и никога не сте позволявали да бъдат напълно съзнателни. Но сега, дори да има обсесивни мисли на страхове, надигащи се емоции, бъдете готови да им позволите да станат осъзнати, за да можете да ги пуснете да си отидат (да се преустановят). Ако нищо не идва или не преминава, просто бъдете в празнотата, в мълчанието на ума. Можете да чуете един високочестотен звук в ума, който винаги е там, той не е звук на слуха. Можете да се обърнете към него, когато пуснете условията на ума. Но бъдете честни с намеренията си. Ако се обръщате към тишината, към мълчаливия звук на ума от омраза към условията, това отново е потискане, не е изчистване.

Ако намерението ви е неправилно, дори да се концентрирате върху празнотата, няма да имате добър резултат, защото ще сте се подвели. Не сте отразявали мъдро нещата, нищо не сте пуснали, просто бягате от омраза, просто казвате „Не искам да виждам това” и бягате. Тази практика е практика на търпение, на готовност да понесете това, което изглежда непоносимо. Това е вътрешна бдителност, наблюдаване, слушане, дори експериментиране. В тази практика важно е правилното разбиране, а не празнотата или формата, или нещо такова. Правилното разбиране идва от разсъждението, че каквото се надига, отминава, че дори празнотата е не-аз. Ако твърдите, че сте някой, който е осъществил празнотата, сякаш сте постигнали нещо, това само по себе си е погрешно намерение, нали? Мисленето, че сте някой, който е постигнал или се е реализирал на личностно ниво, идва от чувството за аз. Затова не изказваме твърдения. Ако у вас има нещо, което иска да претендира, го наблюдавайте като условие на ума.

Звукът на тишината винаги присъства и можете да го използвате като водач, а не като самоцел. Това е една много веща практика на наблюдаване и слушане, вместо да потискаме условията от омраза към тях. Но всъщност празнотата е доста скучна. Ние сме свикнали на повече развлечения. Колко дълго ще седите по цял ден, осъзнаващи празния ум? Разберете, че нашата практика не е да се привържем към умиротворението или тишината, или празнотата като самоцел, а да ги използваме като вещи способи, за да бъдем знаенето и бдителността. Когато умът е празен, можете да наблюдавате – пак има осъзнатост, но не търсите прераждане в никое условие, защото няма чувство на аз. Азът винаги идва от търсенето на нещо или от опитването да се отървем от нещо. Чуйте аза, който казва: „Искам да постигна самади.” „Трябва да постигна джана!” Това е азът, който го казва. „Трябва да постигна първа джана, втора джана, преди да направя каквото и да е друго.” – тази идея, че първо трябва да постигнете нещо. Какво можете да знаете, когато четете ученията на различни учители? Можете да знаете кога сте объркани, кога се съмнявате, кога изпитвате омраза и подозрение. Можете да знаете, че сте самото знаене, вместо да решавате кой учител е истинския.

Практикуването на мета означава да използвате нежна добрина, като съумявате да понесете това, което може би смятате за непоносимо. Ако имате обсесивен ум, който не спира и само дрънка, и нарежда, и ви се доще да се отървете от него, колкото повече се опитвате да го потиснете и да го разкарате, толкова по-лошо става. И после, когато понякога спре, си мислите: „Ох, отървах се, няма го вече.” Но той пак започва и вие си мислите: „О, не! Мислех, че съм се отървал от него!” Колкото и пъти да се върне и да си отиде, приемайте го, както дойде. Бъдете онзи, който прави по една крачка. Когато сте склонни да сте този, който има цялото търпение на света да бъде с това съществуващо условие, тогава можете да го пуснете да се преустанови. Резултатът от това да позволите на нещата да се преустановят е, че започвате да изпитвате едно освобождение, защото осъзнавате, че вече не носите товара на това, което доскоро сте носили. Някакси нещата, които преди са ви ядосвали, вече не ви тровят толкова и това ви изненадва. Започвате да изпитвате една лекота в ситуации, в които преди не ви е било леко, защото позволявате на нещата да се преустановят, а не се вкопчвате и не пресъздавате страхове и тревоги. Дори болестите на тези около вас не ви влияят. Не реагирате на чуждата липса на лекота, като се напрягате. Това идва посредством пускането и позволяването на нещата да се преустановят.

Цялостната идея е да имате тази вътрешна бдителност и да засичате всички обсесивни неща, които се надигат. Ако те непрестанно се връщат, тогава очевидно по някакъв начин сте се привързали – или посредством омраза, или посредством увличане. Така че можете да започнете да разпознавате привързването, вместо да се опитвате да се отървете от него. Веднъж като можете да го разберете, можете да го пуснете и да се обърнете към тишината в ума, защото няма смисъл да правите нищо друго. Няма смисъл да се улавяте или да се вкопчвате в условията по-дълго, отколкото е необходимо. Позволете им да спрат. Когато реагираме на това, което се надига, създаваме цикъл на навици. Навикът е нещо, което е циклично, то се движи в цикъл, няма начин да спре. Но ако го пуснете, ако оставите нещата на мира, тогава това, което се надига, отминава. Не се превръща в цикъл.

Така че празнотата не е отърваване от всичко; не е пълна пустота, а безкраен потенциал за възникване и отминаване на творението, без да бивате заблуждавани от него. Идеята за мен като творец, за моите артистични таланти, за себеизразяването ми – това е невероятно еготично пътуване, нали? „Това аз съм го направил, то е мое.” Казват: „О, ти си много надарен! Ти си гений!”А толкова голяма част от експресивното изкуство е изблик на човешките страхове и желания. Всъщност изобщо не е творческо, само претворява разни неща. Не идва от празния ум, а от егото, което няма друго истинско послание, освен това, че е пълно със смърт и себичност. На универсално ниво няма друго истинско послание освен „Вижте ме!” като личност, като его. Докато празният ум има безкраен потенциал за творене. Човек не мисли да твори; но творението възниква без аз и без някой, който го прави – то просто се случва.
Така че оставяме творението на Даммата, а не мислим, че това е нещо, за което сме отговорни. Всичко, което трябва да направим сега, всичко, което е необходимо за нас – условно казано, като човешки същества, като хора – е да пуснем, или да не се превързваме. Пускайте нещата. Правете добро, въздържайте се от лоши постъпки, бъдете осъзнати. Доста простичко послание.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието“, Аджан Сумейдо