Архив

Tag Archives: желание

Търсещ, но ненамиращ Съзидателя на Дома,
аз пътувах през колелото на безброй раждания:
О, болезнено е раждането отново и отново.

Съзидателю на Дома, вече си видян;
И няма да го съградиш наново.
Гредите ти са потрошени.
И покривната ти греда е скършена.

Умът ми осъществи безформената нибана
и достигна края на всеки вид желание.

Будата, Даммапада

2013-05-04 14.08.40

Когато Будата изричал тези думи, той персонифицирал заразата на желанието – Съзидателя на Дома, като начин за разглеждане на Даммата, за да даде сила на всички онези, които я практикуват. Това било зов за пробуждане, за да видят действително колко е лош този враг и какво благословение е Даммата. Той искал да ги мотивира, давайки им дълбоко усещане за смисъл и отдаденост.
Веднъж добием ли тази решителност като движеща сила в сърцата си, няма нещо, което да не можем да направим.

Почитаемия Аджан Маха Буа

В деня на пълнолунието през май всички будисти по света празнуват раждането, просветлението и махапаринибана (смъртта) на Будата.

Тази година той се пада днес – 24 май! Честит Весак!

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ V: ПУСКАНЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Lotus

Lotus (Photo credit: ROSS HONG KONG)

Надигането на дукка е поради вкопчване в желанията. И прозрението е, че има произход, или възникване, и че желанието трябва да бъде пуснато. Това е Втората Благородна Истина; проникновеното познание за пускането.

Някои хора смятат, че всичко, на което уча, е  – „каквото и да се случи, пусни го.” Но учението включва истинско разследване на страданието; прозрението за пускането се появява в следствие на това разбиране. Така че „пускането” – „letting go” не идва от желанието да се отървем от страданието – това не е пускане, нали?

Вибава-тана, или желанието да се отървеш, е много неуловимо, но желанието да се отървем от нашите недостатъци е друг вид желание. Пускането не е отърваване или да захвърлим с омраза. Пускането означава да можеш да бъдеш с това, което е неприятно, без да тънеш в омраза – защото омразата е привързване. Ако изпитвате много омраза, пак ще сте привързани. Страх, омраза – всичко това е вкопчване и прилепяне.

Безпристрастието е приемане и осъзнаване на нещата, каквито са, без да създаваме каквото и да е било, пускайки омразата към това, което е грозно или неприятно. Така че пускането не е просто хитра фраза за подминаване на това или онова, а е дълбоко прозрение в природата на нещата. Пускането съответно е способност да понесеш нещо неприятно, без да бъдеш уловен в гняв или омраза. Безпристрастието не е депресия.

Колко от вас подминават или отказват да приемат неприятните функции на телата си? Човешкото тяло има някои определени функции, които не са красиви и които във възпитаното общество не се споменават. Използваме какви ли не евфемизми и начини любезно да се извиним в подходящия момент, защото човек не иска представата за него да се свързва с тези функции. Иска ни се присъствието ни или образът да се свързват с нещо приятно или интересно, или привлекателно. Искаме да ни снимат сред цветя, в приятна обстановка, не в тоалетната. Искаме да маскираме естествените процеси в живота, да скрием бръчките, да боядисаме косата си, да направим всичко, за да изглеждаме по-млади – защото остаряването не е привлекателно.

Остарявайки, ние губим това, което е красиво и привлекателно. Нашата рефлексия е да сме действително будни за болестите и смъртта, за привлекателното и непривлекателното: за начина, по който стоят нещата в тази сфера на сензорно съзнание. Бидейки същество със сетивни органи, които влизат в контакт с обекти – които могат да са всякакви – от най-красивите и приятните до най-противните и грозните – ние изпитваме чувства. Чувството (вейдана) налага дуализма на приятното, болезненото и неутралното; това е приложимо за всички сетива: вкус, допир, зрение, слух, обоняние и мисъл.

И така вейдана – аз използвам тази конкретна дума, тази канда, като концепцията за всичко привлекателно и отблъскващо. Ние изпитваме вейдана, будни сме за приятното, болезненото, красивото, грозното, неутралното посредством тялото или каквото чуваме, миришем, вкусваме, докосваме или мислим. Дори спомените могат да бъдат привлекателни. Можем да имаме спомени, които са приятни, неприятни или неутрални. И ако сме невнимателни и функционираме от авиджа, от представата за себе си, от неоспоримото предположение, че аз „съм”, привлекателното, непривлекателното и неутралното се интерпретират с желание. Аз искам красивото, искам приятното, искам да съм щастлив и успяващ. Искам да ме възхваляват, искам да ме ценят, искам да ме обичат. Не искам да бъда преследван, нещастен, болен, унижаван или критикуван. Не искам грозни неща наоколо. Не искам да гледам грозното, да бъда близо до неприятното.

Разгледайте функциите на тялото. Всички знаем, че тези функции са част от природата ни, но не искаме да мислим за тях като за мои. Аз искам да уринирам, но никой не иска да остане в историята като Сумейдо Уриниращия. Сумейдо, игуменът на „Амаравати” – това може. Когато си пиша автобиографията, тя ще е пълна с неща като факта, че съм бил ученик на Аджан Ча, колко чувствителен съм бил като малък, невинен и чист – може би малко пакостлив от време на време, защото не искам да ме възприемат като ангелче. Но в повечето биографии неприятните функции на тялото просто се пропускат. Ние няма да се впускаме в разсъждения, че трябва да се идентифицираме с тези функции, просто ще отбележим тенденцията, че не искаме да се занимаваме с тях или да обръщаме внимание и да наблюдаваме това, което е част от живота ти – нещата, каквито са.

В осъзнатостта ние отваряме умовете си за това, за целия живот, който включва красивото, грозното, приятното, болезненото и неутралното. В нашата рефлексия върху патичасамупада ние я виждаме свързана с Втората Благородна Истина.

Тук поредицата тана-упадана-бава е най-полезна като средство за разследване на вкопчването ( привързването).

Вкопчването в този смисъл означава вкопчване поради привличане или поради омраза – в опит за отърваване. Вкопчването с омразата е отблъскване; бягането е упадана, както и опитът да уловим красивото, да го притежаваме и задържим. Гоненето на желаното, опитите за отърваване от нежеланото.

Колкото повече съзерцаваме и изследваме упадана, толкова повече се надига прозрението: че желанието трябва да бъде пуснато. Във Втората Благородна Истина е обяснено, че страданието се надига, то трябва да бъде пуснато и после, посредством практиката на пускане и разбирането на това какво е пускането, достигаме до третото прозрение в Благородната Истина: желанието е пуснато: ние вече познаваме пускането. То не е теоретично пускане, не е отхвърляне, а действително прозрение.

В разглеждането на Втората Благородна Истина има следното твърдение: „Това е произходът на страданието” – желанието, „то трябва да бъде пуснато”; и третото прозрение „то е пуснато”. В това се състои практиката – в изпълняването на тези три неща. Това се отнася до всяка една от Благородните Истини: има твърдение, какво да се направи и резултатът от това. Първата Благородна Истина: има страдание; трябва да бъде разбрано; то е разбрано. Това са трите аспекта на прозрение в Първата Благородна Истина. Втората Благородна Истина: има произход на страданието, самудая, което е вкопчването в желанието; то трябва да бъде пуснато; то е пуснато. Третата Благородна Истина: има преустановяване, нирода; трябва да бъде осъществено; и после прозрението: преустановяването е осъществено. Четвъртата Благородна Истина: има Осморен Път, изход от страданието; той трябва да се развие; той е развит. Това е проникновено познание.  Когато си мислите: „Какво знае един арахант?”, това е то: той знае, че има страдание, той знае, че страданието трябва да бъде разбрано; арахантът знае произхода на страданието – желанието, той знае, че желанието трябва да бъде пуснато и знае, че то е пуснато, и т.н.

Това са 12-те прозрения. Това наричаме арахантство – познанието на този, който има тези прозрения.

Патичасамупада е едно подробно изследване на целия процес. Вкопчването в петте канди е проблемът. Петте канди са дамми – те трябва да се изучават и изследват. Те са такива, каквито са. Няма аз, те са нетрайни и като знаеш как стоят нещата, знаеш Дамма.

(*дамма означава „нещо” като част от вселената (т.е. не принадлежи на човек). Дамма се отнася до учението на Будата и до прозрението в Абсолютната Истина.)

И така, вкопчването в обусловения свят като аз се основава на делюзия или невежество (авиджа): илюзията на аза като петте канди. И заради това живеем живота си в невежество. Волевите дейности (санкарите) от това невежество интерпретират всичко с „Аз съм” и от вкопчването в желания; резултатът е джара-марана (остаряване и смърт). Ако аз възприемам тялото като аз, тогава „аз” остарява. Тази година моето тяло е 54-годишно, увисва и се сбръчква. И вярването, че „аз остарявам”, защото тялото остарява е форма на страдание, нали? Ако няма чувство на аз, няма и страдание. Има оценяване на стареенето. Няма чувство за нещо нередно от стареенето на тялото; на него това му е работата. Такава му е природата. То не е аз. Не е мое и прави това, което трябва да прави. Съвършено е, нали? Аз щях да се разстроя, ако се подмладявах. Представете си да изглеждах все по-млад. След 50 години пак щях да съм в пелените и пак трябваше да изтърпя всичко отначало.

Мисълта „аз остарявам” не е скръбна. Това е конвенционален начин за говорене за тялото. Но ако тялото е това, което мисля, че съм: „Аз съм тялото. Това е моето тяло.”, тогава невежеството обуславя санкара и всичко тръгва от това „Аз остарявам, искам да съм млад, искам да живея дълго, не ме наричай старец, млад нехранимайко!” Защо? Заради идентифицирането с тялото.

И после аз ще умра. „Това е морбидно, да не говорим за смъртта. Разбира се, ние всички ще умрем, но това е толкова далече.” Когато сте млади, мислите за смъртта като за нещо далечно – „да се радваме на живота”. Но когато някой, когото познаваме, умре, или пък ние се разминем на косъм, тогава смъртта може да е много плашеща. И всичко това е от привързването към идентифицирането „Аз съм това тяло”.

После, разбира се, идват всички схващания, чувства, спомени, предразсъдъци, които имаме (вейдана, саня, санкара).  И ние не само страдаме от идентифицирането с тялото, но и от привързването към красивото и към чувствата: „Аз искам само красивото, искам само приятното; не искам да виждам грозното; искам да има хубава музика, а не грозни звуци, и само благоухания…”

Привързваме се към схващания какъв трябва да е светът; към становища за Англия, Франция, САЩ. Привързванията към тези схващания и становища и перцепции формират поредицата вейдана-саня-санкара на петте канди. И ние се привързваме към всичко това от гледна точка на аза. „Това е моето схващане, каквото аз мисля, и каквото аз искам и не искам, как трябва да бъде и как не.” И получаваме скръб, терзания, отчаяние, депресия и тъга от тази илюзия за аза.

Прозрението във Втората Благородна Истина е, че това страдание има произход. То не е постоянно. Не абсолютно винаги нещо възниква. Надигането на дукка се дължи на вкопчването в желанието. Вие можете да видите желанието, защото то е дамма – надига се и отминава.

Можете да видите желанието, което възниква, за да търси красивото и приятното в чувствената сфера посредством очите, ушите, носа, езика, тялото и ума. Кама-тана е чувственото желание. Чувственото желание винаги иска някакво удоволствие или поне вълнуващо преживяване. Кама-тана: можете да го видите в движението ни, насочено към и сетивните удоволствия, както и вкопчването в тях.

Бава-тана е желанието да станем. То е свързано с искането да станем нещо. И тъй като ние не знаем кои сме, желанието ни е да постигнем или да станем нещо. В този свят живот бава-тана може да бъде много силно. Чувствате, че сте тук да станете просветлени и да постигнете нещо.  Всичко звучи много добре. Но дори желанието да станете просветлени може да дойде от авиджа – от себепредставата. „Аз ще стана просветлен. Ще стана първият американски арахант; писна ми от този свят, искам да стана просветлен, за да не се прераждам отново. Не искам отново да преживявам детството. Не ги искам тези работи. Искам да стана нещо такова, че да не трябва да се раждам отново.” Това може да е бава-тана/вибава-тана – те вярват ръка за ръка. За да станете нещо, трябва да се отървете от нещата, които не харесвате и не искате. „Ще се отърва от недостатъците си и искам да се отърва от лошите си навици и от желанията си.” И всичко това звучи много праведно. Недостатъците са лоши – отървете се от тях.

В светия живот има много вибава-тана. Можем да живеем този живот само за да се отървем от разни неща и за да станем нещо, като се отърваваме от нещо. Забележете, че Втората Благородна Истина е осъзнаването, че желанието трябва да бъде пуснато, да бъде оставено. Това не е отхвърляне на желанието, а разбиране; вие го пускате. Защото иначе е вибава-тана – желанието да се отървете от желанието. Познавайте го, наблюдавайте го, но не правете нищо от това. Ако изхождате от невежество, вашето желание казва: „Аз искам да стана просветлено същество и не бива да мисля така, не трябва да имам желанието да стана Буда; не трябва да искам да стана каквото и да е.” Всичко това може да е от невежеството, обуславящо менталните формации (авиджапачeя санкара). И тогава идва проникновеното познание: „Желанието трябва да се пусне.”

Всичко това звучи правилно в смисъл „че не трябва да се привързваме към нищо”, но то също може да идва от авиджапачея санкара. „Аз не бива да се привързвам към нищо.” всъщност е едно утвърждение на аза, като някой, който е привързан към нещо, а не бива да е така. Аз трябва да съм иначе. Това е капан на ума, не е истинско прозрение в кама-тана, бава-тана, вибава-тана. Разглеждайте „Какво е привързването?” Ако просто отхвърляте това и онова, това не е начин за справяне с проблема, нали? И всъщност вие не изследвате кама-тана, бава-тана и вибава-тана, така че няма да достигнете и до прозрението за пускането. Просто ще заемете позиция срещу привързването, което е друг вид привързването.

Затова обследвайте, надникнете в привързването. Това работи по един много по-неуловим и реалистичен начин от обикновеното формиране на мнение, че не бива да бъдете привързани към нищо.

Спомням си един психиатър, който живееше в Бангкок. Той имаше навика да взема ръчните часовници на пациентите си и когато те се разстройваха, да им казва: „Вие сте привързани към вашите часовници.” След което сваляше своя часовник и го хвърляше, за да докаже, че не е привързан към него. Та този психиатър ми се хвалеше с това. А аз му казах: „Всичко ти е убегнало. Ти си привързан към позицията, че си непривързан към часовника си.” Това не е пускане, нали? Просто да го хвърлиш и да кажеш „ти си привързан, аз не съм, ето че си изхвърлих часовника.” В това има много аз. „Вижте ме, аз не съм привързан към тези окаяни материални неща.” Човек може да изпита голяма гордост от това, че е непривързан. Посредством рефлексия ние виждаме привързването и не е нужно да се отърваваме от нещата, но не можем да се привържем към тях и можем да ги пуснем. Не като ги хвърляме, а като разбираме страданието от вкопчването.

Като разберете умиротворението от непривързването, от пускането, Втората Благородна Истина ще ви изведе до Третата. Когато пуснете нещо, осъзнавате, че няма привързване към петте канди. Има една будност, че желанието е пуснато. Тогава се надига прозрението в Третата Благородна Истина. Има преустановяване. Това преустановяване трябва да се осъществи.

С осъществяването на преустановяването започваме да забелязваме не-привързването. Малцина от нас са запознати с него. Обикновено сте осъзнати посредством привързването си към разни неща. Напълно заблуденото човешко същество се чувства живо посредством привързването и желанието. Съзерцавайте, че когато не сте уловени от привързване към петте канди, не се чувствате живи, вие сте никой. Невротичните проблеми карат хората да се чувстват интересни и живи. „Аз имам впечатляващи неврози от всякакви видове травми в детството.” И вече не съм Сумейдо Уриниращия, а Сумейдо Интересния Невротик, Сумейдо Мистика или Сумейдо Игумена – това са условия, към които можем да се привържем. Осъществяването на преустановяването ви позволява да накарате аза да спре, има пускане. Осъществяването на пускането е преустановяване, това, което се надига, се преустановява. И преустановяването е забелязано. Осъществено е.

Нашата практика е осъществяване на преустановяването. Тогава говорим за празнота: осъществяваме празен ум там, където няма аз. Няма усещане на ума, че е някой. Започнете ли да мислите за това като за „моя” ум, уловите ли тази мисъл, отново сте се заблудили. Но дори да имате „моя ум” и ако го видите като нещо, което се надига и отминава без вкопчване, то тогава той е само условие. Няма страдание, има умиротворение.

Когато няма аз, има мир. Когато има „аз” и „мое”, тогава няма мир. Тревогата, безпокойството, какво са те? Всичките идват от „мен” и „моето”. Когато пуснете, има преустановяване на „аз” и „моето”. Има мир, покой, яснота, безпристрастност, празнота.

Наблюдавам, че когато няма аз, няма привързване, тогава пътищата за свързване с другите са посредством метта (добрина), каруна (състрадание), мудита (съпричастна радост), упека (ведрина). Те не идват от аз или авиджа. Не е като да имате идеята, че „Аз трябва да имам повече метта към всички, защото имам твърде много омраза, а не бива. Трябва да изпитвам любяща добрина към всички същества. Трябва да изпитвам състрадание. Понякога ми се иска просто да убия всички. Трябва да изпитвам много метта, мудита, да съм мил и радостен и състрадатателен към хората. Трябва да съм и ведър.” Брама-вихарите, като идеи за един себелюбив човек, не се истинската практика. Желанието да стана някой, който има много метта и каруна и всички тези неща пак е бава-тана.

Но когато отпаднат идеите за аза, тогава е естественият начин на свързване с другите. Не ставате безучастен зомби посредством разбирането на Дамма. Пак имате връзка с другите, но посредством добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина, а не посредством омраза и заблуждение.

Какво показват неегоистичните човешки същества в обществото? Можете да обясните метта, мудита, каруна и упека като това, което се изразява чрез неегоистичните човешки същества. След което приложете това към нашата практика сега. Когато има виджа – знаене и ясно виждане – тогава това дава пълна възможност за практикуване на добрина, състрадание и останалите. Но това не съм аз,то не е мое, не е Сумейдо, преливащият от метта Аджан, Сумейдо Добряка за сметка на Сумейдо Уриниращия. В момента, в който Сумейдо-делюзиите отпаднат и се преустановят, се проявяват добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина. Затова човешкото състояние е голяма благословия – когато себепредставата отпадне, това което остава е една велика благословия.

Но тя не е аз. „Аз не съм велика благословия. Единственото, което мога да направя в това конвенционално „аз” е да пусна делюзията. Да бъда осъзнат и да не се привързвам към разни неща, да виждам ясно – това мога да направя. Това е практикуването на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път. Свежда се до това бдително, осъзнато и ясно виждане на нещата. Тогава каквото и да се случи, вече зависи от други неща. Няма нужда да обикалям и да се мъча да стана „Сумейдо Добряка”. Добрината може да се прояви посредством тази форма, ако няма делюзия; и това не е лично постижение или придобивка, просто така стоят нещата. Това е начинът, по който са устроени. Това е Дамма.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Будата разглежда духовния път през призмата на благородните истини. Те са основани на екзистенционалната реалност на страданието. Именно тук много хора от Запада не разбират будизма. Сравняват го с други религии и изразяват становища за това, че има негативен подход и че будистите не вярват в Бог. Има една представа, че това е някаква атеистична религиозна форма. Но ако разгледате учението на Будата, основният момент е да осъзнаете, че това е едно учение за пробуждане, а не за вкопчване в някаква метафизична позиция.

Първата благородна истина, страданието (дука), ни връща към една много банална човешка опитност. Страданието, че не получаваме каквото искаме, е общо за всички ни. Всички изпитваме страдание, когато сме отделени от това, което харесваме и обичаме, и трябва да сме с това, което не харесваме. Така че всички можем да разберем това – и богати, и бедни. Всички трябва да преживеем старостта, болестта и смъртта, скръбта и мъката, воплите, отчаянието, съмнението – те са общи за всяка човешка опитност. Няма нищо особено необикновено в това страдание: то е обикновено. Но трябва да бъде разбрано. И за да го разберете, трябва да го приемете.
Ако винаги се опитвате да се отървете от страданието, няма как да го разберете; заети сте с това да реагирате. Така правим, когато се чувстваме недоволни или нещастни. Каквато и форма на страдание да изпитваме, тенденцията е да се опитваме да се отървем от нея, дирейки щастие, може би разсейвайки се с нещо, което би ни дало няколко мига на удоволствие. Опитваме се да избягаме от това, което не харесваме.
Първата от четирите благородни истини е истината за страданието. И после следва прозрението – страдането трябва да бъде разбрано. На това място рефлективният ум се буди за страданието, за да го изучи и да изследва изживяването на страданието в настоящия миг, независимо дали е физическо или емоционално. Трябва да сме склонни да изпитаме страданието, а не просто да търсим как да се отървем от него. Това е обратно на естествените ни реакции, на реакциите на всички чувстващи същества. Имаме обръщане към страданието, изследваме го, приемаме го, разглеждаме го, чувстваме го.
Това можем да го направим само чрез рефлексия. Когато се опитваме да разглеждаме страданието аналитично, какво става? Започваме да обвиняваме някого; увеличаваме количество страдание и объркване, като безспирно се опитваме да го рационализираме чрез анализ. Рефлективният ум, от друга страна, е готовността да почувстваме и изживеем, да вкусим, да опитаме страданието.
Какво е страданието от терзанието и отчаянието? Има разлика между отдаването на терзания и отчаяние и отстояването посредством разбиране. Разбирането означава, че сме готови да ги забележим, да се обърнем към тях, да ги използваме като благородна истина, а не като някакъв личен проблем. Ние променяме отношението си към тези неща. Променяме се от – „Аз страдам и не искам да страдам” в „Има страдание и усещането за него е такова.”
Каква е опитността от раздялата с любимия човек? Можем да забележим това чувство на болка, на страдание, от отделянето с това, което обичаме и харесваме. И после идва раздразнението, вбесяването, че трябва да търпите нещо, което не харесвате и усещането за това е такова. Когато се чувствам раздразнен, вбесен или ми е дошло до гуша, аз използвам тази възможност за прозрение в благородната истина за страданието – това е усещането да си раздразнен и вбесен. И какво правя? Отчитам това настроение. Не го съдя или анализирам, само забелязвам, че усещането е такова. Умът приема чувството; приема да се чувства вбесен; има я яснотата за това като обект; започвате да го разглеждате като „има страдание”.
Причината за страданието, втората благородна истина, е привързването към желанието. Може би имаме схващането, че трябва да се отървем от желанието, че желанието е нещо, което не трябва да имаме. Не се опитваме да го разберем, да го опознаем, да изследваме резултата от прилепянето към него, от привързването към искането на нещо, от искането на нещо, което нямаме, от неискането на нещо, което имаме, от искането да сме нещо, което не сме, от искането да се отървем от лошите навици, от искането да се отървем от гнева, от искането да се отървем от желанието.
Как усещаме желанието като опитност? Желанието се цели в нещо; има енергия за него. Когато се привържем към едно желание, това ни дава енергия, и така ние вечно се стремим да получим нещо – като компулсивните купувачи на тази епоха. Хората ходят в търговските центрове и купуват всичко от желанието да получат нещо, което нямат. Богатите хора правят това понякога. И не само богатите, понякога хората с кредитни карти се вкарват в ужасни дългове. Отивате в моловете и там има толкова неща, които ви карат да ги искате – „Това е нещо, което искам!” Това желание идва от искането на нещо, което нямате – някакъв красив предмет.
Рефлективната яснота е яснотата за това чувство на искане на нещо. Какво е усещането? Това чувство на искане? Можете да го наблюдавате като опитност в настоящето – това е да искаш нещо, това е усещането. Можете да го наблюдавате на сензорно ниво, желанието за сетивно удоволствие, сензорното преживяване.
Желанието само по себе си не е проблем; вкопчването в него е това, което носи страдание. И не в отърваването от желанието, а в оставянето му, пускането да го бъде, започваме да осъществяваме нестрадание. Пускането (letting go) на причините за страданието е пускане на вкопчването в желанието.

Тази сфера, в която живеем, е сфера на желанията. Желанието е присъщо на тази сфера. Желанието е това, което кара нещата да се движат. Това е сфера на сетивна опитност, на удоволствие и болка, на красота и грозота; така стоят нещата. Така че проблемът не е в желанието. Проблемът е в невежеството – в неразбирането на нещата такива, каквито са. Вкопчването в тези желания е причината за страданието. Всъщност ние осъзнаваме, че страданието има причина. И тя не е тялото, не е сетивния свят; условията, сами по себе си, не са причина за страданието. Това вкопчване в условията е причината.

Много е важно да наблюдавате това. Ние с лекота обвиняваме условията за нашето страдание. Казваме: „Ти! Ти каза нещо, което ме накара да страдам!” Или „Понеже не мога да получа каквото искам, затова страдам; Искам нещо и не мога да го имам. И много страдам.” Или защото съм много привързан към някаква идея какъв трябва да стана и не мога да се понасям такъв, какъвто съм; Искам да стана този съвършен идеал!
Искането да стана нещо, искането да се отърва от нещо, искането за сетивно удовлетворение – тези три вида желания и вкопчването в тях са това, което наблюдаваме. Това, което е наясно с желанието – осъзнатостта – не е желание, нали? Желанието е ментален обект, който можете да наблюдавате; можете да бъдете мълчалив свидетел на желанието. Ако вие сте желанието, няма как да можете да го видите в перспектива. Но понеже не сте желанието, то е нещо, което можете да наблюдавате и да се учите от него.
Първо наблюдаваме желанието, вкопчването, и после следва това прозрение за пускане. Пускането на желанието не е отърваване от него. Не се съпротивляваме на желанието, не се отърваваме от него, оставяме го, пускаме го да бъде такова, каквото е. Желанието е желание – нека бъде такова. Ако го разберем, го познаваме, познаваме чувството за него, знаем кога присъства и знаем кога отсъства. Това е знаене. Директно знаене. Дори в будистските страни казват: „Трябва да практикуваме, за да се отървем от желанията, да се отървем от замърсяванията. Убийте килеса!” Хората редовно говорят така. Не само западняците тълкуват будизма по този начин.
Аз окуражавам хората да разглеждат желанието като опитност. Какво е усещането? Наистина трябва да го опознаем. Искането за сетивно удоволствие, искането да се отървем от нещо, искането да избягаме от нещо, искането да станем нещо – усещането за тях е такова. Да практикуваме медитация, за да станем просветлени – какво е усещането за това? Ако достатъчно усърдно практикувам, ще стана просветлен! Това е светският ум, нали? В университета трябва да учим усърдно, за да издържим изпитите. Трудете се! Ще бъдете възнаградени! Това е трудовата етика на нашето общество. Като нищо можем да приложим тази етика към медитацията. Медитирайте усърдно! Запретвайте ръкави и медитирайте! Стиснете зъби! Убийте замърсяванията на ума! Пробийте през тях! Напънете се да станете нещо! Станете просветлени! Желанието да станем просветлени, да станем чисти, да станем по-добри хора – звучи много добре, нали? Желанието да станем по-добър човек е много добро желание; желанието да бъдем добри не е нещо лошо. Важното е да разпознаем, че вкопчването в желанието е проблемът; то е причината за страданието.
Вкопчването – какво е то като опитност? Има желание и после вие се хващате за него, прилепвате, идентифицирате се с него. Спомням си съзерцаването на чистотата. Бикхусите (монасите) имат Виная (правилата на Ордена) и често се правят опити за постигане на чистота посредством спазването на Виная. Но след години аз не се чувствах особено чист от спазването на Винаята. Да, във Виная има някакво усещане за чистота, но колкото по-строги ставате, толкова по-неестествено е да се чувствате чисти. Все си мислех: „Какво тогава е чистотата?” Ставаш чист посредством спазването на правилата, от въздържанието в правенето на лоши неща и мисленето на лоши мисли? Човек става ли чист с тези похвати? Дали чистотата е състояние, което постигаш чрез правене на нещо? Можеш ли да станеш чист по някакъв начин?” И тогава идва съзерцанието, тази рефлективна яснота – „Какво е чистотата сега? Това е различно от предположението, че поначало не съм чист и от функционирането от тази позиция. Да въведем чистотата в рефлективната яснота в настоящето, в сега – какво действително е чисто в този момент от гледна точка на това какво мога директно да знам в този момент? – това е като коан. Единственото нещо, което мога да намеря толкова чисто в яснотата е чистото състояние на яснота, това внимаване в настоящето – то е чисто!
Когато прозрях и осмислих това, дойде следващото прозрение: Аз никога не съм бил нечист. Чистотата никога не е отсъствала. Винаги е била тук и сега. Тя е до мен, близо, напълно присъстваща през цялото време, но аз я забравям и се отнасям по желанията си. Вкопчвам се в желанията – искам нещо, което нямам, не искам каквото имам, искам да стана нещо, искам да се отърва от нещо, искам да стана чист – „Искам да стана чист!” Правя неща да стана чист – отдавам се на пост, измъчвам се, опитвам се да се отърва от лошите мисли, боря се със себе си… легло от пирони… ризи с косми… самобичуване… Какво става, като правим това? Накрая сме изтощени и пак не сме чисти!
В дадени моменти можете да си мислите, че сте чисти, но понеже си мислите, че сте чисти, можете да си мислите и че сте нечисти. Така че дори да постигнете чистота чрез всички тези аскетични способи, не можете да поддържате този тип чистота; тя е нещо, което постигате, така че всъщност не е чиста.
Съзерцавайте чистотата тук и сега – какво може да е тя в този момент за всеки един от нас? Чистотата не е в мисъл или в тялото, или в емоцията, нали? Чистотата е в яснотата. Яснотата е портата към безсмъртието; яснотата е трансцендентната реалност. Започваме да имаме това чувство, че нашата истинска природа е чиста и без значение какво правим, мислим или казваме, никога не можем да загубим тази чистота. Дори най-ужасният престъпник е все така чист – серийните убийци, изнасилвачите, педофилите – всички. Но не го знаят. Не знаят и правят всякакви неща от невежество, от вкопчването в желание, от неразбиране на това как стоят нещата. Ние забравяме. Вярваме, че сме това – аз съм това или аз съм онова. Към колко от идентичностите си (разбирай персони) всъщност сте привързани? Обичате ли да мислите за себе си като за определен тип човек с определена расова идентичност или сексуална идентичност, или класова или лична? Тези неща са много силни; всеки е много привързан към своите идентичности. Да бъдеш жена е идентичност, или да бъдеш мъж, да бъдеш сляп човек, да бъдеш увреден човек… Често зависим от тези идентичности, за да укрепим собственото си чувство на достойнство.
Но в състоянието на чистотата тези идентичности вече не са нужни; не че се пропускат в конвенционалния език, но не са това, което сме ние; ние не сме нещо, единствено чистота. Но не вярвайте на мен. Това е нещо, което трябва да откриете сами. Осъществимо е. Не е някаква теория или възвишена идея, която ми е дошла отгоре. Това е осъществяването на дамма, на истината, посредством изследване, посредством пробудена яснота.
Разпознаването на тази чистота, истинското оценяване на тази чистота, съм открил, че е голямо облекчение, защото тя е нещо, което винаги е с мен. Аз само трябва да помня. А забравям – отнасям се с различните навици на ума и тялото – но мога и да помня. Всъщност медитацията е научаване да помним тази чистота, тези тук и сега, центрирането в тялото, с дъха, със звука на тишината, и просто забелязване на обусловените състояния, на променливостта на обусловените феномени, на настроенията, на емоциите, на мислите, на чувствата, на гледищата и схващанията, на доброто или злото, на висшето или низшето.
Тези от нас, които са с еврейски или християнски произход, или от европейските общества, понякога се разглеждат като грешници. Аз бях отгледан с идеята, че на практика сме се родили в състояние на грях. Имаше едно чувство на загуба на чистотата, на необходимост да я намеря, да се опитам да бъда чист или да я постигна може би когато умра, извършвайки нещо; това е от моя личен опит, от моя културален произход. В будизма, обаче, ние не мислим за нашата истинска природа като за някакво паднало същество, което е извършило грях, а само като за забравящо същество. И това аз мога да го разбера. Трябва да призная, че го забравям. Забравянето е едно нещо, а помненето – друго. Ако забравяме, можем и да си спомним. Помненето е като осъзнатостта, яснотата, чистото разбиране, чистото възприятие, истинското разбиране и използването на мъдрост. Самото забелязване – да знам когато съм много чист, когато има чистота, и после, когато няма, действително да знам какво е, да познавам страданието, което си създавам, когато бивам уловен във вкопчването в желанията. Усетете го, опознайте самата атмосфера от това, онова раздразнение, настървеното чувство на искане или на неискане, бъдете будни за това вкопчване и страданието, което идва от него. Или, помнете чистотата на момента.
Чистотата на момента е това чисто състояние на яснота. Съответно вие винаги можете да се върнете към него, да си го спомните, само с простия акт на внимаване, на това всеобхващащо, приемащо внимание, интуитивната яснота за настоящето. Това е портата към безсмъртието, трансцендентната реалност, необусловеното. Не е постижение, вие не го постигате, само си го спомняте. Когато се опитвате да го постигате, функционирате в светлината на идеи, вкопчили сте се в тях и поддържате предположението, че сте идентичност на себе си, вие сте този човек, който не е чист и трябва да станете чисти. Тогава това е вашата база, предпоставката, от която функционирате, вашият модус операнди. От тази позиция никога не се чувствате чисти; винаги чувствате, че сте направили нещо нередно. Има чувство на отчаяние и разочарование, защото тръгвате от позиция, която в същността си е заблуждение, а не от чистотата на настоящето.
Когато говорим за будистското учение като директно, то наистина е толкова директно. Не можете да сте по-директни от пробуденото внимание в настоящето. Не тръгвате от някаква позиция за себе си или света, като давате оценки, а от простия вътрешен акт на слушане, на отворено, приемащо слушане, където можете да чуете онзи звук на тишината, онзи искрящ звук най-отзад – това е чистотата. Разбира се, не излизате да разправяте нагоре и надолу „Аз вече съм чист!” Не е нужно да разкрасявате чистотата, тя е съвършена такава, каквато е. Ако й припишете нещо, отново сте се отнесли. Когато хората разправят, че са чисти, аз никога не им вярвам. Това не е нещо, което оповестяваш; то е нещо, което осъзнаваш; не е лично. Чистотата е универсална; не е „моя”,”моята чистота”, не е ваша, универсална е, там, в нея всички сме едно.
Ако искате да знаете къде сме равни, в чистотата всички сме равни. Тази чистота е завършена. Не присъства повече или по-малко у някого. Чистотата няма националност, не е мъжка или женска, не е дори будистка. Това е началото на пробуждането за нещата, такива, каквито са.
Емоционално, обикновено не сме подготвени за пробуденото състояние. Макар че имах прозрение за това преди доста години, аз се съпротивлявах, защото емоционално бях подготвен да стана нещо. Досадяваше ми или ме обхващаше съмнение, приискваха ми се разни неща; има много светски неща, които все още твърде много харесвах. Бях съвсем склонен да пусна много светски неща, но други нямах чак такава готовност да пусна. Бях доволен да пусна гнева и ревността, и страха, но исках да си запазя хубавите неща за известно време. Светът все още беше доста изкусителен, омагьосващ, вълнуващ, обещаващ всякакви неща. Емоционално, още го имаше копнежа по светските неща, по удоволствието, удобството, удовлетворението, приключението и т.н. Нещо в материалната сфера все още беше много привлекателно за мен и дори добро само за себе си. Тези емоции, съответно, ще станат много устойчиви на простата практика на осъзнатост. Но все повече и повече ще започвате да виждате страданието от привързването дори към добрите неща в света.

Именно привързването, не светът, и не добрите неща, а привързването носи страданието.

За първи път публикувана през август 1999 г. Buddhism Now
(От беседа в Амаравати през май 1999 г.)

Buddhism now

Standing Buddhas Cambodia Photo: © Janet NovakThe Buddha approached the spiritual path through the noble truths. These are based on the existential reality of suffering. This is where many people in the West misunderstand Buddhism. They compare it to other religions and come out with statements about it being a negative approach, and that Buddhists don’t believe in God. There is this idea that it’s some kind of atheist religious form. But if you contemplate the Buddha’s teaching, the important thing to realise is that it’s a teaching of awakening rather than of grasping any kind of metaphysical position.

The first noble truth, suffering (dukkha), brings us back to a very banal and ordinary human experience. The suffering of not getting what we want is common to all of us. We all experience suffering from being separated from what we like and love, and having to be with what we don’t like. So we…

View original post 3 006 more words

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІІІ: ФОРМАЦИИТЕ (СТРУКТУРИТЕ) НА АЗА

Авиджапачея санкара: това означава: „невежеството обуславя кармичната формация”, т.е., тялото и ума, както са дефинирани според петте канди. Това е, когато функционираме от позицията на невежеството, без да разбираме истината, и всичко, което преживяваме и правим, и казваме, и чувстваме е обусловено от това невежество. Абсолютно всичко.
Именно тук себепредставата е такава сляпа точка. Когато мислим за кармичните формации като „аз”, а не като „не-аз”, тогава всичко, което се случва, всичко, което се преживява, се отнася до усещането ни като личност, като физическо тяло. „Аз” като възприятие. Това е авиджапачея санкара.
Ако имате прозрението, че всички условие са нетрайни, всичката дамма е не-аз, тогава има знаене, или виджа, и истина или Дамма, а не невежество (авиджа) и навична камма (санкара). Има знаене на Дамма, на истината за това как стоят нещата. Тогава всичко останало следва в същия ред, всичко се вижда такова, каквото е. Няма изкривяване: съзнанието и петте агрегата и сетивният свят се виждат като Дамма, а не като аз.
И всъщност какво е страданието ви в живота? Защо страдате? Ако изследвате това, винаги ще проследите нещата до авиджапачея санкара. Имаме естественото страдание от гладуването, остаряването и разболяването, но всички те са поносими. Няма нищо, което да не можем да понесем. Болестта, старостта и смъртта са нещо, което винаги можем да понесем. Това не е истинско страдание. Но страданието е алчността, омразата и делюзията – заблудата, които произвеждаме чрез представата за себе си, приемайки нещата лично. Творенията и привързаностите към погрешни представи и предразсъдъци, и пристрастия и всички ужаси, за които сме отговорни, всички те могат да се проследят до авиджапакая санкара.
Не можем да очакваме кой знае какво подобрение, ако настояваме да сме невежи, уловени в себепредставата си. Дори да можем леко да подобрим условията си, като се опитваме да сме добри хора, докато има привързване към себепредставата, има заблуда. Така че дори доброто, което правим, идва от заблуждение. То не извежда никого от страданието му. Ако нямаме мъдрост, тогава често пъти, опитвайки се да сторим добро, само вредим и причиняваме всякакви проблеми, докато си мислим, че можем да казваме на другите какво е добро за тях.
Как стоят нещата в този момент? Тялото ви седи, нали? Можете да изпитвате разни неща – удоволствие, болка, горещина или студ, или каквото и да е друго. Така стоят нещата. В това няма аз, ние не създаваме аза. Когато насочим вниманието си към това как стоят нещата, можем да видим какво правим, когато създаваме „аз” или „мое” в този момент: какво мисля аз, какво искам аз, какво не искам аз, какво харесвам аз, какво не харесвам аз… Или можем да осъзнаем азовете, които създаваме у другите: моите мнения за вас. Аз много съм страдал от създаването на хора в ума си, не защото някой е бил действително груб с мен, а заради всичките неща, които си измислях за себе си и за другите хора. Страхът от това какво си мислят другите. Ревностите, завистта, алчността, чувството за собственост. Имах всякакви предразсъдъци и мнения за хората, за това какво ми замислят и всякакви подозрения какво действително искат. Това страдание идва от моделите, които създаваме за себе си и другите, за родителите си и за хората, които са най-близо до нас.
Какво е страданието? Наистина се запитайте какво е страданието във вашия живот? Вчера студените ветрове ме пронизваха, докато вървях в полето. Това страдание ли е? Аз бих могъл да го превърна в страдание. Мразя този студен вятър и не го харесвам  Но всъщност беше добре. Беше нещо, което напълно можех да понеса. Ако не го превръщах в нищо в ума си, си беше просто студен вятър, и толкова. Но можем да похабим куп време в „Амаравати”, създавайки отношения към монаси, монахини и миряни. Можете да превърнете старшите сестри в големи чудовища, нали? Можем да имаме силни емоции към старшите тук. Ако сме в старша позиция, можем доста да се привържем към нея. „Аз съм старши за теб. Ти си просто един нов монах. Ще правиш така. Аз съм шефът.” Така можем да се сътворим като старши монаси. Но ние не сме тук да създаваме камма, базирана на невежество. Условностите, които имаме, са просто целесъобразни способи. Те са опростявания, морални и обществени спогодби, които да направят живота лек, неусложнен, и да ни позволят да разглеждаме отношенията с хората, посочени по-горе – старшите, равните на нас и младшите.
Будата казал: „Представата, че всички са равни, е делюзия.” „Аз превъзхождам всички е делюзия.” Аз съм по-нисш” е делюзия. „Аз съм” е делюзия, ако тази идентичност се базира на невежество. Но когато има виджа, тогава „Аз съм” е само конвенционална реалност. Просто е начин на изказ: „Аз съм гладен” или „Аз съм Сумейдо Бикху” – но не е личност.
(Напр. Сутта Нипата 860: „Приключил със завистта и алчността, мъдрецът не говори за висш, нисш или равен.”)
Когато има авиджа, това обуславя санкара (или санкарите), които обуславят съзнанието, или виняна. Съзнанието обуславя менталността и материалната реалност (нама-рупа), което обуславя сетивните основи (салаятана), което обуславя контакта (фаса), което обуславя чувството (вейдана). Когато невежеството е първичното условие, всичките следващи са повлияни от това. Сензорният свят, тялото и умът са обвързани от понятия като „аз” и „мое”. Това е себепредставата – сакаядити. За разлика от браманизма, където се говори за Атман, или „по-висше аз”, за Единия, когато Буда говори за аза, то е в контекста на привързването към петте канди – тяло, чувство, възприятия, воля (ментални формации) и съзнание. Привързаността към тях, невежеството, обуславя камичните формации. Всичко това създава чувство за аз.
Тази себепредстава започва да укрепва, когато сте на 6-7 години. Тръгвате на училище, там се надпреварвате, сравнявате се, и това силно чувство на аз започва да се обуславя в ума ви. Спомням си първите 5-6 години от живота си като вълшебни, и после, след шестата, седмата година започна да става все по-лошо. Преди това не съществуваше някакво особено усещане за аз.
В страна като САЩ – която си е много хубава страна – се набляга на представата за аз. В тази страна няма някакво страхотно количество мъдрост и личностната представа е доста доминираща тема. „Аз съм индивид. Аз имам права. Аз мога да правя каквото искам. Ти не можеш да ми кажеш какво да правя. За какъв се мислиш ти? Аз съм не по-малко добър. Разкарай ми се от врата.” Американците егалитаристи имат своите силни индивидуалистични привързвания към това да са индивиди с възхитително излъчване, истински характери, „добри човеци”. Това е американското наблягане на личностно ниво. Да си „добър човек” е добре, няма нищо лошо, но като авиджапакая санкара може да донесе само страдание. Когато има невежество и себепредстава, „добрият човек” винаги ще страда.
Авиджа обуславя санкара, която обуславя съзнанието, което обуславя менталност-материална реалност, която обуславя шестте сетива, които обуславят контакта и после чувството и после чувството обуславя желанието – връзката вейдана-тана. Можете да забележите, че ако сте уловени в привързването към личностната представа за аз, тогава ще има желание (тана), вкопчване (упадана) и ставане (бава). И вие ще се изгубите в този модел, защото когато в този момент има невежество, то се отразява на всичко – на съзнание, сетива и сетивни обекти, на чувството, а после идва и желанието. „Аз искам нещо.” „Аз искам да съм щастлив.” „Аз искам да стана.” „Аз искам да се отърва.” „Аз искам”!
Изследвайте желанието, действително опознайте какво е. По мои собствени разсъждения, аз винаги го виждам като енергия, която се стреми към нещо, дали ще е неспокойна или разпръсната или стремяща се към нещо определено. Има едно силно желание да се отървем от нещата, които не харесваме, възможно най-бързо. Ние искаме да имаме това, което желаем, тутакси, и да се отървем от това, което не харесваме, пак тутакси. В нашето общество вече не ценим търпението. Искаме ефикасност. Всичко изглежда добре и после се случва нещо и обърква всичко, и вие трябва незабавно да го разчистите, защото не искаме препятствия или затруднения, или нещо неприятно. Искаме бързо да се отървем и затова сме много нетърпеливи и можем да станем много разстроени и раздразнени поради това желание да се отървем, от тази вибава-тана.
Желанието да станем, амбицията, бава-тана, често е мотивация в религиозния живот – искаме да станем просветлени същества. Така че бава-тана и вибава-тана трябва да се изучават и изследват.
Вие можете да ги разглеждате, можете да слушате тези желания: „Искам да стана просветлен.” „Искам да имам самади. Искам да направя възможно най-много от този семинар, за да постигна нещо или да израсна.” Или искате да се отървете от разни неща: „Надявам се на този семинар да се отърва от всичката похот и гняв. Надявам се да се отърва от ревността, та повече да не ревнувам. На този семинар ще работя върху ревността. Ще работя върху съмнението и страха – ако до края на този семинар се отърва от страха, вече няма да ми остане страх, защото ще се отърва от него и ще го унищожа.” Това е вибава-тана! „В мен има нещо сбъркано и аз трябва да го оправя. Трябва да стана нещо друго, като се отърва от тези лоши неща, от тези погрешни качества у себе си.” Това са всичките „Аз съм” и „Аз-и-мое”.
Камма-тана е доста очевидна – това е желанието за приятни сетивни преживявания. Тези форми на желание трябва да се познават и разбират. Капанът е, че ние имаме склонността да си мислим, че Буда ни учи да се отърваваме от желанията. Така някои хора тълкуват будизма. Но това е неправилно: Буда ни учел как да разглеждаме и разбираме желанието, така че да не се вкопчваме в него! Това не е казване да се отървем от желанието, а истински да го разбираме, така че да не може да ни заблуди. Желанието да се отървем от желания пак е желание, не е разглеждане на желанието. С това желание вие просто се вкопчвате в схващането, че не трябва да имате желания и че трябва да се отървете от тях. Но разбирайки Обусловеното Възникване, ние виждаме тана като Дамма, а не като аз – разглеждате тана, желанието, като това, което се надига и отминава. Това е Дамма, нали? За 22 години на внимателно наблюдение не съм намерил нито едно желание, което да се надига и да продължава да се надига. Ако някой от вас намери, моля ви, кажете ми.
Камма-тана е сравнително груба и сравнително очевидна – Аз искам да ям нещо. Или сексуалните желания. Но вибава-тана може да е много неуловима и праведна, и значима. И човек може да се заблуди от това праведно качество. Желанието да се отървем от злото може да изглежда правилно. Ние действително можем да посветим живота си на това да се отървем от злото на този свят и да станем фанатични. И това можете да го видите в съвременните социални проблеми. Има ги онези изродени тенденции в обществото, които отиват в сексуални отклонения и наркотици, както и онези много праведни форми на фундаменталисти, които заклеймяват изроденото, разпасаното, неморалното поведение на един елемент от обществото. Но ние наблюдаваме самото желание от грубите форми на искането и похотта до праведната страст на „искам да убия и унищожа тези изродени същества!”
Съзерцавайте това като нещо в ума си. Аз съм виждал и двете тенденции у себе си. И аз мога да бъда привлечен към сетивни удоволствия. И също мога да бъда суров и праведен и критичен към другите и себе си. Бава-тана може да е нещо много сладко, когато го правите за доброто на другите. Не е просто да искам да постигна нещо, за да кажа, че съм постигнал нещо. Има една бава-тана на искане, защото чувствате, че бихте искали да помогнете на всички останали. Още го има „Аз съм”. „Аз искам да стана просветлен и тогава наистина ще помогна на всички други и искам да стана някой, който не е егоистичен, а работи изцяло за доброто на всички чувстващи същества.” Това е много алтруистично, нали? Красиво е и вдъхновяващо, но може и да е бава-тана, ако идва от авиджапакая санкара.
Когато наблюдаваме ясно, с виджа, и виждаме Дамма, тогава няма никой, който да става нещо или да постига, или да се посвещава. Нещата са такива, каквито са. Доброто е сторено, а от лошото се въздържаме в деяния и реч. Има правене на добро. Какво друго остава в живота освен да сме добродетелни? Не е ли това красотата в човешкия ни род? Това, което е истински радостно и прекрасно в човека, като такъв, е способността ни да бъдем добродетелни. Не мога да се сетя за друго, което да правим! Човешкият опит е за добродетел и добруване и за въздържане от вършене на лоши и вредни неща на нас и околните. Не мога да се сетя за друго, по-стойностно, за правене!

Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІV: ЧУВСТВОТО ОБУСЛАВЯ ЖЕЛАНИЕТО

В началото на практиката патичасамупада е авиджапачея санкара: невежеството обуславя камичните формации. Авиджа е невежеството от незнаенето на Четирите Благородни Истини. Невежество има във всяко същество, което не разбира, че има страдание, възникване на страданието, спиране на страданието и Път, който води до това спиране. Съответно думата за знаенето в този смисъл е виджа. Виджа е знаенето на Четирите Благородни Истини: прозрението за страданието, произхода му, спирането и Пътя.
Когато не сме имали прозрение в Истината, авиджа – незнаенето, обуславя санкара. Създаваме едно „Аз съм”. Санкарата „Аз съм” е създадена и обусловена от тази авиджа. Ако забелязвате, Първата Благородна Истина не гласи „Аз страдам”; Първата Благородна Истина гласи: „Има страдание, има дукка.” Не казва, че някой страда. Но все едно, ние си мислим, че страдаме, нали? Мислим си: „Аз много изстрадах в този живот… Той е истински страдалец… Тя непрекъснато страда… И аз много изстрадах в живота си. Не се родих с възможно най-добрите камични формации на тази планета и действително трябваше да страдам. Горкият аз!” Но страданието е това, което създаваме от невежество. Важното указание, което Буда е дал, е да живеем според знанието, а не според невежеството.
Тази будистка практика е начин на познание, на знаене, на познаване на истината. Затова аз не изпитвам особена жал към някой, който мисли, че е изстрадал много. Мога да кажа: „Бедничката. Много съжалявам, че е трябвало да страдаш.” Но това мислене, че страдате, не е позиция на знаенето. В миналото са се случили разни неща, може би злощастни събития, и ние се отдаваме на мисли, което пренася всичко в настоящето с всички съпровождащи страдания. Но когато има знаене, прозрение, виджа, тогава осъзнаваме, че няма кой да страда. Виждаме нещата, каквито са. Всяко човешко същество има способността да види нещата ясно, такива, каквито са, и да не създава страдание около това.
Трябва да признаем, че всички сме изпитвали неприятни неща или сме правили глупости. Това е обичайно човешко преживяване, нали? Когато се родим, всичко може да ни се случи. Целият диапазон на житейски преживявания – от най-щастливите до най-злощастните са възможни за нас. Това е резултат от раждането. И няма нищо лошо – просто така стоят нещата. Раждането в човешката сфера е рисковано- не можем да сме сигурни в какво се забъркваме. Може да е пълна бъркотия или наслада, или може понякога да е бъркотия, а друг път наслада, или една четвърт бъркотия, три-четвърти посредственост и никаква наслада.
Така е, когато се раждаме в този човешки свят, със сетивно съзнание: всичко е нестабилно, несигурно, променя се, и в него не намираме никаква сигурност. Това е общото при всички ни. От най-щастливите до най-нещастните човешки същества, всички сме уязвими, бидейки във форма и тяло, които могат да бъдат увредени, наранени и разболени. Когато погледнем от тази страна на нашето човешко съществуване, вече не изпитваме предразсъдъците и крайните становища на раса и класа, пол, националност и т.н. Ние всички сме братя и сестри в старост, болест и смърт.
Щом сме се родили, има виняна – съзнание, има тяло – нама-рупа. Има сетивни органи – салаятана – очи, уши, нос, език, тяло, ум. Има паса, или контакт, със сетивните обекти; и има вейдана – чувство. Тази вейдана е резултат от раждането и съзнанието и в този смисъл е приложима към сетивното преживяване, към привлекателното, неутралното и непривлекателното качество. Изпитването на вейдана през очите не означава, че очите ви изпитват болка или страдат, означава, че когато видите красивите цветя като привлекателни, вейдана от привличането е приятна. Освен това има неприятно и неутрално чувство. Целият този процес стимулира желанието, вкопчването и ставането (тана-упадана-бава). Ние ставаме това, което желаем. Приложете това към всички сетива и техните обекти – към звука, мириса, вкуса, допира и мисълта. Някои от нашите мисли са много приятни, някои не са нито приятни, нито неприятни, а някои са неприятни.
Това е чувствителността на тези тела; те са напълно чувствителни условия; те са съзнателни и чувстват. Така стоят нещата. Някои от вас искат да са само частично чувствителни, нали? Страх ви е да сте напълно чувствителни. Искате да сте чувствителни само към красивите неща и искате да се молите на Господ и да му кажете: „О, Господи, моля те, дай ми всички хубаво, само приятни чувства, и моля те, направи всичко да е красиво за мен. И никога не ме оставяй да страдам и нека винаги имам успех и щастие и красиви хора около себе си, докато умра…” Това е човешкият ум, който иска само частична чувствителност.
Виджа или проникновеното знаене е познаването на приятното, неутралното и неприятното такива, каквито са. Вече не искаме частична чувствителност или само най-хубавите сетивни преживявания, а се отваряме за пълна чувствителност, която включва всички възможности за болка, грозота, неприятност. Авиджа казва: „Не искам да губя външността си. Не искам да имам неприятни преживявания. Искам да съм щастлив.” Това е авиджа. Виджа казва: „Има страдание, има произход на страданието и има изход от страданието.”
Съзерцавайте това „Аз съм”, което плаче и хленчи, и се страхува и желае. Защо сме уплашени? За какво се страхуваме и тревожим? От възможността за болка, нали? От физическо нараняване, болест или емоционално насилие, от това да пострадаме, да ни отхвърлят, да не ни обичат, да ни презират, да се разболеем от рак, Паркинсон… „Аз не искам това. Искам идеално здраве. Страх ме, че ще се разболея от някоя ужасна болест… Ами ако получа някой от онези инфаркти и следващите 30-40 години съм като зеленчук и монасите трябва да ме гледат и да ми слагат подлога…? Не искам това. Не бих понесъл да съм тежест за някого. „Не искам да съм в тежест.” – това е английска обсесия, нали? (И не само)
„Аз съм” е нещо, което трябва да се съзерцава и наблюдава, защото това е нещо, което сме убедени, че е реалността за нас. За повечето човешки същества „Аз съм” е истина поради невежество. И е съвсем естествено да искаме щастие и да бягаме от болката. Виждате нещо красиво, сграбчвате го, искате го. Нещо грозно – искате да се отървете от него. Това е естествена реакция на сетивната плоскост. Ако всичко се свежда само до това, тогава трябва да се стремите към най-доброто и да бягате от всичко лошо, и няма изход. Всеки е сам за себе си – оцеляваме. Умните и силните оцеляват, глупавите и слабите ще са на дъното, в калта.
Но човешките същества са оборудвани с рефлективен ум, можем да разглеждаме и съзерцаваме вейдана. Можем да наблюдаваме и съзерцаваме какво е привличането и какво е красотата. Не сме просто тъпи животни: можем да се наблюдаваме как искаме да сграбчим и да притежаваме красивото. Можем да наблюдаваме и разглеждаме отвращението си към всичко грозно и неприятно; и можем да съзерцаваме това, което е нито приятно, нито неприятно.
Нашето нормално дишане не е нито приятно, нито неприятно; нито е привлекателно, нито непривлекателно. Затова трябва да му обръщате внимание. Защото ако диханието беше привлекателно, щеше да ви привлича. Нямаше да казвам: „Наблюдавайте дъха си.” – вие щяхте да го наблюдавате, защото е толкова привлекателен!
Дишането е най-важната физиологическа функция и тялото я извършва, независимо дали ние го осъзнаваме, независимо дали сме луди или нормални, млади или стари, мъже или жени, богати или бедни. Такова е дишането. Нито е вълнуващо, нито интересно, нито е отблъскващо, нито отвратително. Но като се концентрираме и насочим вниманието си към дишането на тялото – какво става? Когато се концентрирам върху дишането си, умът става спокоен. Усещам се спокоен от това, че съм концентриран върху дишането на това тяло.
В началото анапанасати е досадна практика за повечето хора. Само вдишване-издишване, все същата стара история. Дишането на тялото е неутрална вейдана. Когато правим медитация за преглед на  чувствата на тялото, натиска на тялото върху седалката и дрехите, които докосват кожата – това е неутрално чувство. После наблюдаваме вейдана през ушите, носа, езика, окото, тялото, ума. И започваме да виждаме, че това е просто сетивната сфера, няма личност, така стоят нещата. И в това няма нищо лошо. Вейдана е нещо нормално. Имаме приятност, болезненост и неутралност, това са те.
За да сме осъзнати за приятната, болезнена и неутрална вейдана, трябва да ги понесем, действително да ги приемем, а не просто да реагираме. Разглеждаме я, съзерцаваме я, за да можем да я разберем. Ако не съзерцаваме и нямаме прозрение за вейдана, това, което се случва е продължаването на процеса на патичасамупада – имаме желания, защото вейдана обуславя тана – желанието. Но с проникновение можем да прекъснем този навик. Можем да съзерцаваме вейдана. Тогава започваме да разбираме как се надига желанието: искаме удоволствието, не искаме болката и просто игнорираме неутралното.
Човек, който води много забързан живот, има живот, основан на преминаването от едно вълнуващо, възбуждащо нещо на друго. Когато си мислим за действително възбуждащ начин на живот, какво включва това? Обикновено е пълно с неистови опити за получаване на фантастично сетивно преживяване; вечно препускане – защото вчерашното фантастично сетивно преживяване е скучно. Съществува нуждата за нови чувствени преживявания, нови романси и приключения, защото всичко става отегчително, когато се повтаря. Самсара е цикълът, вечното препускане в търсене на следващото интересно нещо, на следващото вълнение, на следващия романс, на следващото приключение – следващото, следващото, следващото… Забележете колко е коварно това в живота ни. Дори в монашеския живот, дори в уединение, пак можем да бъдем уловени в капана на постигането на следващото нещо. Седим и си мислим какво ще правим след това уединение или как ще се опитаме да направим живота си по-интересен в „Амаравати”.
Какво е интересът? Нещата, които са интересни, са нещата, които са привлекателни и задържат вниманието ни. Ние искаме да бъдем привлечени от нещо. Искаме привлекателни неща, приятни преживявания, красиви предмети, хубава музика и звуци. Те са интересните, те задържат вниманието ни, те ни радват и впечатляват. А ако едно преживяване е неприятно, ние се боим от него. Това може да е като сферата на ада за повечето хора – да са някъде, където няма нищо красиво; където има меланхолични, скучни хора, противни, неприятни миризми, мъже и жени, които нямат култура, отвратителни, противни, вонящи гадове, болка, болести… Ние се ужасяваме да не се озовем там. Така може да стане, че да се озовем на някакво мизерно място. Затова искаме да избягваме и да се спасяваме от всякакви такива неща и да се придържаме към приятните преживявания.
Но все пак по-голямата част от живота ни не е нито приятна, нито болезнена вейдана. Когато разглеждате живота си, сигурен съм, че за повечето от вас около 98 процента от него са били нито приятни, нито болезнени. Когато мисля за своя живот, около 2 процента от него са били върховно приятни и върховно болезнени и около 98 процента са били нито приятни, нито болезнени, а просто обикновени. Но тези 98 процента могат да преминат абсолютно незабелязано, защото сме толкова привързани към крайностите на чакането на следващото нещо, на копнеенето и надеждите, а после и на ужаса и страховете от възможността да няма повече удоволствие, да няма повече приятно време. Помислете за нашия ден тук, в „Амаравати” или където и да е другаде по света. Каква част от него е приятна или болезнена?
Буда съветвал да насочваме вниманието към нито-приятните-нито-неприятните неща в живота, защото за да приемем и забележим нито-удоволствието-нито-болката, трябва да сме внимателни и нащрек. Защото ако нещо не е привлекателно или отблъскващо, не ни кара да реагираме. Изобщо не стимулира умовете ни. Трябва да насочим вниманието си към това, да бъдем будни за него. Затова в медитация седим, стоим, вървим, лежим; четири основни стойки, нормално дишане, неща, които са толкова обичайни, но не са приятни или болезнени. Практиката на осъзнаване е насочването на ума към вейдана. Но и към неутралното не се привързваме. Не се опитваме да се привържем към удоволствието или болката. За да изучаваме вейдана, не се опитваме да водим неутрално съществуване. Но да насочим вниманието си означава да положим усилие просто да седим, стоим, вървим, лежим; да бъдем будни, да бъдем тук и сега. Трябва да внимаваме, трябва да се научим да концентрираме ума.
Вейдана обуславя тана. Какво е тана? Тази дума се превежда като „желание”. Когато не сте осъзнати и наясно как стоят нещата – тогава искате или не искате.
Започвайки от вейдана, ако е нещото е приятно, вие го искате, ако е болезнено – не го искате. Следва чувственото желание – кама-тана, искането на сетивни удоволствия, хапване, пийване, слушане на музика, един много разсеян живот на чувствена наслада. Него всички го знаем, нали? Изпитали сме и бава-тана – желанието да станем – амбицията. „Искам да стана нещо. Искам да съм успешен. Искам да стана просветлен. Искам да стана добър. Искам да стана уважаван и почитан.” Или вибава-тана: желание да се отървем – то също е силно. „Я, да се отърва от всички тези неприятни неща, от лошите мисли, от лошите чувства, от болката, от несъвършенствата.” – желанието да се отървем.
Можем да наблюдаваме тези три вида желание: можем да ги наблюдаваме и разглеждаме, защото те са обекти на ума. Те са обекти на ума, не са субектът. Иначе казано, желанието не сте вие. Но то става субектът, при невнимание, при авиджа се превръща във вас. Вкопчвате се в желанието и ставате желаното… „Искам това и не искам онова. Искам да успея, не искам да се провалям. Трябва да се отърва от тези грешки.” Ето го вкопчването в желанието и вие се превръщате в някой, който иска или не иска неща. И това е безкрайно, нали? Когато станем човек, който иска и не иска неща, това няма спиране. Винаги има нещо, което искаме, и нещо, което не искаме. Ако не следим и не наблюдаваме този процес, целият ни живот е този цикъл, този безкраен цикъл на самсара, който се превърта ли превърта – само искаме, ставаме някой, който иска нещо, ставаме някой, който не иска нещо. И после, разбира се, това обуславя прераждането, джати. Обуславя старостта, болестите, смъртта, скръбта, риданията, болката, тъгата и отчаянието – депресията и злочестината, „джара-маранам сока паридева дукка доманаса упасая”.
Да сте някой, който винаги трябва да постига нещо или да се отървава от нещо е толкова болезнен начин на живот. Разсъдете – какво е истинското страдание в живота ви? Когато си мислите, че сте страдали от какво точно сте страдали? От това, че сте някой, който иска или не иска нещо. Говорим за Първата Благородна Истина – дукка. Ние, всички, си носим това страдание. Когато има авиджа, тогава страдаме, животът ни е сферата на страданието.
Това става много очевидно в Западна Европа, по места като Америка и Австралия, в благоденстващите общества, където хората получават почти всичко, което искат, и където страданието не е страданието на глада, лишенията и жестокостите. Но в благоденстващите общества има толкова много нещастие и страдание и от какво? От искане и неискане, защото дори когато имаме всичко, което искаме, има още какво да имаме и има неща, които не искаме.
Отговорът не е в задоволяването на всичките ни желания и в получаването на всичко, което искаме, нали? Това не е изходът от страданието, защото този процес не свършва, докато не го прозрете, докато не започнете да използвате виджа, а не авиджа. Съзерцавайте това искане и неискане, желанието и вкопчването в него.
Когато съзерцавате вейдана, виждате, че това е естественият ред на нещата: привличането и отблъскването и нито привлекателното, нито отблъскващото. Това е просто нашата чувствителност. Например, тези цветя отпред са привлекателни за мен. Това е нещо съвсем естествено. В него няма желание. Ако разглеждаме този момент: „ Аз не искам тези цветя.”, в него няма желание. Аз не искам и да се отърва от тях. Няма нито искане, нито неискане, но те пак са приятни за окото, такава е привлекателността им. Това е вейдана. Или да вземем нещо грозно, като тези завеси. Аз ги намирам за грозни. Винаги, когато вляза в тази зала, умът ми казва: „Тези завеси са грозни.” Човек не иска да ги гледа. Аз мога да бъда съм наясно с това неудоволствие при контакта на очите ми със завесите и без да имам желание да се отърва от тях, това е просто осъзнатост за тяхната грозота.
Или вземете стената, която е нито привлекателна, нито отблъскваща. Просто една неутрална стена. Когато разглеждате по този начин, разбирате, че това е естествената подредба на нещата: привличане и отблъскване, и нито привлекателно, нито отблъскващо. Това е просто вейдана. Желанието е нещо, което добавяме към цветята, да кажем. „О, аз много искам тези цветя. Искам ги в стаята си. Трябва да имам тези цветя!” Или завесите: „Така ми се иска да разкарат тези завеси – много ме разстройват!” Човек се вкопчва в желанието да се отърве от завесите, да вземе тези цветя, и разбира се, дори не забелязва стената, освен ако върху нея не се появи нещо привлекателно или отблъскващо. Ами пространството в помещението? Пространството е нито привлекателно, нито отблъскващо, нали?
Разсъждавайте така. Какво е желанието? Когато изпитвате болка в тялото си, ако разглеждате действителното физическо усещане за болка, докато осъзнавате добавянето на желанието да се отървете от нея. Забележете действителното усещане, което имате в тялото си и отвращението към него, желанието да се отървете от болката. Забележете, че диханието не поражда желание. Може би имате желание да съсредоточите ума си, желание да станете човек, който изпитва самади или нещо такова: „Искам да стана човек, който може да постига джана.”
Но действителното дишане е нито привлекателно, нито интересно, нито отблъскващо. За повечето хора идеята да постигнат джана е привлекателна; да станеш някой, който може да постига джана е интересно. Можем да се захванем с анапанасати и с това желание на ум. Или може би имате разсеян ум – умът броди, не прави това, което вие искате. Искате да е съсредоточен върху диханието, но щом започнете, той се отвейва нанякъде. И вие искате да се отървете от разсеяния ум, искате да станете някой, който има събран и съсредоточен ум, а не бродещ. Имаме вибава-тана, желание да се отървете от скитащия се разсеян ум, като станете някой, който има съсредоточен ум и може да постига джана.
Това е начинът да разглеждате желанието. Желанието за сетивни удоволствия, желанието за ставане, желанието за отърваване. Ако действително съзерцаваме и познаваме вейдана чрез виджа, чрез осъзнатост и мъдрост, тогава не създаваме желание. Пак има удоволствие, болка, нито-приятно-нито-болезнено, но нещата си остават просто такива. Това е „товатост”-та, нещата такива, каквито са. Това е Дамма, Истината. И когато нещата са такива, каквито са, няма страдание. Страданието е резултат от желанието-вкопчването-ставането (тана-упадана-бава). Оттам цикълът на патичасамупада преминава към раждане, остаряване, смърт, скръб, ридания, болка, печал и отчаяние (джати джара-маранам сока паридева дукка доманаса упаяса). Целият цикъл на злочестието следва от тана-упадана-бава.
Медитирайте върху тази тема от патичасамупада. Желанието да се отървете от желанието пак е капан на ума, нали? Съзерцанието не е отърваване, а разбиране. Това е пътят на знаенето, на виджа, а не на авиджа.
Из „Така стоят нещата„, Ajahn Sumedho