ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІV: ЧУВСТВОТО ОБУСЛАВЯ ЖЕЛАНИЕТО

В началото на практиката патичасамупада е авиджапачея санкара: невежеството обуславя камичните формации. Авиджа е невежеството от незнаенето на Четирите Благородни Истини. Невежество има във всяко същество, което не разбира, че има страдание, възникване на страданието, спиране на страданието и Път, който води до това спиране. Съответно думата за знаенето в този смисъл е виджа. Виджа е знаенето на Четирите Благородни Истини: прозрението за страданието, произхода му, спирането и Пътя.
Когато не сме имали прозрение в Истината, авиджа – незнаенето, обуславя санкара. Създаваме едно „Аз съм”. Санкарата „Аз съм” е създадена и обусловена от тази авиджа. Ако забелязвате, Първата Благородна Истина не гласи „Аз страдам”; Първата Благородна Истина гласи: „Има страдание, има дукка.” Не казва, че някой страда. Но все едно, ние си мислим, че страдаме, нали? Мислим си: „Аз много изстрадах в този живот… Той е истински страдалец… Тя непрекъснато страда… И аз много изстрадах в живота си. Не се родих с възможно най-добрите камични формации на тази планета и действително трябваше да страдам. Горкият аз!” Но страданието е това, което създаваме от невежество. Важното указание, което Буда е дал, е да живеем според знанието, а не според невежеството.
Тази будистка практика е начин на познание, на знаене, на познаване на истината. Затова аз не изпитвам особена жал към някой, който мисли, че е изстрадал много. Мога да кажа: „Бедничката. Много съжалявам, че е трябвало да страдаш.” Но това мислене, че страдате, не е позиция на знаенето. В миналото са се случили разни неща, може би злощастни събития, и ние се отдаваме на мисли, което пренася всичко в настоящето с всички съпровождащи страдания. Но когато има знаене, прозрение, виджа, тогава осъзнаваме, че няма кой да страда. Виждаме нещата, каквито са. Всяко човешко същество има способността да види нещата ясно, такива, каквито са, и да не създава страдание около това.
Трябва да признаем, че всички сме изпитвали неприятни неща или сме правили глупости. Това е обичайно човешко преживяване, нали? Когато се родим, всичко може да ни се случи. Целият диапазон на житейски преживявания – от най-щастливите до най-злощастните са възможни за нас. Това е резултат от раждането. И няма нищо лошо – просто така стоят нещата. Раждането в човешката сфера е рисковано- не можем да сме сигурни в какво се забъркваме. Може да е пълна бъркотия или наслада, или може понякога да е бъркотия, а друг път наслада, или една четвърт бъркотия, три-четвърти посредственост и никаква наслада.
Така е, когато се раждаме в този човешки свят, със сетивно съзнание: всичко е нестабилно, несигурно, променя се, и в него не намираме никаква сигурност. Това е общото при всички ни. От най-щастливите до най-нещастните човешки същества, всички сме уязвими, бидейки във форма и тяло, които могат да бъдат увредени, наранени и разболени. Когато погледнем от тази страна на нашето човешко съществуване, вече не изпитваме предразсъдъците и крайните становища на раса и класа, пол, националност и т.н. Ние всички сме братя и сестри в старост, болест и смърт.
Щом сме се родили, има виняна – съзнание, има тяло – нама-рупа. Има сетивни органи – салаятана – очи, уши, нос, език, тяло, ум. Има паса, или контакт, със сетивните обекти; и има вейдана – чувство. Тази вейдана е резултат от раждането и съзнанието и в този смисъл е приложима към сетивното преживяване, към привлекателното, неутралното и непривлекателното качество. Изпитването на вейдана през очите не означава, че очите ви изпитват болка или страдат, означава, че когато видите красивите цветя като привлекателни, вейдана от привличането е приятна. Освен това има неприятно и неутрално чувство. Целият този процес стимулира желанието, вкопчването и ставането (тана-упадана-бава). Ние ставаме това, което желаем. Приложете това към всички сетива и техните обекти – към звука, мириса, вкуса, допира и мисълта. Някои от нашите мисли са много приятни, някои не са нито приятни, нито неприятни, а някои са неприятни.
Това е чувствителността на тези тела; те са напълно чувствителни условия; те са съзнателни и чувстват. Така стоят нещата. Някои от вас искат да са само частично чувствителни, нали? Страх ви е да сте напълно чувствителни. Искате да сте чувствителни само към красивите неща и искате да се молите на Господ и да му кажете: „О, Господи, моля те, дай ми всички хубаво, само приятни чувства, и моля те, направи всичко да е красиво за мен. И никога не ме оставяй да страдам и нека винаги имам успех и щастие и красиви хора около себе си, докато умра…” Това е човешкият ум, който иска само частична чувствителност.
Виджа или проникновеното знаене е познаването на приятното, неутралното и неприятното такива, каквито са. Вече не искаме частична чувствителност или само най-хубавите сетивни преживявания, а се отваряме за пълна чувствителност, която включва всички възможности за болка, грозота, неприятност. Авиджа казва: „Не искам да губя външността си. Не искам да имам неприятни преживявания. Искам да съм щастлив.” Това е авиджа. Виджа казва: „Има страдание, има произход на страданието и има изход от страданието.”
Съзерцавайте това „Аз съм”, което плаче и хленчи, и се страхува и желае. Защо сме уплашени? За какво се страхуваме и тревожим? От възможността за болка, нали? От физическо нараняване, болест или емоционално насилие, от това да пострадаме, да ни отхвърлят, да не ни обичат, да ни презират, да се разболеем от рак, Паркинсон… „Аз не искам това. Искам идеално здраве. Страх ме, че ще се разболея от някоя ужасна болест… Ами ако получа някой от онези инфаркти и следващите 30-40 години съм като зеленчук и монасите трябва да ме гледат и да ми слагат подлога…? Не искам това. Не бих понесъл да съм тежест за някого. „Не искам да съм в тежест.” – това е английска обсесия, нали? (И не само)
„Аз съм” е нещо, което трябва да се съзерцава и наблюдава, защото това е нещо, което сме убедени, че е реалността за нас. За повечето човешки същества „Аз съм” е истина поради невежество. И е съвсем естествено да искаме щастие и да бягаме от болката. Виждате нещо красиво, сграбчвате го, искате го. Нещо грозно – искате да се отървете от него. Това е естествена реакция на сетивната плоскост. Ако всичко се свежда само до това, тогава трябва да се стремите към най-доброто и да бягате от всичко лошо, и няма изход. Всеки е сам за себе си – оцеляваме. Умните и силните оцеляват, глупавите и слабите ще са на дъното, в калта.
Но човешките същества са оборудвани с рефлективен ум, можем да разглеждаме и съзерцаваме вейдана. Можем да наблюдаваме и съзерцаваме какво е привличането и какво е красотата. Не сме просто тъпи животни: можем да се наблюдаваме как искаме да сграбчим и да притежаваме красивото. Можем да наблюдаваме и разглеждаме отвращението си към всичко грозно и неприятно; и можем да съзерцаваме това, което е нито приятно, нито неприятно.
Нашето нормално дишане не е нито приятно, нито неприятно; нито е привлекателно, нито непривлекателно. Затова трябва да му обръщате внимание. Защото ако диханието беше привлекателно, щеше да ви привлича. Нямаше да казвам: „Наблюдавайте дъха си.” – вие щяхте да го наблюдавате, защото е толкова привлекателен!
Дишането е най-важната физиологическа функция и тялото я извършва, независимо дали ние го осъзнаваме, независимо дали сме луди или нормални, млади или стари, мъже или жени, богати или бедни. Такова е дишането. Нито е вълнуващо, нито интересно, нито е отблъскващо, нито отвратително. Но като се концентрираме и насочим вниманието си към дишането на тялото – какво става? Когато се концентрирам върху дишането си, умът става спокоен. Усещам се спокоен от това, че съм концентриран върху дишането на това тяло.
В началото анапанасати е досадна практика за повечето хора. Само вдишване-издишване, все същата стара история. Дишането на тялото е неутрална вейдана. Когато правим медитация за преглед на  чувствата на тялото, натиска на тялото върху седалката и дрехите, които докосват кожата – това е неутрално чувство. После наблюдаваме вейдана през ушите, носа, езика, окото, тялото, ума. И започваме да виждаме, че това е просто сетивната сфера, няма личност, така стоят нещата. И в това няма нищо лошо. Вейдана е нещо нормално. Имаме приятност, болезненост и неутралност, това са те.
За да сме осъзнати за приятната, болезнена и неутрална вейдана, трябва да ги понесем, действително да ги приемем, а не просто да реагираме. Разглеждаме я, съзерцаваме я, за да можем да я разберем. Ако не съзерцаваме и нямаме прозрение за вейдана, това, което се случва е продължаването на процеса на патичасамупада – имаме желания, защото вейдана обуславя тана – желанието. Но с проникновение можем да прекъснем този навик. Можем да съзерцаваме вейдана. Тогава започваме да разбираме как се надига желанието: искаме удоволствието, не искаме болката и просто игнорираме неутралното.
Човек, който води много забързан живот, има живот, основан на преминаването от едно вълнуващо, възбуждащо нещо на друго. Когато си мислим за действително възбуждащ начин на живот, какво включва това? Обикновено е пълно с неистови опити за получаване на фантастично сетивно преживяване; вечно препускане – защото вчерашното фантастично сетивно преживяване е скучно. Съществува нуждата за нови чувствени преживявания, нови романси и приключения, защото всичко става отегчително, когато се повтаря. Самсара е цикълът, вечното препускане в търсене на следващото интересно нещо, на следващото вълнение, на следващия романс, на следващото приключение – следващото, следващото, следващото… Забележете колко е коварно това в живота ни. Дори в монашеския живот, дори в уединение, пак можем да бъдем уловени в капана на постигането на следващото нещо. Седим и си мислим какво ще правим след това уединение или как ще се опитаме да направим живота си по-интересен в „Амаравати”.
Какво е интересът? Нещата, които са интересни, са нещата, които са привлекателни и задържат вниманието ни. Ние искаме да бъдем привлечени от нещо. Искаме привлекателни неща, приятни преживявания, красиви предмети, хубава музика и звуци. Те са интересните, те задържат вниманието ни, те ни радват и впечатляват. А ако едно преживяване е неприятно, ние се боим от него. Това може да е като сферата на ада за повечето хора – да са някъде, където няма нищо красиво; където има меланхолични, скучни хора, противни, неприятни миризми, мъже и жени, които нямат култура, отвратителни, противни, вонящи гадове, болка, болести… Ние се ужасяваме да не се озовем там. Така може да стане, че да се озовем на някакво мизерно място. Затова искаме да избягваме и да се спасяваме от всякакви такива неща и да се придържаме към приятните преживявания.
Но все пак по-голямата част от живота ни не е нито приятна, нито болезнена вейдана. Когато разглеждате живота си, сигурен съм, че за повечето от вас около 98 процента от него са били нито приятни, нито болезнени. Когато мисля за своя живот, около 2 процента от него са били върховно приятни и върховно болезнени и около 98 процента са били нито приятни, нито болезнени, а просто обикновени. Но тези 98 процента могат да преминат абсолютно незабелязано, защото сме толкова привързани към крайностите на чакането на следващото нещо, на копнеенето и надеждите, а после и на ужаса и страховете от възможността да няма повече удоволствие, да няма повече приятно време. Помислете за нашия ден тук, в „Амаравати” или където и да е другаде по света. Каква част от него е приятна или болезнена?
Буда съветвал да насочваме вниманието към нито-приятните-нито-неприятните неща в живота, защото за да приемем и забележим нито-удоволствието-нито-болката, трябва да сме внимателни и нащрек. Защото ако нещо не е привлекателно или отблъскващо, не ни кара да реагираме. Изобщо не стимулира умовете ни. Трябва да насочим вниманието си към това, да бъдем будни за него. Затова в медитация седим, стоим, вървим, лежим; четири основни стойки, нормално дишане, неща, които са толкова обичайни, но не са приятни или болезнени. Практиката на осъзнаване е насочването на ума към вейдана. Но и към неутралното не се привързваме. Не се опитваме да се привържем към удоволствието или болката. За да изучаваме вейдана, не се опитваме да водим неутрално съществуване. Но да насочим вниманието си означава да положим усилие просто да седим, стоим, вървим, лежим; да бъдем будни, да бъдем тук и сега. Трябва да внимаваме, трябва да се научим да концентрираме ума.
Вейдана обуславя тана. Какво е тана? Тази дума се превежда като „желание”. Когато не сте осъзнати и наясно как стоят нещата – тогава искате или не искате.
Започвайки от вейдана, ако е нещото е приятно, вие го искате, ако е болезнено – не го искате. Следва чувственото желание – кама-тана, искането на сетивни удоволствия, хапване, пийване, слушане на музика, един много разсеян живот на чувствена наслада. Него всички го знаем, нали? Изпитали сме и бава-тана – желанието да станем – амбицията. „Искам да стана нещо. Искам да съм успешен. Искам да стана просветлен. Искам да стана добър. Искам да стана уважаван и почитан.” Или вибава-тана: желание да се отървем – то също е силно. „Я, да се отърва от всички тези неприятни неща, от лошите мисли, от лошите чувства, от болката, от несъвършенствата.” – желанието да се отървем.
Можем да наблюдаваме тези три вида желание: можем да ги наблюдаваме и разглеждаме, защото те са обекти на ума. Те са обекти на ума, не са субектът. Иначе казано, желанието не сте вие. Но то става субектът, при невнимание, при авиджа се превръща във вас. Вкопчвате се в желанието и ставате желаното… „Искам това и не искам онова. Искам да успея, не искам да се провалям. Трябва да се отърва от тези грешки.” Ето го вкопчването в желанието и вие се превръщате в някой, който иска или не иска неща. И това е безкрайно, нали? Когато станем човек, който иска и не иска неща, това няма спиране. Винаги има нещо, което искаме, и нещо, което не искаме. Ако не следим и не наблюдаваме този процес, целият ни живот е този цикъл, този безкраен цикъл на самсара, който се превърта ли превърта – само искаме, ставаме някой, който иска нещо, ставаме някой, който не иска нещо. И после, разбира се, това обуславя прераждането, джати. Обуславя старостта, болестите, смъртта, скръбта, риданията, болката, тъгата и отчаянието – депресията и злочестината, „джара-маранам сока паридева дукка доманаса упасая”.
Да сте някой, който винаги трябва да постига нещо или да се отървава от нещо е толкова болезнен начин на живот. Разсъдете – какво е истинското страдание в живота ви? Когато си мислите, че сте страдали от какво точно сте страдали? От това, че сте някой, който иска или не иска нещо. Говорим за Първата Благородна Истина – дукка. Ние, всички, си носим това страдание. Когато има авиджа, тогава страдаме, животът ни е сферата на страданието.
Това става много очевидно в Западна Европа, по места като Америка и Австралия, в благоденстващите общества, където хората получават почти всичко, което искат, и където страданието не е страданието на глада, лишенията и жестокостите. Но в благоденстващите общества има толкова много нещастие и страдание и от какво? От искане и неискане, защото дори когато имаме всичко, което искаме, има още какво да имаме и има неща, които не искаме.
Отговорът не е в задоволяването на всичките ни желания и в получаването на всичко, което искаме, нали? Това не е изходът от страданието, защото този процес не свършва, докато не го прозрете, докато не започнете да използвате виджа, а не авиджа. Съзерцавайте това искане и неискане, желанието и вкопчването в него.
Когато съзерцавате вейдана, виждате, че това е естественият ред на нещата: привличането и отблъскването и нито привлекателното, нито отблъскващото. Това е просто нашата чувствителност. Например, тези цветя отпред са привлекателни за мен. Това е нещо съвсем естествено. В него няма желание. Ако разглеждаме този момент: „ Аз не искам тези цветя.”, в него няма желание. Аз не искам и да се отърва от тях. Няма нито искане, нито неискане, но те пак са приятни за окото, такава е привлекателността им. Това е вейдана. Или да вземем нещо грозно, като тези завеси. Аз ги намирам за грозни. Винаги, когато вляза в тази зала, умът ми казва: „Тези завеси са грозни.” Човек не иска да ги гледа. Аз мога да бъда съм наясно с това неудоволствие при контакта на очите ми със завесите и без да имам желание да се отърва от тях, това е просто осъзнатост за тяхната грозота.
Или вземете стената, която е нито привлекателна, нито отблъскваща. Просто една неутрална стена. Когато разглеждате по този начин, разбирате, че това е естествената подредба на нещата: привличане и отблъскване, и нито привлекателно, нито отблъскващо. Това е просто вейдана. Желанието е нещо, което добавяме към цветята, да кажем. „О, аз много искам тези цветя. Искам ги в стаята си. Трябва да имам тези цветя!” Или завесите: „Така ми се иска да разкарат тези завеси – много ме разстройват!” Човек се вкопчва в желанието да се отърве от завесите, да вземе тези цветя, и разбира се, дори не забелязва стената, освен ако върху нея не се появи нещо привлекателно или отблъскващо. Ами пространството в помещението? Пространството е нито привлекателно, нито отблъскващо, нали?
Разсъждавайте така. Какво е желанието? Когато изпитвате болка в тялото си, ако разглеждате действителното физическо усещане за болка, докато осъзнавате добавянето на желанието да се отървете от нея. Забележете действителното усещане, което имате в тялото си и отвращението към него, желанието да се отървете от болката. Забележете, че диханието не поражда желание. Може би имате желание да съсредоточите ума си, желание да станете човек, който изпитва самади или нещо такова: „Искам да стана човек, който може да постига джана.”
Но действителното дишане е нито привлекателно, нито интересно, нито отблъскващо. За повечето хора идеята да постигнат джана е привлекателна; да станеш някой, който може да постига джана е интересно. Можем да се захванем с анапанасати и с това желание на ум. Или може би имате разсеян ум – умът броди, не прави това, което вие искате. Искате да е съсредоточен върху диханието, но щом започнете, той се отвейва нанякъде. И вие искате да се отървете от разсеяния ум, искате да станете някой, който има събран и съсредоточен ум, а не бродещ. Имаме вибава-тана, желание да се отървете от скитащия се разсеян ум, като станете някой, който има съсредоточен ум и може да постига джана.
Това е начинът да разглеждате желанието. Желанието за сетивни удоволствия, желанието за ставане, желанието за отърваване. Ако действително съзерцаваме и познаваме вейдана чрез виджа, чрез осъзнатост и мъдрост, тогава не създаваме желание. Пак има удоволствие, болка, нито-приятно-нито-болезнено, но нещата си остават просто такива. Това е „товатост”-та, нещата такива, каквито са. Това е Дамма, Истината. И когато нещата са такива, каквито са, няма страдание. Страданието е резултат от желанието-вкопчването-ставането (тана-упадана-бава). Оттам цикълът на патичасамупада преминава към раждане, остаряване, смърт, скръб, ридания, болка, печал и отчаяние (джати джара-маранам сока паридева дукка доманаса упаяса). Целият цикъл на злочестието следва от тана-упадана-бава.
Медитирайте върху тази тема от патичасамупада. Желанието да се отървете от желанието пак е капан на ума, нали? Съзерцанието не е отърваване, а разбиране. Това е пътят на знаенето, на виджа, а не на авиджа.
Из „Така стоят нещата„, Ajahn Sumedho