Архив

Tag Archives: знак

oldyoung

Будата обяснява човешките преживявания посредством пет агрегата (или компонента на човешката природа), а именно канди:

Материална (физическа) форма – рупа

Чувство – вейдана

Перцепция (възприятие) – саня

Ментални формации – санкара

Съзнание – виняна

„Тук петте агрегата са четирите основи за индивидуалното съществуване. Агрегатът на формата е тялото като основа за индивидуалното съществуване. Агрегатът на чувството са чувствата като основа на индивидуалното съществуване. Агрегатът на възприятието и агрегатът на менталните формации са дамма (разбирай „феномени“) като основа за индивидуалното съществуване. Агрегатът на съзнанието е умът като основа за индивидуалното съществуване.“ Петакопадеса

Всички дамми възникват чрез вниманието. Всички дамми възникват от контакта (и са обекти на познанието).

„Всички дамми представляват обекти на ума. С възникването на вниманието те се представята на ума като обекти.“ Кардунаратна

Саня (Перцепцията)

Има функцията на разпознаване, или идентификация, и представлява способността за концептуализиране.

Характеристика – забелязване, качество – разпознаване;

Превръща знака (разбирай случването, феномена) в условие за повторно забелязване.

Спомнянето, или сати, е функция на саня.

От гледна точка на Абидамма много от така наречените „спомени“ са просто концепции или идеи, базирани на конкретна перспектива за това какво се е случило в миналото. С две думи, това са погрешни схаващания, продукт на саня, асоциирани с неумело, необучено съзнание. Нашето „спомняне“ (в обичайния му вид) не отразява вярно действителното състояние на нещата.

Неблаготворното функциониране на саня (възприятието) води до концептуална пролиферация – папанча, която пречи на проникновението, от което зависи освобождението.

Четирите Сатипатана се практикуват, за да се коригира невярното функциониране на саня посредством фокусиране върху емпирични обекти без никакво концептуално пролифериране – „във видяното ще бъде само видяното…“ Или „съзерцаваме тялото в тялото“.

Резултатът от развитата осъзнатост е възприемането на чистите обекти на сетивния опит без стимулиране на ума към когнитивни вериги на реакция.

„Приятели, вследствие на окото и видимите форми, се надига зрителното съзнание. Комбинацията от трите е контактът (фасо) С контакта като условие възниква чувството – вейдана. Каквото човек чувства, това възприема. Каквото възприема, това мисли. Каквото мисли, това концептуално пролиферира. С това, което концептуално пролиферира като източник, възприемане и назоваване връхлитат човека относно минали, бъдещи и настоящи визуални форми, разпознати от окото.“ Същото се казва и за другите пет сетива)

Веднага след чувството (вейдана) процесът на перцепция става между субект и обект. Това бележи намесата на его-съзнанието, което оформя целия процес на перцепция. „Аз съм“ е коренът на назоваването, свързано с концептуалната пролиферация.

Advertisements

За сънувачите, питиите и знаците…

Ripple Effect

Аз съм сънувач. Ще перифразирам, аз съм сънуващият, който знае… че сънува. Единственият проблем е, че толкова много обичам сънищата. Ако се случи страшен, се чувам да казвам – можеш да сънуваш нещо друго, и продължавам. Напоследък подозирам многото ми котки, че сутрин създават едно бих го нарекла „лепкаво”, сънувано поле, което не се къса, само се разтяга, и усилието да излезеш от него изисква голяма мобилизация.

Опит за летене…

Преди време си бях създала „знак”, който да ми указва, че сънувам: ако летях, значи беше сън. Само че летенето толкова ми хареса, че започнах да го вплитам в тъканта на съня. Осъзнаването, че сънувам, идва посредством парадокс. Онази част от мен, която сънува, анализира алогична ситуация, и достига до извода, че това е сън. „Парадокс” е гръцка дума, която означава „да минеш отвъд” – в нашия случай отвъд сънуваното. Търсим парадоксалното, извън контекста, търсим „черната котка” от „Матрицата”, която минава пак. Това изисква определена степен на „сталкинг” и тотално ни отвежда в света на Карлос Кастанеда и Дон Хуан. Следим сюжета на случващото се – както забелязвате вече не го наричам „сън”, и при засичане на „парадокс” можем да прескочим в друга реалност посредством един своего рода квантов скок или просто брод.

Спомням си един от последните ми lucide, или осъзнати, сънища, когато темата се разгърна до мига, в който казах на четиримата души пред себе си – „Аз ви сънувам. Вие сте сън.” В този миг те сякаш застинаха и като че ли имаше някакво потрепване (или пък не), и тогава, типично по кастанедовски, ми се дощя да променя съня. Доста разочароващо, успях да сменя само цвета на якето на едно от момичетата. Всичко това остави една огромна въпросителна у мен. Аз не можах съществено да променя темата! Но пък като се върна назад, се сещам, че едно от големите постижения в ученичеството в нагуала, беше волево да си видиш ръцете в съня. Което пак е нищо особено, нали? И всъщност какъв е смисълът? Да творим реалности или да осъзнаем, че всичко е плод на творене – нама-рупа и че основните му три характеристики са анича, дука, анатта – нетрайност (преходност), страдание (неудовлетворение) и безазовост (липса на субстанционална същност).

Дали идеята е в събуждането или в промяната на съня? Има ли идея?

В тибетския будизъм се говори за бардо – бардо на съня, бардо на смъртта, бардо на живота… Всичко е бардо, което означава „преходно състояние”. Това ни навежда на мисълта, чисто логически, че каквото е в сила в бардо на съня, ще бъде в сила и в бардо на будното състояние. Иначе казано, ако в съня парадоксът се явява знак, то и в „будната” ни фаза всеки парадокс ще има знакова природа и силата да ни извежда. Белезите на този парадокс ще са алогична, или нелокална, връзка със сюжета на случващото се и обща темпорална рамка. Карл Густав Юнг нарича това „синхроничност”, а китайците са го обобщили в следния въпрос, който спокойно може да бъде и коан: „Кои неща обичат да се случват заедно?”

Защо да е коан? Едно възможно разглеждане на тази тема включва тълкуването на нещата, които се случват едновременно, като ОРАКУЛИ за определено събитие.

Камъчето в езерото…

Събитието, което включва или не включва наше действие, е като камъче, което пада в езерото и образува концентрични кръгове. То е център на една окръжност (или на множество окръжности). Всички неща, които се случват в тази темпорална окръжност, могат да се разглеждат като оракули за „камъчето”. Получава се ефекта „Вселената ми говори.”

Това може да ни наведе на размисли за питии и оракули… – избрани люде, надничащи в бъдещето, и статистически, толкова пъти е било вярно за мен, че мога да го приема като аксиома.

Теорията ми, обаче, има един пробив: когато преди години я изложих на една приятелка, тя започна да лови „знаците” като мухи. Тълкуваше всичко, както й беше угодно. Тоест нагласата на съзнанието е определяща за тълкуванието. Смисълът на заниманието е само ако се събудиш!

И тук се сещам за Джон Кехоу и „Вашето подсъзнание може всичко”. И отново, каква е целта ни? Да се събудим или да променяме сънуваните реалности?

Поредна реминисценция към един филм – какво да се прави, филмовият преводач мисли във филми… Филмът се казва „Речен свят” и е по фантастичната поредица на Филип Хосе Фармър. Цялото действие се развива около една река (като реката на живота), хора се раждат, умират и наново се раждат някъде по бреговете й – една безкрайна самсара. Като че ли се обособяват двама главни герои, носители на две основни теми – Мат Елмън, който защитава идеята, че независимо от безкрайните смърти и прераждания, този цикъл не бива да спира заради миговете на любов и единение с другия; и протагонистът Ричард Франсис Бъртън – твърдо решен да сложи прът в колелото на самсара, за да се спре това безкрайно страдание.

Добър филм. Кара сънуващия да се замисли. За какво ни е капан за сънища, ако само се наслаждаваме на умението си да ги променяме?

Кратко прекъсване, разходка с кучето и лек дъждец с множество концентрични кръгове ми помогнаха да прозра, че всъщност съм се спряла на бардо на съня, на бардо на будното състояние и ми е останало бардо на смъртта.

Какво се случва тогава?

Самите биохимични процеси причиняват съновидения. Накрая остават само те – и ние пак сме сънуващи и пак имаме избора – да се събудим от някой парадокс и да се разтворим в нищото (празнотата), там, където всичко Е и го няма, или да използваме брода и да си изберем някоя по-сносна нова реалност. Да се гмурнем в Речния свят.

Спомняте ли си филма „Inception”, който излезе по екраните със заглавието „Генезис”? В него главният герой (Леонардо Ди Каприо) можеше да преминава в различни нива на сънуване – свои и чужди, и така да засажда семената на различни идеи в подсъзнанието на други хора. Аз бих се заиграла със заглавието на филма, чийто по-удачен вариант би бил „Зачеване”, но това не е най-важното. По-интересен е въртящият се пумпал, който служеше за указател на героя, че сънува. Аз винаги съм си мечтала за такъв пумпал в моите странствания наяве и насън – за знака, който разкъсва тъканта на сънувания свят, и те кара да се будиш…

inception

Придвижване между Мисловните Светове

Всички сме имали преживяването, докато спим да се озовем в сън и за известно време да вярваме, че това, което се случва в съня е реално. После нещо ни посочва, че нещо не е наред със съня, както и накрая, че всъщност сънуваме. Обикновено това е достатъчно да се събудим – да ни изкара от съня.

Този процес е много подобен на начина, по който създаваме менталните светове и емоционалните състояния по време на будния си живот, защото нашата картина за света наоколо винаги е частична. Винаги е съшита от кръпки и парчета от неща, които сме уловили със сетивата си. Имаме идея за това, което има смисъл и докато смисълът му се поддържа и изглежда реално, ние можем да си стоим заседнали в това състояние на ума. Но после нещо ни поразява като противоречиво, непасващо на цялото. И ние осъзнаваме: „О, това е бил въображаем свят.” И тогава излизаме от него. Но се озоваваме в друг свят, който може да е по-добър или пък не.

Умението да разпознаваме противоречивото – това, което не е наред в света – е важна способност. Без нея затъваме в различни състояния на ума – това, което Будата нарича „бава”, или ставане – и можем да изпитаме огромно страдание. Ние се фокусираме върху определени неща в света около нас, върху определени идеи за това кои сме и всичко друго се филтрира през тази конкретна картина. Действията на другите хора, например, също се филтрират по този начин, така че някой, който подхожда с най-добри намерения, може да ни изглежда зъл, подмолен, ненадежден. Или обратното. Човекът може да е зъл, подмолен и ненадежден, а ние да го виждаме като напълно разумен и достоен за доверието ни. Но понеже менталният свят, който обитаваме, си има собствена вътрешна свързаност, ние мислим, че той е точен и реален.

Трябва да внимаваме за това. В един здрав ум лесно се преминава от един свят на друг, разпознават се противоречията (несъгласуваностите) и едно състояние на ставане може да ви извади от друго не дотам здравословно състояние на ставане. Има едно определено преливане. И преливането идва от вашата осъзнатост, от способността ви да помните, че приемате различни идентичности (персони) и обитавате различни светове и едни са по-полезни от други. Едни са по-благотворни, не толкова стресиращи като други. Ако сте умели, можете да усвоите това състояние на ставане, което изглежда най-здравословно за конкретния момент, в зависимост от това какво искате да правите при конкретните обстоятелства. Хората с истинските проблеми са тези, които не могат да излизат. Те засядат в конкретен мисловен свят и всичко бива интерпретирано в неговата светлина. Така могат да си причинят голяма вреда, защото между различните състояния на ставане няма пропускливост. Няма връзка – или си вътре, или си вън. Различните идентичности, които приемате, различните светове, които обитавате, изглежда са много радикално отделени.

Обикновено за хора, които са заседнали в едно такова много нездравословно състояние, единствената надежда изглежда е някаква външна сила. Затова толкова много програми, които се занимават с адикции, разчитат на външна сила. Зависимите хора засядат в една конкретна идея за това кои са, в какъв свят живеят, на какво са способни и на какво не са.

И от ъгъла на дефинициите на техните малки светове, те са безпомощни. Нужен им е някой отвън, който да дойде и да ги оправи. Това се случва от кардиналното затъване в капана на едно много фиксирано чувство за идентичност.

Една от целите на медитацията е да ви изкара от този капан, за да осъзнаете, че имате много идентичности, че обитавате различни светове и те е най-добре да се използват като инструменти за осмислянето, че никой свят, който обитавате, не е напълно реален или е точна представа за това къде сте по отношение на външната околна среда или вътрешната такава.

Уилям Джеймс е направил много по темата – че нашата представа за истината е доста скицирана. И как е възможно да знаете пълната истина за ситуацията, в която се намирате? Това би изисквало познание на субатомно ниво и до пределите на вселената – може би дори отвъд тях. Това би било невъзможно. За да борави с възможностите, умът живее с техните скици. Разбирането на този факт е полезна стъпка. „Тази скица, с която живея – дали е полезна скица?Дали ми помага?” Може да има някои определени истинни детайли тук и там, но трябва да осъзнаете, че никоя представа за околния свят няма да е напълно адекватна репрезентация за него. Най-доброто, което можете да сторите, е да се запитате дали тази ваша скица е адекватна на нуждите ви, на здравословните ви нужди и по-конкретно на желанието ви да сложите край на страданието.

За да се научите да излизате от нездравословни светове и да влизате в по-здравословни такива, първо е нужно разбиране как умът създава тези светове и после развиване на уменията за плавно и ползотворно придвижване между тях.

И двете умение се развиват при медитация. С други думи, получавате опит от първа ръка за създаването на светове, като се опитвате да създадете свят на концентрацията в този момент – тук: фокусна точка, базирана на желание. В този случай вземате дишането за фокусна точка и желанието ви е да останете на него колкото се може по-продължително. За да си помогнете в запазването на това желание, трябва да се научите да оценявате дишането и концентрацията (един вид как се справяте).

За някои хора тази конкретна част също е трудна, защото са свикнали да си дават негативни оценки и позитивните такива са им несвойствени. Започват да се гълчат, че не са добри медитатори, че са безнадеждни. Затова е полезно да мислим за всички същества, както правим преди да медитираме: „Нека всички същества бъдат щастливи.” Когато сериозно мислите за всички същества по света, си давате сметка, че единици съумяват да концентрират ума си или че изобщо го искат. Фактът, че вие се опитвате, вече е крачка в правилната посока.

Можете да мислите и за всички хора в миналото, които са медитирали. Не е като всеки да е сядал, и както казват в Тайланд да го е правил с леснина, сякаш бели банан. Всеки е трябвало да се бори, за да усмири ума. Така че ако имате трудност, повярвайте, не сте единствени. Всеки има проблеми с медитацията в един или друг момент. Дори и хората, които в този живот изглеждат родени медитатори: На някакъв етап в миналото и те са имали трудности, защото медитацията не е нещо, което се нрави.

Когато се научите да мислите по този начин, много по-лесно е обективно да прецените какво правите и да не се гълчите, когато нещата не вървят. Разсъждавайте от гледна точка на причина и следствие и изкарайте представата за това кои сте извън картината. Фокусирайте се върху менталните състояния, които могат да останат с дъха, забележете какво ги разсейва и вижте дали бързичко можете да се върнете към дишането. И когато се върнете, не се гълчете, че сте се разсеяли. Изпитайте гордост от факта, че сте се уловили и сте се придърпали обратно. Когато се връщате, го правете пъргаво, умело. Възнаградете се с особено удовлетворяващо вдишване – такова, дето се усеща много дълбоко в съществото ви. Това дава на практиката ви да се приплъзне от разсеяното състояние на ума обратно в концентрираното. Освен това развива осъзнатостта ви.

Осъзнатостта е това, което създава бродовете между тези различни състояния. Спомняте си, че сте били в едно състояние, а сега сте в друго. И възможността да се плъзнете обратно в някакво друго разсеяно състояние винаги съществува, затова трябва да сте нащрек за всички знаци, че умът се готви да се измъкне. Той си има своите трикове. Има един лек момент на изпразване, след което се събуждате в друг свят. Но ако можете да използвате осъзнатостта като брод за преминаването през това изпразване, е много по-лесно да насочвате ума си от едно състояние на ставане в друго, когато пожелаете. И е много по-лесно да останете в състояние на ставане, ако това е желанието ви.

Това са много важни умения, защото ви помагат да разпознавате кога сте в нездраво състояние. Можете да се запитате: „Тук има ли страдание?” Това е непоследователността: Ние създаваме умствени състояния, за да им се наслаждаваме, но ако те ни карат да страдаме, са несъгласувани със самата причина за съществуването си.

После можете да се запитате: „Трябва ли да има страдание?” И част от ума ще каже: „Да”, но вие трябва да се научите как да го питате. Това е единственият ви изход – да разпознаете, че страданието не е необходимо. Възможно е да бъдете в друго състояние на ума, което не е толкова стресиращо. Това че се е надигнало силно чувство или мисъл, не означава да се хвърляте след тях или пък че те са вие. Помнете, че „кой сте вие” трябва да бъде поставено в кавички. Можете да откриете смисъл в „кой сте вие” във всяко нещо и във всеки един момент има много потенциали, които са налични. Така че това, че има някакво чувство, не означава то да е фокусна точка на чувството ви за аз, защото много чувства, които ни идват, всъщност са деструктивни.

Затова медитацията е такова важно умение в запазването на ума здрав. Осъзнатостта ви позволява да разпознавате кога се приплъзвате от едно състояние на бава, или ставане, в друго, от едно чувство за това кои сте в друго, от едно чувство какво се случва в света в друго. И освен това ви помага да помните добрите стандарти в преценяването на конкретно състояние на ума. Макар едно състояние на ума да има много черти, които са верни – това можете да го удостоверите наблюдавайки нещата отвън, да, тази ситуация наистина е трудна или това, върху което сте се фокусирали – но можете да си зададете въпроса: „Трябва ли да страдаш за това?” И отговорът на Будата винаги е: „Не, не трябва да страдаш.” Ако страдате заради конкретна ситуация, вие не подхождате умело към нея. Има и други подходи. Винаги имаме потенциала да не страдаме, ако ги потърсим.

Имайте това наум. И после се научете как да използвате уменията на медитацията, за да се изваждате от неумели състояния и да създавате други по-подходящи такива: по-ползотворни, по-полезни, по-здравословни. Някои хора ще кажат, че бягате, но от какво бягате? Бягате от един сътворен свят в друг сътворен свят – но този път основан на осъзнатост и концентрация, на способността ви да различавате причините за страданието. Това е един много по-полезен свят. Има потенциал. Накрая може изцяло да ви изведе от страданието.

Винаги, когато се озовете в ситуация, която изглежда много трудна и се въртите ли въртите в нея, опитайте се да намерите точка на непоследователност: Нещо не е наред тук, не е както трябва. А то е, че има страдание, което не е речено да го има. И посредством това разпознаване можете да се извадите. И можете да използвате осъзнатостта върху дишането за инструмент.

Едно време, когато бях с Аджан Фуанг, някои от учениците му влизаха в много странни състояния на ума по време на концентрация. И инструментът за излизане винаги беше: „Къде е дъхът ти сега? Спокойно ли дишаш?” Това постепенно ги прибираше в света на дишането. С други думи, започваха да обитават тялото си отвътре.

По този начин не ви трябва външна сила. Трябва ви единствено вашата способност да различите „Тук има нещо нередно и не мога да изляза.” Това „нещо нередно” е фактът, че нещо създава бреме на ума ви, което не е речено да го има. За да излезете от него, не ви трябва външна сила. Само трябва да си спомните, че имате способността да създавате различно чувство за това кои сте и различен свят, който да обитавате – по-здравословен такъв.

Крайната цел, разбира се, е да съумеете напълно да излезете от тези светове. Това означава да се пробудите. Но засега можете да имате своето малко пробуждане, когато се събудите насред някой от вашите сътворени светове и си кажете: „О, това е страдание. Не е нужно да е тук.” И поглеждате на правилното място, вместо да прехвърляте вината на други хора от миналото или настоящето. Страданието не идва от тях. Страданието идва от начина, по който умът мисли за нещата. Той създава вероятни ситуации и после се товари с бремето от тях. Не е нужно да го прави. Осъзнатостта, концентрацията и различаването обособяват изхода (излизането).

И това не са бегли абстракции. Осъзнатостта е умението да помните какво правите, когато се придвижвате от едно състояние на ума в друго. Будността е умението да виждате „Аз правя нещо, което причинява страдание.” И различаването е това, което вижда, че не е нужно да е така. Има алтернатива.

Затова седим, развиваме практиката и уменията, които ни трябват да запазим своята нормалност.  Започнете да изследвате някои от вероятностите на ума по отношение на различните идентичности, които може да приема, и различните светове, които може да обитава. Медитацията ви дава един добър, безопасен и здравословен свят. Научете се да цените това умение, защото то е вашето спасително въже. И дайте всичко от себе си да го усъвършенствате.

Танисаро Бикху, 27 декември 2008