Архив

Tag Archives: карма

Както знаем, оригиналната дума на санскрит – карма, означава действие, докато випака е кармичният резултат (плодът) от действието. Основната идея е, че действията ни имат последици – или по-точно, че нашето морално значимо действие има морално значими последици, които се разпростират отвъд непосредствените си ефекти. В най-популярните разбирания законът за карма и прераждането са начин да схванем как светът ще се отнася към нас в едно бъдеще време, което означава, вече в по-непосредствено настояще, че трябва да приемем отговорността за това, което ни се случва сега, като последица от нещо, което трябва да сме извършили по-рано. Но това тълкуване пропуска революционната значимост на новата интерпретация на Будата, че кармата по-добре се разбира като ключът към духовното развитие. Как ситуацията в живота ни може да се трансформира с трансформирането на мотивациите на действията ни сега. Като добавим и будисткото учение за не-аз – казано на съвременен език, чувството за аз е ментален конструкт, виждаме, че карма не е нещо, което азът има, а това, което чувството за аз променя спрямо собствените съзнателни избори. „Аз” реконструира мен с това, което целенасочено правя, защото моето чувство на аз е едно сгъстяване на навични начини на мислене, чувства и действия. Както тялото ми е изградено от храната, която ям, така характерът ми се изгражда от съзнателни избори, защото аз съм конструиран от моите постоянни, повтарящи се ментални поведенчески модели. Хората са „наказвани” или „награждавани” не за това, което са направили, а за това, в което са се превърнали, а това, което целенасочено правим, е това, което ни прави такива, каквито сме.
Посади мисъл, пожъни деяние
Посади деяние, пожъни навик
Посади навик, пожъни характер
Посади характер и пожъни съдба.

Patrick O'Dwyer

As we know the original Sanskrit term Karma means action,while vipaka is the karmic result (fruit) of action.The basic point is that our actions have consequences–
more precisely,that our morally relevant action have morally relevant consequences that extend beyond their immediate effects. In most popular understandings the
law of karma and rebirth is a way to get a handle on how the world will treat us in the future,which also implies, more immediately, that we must accept our own
responsibility for what ever is happening to us now,as a consequence of something we must have done earlier.This misses the revolutionary significance of the
Buddha’s reinterpretation that Karma is better understood as the key to spiritual development: How our life situation can be transformed by transforming the
motivations of our actions right now. When we add the Buddhist teaching about not self– in modern terms, that sense of self…

View original post 136 more words

Ако съществува съдба,
тогава съдбата ни е сами да градим живота си.

Вие създавате света от мислите си.

Собственото ви въображение ви убива.

Всеки ден глупакът учи по нещо ново.

Всеки ден мъдрецът се отказва от сигурността.“

Patrick O'Dwyer

„If fate is true then we are fated to make our own lives.

You make the world out of your own thoughts.

Its your own imagination that kills you.

Daily the fool learns something new.

Daily the wise man gives up a certainty.“

 

 

View original post

МАГА ПУДЖА

Sabbapapassa akaranam

Kusalassa upamasada

Sacitta pariyodapanam

Etam Buddhanasanam

Избягване на всяко зло.
Култивиране на добро.
И пречистване на ума. Това е учението на Будите.

Даммапада, 183

По случай този най-голям будистки празник публикувам откъс от учебника на Почитаемия Ачария Бударакита „Основи на будизма”.

От гледна точка на психологията, е нужно да се знае, че будизмът не формулира психологически теории, какъвто е случая със съвременната материалистическа психология или каквито са случаите с религиозните догми или доктрини, базирани на волята на бог. В този смисъл будизмът може да се опише като наука за ума, в която нещата могат да се оценяват и потвърждават по обективни критерии.

Будистката психология се занимава основно с „действието” досущ като будистката етика. Всички действия се надигат от ума. Добро или лошо действие само отразява добро или лошо състояние на съзнанието (чита). Камма, или действието, е добра или лоша, защото отразява добро или лошо състояние на ума. С други думи, добрата или лошата камма (действие) изразява единствено добро или лошо съзнание (чита).

Будистката психология се занимава с реалностите на ума, или съзнанието, а не с теории или доктрини за ума. И тъй като действието (камма) бликва от ума, камма, и чита са взаимосвързани. Тази отлика трябва ясно да се разбере.

По същия начин камма и прераждането са взаимосвързани – прераждането като пряко следствие или резултат от камма. Въвличайки се във всякакви деятелности, или камми (карми), човек натрупва каммична енергия, на която носител е съзнанието. Както една река носи всякакви неща – отломки, мъртви тела и т.н., както и много ценни неща като злато, сребро, минерали, метали, дървета и т.н., така и умът е носител на каммичните енергии,  благотворни и неблаготворни.

Животът не е нищо друго освен едно пътуване, в което човек трупа и изразходва каммични енергии. В края на живота едно звено от неизразходвана каммична енергия създава едно ново състояние на съществуване. Когато човек умре, тялото вече го няма, но умът продължава да тече на принципа на същия психологически закон, който е действал, докато човекът е бил жив. Тоест, умът функционира по същия начин, както приживе, и когато умре.

Едно състояние на съзнание може да се сравни с вълна в река или море.Течащата вода създава вълни. Надига се вълна, тласната от вятъра, извива гребен и пада, давайки началото на нова вълна. Втората вълна също се надига и пада, давайки начало на вълна след вълна, без да има край.

Едно състояние на съзнание се надига (поражда) в зависимост от предишно съзнание. Достига своя връх и после пада. И от инерцията, създадена от падането, се надига ново съзнание.

Следващото съзнание, обаче, не е същото като първото. И все пак не е напълно различно. Нещо от първото във формата на неизразходвана каммична енергия преминава в него. По същия начин звено от каммична енергия преминава от умиращото съзнание и поражда първото съзнание на новото състояние на съществуване.

Понеже свързва миналото с настоящето, то се нарича прераждащо се съзнание (rebirth-consciosness), което запазва потока на живота. Така камма и прераждането, като причина и следствие, са взаимно зависими.

Когато човек се обучава във випасана медитация и развива проникновение в реалността, той прогресивно „пречиства ума си” от замърсяванията, които пораждат камма.

15 МИНУТИ

Пускам си апликацията на телефона, след 10 секунди звънецът прорязва тишината и звукът постепенно избледнява и си отива… Анича. Таймерът е настроен на 15 минути, толкова мога да открадна от деня. Цялото ми същество иска още, но стоя на 15, защото знам, че толкова всякак мога да отделя. Не очаквам нищо. Естествено имам хиляда и един въпроси към себе си и към света, но не търся отговор, поне не сега – когато съм с дъха си. Сега е моето време за почивка – както казваше един майстор хипнотерапевт. Аджан Ча го нарича „празник на сърцето”, почти същото, нали?

Научих се. Свикнах да нямам нагласа за никакви прозрения по време на медитация. После, когато полека се върна в ежедневието, като по чудо грейват открития в ума ми – вероятно защото още е тъй бистър и спокоен. Ще ги нарека проявления на Даммата.

Този път със сядането пред компютъра видях, че в нета е пусната нова книга на Аджан Ча – не нова, а ново издание. Ще извадя няколко откъса от нея, които някак хармонично се вплетоха в деня ми, даже давайки ми някои отговори.

„Даммата е такава, използва аналогии, за да се вслушате, защото Даммата няма нищо. Има ли цвят? Кръгла ли е? Има ли ъгли? Къса ли е? Няма друг начин да се запознаете с нея, освен чрез сравнения като това. Ако разберете това, ще разберете Даммата.

Не мислете, че Даммата лежи някъде далече от вас. Лежи до вас. Отнася се за вас. Вижте. Сега сте щастливи, сега тъжни, сега сте доволни, сега недоволни; сега сте ядосани на този човек, сега го мразите… Всичко е Дамма.”

Корените

Ние сме като дърво с корени, дънер и ствол. Всяко листо и всеки клон зависят от корените, за да поемат хранителни вещества от почвата и с тях да захранят дървото.

Нашето тяло, плюс думите и делата ни, сетивата ни – зрение, слух, обоняние, вкус и чувство, са като клоните, листата и ствола. Умът е като корените, поемащи вещества и изпращащи ги през ствола към листата и клоните, така че да разцъфнат и да дадат плод.

Колелата на каруцата, следите от каруцата

Цикълът на прераждане е като колело на каруца. Ако дърпа каруцата, без да спира, дирята от него безконечно ще заличава дирята от вола. Колелата на каруцата не са дълги, а кръгли. Можете да кажете, че са дълги, но дължината им е кръгла. Виждаме окръглеността им, но не виждаме дължината. Докато волът дърпа, без да спира, колелата на каруцата безконечно се търкалят.

Един ден волът спира. Уморен е. Изхлузва хомота. Тръгва по своя си път, а каруцата – по нейния си. Колелата на каруцата спират отсамо себе си. Ако дълго време не ги пипате, се разграждат на земя, вода, вятър и огън, връщат се в тревата и пръстта.

Същото е и с хората, които още създават камма: Те не достигат завършек. Хора, които говорят истината, не стигат до завършек. Хора, които имат погрешни убеждения, не достигат завършек.

ЗАЩО Е ТЕЖКО

Когато се надигне страдание, трябва да видите, че това е страдание и да видите откъде се надига. Ще видите ли нещо? Ако гледаме нещата по обичайния начин, няма страдание. Например, докато седим тук, ни е леко. Но в друг момент искаме този плювалник и го вдигаме. Сега нещата стават различни. Различни са от преди, когато не бяхме вдигнали плювалника. Когато вдигнем плювалника, усещаме, че повече тегнем надолу. За това си има причина. Защо ще се чувстваме натежали, ако не е от вдигането на плювалника? Ако не го вдигаме, ни няма нищо. Ако не го вдигаме, се чувстваме леки. Кое е причината и кое резултатът? Само това наблюдавайте и ще разберете. Не е нужно да ходите да учите някъде другаде. Хващането за нещо – това е причината за страданието. Пуснем ли го, няма страдание.

ДА НОСИШ СКАЛА

„Пускането” всъщност означава това: Вдигнали сме тежък камък. Носейки го, усещаме, че ни тежи, но не знаем какво да правим с него и продължаваме да го носим. Щом някой ни каже да го хвърлим, си мислим: „А? Че ако го хвърля, ще остана без нищо.” И продължаваме да си го носим. Не желаем да го хвърлим.

Дори някой да ни каже: „Хайде, хвърли го. Така ще е ти по-добре, ще имаш само полза.” Пак не искаме да го хвърлим, защото се страхуваме, че ще останем без нищо. И продължаваме да го носим, докато отслабнем толкова, че вече просто не можем да го носим. Тогава го пускаме.

Само когато го пуснем, разбираме пускането. Изпитваме лекота. И вътрешно усещаме колко ни е било тежко да носим камъка. Но докато сме го носили, изобщо не сме знаели колко полезно ще ни е пускането.

ПЛЮВАЛНИК

За анатта: С прости думи това означава „не-аз”. Но то зависи от съществуването на чувство за аз; зависи от съществуването на чувство за атта. Затова има анатта. И това е правилната анатта. Когато няма атта, анатта не се появява. Например: Вие нямате този плювалник в къщата си и грижите около него не ви касаят. Дали ще се счупи, дали ще се пукне, дали ще го откраднат – тези неща не мъчат сърцето ви – защото няма причина, няма условие. Как така? Защото в къщата ви няма плювалник.

Ако в къщата ви има плювалник, това чувство за „аз” се надига. И когато плювалникът се счупи, това ви засяга. Когато се изгуби, ви засяга – защото плювалникът вече си има собственик. Това се нарича атта. Това е състоянието му. А относно състоянието на анатта, то означава, че в къщата ви няма плювалник, няма състояние на ума, което трябва да пази плювалника и да го защитава, няма страх, че ще го откраднат крадци. Тези състояния вече ги няма.

Тези неща се наричат феномени на състоянието (сабава-дамма). Има причини и условия, но тях просто ги има, това е.

СЪРЦЕТО САМО СИ Е УЧИТЕЛ

Всичките сме еднакви. Не се различаваме един от друг. И няма присъстващ учител, защото ако ще се будите за Даммата, сърцето трябва да се учи само. Ако не се учи само, колкото и хора да ви учат, то няма да ги чуе, няма да разбере. Самото сърце трябва да е учител.

Не ни е лесно да се видим. Трудно е. Помислете малко върху това. Всички сме правили лоши неща. Сега, когато сме стари, трябва да спрем. Дайте по-леко. С по-малко. То друго няма. Това е всичко, което е. Обърнете умовете си към добродетелтта.

ДА ЗАСАДИШ ПИПЕР

Будата, нашият учител, казвал, че как се развиват нещата, си е тяхна работа. Ако се придържаме към усилията в практиката, не можем да контролираме дали тя ще върви бързо или бавно. Това  е като да засадиш дръвче черен пипер. Дръвчето си знае какво си прави. Ако искаме да расте бързо,трябва да знаем, че това е чиста делюзия. Ако искаме да расте бавно, това пак е чиста делюзия. Само когато го посадим, ще даде плода, който искаме.

Когато засаждаме дръвче черен пипер, задължението ни е да изкопаем дупка, да напоим дръвчето с вода, да го наторим и да му махнем насекомите. Това е. Това зависи от нас, това зависи от нашата убеденост. А дали ще се появи пипер, това си зависи от дървото. Не зависи от нас. Не можем да го дърпаме, за да расте.

ИЗПРАЩАНЕ НА РОДНИНА

Наблюдавайте дъха. Съсредоточете се върху дъха. Съберете ума върху дъха. Бъдете осъзнати за дъха. Не е нужно да сте осъзнати за нищо друго. Изфинвайте осъзнатостта си, докато я почувствате съвсем малка, но изключително будна.

Болките, които са се надигнали, постепенно ще се утишат. Гледаме дъха така, както изпращаме роднина, който ни е бил на гости. Изпращаме го на пристанището или на гарата. Припали ли моторът, лодката отплава. Наблюдаваме я, докато изчезне, и после се прибираме вкъщи.

Наблюдаваме дъха по същия начин. Опознаваме грубото дишане. Опознаваме финото дишане. Докато дишането се изфинва, ние го гледаме как изтънява. Става все по-малко и по-малко, но ние държим ума все по-буден. Наблюдаваме изфинването на дъха, докато вече няма дъх. Остава само осъзнатостта, напълно будна.

БДЕТЕ

Ако се забравяте една минута, сте луди за една минута. Ако осъзнатостта ви се изгуби за две минути, сте луди за две минути. Ако се изгуби за половин ден, сте луди половин ден. Така стоят нещата.

Осъзнатостта означава да имаме нещо наум. Когато правите или казвате нещо, трябва да помните да сте нащрек. Когато правите нещо, бъдете бдителни за това, което правите. Да имате това наум е като да имате неща за продажба в дома си. Вие си пазите нещата, пазите хората, които идват да купуват, пазите и крадците, които идват да крадат. Ако винаги следите за тези неща, ще знаете кой човек за какво идва. Когато стоите така въоръжени – с други думи, нащрек сте, тогава, когато крадците ви видят, няма да посмеят да ви сторят нищо.

Същото е с обектите на ума. Ако сте осъзнати и нащрек, няма да могат да ви сторят нищо. Вие знаете: Един добър обект като този няма завинаги да ви държи в добро настроение. Не е сигурен. Може да изчезне по всяко време. Тогава защо да се хващате за него? „Не харесвам това.”: Не е сигурно. Когато случаят е такъв, обектите просто са безлични и пусти, това е. Учим се по този начин, държим се осъзнати, непрекъснато се гледаме: денем и нощем, по което и да е време.

Можете да изтеглите книгата „In Simple Terms“ на английски от тук.

Апликация за смартфон можете да изтеглите от тук, има версия за айфон и за андроид.

ЗВУКЪТ НА ТИШИНАТА

Като се успокоите, можете да изпитате звука на тишината в ума си. Чувате го като високочестотен, звънтящ звук, който винаги присъства. Просто обичайно не се забелязва. Когато започнете да чувате този звук на тишината, това е белег за празнотата – за мълчанието на ума. Като се концентрирате върху него и се обърнете към него, той може да ви направи много умиротворени, блажени. Медитирайки върху него, оставяте условията на ума да се преустановят, без да ги потискате с друго условие. Иначе просто наслагвате едно условие върху друго.

Този процес се има предвид под правене на „камма”. Например, ако изпитвате гняв, започвате да мислите за нещо друго, за да избягате от гнева. Това е наслагване на едно условие върху друго. Не ви харесва какво се случва тук, затова поглеждате там, бягате. Но ако имате начин да се обърнете от обусловените феномени към необусловените, тогава не се прави камма и обусловените навици могат да избледнеят и да угаснат. Това е като „авариен шлюз” в ума, изход, така че каммичните формации (санкарите) имат изход, начин да отлетят, вместо да се пресъздават.

Един проблем при медитацията е, че много хора я намират за скучна. Хората се отегчават от празнотата. Искат да я запълнят с нещо. Забележете, че дори когато умът е съвсем празен, желанията и навиците още са там и ще дойдат и ще искат да правят нещо интересно. Трябва да сте търпеливи, да сте готови да обърнете глава на скуката и на желанието да правите нещо интересно и да сте доволни от празнотата на звука на тишината. И трябва да сте много непоколебими в обръщането си към него.

Но когато започнете да слушате и разбирате ума по-добре, това е много осъществима възможност за всички ни. След много години на практиката грубите каммични формации започват да избледняват, по-финните също започват да избледняват. Умът става значително по-празен и бистър. Но са нужни много търпение, издръжливост и готовност да се практикува при всякакви условия и да се откажете (да пуснете) и най-ценените си малки навици.

Някой може да вярва, че звукът на тишината е нещо или е постижение. Но не става дума за постигане на нещо, а за мъдра рефлексия на това, което изпитвате. Правилната рефлексия е, че всичко, което идва, отминава; а практиката е знаене на нещата, такива, каквито са.

Не ви давам някаква идентичност – няма нищо, към което да се привържете. Някои хора искат да знаят, като чуят звука на тишината – „това навлизане в потока” ли е? Или „Имаме ли душа?” Толкова сме привързани към концепциите. Всичко, което можем да осмислим е, че искаме да знаем нещо, че искаме да си сложим етикет на „аз”-а.  Ако има съмнение за нещо, съмнението се надига и после следва желание за нещо. Но практиката е тази на пускане (letting go). Придържаме се към това, което е, разпознаваме условията като условия и необусловеното като необусловено. Толкова е просто.

Дори религиозният стремеж се разглежда като условие! Това не означава, че не трябва да се стремите, но означава, че трябва да разпознавате самия стремеж като ограничен. Празнотата също е не-аз. Привързването към идеята за празнотата също е привързване. Пуснете го! Практиката тогава става на извръщане от обусловените феномени – не създавате още неща около вече съществуващите условия. Каквото и да се надигне в съзнанието ви – гняв, алчност или каквото и да е друго – разпознавате, че е там, но не правите нищо. Можете да се обърнете към празнотата на ума – към звука на тишината. Това дава на условия като гнева начин да се преустановят, вие ги пускате да си идат.

Имаме спомени за това какво сме правили в миналото, нали? Те се надигат в съзнанието, когато има условията за тях да се появят. Това е резултатната камма от някакво деяние в миналото, от действия, подчинени на невежество, алчност, омраза и делюзия, и т.н… Когато тази камма узрее в настоящето, човек все още има импулсите на алчност, омраза и заблуда, които се надигат в ума – резултатната камма. И когато им реагираме невежо, първосигнално, когато не сме осъзнати, създаваме още камма.

Двата начина, по които можем да създадем камма, са като я следваме или се опитваме да я премахнем. Когато спрем да го правим, циклите на каммата имат възможност да се преустановят. Резултатната камма, която се е надигнала, има изход, „авариен шлюз” към преустановяването си.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

Идапачаята или Зависимото Възникване

„Имасмим сати, идам хоти

Имас упададам упаджати

Имасмим асати, идам на хоти

Имаса нирода, идам нируджати.”

Древната будитска формула гласи: „Когато това е, онова е. От пораждането на това, се поражда онова. Когато това не е, онова не е. С преустановяването на това, се преустановява и онова…”

Имам един навик, когато влизам да си взимам душ, да ползвам плочките в банята за черна дъска. Ефектът се получава, защото те са черни, от топлата вода се получава пара – ти пишеш отгоре и когато приключиш, просто изтриваш с ръка или минаваш с ръчния душ. И така, отново през призмата на „сега” се чудя, ако преди време не бях отишла на невролог да предпише на страдащия ми от деменция свекър лекарство, което го прави лек зеленчук, дали 48 часа по-късно той щеше да направи успешен опит за бягство – сякаш духът в него беше събрал всички налични сили, за да строши оковите на невролептика и застаряващото тяло, и да се освободи веднъж завинаги; дали моето състояние щеше да се обостри дотолкова от шока, че да прибегна до антибиотик – мярка, която цялата съзнателна конструкция на аза ми смята за по-скоро вредна, отколкото полезна… Дали щях да кажа по телефона на приятелка, че осъзнатостта, и още повече осъзнатата медитация, не бива да се разглежда извън контекста на будизма? Дали щях да пиша тогава и сега?

Патичасамупада (Обусловеното възникване на нещата) е онази блестяща концепция в будизма, която отговоря на този вечно изгарящ ни въпрос – Защо на мен?! Защо това се случи точно на мен?

Една от придобивките – ако мога така да го нарека, или по-скоро епифеномен от поемането по Средния Път (Висудхимага), е умението да виждаш перления наниз от събития, довел до един или друг резултат (випака камма). Има едни редки мигове в живота, които остойностяваме като прозрения и за които, когато се връщаме към тях, можем да кажем – тогава започна всичко. Тази ми постъпка предопредели живота ми сега. Това е винаги спомняне – не случайно сати, сатипатана, означава „спомняне” на пали. Когато имаме референция към минали събития (а те всичките са в миналото), когато култивираме тази форма на авторефлексия, един ден – в реалния миг на тук и сега, ще можем да вземем адекватно решение, което ще е правилно за всички участващи. Надяваме се.

Но да се върнем на учението за патичасамупада и неговата синтезирана формула – идапачаята. Често пъти будизмът е критикуван за тази линейна, причинноследствена структура (от гледна точка на Платоновата цикличност на времето – така наречената Платонова година)

Всъщност тя не е линейна. А.К. Уордър в „Индийски будизъм” говори за локативните абсолюти, или за това, че подчинителното действие (причината) може да предшества или да е едновременно с основното действие.  Иначе казано, причината за сегашния резултат, или за резултатната – випака камма, може да някъде назад в спомените, а може и да е ей сега – нещо, което правим, и то буквално предопределя следващата ни крачка.

Ето как стоят нещата:

Поради невежеството като първопричина, съществуват ментални, каммични (кармични на санскрит)  модели или „програми”, както ги нарича Аджан Сучито, които се задействат в мига, в който има подходящи условия – тези условия ги избираме ние, ние формираме описанието на света по нещата, които имаме нагласата да възприемем. Те постъпват като стимули през шестте сетивни врати, от които шестото сетиво (умът) за мен е най-коварно, защото всяка мисъл, която ни щукне, може да я вземем за указания свише или супер-интуиция. Та така, стимулите, постъпващи през сетивните врати пораждат чувство и това чувство поражда желание, желанието води до прилепяне или привързване, а то до едно или друго ставане (разбирай „творене”). От него следва раждането, а щом има раждане неминуемо следва разпад и смърт.

Ето как го разказва Аджан Амаро:

„Този принцип е известен като Обусловеното (Зависимо) Възникване. В известна степен той е ядрото на цялото Учение, първичният код за самсара и нибана (нирвана на санкрит). Така Будата анализирал естеството на преживяването по най-радикален начин. И още нещо, осъзнаването на Обусловеното Възникване е това, което той посочвал като пътя за неговото просветление и препоръчвал реализирането му и на други, които искал да се изцелят от болестта на дука (страдание, неудовлетворение, стрес).

Когато има невежество, цялото чувство за „субект” е „обект” изкристализира; чувството за това и онова се втърдява. Има идентификация с тялото и сетивата като „аз”, външните сетивни обекти като „света отвън”. Защото има тяло и сетива, ние чуваме, мислим, миришем и т.н. Поради този сетивен контакт, се надига чувство. Има удоволствие, болка или неутрално чувство, чувство на интерес, на омраза, на вълнение, на каквото и да е. Първоначално е само чувство, после от чувството се надига желание. Приятното чувство ще породи желание за придобиване или доближаване: „О, какво е това? Вкусно мирише!” Това е чувство, което се превръща в желание. Има сетивен контакт, чувство и от него се поражда желание. Ако чувството е неприятно или болезнено, ние се отдръпваме; пожелаваме да се махнем. Пожелаването води до прилепяне – упадана, привързване.

Упадана води до така нареченото ”ставане” (бава на пали). Ще ми се да си го представям като надигаща се вълна. Умът се улавя за някакво преживяване: „Чудя се дали имат нужда от помощ долу в кухнята. Да, сигурен съм, че имат. Мога да обеля един-два кестена. Мога да съм полезен долу.” Това е упадана. После бава става от възглавницата и тръгва надолу по стълбите. Ставането е прицелването в обекта на желанието и съответното отреагирване. Бава е това, около което се върти консуматорското общество. Това се стремят да подхранват рекламната индустрия и консуматорската култура: тръпката, че още малко и ще получа каквото искам!

После идва джати („раждането”). Раждането е моментът, в който получаваме каквото искаме. Това е моментът, след който няма връщане назад. При бава още можем да се отдръпнем. Можем да сме слезли по стълбите и да си кажем: „Връщай се обратно. Хайде, Дамма беседата е наполовината! Това е прекалено!” Още има време да се измъкнете. Но при джати няма връщане назад. Зарът е хвърлен и ние претъркаляме нашата история пред готвача, получавайки каквото искаме.

„О, да, малко помощ ще ми дойде добре. Би ли бъркал това и после го опитай.”

И ние си мислим: „А, получих го!” Това е моментът, в който получаваме каквото искаме. После след момента на получаването следва всичко останало. Както всички знаем, след като се родим, пада много живот. След момента на раждането идва цялата продължителност на живота. След като моментът на тръпката е отминал и ние сме съумели да опитаме колкото можем повече, вълнението започва да избледнява. Надига се чувството на неудобство: „Мили боже, докъде стигнах? Пак хукнах след носа си! Кога най-сетне ще го превъзмогна?” Чувството на самокритика, самопрезрение и разочарование ни залива: „И изобщо не беше толкова вкусно! След толкова… Цели 20 минути седях и се навивах да сляза, а те да сложат толкова много сол!”

Това се нарича сока-паридева-дука-доманасупаяса: „скръб, ридания, болка, печал и отчаяние”.

И после какво става? Ето ни – чувстваме се някак оцапани, разочаровани, унили. Това е дука. Всички тези дълги думи означават дука; криво ни е.

И какво правим, като ни докривее? Това е интересно – Будата казва: „Дука узрява по два начина: или с продължаването на цикъла на прераждане или в търсенето.” Първият означава, че се чувстваме унили и нещастни и после си помисляме: „А може би имат нужда от помощ за тортата!”

Това, което се случва, ако не се събудим, е, че се връщаме до момента, в който за последно сме се чувствали добре, което е при пресичането на бава-джати, когато ни е ударила тръпката. Тогава за последно сме се чувствали добре. И ние се връщаме там, където за последно ни е било добре и опитваме пак. И пак, и пак…

„Дука узрява в търсенето” означава, че осъзнаваме: „Минах през това 153 485 пъти, стига. Стига толкова. Как мога да се измъкна от това? Какво мога да направя? Какво става тук? Какъв е този модел на поведение?” Ние сме доста тъповати същества. Бая удари понасяме, преди да научим някои от тези уроци.

Можем да бъдем много убедителни. Сами си се хвалим и сами си се извиняваме. Но това, което ни е довело тук, е осъзнаването, че търсенето на щастие посредством подобно удовлетворение не се получава. Дори да се заблудим и да се отплеснем, нещо в сърцата ни знае:  това не става така. Това разбираме под „търсене” – търсенето на корена на целия механизъм на случване.”

Из „Будизъм в орехова черупка”

„Между стимула и реакцията има пространство, в това пространство е нашата сила да изберем реакцията си. В нашата реакция е нашето израстване и нашата свобода.” Виктор Франкъл

Да поговорим за кармата, или камма на пали, и за факта, че „като действие, камма подкрепя избора”, или всъщност е самият избор, приведен в ход, който води до съответните резултати – випака камма (резултатна карма).

Спомням си когато преди години излезе „Диагностика на кармата” на Лазарев –  че не в един а в три тома! Трябва да призная, че съм разгръщала първия, но не съм ги чела. Има книги, с които просто нямаме никакви симпатии – нито явни, нито скрити. Но кармата, нейната диагностика, а сега и нейните „Господари” станаха голяма тема за смело пристъпящото ни в Ню Ейдж-а общество.  Именно въпросните Господари на кармата и сляпото преклонение пред тази неясна формулировка от страна на мнозина люде, тръгнали по пътя на духовното, разбудиха желанието ми отново да преразгледам камма, камма випака или випака камма, обусловеното възникване на нещата и кой може да връзва или развързва кармата?

Преди да отстъпя словослагателството на Аджан Сучито, ще направя още една лична отметка: Камма (Карма на санскрит) не е урок, който има да се учи, а навичен отпечатък, утъпкана пътека, веднъж мината – или няколко пъти, която избираме отново и отново. Това е и пагубната същина на самсара. Една безкрайна цикличност. Логиката е, че веднъж свикнал да постъпваш по определен начин, винаги го правиш и винаги избираш условия, които да формират сходна ситуация. Камма е в глагола. Тя е самото действие (буквално). Дали глаголът този път ще е върху моята глава, защото аз някъде в миналото съм счупила нечия друга, или ще се повтаря като ехо от един непрестанно думкащ чук, важният момент е, че камма винаги има тенденцията да се повтаря и нашата работа е да кажем: „Момент. Стоп, време. Искам да сляза от влака на самсара.”

И преминаваме към Аджан Сучито, понастоящем игумен на „Читавивека” с откъс от книгата му „Камма и краят на камма”:

ДИНАМИКАТА НА КАРМАТА

„Законът за камма гласи, че ефектът, или резултатът, е неизбежен от активната причина. Ако днес аз нахуля или наругая някого, ефектът от това е, че той ще се засегне – и това означава, че той сигурно ще се държи неприятно с мен в бъдеще. Съвсем вероятно е това действие да има непосредствен ефект върху собствения ми ум: раздразнение и разкаяние. Или е възможно да съм свикнал да се държа така: съответно продължавам да се държа агресивно, развивам един безчувствен ум и губя приятелите. Така че ефектите се натрупват двустранно веднъж като състояния на ума (агресивност и разкаяние) и втори път като поведенчески структури (модел или програма на шумен грубиян или ориентиран към себе си егоцентрик). Най-проблемни са действащите програми, „формации”, или на будистски език, санкара. (или санкарите). Тези поведенчески модели стават част от нашата идентичност и понеже ние не виждаме отвъд собствените си закоравели навици, тези модели и програми поддържат движението на колелото, или на самсара, на причина и следствие.

В такъв случай е важно, ако искаме да се освободим, да схванем как функционираме. И това е възможно, защото процесът на камма випака формира клупове за обратна връзка на ментални чувства като стрес или раздразнение, или лекота, които можем да разглеждаме и изучаваме. И нещо повече, ние можем да реагираме по различни начини на резултатите от нашите действия – съответно всеки ефект не задължително поражда съответна причина. Ето го избора: „Аз мога да спра, да изляза от това ментално състояние на раздразнение или безразсъдство, да го разгледам внимателно и да се опитам в бъдеще да постъпя по-добре. Това е първата стъпка към освобождението.

Учението за камма е най-лесно разбираемо в контекста на външното поведение. Будата видял, че яснотата по отношение на поведението предлага един прагматичен способ страданието и стреса да бъдат избегнати и вместо тях да се генерират умиротворение, доверие и яснота. Затова той говорел за тъмна камма – действия като убийство, кражба, лъжовност и сексуална злоупотреба, които водят до лоши резултати; и за светла камма – действия като добрина, щедрост и честност – които водят до добри резултати. Той говорел и за смесица от светла и тъмна камма – действия, които имат добри намерения, но са изпълнени недобре. Пример за това би било целта да е грижа и закрила на семейството, но изпълнени по начин, който наранява съседите.

Камма е и динамична – ние действаме според входящия сигнал (стимула) и след като получим обратната връзка от приятни или неприятни резултати, променяме по-нататъшните си действия. Но тъй като някои обратни връзки не се случват веднага и проявлението им може да отнеме години, аспектите на тези клупове за обратна връзка са хаотични. Това означава, че темпото ни на учене не е задължително да насмогва на темпото, с което можем да извършим следващото действие. Ние десетилетия наред най-порочно замърсявахме атмосферата, преди да стане ясно какво се случва; до което време други действия се проявиха – развиха се индустрии и животът стана зависим от неустойчиви ресурси – това прави промяната трудна. Този момент е забележителен: окуражава ни да вложим усилие в проясняването на осъзнатостта за ума и неговите импулси. Трябва по-прецизно и по-често да изследваме умовете и менталните си програми. Тогава е възможно да се прекъсне клупа за обратна връзка с входящ сигнал, който да спре или да промени импулсите ни. Този входящ сигнал е каммата, която води до края на камма и е крайъгълен камък в учението на Будата. В най-дълбокото си изпълнение може да доведе не само до промени в поведението, но и до пълно освобождение.

Раждането: наследство от причината и следствието

Пълното освобождение означава да излезем от целия процес на причина и следствие. Този процес е това, което изпитваме сега. Раждането ни е стара камма; то ни е довело до състоянието на съществуване в света на причината и следствието, с потенциала да продължаваме въртенето на колелото на самсара. Наследили резултата от въплътяването, ние се влияем от храната, здравето и климата. И заедно с това идва потенциала за защита, търсене на храна и възпроизводство. Умът е настроен да реагира на всичко това инстинктивно, с поривите бори се-не мърдай-бягай, които могат да се стартират светкавично. С ума идва и осъзнаването за остаряването, болестта и смъртта; а с това и раздялата с любимите хора, която тежко ни поразява; още повече, че видимо сме безсилни да направим каквото и да е било. Така самсара ни вкарва в капана на въртенето.

Старата камма са и всички мощни социални и поведенчески програми, които ни казват как да функционираме по отношение на порядки и начин на мислене. Психологически ние изпитваме нуждата да принадлежим, да разбираме и да бъдем в мир с нашите обстоятелства. Това е база за нова камма: едно от най-продължителните ни ментални действия е това да интепретираме  и да извличаме смисъл и цел на преживяванията. Освен това улавяме и много информация – предубеждения, излишна информация, както и устни съвети – от другите хора. Тази ментална камма формира програмата, мисловната нагласа, през която интерпретираме настоящото си преживяване. Инсталирана и от време на време модифицирана, тази програма във всеки един момент дава тълкуване на настоящото преживяване,за да ни каже като какво е дадено нещо. И това отива далеч отвъд обективната дефиниция: „Това безопасно ли е? Приятелско ли е? Позволено ли е? Ще бъде ли оценен, ако се сдобия с него?” и т.н се превръщат във филтри на впечатлението, които ни помагат да вземаме решения в крачка в живота си. Но колко надежден е този решаващ процес?

Надигат се спомени, които ни насочват в дадена посока,надигат се телесни състояния, които влияят на настроението ни, продължителността на съсредоточието ни варира и резултатът от разговор, който сме водили преди часове, още вълнува сърцето ни. Междувременно социалният ни контекст ни свързва с ефектите от умовете на другите хора, всеки със своите верни и неверни интепретации, така че се влияем и от това. Прави се пренос на програми или се стартират други програми и нашият ум бива улавян в поток от впечатления, всяко от които във всеки един момент може да стартира импулси.

Действително важната част от това, което наследяваме тогава е „умът” – комплекс от влияещо се реактивно съзнание, което носи огромен потенциал за по-нататъшна камма. Чрез ума можем да осъзнаваме, да отразяваме и да се развиваме съобразно резултата от това, което правим и казваме. Можем да се учим. И както нашите реакции променят или усилват преживяването ни, можем да бъдем и творци. Можем да се фокусираме върху идея и да я развием в прекрасно изобретение или красив шедьовър. Но от друга страна можем да бъдем погълнати от заливащата ни емоция. Ако настроението е на недоверие и омраза, можем да произведем демонични схващания и да извършим безчинства…

В крайна сметка, движението на камма-випака е като това на океан, който може да ни повдигне, да ни погълне или да ни запрати във всяка посока. Оперира посредством постоянната игра между наследени резултати, които се надигат в настоящето и серия от последващи реакции и предразположения за действие. Миналото не е мъртво; ефектите от него носят потенциал. И бъдещето ще се надигне според това как сме реагирали на него…”

За облаците, смислите и свободата

„Душите прекосяват вековете, както облаци прекосяват небесата и макар нито формата, нито цвета, нито големината на облака да не остават същите, той пак е облак и душата пак е душа. Кой може да каже откъде е духнат облака или кой ще е душата утре?”
Дейвид Мичъл, „Облакът Атлас”.

IMG_7185

Посоченият по-горе цитат от книгата не е намерил място във филма. По каква причина, не знам, но именно той, както и цялата тъкан на творбата я превръщат в най-будистката фантастика,създавана някога.
След първото гледане на филма, като примерен ученик, се заех да изровя всичко написано за него, сюжетни линии, герои… Доколкото си спомням, май не бях видяла родилния белег във всичките части на секстета. С мъжа ми разговаряхме по темата няколко дни, след което тя потъна в небитието. Сега филмът тръгна по HBO с прекрасен превод и отлично качество, и естествено ние пак го гледахме. Цялата ситуация се повтори, с дълбоките анализи и разсъждения като подготовка на дисертация. Бях готова да махна с ръка и пак да се откажа, когато внезапно ме споходи мисълта, че в този мисловен свят, в тази създадена от мен реалия, този филм отново идва – тоест аз избирам да го гледам. И като знаем, че камма (карма) има тенденцията да се повтаря, най-вероятно този къс измислица носеше семето на нещо важно за мен.
Анализът ще е кратък, за да не звуча като кинокритик. Първо ще направя уговорката, че идеята на братята Уашовски да използват едни и същи актьори за различните шест парчета е повече от досадна. Сякаш нарочно използват тактиката на объркването, за да прикрият разковничето. Този път в размислите ми помогна Дъг Мъдър, който казва, че ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. (Повече за това можете да прочетете тук).
Трябваше да потърся основната тема, основният сюжет на филма, който не беше прераждащата се душа с родилен белег, не беше и кармата, както чета на много места в интернет, а свободата. Една ос, на която се бяха наредели козарят, Сонми, журналистката, издателят, адвокатът и хомосексуалистът. Макар идеята да е, че и шестте сюжета звучат едновременно, ще си позволя да изтегля отделните нишки. И така, в началото беше адвокатът… изпратен от тъста си да се пазари за купуването на роби. Тук един самоосвободил се маор ще му спаси живота и това ще промени ценностната му система. После имаме сюреалистичния Нов Сеул – една картина на крайно изкривяване на консуматорското общество, където се произвеждат фабриканти (нов тип роби). Тук юдейските Десет Божи заповеди започват с нова такава: „Почитай Консуматора си.” И Сонми 451 ще е новият Месия, а в последствие и новият Бог/Богиня в разказа за вещателите и племето след някакъв далечен Апокалипсис. Мисията на Сонми 451 е да отвори очите на хората, за да строшат консуматорските окови, които в крайна сметка водят до края на цивилизацията такава, каквото я познаваме, и връщат човечеството в началото. В откъса за журналистката се продължава темата за ново господство с нов вид гориво с някаква идея за катаклизъм, който ще донесе смърт, ужас и подчинение. Хомосексуалистът композитор е повече от ясен. Той така или иначе минава отвъд всички ограничения и когато старият композитор се опитва да го зароби със заплахата, че ще разкрие какъв е, той с един последен акт на свободолюбие си отнема живота. Издателят сам се вкарва в старчески дом, сам се лишава от свободата си от невежество на дребно. Тук приказката е забавна и със щастлив край. Старците бунтовници се измъкват от затвора на старческия дом. И така, изредените шест героя имат един и същи родилен белег – звездата, ясен намек за прераждаща се душа. Темата е свободата, която тази душа кармично преработва в шест прераждания. И всъщност като една типична Джатака приказка, „Облакът Атлас” ни разказва за свободата,за това кое ни я отнема, докъде можем да стигнем и как да се спасим. „Ръцете ще кървят, не можеш да пуснеш…”
Както и да е, сигурна съм, че други хора ще намерят друго разковниче във филма. Но аз ще продължа темата за свободата с един друг разказвач – Аджан Ча:

Ajahn_Chah
„Едни хора умират, други почти умират – така е като затънеш в порядките на света. Светската мъдрост върви по сетивата и техните обекти. Колкото и да е мъдро това, е мъдро само в светския смисъл. Колкото и да е интересно, е интересно в светския смисъл. Каквото и щастие да е, е щастие в светския смисъл. Не е щастието на освобождението; няма да ви освободи от този свят.
Ние сме дошли да практикуваме като монаси, за да прозрем истинската мъдрост, за да се отървем от привързването. Практикувайте, за да се освободите от привързването! Изследвайте тялото, изследвайте всичко около вас, докато ви омръзне и ви дойде до гуша от всичко и тогава безпристрастието ще се установи. Безпристрастието, обаче, няма да се надигне лесно, защото още не виждате ясно.
Ние идваме и се ръкополагаме – учим, четем, практикуваме, медитираме. Решаваме да направим умовете си непоклатими, но ни е трудно да го направим. Решаваме да извършваме определена практика, казваме, че ще практикуваме така и така – минават само ден, два, може би дори няколко часа и напълно забравяме за това. После си спомняме и пак решаваме да направим умовете си непоклатими, като си мислим: „Този път ще го направя както трябва!” Скоро след това сме придърпани от едно от сетивата си и всичко отново се разпада и пак трябва да започнем отначало! Така стоят нещата.
Като лошо съграден бент, нашата практика е слаба. Още не сме способни да видим и да следваме истинската практика. И това продължава така, докато не навлезем в истинската мъдрост. Веднъж проникнем ли Истината, сме свободни от всичко. Остава само мир.
Умовете ни не са умиротворени поради всички наши стари навици. Ние ги наследяваме заради всички наши минали действия и така те ни следват и ни поразяват. Борим се, търсим изход, но сме оковани от тях и те ни дърпат назад. Тези навици не забравят старите си основи. Вкопчват се във всички стари и познати неща за употреба, преклонение и консумация – така живеем ние.
Различните полове – жените създават проблеми на мъжете, мъжете създават проблеми на жените. Така стоят нещата, половете са противопоставени. Ако мъже живеят с мъже, няма проблеми. Ако жени живеят с жени, няма проблеми. Когато един мъж види жена, сърцето му започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так…” Когато една жена види мъж, и нейното сърце започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так”. Какво е това? Какви са тези сили? Придърпват те и те засмукват – никой не си дава сметка, че ще плаща висока цена!
С всичко е така. Колкото и да се мъчите да се освободите, докато не видите стойността на свободата и болката от оковите, няма да можете да се пуснете. Хората обикновено практикуват да издържат на лишенията, да спазват дисциплината, сляпо да следват формата, не с цел да получат свобода или освобождение. Трябва да видите ползата от това да се откажете от желанията си, преди да можете истински да практикувате; само тогава е възможна истинската практика.
Всичко, което правите, трябва да се прави с яснота и осъзнатост. Когато виждате ясно, вече няма нужда да понасяте търпеливо или да се насилвате. Имате затруднения и сте натоварени, защото пропускате този момент! Умиротворението идва от вършенето на нещата цялостно с цяло тяло и ум. Всичко, което остане недовършено, ви оставя с чувство на неудовлетворение. Където и да идете, тези неща ви оковават в тревожност. И вие искате да завършите всичко, но това е невъзможно.
Вземете за пример търговците, които редовно идват да ме виждат. Те казват: „О, когато изплатя дълговете си и подредя имуществото си, ще дойда да се ръкоположа.” Така говорят, но дали някога ще приключат и ще си подредят всичко? Това няма край. Плащат дълговете си с друг заем, изплащат него и правят всичко отново. Търговецът мисли, че ако се освободи от заема, ще бъде щастлив, но платата никога няма край. Така ни залъгва светският живот – въртим се в кръг, така и не осъзнавайки затъването си.”
Из „Бодхиняна”, Порядките на света и Освобождението

Завършвам с още един цитат от Дейвид Мичъл:
„Облакът е вечнопроменящите се проявления на Атлас, или фиксираната човешка природа, която вечно пребъдва.”

Lotus

Lotus (Photo credit: Wikipedia)

Песнопение, напев, припяване…

Традицията тръгва отпреди 6-7000 години, когато индийските риши започват да обособяват обширното рецептурно тяло на Аюрведа – Науката за живота. За да бъде приготвено едно лекарство, било то мехлем или тинктура, се следват определени поетически стъпки, които се запомнят с характерен напев. Това устно Предание се е запазило в индийската култура и можем да го срещнем не само в медицинската практика, но и в различните религиозни течения.

В теравада традицията chanting заема важна част в живота на будиста.  Сутрешната и вечерната пуджа включват различни посвещения, отдавания на почит и мета, рефлексии и хвалебствия, като всички са неизменна част от практиката.  Това  напомня на утренята и вечернята в християнската традиция, но тук текстовете служат за една непрекъсната препратка към реалността на живота (която ние често забравяме). Например, сабе санкара анича – всички неща (условия) са нетрайни, подлежат на начало и край. Когато сме в криза или стрес, ние често пъти се удавяме във водовъртежа на емоционална болка и тревожност, забравяйки, че и това ще отмине. В такива моменти един трениран подход, един формиран навик за разглеждане на случващото се, може да се окаже спасителен за психиката. Има нещо, случващо се, знаем, че то ще отмине, защото веднъж е започнало, знаем, че носи страдание и стрес – факт, и знаем, че то не съм аз. (анича, дукка, анатта). Знаем, че когато нещата се развиват като по сценарий – било то добър или лош, най-вероятно говорим за випака камма (карма – Санскр.), резултатната карма, която трябва да се изтърколи като тежък камък от върха на планината. И вместо да се правим на Сизиф и да се борим с нея, просто трябва да я изчакаме да стигне до долу, и да, максимално да облекчаваме общото състояние на всички участници в случващото се.

Из „Поздрав към Трите Скъпоценности” (Salutation to the Triple Jem):

Чули Учението, ние знаем това:

Раждането е дукка,

Остаряването е дукка

И смъртта е дукка;

Тъгата, плачът, болката, скръбта и отчаянието са дукка;

Асоциирането с нехаресваното е дукка,

Отделянето от харесваното е дукка,

Непостигането на желанията е дукка.

Накратко, петте фокуса на вкопчващия се ум са дукка.

Те са, както следва:

Идентификацията с тялото,

Идентификацията с чувството,

Идентификацията с възприятието (перцепцията),

Идентификацията с менталните формации,

Идентификацията със съзнанието.

За пълното разбиране на това,

Благословения в своя живот

Често наставлявал учениците си по този начин.

Като допълнение, той ги наставлявал още:

Тялото е нетрайно,

Чувството е нетрайно,

Възприятието е нетрайно,

Менталните формации са нетрайни,

Съзнанието е нетрайно.

Тялото е не-аз,

Чувството е не-аз,

Възприятието е не-аз,

Менталните формации са не-аз,

Съзнанието е не-аз.

Всички условия са нетрайни.

Няма аз в сътвореното и несътвореното.

Всички ние

Сме ограничени от раждане, остаряване и смърт,

От тъга, плач, болка, скръб и отчаяние;

Ограничени от дукка и подпушени от дукка.

Нека всички се стремим към пълна свобода от страданието.

Една публикация, една снимка, един материал в „Гардиън” – низ от перцепции („саня” на пали) леко ме побутват към една пукнатина…

Running cracks

Running cracks (Photo credit: abrinsky)

Пукнатината на мингунската пагода

Философите в древността съзерцавали цикличността в природата, в събитията около себе си и едно на друго, заключили, че времето е кръгово, не права линия. До нас дори е достигнало понятието „Платонова година”, иначе казано, във вечността ще има едно безкрайно повторение на агората, където отново и отново ще се събират съзерцатели на мъдростта и винаги ще има един Сократ и един Платон, които ще обличат София в думи…

Това повторение е темата за самсара – вечното колело на раждане и смърт, търкалящо едни и същи модели и програми, можем да ги наречем и архетипи, с малки вариации в тематичното съдържание. Иначе казано, не аз се прераждам в архетипа, а той живее мен. Докога? Докато не угасне пламъкът му. Угасване, нибана…

Преди да се върна на Мингун, Мианмар и будистите там, се сещам за една история, която разказва, че… преди идването на Шакиямуни Буда до град Капила имало едно рибарско селище и в него голямо езеро. Така се случило, че настанала голяма суша и езерото пресъхнало и всичката риба в него била изловена и изядена от рибарите. Последната уловена риба била голяма и преди да бъде убита, едно момче, което никога не ядяло риба, си поиграло с нея и три пъти й ударило главата. След време, след появата на Шакямуни Буда на този свят, цар Прасенаджит, който вярвал в Буда-Дамма, си взел момиче от рода Шакия и тя му родила принц, когото нарекли Кристал. Като малък, принцът учил в Капила, населен основно от клана Шакия. Един ден, докато си играело, момчето седнало на стола на Будата, но било порицано и нахокано от другите, които го смъкнали от свещеното място. Младият принц запомнил това отношение и когато станал цар, повел войниците си срещу Капила и избил всички живеещи там.

В същото време Будата страдал от главоболие, което продължило три дни. Когато учениците му го помолили да спаси бедните жители на Капила, той отвърнал, че фиксираната карма не може да се променя. Маудгалаяна (ученик на Будата) спасил 500 души от клана Шакия, като мислел, че може да ги скрие в купата си, която издигнал във въздуха. Когато купата била свалена на земята, всички в нея били превърнати в кървава маса. Запитан за случилото се, Будата свързал историята със селяните в миналото и избитата риба,където  принц Кристал бил голямата последна риба, а войниците му – цялата рибна популация на езерото, жителите на Капила, които сега били избити, били рибарите, които изяли рибата, а самият Буда бил момчето, което три пъти ударило главата на голямата риба. Кармата му причинявала това главоболие, което продължило три дни, като випака за стореното деяние. И понеже от фиксираната карма нямало измъкване, затова 500-те души, които Маудгалаяна бил спасил, също били застигнати от тази участ. По-късно цар Кристал се преродил в адските сфери.

И така,  стигам до Мингун, една снимка, която видях в интернет, и събитията в Мианмар. Пукнатината… Толкова категорична и разсичаща, толкова отвъд време и пространство, знак за нещо неотменимо и отвъдчовешко. Тук имаше история. История, която проектираше своя резултат в настоящето – поне на езика на Дамма.

И така, имало едно време… един цар на Бирма, Бодопая, който се възкачил на престола през 1782 година посредством заговор и измама. Случило се така, че цар Сингу преди него, който бил ревностен будист и навсякъде строял пагоди и манастири, един ден заминал за пагодата Хтихадо, придружаван само от неколцина войници и дълго не се върнал. Една нощ стражата на двореца видяла царската свита да се връща, пропуснали ги да минат, но всъщност това бил заговор за свалянето на Сингу. Сивият кардинал зад събитието бил бивш негов министър, а новото поставено лице на престола (да, винаги е имало такива) – осемнадесетгодишния Маун Маун, принц на Паунга. Сингу се опитал да си върне престола и бил убит, в последствие младият Маун Маун намерил смъртта си и така дошло царуването на Бодопая. Дали бил мнителен, или не, дали бил суров владетел, който натоварил народа с нови тежки налози, няма да коментираме… Факт е, че столицата била преместена от Ава в Амарапутра и идеята за мингунската пагода намерила своето осъществяване. Тя трябвало да достига 200 метра, да надминава Хеопсовата пирамида, да я пазят три 20-метрови лъва-чинте. Можем да завършим разказа с 90-тонната камбана, която днес е най-голямата функционираща камбана в света. С непосилния робски труд около построяването на пагодата тръгнало и едно старо предсказание, че ако тя бъде завършена, ще загине велика страна. Бодопая решил да избегне това, като забави процеса. Така и с неговата смърт, след 30 години царуване, внушителният куб останал недовършен, реализиран едва на 50 метра от предвидените 200.

През 1839 година земята се развълнувала и трусът от това белязал с огромни пукнатини този храм на човешката мания за величие. Пукнатини, говорещи за минало време на измами и глад за власт, или указващи за бъдещи събития на убийствени метежи и кървища…

И ето стигам до Сайдав Уирату – водачът на новия вид „войнствени будисти националисти”, и двата кратки видео материала в „Гардиън” – вижте тук и тук. И си мисля… това не е будизъм, това е примитивизъм, облечен в монашеска роба. Някакъв пълен оксиморон, тотален парадокс, гротескна пукнатина в схващанията на тези хора.  И се сещам за Маслоу и неговата пирамида на потребностите.

Файл:Maslow-pyramid bg.svg

Ако един човек, каквито са сигурно повечето жители на Бирма, се намира на първите две стъпала на пирамидата, как би могъл да погледне света от нивото на духовна самоактуализация? И още, ако някой е затънал в стъпалото на самоуважението, иначе казано в сакаядити (себепредставата), какво по-лесно от това да стане марионетка в ръцете на хитри кукловоди?

Дали „бирманският Бен Ладен” Сайдав Уирату не е прероденият принц Маун Маун на Паунга, или просто темата за власт и омраза е намерила своето прераждане в този цикъл от време?

 

***

Източник на пирамидата на Маслоу:  http://bg.wikipedia.org bg.wikipedia/ 2007-07-15 22:15 Mapto

Хората често смятат, че съзерцанието е същото като мисленето за нещо. Но когато аз използвам думата, тя по-скоро означава „съзерцаване на това какво е съществуващото положение”. Ако се чувствате ядосани или изпълнени с неприязън, съзерцавайте това чувство. Това не означава, че трябва да се опитате да разберете защо или откъде се е появило това чувство, а просто да го наблюдавате какво е. Оставете го да бъде (let it be) и наблюдавайте какво е усещането за него като преживяване в настоящия момент.

Трите характеристики на нетрайността (анича), неудовлетворителността (дукка) и без-азовостта (анатта) са водещите насоки. Не в смисъл да си повтаряте, че гневът е нетраен, неудовлетворителен и без аз или да проектирате тези идеи върху преживяването, а да видите нетрайността и да я съзерцавате. Спомням си едно наблюдение на минаването на времето – как слънцето изгрява и залязва – и използването на нетрайността като обект за съзерцание за деня или за няколко дни поред. Ние можем да забележим визуалната промяна и звука. Когато някой самолет прелети или някой каже нещо, например, ние ясно осъзнаваме как звукът е много категорично нетраен, отлитащ, ефимерен. А вкусът и докосването – те трайни ли са? Не!

Съзерцавайте доволството и признателността. Това не означава задължително да сте доволни и признателни. Не казвам, че трябва да изпитвате тези емоции. По-скоро ви окуражавам да водите такъв живот, в който този тип чувства се пораждат у вас; вие ги култивирате. В монашеския живот ние умишлено култивираме доволство. То не идва толкова естествено. Много пъти сме недоволни от всичко. Но чрез съзерцание на недоволството и страданието, което идва от вечното оплакване и искане на нещо по-добро, вие виждате страданието от тези негативни ментални състояния.

Като просещи монаси, ние можем да съзерцаваме факта, че животът ни зависи от добрината на другите. Това, всъщност, е едно от монашеските съзерцания и е някак хубаво за един монах или монахиня да си го припомнят във всеки ден от живота си. Можем да съзерцаваме и всички добри деяния в голям или малък мащаб. Помислете за всички добри неща, които са направили съзнателните същества днес. Това е друго съзерцание, което ни помага да мислим положително за добрината на човечеството.

Преди година водих ритрийт в една чаена градина в Дарджилинг. Една чудесна къща за гости беше построена наскоро и аз бях първият гост; цялата беше за мен. Имаше телевизор във всекидневната и управителят го беше включил, така че единственото, което можеше да се гледа бяха международните новини на Би Би Си. Това беше по времето, когато Пол Пот беше умрял в Камбоджа. В деня, в който кремираха трупа му, аз го гледах по телевизията. Бил съм в Камбоджа през 1997 година за около месец като поканен гост на Сангараджата. Проведох няколко ритрийта в Пхном Пен и срещнах всякакви хора. Отнесоха са с мен като с ВИП персона. Водиха ме в Ангкор Уат и в курортния град на брега. Но освен тези неща, посетих музеи, в които имаше черепи от „Полетата на смъртта”, както и едно училище, в което са измъчвали хора. По стените имаше снимки, които навяваха злокобни и потискащи картини в ума, сцени на жестокост на хора, наслаждаващи се на изтезанията, отлагащи смъртта, за да е по-продължителна, мъчителна, ужасяваща и агонизираща. Не беше като да са застреляли някого в главата. Червените кхмери наистина са обичали да карат хората да страдат, като са удължавали страданието възможно най-много.

Тези картини са в ума ми от ужаса по Полетата на смъртта в Камбоджа и разбира се, Пол Пот е символът на всичко това, демон, който всеки възприема като едно от големите чудовища на този век – Хитлер, Сталин и Пол Пот! По това време се занимавах с една практика на „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена”. Това съзерцавах на ритрийта в Дарджилинг. Но това, което видях по телевизията, беше трупът на Пол Пот, захвърлен да изгори като боклук. Този стар човек, когото всички мразеха – червените кхмери се бяха обърнали срещу него, жена му и дъщеря му не присъстваха на погребението. Имаше само двама въоръжени стражи. Той беше умрял близо до тайландската граница. Запалиха огън от някакви гуми, хвърлиха тялото му отгоре, хвърлиха стар дюшек, на който беше умрял и бамбуков стол, на който беше седял, и тази грамада от боклук просто изгоря. Човек по-скоро изпитваше радост от мрачния край на едно ужасно чудовище, а не от „неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателните същества от безначални времена”. Забелязах тази тенденция да чувствам: „Той си го заслужаваше! Отмъщение! Дори това беше добро за него. Трябваше да умре по ужасен начин, за да си го получи!” Всъщност не се чувствах така, но можех да разбера този тип отмъстителни тенденции за възмездие на човешкия ум, този тип емоции. Мислех си: „Сигурно сега всички си мислят „Отървахме се от това старо чудовище” и сигурно никой не си мисли нищо положително за Пол Пот.” Тогава умишлено се опитах да мисля другояче. „Със сигурност Пол Пот е имал мигове на добрина в живота си. Имал е куче. Бил е добър към жена си, към дъщеря си. Като малък, е бил е момче при олтара.” И започнах да се опитвам да се радвам на добрите деяния на Пол Пот, просто като упражнение за съзерцание.

Представата за Пол Пот е, че той е бил чудовище, но никой не е изцяло лош – никой! Хитлер и Сталин също трябва да са имали добри деяния. Това че правят ужасни неща, не означава, че са изцяло и само зли и никога не правят нищо добро. Съзерцавайки това, започнах да се радвам на добрите деяния, на неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена. И си казах: „Може би съм единственият човек на тази планета, който в момента се радва на добрите деяния на Пол Пот.” Знам, че някои хора много ще ми се ядосат, че му приписвам възможността да е извършил дори един акт на добрина в даден момент в живота му, като погалване на кучето или купуване на нова рокля за жена му. Но това е възможно!

Съзерцаването на тези малки неща – дори да изглеждат тривиални – е едно упражнение в съзнателното ви информиране на себе си за радостта от добрината на човечеството. Забелязах, че това упражнение неутрализира тенденцията у мен да отдавам прекалена важност на лошите деяния на човечеството, включително на моите собствени. Забелязал съм, че много ме бива в отдаването на прекалено значение на грешките и глупостите, които правя, както и на недостатъците и слабостите, които имам. Много се вбесявам от това! Но съм склонен почти да се откажа от всяко добро в живота ми. Нали разбирате, „Е, и какво?! Защо правя това? Не знам, но така става.”

Забелязвам това и във сангата (монасите и монахините) тук, в Англия. Има такъв голям интерес в това какво не е наред в сангата, че понякога доброто напълно се пренебрегва като нереалистично или просто се отрича. Отношението, че нещо не е наред или че има голяма липса, или че има истински проблем, който трябва да се реши, е доста често срещано в монашеските среди. Не го казвам просто за да отричаме, ако има нещо нередно, или да казваме, че всичко е идеално, но този подход създава атмосфера на тревожност, едно непрекъснато, прикрито чувство, че нещо не е наред и че трябва да провеждаме повече срещи, повече дискусии и да се опитаме да разберем какво е то. Ние сме правили това и изглежда, че то само влошава нещата. Може би проблемът е в допускането, че изобщо има нещо, което не е наред, със съответното отдаване на прекалено значение и внимание.

В тази „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена” аз се радвам на същите такива добри деяния на нашата санга тук, в Англия, още от нейното начало. Така по-добре ли е? Това е съзерцание, което не се основава на идеалистично мислене или фантазия, а на познаването на доброто в сърцата ни, на знаенето, че искаме да бъдем добри. Повечето хора, които познавам,  наистина искат да са добри, дори да не са. Просто понякога са улавяни в обиди и отношения, и навици, които ги карат да правят вредящи и безчестни неща. Стремежът да бъдем добри е общ за всички ни. Не мисля, че съм срещал човешко същество, което мога да кажа, че е изцяло лошо и не е имало стремеж за някаква добра постъпка. Помненето на това и изкарването му във фокуса на ума не е инфлация на егото, а честност за това как стоят нещата.

Една практика, която имаме в манастира, е да споделяме благословиите в живота си. В будизма не вършим неща с егоистични цели, макар и да седим тук и може би да си мислим: „Аз ще стана просветлен! Не знам вие какво правите, но аз ще се пробудя!” Това звучи много егоистично, но после ние споделяме благословията от нашата практика с другите. Има едно хубаво песнопение, което пеем в края на деня и с което споделяме благословиите, доброто и практиката в нашия живот с всички чувстващи същества. От будистка гледна точка всички чувстващи същества включват демоните, ангелите, чудовищата и светците, видимите и невидимите сили, родените, неродените и т.н. Това е толкова всеобхващащо, че не можете да изключите никого; дори споделяме благословиите от живота ни с бога на смъртта. Кой би помислил да направи това? Това ни помага да приемем, че животите на всички ни са взаимно зависими; ние не сме просто изолирани единици, функциониращи по начин, който не се отразява на никого другиго.

Преди да започна да медитирам, бях възпитан да бъда този независим, свободен индивид – такива бяха идеалите – и това ме оставяше с впечатлението, че „Моят живот си е моя работа, не твоя! И какво правя аз с живота си е моя работа, не твоя. Ако искам да си съсипя живота, това си е моя работа. Ти не се тревожи. Гледай си твоята работа. Гледай си твоя живот.” Но ефектът от този подход беше, че когато достигнах 30-те, вече страдах от хронична самота. Не че нямах никакви приятели, но и така, пак бях самотен. Самотата идваше от липсата на свързване, просто жънех резултата от този „индивидуален, независим свободен дух”, който казваше „Моят живот си е моя работа, не твоя. Гледай си твоята работа!” Чрез медитация постепенно видях как емоционално съм се откъснал от останалия свят с моите идеи за независимост и индивидуализъм.  От една страна е забавно, когато си млад да се наслаждаваш на свободата от отстояването на себе си, от това да не те е грижа какво мислят другите, от това да си мислиш, че няма значение какво „аз правя, защото на никого няма да навреди! Ако навреди на мен, готов съм да си го понеса!” Но сега не бих мислил по този начин, защото виждам, че си въздействаме едни на други, независимо дали имаме такова намерение или не.

Тази сфера, в която сме, е много чувствителна. Всичко на тази  планета е сетивно преживяване, виждане, чуване, мирисане, вкусване, докосване; всичко е свързано с това как ни въздействат нещата. Дори тонът на нечий глас или думите, които използва, са неща, които чувстваме. Някой ми разказваше за някакво гневно обаждане, което преживял. Гневът, който чул от другата страна, проникнал  във всяка клетка на тялото му. Не било защото човекът бил важен за него, а от силата на гнева му. Това е чувствителност, нали? Можете да рационализирате и да кажете: Това си е негово страдание.” И да се опитате да го премахнете, без да чувствате нищо. Да бъдем чувствителни е доста плашещо, нали? Да сме чувствителни означава да сме обект на толкова много неща, които се случват, че трябва да развием начини да се защитаваме.

Друго мислене от моето поколение беше, че мъжете не са чувствителни. „Жените са чувствителни, но мъжете не са. Ние не чувстваме. Ние сме твърди. Мъжете не плачат като жените.” Имаше някакви такива послания към децата: „Мъжете не плачат. Това е признак за слабост. Чувстването е признак за слабост.” Спомням си, че в армията бяхме развили една мачо броня – „Нищо не ме трогва. От нищо не ме е страх.” Излизаш на бойното поле, отвътре се тресеш от страх, докато казваш „От нищо не ме е страх!” Това е маската, която слагаш за пред обществото. Това е начин да се защитиш.

Но в медитацията вие изцяло отваряте вратите на своята пълна чувствителност. Как трябва да се интерпретира чувствителността? Будата учел да я разглеждаме от гледна точка на дамма (истината), а не от гледна точка на аза. Да сме чувствителни като личност – един вид, „аз съм това тяло” – е да мислим от позицията на „това съм аз с моите емоции, моите чувства, моите мисли, моите спомени, моите очи, уши, нос, език и т.н. Всичко това е мое!” И после ставам особено уплашен от това чувствително състояние. Мисълта, че тази взаимозависимост и чувствителност са всеобхващащи, изглежда поразителна, докато съзерцавате живота. Иска ви се да потърсите място, в което да се защитите, крепост, малка пещера с табели „Не ме безпокойте” и „Непознатите да се махат!” Иска ви се да ограничите сетивните въздействия и чуждите влияния. Можем да станем параноични и да мислим за някакви влияния на някаква „чужда сила”. Можем да започнем да разсъждаваме за духове, призраци, създания от други планети, всякакви неща от отвъдното, които могат да „ме” наранят по някакъв начин. Възможно е да си създадем цяла армия от опасности в ума за това какво има „отвъд” във вселената, в тъмното, да станем параноични и наплашени.

Ако животът ни се интерпретира от позицията на „аз”, имаме много основания за тревоги. Тялото лесно може да се повреди, чувствата ни лесно могат да бъдат наранени – някой ще ни обиди, ще ни подиграе или ще ни унизи. Това са общи човешки преживявания, които всички мразим и не искаме в живота си. А как интерпретираме чувствителността през призмата на мъдростта? Посланието на Будата е да го правим от гледна точка на дамма, на начина, по който стоят нещата – чувствителността е такава. Съзерцаваме удоволствието, болката и неутралното чувство (вейдана). Разглеждаме какво са, какво са щастието и страданието, какво е самообладанието, какво е тишината, какво е шумът, какво е раздразнението и т.н. Отваряме се за тези неща, а не се опитваме да се защитим от усещането им. Обръщаме се към тях с намерението да разберем чувствителността и вече да не си създаваме страдание покрай тези чувствителни състояния. Освобождаваме се, като ставаме напълно отворени и чувствителни; ето там не създаваме страдание. Не създаваме страдание от невежество или от страх и желание. Това чувство на приемане, отваряне, приветстване е от гледна точка на даммата, а не от позицията на „аз”, „моето” и „себе си”.

Културално, ние сме обусловени да интерпретираме преживяването посредством себепредствата, от гледната точка на аз, посредством личното преживяване – „моят живот”, „моите чувства”, „моето тяло”. А сега го съзерцаваме от гледната точка на дамма, която е: „Има го това чувство; има удоволствие; има болка; има страдание; има щастие; има мир; има война и т.н. Но те трябва да се разберат посредством приемане и обгръщане, а не посредством съпротива от страх и невежество. И нашата човешка карма е такава, че сме на място, където можем да направим това, защото човешкият ум е рефлективен ум, буда ум. Като говорим за това как стоят нещата, всеки от нас е в точката, където има и обусловено, и необусловено. Т. С. Елиът пише, че „улавянето на точката на пресичане на безвремието с времето е заниманието на светеца.” Да уловим, да познаем точката на пресичане на безвремието с времето – това е „тук и сега” за всеки един от нас. Не ми вярвайте! Съзерцавайте го. Ние можем да видим времето и безвремието от където сме в този момент, защото сме съзнателна единица във вселената. Има я тази независима съзнателна единица. Ние не сме слети с необусловеното от гледна точка на физическото, съзнателното тяло. Това конкретно нещо е съзнателна единица във вселената;  не от личностна гледна точка „аз съм една съзнателна единица във вселената”, а такова каквото е, нали?

Ние можем да отдадем цялото си внимание на тази времева сфера, на този обусловена реалност. Това прави материализмът. Винаги сортира, преподрежда шезлонгите на палубата на „Титаник”, опитвайки се да създаде съвършени общества от идеи, перфектни социалистически системи – комунистически системи, демократични общества, общи икономически пазари. Ние можем да създадем идеалните общества с умовете си, базирани на най-висши принципи, на най-висш морал, с най-доброто от най-доброто. Но през призмата на съществуванието, животът никога не е такъв – друг е, променящ се. Вземате нещо ново, например. И какво прави то? Просто остарява! Този храм тук – ето, построили сме го, на 4 юли ще достигне върха си. Ето го завършен, в най-върхова форма, един нов храм, цялостен. И какво ще направи? Просто ще остарее, нали?

Спомням си, когато създадохме Читхърст. На предния вход на къщата пишеше 1862 г. – сигурно тогава е била построена. 1862! За един англичанин това не е много, но за един американец определено е. 1962 – тогава се е вихрила Гражданската война в Съединените Щати. Ейбрахам Линклън е бил президент, а този добре поставен човек е решил да си построи тази хубава къща, използвайки добри материали в Англия. Беше много добре построена. По времето, когато ние се нанесохме, вече се рушеше и трябваше да се махнем част от рушащите се части, но беше строена от камък. Камъкът носи това чувство за дълготрайност. Аз съм от Сиатъл на северозапад, където всички къщи са дървени. Рядко се срещат каменни или дори тухлени къщи. Когато дойдох в Англия, се възхитих на толкова тухли, на безкрайното разнообразие от тухли, което има тук, и всичко е тухлено. Когато заведохме Аджан Ча в Единбург, той се огледа и каза: „Това  е каменен град!”

Камъните и тухлите изглеждат малко по-трайни от дървото, но къщата „Читхърст” беше готова да се срути от сухо загниване след 120 години. Беше много интересно да влезеш вътре. Сещах се за къщата на г-ца Хавишам от „Големите очаквания” – всичко се разпадаше. Беше строена да остане, но дори каменните къщи остаряват. Строиш я, боядисваш я, правиш я да изглежда много прекрасна, каниш всичките си приятели и всички казват: „О, не е ли красива?” А тя какво прави? Започва да старее. За да я поддържаш същата, трябва непрекъснато да я поправяш и боядисваш и колкото и да се стараеш, в нейната природа е да се разпадне. Така стоят нещата.

Толкова много от енергията на този век е похабена в опити да се създадат постоянни, идеални условия; Изпълнена с идеи за социализъм, единение, комунизъм… Сега демокрацията е голямата работа – този труд за създаване на справедливи системи, в което няма лошо. Аз не съм против. Но когато цялото ни внимание е насочено към подреждане на нещата на обусловено ниво – ние само това виждаме, не виждаме как е устроен светът. И съответно, в много отношения сме разочаровани от живота, защото колкото и да се мъчим да отдаваме живота си за добри каузи, накрая това няма особено голямо значение.

Наблюдаването на природата на страданието е първата благородна истина; втората благородна истина е причината за страданието; ние осъществяваме преустановяване на страданието; и това е осъществяването на необусловената реалност, към която можем да се обърнем. Можем да забележим и да се събудим за безсмъртната реалност, която е безгранична, безвремева, неизмерима, без желания. Будата учел не да отхвърляме обусловената реалност, не да казваме: „Вече няма да имам нищо общо с нея. Ще обръщам внимание само на необусловеното.” Истината е, че не можем да го направим заради условията – тялото и кармата, които имаме – са толкова силни. Как тогава съотнасяме обусловено към необусловеното? Разглеждаме го каквото е, като му отдаваме внимание – това е.

Обусловената реалност е нетрайна (анича), неудовлетворителна (дука) и без-азова (анатта). Необусловената е… когато умът спре. Не е нетрайна, не е неудовлетворителна, нито е без-азова. Не е и унищожение или мъртва в смисъл на празна пустота на нищото. Тя е чистата и интелигентна основа, която съдържа условията, които се надигат и отминават. И особената възможност, която имаме ние, като индивидуални човешки единици, е да осъзнаем това за себе си, да го знаем. Това е нещо, което можем да докажем, да го познаем пряко чрез интуитивна яснота. На езика на будизма ние работим на това ниво на вкопчване в условия и пускането им. Осъществяваме не-вкопчване, не-аз (анатта) и липса на желания. Научаваме се да нямаме желания посредством желанието, не-азовостта научаваме посредством аз-а и умиротворението от не-вкопчването посредством вкопчването. Този рефлективен, съзерцателен, интуитивен начин за изследване на чувствителното преживяване, в което сме, се случва посредством това, което наричат „осъществяване”. Когато няма вкопчване, няма желание, няма аз, какво остава? Усещането е такова. Дишането е такова. Тялото е такова. Звукът на тишината е такъв. И вие се научавате да се отпускате в тях. Не се вкопчвате, не се идентифицирате, просто приемате – това е то. Вие сте в настоящето и вече не се опитвате да получите нещо или да се отървете от нещо, просто се учите да се отпускате и да обитавате чистото внимание и чистата яснота.

Тогава отношението ви към обусловената реалност е на любяща добрина (метта), на състрадание (каруна), на алтруистична и съчувстваща радост (мудита) и на уравовесеността  (упека) – четирите Брама-вихари.  Реакцията към страданието на другите е състрадание от чистотата на ума; не „аз” изпитвам съжаление към хората, които страдат; това не е лично. Това е естествена реакция от мъдрост и чистота. Вие разбирате страданието и съчувствието ви е емпатично; не е покровителстващо. А алтруистичната и съчувстваща радост се къпе в неизмеримо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначалното време (мудита). Това идва от чистотата на ума; вече не е лична емоция. Откривате, че в празнотата на ума има много радост от живота. Аз си създавам много радост в живота, каквато не съм имал преди. И тази радост не е някакво изфабрикувано състояние, което съм си измислил; тя съществува, когато ги има тази яснота и отпускане. Понякога самата красота от живота като опитност е такава радост. И после идва уравновесеността  (упека) – чувството за баланс и ведрина, което е съвсем естествено в тази точка на пресичане на безвремието с времето.

Предлагам ви това за рефлексия и окуражение да практикувате, осланяйки се на себе си, на интуитивната си яснота, за да осъществите истината и това не е просто сантимент или идеализъм. Посочвам ви осъществяването на реалността, начина, по който стоят нещата, и това трябва да се изпита индивидуално. Не мога да го направя вместо вас. Вие трябва да го осъществите.

Buddhism now

Morning sunrise over Devon, EnglandPeople often believe contemplation is the same as thinking about something. But when I use the word it means rather ‘contemplating what an existing condition is like’. If you feel angry or resentful, contemplate that feeling. This isn’t to say you should try to figure out why or where the feeling came from, but look at the way it is. Let it be and notice what it feels like as an experience in the present.

The three characteristics of impermanence (anicca), unsatisfactoriness (dukkha), and not-self (anatta) are the guiding suggestions. Not in the sense of going around thinking that anger is just impermanent, unsatisfactory and not-self, or to project those ideas onto experience, but to look at impermanence and to contemplate it. I remember noticing the passage of time—of how the sun rises and sets—and using impermanence as a subject to contemplate for the day or for several…

View original post 3 907 more words

Теравада – Учението на Стареите

Nutshells

Nutshells (Photo credit: Kikasz)

Теравада – Учението на Стареите – е форма на будизма, която първоначално изглежда лесно определима. Може да бъде разпозната по иконографията, културата и ученията. И така: монах в минзухарено жълта роба е теравадин, и будистът от Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос или Камбоджа е теравадин. Относно ученията: Четирите Благородни Истини, Осморния Път, Морал, Медитация и Мъдрост; Абидамма – това е Теравада. Писменият език е пали, език, формиран от различни северноиндийски наречия, според препоръката на Будата „да се учи на народния език”. И въпреки всичко теравада е разнообразна. Повечето последователи не са монаси, някои не са убедени в достоверността на традицията или на всички учения – „има ли такова нещо като прераждане?” Дори в редиците на Сангата има различни стандарти на обучение, становища и практики. Разнообразието се дължи и на факта, че ученията на теравада са достигнали до толкова различни страни като Нова Зенландия, Непал, Уганда, Италия, да не говорим за Северна и Южна Америка – и тези култури естествено внасят свои нагласи в представянето на теревада.

Всички традиции се отнасят до периода след кончината на Будата (вероятно, но не доказано около 400 – 410 пр.н.е.), когато неговите проповеди били събрани. Казва се, че началото на това било поставено от „Първия събор” на арахантите ученици – и наистина, нещо подобно трябва да се е случило, макар по-вероятно да е имало серия сбирки, по време на които материал бил втъкан в устно запомнени „сутти”. В този период историята на Сангата, заедно с правилата за дисциплина, били събрани под наслова „Виная”. Този процес продължил около 80-100 години до провеждането на „Втори Събор”, свикан по повод противоречия в устава (на дисциплината). Вторият Събор достигнал до общи решения, но по някое време преди владичеството на Ашока (269 – 232 пр.н.е.) отново се появили различия, някои, касаеши Виная, други относно разглеждането на Дамма. Една група, Махасангика, се интересувала от естеството на самия Буда и по какво се отличавал той от араханта, и как някои практикуващи могат да се забавят в просветлението си за постигането на Пробуждане с неговите несравними блага за всички същества. Махасангиките  смятали, че групата, от която те се разграничавали, ставиравадините (Учението на стареите), представяла нови и по-строги правила на Виная от установените първоначално. Ставирите от своя страна смятали, че махите стават все по-разпуснати и освен това абсолютизират, съответно обожествяват Будата като някакво трансецендентно Аз. Те били посветени на анализиране не на Будата, а на неговата Дамма, и за целта разработили „Абидама” (санскр. Абхидхарма). По този начин се надявали да отрежат всяка постановка за „аз” – лично или трансцендентно, разглеждайки опитността като „феномени” (дамма).

Човек може да допусне, че ставирите са били теравадини, но не е съвсем така, макар те да са техните предшественици. Самите ставири се разцепили на различни школи, от които най-важната е на сарвастивадините; имало и група, която наричали вибхаджавадини. Вибхаджавадин означава „Този, който разграничава” – характеристиката на тази група е техния анализ на даммите и зависимите връзки, чрез които си взаимодействат менталните и физическите феномени. Разграничителната линия между тях и сарвастивадините била, че вибхаджавадините правели разлика между даммите на минало, бъдеще и настояще. Сарвастивадините отстоявали, че и трите вида имат определено атомно съществуване или аз-природа, докато вибхаджавадините твърдели, че даммите нямат субстанционално съществуване и са само референтни точки за това как менталните фактори се пораждат взаимно и си влияят в настоящето. Това била темата, която Нагарджуна (по-късно определен като махаянист) интензивно обследвал 400 години по-късно: че Средния Път бил празен от всяка обитаваща същност. Опровержението на Нагарджуна относно субстанционалността на даммите  е по-известно в историята, но то вече било направено по времето на Ашока от вибхаджавадините.  Дебатите по темата с личния учител на императора, Могалипута Тиса, който защитавал тезата на вибхаджавадините, довели до разделение в учението, в резултат на което сарвастивадините се оттеглили в Гандхара (район в северозападна Индия и Пакистан).

Съответно, първият отличителен белег на това, което се превърнало в „Теравада”, бил Абидамма, в която тезата на Могалипута за тогавашните противоречия (Катхаватху) заема централно място. Абидаммата и много други по-късни творби (включително легендите за предишните животи на Будата – Джатака) били записани на пали и станали част от това, което днес е известно като Теравада Канон. Тези текстове, съставени след времето на Будата, сега са установени като част от теравадинското предание.

Друга отлика между така наречените будистки школи се поражда от Ападана (санскр. Авадана) – басни, посочващи резултатите от добродетелните дела. Тези, които се интересували как човек става буда, развили теория, че това става посредством натрупване на заслуги – вършене на добро или изпълняване на обети – в „поле от заслуги” на предишен буда, или ступа. Физическото или менталното приношение на такива буда-полета ставало качествен скок, който можел да постави човек на пътя на Пробуждането. Съответно, будистките мислители представили карта с три пътя – сравакаяна (ученичество – целящо арахантство), пратиекабудхаяна (самостоятелно просветление) и бодхисатваяна (пътят на бодихаствите). За последователите на Могалипута Пътят на Сравака бил най-логичен: с ученията като надежден сал към нибана. Техният приоритет бил да държат този курс, а не да преминат няколко живота в обучение как се строят лодки. Основната им цел била да станат араханти, а не буди. И така, макар разделението между тези, следващи Пътя на архантството, и вървящите по Пътя на бодхисатвите, никога да не е било окончателно и категорично – и до ден днешен има бодхисатва практукуващи теравадини – един аспект, който по-късно се разглежда като разлика между Махаяна и Теравада. Махаяна постепенно се оформили като движение, наблягащо на Пътя на Бодхисатвата, като добавило и нови мистични и философски учения. За жалост, до началото на християнската ера, по-полемизиращите последователи започнали да наричат не-махаянистите „По-малката колесница” (Хинаяна), пренебрежително название, което довело до обтягане на отношенията.

Из „Какво е теравада“, Аджан Сучито

Основни понятия и теми:

Трите скъпоценности – Убежища, и Петте Предписания;

Четири Благородни Истини:

за страданието – дукка, неговият произход, преустановяване и Осморния път;

****

Трите характеристики на съществуваниетоти-лакана:

нетрайност- анича, страдание – дукка, безазовост – анатта;

****

Десетте Окови (пет нисши и пет висши):

Себепредстава (сакая-дити)

Съмнение – скептицизъм (вичикича)

Привързване към обичаи и ритуали (силабата-парамаса)

Сетивна похот (камарага)

Злонамереност (вияпада)

Желание за хубаво материално съществуване (рупа-рага)

Желание за нематериално съществуване (арупа-рага)

Самонадеяност (мана)

Неспокойство (удача)

Невежество (авиджа)

****

 Благородните (ария-пугала):

Влязъл в Потока – Сотапана: освободен от първите три Окови, с непоклатима вяра в Буда-Дамма-Санга, неспособен да наруши Петте Предписания, ще се прероди най-много седем пъти;

Веднъж-Завръщащ се – Сакадагами: преодолял е четвъртата и петата Окови в тяхната груба форма, ще се прероди само веднъж в сетивната сфера (кама-лока);

Не-Завръщащ се – Анагами, изцяло освободен от първите пет Окови, които обричат човека на прераждане в сетивната сфера, след смъртта, докато живее във фината материална сфера (рупа-лока), ще достигне целта си.

Арахат или Арахантът е съвършено Просветлен и е освободен и от десетте Окови;

****

Обусловено (зависимо) възникване на всички феномени – Патича-самупада:

Авиджа – санкара – виняна – намарупа- салаятана – паса – вейдана – тана – упадана – бава – джати – джара – марана.

Невежество – каммични (навични) формации – съзнание – ментално и физическо съществуване – шест сетивни врати – контакт (сетивно впечатление) – чувство – желание – прилепяне (вкопчване) – процес на ставане (съществуване) – прераждане – разпад и смърт;

Карма (камма) – Прераждаща камма и преустановяване на камма;

****

Двете крайности и учението за Средния Път

****

Четирите основи на осъзнатостта – сатипаттана:

Съзерцание на тялото – каянупасана:

Съзерцание на дишането;

Четирите положения на тялото: вървеж, стоеж, седеж, легнало;

Съзерцание на непривлекателността на тялото;

Анализ на четирите елемента (дату);

Девет гробищни медитации;

Съзерцание на чувствата – вейдананупасана

Съзерцание на ума – читанупасана

Съзерцание на обектите на ума – дамманупасана:

Петте Пречки – похот (камачанда), гняв (виапада), апатия и мързел (тиня-мида), неспокойство и умствена тревожност (удача-кукуча), съмнения (вичикича);

Петтe групи на съществуване (канди) – материалната реалност (рупа), чувството (вейдана), перцепцията (саня), менталните формации (санкара), съзнанието (виняна);

Шестте сетивни основи или врати (сал-аятана): око – визуални обекти, ухо – звуци, нос – миризми, език – вкусове, тяло – телесни впечатления, ум – обекти на ума;

Седемте елемента на просветлението (боджханга):

Осъзнатост (сати)

Изследване на закона (дамавичая)

Енергия (вирия)

Ентусиазъм, радост (пити)

Спокойствие (пасади)

Концентрация (самади)

Безпристрастност (упека)

****

Четирите вглъбявания (джана);

****

Десетте съвършенства (парами):

Щедрост (дана)

Морал (сила)

Отречение (некамма)

Мъдрост (паня)

Енергия/Сила (вирия)

Търпение (канти)

Истинност (сача)

Решителност (адхитана)

Доброта/ любяща добрина (метта)

Безпристрастност (упека)

Из „Словото на Будата“, Нянатилока

Камма и Прераждане

Ajahn Sumedho at Amaravati Buddhist Monastery, UK

Ajahn Sumedho at Amaravati Buddhist Monastery, UK (Photo credit: Wikipedia)

Днес ще се спрем на камма и прераждането.

Хората доста се интересуват от тези конкретни теми. Много популярни книги и програми се занимават с реинкарнацията и прераждането, с карма и т.н. Хората се питат – като няма душа, как може нещо да се прероди? Какво се преражда? Какво се пренася от един живот в следващия, ако няма душа? Камма от своя страна се използва за всякакви случаи. Хората казват, че това е тяхната камма, че са нещастни, защото такава е каммата им. Изграждат си една фаталистична картина…

Аз ви давам едно практическо разбиране на тези концепции, така че да имат смисъл за вас по време на медитацията ви. Не искам да теоретизирам или да разгръщам хипотези по темата. Учението за реинкарнацията не е будистко учение. То е по-скоро хинду. Тяхното разглеждане на реинкарнацията включва преминаване от едно тяло в друго. В хиндуиската кастова система ако си роден в някоя каста, трябва да чакаш за следващата, ако водиш добър живот на „недосегаем“, тогава можеш да се преродиш в по-висша каста. В будизма това ще се разглежда като силабатапарамаса, или суеверие. Защото по никакъв начин не може да се докаже, че раждането в определена класа или каста от само себе си носи чистота. Както като се родите браман, по някакъв начин сте по-чист от някой, който е роден като „недосегаем“. Но както всички можем да видим, хора, родени в браманската каста, могат да са не по-малко гадни, покварени и нечисти от най-лошият „недосегаем“. А „недосегаемите“ могат да са с чисти сърца, ако водят добър живот и използват мъдрост. Будата учел – има един красив откъс в последната част на Даммапада, един прекрасен стих за това какво е браман. „Браман“ означава чист. Чист по сърце. Това е ментално състояние, не класово или кастово. Не е физическо. Расата, класата, кастата или полът нямат нищо общо с чистотата. Тези неща не са от само себе си чисти. Това са просто възприятия, на които придаваме определени качества, които изобщо може да ги няма. Просто вярвате в тях. Така че чистотата е ментално състояние. Прераждането в Чистите земи е ментално прераждане, не физическо. Ако сте състрадателни, добри, великодушни, морални и т.н., това е начин да се преродите в чисто състояние. В чистота. Будистите не използват думата „реинкарнация“ – тя не е приложима към нищо будистко. Ние използваме думата „прераждане“. И така, прераждането е ментално състояние, не физическо. И прераждането е нещо, което непрекъснато се случва в това, което правите. И вие можете директно да видите прераждането, не е нужно да вярвате в някаква теория. След като няма аз, няма какво да се преражда отново като личност, същност или душа от един живот в друг, има желание за прераждане.

Ако сте небрежен човек, непробудено, невежо човешко същество, което не разбира истината, не е осъзнато, тогава процесът на прераждане продължава отново и отново. Погледнете собствения си живот – как свиквате с определени навици, които следвате. Да вземем за пример какво правите, когато сте уплашени? Какво правите, когато ви е страх? Какво правите, когато се чувствате несигурни? Какво правите, когато нямате какво да направите?

Можете да го проверите, когато се приберете вечер и включите осветлението. Предпочитате да сте на светло. Защото светлината ви харесва, не искате да живеете на тъмно. И после може да идете до хладилника и да си вземете нещо за ядене. Това е прераждане, нали? Вие бивате погълнати в удоволствието от яденето. После подхапвате, уморявате се от яденето и отивате да пуснете телевизора. И бивате погълнати в телевизионното предаване. Прераждате се. Бивате погълнати от заниманието.

Раждането е нещо физическо, но прераждането… намирате място, където да се родите, влизате в утроба и се прераждате отново. Но това са ментални състояния. Това са преражданията, които можем директно да опознаем. Търсите утробите, които сте свикнали да търсите… за да се преродите отново в някакво състояние на щастие или сигурност. Утробите могат да са всичко – като започнем от храната, от усещането за вкус, мирис, картина, звук, допир или мисъл. Търсите утроби или места, в които да се преродите. Място, в което да се почувствате сигурни, защитени, със структури, с които сте свикнали. Небрежните, невежи същества винаги търсят прераждане в тези сетивни светове, в сетивните удоволствия или в интелектуалните удоволствия. Това е нещо, което можем да наблюдаваме в ума си. Понеже няма личност, която да се преражда, няма и душа или същност, която да преминава от сандвича с шунка в телевизора. Това е просто сила на навика, нали? Желание. Забележете природата на желанието. Желанието винаги търси нещо или се опитва да се отърве от нещо. Наблюдавайте желанието в собствения си ум. То винаги търси нещо. Има една неуморимост – когато сте уплашени, търсите нещо сигурно. Когато не знаете какво да правите, усещате това задвижване на желанието, търсещо каквото и да е било. Започвате да си играете, закачате се. Плетете палци. Бъркате си в носа – просто за да правите нещо. Или пушите цигари. Ядете, пушите. Четете книги. Гледате телевизия. Влизате в чата. Заглеждате това, заглеждате онова. И всичко е по силата на навика, нали? През повечето време човек не знае какво прави. Просто по навик върши тези неща.

Когато сте се прераждали достатъчно, вече сте изяли три сандвича с шунка, четири макдоналдса, две пици. Стомахът ви стига ей дотук. Време е да се преродите в друга пица. Или пък отивате към телевизора. И гледате, гледате. Прераждате се в това, което дават по телевизията. Движите по каналите – в прекрасни истории за любов и приключения, във вълнения, в новините, във ведрото предаване на последните новини за това колко чудесен е светът. В няколко реклами за цигари, бира, уиски…

И после се уморявате, не можете да гледате повече телевизия. Дотяга ви. Понеже ви е дотегнало да ядете, отивате да търсите прераждане в телевизора. Но понеже пак  превключвате, пак ви доскучава, искате да намерите друго място, в което да се преродите. И отивате да четете книга. Понеже и това може да ви заинтригува само известно време, пак се отегчавате и отивате да си пуснете стерео уредбата, която има колони из цялата стая. Гърми ви в ушите известно време. После пийвате нещо, пушите малко цигари, обаждате се на приятел по телефона, оглеждате се в огледалото известно време…

И дотогава вече толкова ви е дотегнало всичко, че идеята да се родите отново е непоносима. И си мислите – просто не искам да съществувам. Всъщност не го мислите, това е просто навик. И се качвате в стаята си, и се срутвате в леглото. Унищожавате се със спане. Това е желанието да ви няма. Желанието да не съществувате. Желанието да бъдете унищожени е причината хората да спят толкова. Защото се изтощават от ставане в това или онова, от това непрекъснато прераждане. Прераждането дотяга. И на хората им се ще да не съществуват повече. Можете да вземете всякакви приспивателни или хапове, които да ви съборят за часове. Имаме желанието за сетивни удоволствия, за сензорни опитности – за храна, за това, което виждате, помирисвате, вкусвате, докосвате…

Имате желание да станете нещо. Цяла вечер можете да прекарате в изучаване на кроене или инженерство, в желанието си да станете нещо. Желание да станете някакъв идеал. Или желание да бъдете унищожени, изобщо да не съществувате. Да се отървете от разни неща, да не се прераждате отново, да бъдете унищожени. Това са трите вида желание – кама тана (kama tanha), бава тана (bhava tanha), вибава тана (vibhava tanha). Желание за сетивно удоволствие, за ставане, за унищожение. Тези трите са причината за прераждането.

Желанието е това, което се преражда. Ето, отегчавате се от яденето, ако ядете прекалено. Губите желание. Вече желаете да не ядете. И оставяте храната. Но после, да кажем, час по-късно нещо се случва, чувствате се разстроени, уплашени, и хайде пак, започвате да ядете парче торта. Винаги, когато сме уплашени или несигурни, или отегчени, имаме нагласата да търсим прераждане в някакъв вид сетивно преживяване или в наркотици, секс…

Хората непрекъснато използват тези неща, когато са уплашени, несигурни, отегчени… Искат да изпитат някакво вълнение, да потънат в някакво сетивно преживяване. Искат да бъдат погълнати, напълно да се изгубят в някакво сетивно преживяване. Но това поглъщане не може да продължи дълго, то свършва и идва желанието за нещо друго или за унищожение, за това да не се налага да преживявате нещо друго. Това са преражданията, на които можем да сме свидетели в медитация. Така разбирате какво са. А разберете ли ги на това ниво, ще разберете какво се случват при смъртта на тялото, на човешкото същество. Защото последното желание на един човек, ако той е небрежен и изпълнен с желания, сигурно е отново да се прероди. Да намери друго човешко раждане. Да намери някоя утроба, в която да скочи. Това е желанието, което функционира като енергия във вселената. Желанието за прераждане води до търсене на друга човешка форма. Можем да знаем това единствено посредством наблюдение на собствения ни ум. Като гледаме силата на навика. Ако умирате и не искате да умирате, кое ще е най-вероятното нещо, за което ще мислите? Как ще се прилепите към нова форма на живот. Ще се надигне едно голямо желание, страстта на живота ви, и това най-вероятно ще е в мига на смъртта ви. Казваме, че това ще бъде пренесено в санкарите (менталните формации) и ще търси някаква форма на материализиране. Както завихрянето на навиците ви винаги се материализира във форми, нали? Това, което желаете и искате, винаги го дирите в някакъв материален план, в някакво директно преживяване, в някакво сетивно удоволствие, в някакво интелектуално удоволствие. Или желание за унищожение, което е просто подтискане, нали?

Опитвате се да се отървете от желания, които не харесвате. Стремите се да ги нямате. Камма в най-простото си обяснение е – ето, вие се раждате – и раждането обуславя смъртта, нали? Ако не се бяхте родили, нямаше да умрете. Ако тялото ви никога не се беше раждало, нямаше да остарее, да се разболее и да умре, нали така? Доста очевидно. Така че раждането обуславя старостта, болестта и смъртта. Това е законът на камма.

Хората ми казват: „Познавах една личност, която цял живот беше добра. Никому нищо лошо не беше сторила. Беше добър човек. Трудеше се, жертваше себе си и т.н. Но умря в болки, в агония, от ужасен рак. Защо й се случи това? С какво беше заслужила тази ужасна болка, тази ужасна болест?“

Тук хората искат да им кажеш, че може би в предишен живот е направила нещо лошо и сега го е платила. Но отново е догадка, това е един глупав отговор. Но можете да кажете, че това се е случило, защото тя се е родила. Ако не се беше родила, нямаше да се разболее и да умре. Защо имаме проблемите, които имаме? Защо се разболяваме? Защо имаме болки? Защо имаме всички тези грижи? Скръб, отчаяние, мъка… терзание? Защото сме се родили. Раждането обуславя всичко изредено. Това е камма. Трябва да разберем по един много простичък начин, че раждането обуславя терзанията, отчаянието, скръбта и мъката, старостта, болестта и смъртта.

Когато разберете това, няма да се изненадвате когато ви се случи нещо. Защото всички имаме тази идея, че някак си точно ние не трябва да преживяваме тези неща. „Аз няма да остарея, няма да се разболея и се надявам да избегна смъртта. Надявам се до няколко години науката да измисли лекарство за смъртта и да не се налага никога да не умираме.“ Някои хора имат невероятна вяра в науката. „Науката ще намери бързи решения, за да не се налага да умирам.  И ще мога да живея вечно. Ще се отървем от боледуването. Ще унищожим болестите.“ Преди 20-30 години това беше голямата надежда, нали? Спомням си, че в Щатите си мислехме: „Науката ще реши всичките ни проблеми.“ Това беше през 1950 г. „Съвременната наука ще реши всичките ни проблеми. Съвременната психиатрия, лекарствата, химията, физиката – посредством тях до няколко години ще сме овладели всички болести. Всички ментални болести ще бъдат заличени с химията. И вече няма да има туберкулоза, варицела… Ще заличим всички болести, край с боледуването. И ще имаме материален просперитет. Всички ще имат пари, коли, хубави домове. Защото науката и технологията ще създадат този прекрасен рай. Няма да има старост, боледуване. Ще можем да спрем процеса на стареене. Когато имаше дефектен черен дроб, науката ще е открила нов вид материал, който да го замести. Да замести далака ви, стомаха ви, червата… Ще имаме пластмасови сърца и пластмасови черни дробове, бъбреци. Като тези ни се развалят, просто ще ги сменим като автомобилни части.“ Имаше такава надежда, такова очакване, че науката ще може да ни направи щастливи, ще изцери цялото ни страдание, ще ни спаси от болката. Това се дължеше на голямата вяра в материализма, в научната мисъл и разсъждения, в експериментирането. Но 30 години по-късно, какво имаме? Още повече ментални болести, още повече заболявания и проблеми не по-малко от преди. Старостта още е тук. Хората не знаят какво да правят. Няма как да я спрете. И идва смъртта. Неизбежният край на тялото. Тя е съвсем реална като присъствие, каквато е била във всеки един миг от историята. Всъщност станахме толкова умни, че сме стигнали до момент, в който можем да взривим цялата Земя и да убием всичко на нея от раз. Науката се научи да прави това, но не можа да ни отърве от смъртта.

Друго обяснение на камма е, че ако имате добри постъпки, имате добър резултат. Ако имате лоши постъпки, имате лош резултат. Ако правите добро, получавате добро. Ако правите лошо, получавате лошо. Но тогава хората казват: „Аз познавам един човек, който е много лош. Той мами, лъже, краде и пак е много богат, живее в хубава къща, има хубава кола, има всичко. Но е бандит, гангстер, злодей. Ако законът на камма беше истина – и като правиш добро, получаваш добро, а като правиш лошо, получаваш лошо, защо този човек не страда? Защо има всичките тези прекрасни неща и не го хващат? И има прекрасен живот.“ Но това само така изглежда, нали? Вие си мислите, че понеже той има голяма кола, хубава къща, много пари, значи е щастлив човек. Но ако вие бяхте крадец, бандит, гангстер, убиец и т.н., трябва да сте наясно, че резултатът от камма са всички тези спомени за това какво сте правили. Дори да имате хубава къща, коли и всички тези прекрасни неща, седите в своята прекрасно обзаведена дневна, седите и сте изпълнени със спомени как сте придобили всичко това, от колко души сте се възползвали… Мислите ли, че ще се чувствате много щастливи или в безопасност, докато седите в елегантната си дневна? Какво трябва да правят гангстерите? Какво правят престъпниците? Те непрекъснато пият, вземат наркотици, седативи, ходят по места, където се чувстват в безопасност, с аларми срещу крадци, големи, зли кучета в клетки, с огради с шипове… с бодигардове – големи, гадни и грозни мъже. Където и да ходят, трябва да са инкогнито. Спомням си едни хора в Тайланд ми разказваха за един от най-големите индустриалци в месната промишленост в Бангкок. Той колел най-много животни в Тайланд – не лично, но той бил отговорен. Бил много, много богат, но бил толкова наплашен, че с жена му живеели в малката колиба отзад. Боели се да живеят в голямата къща. И имали голям „Мерцедес Бенц“, но не го карали. Движели се с някакъв малък „Фолцваген“, за да не ги забелязват. Живеели в непрекъснат страх, че някой ще ги убие. И макар да имали тази прекрасна къща и голяма прислуга, трябвало да живеят скрити зад всичко това и да се промъкват тайно. Сигурно само шофьорът им карал големия мерцедес. А ние трябва да завиждаме на такива хора. Но вие само тествайте това в ума си.

Когато излъжете или да кажем – без да убивате или да обирате банки, но ей така, от личен опит, ако казвате лъжи или клюки за някого или си присвоите нещо дребно… какво прави това, когато седнете да медитирате? Кара ли ви да се чувствате добре? Искате ли да ми разкажете за това? „Почитаеми Сумейдо, току-що изрекох лъжа!“ Искате ли да споделите с добри хора, когато сте сторили нещо лошо и не много добро? Надявате ли се майка ви и баща ви и всички добри хора по света да узнаят за това? Или е нещо, за което дори вие не искате да знаете? Нещо, което искате да забравите и да не се налага да го помните?

Помнете, че това, което правим, ще трябва да го помним. Ще трябва да живеем с него. Имаме памет. Силна памет. Човешкият мозък задържа разни неща. Каквото и да правим, го помним. И ако правим лоши неща, имаме лоши  спомени. Ако правим добри неща, имаме добри спомени. Така става. Ако правите добри неща, ако сте добри, щедри и изведнъж изскочи някой спомен – „Аз помогнах на един беден човек. Направих нещо добро.“, с това идва и едно щастливо чувство. А това щастливо чувство помага в медитация.

Един от факторите за просветлението е нещо като радост, възторг, екстаз. Той идва от разглеждането на добрите дела, които сме вършили. Когато сме били добри и внимателни, чувствителни, помагащи и щедри, това ни прави щастливи, когато го мислим. Това е резултатът от правенето на добро. Добра камма. Когато постъпваме лошо и трябва да помним, имаме лоши спомени. Това е камма, която можете да си докажете сами. Искам да разберете това не като вярвате на думите ми, а като разглеждате и наблюдавате как се случва в собствения ви живот. Наблюдавайте процеса на прераждане. Какво преминава от хладилника към телевизора? Човек ли е? Това ли е истинската ви душа? Истинската ви същност, която ще се предава във вечността? Това ли ви пренася от хладилника към телевизора? Това ли ви е душата? Или е желание? Онова безцелно бродене по силата на навика. Онова дирене на нещо за правене, на нещо, в което да потънете. Вие не знаете – „Какво да правя сега? Ще ида да хапна нещо. Вече хапнах. А сега какво ще правя? Ще ида да погледам телевизия. Или ще ходя да си попуша марихуана. Или ще ида на кино. Или ще ида да пия бира.“ Всички тези неща са безцелно бродене, дирене на нещо за правене. Нещо, в което да потънете. Както, като идете на кино, ако филмът е наистина ужасен, не можете да потънете в него, толкова е тъп, че изпитвате неприязън и ставате и си тръгвате. Но ако филмът е добър, се чувствате напълно погълнати от него. Когато дават романтични сцени, се чувствате напълно погълнати от любовта на екрана. Чувствате щастие, когато главният герой целува главната героиня. Изпитвате радост от тази целувка. Когато той я изоставя за друга жена, изпитвате болката и скръбта, гнева, омразата…

Ако филмът е добре направен, напълно може да ви заблуди. Вие затова и ходите на кино. Хората обичат и да се плашат до смърт – като ходят на филми на ужасите. Ако филмът е направен добре, ви плаши до смърт. Почти. Ако е слаб, ако не е направен добре, изобщо не може да ви заблуди. „Хич не ме уплаши. Искам си парите. В този филм нямаше нищо плашещо. Искам си парите.“ Но ако излезете от киното, разтреперани, ужасени – „Беше смразяващ филм. Страхотен.“ Интересно е как хората ходят да харчат пари, за да се плашат. Да бъдат ужасени, да се страхуват. От филмите на ужасите се правят купища пари. Ние обичаме да потъваме в такива неща. В красотата, блясъка и възбудата. Войната е възбуждаща. Ходим на военни филми или на каубойски филми, защото стрелбата, убийствата, престъпленията, зверствата, изтезанията – всички тези неща са ужасно възбуждащи за ума. Когато видите нещо за зверство във вестника, си казвате – „О, трябва да прочета това!“ Изнасилване – „Чакай да видя!“ Убийство – „О!“ Насилието или сексът са възбуждащи. Възбуждат ума. Когато сте отегчени и сте в състояние на затъпяване, търсите вълнение, възбуда. Порнографията също е прераждане, нали? Търсите вълнението във възбудата от сексуалността. Или от насилието. Скандалите са възбуждащи. Четете за корумпирани хора – за известни хора, за политици, за филмови звезди… Не можем да устоим да не прочетем за ужасните неща, които са направили.

По време на скандала „Уотъргейт“ аз живеех в Тайланд. Майка ми ми писа тогава. Тя е много мила стара жена с много добро сърце. Тя каза: „Скандалът „Уотъргейт“ е нещо ужасно. От една страна е много обезсърчаващо и разстройващо за нас да осъзнаем цялата корупция в правителството. Но от друга страна е много вълнуващо, защото всеки ден има нов скандал. Всеки ден можем да очакваме нови разкрития.“ Ново разкритие на някой ужасен скандал. Това е вълнуващо, нали?

Такива са вестниците. Някои от лондонските вестници са направо противни. Пишат за най-изпадналите неща, които вършат хората, и ги превръщат в сензационна новина. Хората купуват вестниците и ги четат в метрото – погълнати от скандалите на други хора.

Забележете, че вълнението е много приковаващо вниманието, то е като вибрация. Неистовата вибрация на вълнението. Лесно е да бъдеш погълнат от нещо вълнуващо, нали? Много по-лесно е да бъдеш погълнат от интересен сериал, отколкото от нормалното си дишане, нали? Нужна е много работа да бъдеш погълнат от нормалното дишане. Но ако имахме телевизор и даваха нещо вълнуващо, всички щяхме да седим и нямаше да имаме никакъв проблем с концентрацията.

Но колкото нещо става по-монотонно и по-малко неистово, толкова повече се нуждае от усилия от наша страна, нали?  Защото вълнението има своя енергия, в която можем да бъдем погълнати. Ритъмът на вълнението има енергия, която може да ни погълне. Можем да бъдем енергизирани от вълнуващите условия около нас. Като да идете на футболен мач. На мачовете в Англия хората могат да станат ужасно възбудени и агресивни. Тълпите от хора са ужасно възбуждащи – като фестивала Марди Грас. Отивате сред тълпи хора, които правят вълнуващи неща. Или тълпа, която е тръгнала да убива някого. Агресията на тълпата трябва да е много възбуждаща. „Убий! Убий!“ Всички започват да крещят. Скоро започваш и ти да убиваш. И ужасно се възбуждаш.

Просто ви посочвам колко заразно може да е вълнението. И когато не сте осъзнати и не сте мъдри, лесно можете да бъдете въвлечени в такива неща. Защото те са много прелъстителни. Не можете да устоите. Ако нямате мъдрост, не можете да устоите. Тълпата просто ви засмуква. Войната е друго много възбуждащо нещо. Не в реалността, а в новините. И разбира се, в един филм за войната не ви показват грозотата на войната, освен ако не се опитват да разкрият именно това. Но това не са вълнуващите военни филми, които отивате да гледате – героите, атакуването на врага,  победата… Да, правят се филми и за грозотата на войната, но по принцип ходим на военни филми, за да се възбуждаме. Убийствата, зверствата, мъченията – всички тези неща възбуждат ума ни.

А какво успокоява ума? Анапанасати, да кажем. Дишането. Какво успокоява ума? Гледането на природата, нали? Гледането на небето. Гледайте небето понякога. Гледайте езеро, басейн с вода. Гледайте гора или гъсталак. Тези неща успокояват, усмиряват ума. Песнопенията успокояват ума или ритмите, които са монотонни, а не възбуждащи. Песнопенията успокояват ума. Не е като да влезете в бързия ритъм на джунглата. С него ще се възбудите. А в песнопението няма нищо възбуждащо.

С това исках да ви опиша и предложа начини за успокояване на ума, как да избягате от вълнението. Когато се приберете в домовете си след този ретрийт, ще почувствате как всичко въздейства на сетивата ви, защото вече сте развили спокойствие, което не бихте имали, ако бяхте живели в Берлин, Цюрих или в някой друг град. Когато сте далече, когато сте тихи и не говорите много, и не вършите вълнуващи неща, не сте въвлечени в романтични неща, а просто се отдавате на формата и наблюдавате ума и дъха си, в седеж, в стоеж, при ходене или легнало положение… Тук не се опитваме да се възбуждаме и стимулираме взаимно с интересни концепции или разговор. Слушаме, наблюдаваме, когато правим разни неща, ги правим за успокояване, а не за вълнение.

Когато се приберете в домовете си, в градовете, градовете са много вълнуващи места. Там има много по-бърза вибрация. Това е като да живеете в Читхърст няколко месеца и после да идете в Лондон. Усещате нещата със сетивата си в едно много по-ускорено движение. За зрителното съзнание нещата в Лондон изглеждат много по-хаотични и бързи. Можете да усетите как това се  отразява на ума ви. Защото умът ви е огледало и отразява – отразява Лондон. А Лондон не е особено спокойно място за пребиваване. Човек не отива в Лондон за спокойствието, а за вълнението.

Когато живеем живота си небрежно, когато живеем без мъдрост или разбиране, биваме улавяни в търсенето на начини за намиране на вълнение. Когато се отегчите, търсите възбуда. Когато възбудата ви дойде в повече, търсите унищожение. Попадате в капан. Ставате създание на навика – безпомощна жертва на съдбата. Безпомощна жертва на навиците. Обусловено създание. Също като кучетата на Павлов. Реагирате на звънчето. Обусловени сте да извършвате неща в зависимост от сигналите и стимулацията, докато не се събудите и не започнете да наблюдавате природата. Като правите добро, получавате добър резултат. Това е законът на камма. Като правите лошо, получавате лош резултат. Това става незабавно. Като живеете по-внимателно, по-отговорно, по-добронамерено, се чувствате по-щастливи, защото това е резултатът. Може би пак ще се случват нещастия, няма да избягате от болката и болестите, но няма нужда да си създавате скръб, отчаяние и безпокойство в ума. Трябва да се въздържате от въвличане в условия, които водят до тях.

Понеже сте се родили, тялото ви, като родено, неизбежно ще пожъне каммичния резултат на старостта, болестта и смъртта. Но когато разбирате това и вече не търсите идентифициране с тялото, а го разбирате, познавате го, тогава не очаквате друго и има умиротворение. Вие сте в мир с променящата се природа и каммичните предпоставки на човешкото тяло. Не настоявате да бъде другояче, а приемате това. Тогава, когато умираме, кое е това, което се преражда, ако не е желанието за нещо друго? Ако не е копнежът по ново раждане или за извършването на нещо? Ако сте в мир с умиращия процес на тялото си, какво може да се прероди? Защото тогава няма желание, има само осъзнатост, мъдрост, разпознаване, пускане, отдаване, освобождение от тежестта на човешкото тяло.

На мен ми звучи много хубаво. Когато мисля за своята смърт – ами то ще е много хубаво да умра. Не е нещо, от което се боя. Чакам го. Защото умира само това тяло. Достига края си, вече няма нужда да е живо, затова го оставяме да се разпадне, да се преустанови. Пускаме го. Тялото гние, разпада се, червеи влизат и излизат… Мисля, че това е много хубаво. (смее се)

Камма и прераждането не са някакви екзотични религиозни теми, а много практични начини за разглеждане на това как стоят нещата. Защото като човешки същества, ние трябва да се учим от настоящето, а не да правим догадки като какви ще се преродим в следващия живот. Това е загуба на време. Напусто мислене. Или пък да се опитвате да отгатнете какви сте били в предишния живот. „Имал ли си преживявания от минали животи, Аджан Сумейдо? Виждал ли си се какъв си бил в предишен живот?“ Не, нищо не знам за предишни животи. Но мога да правя догадки. Мога да стигна до много интересни хрумвания. Защото това е доста вълнуващо нещо за разсъждения. Но после си казвам – дори всичко това да е истина и аз да съм бил, да кажем, Наполеон…

Ето, сега си спомних, че в предишния живот съм бил Наполеон. Но какво си спомням? Спомням си… Имам спомени за онова време, когато съм бил император и т.н., и съм бил отговорен за толкова нещастие. Това биха били спомени от Франция от 1800 г., или от Русия. В този живот аз съм поживял доста години и имам спомени от него. Спомням си какво беше преди 40 години. Аз бях момче, учех в граматическото училище в Сиатъл, Вашингтон, в САЩ. Моето име беше Робърт и ходех на училище, което се казваше „Джон Мюър“. И когато бях 8-годишен, имах учителка, която се казваше г-ца Дипенброк. Това може да не впечатлява никого в сравнение със спомена за войната с Русия през 1812 г. Той би бил нещо чудно – би впечатлил всички. Да, аз бях Наполеон. Но това, което мога да си спомня, е как съм бил 8-годишният Робърт Джакмън в училище в Сиатъл, Вашингтон, то не впечатлява – „И какво от това?“

Общото и в двата случая е, че това са спомени, нали? Ако си спомням, че съм бил Наполеон, и си спомням, че съм бил Робърт Джакмън, това са спомени сега. Те се надигат тук и сега. Не ви трябва да знаете повече – те са просто спомени. Какво значение има дали името ви е било Наполеон, или Робърт Джакмън, или Сидни, или Рейчъл, или Савската царица? Освен впечатлението и стойността, която ние им даваме. Да си Наполеон е малко по-впечатляващо за повечето хора от това да си Робърт. Освен ако Робърт не е името на някоя нова рокзвезда. Може би тогава това име ще е по-впечатляващо от Наполеон. Единственото, което трябва да знаете, е, че споменът е спомен. Аз мога да помня предишни животи. По същия начин мога да помня какво е било преди 40 години. Спомени идват отпреди 30, 20, 10 години, от вчера!

Всички спомени са предишни животи. Живени са преди. И са спомени, които изплуват сега. Не ви трябва да знаете повече – само това, че споменът е спомен. Надига се и отминава и е не-аз. И после, какво ще се случи с мен в бъдеще, когато умра? Хората идват и казват: „Сторих ужасно нещо в живота си. Отговорен съм за това ужасно нещо. Какво ще се случи с мен в следващия живот? Какво мога да очаквам да ми се случи? В ада ли ще ида? Или ще се преродя в жаба или скакалец? Какво ще се случи с мен?“

Плашат се какво ще се случи, какво ще е наказанието, каква ще е ужасната съдба, която ги чака за това, че са сторили нещо лошо, някаква злина.

Можете да размишлявате по въпроса. Но резултатът от нещо лошо, сторено в миналото, е страхът, нали? Сега ви е страх. Не знаете какво ще се случи. А бъдещето винаги е неизвестното. Бъдещето е великото неизвестно. Бъдещето винаги ще е неизвестното. Несигурното, мистерията. Всичко от миналото можете да проектирате в бъдещето. И ние го правим непрекъснато, нали? Изпълваме бъдещето, празнотата на бъдещето с всякакви идеи и страхове, с фантазии. Но винаги го правим в настоящето. Това е търсене на прераждане в нещо – може би искаме да се накажем. Така е. Ние имаме силно желание да се наказваме за това, че сме сторили нещо лошо. И понякога умишлено търсим ситуация, в която ще бъдем наказани. Понякога хората много се разстройват, когато искат аз да ги накажа. Аз, в качеството си на авторитет, едва ли не трябва да ги шляпам отзад. В Читхърст, когато някой стори нещо лошо, аз трябва да ида и да кажа – „Ти! Ти си много лош и палав, и трябва да бъдеш наказан.“ Някои хора действително искат да правя това!

Но това е много незряло, нали? Детинско е, вместо да се разпознае и да се разбере, и да се пусне. Това, второто, изисква мъдрост, нали?

Стремлението към нибана не е за деца, за малки създания, които имат нужда от шляпане, гълчане, побутване… Децата имат нужда от тези неща, защото нямат мъдрост. Трябва да бъдат водени и насочвани. Те имат нужда от такъв тип подкрепа. Но когато се развиваш духовно, трябва да развиеш крепкостта на собствения си ум. Не можеш да очакваш някой друг да го стори вместо теб или някой друг да ти каже какво да правиш, или да те нашляпа по дупето, когато си лош, или да те похвали, когато станеш просветлен. И това го има – искаме някой да ни каже: „О, да, ти си просветлен! Браво на теб! Ти успя!“ И щом го казва, трябва да е вярно. Но пак имате нужда от някой друг, който да ви каже какво сте, нали? Или да ви каже какво не сте.

Медитацията е истинско балансиране в знаенето, в знаенето на истината отвъд съмнението и в това да бъдем отговорни за начина си на живот, не защото се боим, че някой ще ни нашляпа, ако не го правим, а защото така е правилно. Защото разбираме закона за камма и прераждането. И знаем как да живеем и как вещо да използваме условията, в които се намираме, които още са с нас – разбирайте телата и умовете ни.

Просветлението не е нищо повече от порастване. Да бъдем зрели човешки същества. Съвършенството на човешката камма е просветлението. То е за човешките същества и означава съзряване, баланс. Да бъдем отговорни, да бъдем морални, отговорни, мъдри човешки същества. Вече да не търсим места и хора – „Искам някой да ме обича!“ Това е силно, нали? „Искам някой да ме обича.“ И понеже не можем да намерим това у другиго, искаме Бог да ни обича. „Аз вярвам в един Бог, който ме обича. Бог ме обича. Друг не ме обича, но Бог ме обича.“ Но това пак е незряло, нали?

Искаме любов от отвън, от някого другиго. Много религии обслужват това ниво на емоционално развитие – на детето, нали? Бог ви обича, ако правите добрини, и се ядосва, ако правите лоши неща. Когато сте лоши, отивате в ада, когато сте добри, отивате в рая. И вие правите добро, мислейки си, че ако правите лошо, Бог ще ви накаже и ще ви изпрати в ада. Един вид, правите добро, защото се боите да не идете в ада, а не защото така е правилно.

Това е мъдростта на израстването, на съзряването, на изпълването и усъвършенстването на човешката камма. Виждате, че просветлението е нещо много практично, не е е отнесено и фантастично. Нещо, което всеки от нас може да направи. Нещо, на което всеки от нас е способен – да бъде буден. Когато сме зрели и балансирани, ние можем да обичаме, нямаме нужда да бъдем обичани от другиго. Когато си мъдър, просто обичаш. Не очакваш да го получиш от някого другиго. Когато си дете, се нуждаеш някой друг да ти даде любов. Когато си емоционално незрял, трябва да я получиш от някакъв външен източник, защото още не можеш да се обичаш. Не можеш да даваш любов. Трябва да се опиташ да я получиш от нещо друго, от Бог, от друга личност. Но когато си зрял и балансиран, можеш да обичаш. Хубаво е да бъдеш обичан от другите, но не е задължително. Не изискваш това от другите. Не обикаляш наоколо с думите – „Моля ви, обичайте ме.“ Вече нямаш нужда да бъдеш обичан, защото човек може да обича, когато има мъдрост. Това е зрелостта на човешкото същество, нали? Баланс, зрялост… И в това няма прераждане. Любовта е естествено излъчване от мъдростта. Естествен начин на свързване с другите, когато има мъдрост. Когато няма мъдрост, имаме склонността вечно да разваляме нещата с похот, обсебване, ревност, страх от отхвърляне – всички тези неща. Те развалят всякакъв вид любов, която сме в състояние да генерираме от собствения си живот, освен ако не обичаме мъдро, не обичаме посредством мъдростта, а не посредством желанието.

Аджан Сумейдо

Семената на съзнанието (виняна) и ставането (бава)

„Има само една константа – казва Меровингий в паметния филм „Матрицата” – „Една всепризната истина. Тя е единствената такава. Причинността. Действие – реакция. Причина – следствие.”

Каммичният процес функционира автономно, без разпоредител или директор, изцяло посредством присъщата сила на волевото действие. Преплетени с други подредби в обширната, сложна паяжина на обусловеността, нашите действия произвеждат своите последици също толкова естествено, колкото семената на полето дават съответните си билки и цветя.

За да разберем как камма произвежда своите ефекти през поредицата прераждания, трябва да преобърнем нашата нормална, ежедневна концепция за отношението между съзнание и материя. Под влиянието на материалистични пристрастия ние предполагаме, че материалното съществуване е определящо за съзнанието. Понеже сме свидетели как се раждат телата на този свят и наблюдаваме как умът съзрява в тандем с тялото, ние тихомълком приемаме тялото за основа на нашето съществуване и умът или съзнанието за еволюционна издънка на слепите материални процеси. Материята печели почетния статут на „обективна реалност” и умът става случаен натрапник в една присъщо безсмислена вселена.

От будистка гледна точка, обаче, съзнанието и светът съществуват в една връзка на взаимно творение, което изисква и двата фактора. Както не може да има съзнание без тяло, което да служи за негова физическа опора и свят, който да е негова сфера на познание, така не може да има физически организъм, нито свят без някакъв тип съзнание, което да ги конституира като организъм и свят. Макар и временни, нито умът, нито материята могат да се разглеждат като първични един спрямо друг. От гледна точка на практическото значение Будата казва, че умът е предхождащ. Умът е предхождащ не в смисъл, че възниква преди тялото или че може да съществува независимо от физическата среда, а в смисъл, че тялото и светът, в който се намираме, отразяват нашата ментална активност.

Менталната активност във формата на действие конституира камма и нашият запас от камма насочва потока на съзнанието от предишния живот към новото тяло. Будата казва: „Това тяло, о, монаси, е стара камма, която трябва да се разглежда като причинена и оформена от действието, като нещо, което трябва да се почувства.” (Самюта Никая XІ, 37). Не само тялото, като съставено цяло, е продукт на минала камма, но и сетивните основи също (виж Самюта Никая ХХV, 146). Окото, ухото, носът, езикът, допирът и основата на ума също са оформени от минала камма и в този смисъл камма до известна степен оформя и влияе на нашия сетивен опит. След като камма се обяснява като действие или намерение (четана), това означава, че конкретното тяло, с което сме надарени, с всичките му отличителни черти и сетива, се корени в нашите волеви действия в предишни животи. Точно как миналото действие може да повлияе на развитието на зиготата е отвъд възможностите на научното обяснение, но се вярва на думите на Будата, такова влияние е реално.

Каналът, по който се предава каммичното влияние от живот в живот през поредицата прераждания, е индивидуалния поток на съзнание. Съзнанието обхваща двете фази на нашето съществуване – тази, в който натрупваме нова камма и тази, в която берем плодовете на старата камма – така, в процеса на прераждането, съзнанието прави мост между старото и новото съществуване. Съзнанието не е единична, пренасяща се единица, аз или душа, а поток от мимолетни актове на съзнанието, всеки, от които, се надига, съществува за кратко и после отминава. Този цялостен поток, макар и състоящ се от мимолетни звена, е смесен в едно обединено цяло от причинните връзки, получени между всички случаи на съзнание във всеки индивидуален континуум. На дълбоко ниво, всеки случай на съзнание наследява от своя предшественик цялото каммично наследство на този конкретен поток; при изчезването, той на свой ред предава това съдържание на своя приемник, подсилено от неговия собствен принос. Така нашите волеви действия не изчерпват своя пълен потенциал в своите непосредствени видими резултати. Всяко волево действие, което извършим, когато отмине, оставя след себе си фин отпечатък върху протичащия по-нататък поток на съзнанието. Действието оставя в потока на съзнание семе, способно да даде плод (випака), да произведе резултат, който отговаря на етичното качество на действието.

Когато срещнем подходящи външни условия, каммичните семена, посадени в нашия ментален континуум, се пробуждат от своето латентно състояние и произвеждат своите плодове. Най-важната функция, която се извършва от камма, е генерирането на прераждане в подходяща сфера, сфера, която ще й осигури поле да разгърне своя запас от потенциали. Мостът между старото съществуване и новото е, както казахме по-горе, еволюиращият поток на съзнание. Именно в този поток на съзнание се създава камма чрез упражняване на действие; това е същият поток на съзнание, който тече и пренася каммичните енергии в новото съществуване; и пак същият поток на съзнание преживява плода. Накрая, на най-дълбоко ниво, всички индивидуални потоци на съзнание са интегрирани в една всеобхващаща матрица, така че под повърхността на събитията отделните каммични натрупвания на всички живи същества се пресичат, застъпват и сливат. Тази хипотеза – макар и спекулативна – би помогнала в обясняването на странни съвпадения, които понякога пробиват дупки в нашите предположения за един рационален порядък.

Генеративната функция на камма за едно ново съществуване е описана от Будата в една кратка, но изчерпателна сутта, запазена в Ангутара Никая. Почитаемият Ананда приближава Учителя и казва: „Говорим за съществуванието/ставането (бава), благородни учителю. Как така има съществувание/ставане?” Будата отговаря: „Ако нямаше узряване на камма в сетивната сфера, нямаше да има съществувание/ставане в сетивната сфера. Ако нямаше узряване на камма в сферата на формите, нямаше да има съществувание/ставане в сферата на формите. Ако нямаше узряване на камма в безформената сфера, нямаше да има съществувание/ставане в безформената сфера. Съответно, Ананда, камма е полето, съзнанието е семето, а жадуването – влагата за съществата, заплетени в невежество и объркани от желания, да се установят в нова сфера на съществуване, било то низша (кама, сетивна сфера), средна (рупа, сфера на формите), или висша (арупа, безформена сфера).”

Забележка: Както подсказва аналогията, тези елементи на опитност създават диапазона на възможности за ставането (бава). Ако миналата и настоящата ви камма не съдържа конкретна възможност, не може да се развие кореспондиращия тип ставане. Единствените ставания, които можете да преживеете, са тези от диапазона на възможности, осигурени от вашата камма.

Докато невежеството и жадуването, двата корена близнаци в колелото от прераждания, стоят непокътнати в нашия ментален континуум, в момента на смъртта една особено силна камма ще стане доминираща и ще задвижи потока на съзнание към сфера на съществуване, която кореспондира с нейната собствена „вибрационна честота”. Когато съзнанието, като семе, бъде засадено или „установено” в сферата, то покълва в останалия психо-физически организъм, който влиза в определението „име и форма” (нама-рупа). Със съзряването си организмът осигурява поле за други отминали камми да се сдобият с възможност да произведат свой резултат. Тогава, в рамките на това ново съществуване, в отговор на нашите различни камично индуцирани опитности, ние се въвличаме в действия, които причиняват нова камма с капацитета да генерира още едно прераждане. Така колелото на съществуването се превърта от един живот в друг, а потокът на съзнание, пометен от жадуването и насочван от каммата, приема следващи режими на въплъщение.

Бикху Бодхи

По тази причина всяко състояние на ставане, зависимо от семето на съзнанието, израства от едно нестабилно семе. Посочихме по-горе, че основният принцип на причинността, определящ обусловеното възникване е присъщо сложен, защото включва взаимодействието на много минали и настоящи причини и резултати. Той е също така присъщо и нестабилен и съответно всяко състояние на ставане, зависещо от съзнанието – което е подвластно на възникване и отминаване – също е подвластно на отминаване. Тази присъща нестабилност е една от основните причини ставането – бава – съществуването, да е присъщо стресиращо. Този редуващ се модел между съзнание и намерение може да се обясни по два начина. Първо, цялостната сложност на причинния принцип, определящ обусловеното възникване – с настоящите причини, взаимодействащи си с миналите причини за формирането на настоящия момент – отваря вратата за много клупове с обратна връзка от същия тип. Съзнание и чувство, например, се редуват по същия начин, както съзнание и перцепция. Второ, специфичното взаимоотношение между съзнание и намерение помага да се обясни загнезденото качество на ставане, в което едно състояние на ставане може да започне в друго, което пък е загнездено в трето – много подобно на руски матрьошки. Например, семето на съзнание довело до раждането на човека в това физическо измерение на ставане е това, което е направило възможно преживяването му на този свят посредством шестте сетива. На базата на намерения, взаимодействащи си с това преживяване, се обуславят други моменти на съзнание, които служат за семена на чисто ментални състояния на ставане (бава) в рамките на този живот: сънища, планове и светове на въображението. В тези състояния на ставане умът произвежда по-нататъшни намерения и се натъква на друго ниво на сензорния опит, което обуславя по-нататъшни моменти на съзнание, и т.н. – сънища в сънищата, приказки в приказките.

И от гледна точка на Будата, нестабилност в нестабилността и – най-вече – страдание, усложнено от страдание.
Разглеждано в светлината на аналогията за полето, взаимодействието на съзнанието със старата и нова камма показва как полето от възможности за обновено ставане е потенциално безкрайно обновяемо. Както растенията, растящи в почвата, наторяват почвата, когато загниват, така действията на съзнанието, взаимодействащи си със старата и новата камма, водят до по-нататъшна нова камма – която, ставайки стара камма, може да продължи да действа като почва, подхранваща по-нататъшни семена на съзнание в бъдещето.
И все пак, този процес се нуждае от още един елемент за израстването на семената: влагата на жадуването, третият фактор в аналогията за полето.

Танисаро Бикху

Една идея изпреварила своето време… или пък не?

 

„Волята (сетана), аз наричам „Камма” (действие). Повелил, човек действа с тяло, реч и ум. Има действия (камма), които зреят в ада… зреят в животинското царство… зреят в царството на духовете… зреят сред човеците… зреят в небесните светове. Резултатът от действията (випака) е три вида: зрее в сегашния живот, в следващия живот, в бъдещите животи.”

Aнгутара Никая. VІ.

 

Прегърнала една идея като невръстна рожба, потънала в размисли за его, месиански комплекси, общи теми в колективното несъзнавано (разбирай архетипи) и моите действия тук и сега, се връщам в детството си – към едно събитие, споменът за което е дъх на борове, сладка сянка, цветни тебешири, много деца и много смях…

Преди да седна да пиша, чукнах за препратки в „Гугъл” и се оказах не-сама. И други хора имаха този топъл спомен, и за тях това се оказа събитие, белязало живота им. Със сигурност е нещо неподправено, чиято автентичност е гарантирана от факта, че тогава бяхме деца.

Ако не сте се сетили, говоря за Асамблеята „Знаме на мира”. С риск да си навлека „праведния” гняв на всички „свободомислещи” люде, ще пиша за това.

Людмила Живкова остана енигмата на нашия политически елит от далечното минало. Кой ли не разказа причудливи истории за нея – че била прекалено инициирана, че не могла да понесе кундалини, която се е надигнала… Говореше се за тайни, езотерични сбирки, на които приближеният „културен” кръжец е дискутирал теми от Рьорих до богомилите.

В крайна сметка, жената беше порядъчно оплюта, та дори наскоро четох за „изключително важния” факт, че не била кръстена! Е, и?

Истината е, че тя направи нещо красиво. Нещо, което беше крачка за сваляне на границите между хората във времена, когато никой не говореше за това. Нещо отвъд добро и зло, отвъд Железни завеси и политически дивиденти – поне за невинния детски поглед.

И това се брои. Защото не всички „принцеси” на своето време са се захващали с такава алтруистична, чиста идея. Тя имаше ресурса – несъмнено, позицията, размаха и напредничавата мисъл и визията да го направи.

Описанието на дъхавите борове и цветните тебешири е от тогавашния Дворец на пионерите – днешната семинария. Не помня на колко съм била, знам, че боровете бяха страшно високи. Картините, останали в ума ми са сигурно две-три, но птичето на радостта, което пърхаше тогава – незнайно защо, в гърдите ми, май още е живо. Може би е холограма на онова, първото. Не знам.

Години по-късно се върнах в онзи двор. Той вече не беше за достъп на обикновени деца. Е, и аз вече не бях дете. Трябваше да съм с дълги поли или панталони, за да не смущавам възпитаниците там – момчета, почувствали призванието да служат на Господ.

Боровете си бяха там, все така величествени, те ми припомниха детския смях в сърцето ми.

Когато видях записите от всеобщите флашмоб медитации в мрежата – първата ми мисъл беше „И аз искам да съм част от  това!” Отидох на картата на света на MedMob.org и се оказа, че България я няма там. В Румъния правеха флашмоб медитации, в Гърция – също, в още 298 града, но у нас – не. Така се роди тази идея. Тя е неформална, няма тайна организация, която да ни „зомбира”, няма скрита намеса на разни „ложи”, има един стремеж за споделяне на преживяването и малка група съмишленици, която да я отгледа.

Една приятелка, по свой си начин, ми припомни за карма (на Пали камма) и випака карма. За действието и резултата от него. Карма няма цвят, няма поляритет, правим нещо, извършваме едно действие – засаждаме семе. След време, сега или в друг живот, семето пониква, дава плод и ние получаваме този плод – щем, не щем.

Дали семенцето, посадено през 90-те години  в сърцата на 3900 деца от 138 държави и на 14000 българчета е дало плод у всички ни – не знам?

Всичко зависи от почвата, климатичните условия и т. н., което ми напомня за притчата за сеяча… Но това е друга история от друга религия, макар че кармата си е карма!