Архив

Tag Archives: комплекс

ЗА ОСЪЗНАТОСТТА, ХИПНОЗАТА И МЕДИТАЦИЯТА

Meditation

Meditation (Photo credit: holisticgeek)

Влакчето на осъзнатата медитация набира скорост

Светът има нова любима играчка и тя се казва „mindfulness”. Като че ли най-удачният превод е „осъзнатост”. В действителност, зад тази дума стои предшественикът й на древния език пали, който е „сати”. Сати означава помнене, осъзнатост, внимаване, състояние на будно пребиваване и още куп неща. Като цяло, работната дума остава осъзнатост, въпреки лекото й опошляване, особено след като в Америка излезе нов продукт „Осъзната майонеза” – виж тук.

И докато в нашата нова братска страна на всички възможности хората вече се борят срещу „духовния консумеризъм”, ние още се чудим що е то медитация, има ли почва у нас, и ако има, чия гуру система е по-секси.

Без да навлизам в подробности, за да не те отегчавам, читателю, ще посоча само, че всички медитативни техники, които включват визуализация, идват от тантричната традиция, носят очарованието на своята магика и ритуално ни отвеждат в различни сънувани измерения. По правило, това са „водени” медитации, като гласът, който ни води, полека ни вкарва в един полусън – малцина могат да направят разлика между една водена медитация и успешно проведен хипнотичен сеанс. Това е от гледна точка на ширещата се поп култура в медитацията. Иначе, практиката няма за цел да ни вкара в транс или в екстаз. Смисълът е да успокоим, да утишим ума – представете си водата в една чаша, в която има песъчинки с различни размери. Когато настъпва успокоение, тези песъчинки се утаяват на дъното и водата се избистря. Настъпва състояние на яснота. И тогава, от дъното на чашата се отлепя малко мехурче, което достига повърхността. Ние можем ясно да го наблюдаваме, без да се идентифицираме с него и да го пуснем да си иде. Това мехурче от гледна точка на аналитичната психология е комплекс, травма, психопомп, който е бил подпрагов, скрит в подсъзнанието. И сега, изцяло в зависимост от нашата степен на готовност да го приемем, той се надига от подсъзнанието като мехурче въздух, ние го о-съ-знаваме и го пускаме да си отиде – да излезе на повърхността на водата в чашата и да се слее с празнотата на въздуха над нея.

„Гласът ми ще е с теб…”

Това са думите на Милтън Ериксон – един колос в хипнозата, от когото са се учили много хипнотерапевти. Това е заглавието и на едноименната книга, която може да ни обясни защо имаме понятие като Ериксонова хипноза. Виж тук.

Все едно, аз няма да се захласвам по Ериксон, макар че е блестящ. Идеята ми е да направя диференциация между хипноза и медитация. При хипнотичен сеанс, който може да е и индуцирана автохипноза, ние дърпаме шалтера на ума и го приспиваме, или ако щете, блокираме харда и го изключваме. Съответно дясно полукълбо става доминиращо, навлизаме в царството на Хипнос – ставаме особено податливи на внушения и се носим на алфа вълните на подсъзнанието. Лявото полукълбо спи. Ние сме в транс. Оттук възможностите като преживяване са различни в зависимост от нагласата, религиозната ни ориентация и цялостния емоционален фон. Раят и адът са на крачка разстояние, ангелите и демоните също. (Бог също!)

Проникновената (осъзната) медитация, от друга страна, активира центровете в лявото полукълбо. Ние присъстваме тук и сега, умът е буден, нащрек, можем да сравним степента на внимание като тази по време на шофиране, когато сме зад волана. Вече не сме потънали в сънищата, а ги наблюдаваме като феномени на нашата ментална сцена. Не се идентифицираме с тях, не ставаме емоциите си. Вратата към подсъзнанието не зее широко отворена за всички съдържания на колективното несъзнавано с неговите причудливи форми и създания. Там има някой, който пази – и това е „сати” – осъзнатостта. Не случайно Сайдав Силананда я нарича пазачът на портата.

Искаме ли да дърпаме шалтера, или искаме да обучим ума?

Ако разглеждаме ума като нещо, което ни пречи, тогава ще търсим всякакви начини за неговото изключване – от ЛСД до хипнозата. Защо не?

В будизма, обаче, умът се разглежда като шестото сетиво. Шестата сетивна врата. Представете си сега, че си завържем очите и някой ни пусне в непозната гъста гора. Със сигурност ще се срещнем с много дървета, много клони ще се заплетат в косите ни и най-вероятно ще падаме. Приспивайки ума, ние влизаме в гората на колективното несъзнавано или по-скоро тя влиза в нас. За резултата не искам и да мисля, камо ли да го описвам.

Един голям учител от традицията Теравада ни съветва да обучим ума си. Ето какво казва той: „Приберете осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво ще базираме практиката си?” Прочети още тук  и тук.

Несъмнено, който избере шалтера, няма да чете по-надолу, за оставащите, ще изредя възможностите за едно подредено, изчистено от суеверия и мистицизъм запознанство с осъзнатата медитация.

Вече споменах за тантричната традиция, която между другото откриваме в тибетския будизъм с неговите примеси на местната бон религия. Не знам при вас как е, но аз обичам да черпя знания от първоизточника или поне от по-първа ръка експерти. В тази връзка, малко любопитни факти:

През 1979 г. Джон Кабат-Зин създава медицински център в който се практикува MBSR Mindfulness Based Stress Reduction – 8 седмичен курс с по една сесия на седмица, в който учат хората на осъзната медитация, малко чигун и хатха йога – колкото да си усетят тялото, една блестяща компилация между дзен медитация и сатипатана (осъзната)

В Англия правят разновидност MBCT – Mindfulness Based Cognitive Therapy

В същата темпорална рамка, но в друг формат С.Н. Гоенка (Goenka), родом от Бирма, пристига в Индия, след като е учил осъзната медитация при своя теравада учител У Ба Кин, и отваря випасана центрове – випасана е сатипатана (осъзната медитация), или проникновена медитация – и започва 10-дневни интензивни курсове, които сега се провеждат по цял свят. Преди 1980 година Гоенка е поканен от Далай Лама в Дармасала да обучи тибетски монаси на випасана.  Курсът на Гоенка включва осъзнаване на дишането като функция на тялото, усещанията на тялото – болка, студ, т.н. и чувствата. Виж тук

Теравада традицията – от която се учи Гоенка, е съхранена и днес, и не е нужно да се ходи на далечни, екзотични места като Тайланд, Шри Ланка и Бирма. Разбира се, ако имаме тази възможност, защо не? Но в крайна сметка, интернет е изпълнен с текстове на учители като Аджан Ча, Аджан Сумейдо, Аджан Сучито, Аджан Брам и т.н.

Освен това в Европа има функциониращи манастири, където се провеждат ритрийти и човек може да се докосне до традицията и да свери часовника си. Виж тук  и тук.

Интензивност или постоянна практика

Интензивността сякаш изглежда по-подходяща за нашето натоварено ежедневие. Открадваш десет дни, изучаваш каквото има за изучаване и хоп обратно в 24/7. Втори вариант, караш онлайн обучение, то още по-лесно се вмества между всички неща, които има да се вършат, изкарваш така 6 или 8 седмици, в зависимост от курса, и после включваш наученото към сутрешния био коктейл.

Всеки прави своя избор, моят е аварийният шлюз от самсара, за който говори Аджан Сумейдо, но това по-нататък…

Завършвам с една малка книжка, която не е най-изчерпателното четиво, но схематично излага практиката, така че всеки да може да си избере и да опита коя форма на медитация най отговаря на темперамента му: Introduction to Insight Meditation

Advertisements

КОГАТО СТРАДАНИЕТО ДОБИЕ ЛИЦЕ

Мъжът ми го нарече особен урок, аз просто се разплаках.

Знаем, че страданието е неизбежно, будизмът ни учи, че то е самата характеристика на битието ни, но желанието да спасяваме заслепява всеки разумен довод. Всеки си има своята форма на дана – щедрост, великодушие, благотворителност,  моята е насочена към животните. Всъщност не знам дали е дана или камма, защото да, удовлетворение от благотворителността има, но мъката и състраданието са неимоверно по-големи. Може би това е камма, да изпитваш вътрешната принуда да правиш нещо или да постъпваш по определен начин с ясното съзнание, че  това ще ти донесе трудности и дори страдание.

Теоретизирането е едно съвсем типично качество на ума, но когато страданието добие лице, тогава всички формулировки и концепции се разпадат и човек се чуди каква е тази дисфункция в системата, да не би да е бъг в матрицата, що ли?

Имам си аз едно кръстовище, в непосредствена близост до дома ми, на което мине не мине, ако не са децата ми, то аз намирам по някое създание в беда. Първи бяха децата, намериха си котка, вече поизраснала. Беше наречена Пискун и скоро стана алфа котката в нашия скромен прайд. Обилно окотени с едно куче, гълъб и папагали в добавка и абсолютна забрана от страна на мъжа ми за вкарване на ново животно вкъщи,  в един слънчев ден, на любимото кръстовище, съдбата ме срещна с Бебка – малко, сладко куче, което просто изправи лапи да бъде прегърнато.  Една жена стоеше и гледаше на безопасно разстояние и усмихвайки се, каза: „Е, то тук ще умре.  Ще го блъсне някоя кола, нали знаете?” Не и ако аз можех да направя нещо. Така Бебка дойде у дома. Котките я накачулиха, кучето ни започна да маркира навсякъде, изобщо… невероятна веселба. Хвала на бога и на Фейсбук, намери се един прекрасен човек, който вярно, далече, но пък с изключително сърце, ни подаде ръка и осинови мъничето. Всички бяхме щастливи, особено аз, защото мисията беше изпълнена – имахме един спасен живот.

Две години по-късно, пак на същото кръстовище едно тъжно, малко коте, плачеше изпод калника на някаква кола.  Програмата „Спасителна мисия” отново се задейства у мен и така семейството ни се сдоби със седмо коте – Сапун. Дори не направихме опит да го дадем, той просто си дойде у дома.

И ето, пак е топло, котките пак са народили, и моето кръстовище отново е обект на вниманието ми. Естествено пак коте в беда. Сладък мъник, който надава жални стонове за майка си, разплаква всяко женско сърце, което мине покрай него. Мисията се разгърна в два дни – първи ден, котето го е страх, давам му храна в паничка, яде, крие се под колите и мяучи жалостиво.  Аз вече си мисля как ще го настаня вкъщи, как ще го обезпаразитя и как ще протече социализирането в малкия ни зоопарк. Може би ще го кръстим Хачи – Хачико или Осмия на японски  (от едноименния прекрасен филм) и да, сигурно ще му намерим дом и осиновители… Разбира се, всичко това се случва в моята глава. Хачико нехае за плановете ми и горко ридае под поредната кола. Вечерта настъпва, аз давам поредната порция храна и си казвам – „И утре е ден, може би ще успея да го хвана, ако още е жив и е там.”

През цялото време, докато заспивах, си мислех защо това коте не пожела да скочи в ръцете ми като другите, защо не иска да бъде спасено? При мен го чакаше топъл дом, храна, много любов, спокоен живот…

Утрото дойде, изпих си набързо кафето, сипах храничка в една чинийка и бързо при котето. Него, обаче, го нямаше.  Част от мен въздъхна с облекчение – онази част, която през цялото време знаеше, че това е една беля отгоре, нещо, което не искаш, но, уви, нямаш никакъв избор как да реагираш. Има ли някой в беда, трябва да му се помогне. Разбира се, това си е някакъв мой комплекс, който се е ангажирал да съсипе живота ми. Вече схващам, че не е универсално правило.

Час по-късно съсед ми съобщи, че котето се е появило. Отидох с храна, имаше и други хора – естествено, жени. Те побързаха да си тръгнат и аз пак започнах уговорките с малката космата топка.  Дойде още едно момиче. Донесе топло мляко, майка й току-що го била сварила, домашно, биволско.  Дойде трета жена.  Още едно сърце беше трепнало от жалостивия плач. И докато говорехме какво ли му се е случило, защо е така наплашено… в този миг аз видях една единствена възможност да протегна ръка и светкавично да го хвана за врата.  Един неповторим прозорец от време, в който вниманието му бе погълнато от топлото мляко… Бърза съм. Хванах го. Но и то ме хвана. И милата, глупава твар се вкопчи с малките си зъби и нокти в ръцете ми, фучейки, хапейки и дращейки. Кратката среща се разгърна в три рунда. На третия аз не издържах, буквално усетих как ми разкъсва пръста и го пуснах на земята.  Жената ми предложи спирт, но аз кимнах с благодарност, вкъщи ме чакаше всичко необходимо.

Прибрах се с разтреперани ръце, болката от котешки зъби е невъобразима, и с ясното съзнание, че се отказвам. Мъжът ми ме посрещна, помогна ми да промия раните, да ги намажа с мехлем и се опита да ме утеши. Знаете – че не всеки може да бъде спасен, че някои не искат да бъдат спасени и т.н.  Тогава и заплаках. Заплаках за горката животинка, изпълнена с ужас, който беше нейната единствена защита, но и сигурна гибел.

Страх ме е. Не ме пипай. Няма да изляза от клетката на ужаса си, защото просто ме е страх.  Страх!

Да,  страданието има лице. Всъщност има много лица. Едно от тях е на Хачико. Грешка, на безименния.  Дано оцелее и стане един истински див тигър, макар и бонзай. Див, неопитомен хищник в кварталната джунгла. Или пък може да преодолее страха си и да стане дебело домашно коте, естествено, кастрирано. Няма да прекалявам с паралелите с нас, хората, но ние наистина сме от едно семейство – това на бозайниците, изпитваме едни и същи чувства, любов, ревност, омраза. Тласка ни един и същи инстинкт за оцеляване. Господар ни е един и същи страх – страха от другите.

Спирам тук. Мехлемът е позасъхнал, болката е утихнала. Животът продължава…

За жалост, котето не оцеля. На другия ден беше последната ми среща с него. Занесох му сутрешната порция храна, то, резервирано от опитите ми да го спасявам, изчака да се отдалеча и чак тогава се показа изпод колата. В един кратък миг от вечността то се обърна и аз се обърнах, и погледите ни се срещнаха. И двамата знаехме – сбогувахме се. Разбира се, аз махнах с ръка да изпъдя тази мисъл като някоя досадна муха от главата си, но… в края на деня котето го нямаше. Нямаше го и на другия ден и накрая разбрахме, че се е случило очакваното. Няколко дни поред превъртах цялата случка в главата си, естествено, се обвинявах, че не бях взела по-категорични мерки… После дойде осъзнаването. Това коте беше се родило, за да живее точно толкова, точно по този начин. Безпардонният му отказ да приеме спасителната ми ръка беше повече от красноречив. И се замислих как то се е родило, за да изживее именно този живот – кратък, наситен със силни емоции… а аз се бях опитала да се намеся в неговата лична карма. После се сетих, че то най-вероятно вече отново се е родило, водено от най-силният импулс – жаждата за живот, и някъде суче от гръдта на новата си майка, още непрогледнало и мъничко като мишле.