Архив

Tag Archives: локавиду

КРАЯТ НА СВЕТА Е ТУК

Лунг Пор Сумейдо

LP_Sumedho_harnham_square

Адаптирано от Дамма беседа в манастира „Амаравати”, 30 август 2008 г.

Днес е новолуние, половината от Васата е отлетяла. На моята възраст времето върви по-бързо от преди. Но времето е илюзия. Ние говорим за Дамма, акалика (безвремева) Дамма, безвремева действителност. Обичам да използвам думата „действителност” за Дамма. Казвам я заради рефлексията (осъзнаване и изследване), вземаме думите и им даваме повече смисъл, повече сила от тази на английските думи, които вече знаем. Обикновено думата „действителност” в смисъл на „изправи се срещу действителността” касае светските проблеми. Но „действителният свят” на обществото не е действителен. Не се опитвам да звуча доктринално, просто ви водя към рефлексия на думата Дамма. Да приемем убежище в Даммата е да приемем убежище в действителността.
Когато практикуваме осъзнатост, трябва да използваме тези Четири Благородни Истини. Даммасакапаватана Сутта, която пяхме тази вечер е идеален инструмент. Тоест да я използваме за прозрение, не просто да я запаметяваме и да я пеем, а да я използваме като инструмент: да я прилагаме към нашето преживяване, към страданието, причините, преустановяването и пътят на нестрадание. Будата го направил дори още по-просто от Четирите Благородни Истини: той казал: „Аз уча за две неща, за страданието и за края на страданието.” Забележете, че той взима едно обикновено човешко преживяване, страданието, или дука, и просто го посочва. Не прави метафизични изявления, че природата на действителността е страдание и че в действителният свят има само нещастие. Той говори само за две неща: за страданието и за края на страданието.
Краят на страданието е тук – соча сърцето си, или чита, както го наричат в Тайланд. Луанг Пор Ча казваше: „Страданието свършва тук” и посочваше сърцето си. Или „Краят на света е тук.”
Можем да се почувстваме застрашени, бидейки самана, защото често пъти ни критикуват, че не живеем в „реалния свят” с неговите борби, че живеем в някакъв илюзорен свят. Но както знаете това не е действителният свят. Но е светът, все пак. Такъв е светът, естеството на обусловените феномени е променящо се, нестабилно и несигурно.
Подобно разглеждане е рефлексия, начин да използваме нашата яснота да посочим обусловените феномени, които ние наричаме петте канди. В ученията си имаме този спретнат малък пакет от пет канди, с който да работим. Това опростява всичко, защото обусловените феномени са безкрайни в своето разнообразие. Човешкото тяло е условие, феномен. Тук започваме да гледаме на тялото си не от перспективата на културните норми или спомени, а по този много директен начин: рупа канда (форма) е това. Не е необходимо да търсим нечия друга рупа канда, тук има една, която непрекъснато преживявам. Този тип рефлексия включва изместване от личното местоимение, от идентификацията, и има просто забелязване на едно условие, на феномен, който преживявам в този момент: тази рупа канда. И усещането е такова. Петте канди осигуряват целесъобразни способи за изследване на феномените от грубото ниво на физическата форма до изтънченостите на чувството и съзнанието, спомените, емоцията и целия спектър от обусловени феномени, който изпитваме.
Както винаги, окуражението за тази Васа е да изследвате опитностите си по този начин. Каквото и да се случва, няма значение, времето или проблемите, или които и да е условия. Ние можем да ги превърнем в проблеми и да се обезпокоим и разтревожим, и натъжим, защото условията не винаги са такива, каквито искаме. Ние искаме определени условия, не искаме други условия. Това е относно условията. Но това, към което ви насочвам е начин, по който да разглеждате обусловените феномени, наблюдение, при което вече не се опитвате да ги тълкувате, а просто ги разпознавате. Действителността на обусловените феномени е, че те са безличностни и се променят. Независимо колко силно чувстваме, че нашите емоции са наши, те са празни. Чувството „Аз съм наранен, защото не съм оценен” е празно условие. Няма душа, няма ядро, няма субстанция, няма есенция. Когато го изследвате от това ниво на осъзнаване, виждайки го празно, не го гоните или отричате – това би било даване на някаква оценка. Вместо това просто разпознавате чувството като чувство; това е съзнанието, пробудено за Дамма, за действителността. Толкова е просто.
Всички знаем това учение. Повечето от нас от години са с него и използват тази формула. Тези Пали учения са вещи способи за изследване на реалността; за проникване през делюзиите, обусловеното, привързването към обусловените феномени. Всичко, всяко условие, било то щастие или нещастие, ни отвежда към необусловеното – ако му позволите. Дали сте щастливи или тъжни, дали получавате това, което искате, или не – всичко е надигащи се условия, които се преустановяват. Всички те се преустановяват в необусловеното.
Амата-дамма е реалност. И отношението на амата-дамма, или на необусловеното към обусловеното не е на осъждане. Всичко, всяко условие е родено и се преустановява в необусловеното. Не казваме, че обусловеното е по-низше от необусловеното; така функционира мислещият ум. Използването на тези определения не е, за да вземаме страни: „Аз съм за необусловеното, не мога да се занимавам с обусловеното”. Използваме ги, за да можем да знаем, да различаваме обусловеното такова, каквото е, и да разпознаваме действителното. И това е необичайно просто. Или може би е обичайно просто. Необичайното е крайно, нали? Но вие ме разбирате: говоря за простотата.
Забележете, че личността е сложно нещо. Моята личност има нагласата да прави всичко сложно. От години я наблюдавам, наблюдавам как в момента, в който бъда уловен в чувства и желания, любови и омрази, предпочитания, мнения и становища… светът се надига. И той е един сложен свят, пълен със страхове и оплаквания, и разочарования.
Емоционалното състояние изглежда по-реално от всичко друго, нали, когато бъдем уловени в чувствата си. То ни превзема, можем да сме напълно поробени от емоциите си. И тук тази вейдана, саня, санкара и кандите на чувството, перцепцията и формациите могат да се използват за наблюдение. Забележете как можем да осъзнаваме всичко това, щастието и нещастието, на аза, на моите. Моите чувства и това, което Аз искам.
Това, което съзнава мен, не съм аз. Това твърдение не трябва да се взема за някакво доктринално учение, то е окуражение за изследване. Открийте: това, което съзнава, е чисто, съзнателно, различаващо… а „аз” зависи от мисленето. За да стана личност, да стана аз, аз трябва да мисля за „аз”. Ако продължите да изследвате, проверявате и разглеждате по този начин, цялата илюзорна структура, привързването към обусловените феномени започва да се разпада, вече не е достоверна, не е убедителна. Защото е илюзорна. В нея няма същност, в нито една от петте канди няма лична същност или ядро, или душа, или специално нещо, което е само мое. Будата е знаенето, способността, която ние всички имаме да познаваме действителността. Мисленето е човешко творение, към което сме прилепнали. Привързани сме към мислите си, към вижданията и перцепциите. Нашите спомени. Те са много убедителни, защото това аз, аз, аз може наистина да ни погълне. Аз като личност, аз като мъж, аз като американец, аз като 74-годишен, аз като бикху… и все пак аз е празно.
Когато наблюдавате по този начин, това, което наблюдава това чувство на аз не е осъдително – не казва, че е погрешно да мисля като аз – но то знае, има различаване, разпознаване, че ако се привържа и следвам това чувство на аз и мое, докъде ще стигна? Всеки път до страдание. До сложни, безкрайни проблеми, трудни сцени, страхове, отхвърляне, разочарования.
Навлязох в монашеския живот много идеалистичен по отношение на будизма, монашеството и горската традиция. Но всяка условност ме е разочаровала по един или друг начин.. Това е природата на условията, нали? Всички са разочароващи. Дори като получа каквото искам, това не е достатъчно. Това не е критика към условността на монашеството, а разпознаване какво може да направи идеализма, какво привнасяме в този живот и защо толкова много хора си тръгват от него. Защото е разочароващ на „аз” ниво. Аз не получавам каквото „Аз” искам от него, от его нивото.
Не беше това, което очаквах. Исках нещо друго. Но целият смисъл на тези Четири Благородни Истини е да видим природата на искането. Искане на нещо, което нямате, или неискане нещата да бъдат по начина, по който са – сляпото привързване винаги ви отвежда в страданието. Това не трябва да се вярва, трябва да се изследва. Да бъде видяно от вас самите, да бъде разбрано от вас. Никой друг не може да ни направи просветлени или да познае действителността вместо нас. Но може да ни я посочи: това правят ученията на Будата, те са показатели към действителността.
Животът е кратък. Не похабявайте живота си, когато имате възможността да използвате тази опитност, това раждане, тази рупа канда, тази самоличност, която имате, любовите и омразите, и чувствата, петте канди и аятани (сетивни органи), които изпитвате сега, да ги използвате за пробудено различаване. Ние не сме тук да да се опитваме да направим нещата хубави или да имаме каквото искаме. Това е предизвикателството на живота на един самана.
Като будистки монаси и монахини, ние сме самани, просещи милостиня, което означава, че се поставяме на ръба, разчитаме на добрата воля на другите хора. Щеше да е различно, ако бяхме свещеници с права да контролираме или доминираме над мирянската общност. Помнете, просещи милостиня, ние всъщност сме просяци. Поставяме се на самото дъно на социалната стълбица. Нямаме пари, дори не можем да отглеждаме собствена храна – за храна, подслон, дреха или лек, ние изцяло зависим от добрата воля и добрината на мирянската общност. Но не приемайте това лично. Аз не казвам, че ние сме толкова чисти и добри, като правим това. И все пак то е проява на смелост, нали? Ние жертваме живота си. Поемаме риск. Винаги е по-добре да имаш пари в банката, собствена къща, да си сигурен, че ще се отнасят с теб добре и ще те оценяват, че нещата са сигурни и обезпечени. Разгледайте сега какво е просещият милостиня. Животът му е на карта.
Колко от вас ще останат тук, когато икономиката се разпадне, и ще рискуват? Толкова неща вземаме за даденост, това е един добре поддържан манастир. Но подкрепата на този манастир идва от добрата воля на мирянската общност в една благоденстваща страна. В известна степен това ни глези. Можем да го вземем за даденост и да забравим това чувство на благодарност – катану. Можем да започнем да мислим какво искам „аз” по един светски начин. Природата на този живот на просия е несигурност. Ние се отказваме от правата си. Но имаме морални права: Петте Предписания, или Осемте, или Десетте, или Виная. Имаме правото да определим дали да живеем в ограниченията на поведение и реч, в рамките на приетата условена структура. И това по-скоро са задължения, отколкото права, изпълняване на задължения в структурата на Виная. Поне такава е уговорката, така играем тази игра, с цел да не създаваме повече илюзии за себе си или света, а да прозрем през илюзиите. Животът на самана е живот на отказ, както Втората Благородна Истина е пускането на желанието. Не е отхвърляне на нещо, не е самоубийство, не е съпротива, не е отричане или потискане – а е пускане (letting go). То е отпускане на слепия навичен захват на петте канди. Животът на самана е на отказ, не на постигане. Ние се осланяме на Буда-Дамма-Санга.
Просто исках да посоча, че нашият живот тук не е за социалните ценности на днешния ден. Той е за освобождение от делюзията, за събуждане за реалното. Реалното не е нещо, то е нищо. Не е явление. Не можете да мислите за него, не можете да му създадете образ. Затова ние говорим за необусловено, неродено, несътворено, безформено. Анатта (не-аз), нирода (преустановяване), нибана (освобождение). Ако се опитате да мислите за тези думи, няма да стигнете до никъде. Умът ви спира, и нищо. Затова не може да разочароващо, защото ако очакваме нещо от медитативната практика, някакво Просветление или ярки светлини, или разтърсващи света преживявания и не ги получим, тогава ще бъдем разочаровани. Защото очакването е друг тип желание, нали? Искам нещо. Прочетох го в една книга: вселената потреперила  когато Будата достигнал просветление  И си седим ние и чакаме някакво разтърсващо земята преживяване… и дори да изпитаме нещо такова, то нищо не означава, докато не проникнем, не прозрем реалността с мъдрост. А реалността не трепери, не се тресе, а е тук и сега, реална е. Познаваема е, различаема.
Можем да използваме тези думи, Третата Благородна Истина е за „осъзнаването”, „осъществяването” или „разпознаването” на необусловеното. Защото когато дука спре, не е като унищожение, а е това то – реалността. Когато дука спре, има реалност. Когато пуснем дука, когато пуснем петте канди, тогава в тяхната природа е те да се преустановят, но реалното остава, въпреки прекратяването на условията. Ако не оценяваме това, макар условията непрекъснато да се преустановяват, ние не забелязваме, защото винаги търсим нещо друго. Винаги сме в следващото прераждане – опитност, в следващата причина, в следващия проблем. Да правим нещо повече, да постигнем нещо, да медитираме повече или да не медитираме… има всякакви становища и мнения.
В наши дни има голям интерес към Адвайта Веданта. Защото в Адвайта не се занимавате с Виная. Според Адвайта учителите най-важното е да си осъзнат. Това е вдъхновяващо, не се споменава Виная и дори религиозните условности не са нужни. Това може да е привлекателно. Но това, което аз научих от нашия стил, от тази много ортодоксална теравадинска будистка традиция, Дамма-виная, е, че тя ни дава форма, с която да работим, от която да се изтласкваме, граници, в които егото ни да е предизвикано. Живеейки в нейните граници, ние можем да се съпротивляваме, да не ни харесва или да се привържем към тях; виждаме, че човек може да се бунтува или да се институционализира в структурата. Но смисълът е да я използваме съзнателно като инструмент за рефлексия и изследване на природата на дука.
От тази гледна точка, Дамма ученията на Будата в Пали Канона са блестящи. Имаме тези вещи инструменти за ползване като патича самупада (обусловеното възникване) или Четирите Благородни Истини, пречките и етапите, и списъци като индриите (менталните фактори) са блестящи способи за използване на ученията не за вкопчване или отхвърляне, а за разглеждане на нещата от различен ъгъл, подчертаването им, за да можем да ги изследваме и видим. И това ни дава общ речник за обсъждане на Дамма, за споделяне на тази възможност за освобождаващо прозрение с другите. Затова Буда-Даммата е просъществувала толкова дълго, 2551 години: защото има установена практика, която я предава. Която може да бъде наследена и предавана от едно поколение на друго. Будисткото учение е запазено в своята чистота. Дамасакапаватана Сутта е несравнима по отношение на умелост и прецизност, на едно конвенционално ниво за използване на изследването за пробуждане. Взимаме нещо толкова обикновено – страданието – и чрез изследване виждаме неговите причини и преустановяване и осъществяваме не-страдание.
Тази реалност, в която сме, е изнервящо преживяване. Така е да си роден човек на тази планета. Не е, за да си умиротворен, щастлив и блажен. Остаряваш, разболяваш се, виждаш как светът се променя, трябва да понасяш всякакви страхове и невежество, конфликт, нечестност и т.н. Това е светът, светът на сетивата: свят на раждане и смърт. Но чрез практиката нашата връзка със света става връзка на познаване, а не на раждане в него миг след миг, отново и отново. Локавиду (епитет за Будата) означава „познаващият света”.
Това е практиката, за която сме тук, в „Амаравати”. Само тя ме интересува. От опит знам, че това е правилно, добро и освобождаващо. Можем да разглеждаме и изследваме, и действително да започнем да разбираме природата на ума, природата на съзнанието. Не чрез това, което ни казват психолозите и съвременната наука. Ние имаме съвършените инструменти в Пали Канона за изследване на природата на ума.
Това е предназначението на манастира „Аамаравати”. Той е една прекрасна възможност. За пробудено изследване на Дамма. Не сме тук да се чувстваме удобно и в безопасност; поемаме риск, поставяме се на ръба. Този манастир е добре поддържан – не обикалям навън да моля хората да ни подкрепят. Не обикалям в опити да обръщам хората във вярата ни. Манастирът сам генерира подкрепата си от Даммата. Това са натрупаните добродетели на Будата и неговите учения, които ние изпитваме сега Разглеждането на това може да ни помогне действително да оценим тази възможност.

Advertisements

ЖИВЕЕНЕ В СВЕТА С ДАММА

Повечето хора още не знаят същността на медитативната практика. Мислят си, че медитацията с ходене,  медитацията в седеж и слушането на Дамма беседи са практиката.  Това също е вярно, но изредените са само външни форми на практикуване. Истинската практика се случва, когато умът срещне сетивен обект. Там трябва да се практикува – където се случва сетивният контакт. Когато хората казват неприятни неща, има неприязън, когато казват неща по вкуса ни, изпитваме удоволствие. Тук е момент за практикуване.  Как ще практикуваме с тези неща? Тук е важният момент. Ако само гоним щастието и бягаме от страданието, можем да практикуваме до деня на смъртта си и никога да не видим Даммата. Това е безполезно.  Когато се надигнат удоволствието и болката, как ще използваме Даммата, за да се освободим от тях? Това е точката на практикуване.

Обичайно, когато хората срещнат нещо неприятно, не се отварят за него.  Както когато ги критикуват – „Я не ме тормози! Защо обвиняваш мен?” – Това е човек, който се затваря. Тук е моментът за практикуване. Когато хората ни критикуват, трябва да слушаме.  Истината ли казват? Трябва да сме отворени и да разгледаме какво ни казват. Може би има някакво основание в това, което казват, може би има нещо укорително у нас. Те може и да са прави, но ние незабавно се обиждаме. Ако хората ни посочват грешките ни, трябва да се стремим да ги поправим. Така практикуват интелигентните хора.

Там, където има объркване, там може да се надигне покой. Когато объркването се прозре с разбиране, това, което остава, е покоят. Някои хора не приемат критики, те са арогантни. Вместо да се вслушат, се обръщат и спорят. Това е особено често, когато възрастни се разправят с деца. И всъщност понякога децата може да кажат някои умни неща, но така се случва, че вие сте им майка и не можете да им се дадете. Ако сте учител, учениците ви могат да ви кажат неща, които не знаете, но понеже сте учител, не можете да ги чуете. Това не е правилно мислене.

По времето на Будата имало един ученик, който бил много проницателен. Веднъж, докато разказвал за  Даммата,  Будата се обърнал към този монах и го попитал: „Сарипута, ти вярваш ли в това?” Почитаемият Сарипута отвърнал: „Не. Още не вярвам.” Будата похвалил отговора му. „Това е много добре, Сарипута, ти си човек, надарен с мъдрост. Мъдрият не бърза да вярва, той слуша с отворен ум и после преценява истината, преди да вярва или не вярва.”

Тук Будата дава прекрасен пример за учител. Това, което казал Почитаемият Сарипута било вярно, той просто изразил истинските си чувства. Някои хора биха помислили, че да кажеш, че не вярваш, е да оспориш авторитета на учителя, те биха се побояли да кажат такова нещо. Просто ще се съгласят. Това е светският подход. Но Будата не се обидил. Той казвал, че не бива да се срамувате нещата, които не са нито лоши, нито нередни. Не е лошо да кажеш, че не вярваш, ако не вярваш. Затова Почитаемият Сарипута казал: „Още не вярвам.” Будата го похвалил: „Този монах е мъдър. Внимателно преценява, преди да повярва в нещо.” Действията на Будата са добър пример за някой, който учи другите. Понякога можеш да научиш неща дори от малките деца, не се прилепяйте слепешката към фигури на авторитета.

Когато стоите, седите или ходите на разни места, винаги можете да изучавате нещата около вас. Ние изучаваме начина, по който стоят нещата, отворени сме за всичко, било то гледки, звуци, миризми, вкусове, чувства или мисли. Мъдрият човек взема предвид всички тях. В действителната практика стигаме до момент, в който вече няма никакви грижи, които да тежат на ума.

Ако още не разпознаваме харесването и нехаресването при възникването им, все още има известна грижа в умовете ни. Ако знаем истината за тези неща, ги разглеждаме така: „О, в това чувство на харесване няма нищо. То е просто чувство, което възниква и после си отива. Нехаресването не е нищо повече, просто чувство, което възниква и си отива. Защо да ги превръщаме в нещо значително?” Ако мислим, че удоволствието и болката са лични неща, тогава сме загазили, никога няма да минем отвъд точката на една или друга грижа в една безкрайна верига. Така стоят нещата за повечето хора.

Но в наши дни не се говори много за ума, когато се преподава Даммата, не се говори за истината. Ако казвате истината, хората си мислят: „Той не знае къде и кога е, не знае как да говори хубаво.” Но хората трябва да слушат истината. Истинският учител не говори по памет, а говори истината. Хората в обществото обикновено говорят по памет,  и още повече, говорят по такъв начин, че да се екзалтират. Истинският монах не говори така, той говори истината, така, както стоят нещата.

Но независимо колко много обяснява истината,за хората е трудно да разберат. Трудно се разбира Даммата. Ако разбирате Даммата, трябва и практиката ви да е такава. И не е задължително да ставате монаси и монахини, макар че монашеският живот е идеалната форма за практика.  За да практикувате, трябва да оставите объркването на света, да се откажете от семейство и собственост и да се отправите към гората. Това са идеалните места за практикуване.

Но ако още имаме семейство и отговорности, как да практикуваме тогава?

Някои хора казват, че е невъзможно да се практикува Дамма като мирянин. Помислете, коя група е по-голяма, на монасите или на миряните? Миряните са далеч повече. Ако само монасите практикуват, а миряните не, това означава, че ще настъпи горямо объркване. Това е погрешно разбиране. „Аз не мога да стана монах…” Не е въпросът да станете монах! Да си монах не е нищо, ако не практикувате. Ако действително разбирате практиката на дамма, тогава независимо каква позиция или професия заемате в живота, било то на учител, лекар, служител или каквото и да е друго, можете да практикувате Даммата всяка минута от всеки ден.

Да мислите, че не можете да практикувате като мирянин, това значи напълно да загубите пътя. Защо хората намират стимул да правят други неща? Ако чувстват, че нещо им липсва, правят опит да го придобият. Ако има достатъчно желание, хората могат да направят всичко. Някои казват: „Аз нямам време да практикувам Даммата.” Аз казвам: „Тогава как имаш време да дишаш?” Дишането е жизненоважно за живота на хората. Ако те виждаха Дамма практиката като жизненоважна за живота си, щяха да намират за важна колкото дишането си.

Практикуването на дамма не е нещо, за което да препускате или да се изтощавате. Просто наблюдавайте чувствата, които възникват в ума ви. Когато очите ви видят форма, ухото чуе звуци, носът долови миризми и т.н. , всички те се събират в този едничък ум, „този, който знае”. Когато умът възприема тези неща, какво става? Ако харесваме обекта, изпитваме удоволствие, ако не го харесваме, изпитваме неудоволствие. Това е то.

Тогава къде ще намерите щастие в този свят? Нима очаквате всички да ви говорят само хубави неща през целия ви живот? Възможно ли е? Не е. Щом като не е възможно, къде ще идете? Светът е просто такъв, ние трябва да го познаваме – Локавиду – да знаем истината за този свят. Светът е нещо, което ясно трябва да разбираме.

Аджан Ча