Архив

Tag Archives: любяща добрина

Cover_Friends-on-the-Path

ПЪРВО ОТ СЕБЕ СИ
Тази вечер искам да говоря за Брама Вихарите*. Това са състояния, които възникват съвсем естествено, когато умът е освободен от личния интерес. Те са прекрасните, безгранични качества на метта – добрина, каруна – състрадание, мудита – съчувстваща радост и упека – уравновесеност или ведрина. Много харесвам това учение, защото макар в повечето случаи да сме далече от нивото на чистото сияние, това са качества, които малко по малко можем да култивираме.
С годините разбирането ми за тях радикално се промени. Опитвах се да излъчвам добрина към другите, да имам състрадание, да се радвам на късмета им и да намирам уравновесеност насред страданието – но всъщност така и не успявах да го направя. Никога не ми се получаваше. Когато се опитвах да се радвам на щастието на другите, изпитвах единствено завист. Когато се опитвах да съм уравновесена спрямо страданието около мен, изпитвах единствено смут и огорчение. Когато се опитвах да изпитвам състрадание, изпитвах единствено тревожност: „Какво мога да направя, за да оправя нещата?” Когато се опитвах да изпитвам добрина към хората, които не харесвах и не ми се получаваше, просто се мразех. Така настъпи дълбоко объркване и разбрах, че трябва да опитам с различен подход.
Помня как когато обявих, че ще ставам монахиня една от незабавните реакции беше: „Колко егоистично! Това не е ли ужасно егоцентрично?” Отговорът ми беше: „Да, съвсем егоцентрично е… но докато не разбера собственото си страдание, собствените си трудности, на никого няма да мога да помогна особено.” Макар да исках да помагам, виждах, че способността ми да служа на другите беше много ограничена и наистина трябваше да започна от себе си.
Лесно можем да говорим за световен мир и за грижа за другите, но култивирането на любяща добрина изисква много. Изисква разширяване на сърцето и представата ни за света. Например, забелязах, че мога да съм много придирчива за някои неща. За други мога да изпитвам безгранична добрина и любов, но само докато са приемливи и се държат по начин, по който аз искам! Дори за хората, които са ни свидни на сърцето, ако кажат нещо, което е разстройващо или неприятно, този канал на безгранична, безкрайна любов може незабавно да се затвори; да не говоря за хората, които не харесваме или които може би имат различни схващания от нашите.
Нужна е малко рефлексия, за да започнем да разширяваме тази сфера на метта, любяща добрина. Може да успеем да го направим по един идеалитстичен, интелектуален начин; можем да установим, че не ни е проблем да раздаваме метта на хора, които не познаваме или с които не се асоциираме, но че е много различно да правим това с тези, с които живеем непрекъснато. Тогава не винаги е толкова лесно – колкото и много да искаме. Това може да е източник на терзание: „Наистина искам да харесвам този човек, но той ме влудява!” Сигурна съм, че всички сте изпитвали това към определени хора. Дори може да ви е жал за тях, но пак ви влудяват! Накрая може да стигнете до извода, че трябва да ги обичате, но просто не можете. Интерпретацията на Аджан Сумейдо за метта беше от голяма помощ за мен. Той казва: „Да очаквате да обичате някого може би е прекалено, може би искате твърде много от себе си – но поне се въздържайте от подхранване на негативни и злонамерени мисли към тях.” Така че за мен изходната точка за култивиране на метта е простото разпознаване на нейното отсъствие или дори присъствието на точно обратното чувство.
Години наред имах една постоянна подпрагова негативност; тихичко си мърморех, обикновено за себе си: „Не си достатъчно добра. Толкова години медитираш и умът ти още се отнася и заспиваш. Никога няма да станеш добра.” – такива гласове. Познати ли са ви… стоят тихичко отзад, не спират да мърморят, подкопавайки всяко чувство на благополучие? Много време ми отне да проумея колко негативност тая в сърцето си.
Има го мърморенето и за други хора: „Гледай я как е седнала!” „Мили боже, този човек яде толкова много!” „Не ми харесва този ритрийт. Защо трябва да ставаме толкова рано?” Всички си имаме своите дребнавости. Важното е не да ги нямаме, а да ги разпознаваме – да си позволим да бъдем напълно осъзнати за този мърморещ, негативен ум, и после да бъдем много внимателни да не увеличим негативността, бидейки негативни спрямо нея: „Никога не съм си давала сметка колко негативен човек съм. Аз съм безнадежден случай!” Това не помага особено. Вместо това можем да проявим добронамерен интерес: „Я, колко интересно. Забавно е, че разсъждавам така. Никога не съм си давала сметка, че това е било важно за мен.” – вместо да се мразим, че имаме лоши мисли.
Едно нещо, което съм открила, е, че често пъти нещата, които трудно приемам у другите, са неща, които самата аз правя. Може да е много смиряващо, но и невероятно полезно да забелязваме какво, казано или направено от другите, ни разстройва. И после вътрешно да се запитаме: „И аз ли правя така?” Понякога може да е трудно и болезнено да го осъзнаем, но за щастие, това може да е личен процес – не е нужно да казваме на никого за него! И тогава, когато започнем да омекваме и да намираме тази способност да се приемаме – с всичките си глупости, неадекватности и задръжки – сърцето се отваря и ние сме способни да излъчим приемане и добрина към много повече хора и ситуации. Така че това качество на метта – на добрината, трябва да започне от това същество тук. Не е нужно да го произвеждаме, то възниква съвсем естествено, когато култивираме повече добрина и приемане към другите…
Каруна – съчувствие, състрадание – е втората Брама Вихара. Вижте думата „съчувствие”. Имаме думичките „чувство” и „със” – „чувствам със”, или навлизам в страданието. Една от реакциите при конфронтация със ситуация на болка или трудност е да се отдръпнем. Това може да е от страх – от чувство на „радвам се, че това не се случва с мен”, и ние казваме или правим правилните неща, но всъщност има едно отдръпване и чувство на объркване към това, което изпитваме. Така може да стане. Това ми напомня на моето счупване на гърба. Имаше една жена, която изпитваше голям дискомфорт. Когато се видяхме, почувствах, че е шокирана, че не искаше да ме доближи. Но за мен реакцията й донесе едно много самотно чувство. Не беше подходящата реакция. Каруна означава готовност да приемем страданието на другия, да влезем двамата заедно в него (в страданието). Това е една много по-пълна ангажираност и изисква настройване към собственото ни сърце: да имаме състрадание към собствения си страх или сбърканост спрямо ситуацията на другия човек.
Понякога се чувстваме неловко, защото не знаем какво да кажем. Ако някой е в траур или пък самият е терминално болен, какво му казвате? Може да се страхуваме да не кажем нещо погрешно. Но когато сме склонни да бъдем със собственото си чувство на дискомфорт към ситуацията – да понесем собствената си болка или страдание – започваме да долавяме възможността да реагираме по един спонтанен, естествен начин.
Това състояние да съм напълно присъстващ до другия човек в неговото затруднение е нещо, на което сега се доверявам много повече, отколкото на някакви идеи за състрадателно поведение. Не става дума да дадем съвет или да споделим историята на нашата леля, която е имала същия проблем, или пък нещо от този сорт. Става дума за готовността ни да бъдем с дискомфорта от ситуацията, да бъдем с нашата си борба. Когато сме напълно присъстващи за страданието, намираме едно място на лекота, на не-страдание и някак знаем какво е необходимо. Може да не е нужно нищо друго освен нашето присъствие. Или може би е нужно да се каже нещо и изведнъж се оказва, че казваме точно каквото трябва. Или пък предлагаме някаква практическа помощ. Но нищо от това няма да стане, докато напълно не осъзнаем собствената си борба с това, което се случва. Няма да отнеме повече от микросекунда. Започваме с простичкото настройване към собственото си страдание, обръщаме внимание на него – и оттук се надига състрадателната реакция към другия човек.
Мудита е качеството на съчувстващата радост. То винаги дълбоко ме е интересувало – основно защото е нещо, което често ми липсваше. Страдах от огромна завист и нищо не можех да направя по въпроса. Тя просто ме връхлиташе и колкото повече се опитвах да я маскирам, толкова по-лошо ставаше. Можех да разваля всичко за другите хора с това ужасно нещо, което се случваше, когато доловех, че някой е по-щастлив от мен.
Трите характеристики на съществуването (нетрайност, неудовлетворителност и липса на постояен аз) бяха това, което внесе проблясък на надежда – осъзнаването, че завистта не е нещо трайно. Преди я чувствах много, много трайна – и като че ли трябваше да направя нещо изключително мащабно, за да се отърва от нея, за да я махна. Освен това я усещах като много личен недостатък. Това учение ми помогна да осъзная, че завистта е едно отминаващо условие – и че не е нужно да се идентифицирам с него. Идваше и си отиваше. Естествено беше крайно неприятно – но когато се отказах от борбата да изпитвам нещо друго, чувството не се задържаше много. Идваше и си отиваше, и толкова.
Хората ми разказваха за тяхната мудита практика. Казваха: „Ако видя някой да има нещо по-хубаво от мен, изпитвам радост, че го има.” – но аз далеч не бях на този етап. Трябва да кажа, че нямах такова великодушно сърце. Осъзнавах, че все още ми липсва нещо. Накрая си дадох сметка, че ми липсва мудита към мен самата. Осъзнах, че няма полза да се опитвам да изпитвам мудита за някого другиго, ако това, което той имаше, беше нещо, което аз исках – и смятах, че нямам!
Видях, че вместо да оплаквам собствената си липса (което на практика е завистта и което ми беше болезнено да осмисля), трябваше да погледна какво имам и да изредя собствените си благословии. Това може да звучи малко странно в контекста на това, което всички казват – да се радваме на доброто и хубавото у другите и последно да мислим за собствените си благословии или колко добри сме ние… но аз осъзнах, че точно от това имах нужда.
Сигурна съм, че всеки тук може да намери неща, които му носят радост. Дори да не са много, все ще открием няколко, вместо да ги бутаме настрана и да казваме: „Не, те не се броят. Те са нищо. Виж колко ужасни недостатъци имам!” Ние сме много добри в правенето на това – но колко добри сме във виждането на доброто и хубавото в живота ни?….

Един човек, когото познавам, си води специален дневник. И винаги, когато направи нещо добро, си го записва в дневника. После, когато се чувства нещастен, си го прочита – и се чувства много по-добре! Това ме порази като много умел подход – начин да оползотвориш доброто. И защо не? Ние отдаваме толкова голямо значение на нещастието и недостатъците си, защо да не отдадем значение на доброто в живота ни? И аз започнах да практикувам с това и колкото повече го правех, толкова по-естествено и спонтанно можех да изпитам щастие, когато чуех за нечий успех. Интересно как става, нали? Това е нещо, което ви окуражавам да съзерцавате: изпълнете сърцето си с чувство за красотата и доброто в живота ви и в живота на другите хора. И тогава, когато хората се веселят заедно, вместо да се подиграваме и да ги гледаме с презрение и да се чувстваме малко самотни и изолирани, можем да се присъединим към тях, споделяйки радостта им. Това е мудита.
Упека – уравновесеност, е четвъртата Брама Вихара. За мен изглежда показателно, че Будата е отдавал такова значение на това качество. Понякога се превежда като „хладнокръвие”. Смята се за едно от най-извисените духовни състояния. Лично аз не смятам, че той толкова би възхвалявал „хладнокръвието” по начина, по който ние го използваме – един вид нежелание да се трогнем от нещо. Полезно е да разгледаме какво е чувството от това качество на уравновесеност или спокойствие. Какво включва по отношението на сърцето? Един от начините, по които аз разглеждам упека е да я виждаме като благородство на сърцето, в което има готовност за досег и контакт с всичко – от най-прекрасното състояние до най-окаяното такова. Бидейки в тази човешка форма, ние сме обекти на прекрасни, възвишени преживявания, както и на ужасни, адски състояния. Можем да изпитаме всяка сфера на съществуване.
Казват, че когато Будата умирал, заедно с човеците се били събрали и много девадата (небесни същества). Онези, които не били просветлени, си скубели косите, плачели и били в състояние на голямо отчаяние: „О, не! Той умира, напуска ни!” Докато просветлените запазили съвършена уравновесеност. Те просто казали: „В естеството на нещата е да възникват и отминават.” Те осъзнавали, че нещата се случват според природата си: щом е имало раждане, трябва да има и смърт. И ние имаме какво да постигаме тук!
Упека е способността да сме устойчиви насред пиковете и падовете на съществуването си – насред осемтте световни вятъра, насред възхвалата и осъждането, насред славата и нищожността, насред щастието и страданието, насред изгодата и загубата – всички онези неща, които толкова ни влияят. Когато съзерцаваме живота, виждаме, че понякога нещата са добри и ние се чувстваме чудесно – понякога са ужасни. Това е нормално. Всички имаме ужасни моменти. Познанието, че нещата се променят, задълбочава способността ни да останем устойчиви с тях, вместо напълно да се сриваме, когато не се развиват толкова добре.
В нашата общност, както във всяко семейство, има моменти, когато е чудесно. Всички се разбираме прекрасно. И това е хубаво, тогава се наслаждаваме на тези мигове. Но има дни, когато е ужасно. В една международна общност е лесно да има недоразумения и понякога може да има спречквания. Преживяла множество трудни моменти в годините, сега мога да съм много по-устойчива. Пак е неприятно, но няма толкова силна реакция – не чувствам да се е случило нещо чак толкова страшно. Забелязала съм, че тази способност да съм устойчива помага и на другите да не се влияят толкова от случващото се. Докато когато всички загубят присъствие на духа, всичко ескалира – и тогава излиза от контрол.
Разглеждайки закона за камма, виждаме, че всичко се случва като резултат от това, което е станало преди. Затова вместо да се обвиняваме или да търсим някой друг виновен, когато нещата се объркат, можем просто да се запитаме: „Какъв е урокът тук? Как мога да работя с това?” Можем да разгледаме случилото се като резултат от камма и да запазим осъзнатост, да бъдем устойчиви, а не да влошаваме ситуацията с някаква неуместна реакция. По този начин вкарваме баланс не само в нашия живот, но и в живота на всички останали. Не е толкова лесно нещо, но отново, всичко се свежда до това да разпознаем и да приемем собственото си чувство на раздразнение, собствената си липса на уравновесеност.
Понякога влизаме в контакт със страдание, което изглежда почти непоносимо. Когато това се случва, съм забелязала у себе си една тенденция да се опитам да се защитя, опитвам се да изключвам такива впечатления. Но упека предполага готовност да отворим сърцето си и да слушаме дори когато нещата изглеждат непоносими. Като практикуваме, това, което става е, че без да ставаме равнодушни, ставаме способни да обхващаме все по-разрастващ се диапазон от преживявания, животът става един пищен гоблен, богат на цветове и текстура. Категорично не е притъпяване или претръпване, а по-скоро настройване към тоталността на това наше човешко състояние. В същото време откриваме все по-нарастваща способност да устояваме – това е балансът на упека. Установявайки се в настоящето и поддържайки устойчивост – каквото и да преживяваме – намираме сили да се справим с всичко, с което ни среща това приключение, наречено „живот”.
Аджан Кандасири, „Приятели по пътя”

*Брама Вихара: благородни, възвишени състояния на ума,брама-подобни, божествени обиталища

Advertisements

„Две хубави очи. Душата на дете

В две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те…”

Kalinchok, Central Region, Nepal © SIRISH BC

Kalinchok, Central Region, Nepal © SIRISH BC

Сутрин е. Кафето още е недоизпито. Поразчепкала съм хороскопа си – частично недоволна от себе си, че все още се интересувам от бъдеще и звезди. Задачите за деня са начертани, но някак нежелаеща да се хвърлям в морето на битието, отварям безцелно „Фейсбук” и в нюсфида виждам прекрасните очи на деца от страницата „Очите на децата по света”.  Взирам се в тях, в опърпаните дрешки на някои, в сериозния поглед на други, малко мръсни, малко сополиви… Очите греят, това е животът. Гледам ги и си мисля – под едно небе ли сме родени? Под едни звезди ли са родени с децата ми? С какво имам повече право аз да мисля за бъдещето си? По-бяла ли съм от тях? Не, не е раса, си мисля… Но защо бъдещето на моите деца да е по-безоблачно, по-лесно, по-сбъдващо мечтите от тяхното? И дали е? Гледам усмихнатите им лица, греещите очи – толкова са щастливи. Ако те там, където са, в условията, в които живеят, могат да са толкова усмихнати, какво право имам аз да недоволствам от каквото и да е било? Какво да искам? За какво ми е? Всъщност знам какво искам, поне в този момент, сега. Искам най-прекрасното бъдеще за тези деца, искам да станат големи и добри хора със същата топлина в очите. Отварям книгата с напяванията (Pali Chanting). Искам да отправя молитва. Да, сърцето ми се моли…  като това на Яворов. Метта!

 

Нека бъдат способни и добросъвестни,

Честни и нежни в речта си,

Скромни и не високомерни,

Доволни и лесно задоволяващи се,

Необременени с обязаности и умерени в исканията си.

Умиротворени и спокойни, и мъдри и вещи,

Не горди и взискателни по нрав.

Да не правят и най-малкото нещо,

Което мъдрецът по-късно да порицае.

Пожелание: В радост и безопасност,

Нека на всички същества им бъде леко.

Каквито и живи същества да са,

Било то слаби или силни, без изключения,

Големи или могъщи, средни, ниски или дребни,

Видени и невидени,

Живеещи наблизо и надалеч,

Родени и неродени,

Нека на всички същества им бъде леко.

Нека никое не мами друго,

Нито да презира някое в каквото и да е състояние.

Нека никое от гняв или злонамереност

Не пожелава злото на друго.

Както майка защитава с живота си

Своето дете, своето единствено дете,

Така с необятно сърце

Нека всякой милее за всички живи същества,

Да излъчва добрина към целия свят,

Да я пръска нагоре към небето и надолу в дълбините,

Навън и в безкрая,

Свободен от омраза и злонамереност.

В стоеж, вървеж, седеж или лежешком,

Свободен от сънливост,

Всякой да поддържа тази осъзнатост.

Това е казано, че е върховно пребиваване.

Без вкопчване във фиксирани виждания,

Този с чисто сърце, с яснота на взора,

Свободен от всички сетивни желания,

Вече не се ражда на този свят.

Думите на Будата за метта (или любящата добрина), Каранияметта Сута. Тук можете да я чуете и на пали:

Aham avero homi, abyapajjho homi,anigha homi…*

Life of Pi

Life of Pi (Photo credit: GBPublic_PR)

Май пак ще започна с филм… По-точно не. Имам един приятел, с когото отношенията ни са по оста „Малкия принц – Лисичето” и няма значение кой е единия и кой другия. Прекият ни контакт често завършва с конфронтации, но този на алегорията е като хармоничен акорд на пиано.

В ситуацията, в която бях,  исках да говоря с него, да потърся съвет, но и се боях, че дискусията ще се разгърне в недобра посока. Съответно прокуждах мисълта като досадна мушица.

Но… той ми се обади – неочаквано, дори необичайно. И понеже, от друга страна, обаждането му беше такъв отговор на моята ментална потребност, наострих слух да чуя какво ще ми каже.

„Сетих се какво исках да ти кажа.” – започна той. „Гледала ли си „Животът на Пи? Ако не си, гледай го. Това си ти, но в мъжки образ.” Почудих се, а той започна да ми разказва филма. Със сигурност не бях Пи, чисто интелектуално, от това, което ми се разказваше,  заключих, че нямам нищо общо. А моят приятел продължаваше – „И има два края.” „Как така?” – попитах аз. „Да, два са. Изгледай го и ще видиш.” Благодарих му и затваряйки телефона, взех решението да изгледам филма, не за друго, а защото аз бях искала да потърся съвета му и той някакси беше уловил това. (малко като ехото от сонара).

Няма да разказвам филма. Директно скачам на края му.  На двата края. Всъщност той е един. Младият Пи и тигърът бяха едно. Страх-гняв и омраза заедно. И инстинкт за оцеляване, разбира се. Латентните тенденции  затова са латентни, защото са скрити. Те са изненадващи дори за нас, когато изведнъж изскочат в проявения свят. Прозрението ме споходи на другия ден, и по-скоро когато прочетох това:  http://www.thebuddhism.net/2013/07/26/hatred/

Сетих се за всички тигри в живота си. Ако бях шаман, тигърът щеше да е моето животно на силата.  Или е?

Спомням си една от последните ми рисунки – на тигър, разбира се. Казвам последни, защото в живота ми рисуването е нещо като лично убежище, в което влизах като дете, а после и като буен тийнейджър, за да се събера в тишината…

photo

И още един тигър… в „Последният самурай”. Там един млад мъж (Том Круз) трябваше да се научи да владее гнева си.

Тигри, тигри… Препратката беше толкова адекватно отнасяща се за мен, че изведнъж ме удари като гръм.  Да, аз изпитвах гняв – ескалация на страха ми за оцеляването – личностно и на най-близкия ми кръг хора и животни. (разбирай сакая дити – представата за „аз”-а като реално съществуваща единица, тоест,  бях в делюзията)

Страх-гняв-омраза…

Ако махнем другаря Страх от триото, гневът и омразата са двете лица на една и съща Пречка, Окова или Латентна Тенденция, която се нарича още „злонамереност”.  Тази Ментална Окова, или Пречка,  е последната от първите пет, които се водят нисши ментални Окови и са свързани със сетивния свят. Та въпросният гняв, или vyapada:  хубава думичка, включваща всички състояния от злонамереност до ярост и омраза,  се поражда от „тенденцията да отхвърляме действията на другиго, които оспорват правото ни да получи това, което желаем.” В моя случай беше желание да се отърва от нещо – а именно, от страданието.

Ето какво разказва покойния Аджан Анандо, абат в Читхърст (Читавивека), поел манастира след Аджан Сумейдо през 1984 г. и предхождащ настоящия абат Аджан Сучито:

„… Някои от въпросите, които се зададоха на този ритрийт, показват, че хората все още са в капана на същия стар синдром – борбата с не-желаенето на това, което е. Ние поставяме това, което харесваме, срещу това, което не харесваме. Мислите и фантазиите стават наши врагове – това, от което трябва да се отървем или от което да избягаме.

Как реагираме в даден случай зависи от конкретното условие. Ако го възприемаме като заплашително, се опитваме да избягаме от него. Когато се надигне страх, например, винаги реагираме с желание да избягаме; искаме да има някакво пространство между нас и него. И, разбира се, в момента, в който го направим, даваме сила на това условие, даваме му живот.  И то остава с нас и ни тормози, докато не спрем да реагираме.

Като резултат от случилото се с мен във Виетнам – (Аджан Анандо е служил във Виетнам като радио оператор), страдах от това, което наричат „посттравматичен синдром” . Правили са изследвания на ветерани и е установено, че много от тях имат тази конкретна реакция на тревожност в резултат на отминала травма. Много е хубаво да имаш етикет, но той не кара състоянието да отмине.  Знам от годините на опит,  че докато имаме съпротива срещу страха, той има власт над нас. Мета бавана е прекрасна, когато се занимава с такива условия. Ставаме по-малко твърди в опитите си да се отървем от тях. Има една охота да се сприятелим с тях и да видим, че те са само чувства, които изпитваме – дори и грозните, страховити и ужасяващи аспекти на ума ни…”

Това беше отговорът! Имах етикет – гняв. Имах лек – мета бавана. Имах успокояващ мехлем за гневния ми тигър.

И така, ето я медитацията, която, колкото и да сте гневни, колкото и да негодувате срещу някого или нещо, има своя неотменно лековит ефект:

Водена Мета Медитация

Тази медитация може да се използва в група, с един човек, четящ инструкциите бавно и тихо. Сериите точки в края на параграфите (…..) указват за кратък период на мълчание, преди да се продължи със следващата инструкция. Съветът е медитацията да продължи около половин час.

Това ще е медитация върху любящата добрина.  Тя включва проста визуализация посредством способност на ума, която доста рутинно използваме. Например, ако кажа да извикаме в ума си образ на цвете, това можем да го направим. Няма значение дали е роза или лилия, или какъв цвят е, или дори колко чист е менталния образ – нещо бегло върши работа.

Сега, седейки изправени, обърнете внимание дали има някакво напрежение в лицето. Отпуснете около очите, около челюстта и устата. Оставете вниманието да слезе в сърдечната област – областта по средата на гърдите, около гръдната кост. Вдишваме,  усещайки енергията на дъха. Сякаш почти е възможно да вдишваме и издишваме от тази област по средата на гърдите. Сега, вдишвайки, казвайки на себе си: НЕКА БЪДА ДОБРЕ – пожелвайки си добро, си позволяваме едно чувство на благоразположение, едва доловим жест на милост към самите себе си. Нека го има миналото, пускаме го: и от този момент нататък връщаме ума на дишането, на сърцето, на мисълта в едно хармонично цяло. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…… и после издишваме, насочвайки същата тази милостива енергия навън, казвайки: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Продължаваме, като оставяме да се развие един прост ритъм – Вдишваме:  НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме:  НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Ако умът се е отнесъл, нежно, с голямо търпение, връщаме вниманието обратно. Това е меко движение, което се връща към сърцето, към дъха, към мисълта – вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Това, което правим, е едно настройване към това, което е обичащо и състрадателно във вселената. Отваряме се за тази грижовна енергия и й позволяме да ни зареди, да ни подхрани, като използваме дъха и мисълта като канал, като превозно средство за тази енергия. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И после насочваме тази енергия навън към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Поддържаме дъха мек и постоянен, оставяме енергията на дишането да ни зарежда; вдишваме в сърцето, издишваме от сърцето…………

Отваряме се за това, което е състрадателно във вселената. Вдишваме, позволяваме на сърцето да стане по-чувствително и възприемчиво за тази енергия. Издишваме, сърцето се отваря повече и се разширява, отдаваме: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ………….

И когато сме готови…. поемаме едно бавно, дълбоко дихание в сърцето, като оставяме енергията на мисълта и на дъха ни изпълни. Задържаме я за момент – да усетим благостта. Позволяваме на мисълта да задълбочи това чувство на благоразположение.  Оставяме го да се просмуче, да проникне в тялото ни. Издишваме бавно, тихо, отново през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Да го направим няколко пъти – дълбоко вдишване, задържане и издишване……..

Сега започваме да използваме визуализация, като повече ще работим с издишването. При вдишването продължаваме като досега, вдишваме през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И при издишването първо извикваме в ума образа на родителите ни – няма значение къде са те, близо или далече, живи или мъртви. Извикваме ги един по един или заедно – което ни е по-лесно. Представяме си ги на наколко крачки пред нас и всеки път като издишваме, извикваме техния образ и насочваме мислите си на добрина и приемане към тях. Вдишваме с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…. и издишваме с менталния образ на родителите ни. И като издишаме: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

После: извикваме в ума си нашите духовни учители, онези, които са ни помогнали, които са ни насочвали, окуражавали и инструктирали в живота. С издишването, отправяме жест на признателност, като използваме мисълта: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…………..

Сега извикваме в ума си нашето семейство: партньор, деца, братя и сестри – един по един или в група. С издишването, отправяме жест на обич: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……..

Сега извикваме в ума специален приятел или приятели – тези, които чувстваме, че ще имат полза от мисли на добрина. С издишването ги извикваме в ума и им пожелаваме да са добре; неуловима прегръдка, жест на обич……

Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Извикваме в ума си всички, с които практикуваме, хората в непосредственото ни обкръжение; насочваме мислите си навън, включвайки всички тях: НЕКА ВСИЧКИ ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ И ДА БЪДАТ В МИР……

Сега извикваме в ума си образа на Земята, каквато се вижда от космоса. И към този прекрасен синьо-бял, зелен и кафяв образ насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ. Издишваме: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ…….

И сега извикваме в ума си пространството, празнотата. И към тази необятност насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ.  Оставяме ума да се отвори навън: оставяме сърцето да се отвори навън. Тялото отпада – няма граници – необятност – пространство…..

Сега полека, с леко по-фокусирано внимание се връщаме към сърцето, към точката по средата на гърдите и вдишваме бавно и дълбоко с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Задържаме я за малко….. Оставяме тази мисъл да се разлее като чувство на благоразположение в тялото, да ни зареди и подхрани. И я издишаме, бавно и тихо, пак през сърцето. Правим това веднъж или два пъти – вдишваме дълбоко, задържаме и издишваме……..

Сега извикайте в ума си образа на някой, когото сте наранили, нарочно или не, жив или мъртъв…. и използвайки името му, кажете: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ….. Извикайте в ума си някой, когото сте наранили…… използвате името му и казвате: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ.

Да обърнем особено внимание на сърцето. Дръжте го отворено… и сега извикайте в ума си образа на някой, който е наранил нас. Използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ….. Извикайте в ума си някой, който ви е наранил. И използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ.

Сега използвайки нашето собствено име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ….. Използвайки собственото си име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ…. и… ПРОСТЕНО ТИ Е….. ПРОСТЕНО ТИ Е.

Оставаме с това чувство на грижовност.  Вкарваме го в сърцето; нежно го задържаме…Сега внимателно се връщаме на дъха – на енергията на дъха, минаваща през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Чувстваме се заредени, изпълнени. И отново през сърцето навън, към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Толкова просто – вдишваме, зареждаме се. Издишаме , пожелаваме доброто на другите Издишаме за другите……

Край на медитацията

Материалът е взет от книгата „Seeing the way“, антология от ученията на англо-говорящи ученици на Аджан Ча

Малко указание: Тъй като механизмът на отдаване на мета е като разпалване на огън, ако имате проблем с изпращането на благопожелание към себе си или към родители, или към партньор, преподредете образите, които извиквате в сърцето си, започвайки от този, на когото ви е най-лесно да дадете обич. Важното е да разгорите пламъка.

*Нека бъда свободен от враждебност и опасност, нека бъда свободен от ментално страдание, нека бъда свободен от физическо страдание…

Така започва песнопението за отдаване на мета, което си е своеобразна молитва, част от сутрешната и вечерна пуджа.

МЕТА БАВАНА – Култивиране на мета
ІІ част на водената медитация ОБХОЖДАНЕ НА ТЯЛОТО

Преминаваме към мета. Мета е първо да имате мета към себе си. Това не е някакво сантиментално чувство към вашата личност, а приемане. Търпеливо, безкритично приемане на всичко – на тялото, каквото е, на емоциите ви, на чувствата, на тенденциите в характера, на навиците, на добро и зло, без да заклеймявате. Тази способност, която имаме, да прегръщаме по един некритичен начин, търпеливо, приемайки дори най-неприятните и нежелани условия, без да се мразим или да обвиняваме другите. Практиката на обхождане на тялото може да се комбинира с мета – пълното приемане на тялото, каквото е, безкритично. Не се опитвате да превръщате тялото си в нещо, което смятате, че трябва да е. То е такова, каквото е, и вие напълно го приемате, търпеливо, с обич. Това е мета.

Дори да се мразите и да не понасяте мета, можете да имате мета именно към това чувство. Ако изпитвате неприязън към практикуването на мета, можете да имате мета към тази неприязън. Което означава приемане на нещата, каквито са. Те са такива.

Практиката на осъзнатост позволява условията на настоящето да станат осъзнати за преживяването. Това не е критична функция. Осъзнатостта не е осъдителна за каквото и да е било. Тя е като слънцето, огрява всичко – и добро, и лошо, без предпочитания. Слънцето не огрява само хубавите неща на тази планета. Осъзнатостта е нещо такова. Тя огрява всичко – няма предпочитания, няма придирчивост или подбор, няма коментари, че това е по-добро от онова.

Това аз наричам интуитивна яснота. Мета е отношение с осъзнаване. Комбинирана с осъзнатост. Вие сте способни да приемете неща, които не сте могли да приемете, уловени в емоционалните си реакции, умствената нагласа или физическото си състояние (по отношение на това за какви се мислите). По време на духовното развитие един от проблемите при хора, които са духовно вдъхновени, е, че понякога се опитваме твърде напористо. Опитваме се да се пречистим, опитваме се да станем нещо спрямо някакъв идеал, който имаме за това каква трябва да е една духовна личност. Или свята личност, или добра личност. В духовния живот можем да се окажем впримчени в невероятна борба със себе си. Опитваме се да унищожим, да премахнем лошите неща и да задържим само добрите. Това може да е безкрайна и безплодна борба. Можем да изпитаме огромно отчаяние. След години на духовна практика изпитваме отчаяние, защото чувстваме, че ни доядява или че ни идват лоши мисли, още изпитваме похот или още ни спохожда завист към другите, още имаме страхове. Опитваме се да се пречистим, да се отървем от тези неща, но колкото и да се опитвате, не се получава. Това е, защото подхождате с разграничаващ ум, заслепен от невежество, с чувство за аз, със съпротива, с предпочитания, с оценъчни критики. И се движите в кръг. Попадате в капана на цикличността – на самсара. Бивате уловени в това обикаляне на все същите стари неща, на все същите стари кръгове. Затова е толкова безнадеждно и отчайващо, когато се прави по такъв начин.

Докато с осъзнатост, Будата използвал тази дума „сати“ – тя брани от всичко. Много интересно. Една религия, една религиозна условност, базирана на сати – на осъзнатост, на интуитивна яснота. Сампаджаня – чисто възприятие, сати сампаджаня – тази яснота, този блясък на светлината. Когато правите обхождане на тялото – го осветявате с блясъка на светлината на осъзнатостта. Забелязвате, осъзнавате нюансите на чувствата, на вейдана, които обичайно не се тормозите да забелязвате, когато сте уловени в обичайните си навици – когато препускате насам-натам, мислите и т.н. Не забелязвате усещанията, които са неутрални. Изобщо не им обръщате внимание. Или не изглеждат забележителни от гледна точка на материалните ценности. Неутралните усещания – каква полза от тях? Скука. Болката е интересна. Удоволствието – също. Болката – как да се отървем от болката? Хронична болка, болкоуспокояващи…
Много ни се говори за болката, за удоволствието – как да получите максимално удоволствие от това тяло, как да го изстискате, да експлоатирате всяко парченце, което можете да извлечете от него…
И какво става? Колкото и да се стараете, получавате удоволствие, но след известно време вече не можете. Изчерпали сте го. Пристрастявате се към неща, които увеличават удоволствията, като наркотиците, които усилват чувството за удоволствие. Пристрастявате се към удоволствието, но неутралното – адукамасука вейдана (adukkhamasukha vedana) – то е едва доловимо, не е силно, не е очевидно. По никакъв начин не изисква внимание. Ако внимавате, забелязвате това чувство за осъзнатост, за внимаване, за забелязване… Това изисква определено усилие. Усилие да внимавате. Вече не разчитате само на удоволствието и болката, за да се почувствате живи, както правите, когато сте нехайни. Тогава се чувствате живи само когато има удоволствие и болка. И непрестанно правите неща, които са интересни или вълнуващи, за да се чувствате живи. Но в този случай вие обръщате внимание – и то е живо, вибриращо присъствие – осъзнатост, което включва удоволствие, болка и неутралното. Включва всичко. Не изключва.

Мета е дружелюбие (любяща добрина) – ахам аверо хоми, абиапахо хоми, анига хоми – (да бъда освободен от враждебност и опасност, да бъда освободен от ментално страдание, да бъда освободен от физическо страдание) – това е формулата, която използваме. Но тя не е нещо, което просто казваш. Дрън-дрън-дрън… Как се прави? Как се прави така, че да ви помага? Какво е мета? Дали са просто сладки сантименти за аза, които някои хора намират за непоносими. Или е търпеливо приемане на тялото, на вашата самоличност, на вашия характер – добрите и лошите неща? Мета включва всичко. Ние разпространяваме мета из цялата вселена – няма нищо, което да не е включено в мета. Мета за демоните, за дяволите, за ангелите, за комарите или за вирусите. Или за всички гадни, грозни неща и за красивите, прекрасни неща, и за неутралните неща – за добрите и лошите, за приятелите и враговете, за видимото и невидимото, за роденото и нероденото. Мета включва всяка вероятност. Какво прави това с ума? Има едно чувство на единение, нали? То събира всичко в това обгръщащо, пълно приемане. Когато започнете да критикувате, разделяте. Когато мислите по критичен начин, стигате до отделеността. Това е по-добро от онова. Това трябва да е така, не трябва да е онака. Това е правилно, това – не. Докато мета включва правилно и погрешно, добро и лошо. Всички условени феномени. Всичко – фино, грубо… Това е интуитивна способност. Изобщо не е аналитична. Мета е интуитивна. Това вселенско единение. Приложете мета върху себе си, като индивид, като човешка съзнателна същност във всички аспекти. Как я прилагате върху себе си? Как я преживявате сега, върху това същество, върху тази личност, която седи тук?

Мета не подбира. Не изпращате повече мета на ангелите. 75 процента на ангелите и 25 процента на дяволите. Количеството е все същото – за приятели, врагове. Не е някакво възнаграждение на доброто и снизхождение към злото. Излезте от цялата тази идея за предпочитания, за личен избор, за мнения и становища… Не е лесно да изпращаме мета на дяволите. Защото всеки път, когато си мислите: „Нека дяволите обитават в добруване…“, изпитвате гняв. Изпитайте мета към гнева. Нека това стане основният ви подход. Каквото и да изпитвате… Веднъж една жена се опита да изпрати мета на майка си. Тя мразеше майка си. Всеки път тя изпращаше мета към всичко живо, дори на дяволите в ада, но когато се стигнеше до майка й, изпитваше само гняв. И ми каза „Не мога да прилагам тази мета практика. Мразя майка си, знам, че не бива. Знам, че трябва да я обичам, но не мога. Всеки път, когато изскочи тази дума, изпитвам гняв.“
Изпитайте мета към гнева. Много е просто. Не трябва задължително да имате успех. Провалът също е вероятност. Имайте мета за провала и за гнева. Не означава, че го одобрявате. Това не е оправдаване или одобрение, просто не го превръщате в проблем. Приемате нещата, каквито са. Такива, каквито са сега.
Безкритично, търпеливо, неосъдително.

Аджан Сумейдо
Транскрибирана водена медитация