ПЪРВО ОТ СЕБЕ СИ
Тази вечер искам да говоря за Брама Вихарите*. Това са състояния, които възникват съвсем естествено, когато умът е освободен от личния интерес. Те са прекрасните, безгранични качества на метта – добрина, каруна – състрадание, мудита – съчувстваща радост и упека – уравновесеност или ведрина. Много харесвам това учение, защото макар в повечето случаи да сме далече от нивото на чистото сияние, това са качества, които малко по малко можем да култивираме.
С годините разбирането ми за тях радикално се промени. Опитвах се да излъчвам добрина към другите, да имам състрадание, да се радвам на късмета им и да намирам уравновесеност насред страданието – но всъщност така и не успявах да го направя. Никога не ми се получаваше. Когато се опитвах да се радвам на щастието на другите, изпитвах единствено завист. Когато се опитвах да съм уравновесена спрямо страданието около мен, изпитвах единствено смут и огорчение. Когато се опитвах да изпитвам състрадание, изпитвах единствено тревожност: „Какво мога да направя, за да оправя нещата?” Когато се опитвах да изпитвам добрина към хората, които не харесвах и не ми се получаваше, просто се мразех. Така настъпи дълбоко объркване и разбрах, че трябва да опитам с различен подход.
Помня как когато обявих, че ще ставам монахиня една от незабавните реакции беше: „Колко егоистично! Това не е ли ужасно егоцентрично?” Отговорът ми беше: „Да, съвсем егоцентрично е… но докато не разбера собственото си страдание, собствените си трудности, на никого няма да мога да помогна особено.” Макар да исках да помагам, виждах, че способността ми да служа на другите беше много ограничена и наистина трябваше да започна от себе си.
Лесно можем да говорим за световен мир и за грижа за другите, но култивирането на любяща добрина изисква много. Изисква разширяване на сърцето и представата ни за света. Например, забелязах, че мога да съм много придирчива за някои неща. За други мога да изпитвам безгранична добрина и любов, но само докато са приемливи и се държат по начин, по който аз искам! Дори за хората, които са ни свидни на сърцето, ако кажат нещо, което е разстройващо или неприятно, този канал на безгранична, безкрайна любов може незабавно да се затвори; да не говоря за хората, които не харесваме или които може би имат различни схващания от нашите.
Нужна е малко рефлексия, за да започнем да разширяваме тази сфера на метта, любяща добрина. Може да успеем да го направим по един идеалитстичен, интелектуален начин; можем да установим, че не ни е проблем да раздаваме метта на хора, които не познаваме или с които не се асоциираме, но че е много различно да правим това с тези, с които живеем непрекъснато. Тогава не винаги е толкова лесно – колкото и много да искаме. Това може да е източник на терзание: „Наистина искам да харесвам този човек, но той ме влудява!” Сигурна съм, че всички сте изпитвали това към определени хора. Дори може да ви е жал за тях, но пак ви влудяват! Накрая може да стигнете до извода, че трябва да ги обичате, но просто не можете. Интерпретацията на Аджан Сумейдо за метта беше от голяма помощ за мен. Той казва: „Да очаквате да обичате някого може би е прекалено, може би искате твърде много от себе си – но поне се въздържайте от подхранване на негативни и злонамерени мисли към тях.” Така че за мен изходната точка за култивиране на метта е простото разпознаване на нейното отсъствие или дори присъствието на точно обратното чувство.
Години наред имах една постоянна подпрагова негативност; тихичко си мърморех, обикновено за себе си: „Не си достатъчно добра. Толкова години медитираш и умът ти още се отнася и заспиваш. Никога няма да станеш добра.” – такива гласове. Познати ли са ви… стоят тихичко отзад, не спират да мърморят, подкопавайки всяко чувство на благополучие? Много време ми отне да проумея колко негативност тая в сърцето си.
Има го мърморенето и за други хора: „Гледай я как е седнала!” „Мили боже, този човек яде толкова много!” „Не ми харесва този ритрийт. Защо трябва да ставаме толкова рано?” Всички си имаме своите дребнавости. Важното е не да ги нямаме, а да ги разпознаваме – да си позволим да бъдем напълно осъзнати за този мърморещ, негативен ум, и после да бъдем много внимателни да не увеличим негативността, бидейки негативни спрямо нея: „Никога не съм си давала сметка колко негативен човек съм. Аз съм безнадежден случай!” Това не помага особено. Вместо това можем да проявим добронамерен интерес: „Я, колко интересно. Забавно е, че разсъждавам така. Никога не съм си давала сметка, че това е било важно за мен.” – вместо да се мразим, че имаме лоши мисли.
Едно нещо, което съм открила, е, че често пъти нещата, които трудно приемам у другите, са неща, които самата аз правя. Може да е много смиряващо, но и невероятно полезно да забелязваме какво, казано или направено от другите, ни разстройва. И после вътрешно да се запитаме: „И аз ли правя така?” Понякога може да е трудно и болезнено да го осъзнаем, но за щастие, това може да е личен процес – не е нужно да казваме на никого за него! И тогава, когато започнем да омекваме и да намираме тази способност да се приемаме – с всичките си глупости, неадекватности и задръжки – сърцето се отваря и ние сме способни да излъчим приемане и добрина към много повече хора и ситуации. Така че това качество на метта – на добрината, трябва да започне от това същество тук. Не е нужно да го произвеждаме, то възниква съвсем естествено, когато култивираме повече добрина и приемане към другите…
Каруна – съчувствие, състрадание – е втората Брама Вихара. Вижте думата „съчувствие”. Имаме думичките „чувство” и „със” – „чувствам със”, или навлизам в страданието. Една от реакциите при конфронтация със ситуация на болка или трудност е да се отдръпнем. Това може да е от страх – от чувство на „радвам се, че това не се случва с мен”, и ние казваме или правим правилните неща, но всъщност има едно отдръпване и чувство на объркване към това, което изпитваме. Така може да стане. Това ми напомня на моето счупване на гърба. Имаше една жена, която изпитваше голям дискомфорт. Когато се видяхме, почувствах, че е шокирана, че не искаше да ме доближи. Но за мен реакцията й донесе едно много самотно чувство. Не беше подходящата реакция. Каруна означава готовност да приемем страданието на другия, да влезем двамата заедно в него (в страданието). Това е една много по-пълна ангажираност и изисква настройване към собственото ни сърце: да имаме състрадание към собствения си страх или сбърканост спрямо ситуацията на другия човек.
Понякога се чувстваме неловко, защото не знаем какво да кажем. Ако някой е в траур или пък самият е терминално болен, какво му казвате? Може да се страхуваме да не кажем нещо погрешно. Но когато сме склонни да бъдем със собственото си чувство на дискомфорт към ситуацията – да понесем собствената си болка или страдание – започваме да долавяме възможността да реагираме по един спонтанен, естествен начин.
Това състояние да съм напълно присъстващ до другия човек в неговото затруднение е нещо, на което сега се доверявам много повече, отколкото на някакви идеи за състрадателно поведение. Не става дума да дадем съвет или да споделим историята на нашата леля, която е имала същия проблем, или пък нещо от този сорт. Става дума за готовността ни да бъдем с дискомфорта от ситуацията, да бъдем с нашата си борба. Когато сме напълно присъстващи за страданието, намираме едно място на лекота, на не-страдание и някак знаем какво е необходимо. Може да не е нужно нищо друго освен нашето присъствие. Или може би е нужно да се каже нещо и изведнъж се оказва, че казваме точно каквото трябва. Или пък предлагаме някаква практическа помощ. Но нищо от това няма да стане, докато напълно не осъзнаем собствената си борба с това, което се случва. Няма да отнеме повече от микросекунда. Започваме с простичкото настройване към собственото си страдание, обръщаме внимание на него – и оттук се надига състрадателната реакция към другия човек.
Мудита е качеството на съчувстващата радост. То винаги дълбоко ме е интересувало – основно защото е нещо, което често ми липсваше. Страдах от огромна завист и нищо не можех да направя по въпроса. Тя просто ме връхлиташе и колкото повече се опитвах да я маскирам, толкова по-лошо ставаше. Можех да разваля всичко за другите хора с това ужасно нещо, което се случваше, когато доловех, че някой е по-щастлив от мен.
Трите характеристики на съществуването (нетрайност, неудовлетворителност и липса на постояен аз) бяха това, което внесе проблясък на надежда – осъзнаването, че завистта не е нещо трайно. Преди я чувствах много, много трайна – и като че ли трябваше да направя нещо изключително мащабно, за да се отърва от нея, за да я махна. Освен това я усещах като много личен недостатък. Това учение ми помогна да осъзная, че завистта е едно отминаващо условие – и че не е нужно да се идентифицирам с него. Идваше и си отиваше. Естествено беше крайно неприятно – но когато се отказах от борбата да изпитвам нещо друго, чувството не се задържаше много. Идваше и си отиваше, и толкова.
Хората ми разказваха за тяхната мудита практика. Казваха: „Ако видя някой да има нещо по-хубаво от мен, изпитвам радост, че го има.” – но аз далеч не бях на този етап. Трябва да кажа, че нямах такова великодушно сърце. Осъзнавах, че все още ми липсва нещо. Накрая си дадох сметка, че ми липсва мудита към мен самата. Осъзнах, че няма полза да се опитвам да изпитвам мудита за някого другиго, ако това, което той имаше, беше нещо, което аз исках – и смятах, че нямам!
Видях, че вместо да оплаквам собствената си липса (което на практика е завистта и което ми беше болезнено да осмисля), трябваше да погледна какво имам и да изредя собствените си благословии. Това може да звучи малко странно в контекста на това, което всички казват – да се радваме на доброто и хубавото у другите и последно да мислим за собствените си благословии или колко добри сме ние… но аз осъзнах, че точно от това имах нужда.
Сигурна съм, че всеки тук може да намери неща, които му носят радост. Дори да не са много, все ще открием няколко, вместо да ги бутаме настрана и да казваме: „Не, те не се броят. Те са нищо. Виж колко ужасни недостатъци имам!” Ние сме много добри в правенето на това – но колко добри сме във виждането на доброто и хубавото в живота ни?….
Един човек, когото познавам, си води специален дневник. И винаги, когато направи нещо добро, си го записва в дневника. После, когато се чувства нещастен, си го прочита – и се чувства много по-добре! Това ме порази като много умел подход – начин да оползотвориш доброто. И защо не? Ние отдаваме толкова голямо значение на нещастието и недостатъците си, защо да не отдадем значение на доброто в живота ни? И аз започнах да практикувам с това и колкото повече го правех, толкова по-естествено и спонтанно можех да изпитам щастие, когато чуех за нечий успех. Интересно как става, нали? Това е нещо, което ви окуражавам да съзерцавате: изпълнете сърцето си с чувство за красотата и доброто в живота ви и в живота на другите хора. И тогава, когато хората се веселят заедно, вместо да се подиграваме и да ги гледаме с презрение и да се чувстваме малко самотни и изолирани, можем да се присъединим към тях, споделяйки радостта им. Това е мудита.
Упека – уравновесеност, е четвъртата Брама Вихара. За мен изглежда показателно, че Будата е отдавал такова значение на това качество. Понякога се превежда като „хладнокръвие”. Смята се за едно от най-извисените духовни състояния. Лично аз не смятам, че той толкова би възхвалявал „хладнокръвието” по начина, по който ние го използваме – един вид нежелание да се трогнем от нещо. Полезно е да разгледаме какво е чувството от това качество на уравновесеност или спокойствие. Какво включва по отношението на сърцето? Един от начините, по които аз разглеждам упека е да я виждаме като благородство на сърцето, в което има готовност за досег и контакт с всичко – от най-прекрасното състояние до най-окаяното такова. Бидейки в тази човешка форма, ние сме обекти на прекрасни, възвишени преживявания, както и на ужасни, адски състояния. Можем да изпитаме всяка сфера на съществуване.
Казват, че когато Будата умирал, заедно с човеците се били събрали и много девадата (небесни същества). Онези, които не били просветлени, си скубели косите, плачели и били в състояние на голямо отчаяние: „О, не! Той умира, напуска ни!” Докато просветлените запазили съвършена уравновесеност. Те просто казали: „В естеството на нещата е да възникват и отминават.” Те осъзнавали, че нещата се случват според природата си: щом е имало раждане, трябва да има и смърт. И ние имаме какво да постигаме тук!
Упека е способността да сме устойчиви насред пиковете и падовете на съществуването си – насред осемтте световни вятъра, насред възхвалата и осъждането, насред славата и нищожността, насред щастието и страданието, насред изгодата и загубата – всички онези неща, които толкова ни влияят. Когато съзерцаваме живота, виждаме, че понякога нещата са добри и ние се чувстваме чудесно – понякога са ужасни. Това е нормално. Всички имаме ужасни моменти. Познанието, че нещата се променят, задълбочава способността ни да останем устойчиви с тях, вместо напълно да се сриваме, когато не се развиват толкова добре.
В нашата общност, както във всяко семейство, има моменти, когато е чудесно. Всички се разбираме прекрасно. И това е хубаво, тогава се наслаждаваме на тези мигове. Но има дни, когато е ужасно. В една международна общност е лесно да има недоразумения и понякога може да има спречквания. Преживяла множество трудни моменти в годините, сега мога да съм много по-устойчива. Пак е неприятно, но няма толкова силна реакция – не чувствам да се е случило нещо чак толкова страшно. Забелязала съм, че тази способност да съм устойчива помага и на другите да не се влияят толкова от случващото се. Докато когато всички загубят присъствие на духа, всичко ескалира – и тогава излиза от контрол.
Разглеждайки закона за камма, виждаме, че всичко се случва като резултат от това, което е станало преди. Затова вместо да се обвиняваме или да търсим някой друг виновен, когато нещата се объркат, можем просто да се запитаме: „Какъв е урокът тук? Как мога да работя с това?” Можем да разгледаме случилото се като резултат от камма и да запазим осъзнатост, да бъдем устойчиви, а не да влошаваме ситуацията с някаква неуместна реакция. По този начин вкарваме баланс не само в нашия живот, но и в живота на всички останали. Не е толкова лесно нещо, но отново, всичко се свежда до това да разпознаем и да приемем собственото си чувство на раздразнение, собствената си липса на уравновесеност.
Понякога влизаме в контакт със страдание, което изглежда почти непоносимо. Когато това се случва, съм забелязала у себе си една тенденция да се опитам да се защитя, опитвам се да изключвам такива впечатления. Но упека предполага готовност да отворим сърцето си и да слушаме дори когато нещата изглеждат непоносими. Като практикуваме, това, което става е, че без да ставаме равнодушни, ставаме способни да обхващаме все по-разрастващ се диапазон от преживявания, животът става един пищен гоблен, богат на цветове и текстура. Категорично не е притъпяване или претръпване, а по-скоро настройване към тоталността на това наше човешко състояние. В същото време откриваме все по-нарастваща способност да устояваме – това е балансът на упека. Установявайки се в настоящето и поддържайки устойчивост – каквото и да преживяваме – намираме сили да се справим с всичко, с което ни среща това приключение, наречено „живот”.
Аджан Кандасири, „Приятели по пътя”
*Брама Вихара: благородни, възвишени състояния на ума,брама-подобни, божествени обиталища
ГОРСКО ВРЕМЕ 