Архив

Tag Archives: медитация

Те не скърбят по миналото, нито копнеят за бъдещето; живеят само в настоящето и затова лицата са им ведри. От копнежи за бъдещето и от скърби по миналото глупците се погубват. Като млада посечена тръстика. (S.1.10)

РАЗСЪЖДЕНИЕ

„Представете си, че трябва да носите на гърба си само това, което наистина ви трябва. Какво ще вземете? От всичко, което остане, какво ще вземете за втория курс? Ако това е всичко, което имате, как ще се чувствате?

Разсъдете, че сега имате неща – машинарийки и удобства – които не съществуваха преди десет или двадесет години. Вие и другите хора сте се справяли без тях. По същия начин ще има вещи, които след години ще се продават и ще изглеждат неустоими – но сега животът без тях е съвсем поносим. Къде е напрягането?

Когато ви споходи чувството „не е достатъчно”, запитайте се „Кога е било достатъчно?” „И кога ще бъде?”

„Всичко, което е мое, обичано и радостно, ще стане обратното, ще бъде откъснато от мен.” Вярно ли е, или не? Разсъдете, че в смъртта си не можем да вземем нищо със себе си – освен собствената си умствена нагласа. За какво искате да се държите? Какво ще е чувството, когато него го няма? Можете ли да работите върху отслабването на привързването си към него сега?”

ДЕЙСТВИЕ

Забележетe нещо, което от години седи на лавицата или книга в библиотеката, която сте чели преди години. Преместете я в друга стая или я приберете в шкаф. Какво липсва? Какво е усещането?

Следващия път, като ходите по магазините, предварително решете какво ще купувате и вземете само него. Ако нещо друго привлече вниманието ви, излезте от магазина и изчакайте няколко минути преди да решите дали да се върнете и да го вземете. Какво е усещането?

Спрете работа когато или преди енергията ви да се изчерпа. Разгледайте чувството „Още не съм свършил”. Има ли момент, когато ще сме свършили? Тренирайте се да работите в тези насоки. Бъдете готови днес да оставите недовършени проекти и вместо да се опитвате да ги завършите, прекарайте няколко минути в почистване и улесняване на работата за следващия ден или работен период.

Разсъдете, че каквото и да работите, един ден ще сте неспособни да го довършите. Какво ще стане тогава? Невъзможно ли е някой друг да заеме мястото ви или работата ви да бъде завършена от някоя друга система?

МЕДИТАЦИЯ

Застанете прави, с отпуснати, леко присвити колене, така че да не са заключени и теглото ви да е равномерно разпределено върху петите. Ръцете да висят леко встрани от тялото, отпуснете раменете и лицето. Останете така пет – шест минути, осъзнавайки, но и отпускайки порива да правите нещо, да научите нещо или да усетите нещо специално. Приемете как сте в този момент.

Ако имате повече време, минете в седеж. Един начин за култивиране на концентрация и медитативно вглъбение е да разглеждате нещата, които правите психически, без те да са необходими – като тревожене, планиране, жадуване за резултати – и да спрете да ги правите. В тандем с това, по отношение на нещата, които правите вещо и с разбиране – седенето изправени, съзерцаването на вдишването и издишването – продължавайте старателно да ги „правите” (това се превръща по-скоро в завръщане и успокояване, отколкото в нещо друго) и им се наслаждавайте.

Парами – начини за прекосяване на житейските потопи„, Аджан Сучито

Advertisements

АНАПАНАСАТИ – ДА НАБЛЮДАВАШ ДЪХА СИ

 

Анапанасати е концентриране на ума върху дишането, така че независимо дали вече сте
експерти в това или сте се отказали като от загубена кауза, винаги има време за
наблюдаване на дъха. Това е възможност за развиване на самади (концентрация)
посредством събиране на цялото внимание единствено върху усещането за дишане.
Така че на този етап използвайте цялата си ангажираност, да се съсредоточите върху
дължината на едно вдишване и върху дължината на едно издишване. И не се опитвайте
да го направите за 15 минути, да кажем, защото никога няма да успеете, ако имате
точно определено време за съсредоточена концентрация. Затова използвайте времето на
едно вдишване и издишване.
Успехът зависи от търпението ви, а не от силата на волята, защото умът броди и ние
винаги трябва търпеливо да се връщаме на дишането. Когато сме наясно, че умът се
отнася, ние отбелязваме този факт. Това може би се случва, защото в началото влагаме
твърде много енергия и после не я запазваме, влагаме прекалено усилие, а не запазваме
силата му. Затова използваме дължината на вдишването и дължината на издишването с
цел да ограничим усилието само за този период от време и в него да задържим
вниманието. Вложете усилие в началото на издишването, за да задържите вниманието
върху него, докато трае, и после отново го повторете с вдишването. Накрая ще се
получи изравняване и когато усилието липсва, де факто ще имаме „самади”.
Отначало изглежда трудно или си мислим, че не можем да го направим, защото не сме
свикнали. Повечето умове са обучени да използват асоциативни мисли. Умът се
обучава с четеното на книги и други такива занимания, да минава от една дума на
друга, да има мисли и концепции, базирани на логика и аргументи. Анапанасати, обаче,
е друг тип обучение, където обектът, върху който се концентрираме, е толкова прост,
че изобщо не е интересен на интелектуално ниво. Така че въпросът не е в поддържане
на интерес към това, а в полагане на усилие и използването на тази природна функция
на тялото като предмет на концентрацията. Тялото диша независимо дали осъзнаваме
това или не. Това не е като пранаяма, където развиваме сила чрез дишане, тук
развиваме самади – концентрация – и осъзнатост чрез наблюдаване на дишането,
нормалното дишане, каквото е сега. Както с всяко друго нещо, така и с това трябва да
се упражняваме, за да можем да го правим. Никой няма проблем с разбирането на
теорията, продължителната практика е това, което обезкуражава хората.
Отбележете същото това обезкуражение, което идва от неспособността ви да
постигнете желания резултат поради мъчнотията на практиката. Регистрирайте същото
това чувство, опознайте го и после го пуснете – let go. Отново се върнете на дъха.
Осъзнайте този момент на досадяване или на раздразнение, или на нетърпение,
опознайте го, после го пуснете и отново се върнете на дишането.

Пълния текст на краткото книжно тяло с инструкции за медитация можете да изтеглите от тук.

15 МИНУТИ

Пускам си апликацията на телефона, след 10 секунди звънецът прорязва тишината и звукът постепенно избледнява и си отива… Анича. Таймерът е настроен на 15 минути, толкова мога да открадна от деня. Цялото ми същество иска още, но стоя на 15, защото знам, че толкова всякак мога да отделя. Не очаквам нищо. Естествено имам хиляда и един въпроси към себе си и към света, но не търся отговор, поне не сега – когато съм с дъха си. Сега е моето време за почивка – както казваше един майстор хипнотерапевт. Аджан Ча го нарича „празник на сърцето”, почти същото, нали?

Научих се. Свикнах да нямам нагласа за никакви прозрения по време на медитация. После, когато полека се върна в ежедневието, като по чудо грейват открития в ума ми – вероятно защото още е тъй бистър и спокоен. Ще ги нарека проявления на Даммата.

Този път със сядането пред компютъра видях, че в нета е пусната нова книга на Аджан Ча – не нова, а ново издание. Ще извадя няколко откъса от нея, които някак хармонично се вплетоха в деня ми, даже давайки ми някои отговори.

„Даммата е такава, използва аналогии, за да се вслушате, защото Даммата няма нищо. Има ли цвят? Кръгла ли е? Има ли ъгли? Къса ли е? Няма друг начин да се запознаете с нея, освен чрез сравнения като това. Ако разберете това, ще разберете Даммата.

Не мислете, че Даммата лежи някъде далече от вас. Лежи до вас. Отнася се за вас. Вижте. Сега сте щастливи, сега тъжни, сега сте доволни, сега недоволни; сега сте ядосани на този човек, сега го мразите… Всичко е Дамма.”

Корените

Ние сме като дърво с корени, дънер и ствол. Всяко листо и всеки клон зависят от корените, за да поемат хранителни вещества от почвата и с тях да захранят дървото.

Нашето тяло, плюс думите и делата ни, сетивата ни – зрение, слух, обоняние, вкус и чувство, са като клоните, листата и ствола. Умът е като корените, поемащи вещества и изпращащи ги през ствола към листата и клоните, така че да разцъфнат и да дадат плод.

Колелата на каруцата, следите от каруцата

Цикълът на прераждане е като колело на каруца. Ако дърпа каруцата, без да спира, дирята от него безконечно ще заличава дирята от вола. Колелата на каруцата не са дълги, а кръгли. Можете да кажете, че са дълги, но дължината им е кръгла. Виждаме окръглеността им, но не виждаме дължината. Докато волът дърпа, без да спира, колелата на каруцата безконечно се търкалят.

Един ден волът спира. Уморен е. Изхлузва хомота. Тръгва по своя си път, а каруцата – по нейния си. Колелата на каруцата спират отсамо себе си. Ако дълго време не ги пипате, се разграждат на земя, вода, вятър и огън, връщат се в тревата и пръстта.

Същото е и с хората, които още създават камма: Те не достигат завършек. Хора, които говорят истината, не стигат до завършек. Хора, които имат погрешни убеждения, не достигат завършек.

ЗАЩО Е ТЕЖКО

Когато се надигне страдание, трябва да видите, че това е страдание и да видите откъде се надига. Ще видите ли нещо? Ако гледаме нещата по обичайния начин, няма страдание. Например, докато седим тук, ни е леко. Но в друг момент искаме този плювалник и го вдигаме. Сега нещата стават различни. Различни са от преди, когато не бяхме вдигнали плювалника. Когато вдигнем плювалника, усещаме, че повече тегнем надолу. За това си има причина. Защо ще се чувстваме натежали, ако не е от вдигането на плювалника? Ако не го вдигаме, ни няма нищо. Ако не го вдигаме, се чувстваме леки. Кое е причината и кое резултатът? Само това наблюдавайте и ще разберете. Не е нужно да ходите да учите някъде другаде. Хващането за нещо – това е причината за страданието. Пуснем ли го, няма страдание.

ДА НОСИШ СКАЛА

„Пускането” всъщност означава това: Вдигнали сме тежък камък. Носейки го, усещаме, че ни тежи, но не знаем какво да правим с него и продължаваме да го носим. Щом някой ни каже да го хвърлим, си мислим: „А? Че ако го хвърля, ще остана без нищо.” И продължаваме да си го носим. Не желаем да го хвърлим.

Дори някой да ни каже: „Хайде, хвърли го. Така ще е ти по-добре, ще имаш само полза.” Пак не искаме да го хвърлим, защото се страхуваме, че ще останем без нищо. И продължаваме да го носим, докато отслабнем толкова, че вече просто не можем да го носим. Тогава го пускаме.

Само когато го пуснем, разбираме пускането. Изпитваме лекота. И вътрешно усещаме колко ни е било тежко да носим камъка. Но докато сме го носили, изобщо не сме знаели колко полезно ще ни е пускането.

ПЛЮВАЛНИК

За анатта: С прости думи това означава „не-аз”. Но то зависи от съществуването на чувство за аз; зависи от съществуването на чувство за атта. Затова има анатта. И това е правилната анатта. Когато няма атта, анатта не се появява. Например: Вие нямате този плювалник в къщата си и грижите около него не ви касаят. Дали ще се счупи, дали ще се пукне, дали ще го откраднат – тези неща не мъчат сърцето ви – защото няма причина, няма условие. Как така? Защото в къщата ви няма плювалник.

Ако в къщата ви има плювалник, това чувство за „аз” се надига. И когато плювалникът се счупи, това ви засяга. Когато се изгуби, ви засяга – защото плювалникът вече си има собственик. Това се нарича атта. Това е състоянието му. А относно състоянието на анатта, то означава, че в къщата ви няма плювалник, няма състояние на ума, което трябва да пази плювалника и да го защитава, няма страх, че ще го откраднат крадци. Тези състояния вече ги няма.

Тези неща се наричат феномени на състоянието (сабава-дамма). Има причини и условия, но тях просто ги има, това е.

СЪРЦЕТО САМО СИ Е УЧИТЕЛ

Всичките сме еднакви. Не се различаваме един от друг. И няма присъстващ учител, защото ако ще се будите за Даммата, сърцето трябва да се учи само. Ако не се учи само, колкото и хора да ви учат, то няма да ги чуе, няма да разбере. Самото сърце трябва да е учител.

Не ни е лесно да се видим. Трудно е. Помислете малко върху това. Всички сме правили лоши неща. Сега, когато сме стари, трябва да спрем. Дайте по-леко. С по-малко. То друго няма. Това е всичко, което е. Обърнете умовете си към добродетелтта.

ДА ЗАСАДИШ ПИПЕР

Будата, нашият учител, казвал, че как се развиват нещата, си е тяхна работа. Ако се придържаме към усилията в практиката, не можем да контролираме дали тя ще върви бързо или бавно. Това  е като да засадиш дръвче черен пипер. Дръвчето си знае какво си прави. Ако искаме да расте бързо,трябва да знаем, че това е чиста делюзия. Ако искаме да расте бавно, това пак е чиста делюзия. Само когато го посадим, ще даде плода, който искаме.

Когато засаждаме дръвче черен пипер, задължението ни е да изкопаем дупка, да напоим дръвчето с вода, да го наторим и да му махнем насекомите. Това е. Това зависи от нас, това зависи от нашата убеденост. А дали ще се появи пипер, това си зависи от дървото. Не зависи от нас. Не можем да го дърпаме, за да расте.

ИЗПРАЩАНЕ НА РОДНИНА

Наблюдавайте дъха. Съсредоточете се върху дъха. Съберете ума върху дъха. Бъдете осъзнати за дъха. Не е нужно да сте осъзнати за нищо друго. Изфинвайте осъзнатостта си, докато я почувствате съвсем малка, но изключително будна.

Болките, които са се надигнали, постепенно ще се утишат. Гледаме дъха така, както изпращаме роднина, който ни е бил на гости. Изпращаме го на пристанището или на гарата. Припали ли моторът, лодката отплава. Наблюдаваме я, докато изчезне, и после се прибираме вкъщи.

Наблюдаваме дъха по същия начин. Опознаваме грубото дишане. Опознаваме финото дишане. Докато дишането се изфинва, ние го гледаме как изтънява. Става все по-малко и по-малко, но ние държим ума все по-буден. Наблюдаваме изфинването на дъха, докато вече няма дъх. Остава само осъзнатостта, напълно будна.

БДЕТЕ

Ако се забравяте една минута, сте луди за една минута. Ако осъзнатостта ви се изгуби за две минути, сте луди за две минути. Ако се изгуби за половин ден, сте луди половин ден. Така стоят нещата.

Осъзнатостта означава да имаме нещо наум. Когато правите или казвате нещо, трябва да помните да сте нащрек. Когато правите нещо, бъдете бдителни за това, което правите. Да имате това наум е като да имате неща за продажба в дома си. Вие си пазите нещата, пазите хората, които идват да купуват, пазите и крадците, които идват да крадат. Ако винаги следите за тези неща, ще знаете кой човек за какво идва. Когато стоите така въоръжени – с други думи, нащрек сте, тогава, когато крадците ви видят, няма да посмеят да ви сторят нищо.

Същото е с обектите на ума. Ако сте осъзнати и нащрек, няма да могат да ви сторят нищо. Вие знаете: Един добър обект като този няма завинаги да ви държи в добро настроение. Не е сигурен. Може да изчезне по всяко време. Тогава защо да се хващате за него? „Не харесвам това.”: Не е сигурно. Когато случаят е такъв, обектите просто са безлични и пусти, това е. Учим се по този начин, държим се осъзнати, непрекъснато се гледаме: денем и нощем, по което и да е време.

Можете да изтеглите книгата „In Simple Terms“ на английски от тук.

Апликация за смартфон можете да изтеглите от тук, има версия за айфон и за андроид.

ЗВУКЪТ НА ТИШИНАТА

Като се успокоите, можете да изпитате звука на тишината в ума си. Чувате го като високочестотен, звънтящ звук, който винаги присъства. Просто обичайно не се забелязва. Когато започнете да чувате този звук на тишината, това е белег за празнотата – за мълчанието на ума. Като се концентрирате върху него и се обърнете към него, той може да ви направи много умиротворени, блажени. Медитирайки върху него, оставяте условията на ума да се преустановят, без да ги потискате с друго условие. Иначе просто наслагвате едно условие върху друго.

Този процес се има предвид под правене на „камма”. Например, ако изпитвате гняв, започвате да мислите за нещо друго, за да избягате от гнева. Това е наслагване на едно условие върху друго. Не ви харесва какво се случва тук, затова поглеждате там, бягате. Но ако имате начин да се обърнете от обусловените феномени към необусловените, тогава не се прави камма и обусловените навици могат да избледнеят и да угаснат. Това е като „авариен шлюз” в ума, изход, така че каммичните формации (санкарите) имат изход, начин да отлетят, вместо да се пресъздават.

Един проблем при медитацията е, че много хора я намират за скучна. Хората се отегчават от празнотата. Искат да я запълнят с нещо. Забележете, че дори когато умът е съвсем празен, желанията и навиците още са там и ще дойдат и ще искат да правят нещо интересно. Трябва да сте търпеливи, да сте готови да обърнете глава на скуката и на желанието да правите нещо интересно и да сте доволни от празнотата на звука на тишината. И трябва да сте много непоколебими в обръщането си към него.

Но когато започнете да слушате и разбирате ума по-добре, това е много осъществима възможност за всички ни. След много години на практиката грубите каммични формации започват да избледняват, по-финните също започват да избледняват. Умът става значително по-празен и бистър. Но са нужни много търпение, издръжливост и готовност да се практикува при всякакви условия и да се откажете (да пуснете) и най-ценените си малки навици.

Някой може да вярва, че звукът на тишината е нещо или е постижение. Но не става дума за постигане на нещо, а за мъдра рефлексия на това, което изпитвате. Правилната рефлексия е, че всичко, което идва, отминава; а практиката е знаене на нещата, такива, каквито са.

Не ви давам някаква идентичност – няма нищо, към което да се привържете. Някои хора искат да знаят, като чуят звука на тишината – „това навлизане в потока” ли е? Или „Имаме ли душа?” Толкова сме привързани към концепциите. Всичко, което можем да осмислим е, че искаме да знаем нещо, че искаме да си сложим етикет на „аз”-а.  Ако има съмнение за нещо, съмнението се надига и после следва желание за нещо. Но практиката е тази на пускане (letting go). Придържаме се към това, което е, разпознаваме условията като условия и необусловеното като необусловено. Толкова е просто.

Дори религиозният стремеж се разглежда като условие! Това не означава, че не трябва да се стремите, но означава, че трябва да разпознавате самия стремеж като ограничен. Празнотата също е не-аз. Привързването към идеята за празнотата също е привързване. Пуснете го! Практиката тогава става на извръщане от обусловените феномени – не създавате още неща около вече съществуващите условия. Каквото и да се надигне в съзнанието ви – гняв, алчност или каквото и да е друго – разпознавате, че е там, но не правите нищо. Можете да се обърнете към празнотата на ума – към звука на тишината. Това дава на условия като гнева начин да се преустановят, вие ги пускате да си идат.

Имаме спомени за това какво сме правили в миналото, нали? Те се надигат в съзнанието, когато има условията за тях да се появят. Това е резултатната камма от някакво деяние в миналото, от действия, подчинени на невежество, алчност, омраза и делюзия, и т.н… Когато тази камма узрее в настоящето, човек все още има импулсите на алчност, омраза и заблуда, които се надигат в ума – резултатната камма. И когато им реагираме невежо, първосигнално, когато не сме осъзнати, създаваме още камма.

Двата начина, по които можем да създадем камма, са като я следваме или се опитваме да я премахнем. Когато спрем да го правим, циклите на каммата имат възможност да се преустановят. Резултатната камма, която се е надигнала, има изход, „авариен шлюз” към преустановяването си.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

Какво означава да променим бъдещето? Каква механична сила бихме могли да приложим, можем ли да намерим лоста на Архимед, с който да повлияем на бъдещето? Аз знам само за един такъв лост – и той е настоящето. Защото ние живеем в бъдещето на всеки един момент от живота ни, който е бил преди този.

Когато започнем да се спускаме в себе си, можем да си върнем този момент – да бъдем в него, в това тяло, с това сърце, с този ум, и да започнем да изместваме този установен модел, по който живеем живота си.
Ако се надяваме бъдещето да е различно, единственото място, на което трябва да застанем е СЕГА. Защото то е бъдещето на всички моменти, които са били преди. Така че ако искате да сте в бъдещето, вече сте!
Това ни приканва към едно изместване на перцепцията, изместване на осъзнаването, изместване на съзнанието, което ни позволява да живеем живота си сякаш има смисъл в единствения момент, който някога ще имаме. Част от това означава да сме въплътени. Защото в повечето време ние сме изгубени в мислите си. Това е още едно нещо, което ще забележите, ако започнете да обръщате внимание на ума си – че той е навсякъде. Навсякъде. Дори не е нужно да медитирате, за да се случи това. То е като режима „дефолт”. Не ви трябва дори смартфон или имейл. Дори компютър не ви трябва. Умът по дефолт е навсякъде. Мисли за това, мисли за онова. Харесва това, мрази онова. Иска да направи крачка към, но иска и да се дръпне. ..
Осъзнатостта всъщност е съзнаване, нали така? И се култивира посредством внимаване. Трябва просто да внимаваме. Присъствието е нещо, на което се учим.
Осъзнатостта е яснотата, която се надига чрез целенасочено внимаване в настоящия момент.
Внимаване, целенасочено, в настоящия момент, неосъдително…
Но „дефолт” мрежата непрекъснато работи и тя има мнения за всичко. Тя непрекъснато преценява. Неосъдително не означава да не предценявате, когато започнете да внимавате какво ви идва на ум или какво се случва в живота ви, но вие ще забележите колко много осъждате, колко много ви се иска да посегнете към това и да изтласкате онова и просто ще позволите на всичкото това да го има, сякаш току-що сте му сложили пътечка с надпис „Добре дошъл”. Аз няма да имам мнения за това, че имам мнения. Просто ще позволя на всичко да се излее – за момент. Усещате ли колко радикално може да е това изместване в живота ви – вземате един момент и позволявате на всичко да е такова, каквото е, вместо да искате да бъде по един или друг начин?
Будистите наричат това освобождаване. Такава свобода никой друг не може да ви даде, но тя ни позволява в известна степен да превъртим съзнанието си, така че за един момент да направим крачка извън времето.
Защото ако живеете в СЕГА… може би сте имали това преживяване. Погледнете си часовника точно сега. Колко е часът? Аз ще ви кажа колко е. Сега е. И всеки път, когато поглеждате часовника си или телефона, пак е СЕГА!

Из „Целебната сила на Осъзнатостта”, Джон Кабат-Зин

 

Има го само това необяснимо случване сега, от което нищо не се откроява, едно свободно, неделимо събитие, вечно променящо се, но и вечно присъстващо, без притежател и без каквато и да е отделна, независима, автономна, дискретна, постоянна и продължителна форма, защото цялата видима форма е едно преливане и преливането е ТУК/СЕГА.

Това необяснимо случване сега не е идея или вярване или специално състояние на съзнанието, или конкретно преживяване – то е необоримата незабавност на шума от трафика, на листата, лумнали в пламъци, червено-оранжевите златни пръски със скъпоценни камъни от дъждовна вода и светлина, главата се извръща, дробовете се изпълват с въздух, самотна птица прорязва небето, бели облаци се носят над планината, това необоримо знаене, че те има, това неизбежно осъзнато присъствие, това всеобхватно слушащо мълчание – всичко това е едно цяло случване без граници или привидности, без граница между вътре и вън.

Реалността не може да се улови или постигне, защото съществува само тя. Не може да се изгуби или избегне, защото няма как да се излезе от нея и няма как да се влезе. Ако се опитвате да я „достигнете”, никога няма да успеете. Вие СТЕ нея. Дори напрежението и стремежът за опит пак е тя – реалността, съвършено изразена, неделима от диамантите светлина, танцуващи по боровите иглички и от мириса и усещането за този остър ноемврийски въздух.

Джоан Толифсън

Aham avero homi, abyapajjho homi,anigha homi…*

Life of Pi

Life of Pi (Photo credit: GBPublic_PR)

Май пак ще започна с филм… По-точно не. Имам един приятел, с когото отношенията ни са по оста „Малкия принц – Лисичето” и няма значение кой е единия и кой другия. Прекият ни контакт често завършва с конфронтации, но този на алегорията е като хармоничен акорд на пиано.

В ситуацията, в която бях,  исках да говоря с него, да потърся съвет, но и се боях, че дискусията ще се разгърне в недобра посока. Съответно прокуждах мисълта като досадна мушица.

Но… той ми се обади – неочаквано, дори необичайно. И понеже, от друга страна, обаждането му беше такъв отговор на моята ментална потребност, наострих слух да чуя какво ще ми каже.

„Сетих се какво исках да ти кажа.” – започна той. „Гледала ли си „Животът на Пи? Ако не си, гледай го. Това си ти, но в мъжки образ.” Почудих се, а той започна да ми разказва филма. Със сигурност не бях Пи, чисто интелектуално, от това, което ми се разказваше,  заключих, че нямам нищо общо. А моят приятел продължаваше – „И има два края.” „Как така?” – попитах аз. „Да, два са. Изгледай го и ще видиш.” Благодарих му и затваряйки телефона, взех решението да изгледам филма, не за друго, а защото аз бях искала да потърся съвета му и той някакси беше уловил това. (малко като ехото от сонара).

Няма да разказвам филма. Директно скачам на края му.  На двата края. Всъщност той е един. Младият Пи и тигърът бяха едно. Страх-гняв и омраза заедно. И инстинкт за оцеляване, разбира се. Латентните тенденции  затова са латентни, защото са скрити. Те са изненадващи дори за нас, когато изведнъж изскочат в проявения свят. Прозрението ме споходи на другия ден, и по-скоро когато прочетох това:  http://www.thebuddhism.net/2013/07/26/hatred/

Сетих се за всички тигри в живота си. Ако бях шаман, тигърът щеше да е моето животно на силата.  Или е?

Спомням си една от последните ми рисунки – на тигър, разбира се. Казвам последни, защото в живота ми рисуването е нещо като лично убежище, в което влизах като дете, а после и като буен тийнейджър, за да се събера в тишината…

photo

И още един тигър… в „Последният самурай”. Там един млад мъж (Том Круз) трябваше да се научи да владее гнева си.

Тигри, тигри… Препратката беше толкова адекватно отнасяща се за мен, че изведнъж ме удари като гръм.  Да, аз изпитвах гняв – ескалация на страха ми за оцеляването – личностно и на най-близкия ми кръг хора и животни. (разбирай сакая дити – представата за „аз”-а като реално съществуваща единица, тоест,  бях в делюзията)

Страх-гняв-омраза…

Ако махнем другаря Страх от триото, гневът и омразата са двете лица на една и съща Пречка, Окова или Латентна Тенденция, която се нарича още „злонамереност”.  Тази Ментална Окова, или Пречка,  е последната от първите пет, които се водят нисши ментални Окови и са свързани със сетивния свят. Та въпросният гняв, или vyapada:  хубава думичка, включваща всички състояния от злонамереност до ярост и омраза,  се поражда от „тенденцията да отхвърляме действията на другиго, които оспорват правото ни да получи това, което желаем.” В моя случай беше желание да се отърва от нещо – а именно, от страданието.

Ето какво разказва покойния Аджан Анандо, абат в Читхърст (Читавивека), поел манастира след Аджан Сумейдо през 1984 г. и предхождащ настоящия абат Аджан Сучито:

„… Някои от въпросите, които се зададоха на този ритрийт, показват, че хората все още са в капана на същия стар синдром – борбата с не-желаенето на това, което е. Ние поставяме това, което харесваме, срещу това, което не харесваме. Мислите и фантазиите стават наши врагове – това, от което трябва да се отървем или от което да избягаме.

Как реагираме в даден случай зависи от конкретното условие. Ако го възприемаме като заплашително, се опитваме да избягаме от него. Когато се надигне страх, например, винаги реагираме с желание да избягаме; искаме да има някакво пространство между нас и него. И, разбира се, в момента, в който го направим, даваме сила на това условие, даваме му живот.  И то остава с нас и ни тормози, докато не спрем да реагираме.

Като резултат от случилото се с мен във Виетнам – (Аджан Анандо е служил във Виетнам като радио оператор), страдах от това, което наричат „посттравматичен синдром” . Правили са изследвания на ветерани и е установено, че много от тях имат тази конкретна реакция на тревожност в резултат на отминала травма. Много е хубаво да имаш етикет, но той не кара състоянието да отмине.  Знам от годините на опит,  че докато имаме съпротива срещу страха, той има власт над нас. Мета бавана е прекрасна, когато се занимава с такива условия. Ставаме по-малко твърди в опитите си да се отървем от тях. Има една охота да се сприятелим с тях и да видим, че те са само чувства, които изпитваме – дори и грозните, страховити и ужасяващи аспекти на ума ни…”

Това беше отговорът! Имах етикет – гняв. Имах лек – мета бавана. Имах успокояващ мехлем за гневния ми тигър.

И така, ето я медитацията, която, колкото и да сте гневни, колкото и да негодувате срещу някого или нещо, има своя неотменно лековит ефект:

Водена Мета Медитация

Тази медитация може да се използва в група, с един човек, четящ инструкциите бавно и тихо. Сериите точки в края на параграфите (…..) указват за кратък период на мълчание, преди да се продължи със следващата инструкция. Съветът е медитацията да продължи около половин час.

Това ще е медитация върху любящата добрина.  Тя включва проста визуализация посредством способност на ума, която доста рутинно използваме. Например, ако кажа да извикаме в ума си образ на цвете, това можем да го направим. Няма значение дали е роза или лилия, или какъв цвят е, или дори колко чист е менталния образ – нещо бегло върши работа.

Сега, седейки изправени, обърнете внимание дали има някакво напрежение в лицето. Отпуснете около очите, около челюстта и устата. Оставете вниманието да слезе в сърдечната област – областта по средата на гърдите, около гръдната кост. Вдишваме,  усещайки енергията на дъха. Сякаш почти е възможно да вдишваме и издишваме от тази област по средата на гърдите. Сега, вдишвайки, казвайки на себе си: НЕКА БЪДА ДОБРЕ – пожелвайки си добро, си позволяваме едно чувство на благоразположение, едва доловим жест на милост към самите себе си. Нека го има миналото, пускаме го: и от този момент нататък връщаме ума на дишането, на сърцето, на мисълта в едно хармонично цяло. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…… и после издишваме, насочвайки същата тази милостива енергия навън, казвайки: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Продължаваме, като оставяме да се развие един прост ритъм – Вдишваме:  НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме:  НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Ако умът се е отнесъл, нежно, с голямо търпение, връщаме вниманието обратно. Това е меко движение, което се връща към сърцето, към дъха, към мисълта – вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Това, което правим, е едно настройване към това, което е обичащо и състрадателно във вселената. Отваряме се за тази грижовна енергия и й позволяме да ни зареди, да ни подхрани, като използваме дъха и мисълта като канал, като превозно средство за тази енергия. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И после насочваме тази енергия навън към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Поддържаме дъха мек и постоянен, оставяме енергията на дишането да ни зарежда; вдишваме в сърцето, издишваме от сърцето…………

Отваряме се за това, което е състрадателно във вселената. Вдишваме, позволяваме на сърцето да стане по-чувствително и възприемчиво за тази енергия. Издишваме, сърцето се отваря повече и се разширява, отдаваме: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ………….

И когато сме готови…. поемаме едно бавно, дълбоко дихание в сърцето, като оставяме енергията на мисълта и на дъха ни изпълни. Задържаме я за момент – да усетим благостта. Позволяваме на мисълта да задълбочи това чувство на благоразположение.  Оставяме го да се просмуче, да проникне в тялото ни. Издишваме бавно, тихо, отново през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Да го направим няколко пъти – дълбоко вдишване, задържане и издишване……..

Сега започваме да използваме визуализация, като повече ще работим с издишването. При вдишването продължаваме като досега, вдишваме през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И при издишването първо извикваме в ума образа на родителите ни – няма значение къде са те, близо или далече, живи или мъртви. Извикваме ги един по един или заедно – което ни е по-лесно. Представяме си ги на наколко крачки пред нас и всеки път като издишваме, извикваме техния образ и насочваме мислите си на добрина и приемане към тях. Вдишваме с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…. и издишваме с менталния образ на родителите ни. И като издишаме: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

После: извикваме в ума си нашите духовни учители, онези, които са ни помогнали, които са ни насочвали, окуражавали и инструктирали в живота. С издишването, отправяме жест на признателност, като използваме мисълта: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…………..

Сега извикваме в ума си нашето семейство: партньор, деца, братя и сестри – един по един или в група. С издишването, отправяме жест на обич: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……..

Сега извикваме в ума специален приятел или приятели – тези, които чувстваме, че ще имат полза от мисли на добрина. С издишването ги извикваме в ума и им пожелаваме да са добре; неуловима прегръдка, жест на обич……

Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Извикваме в ума си всички, с които практикуваме, хората в непосредственото ни обкръжение; насочваме мислите си навън, включвайки всички тях: НЕКА ВСИЧКИ ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ И ДА БЪДАТ В МИР……

Сега извикваме в ума си образа на Земята, каквато се вижда от космоса. И към този прекрасен синьо-бял, зелен и кафяв образ насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ. Издишваме: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ…….

И сега извикваме в ума си пространството, празнотата. И към тази необятност насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ.  Оставяме ума да се отвори навън: оставяме сърцето да се отвори навън. Тялото отпада – няма граници – необятност – пространство…..

Сега полека, с леко по-фокусирано внимание се връщаме към сърцето, към точката по средата на гърдите и вдишваме бавно и дълбоко с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Задържаме я за малко….. Оставяме тази мисъл да се разлее като чувство на благоразположение в тялото, да ни зареди и подхрани. И я издишаме, бавно и тихо, пак през сърцето. Правим това веднъж или два пъти – вдишваме дълбоко, задържаме и издишваме……..

Сега извикайте в ума си образа на някой, когото сте наранили, нарочно или не, жив или мъртъв…. и използвайки името му, кажете: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ….. Извикайте в ума си някой, когото сте наранили…… използвате името му и казвате: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ.

Да обърнем особено внимание на сърцето. Дръжте го отворено… и сега извикайте в ума си образа на някой, който е наранил нас. Използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ….. Извикайте в ума си някой, който ви е наранил. И използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ.

Сега използвайки нашето собствено име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ….. Използвайки собственото си име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ…. и… ПРОСТЕНО ТИ Е….. ПРОСТЕНО ТИ Е.

Оставаме с това чувство на грижовност.  Вкарваме го в сърцето; нежно го задържаме…Сега внимателно се връщаме на дъха – на енергията на дъха, минаваща през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Чувстваме се заредени, изпълнени. И отново през сърцето навън, към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Толкова просто – вдишваме, зареждаме се. Издишаме , пожелаваме доброто на другите Издишаме за другите……

Край на медитацията

Материалът е взет от книгата „Seeing the way“, антология от ученията на англо-говорящи ученици на Аджан Ча

Малко указание: Тъй като механизмът на отдаване на мета е като разпалване на огън, ако имате проблем с изпращането на благопожелание към себе си или към родители, или към партньор, преподредете образите, които извиквате в сърцето си, започвайки от този, на когото ви е най-лесно да дадете обич. Важното е да разгорите пламъка.

*Нека бъда свободен от враждебност и опасност, нека бъда свободен от ментално страдание, нека бъда свободен от физическо страдание…

Така започва песнопението за отдаване на мета, което си е своеобразна молитва, част от сутрешната и вечерна пуджа.

ЗА ОСЪЗНАТОСТТА, ХИПНОЗАТА И МЕДИТАЦИЯТА

Meditation

Meditation (Photo credit: holisticgeek)

Влакчето на осъзнатата медитация набира скорост

Светът има нова любима играчка и тя се казва „mindfulness”. Като че ли най-удачният превод е „осъзнатост”. В действителност, зад тази дума стои предшественикът й на древния език пали, който е „сати”. Сати означава помнене, осъзнатост, внимаване, състояние на будно пребиваване и още куп неща. Като цяло, работната дума остава осъзнатост, въпреки лекото й опошляване, особено след като в Америка излезе нов продукт „Осъзната майонеза” – виж тук.

И докато в нашата нова братска страна на всички възможности хората вече се борят срещу „духовния консумеризъм”, ние още се чудим що е то медитация, има ли почва у нас, и ако има, чия гуру система е по-секси.

Без да навлизам в подробности, за да не те отегчавам, читателю, ще посоча само, че всички медитативни техники, които включват визуализация, идват от тантричната традиция, носят очарованието на своята магика и ритуално ни отвеждат в различни сънувани измерения. По правило, това са „водени” медитации, като гласът, който ни води, полека ни вкарва в един полусън – малцина могат да направят разлика между една водена медитация и успешно проведен хипнотичен сеанс. Това е от гледна точка на ширещата се поп култура в медитацията. Иначе, практиката няма за цел да ни вкара в транс или в екстаз. Смисълът е да успокоим, да утишим ума – представете си водата в една чаша, в която има песъчинки с различни размери. Когато настъпва успокоение, тези песъчинки се утаяват на дъното и водата се избистря. Настъпва състояние на яснота. И тогава, от дъното на чашата се отлепя малко мехурче, което достига повърхността. Ние можем ясно да го наблюдаваме, без да се идентифицираме с него и да го пуснем да си иде. Това мехурче от гледна точка на аналитичната психология е комплекс, травма, психопомп, който е бил подпрагов, скрит в подсъзнанието. И сега, изцяло в зависимост от нашата степен на готовност да го приемем, той се надига от подсъзнанието като мехурче въздух, ние го о-съ-знаваме и го пускаме да си отиде – да излезе на повърхността на водата в чашата и да се слее с празнотата на въздуха над нея.

„Гласът ми ще е с теб…”

Това са думите на Милтън Ериксон – един колос в хипнозата, от когото са се учили много хипнотерапевти. Това е заглавието и на едноименната книга, която може да ни обясни защо имаме понятие като Ериксонова хипноза. Виж тук.

Все едно, аз няма да се захласвам по Ериксон, макар че е блестящ. Идеята ми е да направя диференциация между хипноза и медитация. При хипнотичен сеанс, който може да е и индуцирана автохипноза, ние дърпаме шалтера на ума и го приспиваме, или ако щете, блокираме харда и го изключваме. Съответно дясно полукълбо става доминиращо, навлизаме в царството на Хипнос – ставаме особено податливи на внушения и се носим на алфа вълните на подсъзнанието. Лявото полукълбо спи. Ние сме в транс. Оттук възможностите като преживяване са различни в зависимост от нагласата, религиозната ни ориентация и цялостния емоционален фон. Раят и адът са на крачка разстояние, ангелите и демоните също. (Бог също!)

Проникновената (осъзната) медитация, от друга страна, активира центровете в лявото полукълбо. Ние присъстваме тук и сега, умът е буден, нащрек, можем да сравним степента на внимание като тази по време на шофиране, когато сме зад волана. Вече не сме потънали в сънищата, а ги наблюдаваме като феномени на нашата ментална сцена. Не се идентифицираме с тях, не ставаме емоциите си. Вратата към подсъзнанието не зее широко отворена за всички съдържания на колективното несъзнавано с неговите причудливи форми и създания. Там има някой, който пази – и това е „сати” – осъзнатостта. Не случайно Сайдав Силананда я нарича пазачът на портата.

Искаме ли да дърпаме шалтера, или искаме да обучим ума?

Ако разглеждаме ума като нещо, което ни пречи, тогава ще търсим всякакви начини за неговото изключване – от ЛСД до хипнозата. Защо не?

В будизма, обаче, умът се разглежда като шестото сетиво. Шестата сетивна врата. Представете си сега, че си завържем очите и някой ни пусне в непозната гъста гора. Със сигурност ще се срещнем с много дървета, много клони ще се заплетат в косите ни и най-вероятно ще падаме. Приспивайки ума, ние влизаме в гората на колективното несъзнавано или по-скоро тя влиза в нас. За резултата не искам и да мисля, камо ли да го описвам.

Един голям учител от традицията Теравада ни съветва да обучим ума си. Ето какво казва той: „Приберете осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво ще базираме практиката си?” Прочети още тук  и тук.

Несъмнено, който избере шалтера, няма да чете по-надолу, за оставащите, ще изредя възможностите за едно подредено, изчистено от суеверия и мистицизъм запознанство с осъзнатата медитация.

Вече споменах за тантричната традиция, която между другото откриваме в тибетския будизъм с неговите примеси на местната бон религия. Не знам при вас как е, но аз обичам да черпя знания от първоизточника или поне от по-първа ръка експерти. В тази връзка, малко любопитни факти:

През 1979 г. Джон Кабат-Зин създава медицински център в който се практикува MBSR Mindfulness Based Stress Reduction – 8 седмичен курс с по една сесия на седмица, в който учат хората на осъзната медитация, малко чигун и хатха йога – колкото да си усетят тялото, една блестяща компилация между дзен медитация и сатипатана (осъзната)

В Англия правят разновидност MBCT – Mindfulness Based Cognitive Therapy

В същата темпорална рамка, но в друг формат С.Н. Гоенка (Goenka), родом от Бирма, пристига в Индия, след като е учил осъзната медитация при своя теравада учител У Ба Кин, и отваря випасана центрове – випасана е сатипатана (осъзната медитация), или проникновена медитация – и започва 10-дневни интензивни курсове, които сега се провеждат по цял свят. Преди 1980 година Гоенка е поканен от Далай Лама в Дармасала да обучи тибетски монаси на випасана.  Курсът на Гоенка включва осъзнаване на дишането като функция на тялото, усещанията на тялото – болка, студ, т.н. и чувствата. Виж тук

Теравада традицията – от която се учи Гоенка, е съхранена и днес, и не е нужно да се ходи на далечни, екзотични места като Тайланд, Шри Ланка и Бирма. Разбира се, ако имаме тази възможност, защо не? Но в крайна сметка, интернет е изпълнен с текстове на учители като Аджан Ча, Аджан Сумейдо, Аджан Сучито, Аджан Брам и т.н.

Освен това в Европа има функциониращи манастири, където се провеждат ритрийти и човек може да се докосне до традицията и да свери часовника си. Виж тук  и тук.

Интензивност или постоянна практика

Интензивността сякаш изглежда по-подходяща за нашето натоварено ежедневие. Открадваш десет дни, изучаваш каквото има за изучаване и хоп обратно в 24/7. Втори вариант, караш онлайн обучение, то още по-лесно се вмества между всички неща, които има да се вършат, изкарваш така 6 или 8 седмици, в зависимост от курса, и после включваш наученото към сутрешния био коктейл.

Всеки прави своя избор, моят е аварийният шлюз от самсара, за който говори Аджан Сумейдо, но това по-нататък…

Завършвам с една малка книжка, която не е най-изчерпателното четиво, но схематично излага практиката, така че всеки да може да си избере и да опита коя форма на медитация най отговаря на темперамента му: Introduction to Insight Meditation