УСИЛИЕ И ОТПУСКАНЕ

Усилието е просто вършене на това, което трябва да правите. То варира според характерите и навиците на хората. Някои хора имат много енергия – толкова много, че винаги са на педал, все търсят неща за вършене. Виждате ги как непрестанно си намират какво да правят, като с всичко достигат до крайност. В медитация ние не търсим да правим нещо, като бягство например, а развиваме един вътрешен вид усилие. Наблюдаваме ума и се концентрираме върху темата.

Ако полагате твърде много усилие, ставате неспокойни, а ако не полагате достатъчно усилие, ви обхваща тъпота и тялото ви омеква. Тялото ви е добра мярка за усилието: като го държите изправено, го изпълвате с усилие, подравнявате го, изпъчвате гърдите, държите гърба изправен. Това изисква доста воля, така че тялото е добър обект, който да наблюдавате за усилието. Ако се отпуснете, ще намерите най-лесната поза – силата на гравитацията ви придърпва надолу. Когато времето е студено, трябва да изпълните гърба с енергия, така че да изпънете тялото навън, а не да се скриете под завивките. С анапанасати – „осъзнатост на дишането”, вие се концентрирате върху ритъма. Аз го намирам за много полезно в научаването да бавим нещата, а не всичко да правим бързо – като мисленето, например. Концентрирате се върху ритъм, който е много по-бавен от мислите ви. Но анапасати ви принуждава да се забавите, дишането има много нежен ритъм. И ние спираме да мислим: стига ни едно вдишване, едно издишване – имаме цялото време на този свят и сме с това едно вдишване, от началото му, през средата и до края.

Ако се опитвате да постигнете самади (концентрация) от анапанасати, вие вече сте си поставили цел – правите това, за да получите нещо за себе си, и анапанасати се превръща в много изнервящо преживяване, започвате да му се ядосвате. Можете ли да задържите вниманието си върху едно вдишване? Доволни ли сте от едно издишване? Но за да ви стигне един простичък малък промеждутък, трябва да се забавите, нали?

Когато се стремите да постигнете джана (вглъбяване) от тази медитация и наистина полагате голямо усилие, вие не се забавяте, опитвате се да получите нещо от нея, опитвате се да постигнете резултат и не изпитвате скромно доволство от едното вдишване. Успехът в анапанасати е само толкова – осъзнатост в протежението на едно вдишване, в протежението на едно издишване. Установете вниманието си в началото и в края – или в началото, средата и края. Това ви дава определени точки за рефлексия, така че ако умът ви много се отнася по време на практиката, ще обърнете особено внимание, контролирайки началото, средата и края. Ако не направите това, умът ще се отнесе нанякъде.

Цялото ни усилие е впрегнато само в това; всичко друго е подтиснато за това време или отхвърлено. Разглеждайте разликата между вдишването и издишването – изследвайте ги. Кое предпочитате? Понякога ви се струва, че дишането изчезва, става едва доловимо. Тялото сякаш диша само и получавате странното чувство, че няма да има следващо поемане на дъх. Малко е плашещо.

Но това е упражнение; центрирате се върху дишането, без да се опитвате да го контролирате. Понякога, когато се концентрирате върху ноздрите, имате чувството, че цялото тяло диша. Тялото продължава да диша, съвсем само.

Понякога ставаме твърде сериозни по отношение на всичко – напълно ни липсва радост и щастие, нямаме чувство за хумор, подтискаме всичко.Зарадвайте ума, бъдете отпуснати и ведри, имате цялото време на света, без натиска, че трябва да постигнете нещо важно; няма нищо особено, нищо за постигане, нищо кой знае какво. Това е нещо съвсем дребно; дори да имате само едно осъзнато вдишване тази сутрин, то пак е по-добро от това, което правят повечето хора – със сигурност е по-добро от липса на осъзнатост през цялото време.

Ако сте негативен човек, опитайте сте да сте по-мил и повече да приемате себе си. Просто се отпуснете и не превръщайте медитацията в досадна задача за себе си. Вижте я като възможност да изпитате мир и ведрина в настоящия момент. Отпуснете тялото си и бъдете в мир.

Вие не се борите със силите на злото. Ако изпитвате неприязън към анапанасати, отбележете това. Не подхранвайте чувството, че е нещо, което трябва да правите, а го вижте като удоволствие, като нещо, което ви доставя истинска наслада. Не е нужно да правите нищо друго, можете да сте просто напълно отпуснати. Имате всичко, което ви трябва: имате вашето дишане и просто трябва да седите, в това няма нищо трудно, не ви трябват специални умения, дори не трябва да сте особено интелигентни. Когато си мислите „Не мога да го направя”, просто разпознайте това като съпротива, страх или раздразнение и после се отпуснете.

Ако се усетите, че се напрягате и стягате от анапанасати, спрете да го правите. Не го превръщайте в нещо трудно, не го превръщайте в тягостна задача. Ако не можете да го правите, просто седете. Преди, когато изпадах в ужасни състояния, просто съзерцавах „мир”. И току започвах да си мисля: „Трябва да… Трябва… Трябва да направя това.” И тогава си казвах: „Просто бъди в мир, отпусни се.”

Съмненията и неспокойството, недоволството, омразата – скоро съумявах да рефлектирам върху мира, повтаряйки думата отново и отново, хипнотизирайки себе си: „отпусни се, отпусни се”. Съмненията се надигаха – „Доникъде не стигам с това. Безполезно е. Искам да постигна нещо.” Скоро съумях да вляза в мир и с това. Можете да се успокоите и когато се отпуснете, да правите анапанасати. Ако искате да правите нещо, правете това.

Отначало практиката може да стане много скучна; чувствате се безнадеждно несръчни както когато се учите да свирите на китара. В началото, като засвирите, пръстите ви са толкова непохватни, изглежда безнадеждно, но след като го правите известно време, придобивате рутина и става доста лесно. Научавате се да наблюдавате какво става в ума ви, за да знаете кога ставате неспокойни и напрегнати, наежени срещу всичко – и вие разпознавате това, не се опитвате да се убедите в обратното. Напълно осъзнати сте за това как стоят нещата: какво правите, когато сте напрегнати и нервни. И се отпускате.

През първите ми години с Аджан Ча понякога ставах особено сериозен по отношение на медитацията. Бях много суров към себе си. Губех всяко чувство за хумор и ставах смъртно сериозен, сух като стара съчка. Полагах огромно усилие, но беше толкова напрегнато и неприятно да си мисля „Трябва да … Толкова съм мързелив…” Изпитвах такава ужасна вина, ако не медитирах непрекъснато – това беше едно мрачно, безрадостно състояние на ума. И аз наблюдавах това, медитирайки върху себе си – сухата съчка. И когато положението ставаше абсолютно неприятно, си спомнях обратното – „Не е нужно да правиш нищо. Не е нужно да ходиш някъде или да правиш нещо. Бъди в мир с положението на нещата, каквито са, отпусни се, пусни.” И започнах да използвам това.

Когато умът ви влезе в това състояние, приложете обратното, научете се да приемате нещата с лекота. Четете книги как да не полагате усилие в нещата – „оставете ги да се случват по естествен начин” – и си мислите: „Просто трябва да полентяйствам.” И тогава обикновено изпадате в едно притъпено, пасивно състояние. Но това е моментът, в който трябва да вкарате малко усилие.

С анапанасати можете да задържите усилието за едно вдишване. Ако не можете да го задържите за едно вдишване, задръжте го поне за половин. По този начин не се опитвате изведнъж да станете идеални. Не е нужно да правите всичко изрядно заради някаква си идея как би могло да е, а работите с проблемите, каквито са. Но ако имате разпилян ум, тогава е мъдрост да разпознаете ума, който скита навсякъде – това е прозрение. Да мислите, че не бива да сте такива, да се мразите или да се обезкуражавате, защото така сте устроени – това е невежество.

С анапанасати разпознавате как стоят нещата сега и можете да започнете от това: задържате вниманието си още малко и започвате да разбирате какво е концентрацията, като вземате решения, които можете да изпълните. Не вземайте суперменски решения, когато не сте Супермен. Правете анапанатаси за 10-15 минути, вместо да си мислите, че можете да го правите цяла нощ. „Ще правя анапанасати от този момент до зазоряване.” После се проваляте и се ядосвате. Поставете си продължителност, която знаете, че можете да изпълните. Експериментирайте, работете с ума, докато разберете как да полагате усилие и как да се отпускате.

Анапанасати е нещо непосредствено. Отвежда ви в проникновение – випасана. Нетрайната природа на диханието не е ваша, нали? Веднъж родено, тялото диша само. Вдишване – издишване, едното обуславя другото. Докато тялото е живо, ще бъде така. Вие нищо не контролирате, дишането принадлежи на природата, не принадлежи на вас, то е не-аз. Когато наблюдавате това, правите випасана, проникновение. Това не е нещо вълнуващо или впечатляващо, или неприятно. Това е нещо естествено.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

„… ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА”

Докато седим тук по време на ритрийта трябва да обръщаме внимание на неща, които изобщо не са интересни. Дори може да са „неприятни и болезнени”. Търпеливото понасяне на нещата вместо бягането в търсене на интересното е добра дисциплина, нали? Да можем да понесем скуката, болката, гнева, алчността, всички неща, вместо винаги да бягаме от тях… Търпението е толкова важна добродетел. Ако нямаме търпение, няма абсолютно никаква възможност за просветление. Бъдете крайно търпеливи…

Аз харесвах онзи тип медитация, в който можех да седя и да ставам много спокоен – и когато болката се надигнеше в тялото, ми се приискваше да се отърва от нея, за да остана в това състояние на спокойствие. Тогава започнах да виждам, че желанието да се отърва от болката е едно окаяно състояние на ума. Понякога седим по няколко часа, понякога цял нощ. Можете да избягате от болката, но след време започвате да свиквате с това физическо усещане. Аз съм използвал практики като „имам цялото време на този свят да бъда с болката”, вместо всячески да се опитвам да се отърва от нея, за да се върна към „истинската” си медитация. Давам си време да бъда с болките в тялото си, ако те се надигнат в съзнанието ми, а не си мисля „Как да се отърва от това, за да достигна до малко блаженство?”

Някакси, когато кажа „Имам цялото време на света, остатъка от живота си, за да бъда с тази болка”, това спира тенденцията и желанието да се отърва от нея. Умът ми се забавя за дълги периоди от време, без да следва или създава желание. Някои от вас имат тази идея да овладеят болката, да преодолеят „прага на болката” – но това е катастрофа…

Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho

ВСИЧКО, КОЕТО ВЪЗНИКВА, ОТМИНАВА

Будата казвал, че източникът на цялото страдание е невежеството – затова е важно да разгледаме какво означава „невежество”. Повечето човешки същества по света живеят предимно сякаш техните навици, мисли, чувства и спомени са това, което са те самите. Те не отделят време да погледнат живота си или може би нямат възможността да го направят, за да видят как функционират тези условия.

Какво е условие? Тялото, с което сме, емоциите и чувствата, възприятията на ума, концепциите и съзнанието посредством сетивата – това са условия. Условие е нещо, което е добавено, съставено, нещо, което се надига и отминава, не е несътворената, неродена, безначална абсолютна реалност.

Религията е това, което човешките същества използват в опитите си да се върнат към тази абсолютна реализация отвъд циклите на раждане и смърт, метафизичната мъдрост или локутара паня. И Нирвана, или Нибана, е опитността в тази трансцендентна реалност. Това е, когато изведнъж знаем истината, не от изучаването на Пали канона или някоя дзен книга, а от директна опитност.

Обикновено възприемаме истината като нещо, Нибана – като някакво умиротворено състояние на ума или някакво екстатично преживяване. Всички сме преживявали някакво щастие и сме склонни да възприемаме Нероденото, Несътвореното и Безначалното като едно щастливо преживяване. Но Будата бил много внимателен никога да не описва Абсолютната Реалност, или Нибана – той никога не казал особено много за нея. Хората искат да знаят какво е, пишат книги за нея, разсъждават за природата на Нибана, но точно това Будата не правил.

Вместо това той посочил към директното познание за условията, които се променят, нещо, което можем да знаем посредством собствената си опитност в този конкретен момент. Това не е въпрос на вяра у някой друг. Въпрос е на знаене в този настоящ момент, че каквото възниква, отминава.

И така, ние насочваме този вид внимание към живота си – наблюдаваме и следим, че каквото възниква, отминава, че каквото и да е условие на ума или тялото – било то усещане за удоволствие или болка, чувство или спомен, гледка, звук, миризма, вкус, допир, външно или вътрешно – е само едно условие.

Важно е да разгледаме какво означава „невежество” в смисъла, в който го използвал Будата, когато го нарекъл източник на страданието. „Да сме невежи” означава да се идентифицираме с тези условия, като ги приемаме за „аз” или „мои” или като нещо, което не искаме да е „аз” или „мое”. Имаме тази идея, че трябва да намерим постоянно приятно условие, че трябва да постигнем нещо, да получим нещо, което нямаме. Но можете да забележите, че желанието в ума ви е нещо подвижно, което е търсещо. Тоест, то е едно променящо се условие, което възниква и отминава  – то е не-аз. Изразът „не-аз” (анатта) не е някаква мантра, която си кътате, за да се отървавате от разни неща, а действително проникване в самото естество на всички желания.

Когато наблюдавате внимателно, много търпеливо и смирено, започвате да виждате, че сътвореното се надига от Несътвореното и се връща в Несътвореното, изчезва и не остава нищо. И ако беше действително вас или действително ваше, щеше да остане, нали? Ако беше действително ваше, къде щеше да иде – в някакво хранилище на идентичността ви? Но тази концепция и всичко, което си представяте, е условие, което възниква и отминава. Всеки път, когато се опитате да си представите себе си, всяка концепция или спомен за вас като това или онова е само едно условие на ума ви. Не е това, което сте – вие не сте условие на ума си. Така че скръбта, отчаянието, любовта и щастието са само условия на ума и всички те са не-аз.

Забележете живота си, когато страдате и изпитвате неудовлетворение – защо е това?Заради някакво привързване, някаква идея за вас самите или за другиго. Някой, когото обичате, умира и вие се съжалявате, мислите за добрите моменти, които сте имали и постоянно обитавате в тях, създавайки още условия на ума. Може би изпитвате вина, защото не сте се раздавали или не сте го обичали винаги – това също е условие на ума. Вие имате памет, възприемате го като жив – но тази същата идея за човека е схващане на ума, не е човек, нали? Спомнете си някой, който е жив, с когото бихте искали да бъдете в момента – това е условие на ума.Или си спомнете някой, който е мъртъв, когото никога вече няма да видите – това също е условие на ума.

Будистката медитация е начин за разглеждане на условията на ума, изследване и виждане какви са, а не просто вярване в тях. Хората искат да вярват – когато ваш близък е умрял, някой ви казва: „О, той сега е на небето при Бог Отец или живее в блаженствата на небесното селение Тусита.”  Те ви казват това, за да имате приятна перцепция на ума – „Е, сега знам, че баба ми е щастлива там, горе, в небесните сфери, и танцува с ангелите.” После някой друг ви казва: „Знаеш ли, всъщност тя е вършила ужасни неща и сигурно е долу в ада и гори във вечния огън!” И вие започвате да се тревожите, че може би и вие ще свършите там – но това е перцепция на ума. Раят и адът са обусловени феномени. Ако се върнете назад с 10 години… това е условие на ума, което се надига и отминава, и причината да се надига е, че аз току-що ви сугестирах за него. Това условие зависи от друго условие, паметта е това, което сме преживели, а бъдещето е неизвестното.

Но кой е този, който знае условията на момента? Аз не го намирам: има го само знаенето и знаенето може да знае всичко, което присъства в момента – приятно или неприятно – спекулации за бъдещето или реминисценции за миналото – творения на аза като това или онова. Вие създавате себе си или света, в който живеете – така че не можете да вините никого другиго. Ако го правите, то е, защото още сте невежи: Този, Който Знае го наричаме „Буда” – но това не означава, че „Буда” е условие. Не е като да кажем, че тази Буда-рупа знае всичко, по-скоро че „Буда” е знаенето. Така че будистката медитация е за осъзнаване, а не за да станем Буда.

Идеята да станем Буда се базира на условия – вие си мислите, че сега сте някой, който не е Буда и за да станете Буда, трябва да четете книги, за да разберете как да станете такъв.  Разбира се, това означава, че трябва да положите много усилия да се отървете от онези качества, които не са Будо-подобни, вие сте далече от съвършенството, ядосвате се, алчни сте, подозрителни, плашливи, и разбира се, Будите нямат такива качества – защото Буда е това, което знае, и те знаят, че така не бива. После, за да станете Буда, трябва да се отървете от тези не-будо-подобни качества и да се опитате да добиете будо-подобни качества като състрадание и всичко останало. И всичко това е творение на ума! Ние създаваме Будите, защото вярваме в творенията на ума. Но те не са истински Буди. Те са фалшиви Буди. Те не са Буди на мъдростта, а само условия на нашия ум.
Докато се възприемате като някой, който трябва да направи нещо, за да стане нещо друго, още сте уловени в капан, в условието на ума, което е аза, и никога не разбирате нещата както трябва. Независимо колко години медитирате, никога не разбирате учението, винаги сте далече от истината. Директният начин за виждане нещата – че каквото възниква, отминава – не означава, че отхвърляте всичко. Означава, че гледате по начин, по който не сте си давали труда да гледате досега. Гледате от перспективата на това, което е тук и сега, а не търсите нещо, което го няма. Ако влезете в светилището с мисълта: „Трябва да прекарам този един час в търсене на Будата, в опити да стана нещо, в опити да се отърва от тези лоши мисли, ще седя и ще практикувам усърдно, ще се опитам да стана това, което трябва – затова ще седя и ще се опитам да махна неща, ще махам неща, ще се опитам да се сдобия с неща…”, с това отношение медитация винаги е непосилно усилие и провал.

Но ако вместо това дойдете в светилището и просто внимавате за условията на ума, виждате в перспектива желанието да станете, да се отървете, да направите нещо или чувството, че не можете да го направите, или че сте голям експерт, или все едно – започвате да виждате, че това, което изпитвате е променящо се условие и е не-аз. Виждате перспективата за това да сте Буда, а не правите нещо, за да станете Буда. Когато говорим за сати, внимателност (осъзнатост), това имаме предвид.

Аз съм шокиран и удивен от много религиозни хора – християни, будисти, все едно – които са толкова невежи относно практикуването на религията си. Единици хора имат някаква представа за религиозната доктрина и вярата и безверието. Те не си дават труда да разбират. Продължават да се опитват да опишат неописуемото, да ограничат безграничното, да познаят непознаваемото, и единици се виждат такива, каквито са. Те вярват на това, което някой друг им е казал.

В наше време, в теравада будизма, монасите ще ви казват, че не можете да бъдете просветлени, че няма начин да достигнете дори първата фаза на влизане в потока, първата степен на светостта, че времената за това са отминали. Те вярват, че просветлението е толкова далечна възможност, че дори не полагат усилия да видят, че това, което възниква, отминава. Така че монасите могат цял живот да четат книги, да превеждат Сутите и пак да вярват, че са непросветлени и че това е невъзможно достижение. Но тогава какъв е смисълът от религията? Защо да се мъчим, ако абсолютната истина е толкова далечна, толкова малко вероятна възможност? Ставаме като антрополозите, социолозите или философите и просто обсъждаме сравнителни религии.

Готама Будата е човек, чиято мъдрост дошла от наблюдаване на Природата, на условията на ума и тялото. Това не е невъзможно за нас. И ние имаме умове и тела, трябва само да ги наблюдаваме. Не е като да ни трябват специални сили или това време да е по-различно от времето на Готама Будата. Времето е илюзия, причинена от невежество. Хората от времето на Готама не били по-различни от днешните – имали алчност, омраза, заблуда, его, самонадеяност и страхове също като днешните хора. Ако започнете да мислите за будистките доктрини, за различните степени на просветление, ще се озовете в състояние на съмнение. Не ви трябва да се сверявате по списък от книга – разберете сами за себе си, докато нито едно условие на ума или тялото не може да ви заблуди.

Хората ми казват: „Аз не мога да правя всичко това. Аз съм обикновен човек, мирянин. Като се замисля, че трябва да правя всичко това, разбирам, че не мога, идва ми твърде много.” А аз им казвам: „Ако го мислите, не можете да го направите, това е. Не го мислете, направете го.” Мисълта ви води единствено към съмнението. Хората, които мислят за живота, не могат да направят нищо. Ако си струва да го правите, направете го. Когато изпаднете в депресия, се учете от депресията. Когато се разболеете, се учете от болестта, когато сте щастливи, се учете от щастието – всички те са възможности, от които да се учите. Нека мълчаливото слушане и наблюдение ви станат начин на живот… тогава ще започнете да разбирате условията. Няма от какво да се страхувате. Няма какво да придобивате и няма от какво да се отървавате.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ПРАВИЛНО УСИЛИЕ, ПРАВИЛНО ВНИМАНИЕ, ПРАВИЛНА КОНЦЕНТРАЦИЯ

Правилното Усилие, Правилното Внимание/Осъзнатост  и Правилната Концентрация се отнасят до духа ви, до сърцето. Когато мислим за духа, посочваме центъра на гърдите, сърцето. Имаме паня (главата), сила (тялото) и самади (сърцето). Можете да използвате собственото си тяло като своеобразна карта, символ на Осморния Път.  Тези трите са интегрирани, работят заедно за реализацията и се поддържат като триножник. Нито един не доминира над другия и не експлоатира, нито отхвърля нещо.

Те работят заедно: мъдростта от Правилното Разбиране и Правилното Намерение;  после моралът, който е Правилната Реч, Правилното Действие и Правилното Препитание; и Правилното Усилие, Правилната Осъзнатост и Правилната Концентрация – балансираният, спокоен ум, емоционалната ведрина. Ведрината е там, където емоциите са балансирани и се поддържат взаимно. Нямат пикове и спадове. Има едно чувство на блаженство,  на ведрина; има съвършена хармония между интелект, инстинкти и емоции. Те взаимно се подкрепят и си помагат.  Вече не са в конфликт, не ни вкарват в крайности и поради това започваме да изпитваме огромно спокойствие в ума си. Осморният Път носи едно чувство на лекота и безстрашие – чувство на спокойствие и емоционално равновесие. Изпитваме лекота, а не онова чувство на тревожност, онова напрежение и емоционален конфликт.

Има яснота, има умиротворение, неподвижност, знаене. Това прозрение за Осморния Път трябва да се развие; нарича се бавана. Използваме тази дума „бавана”, за да обозначим равитието.

АСПЕКТИ НА МЕДИТАЦИЯТА

Тази рефлективност на ума, или емоционален баланс, се развива като резултат на практикуването на концентрация и осъзната, или проникновена, медитация . Например, вие можете да експериментирате по време на ритрийт и да прекарате един час в медитация самата, като концентрирате ума си върху един обект, да кажем усещането за дишането. Непрекъснато го дръжте в съзнанието си, така че да има продължителност на присъствие в ума ви.

По този начин вие се насочвате към това, което става в тялото ви, а не бивате теглени навън към обектите на сетивата. Ако нямате никакво убежище вътре, непрекъснато „излизате” навън, погълнати от книги, храна и всякакви разсейвания. Но това непрестанно движение на ума е много изтощаващо. Вместо това практикуваме наблюдение на дишането- което означава, че трябва да се оттеглите или да не следвате тенденцията да намирате нещо извън себе си. Трябва да насочите вниманието си към дишането на собственото ви тяло и да съсредоточите ума си върху това усещане.  Отпускайки грубата форма, вие ставате самото усещане, самия знак. В каквото се вглъбите, това ставате за определен период от време. Когато действително се концентрирате, ставате самото това спокойно състояние. Станали сте спокойни. Това наричаме ставане. Медитацията самата е ставащ процес.

Но това спокойствие, ако го изследвате, ще видите, че не е удовлетворително спокойствие. В него липсва нещо, защото зависи от техника, от привързването и придържането към нещо, което все още има начало и край.  Каквото и да ставате, може да е само временно, защото ставането е променящо се нещо. Не е трайно състояние. Каквото и да станете, то ще отмине. Не е абсолютна реалност.  До каквито и висини да стигнете в концентрацията, тя винаги ще е неудовлетворително състояние. Медитацията самата ви отвежда до някои много извисени и сияни преживявания на ума – но всички те се преустановяват.

После, ако практикувате медитация випасана за още около час, като просто сте осъзнати, пускате (освобождавате) всичко и приемате несигурността, тишината и преустановяването на условията, резултатът ще е усещане за мир, а не за спокойствие.

И това умиротворение е съвършено. Завършено. Не е успокоението от самата, което има нещо несъвършено и неудовлетворително дори в най-добрия си вариант. Реализирането на преустановяването с развиването на това и с все по-задълбоченото му разбиране ви довежда до истинското умиротворяване, не-привързването, Нибана.

И така самата и випасана са двете подразделения в медитацията. Едното развива концентрирани състояния на ума върху изчистени обекти,  посредством които съзнанието ви става пречистено.  Но прекомерното пречистване,  блестящият интелект и усетът за красотата правят всичко грубо непоносимо поради привързването към това, което е изчистено. Хората, които са се посветили на изтънчването и пречистването, намират живота ужасно разстройващ и плашещ, когато не могат да поддържат такива високи стандарти.

РАЦИОНАЛНОСТ И ЕМОЦИЯ

Ако обичате рационалната мисъл и сте привързани към идеи и схващания, тогава имате склонността да презирате емоциите. Ще забележите тази тенденция, ако, когато започнете да изпитвате емоции, си казвате:  „Това ще го изключа. Не искам да изпитвам тези неща.” Вие не обичате да изпитвате нищо, защото влизате в едно опиянение от чистотата на интелигентността и удоволствието от рационалното мислене. Умът изпитва наслада от това да е логичен и в контрол, да намира смисъла. Всичко е толкова чисто, подредено и точно, като математика – а емоциите се разплискват навсякъде, нали? Те не са точни, не са подредени и лесно могат да излязат от контрол.

Емоционалната природа често е презряна. Ние се страхуваме от нея. Мъжете, например, често изпитват голям страх от емоциите, защото са ни възпитали да вярваме, че мъжете не плачат. Като малки момченца, поне моето поколение,  ни учеха, че момчетата не плачат и ние се стремяхме да достигнем стандарта за това какви се очаква да бъдат момчетата. Казваха ни: „ Ти си момче”  и ние се опитвахме да бъдем такива, каквито родителите ни казваха да сме. Обществените идеи се отразяват на умовете ни и затова намираме емоциите за излагащи. Тук, в Англия, хората по принцип считат емоциите за излагащи; ако станеш по-емоционален, се допуска, че си италианец или някаква друга националност.

Но ако сте много рационални и имате отговор за всичко, тогава не знаете какво да правите, когато хората станат емоционални.  Някой започва да плаче и вие си мислите: „Какво да правя сега?” Може би ще кажете: „Горе главата. Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи, няма за какво да плачеш.” Ако сте много привързани към рационалните мисли, ще се опитате да подходите с логика, но емоциите не откликват на логика. Често реагират на логика, но не й откликват. Емоцията е нещо много чувствително и действа по начин,  който не винаги схващаме. Ако никога не сме учили или опитали да разберем какво е чувството от живота, не сме се отворили и не сме допуснали да сме чувствителни, тогава емоционалните неща са много плашещи и смущаващи. Ние не знаем какво са те, защото сме отхвърлили тази част от себе си.

На 30-ия си рожден ден аз установих, че съм емоционално недоразвит човек. Това беше важен рожден ден за мен. Осъзнах, че съм напълно пораснал, зрял мъж – вече не се смятах за младеж, но емоционално, мисля, че през повечето време бях 6-годишен. Нямах особено развитие в тази сфера. Макар да запазвах излъчване и присъствие на зрял човек в обществото, не винаги се чувствах така. Все още имах много непреодолени чувства и страхове в ума си. Стана явно, че трябва да направя нещо по въпроса,  след като осъзнах нерадостната перспектива да изживея живота си на емоционалната възраст от 6 години.

Тук мнозина в нашето общество закъсват. Американското общество, например, не ви позволява да се развитате емоционално, да съзрявате. То изобщо не разбира тази нужда и съответно не осигурява такива преходи за мъжете. Обществото не предоставя такова въвеждане в зрелия свят; очаква се цял живот да сте незрели. Очаква се да действате зряло, но не се очаква да сте зрели. И като така, малцина души са зрели. Емоциите нито се разбират, нито се отработват – детинските тенденции само се потискат, а не се развиват в зрялост.

Това, което предлага медитацията, е шанс да съзреете в емоционален план. Съвършената емоционална зрялост са сама ваяма, сама сати и сама самади. Това е разсъждение; няма да го намерите в никоя книга – давам ви го за рефлексия. Идеалната емоционална зрялост включва Правилно Усилие, Правилно Внимание/Осъзнатост  и Правилна Концентрация. Тя присъства, когато човек не е уловен във флуктуации и превратности, когато има баланс и яснота, когато е възприемчив (отворен) и чувствителен.

ИЗСЛЕДВАНЕ НА УМА

Коренът на страданието е това, което наричаме авиджа – незнаене, или невежество за това как стоят нещата. Това основно невежество е на неразбиране на нашата същинска природа. Ние страдаме заради гледни точки и мнения, навици и условия, които не разбираме. Прекарваме живота си в състояние на невежество, неразбирайки как стоят нещата.

Ако се заслушате в себе си, понякога можете да чуете изявления като: „Трябва да направя това, но не бива да правя онова. Трябва да съм така, а не онака”, или че светът не трябва да е такъв, какъвто е, че родителите ни трябва да са такива или онакива, или не трябва да се държат така, както се държат. Имаме едно конкретно глаголно време, което непрекъснато звънти в умовете ни, защото имаме идея каквот трябва да е и какво не трябва. По време на медитация слушайте това мнение у себе си за това какво трябва да е, просто го слушайте.

Нашата нагласа е да се опитваме да станем нещо, съответно си задаваме цел, създаваме си идеал какво трябва да станем. Може би си мислим, че обществото трябва да е друго, а не такова. Хората трябва да са добри, щедри, разбиращи, любящи, трябва да има братски отношения и да няма егоисти. Правителството трябва да има мъдри лидери, светът трябва да е в мир и т.н. Но светът е такъв, какъвто е в този миг от време и нещата са такива, каквито са. Когато не разбираме това, тогава се борим. Слушайте навътре в себе си това постоянно плачене: „Аз съм такъв, а не онакъв.” И проникнете в това „Аз съм, Аз не съм” с осъзнаване.

Ние сме готови да реагираме и да приемаме за даденост, че всичкото това „Аз съм” и „Аз не съм” е истина. Създаваме се като личност и се привързваме към спомените си. Помним нещата, които сме научили, помним какво сме правили – по правило, по-екстремните неща; склонни сме да забравяме по-обичайните неща. Ако правим недобри, жестоки, глупави неща, имаме неприятни спомени в живота, изпитваме срам и вина. Ако правим хубави неща, проявяваме щедрост и добрина, тогава имаме хубави спомени в живота си. Когато разгледате този факт, ще станете по-внимателни относно това какво правите и казвате, защото ако сте живели живота си глупаво, ако сте реагирали импулсивно от желание за незабавно удовлетворение или с намерение да причините болка или дисхармония, или да използвате другите, ще бъдете изправени пред ум, изпълнен с  много неприятни спомени.

Хора, които са водили много егоистичен живот, трябва да пият, да вземат наркотици, непрекъснато да се държат заети с нещо, за да не поглеждат спомените, които изскачат в ума им.

В процеса на пробуждане, по време на медитация, ние внасяме яснота относно условията на ума тук и сега, като просто сме осъзнати за това чувство на „Аз съм, Аз не съм”. Разглеждайте чувствата на болка и удоволствие, спомените, мислите и мненията като нетрайни, анича. Характеристиката на преходността е обща за всички условия. Колко от вас прекарват деня в действително изследване на това, докато седите, стоите или лежите? Изследвайте това, което виждате с очите, чувате с ушите си, вкусвате с езика си, помирисвате с носа си, усещате и преживявате с тялото си, мислите с ума си…

Мисълта „Аз съм” е нетрайно условие. Мисълта „Аз не съм” е нетрайно условие. Мислите, спомените, съзнателното мислене, самото тяло, емоциите ни – всички условия се променят. При практикуването на медитация трябва да сте много сериозни, смели и храбри. Трябва действително да изследвате, да имате смелостта да надникнете в най-неприятните условия в живота, а не да бягате в търсене на спокойствие или забрава на всичко. Випасана е практика на гледане в страданието. Тя е конфронтация с аза, с това, което мислим за себе си, с нашите спомени, с емоциите ни, приятни, неприятни, индиферентни. С други думи, когато тези неща се надигнат и ние сме осъзнати за страданието, а не го отхвърляме, подтискаме или игнорираме, използваме възможността да го изследваме.

И така, страданието е наш учител.  То ни учи, съответно ние усвояваме урока си, изучавайки самото страдание. Винаги ме удивлява как някои хора мислят, че никога не страдат. Те си казват: „Аз не страдам. Не знам защо будистите непрекъснато говорят за страдание. Аз се чувствам прекрасно, изпълнен съм с красота и радост. Толкова съм щастлив през цялото време. Намирам живота за едно фантастично преживяване, интересен, очарователен, една безкрайна наслада.” Такива хора имат склонността да приемат тази страна на живота и да отхвърлят другата, защото неизбежно това, което ни носи наслада, изчезва и тогава съжаляваме. Желанието ни да бъдем в непрестанно състояние на наслаждение ни води до всякакви проблеми, трудности и ситуации. Страданието не се дължи само на трагични неща като терминален рак или загубата на любим човек; страданието може да се появи около нещо съвсем обичайно, като четирите позиции на седеж, стоеж, ходене и лежане. В тях няма нищо екстремно.

Ние съзерцаваме нормалното дишане и обичайното съзнание. За да разберем съществуването, ние съзерцаваме обичайните чувства, спомени и мисли, а не се вкопчваме в разни фантастични идеи и схващания, за да разберем крайностите на съществуването. Не влизаме в разсъждения за абсолютната цел на живота, Бог, дявола, рая и ада, какво става след като умрем и реинкарнацията. В будистката медитация просто наблюдавате тук и сега. Раждането и смъртта, които се случват тук и сега, са началото и края на най-обичайните неща.

Съзерцавайте началото. Когато мислите за раждане, си казвате: „Аз бях роден”, но това е голямото раждане на тялото, което ние не помним. Обичайното раждане на „аз”, което изпитваме в ежедневието е „Аз искам, аз не искам, аз харесвам, аз не харесвам.” Това е раждане, или търсене на щастие. Съзерцаваме обичайния ад на нашия собствен гняв, на гнева, който се надига, на горещината в тялото, на антипатията, на омразата, която изпитваме в ума си. Съзерцаваме обичайния рай, който изпитваме, щастливите състояния, блаженството, лекотата, красотата на тук и сега. Или просто тъпото състояние на ума, предверието на ада, забравата, нито щастливо, нито нещастно, просто тъпо, скучно и индиферентно. В будистката медитация ние наблюдаваме тези състояния в себе си.

Съзерцаваме собственото си желание за власт и контрол, да контролираме някого другиго, да станем известни или да станем някой, който е на върха. Колко от вас, когато научат, че някой е по-надарен, искат да го смачкат? Това е ревност. Това, което трябва да правим в медитативната си практика, е да виждаме обичайните ревности или омразата, която можем да изпитаме към някой, който се възползва от нас или ни дразни; алчността или похотта, която можем да изпитаме към някой, който ни привлича. Нашият ум е като огледало, което отразява вселената, и вие гледате отражението. Преди сме вземали тези отражения за реалност, били сме омагьосвани, отблъсквани от тях или ни е било все едно. Но във випасана ние просто наблюдаваме, че всички тези отражения са просто променящи се условия. Започваме да ги виждаме като обект, а не като аз, докато, когато сме невежи, сме склонни да търсим идентичност с тях.

В практиката ние разглеждаме вселената такава, каквато се отразява в умовете ни. Няма значение какво ще преживее някой друг; един медитатор ще седи тук и ще преживява всякакви блестящи светлини, цветове, впечатляващи образи, Буди, небесни създания, дори ще долавя вълшебни аромати, ще чува божествени звуци и ще си мисли: „Каква прекрасна медитация. Какво великолепие ме осени. „Сиянието” – едно божествено създание като сияен ангел ме докосна и изпитах екстаз.  Това е най-възвишеното преживяване в живота ми… цял живот съм чакал такова нещо.” В същото време медитаторът до него си мисли: „Защо нищо такова не ми се случва на мен? Цял час седя, гърбът ме боли, подтискам се, искам да избягам, чудя се защо, за бога, дойдох на този ритрийт.” Трети може да си казва: „Не мога да ги търпя тези хора с глупавите им идеи и фантазии, отвращават ме, карат ме да изпитвам само ужасна омраза и неприязън. Мразя тази статуя на Буда до прозореца, иде ми да я строша. Мразя будизма и медитацията!”

Кой от тези трима души е добър медитатор? Сравнете този, който вижда деви да танцуват в небето, с този, на когото му е скучно, индиферентно и тъпо, и с този, който е изпълнен с омраза и отвращение? Девите и ангелите, които танцуват в небесните селения, са анича, нетрайни. Скуката е анича, нетрайна. Омразата и отвращението са анича, нетрайни. Съответно, добрият медитатор, този, който практикува правилно, разглежда нетрайната природа на тези условия.

Когато говорите с някой, който вижда деви и преживява ярки светлини, започвате да се съмнявате в собствената си практика и си мислите: „Може би не съм способен на просветление. Може би не медитирам правилно.” Съмнението като такова е нетрайно. Каквото се надигне, отминава. Добрият медитатор е този, който вижда нетрайната природа на блаженството и екстаза, или преживява тъпота, гняв, омраза и отвращение и осъзнава нетрайната природа на тези качества по време на седеж, вървеж или легнало положение.

Каква е вашата нагласа? Много ли сте позитивни към всичко? „Харесвам всички тук. Вярвам в ученията на Будата, вярвам в Даммата…” Това е вярващ ум. Той вярва и подобен ум може много бързо да създаде и изпита блажени неща. Някои от селяните в Тайланд, хора, които нямат почти никакви знания, които едва четат и пишат,  понякога преживяват блажени състояния, виждат светлини, деви и всякакви неща, и вярват в тях. Когато вярвате в девите, ги виждате. Когато вярвате в светлините и небесните селения, ги виждате. Вярвате, че Буда ще дойде и ще ви спаси, и той ще дойде и ще ви спаси. Каквото вярвате, това ви се случва. Вярвате в призраци, феи, елфи, не се съмнявате в тези неща и откривате, че те ви се случват. Но те пак са анича, нетрайни, преходни и без-азови.

Повечето хора не вярват във феи и деви и смятат, че тези неща са глупави. Това е негативният тип ум, този, който е подозрителен и се съмнява, който не вярва в нищо. „Аз не вярвам във феи и деви. Не вярвам в никакви такива неща. Абсурд! Покажете ми фея!” Съответно подозрителният и скептичен ум никога не вижда такива неща.

Има вяра, има съмнение. В будистката практика ние разглеждаме вярата и съмнението, които преживяваме в ума си и виждаме, че тези условия се променят.

Аз съм разглеждал съмнението като знак. Задавам си въпрос като: „Кой съм аз?” и после слушам за отговор – нещо от рода на „Сумейдо Бикху”.  След което си казвам: „Това не е отговорът, кой си в действителност?” Виждам борбата, реакцията на навика да намеря отговора. Но не приемам никакъв концептуален отговор. „Кой седи тук? Какво е това? Какво е това тук? Кой мисли? Какво е това, което мисли?” И когато се надигне състояние на несигурност или съмнение, аз разглеждам тази несигурност като знак, защото там умът спира и се изпразва, и се надига празнота.

Открих за себе си този вещ способ за изпразване на ума – задавайки си въпроси без отговор, които са причина за надигане на съмнение. Съмнението е нетрайно условие. Формата, познатото, също са нетрайни. Незнаенето също е нетрайно. Има дни, когато просто излизам и гледам природата, наблюдавам се как стоя и гледам земята. Задавам си въпроса: „Земята отделна ли е от мен?” „Какво е това, кой е този, който вижда земята?” „Това земята ли е с онези листа, листата в ума ми ли са, или извън него?” „Какво е това, което вижда, очната ябълка ли е?” „Ако извадя окото си, то отделно ли ще е от мен, пак ли ще виждам онези листа? Или има ли я земята там, когато не гледам?” „Кой е този, който е съзнателен за това?” И звукът. Правил съм някои експерименти със звука, защото зрителните обекти имат определена солидност, като тази стая – тя е относително трайна, поне за деня. Но звукът е действително анича – опитайте да уловите звук и да го задържите.

Изучавам сетивата си по този начин – могат ли очите ми да чуят звук? Ако отрежа ушите си и тъпанчетата, ще има ли звук? Мога ли да виждам и чувам в един и същи миг? Всички сетивни органи и техните обекти са нетрайни, променящи се условия. Помислете сега: „Къде е майка ми? Къде е майка ми в този момент? Ако мисля за нея в апартамента й в Калифорния, това е концепция в ума ми. Дори да си мисля „Калифорния е ей там”, това там пак го мисли умът. Майката е концепция, нали? Тогава къде е майката? Тя е в ума: когато думата „майка” изскочи, чувате думата като звук и тя извиква ментален образ или спомен, или чувство на харесване, нехаресване или индиферентност.

Всички концепции в ума, които взимаме за реалност, трябва да се изследват: знайте какво правят концепците на ума. Забележете удоволствието, което получавате, когато мислите за определени концепциии, и неудоволствието, които други концепции ви носят. Имате предразсъдъци, пристрастия за раса, националност – всички те са концепции или концептуални пролиферации. Мъжете имат определени нагласи и пристрастия към жените и жените имат определени нагласи и пристрастия към мъжете: това е свойствено за тези идентичности. Но в медитация „жена”е концепция, и „мъж” е концепция, чувство, перцепция в ума. В практиката випасана вие прониквате с прозрение в природата на всички условия, груби и фини. Прозрението разбива илюзиите, които тези концепции ни дават, излюзиите, че са реални.

Като си говорим така, хората могат да се запитат: „Как се живее в това общество, щом е нереално?” Будата направил много ясно разграничаване между конвенционална (условна) реалност и абсолютна реалност. На конвенционалното ниво на съществуване вие използвате условности, които носят хармония на вас и на обществото, в което живеете. Какви условности носят хармония? Неща като това да сме добри, съзнателни, да не правим неща, които предизвикат дисхармония, като кражби, измами, злоупотреба. Уважение към другите същества, състрадание, внимание, стремеж да помогнем – всички тези условности носят хармония.

Според будисткото учение, на конвенционално ниво,  ние живеем, правейки добро и въздържайки се от лошо, с тяло и реч.  Не е като да отхвърляме конвенционалния свят – „Не искам да си имам нищо общо с него, защото е илюзия.” – това пак е илюзия. Мисленето, че конвенционалния свят е илюзия пак е мисъл.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Поносимото раздразнение от съществуването
Ajahn Sumedho

Един от начините да върнем ума в настоящето – да се заземим в основната медитация – е да медитираме върху тялото и дъха. Можем да го правим винаги, когато се изгубим или отнесем по мисли или чувства: просто си спомнете, аз още дишам, тялото още е тук. Това ще ви заземи. Ще установи осъзнатост в настоящето.
Емоционално ние можем да се противопоставим на тази проста практика. Може би търсим нещо друго. Не изглежда достатъчно важно да наблюдаваме дъха си, стойката си, усещането на тялото такова, каквото е, тези неща ги пропускаме. Но аз ви окуражавам да имате пълна вяра в тази практика на „настоящия момент”, на това, какво се случва с дъха и тялото ни.
Съзерцавайте тялото. Подобна нагласа допуска интуитивното осъзнаване, че тялото е в ума. Конвенционалният начин на мислене за ума е, че той е в тялото. Средният американец би казал: „Умът ми е тук горе, той е мозъкът ми.” На Запад ние сме обсебени от мислене, идеи, интелектуални постижения – и всичко е горе в главата. В Тайланд обикновено сочат сърцето, когато говорят за ума. И в двата случая мислим, че той е вътре в нас.
Но има и друг начин: съзерцавайте тялото като намиращо се в ума. Вие можете да осъзнавате тялото си само като слушате, наблюдавате или се отваряте за усещанията му. Когато мислите за дясното си кутре, то става съзнателно преживяване. Много е хубаво за тялото да бъде прието, допуснато в съзнанието, а не отхвърлено, неразбрано или експлоатирано. Обикновено ние или игнорираме тялото си или го експлоатираме за удоволствие.
Но вместо това можем да се вслушаме в ритмите му, да разгледаме чувствата му, чувствителността му – посредством очите, ушите, носа, езика и тялото. Тази чувствена сфера, в която сме родени, е нещо, което можем да съзерзаваме. Умът може да наблюдава чувствителността : топлина и студ, удоволствие и болка, красота и грозота, хармонични звуци или дразнещи шумове, ароматни миризми или ужасна смрад. Солено, сладко, меко, люто, горчиво – всичко е чувствителност. И ние се чувстваме добре или зле, подтиснати или приповдигнати.
С тялото като фокус, открих, че е от голяма помощ да се свързвам и с неутрални усещания. Съзерцавайте как едната ръка докосва другата или натискът на дрехите върху тялото ви. Човешките същества обичайно забелязват само крайностите на сензорния опит – когато тялото се чувства истински здраво или в голяма болка. Не забеляваме неутрални усещания, освен ако много не внимаваме. Освен това имаме навика да игнорираме леко неприятните усещания. Когато се чувстваме леко некомфортно, просто игнорираме това чувство, поне докато не стане твърде дразнещо.
Тази сфера и тази форма – целият този космос, който изживяваме – е една сетивна сфера, чувствителна сфера. Можем да съзерцаваме тялото сякаш е в ума. Това означава, че можете да го вкарате в съзнанието – краката, ръцете, главата, лицето, раменете, гърдите, гърба, кръста, бедрата, всичко. Тази рефлексия върху тялото е една от Основите на Осъзнатостта. Основа означава, че е нещо, което винаги имате. Тялото е с вас, докато умрете. То е нещо тук и сега.
Осъзнатостта върху тялото е начин да го видите на езика на Дамма, а не на езика на личните привързвания. Ние имаме навика да приемаме чувствителността като нещо лично, докато тя е нещо естествено, природа. Да забележим чувствителността означава да сме рефлективни, иначе просто неволно реагираме на удоволствие и болка, възхвала и обвинение, харесване и неприязън, топло и студено. Да сме рефлективни означава да забелязваме: така стоят нещата. Да имаш човешко тяло е така. То ще е източник на продължително раздразнение, независимо колко се опитваме да го облекчим. Американците направиха удивителни неща през последните 100 години, за да направят живота все по-удобен, но ние сме все така непрестанно раздразнени насред целия този комфорт.
Това, което имам предвид е, че понеже тази сфера е чувствителна, тя е също така и „дразнеща”. Нещо все ни връхлита, все ни въздейства по някакъв начин. Дори когато затворим очи, чуваме шумове или изпитваме телесни болки. Винаги има нещо, което въздейства на съзнанието ни, някакво дразнение. Дори приятните условия са дразнещи, когато ги съзерцаваме. Всеки сетивен опит в основата си е дразнещ за ума. Това е преживяването на чувствителността. Обусловената сфера, в която живеем в тази продължителност на живота на това тяло, е състояние на чувствителност и дразнение и това предполага, че ще бъдем раздразнени, докато тялото не умре.
Но ние можем да издържим това. Поносимо е. Няма нищо лошо в дразненето. Не е страшно. Просто е нещо, което да съзерцаваме и приемем каквото е. Когато не приемате изживяването и търсите нещо друго – начин на живот, където вече никога няма да сте раздразнени – просто си хабите живота, търсейки рай в сфера, която не е райска.
Светът, в който живеем, е такъв; ще изпитваме и удоволствие, и болка. Обществото ще ни величае и вини. Колко души са само величани през целия си живот? И никога не са обвинявани и критикувани? Всички искаме да сме уважавани, да имаме късмет и успех. Всички се страхуваме от провал, презрение, пренебрежение или отхвърляне. Казваме си: „Искам да съм преуспял и щастлив. Искам да имам добро здраве. Искам да съм привлекателен, приемлив, уважаван, обичан, възхваляван, богат, обезпечен.” Не искаме да се разболяме, да изглеждаме грозни, да загубим косата си или всичките си пари.
Това са светски ценности: вечно се опитваме да получим най-доброто и да избегнем най-лошото. Когато разглеждаме това, разбираме, че добро и лошо, успех и провал, възхвала и обвинения са с равна стойност на езика на медитацията. Духовното развитие не зависи от това дали сте преуспели, щастливи, здрави, богати или харесвани. Всъщност понякога учим най-много, когато сме от другата страна: от болести, разочарование, обезверяване, разбито сърце, несподелена любов и всичко останало. Можем да се сдобием с много сила, ако сме склонни да съзерцаваме тези опитности.
Когато поглеждам назад към собствения си живот, изпитвам благодарност за всички преживявания, които на младини съм възневиждал. Дори през по-голямата част от монашеския си живот се изживявах с мисълта, че някои неща са били нечестни и не е трябвало да ми се случват. Когато и да си спомнех онези събития, изпитвах вътрешно негодувание. Но просредством съзерцанието сега съм благодарен за тези нещастия в живота си. Когато животът стане суров и нещата не се развиват добре, нещо трябва да се надигне, вие трябва своего рода „да го поемете”, да го издържите, да оцелеете от това, което смятате за най-презряно или вярвате, че е нечестно или несправедливо. Тези моменти – на сривове и подеми в човешкия опит – са ми давали много сила.
Животът не е само лек и приятен, купон след купона. Тази сфера е дразнеща. Това е сферата на дукка, на опитности, които ни дразнят и ни карат да причиняваме страдание, ако не сме внимателни. Тази внимателност (осъзнатост) е разясненият от Будата път за реализиране на нестрадание. Той не е казал недразнене; той също се дразнел от живота след просветлението си, но не създавал страдание.
Пътят за реализиране на това нестрадание е чрез внимателност (осъзнатост), чрез наблюдаване и слушане, чрез насочване на вниманието върху тялото и дъха. Тренирайте се да правите това – и когато медитирате, и когато миете чинии или работите в кухнята, или вървите от едно място към друго. Навсякъде. Непрекъснато си припомняйте: „Къде съм? Какво правя?” Все повече и повече интегрирайте чувството да насочвате вниманието към това какво се случва сега, вместо да препускате от тук там. Ние обикновено бързаме да измием чиниите, за да направим нещо друго по-важно, като медитация. Но миенето на чиниите е част от съзнателната опитност. Когато миете чиниите, това също е медитация. Не виждайте нещата като пречки за практиката, а като възможности да интегрирате осъзнатост в потока на живота.
Формалната медитация – седенето за 45 минути – ни помага да развием тази способност да сме осъзнати. Учим се да се справяме с болката в краката и гърба, с неприятните мисли или бродещия ум. Никой от нас не иска болка или неспокойство или каквото и да е неприятно преживяване, но практиката не е за това да се отървем от тях. Вместо това се учим да ги приемаме такива, каквито са. Наблюдавайки усещанията в тялото, ние виждаме как те се променят от самосебе си. Не се постоянни. Не са абсолютната реалност. Учим се как да бъдем търпеливи и да издържаме емоционално това, което сме мислили, че не можем да понесем. Можем да понесем физическата болка, глада, жегата, студа, възхвалата и обвиненията, всяко раздразнение.
Това, което ви препоръчвам не е волева практика – „Ще премина тази бариера на болката!” или „Няма да се дам на слабостта.” – а по-скоро ориентирана към вярата практика. Просто наблюдавайте и бъдете свидетели. Съзерцавайте различните усещания и реакции, физически и емоционални, които изпитвате в настоящия момент. Това ни помага да ги понесем, да изтърпим, когато умът казва: „Не издържам повече!” Ние можем да издържим. Можем да издържим всичко.

Във формата на кръг – ІІІ част

от

Достопочтения Аджан Ча

Превод от тайландски

Танисаро Бикху (Джефри Деграф)

© 2011–2012

Затова Буда описвал нибана като абсолютната празнота, а щастието й като абсолютното щастие. Тя променя природата на щастието в мир. Имаме щастие, но то не е фиксирано върху никой обект. Болките още ги има, но вие виждате болките и насладите, които се надигат, като равни едни на други. Те са на една цена. Обектите, които харесваме и които не харесваме, са равни помежду си.

Но за нас в този момент, това не е така. Обектите, които харесваме, са приятни за окото. Тези, които не харесваме, искаме да ги смажем. Това означава, че не са равни. Но тяхната реалност е една. Мислите по начин, който ги прави равни. Те не са стабилни, не са постоянни – те са като храната, за която ви говорих. „Това е добро. Онова е прекрасно.” Но когато ги съберем, стават равни.

Ако не се отказваме от принципите за нетрайността, страданието и безсъщността, сме на правилната пътека. Виждаме го с всеки един миг. Виждаме окото, виждаме ума, виждаме тялото.

Както когато седите в медитация. След миг умът светкавично отпрашва нанякъде и вие го връщате. Каквото и да правите, той не стои. Опитайте се да задържите дъха си. Тогава дали ще тръгне нанякъде? Тръгва, но не надалече. Няма да отпраши. Обикаля наоколо — защото умът ви има чувството, че ще умре.

Същото е със звуците. Веднъж си запуших ушите с пчелен восък. Звуците ме дразнеха и затова си ги запуших. Всичко стана съвсем тихо, остана само звука от самите уши. Защо го направих? Съзерцавах какво вършех. Не се измъчвах просто от глупост. Разсъждавах по въпроса. „О, ако хората ставаха пробудени само от нечуването на нищо, тогава всеки глух щеше да е пробуден. Всеки сляп щеше да е пробуден. Всичките щяха да са архати.“ Слушах мислите си и – О! – надигна се различаване.

„Има ли някаква полза в запушването на ушите? В затварянето на очите? В самоизтезаването?” Но се поучих от това. Поучих се и спрях да го правя. Спрях да се опитвам да сека нещата.

Не се борете и не налитайте, не режете дънерите на дървета, които вече са умрели. Така доникъде няма да стигнете. Само ще се изморите и ще приличате на глупаци.

Бяха такава загуба, такава истинска загуба, моите първи години на медитатор. Като помисля за тях, виждам, че съм бил действително заблуден. Будата ни учел да медитираме, за да постигнем освобождение от страданието, а аз просто съм си загребвал още повече страдание. Не можех да седя в покой, не можех да лежа в покой.

Причината да живеем във физическо уединение  (кая-вивека) е да вкараме ума в умствено уединение (чита-вивека), далече от обектите, които разбъркват настроенията му. Тези неща са синоними, които следват един след друг. Упади-вивека се отнася до усамотението от нашите замърсявания: Когато знаем кое кое е, можем да се извадим от него, можем да се извадим от което и да е състояние на ума. Това е единствената цел на физическото уединение. Ако нямате никакво разграничаване, можете да си създадете трудности, когато се отдадете на физическо уединение.

Когато отидете да живеете в природата, не се закотвяйте там. Закотвите ли се, ставате маймуна. Като видите дърветата, ще ви липсват дървета. Ще започнете да подскачате като маймуната, която сте били. Буда никога не ни е учел да бъдем така или онака. Когато живеете на спокойно място, умът ви става спокоен. „Мммм. Най-сетне покой. Умът намери мир.“ Но когато си тръгнете от природата, умът в покой ли е? Вече не. И какво правите тогава?

Буда не ни е изпратил да стоим в гората. Учил ни е да я използваме като място за обучение. Отивате в гората да намерите покой, за да развиете медитацията си, за да развиете проникновение. Правите го, та като идете в града и си имате работа с хора, с гледки, звуци, миризми, вкусове и тактилни усещания, да имате сила, да имате стратегия. Ще имате твърдата основа да съзерцавате нещата, да виждате как не са сигурни. Отиването сред природата е нещо, което може да е много полезно за натрупването на сила. Ако си мислите, че можете да живеете навсякъде, че можете да живеете с много хора, това е като двуостър нож. Ако нямате вътрешна сила, можете да си създадете трудности…

Буда ни учел да живеем сред природата. Правилният начин е монахът да отиде сред природата и да се настани на някое тихо място, да броди из тихата природа, не да се меша с приятели и компании. Това е начинът. Но повечето от нас не го следват. Живеем на тихо място и се привързваме към него. Щом видим форма, се надига замърсяването. И в ушите ни има само замърсяване. Това отива твърде далече. Липсва различаване.

Ако съберете нещата, те се събират на пътя – на верния път, на вярната представа. Там се събират нещата. Ако имате вярна представа, можете да живеете с голяма група хора и няма проблем. Можете да живеете и с малка група хора и пак няма проблем. Можете да живеете в гората или в пещера и няма проблем. Но това не е нещо, което можете да постигнете без усилие. Така трябва да стане, че умът ви да е такъв.

Накарайте ума да разпознава Дамма. Когато я познава, го накарайте да я вижда. Практикувайте Дамма, така че умът да е Дамма. Няма нужда да можете да говорите за Даммата. Това е нещо съвсем различно. Будата е предал целия път на истината, но ние го минаваме наполовина, с половинчати мерки. Затова напредъкът е труден.

Ако идем да живеем сред гората, трябва да се обучим – както се обучаваме да отглеждаме ориз. Веднъж засеем ли го, той постепенно израства. Ако нищо не го изяде, добре. Но какво става? Щом поникнат зрънцата ориз, едно малко биволче идва да ги яде. Ние го прогонваме и започваме да наглеждаме насаждението, но покажат ли се още зърна, малкото биволче пак идва да ги яде. И като става така, как ще изкараме някакъв ориз?

Стратегиите, които ви трябват, ще изникнат в ума ви. Който има различаване, придобива интуитивно познание. Който има интуитивно познание, придобива различаване. Така стоят нещата. Отличават ли се интуитивното познание и различаването? Ако кажете, че не, защо има две определения? Едното се нарича интуитивно познание, а другото – различаване. Можете ли да имате само интуитивно познание? Не. Трябва да имате и различаване. Можете ли да имате само различаване?  Не. Трябва да имате и интуитивно познание. Тези неща възникват от личния ви опит. Не можете да ги търсите в тази или онази книга. Те се надигат във вашия ум. Не бъдете плахи.

Веднъж четох една история за Буда, когато още бил бодхисатта. И той бил като вас: Станал монах и срещнал много трудности, но когато си мислел да се откаже, се срамувал какво щели да си кажат хората – толкова години бил монах, а още искал да се откаже. Но все пак нещата не вървели както му отървало и той решил да си тръгне. По пътя си подминал една катерица, чието бебе било отнесено от вятъра в океана. Бодхисаттата видял катерицата да тича до водата и да се връща обратно горе. Не разбирал какво правела. Тя тичала до водата, потапяла опашка в нея, после изтичвала на брега и я отръсквала. После пак тичала долу да я потопи във водата. Накрая бодхисаттата я попитал: „Какво правиш?”

„Бебето ми падна във водата. Тъгувам за него и искам да го извадя.”

„Как ще го направиш?”

„С опашката си ще изгребвам водата от океана, докато той изсъхне и тогава ще си извадя бебето.”

„Оо… Но кога изобщо изсъхва океанът?”

„Въпросът не е в това. Така стоят нещата и с практиката. Изгребваш водата, изгребваш я и не те е грижа кога ще изсъхне. Когато ще ставаш Буда, не можеш да изоставиш усилията си.”

Когато бодхисаттата чул това, то пробляснало в сърцето му. Той станал и продължил с усилията си. Не се оттеглил. Така станал Будата.

Така е и с нас. Където нещата не вървят добре, точно там ще тръгнат на добре. Вие ще ги направите да се случат там, където те не се случват. Където сте заблудени, там ще се надигне познанието. Ако не ми вярвате, плюйте ей тук. Ще изцапате, но като го изтриете, ще бъде чисто – там, където е мръсно. Няма да стане чисто там, където е манастирът. Връщайте се на същото място, отново и отново.

Аджан Тонграт веднъж ми каза: „Ча, пробивай дупката на една линия с шпилката.”

Само това каза. Аз тъкмо бях започнал да практикувам и не разбрах какво ми казва.

„Ако дойде ниско, скочи му над главата.” Така ми каза.

„Ако дойде ниско, хлъзни се под него.”

Аз не знаех какво ми казва. Отдадох се на медитация и продължавах да разсъждавам.

Всъщност той ми казваше как да реша проблемите си. „Пробивай дупката на една линия с шпилката.” означава „Където възникне проблемът, там съзерцавай. Където си заблуден, там съзерцавай. Ако си привързан към гледка, съзерцавай нея. Точно там, точно в целта.” Това означава „Пробивай дупката на една линия с шпилката.” Не пробивай отдалече. Пробий право в линията.

Същото е като стъпим на трън. Вземате игла и пробивате там, където е тръна. Не ръчкайте другаде. Прободете там където трънът е забит в ходилото ви. Дори да боли, трябва да го изтърпите. Бодете около него и после го извадете. Така се вади трън. Ако в ходилото ви е влязъл трън, а вие се мушкате в седалището, кога ще приключите?

И така, аз си разсъждавам: „О, учителите медитират в тон с езика на собствените си умове. Те не се омотават във формулировки от книгите, както ние правим. Техните формулировки се надигат от действителността.”

Та какво идва ниско и какво идва високо?

„Ако дойде ниско, скочи му над главата. Ако дойде високо, хлъзни се под него.” Не спирах да разсъждавам върху това. Тук той говореше за моите настроения и занимания на ума. Някои идват ниско, други – високо. Трябва да ги наблюдавате, за да видите как да ги избегнете. Дойдат ли ниско, скачайте отгоре. Дойдат ли високо, се хлъзнете отдолу. Правете каквото можете,  за да не ви поразят.

Това е практиката. Съзерцавате точно там, където сте заблудени, за да го знаете. Всеки друг въпрос е просто дребна глупост. Няма какво да се занимавате. Така се подхожда в медитацията.

Но всъщност не се подхожда, просто оставяте нещата. Пускате ги. Практикувате пускане. Не е нужно да ставате Влизащ в Потока или Завръщащ се Още Веднъж. Не е нужно да имате тези предположения. Не е нужно да бъдете тези неща. Ако сте нещо, то си е мъчение. Ако сте това или онова, вие сте проблем. Не е нужно да сте нещо. Няма нищо друго, само пускане – пускане и знаене в движение какво правят нещата. Като знаете какво правят нещата при всяко едно положение, вече няма съмнение. И вие не сте нищо.

Мислете го простичко. Ако някой ви изкрещи, но вие не реагирате, там спира всичко. Не достига до вас. Но ако се хванете за него и не пускате, закъсвате. Защо да вкарвате чуждите думи в себе си? Ако ви крещят, оставете ги. Но ако те ви крещят и вие допуснете това в ушите си, то е като да искате да страдате. Започвате да си навивате разни мисли и се надигат какви ли не проблеми.

Практиката всъщност е нещо късо и изобщо не е дълго. Ако кажете, че е дълго, става по-дълго от дългото. Ако кажете, че е късо, става по-късо от късото. Когато говорим за практиката, не можете да използвате обичайните си начини на мислене.

Трябва да имате търпение и издържливост. Трябва да направите усилие. Каквото и да стане, не е нужно да го вземате и да си го носите на гръб. Когато нещата са по определен начин, те са си просто такива. Когато видим Даммата по този начин, не се вкопчваме в нищо. Удоволствието го познаваме. Болката я познаваме.

Provenance:

©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.

This Access to Insight edition is ©2011–2012.

Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.

How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Цялата книжка в pdf формат можете да изтеглите тук.

Вещи способи: Пускане (Letting Go)

Истинно, мъдрост бликва от медитацията;
Без медитация, мъдростта чезне;
Като знае тези два пътя
на напредване и упадък,
нека човек се държи така,
че мъдростта да се увеличава.

Даммапада 282

Вече обсъждахме Първата Благородна Истина – страданието – която става нарастващо очевидна, докато седите и съзерцавате собственото си тяло и ум. Просто осъзнавайте какво става: можете да видите, че когато минават добри мисли или физическо удовоствие, има щастие, а когато има болка или негативизъм, има отчаяние. Разбираме, че винаги, по навик, се опитваме да постигнем, да поддържаме или да се отървем от дадени условия. С Втората Благородна Истина осъзнаваме надигането на трите вида желание – за сетивно удоволствие, за ставане или за отърваване от нещо – и как те се пораждат според условията. Проникновението на Третата Благородна Истина е, че това, което се надига има край. Ние осъзнаваме края, пускането – letting go, и така развиваме Четвъртата Благородна Истина – Истината за Осморния път – правилно разбиране, правилно намерение, правилна реч, правилно действие, правилно препитание, правилно усилие, правилно внимание и правилна концентрация – с други думи, пътят на осъзнатостта.
За да сме осъзнати, ни трябват вещи способи, защото в началото сме малко забъркани. Мислим за осъзнатостта и за нашето осъзнаване като за нещо, което трябва да получим, постигнем или развием; но това намерение, тази концептуализация, ни правят невнимателни. Стремим се да бъдем осъзнати, вместо да наблюдаваме ума, докато се опитва да стане или да постигне нещо, следвайки трите вида желания, които ни причиняват страдание.
Практиката на пускане (letting go) е много ефективна за умове, обладани от натрапчиво мислене: опростявате медитационната си практика само до един израз – „пускам” – let go, вместо да се опитвате да развивате една практика, а после друга, да постигате това, да се хващате с друго, да разбирате трето, да четете сутите, да изучавате Абидамма… после да учите пали и санскрит… после Мадиамика и Праджня Парамита… да получите посвещения в Хинаяна, Махаяна, Ваджраяна… да пишете книги и да станете световноизвестни авторитети в будизма. Вместо да ставате световноизвестни експерти в будизма и да ви канят на големи международни будистки конференции, просто „пускайте, пускайте…” „Let go, let go, let go…”
Аз две години правих само това. Всеки път, когато се опитвах да разбера или схвана нещата, казвах „пусни, пусни…”, докато желанието не избледнееше. Давам ви съвсем просто решение, за да ви спася от оплитането в огромно количество страдания. Няма нищо по-мъчително от присъствието на международни будистки конференции! Някои от вас може да имат желанието да станат Буда на епохата, Майтрея, да излъчват любов по целия свят – но вместо това аз ви предлагам да сте торни червеи, да пуснете това желание за излъчване на любов по целия свят. Бъдете торен червей, който знае само тези думи – „пускам, пускам…” – „let go, let go…” Разбирате ли, ние сме Малката Колесница, Хинаяна, и разполагаме само с тези прости, бедняшки практики!
Важното в медитацията е да бъдете постоянни и непоколебими в практиката, с твърдото намерение за просветление. Не става дума за надутост или оглупяване, а за решителност, дори когато стане трудно. Напомняйте си за Буда-Дамма-Санга и се дръжте за тях. Пуснете отчаянието, раздразнението, болката, съмнението, всичко, което се надига и минава и за което обичайно прилепвате и се идентифицирате. Дръжте това „пускам” като постоянен рефрен в ума си, така че да изскача, където и да сте.
Първоначално трябва да обсебим умовете си с него, защото те по принцип са обсебени от всякакви безполезни неща – от тревоги за това и онова, съмнение, гняв, отмъстителност, ревност, страх, тъпота и глупост от различен сорт. Ние имаме маниакални умове, които натрапчиво са обсебени от неща, причиняващи ни болка и трудности в живота. Обществото ни е научило как да пълним ума, да го задръстваме с идеи, предразсъдъци, съжаления, предчувствия и очаквания – това е общество за пълнене на съдове. Погледнете книжарниците, пълни с всякаква информация, която бихте искали да знаете, публикувана с хубави корици, снимки и илюстрации… Или можем да запълним умовете си, гледайки телевизия, ходейки на кино, четейки вестници… Това е добър начин да запълните ума си – но вижте какво печатят по вестниците! Всякакви неща, които действат върху низшите инстинкти и стремления на хората – насилие, войни, корупция, перверзии, клюки.
Всичко това има своя ефект върху ума. И както умовете ни са обсебени от факти, символи и условности, ако ги понатъпчем още малко, ще ги задръстим и ще трябва да полудеем. Можем да излезем и да се напием – това е начин на разпускане – letting go. За какво мислите са кръчмите? Там казваме всички неща, които искаме да кажем, но не ни стиска, докато сме трезви. Там можем да сме нерационални, смешни, глупави, да лудуваме, „защото бях пиян, под въздействието на алкохола”.
Когато не разбираме природата на нещата, сме много сугестивни. Можете да видите как в обществото сугестията действа върху тинейджърите. Имаме пънкарско-рокаджийско поколение – всички в него се мислят за пънкари и се държат като такива. Модата е изцяло сугестия – жените не са красиви, ако не са облечени по определен начин. Киното предлага всякакви видове наслади за сетивата и ние си мислим, че може би трябва да пробваме еди какво си, че може би пропускаме нещо, ако не го опитаме… Толкова е тъжно, че вече никой не знае какво е красиво и какво грозно. Някой казва, че хармонията е какафония и ако вие не знаете и още сте обекти на сугестията, започвате да му вярвате. Дори в началото да се дърпате, това започва да работи в ума ви и вие си мислите: „Може би така е правилно. Може би аморалното е морално, а моралното – аморално.”
Ние се чувстваме длъжни да знаем всякакви неща – да ги разберем и да се опитаме да убедим другите. Слушате беседите ми, четете книги и искате да кажете на другите за будизма – може дори да ви обхване евангелистки дух – но продължавайте да пускате (let go) дори това желание да кажете на другите. Когато ни обхване ентусиазъм, започваме да се натрапваме на хората, но в медитация пускаме това желание за въздействие върху другите, докато моментът сам не дойде – тогава това се случва естествено, а не е плод на агресивна амбиция.
Вършите каквото вършите и пускате. Когато хората ви казват да прочетете тази и онази книга, да идете на този или на онзи курс… да учите пали, Абидамма… да се заровите в историята на будизма, в будистката логика… и т.н. и т. н… „пускайте, пускайте”. Ако пълните ума си с повече концепции и мнения, само увеличавате способността си за съмнение. Само като се научите да изпразвате ума, можете да го пълните със стойностни неща – а научаването на това изисква голяма мъдрост.
Тук аз ви давам вещи способи за медитативната ви практика. Фикс-идеята „let go” – „пусни”, е вещ способ – като я повтаряте отново и отново, винаги когато възникне мисъл, вие сте осъзнати за нейната поява. Пускате всичко, което помръдне – но ако то не си отиде, не го насилвайте. Това „пускане” – letting go, е способ за почистване на ума от натрапчиви мисли и негативизъм; използвайте го нежно, но твърдо. Медитацията е вещо пускане, умишлено изпразване на ума, за да видим неговата чистота – почистваме, за да можем да вкараме правилните неща вътре.
Вие уважавате ума си, така че бъдете по-внимателни с това, което слагате в него. Когато имате хубава къща, вие не вкарвате в нея цялата смет от улицата. Вкарвате неща, които ще я обогатят и ще я направят разтоварващо и приятно място.
Ако ще се идентифицирате с нещо, не се идентифицирайте с тленни условия. Разгледайте каква е идентификацията – изследвайте ума си, за да видите ясно природата на мисълта, паметта, сетивното съзнание и чувството като нетрайни условия. Насочете вниманието си към по-бавни неща, към преходността на телесното усещане. Изследвайте болката и я вижте като движеща се енергия, променящо се условие. Емоционално, когато ви боли, тя изглежда нещо постоянно, но това е илюзията на емоциите – пуснете ги всичките да си идат. Дори да имате прозрение, дори всичко да ви е кристално ясно – пуснете и прозрението да си иде.
Когато умът е празен, кажете :Кой е този, който пуска?” Задайте въпроса, опитайте се да откриете кой е, какво е това, което пуска. Извикайте това незнаещо състояние с думата „Кой” – „Кой съм аз? Кой пуска?” Надига се състояние на несигурност; извикайте го, поканете го, нека бъде… И ето я празнотата, пустотата, състоянието на незнаене, когато умът е празен.
Продължавам да наблягам на правилното разбиране, правилното поведение, правилното намерение за опростяване на живота ви, за да не се въвличате в сложни, оплитащи занимания. За да не живеете безхаберно, експлоатирайки другите, без уважение към себе си и околните. Развийте Предписанията като стандарт и развийте неккама – отричане от това, което е ненужно и непохватно – и после, ментално, пуснете алчността, пуснете омразата, пуснете заблудата.
Това не е ненавист към тези условия, а просто пускане да си отидат, когато откриете, че сте се привързали към тях. Когато страдате – „Защо страдам? Защо съм нещастен?” Защото сте прилепнали към нещо! Открийте към какво сте прилепнали, за да стигнете до източника. „Нещастен съм, защото никой не ме обича.” Дори да ви обичат, пак ще страдате, ако смятате, че другите хора са отговорни за вашето нещастие или страдание. Някой казва: „Ти си най-великият човек на света!” – и вие скачате от радост. Друг казва: „Ти си най-ужасният човек, който съм срещал през живота си!” – и вие се депресирате. Пуснете тази депресия, пуснете щастието. Придържайте се към простотата в практиката – живейте живота си осъзнато, морално и имайте вяра в пускането – letting go.
Важно е да осъзнаете, че никой от нас не е беззащитна жертва на съдбата – но сме такива, докато сме невежи. Докато сте невежи, сте беззащитни жертви на невежеството си. Всичко невежо се ражда и умира, обречено е да умре – това е то. Уловено е в цикъла на смъртта и прераждането. И ако умрете, ще се преродите – можете да разчитате на това. И колкото по-небрежен е животът ви, толкова по-лошо ще е прераждането.
Будата е дал учението за прекъсването на цикъла и това е чрез осъзнатост, чрез виждането на цикъла, а не в привързването към него. Когато пуснете цикъла, вече не може да ви навреди. Пускате цикъла, пускате раждането и смъртта, пускате ставането. Пускането на желанието е разгръщането на Третата Благородна Истина, която води към Осморния път.

Читавивека – Ученията на Смълчания Ум, Ajahn Sumedho
Беседа, водена през април 1979 г. в Оукън Холт

В превода съм запазила английския израз „let go” като удивително точен. След месеци на разсъждения и наблюдения как колеги го превеждат – от „освободи се” до „откажи се” и „остави”, стигнах до личното си прозрение за „пусни” – държа чаша на масата – прилепнала съм към нея – и после я пускам. В моята практика това се превърна в своеобразно хуа тоу, или коан, като го използвам в английския му вариант – let go – „Пусни нещото да си иде.”

ПЪТЯТ В ХАРМОНИЯ

Днес искам да ви попитам: „Сигурни ли сте вече, уверени ли сте в своята медитационна практика?” Питам, защото в наши дни много хора преподават медитация, било то монаси или цивилни, и се боя, че може да сте обхванати от колебания и съмнение. Ако имаме ясно разбиране, ще можем да направим ума спокоен и стабилен.
Трябва да разберете осморния път като морал, концентрация и мъдрост. Пътят се свежда именно до това. Нашата практика има за цел да прояви този път в нас.
Когато седим в медитация, ни се казва да затворим очи и да не гледаме нищо друго, защото предстои да гледаме право в ума. Когато затворим очи, вниманието ни идва навътре. Установяваме го върху дишането, центрираме чувствата си там, фокусираме осъзнатостта си. Когато факторите на пътя са в хармония, ще можем да видим дъха, чувствата, ума и менталните обекти такива, каквито са. Тук ще видим „точката на фокус”, където самади и другите фактори на пътя се срещат в хармония.
Когато седим в медитация и следим дъха си, мислете си, че седите сами. Никой друг не седи около вас, няма нищо. Разгърнете това чувство, че седите сами, докато умът пусне – let go, всички външни сигнали и се съсредоточи основно върху дъха. Ако си мислите: „Еди кой си седи тук, еди кой си седи там”, няма покой и умът не се прибира навътре. Отхвърлете всичко това, докато не остане никой около вас, докато всичко не се изпразни, докато не остане колебание или интерес към заобикалящата среда.
Оставете дъха да се движи естествено, не го насилвайте да е къс или дълъг, просто седете и го наблюдавайте как влиза и излиза. Когато умът остави всички външни впечатления, различните шумове от колите или други неща вече няма да ви пречат. Нищо, било то образи или звуци, няма да ви смущава, защото умът не го възприема. Вниманието ви ще е съсредоточено върху дъха.
Ако умът е объркан и не се концентрира върху дишането, дълбоко поемете дъх, колкото можете, и после го издишайте, докато напълно изпразните дробовете. Направете го три пъти и после възстановете вниманието си. Умът вече ще е спокоен.
Съвсем естествено е известно време той да е в покой и после отново да се надигнат неспокойство и объркване. Когато това се случи, концентрирайте се, отново вдишайте дълбоко, и после отново възстановете вниманието си върху дишането. Продължавайте все така. Когато това се случи много пъти, ще станете опитни и умът ще остави – let go всички външни проявления. Външните впечатления няма да стигат до него. Сати ще бъде твърдо установена.
С изфинването на ума се изфинва и дишането. Чувствата ще стават все по-фини и по-фини, тялото и умът ще олекват. Вниманието ни е изцяло насочено навътре, ясно виждаме вдишванията и издишванията и ясно виждаме всички впечатления. Тук ще видим срещата на морал, концентрация и мъдрост. Това се нарича пътят в хармония. Когато я има, умът ни е освободен от объркване и става едно. Това се нарича самади.
След като дълго сме наблюдавали дъха си, той може да стане много неуловим; осъзнатостта за него постепенно ще престане и ще остане едва бегла осъзнатост. Дъхът може да стане толкова неуловим, че да изчезне! Може би само седим и няма никакво дишане. Всъщност дишането си го има, но изглежда, че го няма. Това е, защото умът е достигнал най-префиненото си състояние и има само бегла осъзнатост. Минал е отвъд дишането. Установява се знанието, че дишането е изчезнало. Какво ще вземем за обект на медитацията сега? Това знание става нашият обект – осъзнатостта, че няма дишане.
На този етап може да се случат неочаквани неща: някои хора ги изпитват, други – не. Ако все пак възникнат, трябва да сме твърди със силна осъзнатост. Някои хора виждат, че дъхът е изчезнал и се плашат, страхуват се, че ще умрат. Просто трябва да приемем ситуацията. Установяваме, че няма дишане и взимаме това за обект на осъзнаване.
Можем да кажем, че това е най-твърдият, най-сигурен вид самади: има само едно, твърдо, непоклатимо състояние на ума. Тялото може да стане толкова леко, сякаш изобщо го няма. Имаме чувството, че седим в празно пространство, напълно празни. Макар това да изглежда много необичайно, трябва да разберете, че няма от какво да се тревожите. Установете ума си си така.
Когато умът е в стабилно едно, без сетивни впечатления, които да го смущават, човек може да остане в това състояние неопределен период от време. Няма да има болезнени усещания. Когато самади е достигнало това ниво, можем да го напуснем, когато решим, но излизането от него трябва да е комфортно, не защото сме отегчени или уморени. Излизаме от него, защото това ни е достатъчно, изпитваме лекота и нямаме никакви проблеми.
Ако можем да развием такъв вид самади, когато седим, да кажем 30 минути или час, умът ще е спокоен и хладен много дни. Когато умът е такъв, той е чист. Каквото и да изпитаме, той ще се намеси и ще го обследва. Това е плодът на самади.
Моралът има една функция, концентрацията – друга, мъдростта – трета. Тези фактори са като цикъл. Можем да ги видим всичките в един спокоен ум. Когато умът е хладен, той е събран и сдържан заради мъдростта и енергията на концентрацията. Колкото по-събран става, толкова по-префинен, което от своя страна дава сила на морала да нарастне в чистота. Пречистването на морала ни помага за развиване на концентрацията. Когато концентрацията е твърдо установена, тя помага за надигането на мъдростта. Моралът, концентрацията и мъдростта си помагат и са взаимосвързани.
Накрая пътят става един и функционира непрекъснато. Трябва да се стремим към силата, която се надига от пътя, защото тя води до прозрение и мъдрост.
Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah

ЗА МЕДИТАЦИЯТА

Да успокоите ума означава да намерите верния баланс. Ако насилите ума си, той ще стигне твърде далеч, ако не се стараете достатъчно, няма да стигне до никъде, ще изпусне точката на баланса.

Нормално умът не е неподвижен. Непрекъснато се мести. Ние трябва да го подсилим. Подсилването на ума и подсилването на тялото не са едно и също нещо. За да подсилим тялото,  трябва да го упражняваме и напъваме, за да укрепне, но подсилването на ума означава да го усмирим, а не да мислим за това или онова. За повечето от нас умът никога не е бил спокоен, никога не е имал енергията на самади, така че ние трябва да я установим в някаква граница. (самади е състояние на концентрирано спокойствие в резултат от медитационна практика) Седим в медитация и стоим с „онзи, който знае”.

Ако насилим дъха си да бъде твърде продължителен или твърде кратък, няма да сме в баланс и умът няма да се усмири. Това е като приучването на работа с шевна машина на педал. Първоначално тренираме с педала, за да оправим координацията си и тогава започваме да шием. Следването на дъха е нещо подобно. Не се занимаваме с това колко дълъг или къс е, колко слаб или силен, просто го забелязваме. Оставяме го да бъде, следвайки естественото дишане.

Когато е балансирано, ние вземаме дишането за обект на медитацията си. Когато вдишаме, началото на дъха е при върха на носа, средата му е в гърдите, а краят – в стомаха. Това е пътят на дъха. Когато издишаме, началото на дъха е в стомаха, средата – в гърдите, а краят му – на върха на носа. Просто наблюдавайте този път на дъха от върха на носа до гърдите и стомаха, после от стомаха до гърдите и върха на носа. Отбелязваме тези три точки, за да направим ума твърд, да ограничим менталната активност, така че вниманието и самоосъзнатостта лесно да се надигнат.

Когато вниманието ни се установи върху тези три точки, можем да ги оставим и да забелязваме вдишането и издишането, концентрирани единствено върху върха на носа или горната устна, където въздухът минава при влизане и излизане. Не е нужно да следваме дъха, а само да установим вниманието си отпред, на върха на носа, и да наблюдаваме дъха в тази точка – как влиза и излиза, как влиза и излиза…

Не е нужно да мислите за нещо специално, съсредоточете се само върху тази проста задача, запазвайки постоянно присъствие на ума. Няма нищо повече за правене, само вдишване и издишване.

Скоро умът става спокоен, а дишането – неуловимо. Умът и тялото стават леки. Това е правилното състояние за медитация.

Когато седим в медитация, умът става префинен, но в каквото и състояние да е, трябва да се опитваме да го осъзнаваме, да го разпознаваме. Менталната активност присъства заедно със спокойствието. Имаме „витака”. „Витака” е действието, което отвежда ума към темата за съзерцание. Ако няма много внимание, няма да има много „витака”. После следва „вичара” – съзерцанието около тази тема. От време на време могат да се надигат различни слаби мисловни отпечатъци, но нашата себеосъзнатост е най-важна – каквото и да се случва, ние неотклонно го разпознаваме. Навлизайки по-дълбоко, непрекъснато осъзнаваме състоянието на медитацията ни, като разпознаваме дали умът ни е твърдо установен. Така присъстват едновременнно и концентрация, и осъзнатост.

Да имаш спокоен ум, не означава да не се случва нищо. Мисловните отпечатъци продължават да се надигат. Например, когато говорим за първо ниво на вглъбеност, казваме, че то има пет фактора. Заедно с витака и вичара, с темата за съзерцание се надига пити (екстаз), а после и сука (щастие). Тези четири неща се помещават заедно в ума, установил се в покой. Та са като едно състояние.

Петият фактор е екаггата, или съсредоточие. Може да се чудите как е възможно да има съсредоточие при наличието на други фактори. Това се случва, защото те се обединяват върху основата на спокойствието. Заедно се наричат състояние на самади. Те не са ежедневни състояния на ума, а фактори на вглъбяването. Това са пет характеристики, но те не смущават основното спокойствие. Имаме витака, без това да смущава ума. Вичара, екстазът и щастието се надигат, но не смущават ума. Съответно умът е като едно с тези фактори. Това представлява първото ниво на вглъбеност.

Не е нужно да го наричаме първа джана, втора джана, трета джана и т. н. Нека го наричаме „спокоен ум”.

(джана е напреднало състояние на концентрация или самади, където умът се слива с обекта на медитация. Дели се на четири нива, като всяко е прогресивно по-усъвършенствано от предходното)

С прогресивното успокояване на ума той ще се освободи от витака и вичара, като останат само екстаза и щастието. Защо умът се очиства от витака и вичара? Защото с изфинването му, тези дейности става твърде груби, за да се запазят. На този етап, с отпадането на витака и вичара се надига чувство на дълбок екстаз и може да бликнат сълзи. Но със задълбочаването на самади, екстазът също отпада, като остават само щастие и съсредоточие. Докато накрая дори щастието отпада и умът достига най-голямото си пречистване. Има само спокойствие и съсредоточие, всичко друго е отпаднало. Умът стои неподвижен.

Това може да се случи, когато умът е спокоен. Не е нужно да мислите много за него, то се случва от само себе си, когато причинните фактори са узрели. Това се нарича енергия на спокойния ум. В това състояние умът не е сънлив; Петте пречки – сетивното желание, омразата, безпокойството, унинието и съмнението са отпаднали.

Но ако мисловната енергия още не е силна и вниманието е слабо, от време на време ще се надигат смущаващи мисловни отпечатъци. Умът е спокоен, но сякаш има една облачност в спокойствието. Макар да не е обичайната сънливост, някои отпечатъци ще се проявят – може би ще чуем звук или ще видим куче. Не е съвсем ясно, но не е и сън. Това е защото тези пет фактора са се разбалансирали и са отслабнали.

Умът е склонен да играе номера в тези нива на спокойствие. В такова състояние може да се надигнат образи, през което и да е от сетивата, и медитаторът да не разбира какво точно става. „Спя ли? Не. Сън ли е? Не, не е…” Тези отпечатъци се надигат от едно средно ниво на спокойствие. Но ако умът е действително спокоен и ясен, ние не се усъмняваме в различните мисловни импресии или образи, които се надигат. Въпроси като „Отнесох ли се? Спях ли? Изгубих ли се?…” не възникват, защото те са характеристики на един ум, който още се съмнява. „Спя или съм буден?”… Тук умът е объркан. Това е ум, изгубил се в настроенията си. Като луната, която минава зад облак. Още можете да я видите, но облаците са я направили леко замъглена. Не е като луната, изплуваща зад тях – ясна, открояваща се и ярка.

Когато умът е спокоен и твърдо установен във внимание и осъзнатост, няма съмнение относно различните феномени, с които се сблъскваме. Умът категорично ще мине отвъд Пречките. Ясно ще разпознаваме всичко, което възниква в него, такова, каквото е. Съмнението го няма, защото умът е ясен и ярък. Такъв е умът, достигнал самади.

На някои хора им е трудно да навлязат в самади, защото нямат съответните наклонности. Самади е там, но не е силно и твърдо. Но човек може да постигне покой посредством мъдрост, като съзерцава и вижда истината за нещата, решавайки проблемите по този начин. Това е прилагане на мъдрост, а не на силата на самади. За постигане на спокойствие в практиката, не е нужно да седите в медитация. Просто се запитайте: „Ей, какво е това?” и решете проблема си още в този момент! Такъв е човекът с мъдрост. Може би той не може да постигне високи нива на самади, макар да му е нужно някакво, за да култивира мъдрост. Това е като разликата в отглеждането на ориз и царевица. Някой може да разчита повече на ориза за прехраната си. Нашата практика може да е такава – да разчитаме повече на мъдростта за решаването на проблеми. Когато видим истината, се надига спокойствие.

Двата начина не са еднакви. Някои хора имат просветление и са силни в мъдростта, но нямат много самади. Когато седят в медитация, не са много спокойни. Те много мислят, разсъждават върху това и онова, докато не съзерцаят щастието и страданието и не видят истината за тях. Някои хора имат повече уклон към това, отколкото към самади. Просветлението за Дамма може да настъпи във всяко състояние – било то в стоеж, движение, седеж, или легнало положение… Чрез виждане, чрез отказ, тези хора постигат мир. Постигат мир, чрез разбирането на истината, чрез минаването отвъд съмнението, защото са го прозрели сами.

Други хора имат съвсем малко мъдрост, но тяхното самади е много силно. Те бързо навлизат в много дълбоко самади, но нямайки много мъдрост, не могат да уловят замърсяванията си, не ги разпознават. Не могат да решат проблемите си.

Но независимо кой подход използваме, трябва да се откажем от погрешното мислене, като оставим само правилните представи. Трябва да се отървем от объркването, като оставим само спокойствието.

И двата пътя ще ни изведат на едно и също място. Това са двете страни на практикуването, но спокойствието и прозрението вървят заедно. Не можем да минем само с едното. Те трябва да вървят заедно.

Това, което „гледа отгоре” различните фактори, които възникват при медитация, се нарича сати – внимание. Това сати е условие, което посредством практикуване, може да помогне за възникването на другите фактори. Сати е живот. Когато нямаме сати, когато сме невнимателни, все едно сме мъртви. Ако нямаме сати, речта и действията ни нямат смисъл. Сати е просто събраност. Тя е причината за надигането на осъзнатостта  и мъдростта. Каквито и добродетели да сме култивирали, те са несъвършени, ако им липсва сати. Сати е това, което ни пази, докато стоим, ходим, седим и лежим. Дори когато вече не сме в самади, сати трябва да продължи да присъства.

Каквото и да сме направили, разбирането за него се надига. Ще се надигне срам. (това е срам, основан на разбирането за причината и следствието, а не емоционална вина) Ще изпитаме срам за нередните неща, които вършим. С нарастването на срама, ще нарасне и събраността. С нарастването на събраността, ще изчезне незаинтересоваността. Дори да не седим в медитация, тези фактори ще присъстват в ума.

И това се надига от култивирането на сати. Развивайте сати! Това е качеството, което разглежда работата, която вършим в настоящето. То има реална стойност. Трябва да познаваме себе си непрекъснато. Ако се знаем по този начин, правилното ще се отличи от погрешното, пътят ще стане ясен и причината за срама ни ще изчезне. Ще се надигне мъдростта.

Можем да сведем практиката до морал, концентрация и мъдрост. Да си събран, да се контролираш, това е морал. Твърдото установяване на ума в този контрол е концентрация. Пълното, всеобхватно знание в рамките на заниманията ни е мъдрост. Практиката, накратко, е просто морал, концентрация и мъдрост, или с други думи – пътят. Няма друг начин.

Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah