МЕДИТАЦИЯ И ЧЕТИРИТЕ БЛАГОРОДНИ ИСТИНИ

УБЕЖИЩЕ В ТРИТЕ СКЪПОЦЕННОСТИ
Практикуване на Дамма

„Истинното съзерцание води до мъдрост: без съзерцание мъдростта чезне. Познайте как се култивира и руши мъдростта и извървете Пътя на нарастването.“

Даммапада, стих 282

Разсъждавате на езика на Дамма или така, както стоят нещата, а не на езика на „моето“, „как аз дишам“ и „моят дъх“ и на всички условия, които се надигат от това допускане: „Моето дишане, моят дъх, моето тяло…“ Бъдете Буддо – убежището „Будданг сарананг гачами“, пробуденото съзнание на един индивид. Всички ние сме отделни индивиди в този момент. Това е привидната конвенционнала реалност на този момент. Аз съм тук, а вие сте там. Но ние не наблягаме на факта, че аз седя тук, а вие – там, а всички участваме в тази практика на осъзнатост – осъзнавате къде седи тялото ви, какви условия изпитвате… И после, в медитация започваме с най-очевидните условия в настоящето – стойката и дъха. Вдишваме на „Буд“, издишваме на „до“. Мислите думата, докато наблюдавате вдишването. Това ще ви запази от отнасяне и после издишвате със сричката „до“. Вижте как е… Опитайте няколко минути, просто за да добиете някаква моментна опитност на този етап…

Тази вечер е нашата първа вечер. Знам, че сте пътували, оставили сте домовете си, за да дойдете на това здравословно място. Трябваше и да се настаните, така че сигурно сте изморени. Но също така ще използвам това време да ви дам няколко размисли за това събитие – водената медитация беше опит да ви дам основата, на онези, които вече са развили практиката, както и на онези, които никога не са медитирали. Аз знам, че има толкова много истории за медитирането, както че е прекрасно изживяване, така и че е ужасно. Някои хора мислят, че медитацията е много трудна и че те не са готови за нея или имат съмнения за способността си да я правят. Но Аджан Ча винаги е говорел за медитацията като за «почивен ден на сърцето». Помня, когато за първи път го чух да казва това, си го преведох: „почивен ден на сърцето“. Почивен ден ли? За мен не е никакъв почивен ден, а тежка работа! Отношението ми включваше много волеви, интензивни практики и целият психологически механизъм беше целево ориентиран, да постигна, да се докажа, да получа нещо, да стигна донякъде. А основното в медитацията е, че това отношение не помага. Всички тези „Давай“, „Успей“, „Завладей“… „Труди се за добър резултат“ са все волеви действия. По онова време аз имах предостатъчно воля и можех да се насиля да правя всякакви неща, но резултатът никога не беше много спокоен и определено не освобождаващ. С разсъждението на Аджан Ча за „почивния ден на сърцето“ започнах да си мисля: „почивния ден“ го проспиваш, защото можеш да си почиваш, не е нужно да се пробваш или доказваш. Защото си в почивен ден. Почивният ден на сърцето всъщност е на ума. Разсъждавайте върху това и забележете личните си настроения към будистката медитация, каквито и да са те. Дали очаквате нещо, дали се боите или си мислите, че е трудно, или че го можете, или че не го можете… Каквото и да мислите, бъдете Буд-до – наблюдателят. Това е моят съвет. Буддо приема всичко лекота. Будата не учи да сме придирчиви, да избираме, да имаме предпочитания, харесвания и нехаресвания, или опити да получите нещо, или да се отървете от нещо. Будата учи на осъзнатост. Буддо е пълното приемане на всичко – болката в тялото, удоволствието, добрите мисли, лошите мисли, щастието, тъгата, отчаянието… Каквито и емоционални качества да преживявате, Буддо не е осъдителен, не заклеймява, не критикува, а само забелязва, разграничава. Това отношение се оказа много полезно за мен, за да се справя със собствения си характер, който беше много американски условена личност. Бидейки американци, вие сте отгледани за победители, да стигнете далече, да се докажете – всичко е съревнование. И въпреки че американските ценности са много извисени относно равенство и егалитаризъм и т.н., резултатът е едно безкрайно съревнование. Възпитават ви да се състезавате – кой тича по-бързо, кой е по-висок… Винаги се сравнявате с онези, които мислите, че са по-добри или че могат да правят нещата по-добре от вас. И освен това човек лесно може да погледне със снизхождение към онези, които не са толкова добри колко вас. В медитацията нашето отношение към това его е да го наблюдаваме, не да го подсилваме или съдим, да го забелязваме, да бъдем Буддо – знаещият за това как стоят нещата. И после, разсъждението при випасана винаги е: всички условия са нетрайни. Това са всички обусловени феномени, тялото, позата на тялото, усещанията му, сетивата – какво виждате, чувате, помирисвате, вкусвате и докосвате. Всичките ви емоции, спомените… Всичките психо-физиологични условия, които изпитваме в момента, се свеждат до нетрайността – анича. Това включва от най-финото до най-грубото, защото обусловените феномени имат безкрайно разнообразие, качества и количества и т.н. Те вечно се променят и винаги се  движат като дъха ви. Имате вдишването, което обуславя обратното – издишването. Вижте тези времена, обществото с икономическата криза, която всички преживяват особено в Европа или Америка, където идеята за прогреса беше идеалът, от който всички функционирахме – че всичко ще става все по-добре. И че прогресът е просто движение от по-добро към по-добро. Разбира се, един будист, който знае Дамма, знае, че човек може да прогресира само до една точка и после тръгва в другата посока – също като дишането. Можете да вдишате само толкова и после трябва да издишате. Едното зависи от другото. Това е приложимо за всички обусловени феномени – дали са икономически, политически, социални… Дали минават през сетивата – зрение, звук, мирис, вкус, допир… Дали са емоционални или са нещо физическо – Слънцето, Луната, звездите, вселената. Будата сочел не към нещата, които са толкова далечни, толкова извън директната ни способност да ги наблюдаваме, а към по-очевидните реалности на тук и сега: това физическо тяло и неговите ментални активности. Веднъж разберем ли от толкова, после останалото е приложимо за цялата вселена. Екстраполира по макрокосмична скала. Но макрокосмосът на личните съзнателни моменти в този миг е ограничение, което всички изпитваме чрез физическите форми, с които живеем. Ние се учим от това тук – от тази форма, от това как е тя, с менталните й състояния, каквито и да са те: добри, лоши, вдъхновени, депресивни, правилни, погрешни… Емоциите, спомените, сензорният контакт в различните му форми. Когато внимавате, когато сте съзнателни, Буддо знае как стоят нещата: всички условия са нетрайни. Тези думи – Буддо и Даммо, те вървят заедно. Буда и Дамма. Будата предполага следното… Ето, вие имате Буда-рупа, като тази зад мен, на пианото има образ на Буда. Тази Буда-рупа е човешка форма. Какво означава тя за вас? Дали представлява някакъв исторически мъдрец от миналото? Това е Даммаджака Буда, учи на Четирите Благородни истини, с мудрите и всичко останало… Но това е човешка икона, човешка форма, но представлява индивидуалното състояние на осъзнатост. Пробуденото внимание. Ако сте забелязали, всички образи на Буда имат това изражение на наблюдателност, на пробудено съзнание. И обичайно са мирни форми. И това е икона, която използваме в будизма, но в другите религии като че ли нямат такава форма. Да я сравним с християнския символизъм, с разпятието, или с различните форми на страст в европейските скулптури. Помня когато веднъж бях Париж, разхождах се в парка близо до Айфеловата кула, в този прекрасен обществен парк с едни огромни бронзови скулптури на бойци. Мъжки фигури в състояние на страст, войнственост и гняв. Страховити мъжки фигури. А женските фигури обикновено бяха на доста отблъскващи жени – неприятно изглеждащи. Образи на кралици или високопоставени дами, които си мислят, че са по-добри от другите. И когато минавате покрай тези обществени скулптури в парка, те имат определено въздействие върху ума. Мъжката фигура е воин, борещ се, гневен, завладяващ, а женската фигура е много авторитарна, надменна, самонадеяна форма на женска фигура. И после отидохме в музея „Гиме“ в Париж, който беше наблизо с експозиция на ориенталско изкуство. И така, влязохме в „Гиме“, където имаше много добра колекция на буда образи от Камбоджа. Разбира се, французите са майстори в разполагането на образите под осветлението. Видяхме най-смирените скулптурни форми на Буда от камък и те представляваха човешката форма в състояние на внимание. Не беше воин, не се държеше като някакво величие, като крал или кралица или някой важен. Не се опитваше да се наложи посредством страстите и емоциите, а посредством покоя и мира. Това именно е Буддо. Тази дума, тази мантра Буддо, която развиваме и култивираме това чувство на Буддо в живота си. И това не означава, че се опитваме да станем Буда като някакво лично постижение – тогава смисълът би се загубил. Това е намиране на убежище винаги в тук и сега, като се учим да се доверяваме на тази способност, която всеки от нас има – да внимаваме в настоящето. В ритрийт като този започваме с очевидното – седежа, позата и дишането. Защото те са тук и сега. После предлагам употребата на тази мантра Буддо, защото се опитвам да предизвикам тази идея у вас, че вие сте някой, който трябва да получи или направи нещо. Защото ние можем да подходим към будистката медитация от ъгъла на „Аз трябва да постигна концентрация, нещо, което нямам, трябва да се отърва от бродещия ум, от недостатъците си…“ Това е чувството на аза, който трябва да получи нещо. Медитираме, за да получим нещо в бъдеще или за да се отървем от нещо, което имаме, пък не искаме. Будисткото учение е много директно. Когато приемаме убежища, още съвсем в началото, когато приемате трите убежища, това е изявление, независимо дали е само церемония или не, е изявление, че вече сте в убежището на просветлена осъзнатост. Когато разсъждавате за това от его позицията, то няма смисъл. Защото егото не е просветлено. Егото никога не може да е осъзнато за себе си, но вие можете да бъдете осъзнати, че има един Буддо, който е осъзнат за егото. Това е размишление за наблюдение, за да се научите да не изхождате от основната делюзия „Аз трябва да медитирам, за да получа или да се отърва от нещо.“ По-скоро трябва да развиете едно отношение на напомняне, че сте човешко същество. Това е учение за човешки същества. Едно древно учение, което Будата дава след просветлението си. Той използва Четирите Благородни истини за своя първа проповед след просветлението си. Това е много интересен ъгъл, който Будата използвал, защото той посочил нещо, което ние всички познаваме – страданието. В страданието няма нищо неуловимо. Всичко можем да го разберем.
За богати, бедни, мъже, жени, за всяка възраст – млади, стари, страданието е обща връзка, която всички имаме като хора, и като създания, защото и животинският свят страда. Будата взема това много банално и обикновено човешко преживяване и го поставя в категорията на благородна истина. Това е много интересно, защото будизмът е единствената религия, която прави това. Ще ви дам пример с интерфейсните срещи в Лондон. Сега Англия е мултирелигиозно общество, вече не е само християнско. Има много мюсюлмани, индуси, будисти и всякакви други форми на религиозни движения. Там се провеждат тези интерфейсни срещи, на които се опитваме да разберем другите религии. И разбира се, другите религии не разбират съвсем будизма. Особено теистичните като юдаизма, християнството и исляма, защото те винаги започват отгоре: „Аз вярвам в Бог“ или пък с други твърдения за Абсолюта. А твърдението на Буда е благородна истина, не абсолютна – че има страдание. Той взема това най-типично човешко преживяване и го поставя като Първа благородна истина след просветлението си. Имаме твърдението: Има страдание. Има дукка. И това е благородна истина. Благородното в тази истина е, че ние променяме отношението си от „Аз страдам“ на „Има страдание“. Забележете разликата. Аз страдам заради това или онова, заради вас, заради времето, заради здравето си. Разглеждаме страданието като нещо, което не искаме, като нещо, причинено от външни източници. Но в това няма нищо благородно, просто така ни изглежда от нашия обичаен начин на мислене и конвенционалните ни гледища. Но сега предизвикателството е да се пробудим, че има страдание, за което не трябва да виним някой или нещо външно, а просто да го приемем. Има го това чувство на тревожност за бъдещето или безпокойство, или съжаление, или вина за миналото, или може да е само на нивото на тревожността. Може да е много силно чувство на преследване и после на гняв и раздразнение за това как се отнасят с вас. Ние мислим, че този, който ме тормози, който злоупотребява с мен, той е причината за страданието ми, но имаме една благородна истина. Тази личност физически ме мъчи, наранява тази форма, но моето страдание са моят гняв и неприязън към въпросния човек. Има разлика дали просто съм уловен в гняв, омраза и неприязън, тогава страдам от злоупотребата, която някой друг проектира към мен. Но ако аз използвам паня, или мъдрост, дори физически да съм наранен, не си създавам страдание в ума. Това са пътищата на мъдростта. Понякога животът ни засипва с несправедливи обвинения и злоупотреби от другите, и ние си мислим, че не е честно и от его позицията е болезнено, и тенденцията е да мислим, че вината е на някого другиго, но по този начин ние се променяме от благородната истина „Има страдание“ към наблюдение на нашето нежелание, на начина, по който сме програмирали условието да мразим някого. И това, което знае тези ментални състояния, е Буддо, който знае Даммата, Даммо. Буддо знае как стоят нещата – всички условия, които преживявате, каквито и да са те сега, физически, емоционални или ментални, било то приятни или болезнени, са нетрайни, анича. Това е ключова дума за изследване на начина, по който стоят нещата. Това наричаме випасана медитация, която е прозрение, вникване в начина, по който стоят нещата. И тези будистки учения: първата проповед, Четирите Благородни истини, са много вещи способи, който Будата е дал преди 2552 години. И затова, в наши дни, в съвременна Малайзия, това учение е приложимо, нали? То не е за някакво екзотично време в Индия, в миналото, нито за индийската култура, то е за нашето човешко състояние. Приложимо е за нас, в Англия, навсякъде – страданието и преустановяването му.
Това е вечно учение, защото е приложимо за условията, които и ние, и Будата е изпитал в древна Индия преди 2552 г. Приложим е и в този момент, тук, на това здравословно място, в тази прекрасна страна. Ние пак можем да създаваме безкрайно страдание тук. И после да виним другиго за него, или пък себе си. За времето на нашия ритрийт тук ще се опитвам да ви окуражавам с такъв вид размисли и да ви насочвам – наблягането винаги е на Даммата тук и сега. Ние имаме нуждата да ни се напомня, защото светският ум, обусловеното его винаги мисли да направи нещо сега, за да получи нещо в бъдеще. Аз живея в Англия от 1977 г., това са 33 години.
Първото нещо, което забелязах у будистите там, у британските будисти, че бяха ревностни медитатори. А все още имаха толкова съмнения. Някои от тях бяха много прилежни и сериозно практикуващи най-различни техники, които бяха на разположение по това време в Англия. Един мъж, спомням си го, беше пенсиониран юристконсулт,
голям джентълмен, вежлив, истински британец, който 20 години беше практикувал една медитативна техника. Много строга медитативна техника. Един ден човекът дойде и каза: „Знаете ли, Аджан Сумейдо, правя това 20 години и нищо не получих.“ Това беше казано с отчаяние, защото въпреки добрите намерения и целенасоченост,
основният проблем никога не е бил разбран. „Аз правя това, за да получа някакви резултати в бъдеще.“ „Ако усърдно практувам тази техника, отново и отново, трябва да получа някаква награда или някакво прозрение за бъдещето.“ И след 20 години, като човекът имаше и светилище в дома си, и аз знам, че той беше много дисциплинирана личност… това чувство на отчаяние… „20 години, и не стигнах до никъде.“ И аз му посочих, той така и не бе разсъждавал върху това какво точно прави. Имаше вяра в техниката или в някаква идея, че ако не спира да я практикува, ще бъде възнаграден по някакъв начин. Така функционират егото и културалното обусловяване. Толкова сме свикнали с това, толкова ни е близко, толкова сме се идентифицирали, че не можем да го виждам. Тук идва намесата на убежищата – Будда, Дамма, Санга, те не служат за идентифициране, нито са някакви екзотични думи, някаква будистка терминология. Те са вещи способи да стигнем до причините за страданието. Не аз, Аджан Сумейдо, мога да реша или да бъда просветлен, или да стигна до някъде в практиката. Предавайки се на Буддо, на осъзнаването, зазпознаваме и разбираме Даммата.
Хората ме питат: „Какво постигна за 43 години като будистки монах?“ Искат да ме поставят в категории. „Соттапана ли си?“ „Да не си Сакадагами?“ „Да не си Анагами?“ „Арахант ли си?“ Защото хората разглеждат това от гледна точка на егото, вземат тези терминологии и ги прилагат като постижения, лични, индивидуални постижения. Но когато истински се взрете в структурата, дадена ни от Будата в Пали Канона, ученията не са за постижения, а за отпускане, за отказ, чрез осъзнаване.  Докато има невежество за Дамма, колкото и да са добри намеренията ни на личностно ниво, стигаме само дотам и не можем да продължим нататък. Това може да е веща, добра Дамма, но за освобождението трябва да се откъснем от обусловените предположения, които имаме, в незабавно осъзнаване на тук и сега, и да култивираме това. Този ритрийт е опит да ви окуража към това и да ви го напомням, защото вие ще забравите, впримчени в собствения си сценарий и навици. Не е някакво сурово поучаване как да правите нещо, а да ви окуража да се пробудите и да се доверите, да сте в състояние да разпознаете какво е осъзнаване, какво е убежище, за да можете да му се доверите и да имате сигурност в него. Та след 20 години да не кажете: „Ох, аз медитирам най-прилежно вече 20 години и съм доникъде.“ При въпросния мъж егото казваше: „Аз съм доникъде“, защото той беше очаквал да е стигнал донякъде. От гледна точка на моя опит, моята личност, моята индивидуалност, моето его няма никакво движение нанякъде, не се е променило особено. Но това чувство на разбиране и тази увереност в отказа са нараснали. Когато видите, когато си докажете, разследвайки, и сами се уверите в покоя, който идва от пускането и отказа, тогава това изобщо не е лично постижение. Не мога да си го припиша като личен резултат от усилията ми да медитирам. То е като завръщането в онова естествено място, което наричаме „безсмъртна реалност“, вместо вечно да сме заблудени и ограничени от смъртните условия, с които се идентифицираме. Аджан Ча би нарекъл това на обичайния ни език „нашия истински дом“. Има една хубава книжка на аглийски, казва се „Нашият истински дом“. Кой е нашият истински дом? Малайзия? Куала Лумпур? За мен – дали моят истински дом е в Сиатъл, Вашингтон, или в „Амаравати“, Англия, или в Уат Па Понг в Тайланд? Къде ми е мястото? Къде е истинският ми дом? И разбира се, когато Аджан Ча говореше за истинския ни дом, той сочеше тук. Винаги посочваше: „Наблюдавай ума си.“ На тайландски „дуджи“. Наблюдавай, бъди пробуденият, бъди съзнателно, будно същество, така че да разследваш условията, които изживяваш, не посредством идентичността или преценката, а посредством разграничаването. Буддо е нашата способност да наблюдаваме изменяемостта на обусловените феномени, каквото и да е тяхното качество – приятно, неприятно… Каквито и да са условията, вдишване или издишване, вдъхновение или отчаяние, емоционалните нагласи… Това, което осъзнава условията, не е условие. Просто за удобство го наричаме „Буддо“ и това е Убежището и позицията, която заемаме сега, по време на този ритрийт, да бъдем това осъзнаване, а не да сме някой, който ще стигне донякъде посредством медитация.
Давам ви това като размисъл и ще имаме време за дискусии в бъдеще, но знам, че това много пъти е трудно за разбиране, защото е вървене срещу целия обусловен процес на всяка култура. Това е опит за… Преживявал съм какво е да вървиш срещу потока на света, срещу предположенията на едно невежо общество. Намирам го за още по-трудно сега, живеейки в Европа, където, да, имаме стабилно правителство, и въпреки икономическите сривове, ние, в манастира, не сме потърпевши. Ние дори не бихме разбрали, че има проблем, ако не дойдат хората да ни кажат. От гледна точка на условията, това е чудна държава за живот, добре управлявана, с относително сносна икономика. Сега може да има проблеми… но кой знае какво ще стане? Но дори в най-добрите времена светът и обществото се променят, където и да идем, виждаме невероятна миграция на хора, емиграция… хора се местят от едно място на друго, пренаселеност, замърсяване и всичките предсказания за Страшния съд, които процъфтяват, това все е време на много промени и неконтролими неща, за които можем да се тревожим. Но това, което можем да направим, е да култивираме това осъзнаване, което ще ни позволи да се справим с условията по местата, на които живеем, с опитностите, които ни връхлитат.

Нека изпеем молитвата, преди да приключим.

Текстът е транскрибиран от беседата „Медитация и Четирите Благородни Истини” на Аджан Сумейдо, проведена през януари 2010 година в Джанда Байк