Архив

Tag Archives: медитиране

МЕДИТАЦИЯ И ЧЕТИРИТЕ БЛАГОРОДНИ ИСТИНИ

УБЕЖИЩЕ В ТРИТЕ СКЪПОЦЕННОСТИ
Практикуване на Дамма

„Истинното съзерцание води до мъдрост: без съзерцание мъдростта чезне. Познайте как се култивира и руши мъдростта и извървете Пътя на нарастването.“

Даммапада, стих 282

Разсъждавате на езика на Дамма или така, както стоят нещата, а не на езика на „моето“, „как аз дишам“ и „моят дъх“ и на всички условия, които се надигат от това допускане: „Моето дишане, моят дъх, моето тяло…“ Бъдете Буддо – убежището „Будданг сарананг гачами“, пробуденото съзнание на един индивид. Всички ние сме отделни индивиди в този момент. Това е привидната конвенционнала реалност на този момент. Аз съм тук, а вие сте там. Но ние не наблягаме на факта, че аз седя тук, а вие – там, а всички участваме в тази практика на осъзнатост – осъзнавате къде седи тялото ви, какви условия изпитвате… И после, в медитация започваме с най-очевидните условия в настоящето – стойката и дъха. Вдишваме на „Буд“, издишваме на „до“. Мислите думата, докато наблюдавате вдишването. Това ще ви запази от отнасяне и после издишвате със сричката „до“. Вижте как е… Опитайте няколко минути, просто за да добиете някаква моментна опитност на този етап…

Тази вечер е нашата първа вечер. Знам, че сте пътували, оставили сте домовете си, за да дойдете на това здравословно място. Трябваше и да се настаните, така че сигурно сте изморени. Но също така ще използвам това време да ви дам няколко размисли за това събитие – водената медитация беше опит да ви дам основата, на онези, които вече са развили практиката, както и на онези, които никога не са медитирали. Аз знам, че има толкова много истории за медитирането, както че е прекрасно изживяване, така и че е ужасно. Някои хора мислят, че медитацията е много трудна и че те не са готови за нея или имат съмнения за способността си да я правят. Но Аджан Ча винаги е говорел за медитацията като за «почивен ден на сърцето». Помня, когато за първи път го чух да казва това, си го преведох: „почивен ден на сърцето“. Почивен ден ли? За мен не е никакъв почивен ден, а тежка работа! Отношението ми включваше много волеви, интензивни практики и целият психологически механизъм беше целево ориентиран, да постигна, да се докажа, да получа нещо, да стигна донякъде. А основното в медитацията е, че това отношение не помага. Всички тези „Давай“, „Успей“, „Завладей“… „Труди се за добър резултат“ са все волеви действия. По онова време аз имах предостатъчно воля и можех да се насиля да правя всякакви неща, но резултатът никога не беше много спокоен и определено не освобождаващ. С разсъждението на Аджан Ча за „почивния ден на сърцето“ започнах да си мисля: „почивния ден“ го проспиваш, защото можеш да си почиваш, не е нужно да се пробваш или доказваш. Защото си в почивен ден. Почивният ден на сърцето всъщност е на ума. Разсъждавайте върху това и забележете личните си настроения към будистката медитация, каквито и да са те. Дали очаквате нещо, дали се боите или си мислите, че е трудно, или че го можете, или че не го можете… Каквото и да мислите, бъдете Буд-до – наблюдателят. Това е моят съвет. Буддо приема всичко лекота. Будата не учи да сме придирчиви, да избираме, да имаме предпочитания, харесвания и нехаресвания, или опити да получите нещо, или да се отървете от нещо. Будата учи на осъзнатост. Буддо е пълното приемане на всичко – болката в тялото, удоволствието, добрите мисли, лошите мисли, щастието, тъгата, отчаянието… Каквито и емоционални качества да преживявате, Буддо не е осъдителен, не заклеймява, не критикува, а само забелязва, разграничава. Това отношение се оказа много полезно за мен, за да се справя със собствения си характер, който беше много американски условена личност. Бидейки американци, вие сте отгледани за победители, да стигнете далече, да се докажете – всичко е съревнование. И въпреки че американските ценности са много извисени относно равенство и егалитаризъм и т.н., резултатът е едно безкрайно съревнование. Възпитават ви да се състезавате – кой тича по-бързо, кой е по-висок… Винаги се сравнявате с онези, които мислите, че са по-добри или че могат да правят нещата по-добре от вас. И освен това човек лесно може да погледне със снизхождение към онези, които не са толкова добри колко вас. В медитацията нашето отношение към това его е да го наблюдаваме, не да го подсилваме или съдим, да го забелязваме, да бъдем Буддо – знаещият за това как стоят нещата. И после, разсъждението при випасана винаги е: всички условия са нетрайни. Това са всички обусловени феномени, тялото, позата на тялото, усещанията му, сетивата – какво виждате, чувате, помирисвате, вкусвате и докосвате. Всичките ви емоции, спомените… Всичките психо-физиологични условия, които изпитваме в момента, се свеждат до нетрайността – анича. Това включва от най-финото до най-грубото, защото обусловените феномени имат безкрайно разнообразие, качества и количества и т.н. Те вечно се променят и винаги се  движат като дъха ви. Имате вдишването, което обуславя обратното – издишването. Вижте тези времена, обществото с икономическата криза, която всички преживяват особено в Европа или Америка, където идеята за прогреса беше идеалът, от който всички функционирахме – че всичко ще става все по-добре. И че прогресът е просто движение от по-добро към по-добро. Разбира се, един будист, който знае Дамма, знае, че човек може да прогресира само до една точка и после тръгва в другата посока – също като дишането. Можете да вдишате само толкова и после трябва да издишате. Едното зависи от другото. Това е приложимо за всички обусловени феномени – дали са икономически, политически, социални… Дали минават през сетивата – зрение, звук, мирис, вкус, допир… Дали са емоционални или са нещо физическо – Слънцето, Луната, звездите, вселената. Будата сочел не към нещата, които са толкова далечни, толкова извън директната ни способност да ги наблюдаваме, а към по-очевидните реалности на тук и сега: това физическо тяло и неговите ментални активности. Веднъж разберем ли от толкова, после останалото е приложимо за цялата вселена. Екстраполира по макрокосмична скала. Но макрокосмосът на личните съзнателни моменти в този миг е ограничение, което всички изпитваме чрез физическите форми, с които живеем. Ние се учим от това тук – от тази форма, от това как е тя, с менталните й състояния, каквито и да са те: добри, лоши, вдъхновени, депресивни, правилни, погрешни… Емоциите, спомените, сензорният контакт в различните му форми. Когато внимавате, когато сте съзнателни, Буддо знае как стоят нещата: всички условия са нетрайни. Тези думи – Буддо и Даммо, те вървят заедно. Буда и Дамма. Будата предполага следното… Ето, вие имате Буда-рупа, като тази зад мен, на пианото има образ на Буда. Тази Буда-рупа е човешка форма. Какво означава тя за вас? Дали представлява някакъв исторически мъдрец от миналото? Това е Даммаджака Буда, учи на Четирите Благородни истини, с мудрите и всичко останало… Но това е човешка икона, човешка форма, но представлява индивидуалното състояние на осъзнатост. Пробуденото внимание. Ако сте забелязали, всички образи на Буда имат това изражение на наблюдателност, на пробудено съзнание. И обичайно са мирни форми. И това е икона, която използваме в будизма, но в другите религии като че ли нямат такава форма. Да я сравним с християнския символизъм, с разпятието, или с различните форми на страст в европейските скулптури. Помня когато веднъж бях Париж, разхождах се в парка близо до Айфеловата кула, в този прекрасен обществен парк с едни огромни бронзови скулптури на бойци. Мъжки фигури в състояние на страст, войнственост и гняв. Страховити мъжки фигури. А женските фигури обикновено бяха на доста отблъскващи жени – неприятно изглеждащи. Образи на кралици или високопоставени дами, които си мислят, че са по-добри от другите. И когато минавате покрай тези обществени скулптури в парка, те имат определено въздействие върху ума. Мъжката фигура е воин, борещ се, гневен, завладяващ, а женската фигура е много авторитарна, надменна, самонадеяна форма на женска фигура. И после отидохме в музея „Гиме“ в Париж, който беше наблизо с експозиция на ориенталско изкуство. И така, влязохме в „Гиме“, където имаше много добра колекция на буда образи от Камбоджа. Разбира се, французите са майстори в разполагането на образите под осветлението. Видяхме най-смирените скулптурни форми на Буда от камък и те представляваха човешката форма в състояние на внимание. Не беше воин, не се държеше като някакво величие, като крал или кралица или някой важен. Не се опитваше да се наложи посредством страстите и емоциите, а посредством покоя и мира. Това именно е Буддо. Тази дума, тази мантра Буддо, която развиваме и култивираме това чувство на Буддо в живота си. И това не означава, че се опитваме да станем Буда като някакво лично постижение – тогава смисълът би се загубил. Това е намиране на убежище винаги в тук и сега, като се учим да се доверяваме на тази способност, която всеки от нас има – да внимаваме в настоящето. В ритрийт като този започваме с очевидното – седежа, позата и дишането. Защото те са тук и сега. После предлагам употребата на тази мантра Буддо, защото се опитвам да предизвикам тази идея у вас, че вие сте някой, който трябва да получи или направи нещо. Защото ние можем да подходим към будистката медитация от ъгъла на „Аз трябва да постигна концентрация, нещо, което нямам, трябва да се отърва от бродещия ум, от недостатъците си…“ Това е чувството на аза, който трябва да получи нещо. Медитираме, за да получим нещо в бъдеще или за да се отървем от нещо, което имаме, пък не искаме. Будисткото учение е много директно. Когато приемаме убежища, още съвсем в началото, когато приемате трите убежища, това е изявление, независимо дали е само церемония или не, е изявление, че вече сте в убежището на просветлена осъзнатост. Когато разсъждавате за това от его позицията, то няма смисъл. Защото егото не е просветлено. Егото никога не може да е осъзнато за себе си, но вие можете да бъдете осъзнати, че има един Буддо, който е осъзнат за егото. Това е размишление за наблюдение, за да се научите да не изхождате от основната делюзия „Аз трябва да медитирам, за да получа или да се отърва от нещо.“ По-скоро трябва да развиете едно отношение на напомняне, че сте човешко същество. Това е учение за човешки същества. Едно древно учение, което Будата дава след просветлението си. Той използва Четирите Благородни истини за своя първа проповед след просветлението си. Това е много интересен ъгъл, който Будата използвал, защото той посочил нещо, което ние всички познаваме – страданието. В страданието няма нищо неуловимо. Всичко можем да го разберем.
За богати, бедни, мъже, жени, за всяка възраст – млади, стари, страданието е обща връзка, която всички имаме като хора, и като създания, защото и животинският свят страда. Будата взема това много банално и обикновено човешко преживяване и го поставя в категорията на благородна истина. Това е много интересно, защото будизмът е единствената религия, която прави това. Ще ви дам пример с интерфейсните срещи в Лондон. Сега Англия е мултирелигиозно общество, вече не е само християнско. Има много мюсюлмани, индуси, будисти и всякакви други форми на религиозни движения. Там се провеждат тези интерфейсни срещи, на които се опитваме да разберем другите религии. И разбира се, другите религии не разбират съвсем будизма. Особено теистичните като юдаизма, християнството и исляма, защото те винаги започват отгоре: „Аз вярвам в Бог“ или пък с други твърдения за Абсолюта. А твърдението на Буда е благородна истина, не абсолютна – че има страдание. Той взема това най-типично човешко преживяване и го поставя като Първа благородна истина след просветлението си. Имаме твърдението: Има страдание. Има дукка. И това е благородна истина. Благородното в тази истина е, че ние променяме отношението си от „Аз страдам“ на „Има страдание“. Забележете разликата. Аз страдам заради това или онова, заради вас, заради времето, заради здравето си. Разглеждаме страданието като нещо, което не искаме, като нещо, причинено от външни източници. Но в това няма нищо благородно, просто така ни изглежда от нашия обичаен начин на мислене и конвенционалните ни гледища. Но сега предизвикателството е да се пробудим, че има страдание, за което не трябва да виним някой или нещо външно, а просто да го приемем. Има го това чувство на тревожност за бъдещето или безпокойство, или съжаление, или вина за миналото, или може да е само на нивото на тревожността. Може да е много силно чувство на преследване и после на гняв и раздразнение за това как се отнасят с вас. Ние мислим, че този, който ме тормози, който злоупотребява с мен, той е причината за страданието ми, но имаме една благородна истина. Тази личност физически ме мъчи, наранява тази форма, но моето страдание са моят гняв и неприязън към въпросния човек. Има разлика дали просто съм уловен в гняв, омраза и неприязън, тогава страдам от злоупотребата, която някой друг проектира към мен. Но ако аз използвам паня, или мъдрост, дори физически да съм наранен, не си създавам страдание в ума. Това са пътищата на мъдростта. Понякога животът ни засипва с несправедливи обвинения и злоупотреби от другите, и ние си мислим, че не е честно и от его позицията е болезнено, и тенденцията е да мислим, че вината е на някого другиго, но по този начин ние се променяме от благородната истина „Има страдание“ към наблюдение на нашето нежелание, на начина, по който сме програмирали условието да мразим някого. И това, което знае тези ментални състояния, е Буддо, който знае Даммата, Даммо. Буддо знае как стоят нещата – всички условия, които преживявате, каквито и да са те сега, физически, емоционални или ментални, било то приятни или болезнени, са нетрайни, анича. Това е ключова дума за изследване на начина, по който стоят нещата. Това наричаме випасана медитация, която е прозрение, вникване в начина, по който стоят нещата. И тези будистки учения: първата проповед, Четирите Благородни истини, са много вещи способи, който Будата е дал преди 2552 години. И затова, в наши дни, в съвременна Малайзия, това учение е приложимо, нали? То не е за някакво екзотично време в Индия, в миналото, нито за индийската култура, то е за нашето човешко състояние. Приложимо е за нас, в Англия, навсякъде – страданието и преустановяването му.
Това е вечно учение, защото е приложимо за условията, които и ние, и Будата е изпитал в древна Индия преди 2552 г. Приложим е и в този момент, тук, на това здравословно място, в тази прекрасна страна. Ние пак можем да създаваме безкрайно страдание тук. И после да виним другиго за него, или пък себе си. За времето на нашия ритрийт тук ще се опитвам да ви окуражавам с такъв вид размисли и да ви насочвам – наблягането винаги е на Даммата тук и сега. Ние имаме нуждата да ни се напомня, защото светският ум, обусловеното его винаги мисли да направи нещо сега, за да получи нещо в бъдеще. Аз живея в Англия от 1977 г., това са 33 години.
Първото нещо, което забелязах у будистите там, у британските будисти, че бяха ревностни медитатори. А все още имаха толкова съмнения. Някои от тях бяха много прилежни и сериозно практикуващи най-различни техники, които бяха на разположение по това време в Англия. Един мъж, спомням си го, беше пенсиониран юристконсулт,
голям джентълмен, вежлив, истински британец, който 20 години беше практикувал една медитативна техника. Много строга медитативна техника. Един ден човекът дойде и каза: „Знаете ли, Аджан Сумейдо, правя това 20 години и нищо не получих.“ Това беше казано с отчаяние, защото въпреки добрите намерения и целенасоченост,
основният проблем никога не е бил разбран. „Аз правя това, за да получа някакви резултати в бъдеще.“ „Ако усърдно практувам тази техника, отново и отново, трябва да получа някаква награда или някакво прозрение за бъдещето.“ И след 20 години, като човекът имаше и светилище в дома си, и аз знам, че той беше много дисциплинирана личност… това чувство на отчаяние… „20 години, и не стигнах до никъде.“ И аз му посочих, той така и не бе разсъждавал върху това какво точно прави. Имаше вяра в техниката или в някаква идея, че ако не спира да я практикува, ще бъде възнаграден по някакъв начин. Така функционират егото и културалното обусловяване. Толкова сме свикнали с това, толкова ни е близко, толкова сме се идентифицирали, че не можем да го виждам. Тук идва намесата на убежищата – Будда, Дамма, Санга, те не служат за идентифициране, нито са някакви екзотични думи, някаква будистка терминология. Те са вещи способи да стигнем до причините за страданието. Не аз, Аджан Сумейдо, мога да реша или да бъда просветлен, или да стигна до някъде в практиката. Предавайки се на Буддо, на осъзнаването, зазпознаваме и разбираме Даммата.
Хората ме питат: „Какво постигна за 43 години като будистки монах?“ Искат да ме поставят в категории. „Соттапана ли си?“ „Да не си Сакадагами?“ „Да не си Анагами?“ „Арахант ли си?“ Защото хората разглеждат това от гледна точка на егото, вземат тези терминологии и ги прилагат като постижения, лични, индивидуални постижения. Но когато истински се взрете в структурата, дадена ни от Будата в Пали Канона, ученията не са за постижения, а за отпускане, за отказ, чрез осъзнаване.  Докато има невежество за Дамма, колкото и да са добри намеренията ни на личностно ниво, стигаме само дотам и не можем да продължим нататък. Това може да е веща, добра Дамма, но за освобождението трябва да се откъснем от обусловените предположения, които имаме, в незабавно осъзнаване на тук и сега, и да култивираме това. Този ритрийт е опит да ви окуража към това и да ви го напомням, защото вие ще забравите, впримчени в собствения си сценарий и навици. Не е някакво сурово поучаване как да правите нещо, а да ви окуража да се пробудите и да се доверите, да сте в състояние да разпознаете какво е осъзнаване, какво е убежище, за да можете да му се доверите и да имате сигурност в него. Та след 20 години да не кажете: „Ох, аз медитирам най-прилежно вече 20 години и съм доникъде.“ При въпросния мъж егото казваше: „Аз съм доникъде“, защото той беше очаквал да е стигнал донякъде. От гледна точка на моя опит, моята личност, моята индивидуалност, моето его няма никакво движение нанякъде, не се е променило особено. Но това чувство на разбиране и тази увереност в отказа са нараснали. Когато видите, когато си докажете, разследвайки, и сами се уверите в покоя, който идва от пускането и отказа, тогава това изобщо не е лично постижение. Не мога да си го припиша като личен резултат от усилията ми да медитирам. То е като завръщането в онова естествено място, което наричаме „безсмъртна реалност“, вместо вечно да сме заблудени и ограничени от смъртните условия, с които се идентифицираме. Аджан Ча би нарекъл това на обичайния ни език „нашия истински дом“. Има една хубава книжка на аглийски, казва се „Нашият истински дом“. Кой е нашият истински дом? Малайзия? Куала Лумпур? За мен – дали моят истински дом е в Сиатъл, Вашингтон, или в „Амаравати“, Англия, или в Уат Па Понг в Тайланд? Къде ми е мястото? Къде е истинският ми дом? И разбира се, когато Аджан Ча говореше за истинския ни дом, той сочеше тук. Винаги посочваше: „Наблюдавай ума си.“ На тайландски „дуджи“. Наблюдавай, бъди пробуденият, бъди съзнателно, будно същество, така че да разследваш условията, които изживяваш, не посредством идентичността или преценката, а посредством разграничаването. Буддо е нашата способност да наблюдаваме изменяемостта на обусловените феномени, каквото и да е тяхното качество – приятно, неприятно… Каквито и да са условията, вдишване или издишване, вдъхновение или отчаяние, емоционалните нагласи… Това, което осъзнава условията, не е условие. Просто за удобство го наричаме „Буддо“ и това е Убежището и позицията, която заемаме сега, по време на този ритрийт, да бъдем това осъзнаване, а не да сме някой, който ще стигне донякъде посредством медитация.
Давам ви това като размисъл и ще имаме време за дискусии в бъдеще, но знам, че това много пъти е трудно за разбиране, защото е вървене срещу целия обусловен процес на всяка култура. Това е опит за… Преживявал съм какво е да вървиш срещу потока на света, срещу предположенията на едно невежо общество. Намирам го за още по-трудно сега, живеейки в Европа, където, да, имаме стабилно правителство, и въпреки икономическите сривове, ние, в манастира, не сме потърпевши. Ние дори не бихме разбрали, че има проблем, ако не дойдат хората да ни кажат. От гледна точка на условията, това е чудна държава за живот, добре управлявана, с относително сносна икономика. Сега може да има проблеми… но кой знае какво ще стане? Но дори в най-добрите времена светът и обществото се променят, където и да идем, виждаме невероятна миграция на хора, емиграция… хора се местят от едно място на друго, пренаселеност, замърсяване и всичките предсказания за Страшния съд, които процъфтяват, това все е време на много промени и неконтролими неща, за които можем да се тревожим. Но това, което можем да направим, е да култивираме това осъзнаване, което ще ни позволи да се справим с условията по местата, на които живеем, с опитностите, които ни връхлитат.

Нека изпеем молитвата, преди да приключим.

Текстът е транскрибиран от беседата „Медитация и Четирите Благородни Истини” на Аджан Сумейдо, проведена през януари 2010 година в Джанда Байк

Advertisements

Във формата на кръг
от
Достопочтения Аджан Ча
Превод от тайландски
Танисаро Бикху (Джефри Деграф)
© 2011–2012

Когато говорим за Дамма, трябва да разберем, че нашите мнения са едно, а Даммата съвсем друго нещо.
А относно практиката, започнете, като установите каква издръжливост имате и после съзерцавайте. Съзерцавайте заниманията си, приливите и отливите си. Съзерцавайте какво се готвите да правите. Каквото и да се надигне, Будата ни кара да познаваме всичко наоколо. От която и посока да идват нещата, той ни кара да опознаем всичко наоколо. Ако знаем всичко около себе си, каквото и да ни дойде отсам, ще го видим. Каквото и да ни дойде оттам, ще го видим. Правилното ще го познаем. И неправилното ще го познаем. Щастието ще познаем. Радостта ще познаем. Ще знаем всичко наоколо. Но умовете ни, когато съзерцават, не са навсякъде. Знаем само тази страна, но оставяме другата широко отворена. Това е като да сложим ограда на поле или къща, но не от край до край. Ако я сложим само от тази страна, крадците ще дойдат от другата, от онази, където не минава оградата. Защо така? Не сме затворили портата. Оградата ни още не е добра. Нормално е всички да дойдат при този отвор. И ние отново съзерцаваме, добавяме още ограда, затваряме повече. Вдигането на ограда означава установяване на внимание (осъзнатост) и непрекъсната будност. Ако го направим, Даммата никъде другаде няма да иде. Ще дойде право тук. Добра и лоша, Даммата, която трябва да видим и познаем, ще се надигне точно тук. А това, което не ни трябва да знаем, на този етап го пускаме да си иде. Не си губим времето с гредите, които още нямаме сили да вдигнем. Почакайте да се сдобием с трактор, преди да се опитваме да ги вдигнем. Засега се съсредоточете върху нещата, които можете да вдигнете. Задръжте се на тях, използвайки издръжливостта си, малко по малко.
Ако неотклонно се придържате към това, щастливите настроения и тъжните такива, желаните и нежеланите, ще влязат направо в заграденото. Тогава ще ги наблюдавате.
Вашите настроения и грижи са едно, а умът съвсем друго. Те са две съвсем различни неща. Обикновено, като ни връхлети настроение, от онези, които харесваме, ние се втурваме след него. Ако е от тези, които не харесваме, му обръщаме гръб. Като стане така, ние не виждаме ума си. Само тичаме след настроенията си. Настроението си е настроение, умът си е ум. Трябва да ги разделите, за да видите какво е умът и какво настроението.
Както когато седи неподвижно: Изпитваме лекота. Но ако някой дойде и ни обиди, ние хукваме след настроението. Оставили сме мястото си. Умът, който бива заблуден от настроението, хуква по него. Ние ставаме хора на настроенията си, хора в услуга на поривите си.
Трябва да разберете, че всичките ви настроения са лъжи. В тях няма нищо истинско. Те са далече от ученията на Буда. И всичко, което правят, е да ни лъжат за всичко от каквото и да е естество. Будата ни учел да медитираме, за да видим тяхната истина — истината за света.
Светът е нашите настроения, нашите заетости. Нашите заетости са светът. Ако не сме запознати с Даммата, не сме запознати с ума, не сме запознати със заетостите си, ние се вкопчваме в ума и неговите заетости и ги смесваме. „Ох! Умът ми не изпитва лекота.” Сякаш имате много умове и всичките се вълнуват. Всъщност случаят не е такъв. Вие нямате много умове. Имате много настроения и заетости. Ние не сме запознати със собствения си ум и затова тичаме след това, което ни занимава. Ако седите и медитирате така, нещата просто ще препускат нататък.
Будата ни учел да гледаме нещата точно там, където се надигат. Надигнат ли се, те не остават. Те се разпускат, отминават. Разпускат се и се надигат. Надигнат ли се, после отминават, разпускат се – но ние не искаме да е така. Когато умът е тих, ние искаме да остане тих. Не искаме да се вълнува. Искаме да ни е леко. Нашите мнения са в разрез с истината. Будата ни учел първо да огледаме нещата от всички страни. Само тогава умът ще е действително тих и неподвижен. Докато не знаем тези неща, докато не разберем настроенията си, ще бъдем хора на настроението. Ние си приписваме настроенията си. Това се превръща в инат и горделивост.
Когато видим това да се случва, Будата ни казва да насочим вниманието си в съзерцание именно натам: „Този вид мислене е мислене, този вид знаене е знаене, когато нещата са такива, са такива.” Казвайте си, че тези неща просто следват собствената си природа. Такива са настроенията. Такъв е умът. Когато нещата стоят така, какво можете да направите, за да ви е леко? Съзерцавайте именно това.
Ние не искаме нещата да са такива, това е причината за нашето неразположение. Където и да бягате от тези неща, те си остават такива. Затова трябва да разберем, че явленията са такива, каквито са, и толкова. Това е истината. Казано простичко, това е Будата, но ние не го виждаме там. Мислим си за Девадатта (сияйни същества, ангели), но не и за Будата. Преходността на Даммата — преходност, страдание и не-аз: В тези неща няма нищо лошо. Те са си просто такива. Прикачаме им твърде много етикети и намерения. Когато видите този процес, това е нещо хубаво.
Казано с прости думи: Да предположим, че когато днес сядате в концентрация, умът е неподвижен. Вие си мислите: „М-м-м… Колко хубаво!” Седите си и изпитвате лекота. Това се запазва два-три дни. „М-м-м… Много ми харесва така.” И тогава, на другия ден, когато сядате да медитирате, сякаш сте седнали на мравуняк на червени мравки. Не можете да останете на едно място. Разстроени сте. И се питате: „Защо не е като предишния ден? Защо тогава ми беше така удобно?” Не можете да спрете да мислите за предишния ден. Искате да е като тогава. И именно тук се заблуждавате.
Заетостите на ума се променят. Те не са постоянни или сигурни; не са стабилни. Те просто следват своята природа. Будата ни учел да разглеждаме, че така стоят нещата. Всичко, което се надига, е завръщащо се старо. И в това няма нищо, но ние си слагаме етикети и създаваме правила за нещата: „Това го харесвам. Това не.” Каквото ни харесва, ни прави щастливи — щастливи заради делюзията: щастливи заради заблудата, а не щастливи, защото е правилно.
Когато умът е тих, Будата ни казва да не се интоксикираме от това. Когато се разсее, той ни казва да не се интоксикираме и от това. Нещата се случват по всевъзможни начини. Има събиране, изваждане, множене и делене. Така можем да пресмятаме числата, но ние искаме да има само множене, за да имаме по много от всичко. Искаме да се разминем със събирането, изваждането и деленето — но тогава сметките ни ще са глупави. Ако имахме само умножение, щяхме ли да имаме къде да поберем всичко?Ако разсъждаваме така, ще си стоим в смут. Будата казвал, че такъв вид мислене няма проникновение.
Неподвижността на ума — покоят — идва, когато сме далече от заниманията на ума. Ако не чувате за нищо, умът уляга и е неподвижен. За постигането на такава неподвижност, трябва да идете в уединение, на място, което е тихо и неподвижно. Ако можете да избягате от заетостите си, да не виждате това, да не знаете за онова, умът може да се успокои. Но това е като болест, болест като рака. Има подуване, но още не боли.Още не ни измъчва, още не боли и привидно сме добре — сякаш няма замърсявания на ума.
Такъв е умът в такива моменти. Докато стои там, е тих. Но когато излезе, види гледки и чуе звуци, това е краят. Вече не му е леко. Как можете да карате така, сами, без да виждате гледки, чувате звуци, миришете аромати, опитвате вкусове и докосвате? Къде може да идете? Никъде по света няма такова място.
Будата искал да виждаме гледки, да чуваме, да миришем, да опитваме и докосваме: горещо, студено, твърдо, меко. Той искал да сме запознати с всичко. Не искал да бягаме и да се крием. Искал да гледаме и като гледаме, да разбираме: О… Така стоят нещата.” Той казвал да култивираме разграничаване.
Как се култивира разграничаване? Будата казвал, че не е трудно — ако сме постоянни. Когато се надигне разсейване:”О, това не е сигурно. Нетрайно е.” Когато умът е неподвижен, не казвайте: „О, така е много хубаво и неподвижно.” Това също не е сигурно. Ако не ми вярвате, опитайте.
Да предположим, че обичате някоя храна и казвате: „Човече, тази храна наистина ми харесва!” Опитайте се да я ядете всеки ден. Колко месеца ще изкарате? Няма да мине много време и ще кажете: „Стига. Писна ми вече.” Разбирате ли? „Писна ми от тази храна.” Писнало ви е от това, което харесвате.
Ние зависим от промяната, за да живеем, така че просто се запознайте с факта, че всичко е нетрайно. Удоволствието не е сигурно, болката не е сигурна, щастието не е сигурно, спокойствието не е сигурно, разсейването не е сигурно. Каквото и да е, нищо не е сигурно. Каквото и да се надигне, му кажете: „Не се опитвай да ме заблудиш. Ти не си сигурно.” Така всичко губи стойността си. Ако можете да мислите така, е много добре. Нещата, които не харесвате, всички те не са сигурни. Всичко, което дойде, не е сигурно. Сякаш се опитват да ви продават разни неща, но всичко е с една цена: Не е сигурно — не е сигурно от който и да е ъгъл. С други думи, е непостоянно. Непрекъснато се движи напред – назад.
Казано простичко, това е Буда. Непостоянството означава, че нищо не е сигурно. Това е истината. А защо ние не виждаме истината? Защото не сме се взрели да я видим ясно. „Който вижда Даммата, вижда Будата.” Ако виждате нетрайността във всяко едно нещо, у вас се надига нибида: разочарование. „То е само това: нищо кой знае какво. Това е то, нищо кой знае какво.“ Концентрацията в ума е – нищо кой знае какво.
Когато можете да направите това, вече не е трудно да съзерцавате. Какво и да ви занимава, можете да си кажете на ум: „Нищо работа” и всичко спира там. Всичко става празно и напусто: всичко, което е непостоянно и нетрайно. То се движи и се променя. Нетрайно е, носи страдание и е не-аз. Не е сигурно.
То е като парче желязо, което е загрявано, докато е станало червено и сияйно. Има ли точка, в която да е студено? Опитайте се да го пипнете. Ако го пипнете отгоре, е горещо. Ако го пипнете отдолу, е горещо. Ако го пипнете отстрани, е горещо. Защо е горещо? Защото цялото е едно парче нежежено до червено желязо. Къде може да има студена точка? Такова е то. И когато нещата стоят така, не е нужно да го пипаме. Ние знаем, че е горещо. Ако си мислите: „Това е хубаво. Харесва ми”, не давайте гаранция, че е така. Това е нажежено желязо. Където и да го пипнете, където и да го хванете, то всякакси незабавно ще ви изгори.
Съзерцавайте. И като стоите, и като вървите, каквото и да правите — дори когато сте в тоалетната или обикаляте за подаяния: Като се храните, не го превръщайте в кой знае какво. Когато храната излиза от другия край, не го превръщайте в кой знае какво. Защото каквото и да е, е нещо нетрайно. Не е сигурно. Не е истинно от нито един ъгъл. То е като да докоснете нажежено желязо. Не знаете къде да го пипнете, защото цялото е горещо. Затова просто спирате да го пипате. „Това е непостоянно. Това е нетрайно.” Нищо не е сигурно.
Дори нашите мисли са непостоянни. Защо са такива? Защото не са нас. Те не са наши. Те трябва да са си такива, каквито са. Те са нестабилни и нетрайни. Всичко свеждйте до това. Каквото и да харесвате, не е сигурно. Колкото и да го харесвате, не е сигурно. Каквото и да ви занимава, колкото и да ви харесва, трябва да си кажете: „Това не е сигурно. Това е нестабилно и нетрайно.” И продължавайте да наблюдавате….
Като тази чаша: Много е красива. Искате да я приберете, за да не се счупи. Но това не е сигурно. Един ден я слагате до себе си и после се пресягате за нещо и по погрешка я удряте. Тя пада на пода и се чупи. Тя не е нещо сигурно. Ако не се счупи днес, ще се счупи утре. Ако не се счупи утре, ще се счупи в другиден – защото е чуплива. Учим се да не отдаваме вяра на такива неща, защото те са непостоянни.
Нещата, които са непостоянни: Будата учел, че те са истината. Помислете върху това. Ако виждате, че в нещата няма истина, това е истината. Това е постоянно. Сигурно. Когато има раждане, има остаряване, болест и смърт. Това е нещо постоянно и сигурно.
Какво постоянно идва от нещата, които не са постоянни. Ние казваме, че нещата не са постоянни и не са сигурни – и това преобръща всичко: То е постоянното и сигурното. То не се променя. Как е постоянно? Постоянно е с това, че нещата неотклонно стоят по този начин. Дори да се опитате да се намесите, няма ефект. Нещата си остават такива. Те се надигат и се разпускат, разпускат се и после се надигат. Това е положението с непостоянството. Така става истина. Будата и благородните му ученици се пробудили от непостоянните неща.
Когато видите непостоянството, резултатът е нибида: разочарование. Разочарованието не е отвращение. Ако изпитвате отвращение, това е погрешно. Погрешно разочарование. (Погрешно сваляне на воала на делюзията.) Това не е нашето нормално отвращение. Например, ако живеете с жена си и децата си до момента, в който ви писне от тях, това не е разочарование. Всъщност е голямо замърсяване: стиска сърцето ви. Ако бягате от такива неща, на вас ви е писнало от замърсяването. И това не е нибида. Всъщност е тежко замърсяване, но ние го мислим за разочарование.
Да предположим, че сте добри към хората. Каквото и да имате, искате да им го дадете. Вие им съчувствате, виждате, че са прекрасни и мили, и добри към вас. Сега замърсяванията идват от другата страна. Внимавайте! Това не е добрина чрез Даммата, това е егоистична добрина. Вие искате нещо от тях, затова сте мили.
Същото е и с разочарованието. „Писна ми от това. Няма да стоя повече. До гуша ми дойде.” Това изобщо не е правилно. И е голямо замърсяване. Разочарование е само на думи.
Разочарованието на Буда е нещо друго: оставяме нещата така, пускаме ги. Не ги убивате, не ги биете, не ги наказвате, не сте мили с тях. Просто ги оставяте. И така – с всичко. Така трябва да бъде. Само тогава можете да кажете, че умът ви е пуснал (let go) всичко, че е отпуснат, че е празен: празен от прилепяне, празен от вкопчване и привързване.
Празнотата не означава, че никой не съществува. Или като тази чаша: Не е като да не съществува за нас или да казваме, че е празна. Термосът съществува, хората съществуват, всичко съществува, но тези, които знаят, чувстват в сърцето си, че тези неща са истина, не са сигурни и просто следват своите условия: Те са дамми, които се надигат и отминават (разпускат се), и това е всичко.
Вземете този термос: Ако го харесваме, той не реагира и не казва нищо. Харесването е от наша страна. Дори да го мразим и да хвърлим в гората, той пак не реагира. Не ни откликва. Защо? Защото такава е природата на нещата. Харесването или нехаресването идват от нашето привързване. Ние виждаме това като добро или недобро. Виждането, че е добро, ни свива сърцето. Виждането, че не е добро, пак ни свива сърцето. И двете състояния са замърсяване.
Затова не трябва да бягате от такива неща. Просто разберете този принцип и продължавайте да съзерцавате. Това е цялата философия. Умът ще види, че нещата не са кой знае какво. Те са си просто такива. Ако ги мразим, те не реагират. Ако ги харесваме, те пак не реагират. Опитайте се да видите нещата по този начин.
Така е и с тялото, така е и с ума, така е и с настроенията и заниманията, с които правим контакт: Виждайте ги като нетрайни, неудовлетворителни и без-азови. Те са си просто такива. А ние страдаме, защото не ги искаме такива. Искаме неща, които просто не можем да имаме.
Следва продължение…

Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Цялата книжка в pdf формат можете да изтеглите тук.