Архив

Tag Archives: метта

Cover_Friends-on-the-Path

ПЪРВО ОТ СЕБЕ СИ
Тази вечер искам да говоря за Брама Вихарите*. Това са състояния, които възникват съвсем естествено, когато умът е освободен от личния интерес. Те са прекрасните, безгранични качества на метта – добрина, каруна – състрадание, мудита – съчувстваща радост и упека – уравновесеност или ведрина. Много харесвам това учение, защото макар в повечето случаи да сме далече от нивото на чистото сияние, това са качества, които малко по малко можем да култивираме.
С годините разбирането ми за тях радикално се промени. Опитвах се да излъчвам добрина към другите, да имам състрадание, да се радвам на късмета им и да намирам уравновесеност насред страданието – но всъщност така и не успявах да го направя. Никога не ми се получаваше. Когато се опитвах да се радвам на щастието на другите, изпитвах единствено завист. Когато се опитвах да съм уравновесена спрямо страданието около мен, изпитвах единствено смут и огорчение. Когато се опитвах да изпитвам състрадание, изпитвах единствено тревожност: „Какво мога да направя, за да оправя нещата?” Когато се опитвах да изпитвам добрина към хората, които не харесвах и не ми се получаваше, просто се мразех. Така настъпи дълбоко объркване и разбрах, че трябва да опитам с различен подход.
Помня как когато обявих, че ще ставам монахиня една от незабавните реакции беше: „Колко егоистично! Това не е ли ужасно егоцентрично?” Отговорът ми беше: „Да, съвсем егоцентрично е… но докато не разбера собственото си страдание, собствените си трудности, на никого няма да мога да помогна особено.” Макар да исках да помагам, виждах, че способността ми да служа на другите беше много ограничена и наистина трябваше да започна от себе си.
Лесно можем да говорим за световен мир и за грижа за другите, но култивирането на любяща добрина изисква много. Изисква разширяване на сърцето и представата ни за света. Например, забелязах, че мога да съм много придирчива за някои неща. За други мога да изпитвам безгранична добрина и любов, но само докато са приемливи и се държат по начин, по който аз искам! Дори за хората, които са ни свидни на сърцето, ако кажат нещо, което е разстройващо или неприятно, този канал на безгранична, безкрайна любов може незабавно да се затвори; да не говоря за хората, които не харесваме или които може би имат различни схващания от нашите.
Нужна е малко рефлексия, за да започнем да разширяваме тази сфера на метта, любяща добрина. Може да успеем да го направим по един идеалитстичен, интелектуален начин; можем да установим, че не ни е проблем да раздаваме метта на хора, които не познаваме или с които не се асоциираме, но че е много различно да правим това с тези, с които живеем непрекъснато. Тогава не винаги е толкова лесно – колкото и много да искаме. Това може да е източник на терзание: „Наистина искам да харесвам този човек, но той ме влудява!” Сигурна съм, че всички сте изпитвали това към определени хора. Дори може да ви е жал за тях, но пак ви влудяват! Накрая може да стигнете до извода, че трябва да ги обичате, но просто не можете. Интерпретацията на Аджан Сумейдо за метта беше от голяма помощ за мен. Той казва: „Да очаквате да обичате някого може би е прекалено, може би искате твърде много от себе си – но поне се въздържайте от подхранване на негативни и злонамерени мисли към тях.” Така че за мен изходната точка за култивиране на метта е простото разпознаване на нейното отсъствие или дори присъствието на точно обратното чувство.
Години наред имах една постоянна подпрагова негативност; тихичко си мърморех, обикновено за себе си: „Не си достатъчно добра. Толкова години медитираш и умът ти още се отнася и заспиваш. Никога няма да станеш добра.” – такива гласове. Познати ли са ви… стоят тихичко отзад, не спират да мърморят, подкопавайки всяко чувство на благополучие? Много време ми отне да проумея колко негативност тая в сърцето си.
Има го мърморенето и за други хора: „Гледай я как е седнала!” „Мили боже, този човек яде толкова много!” „Не ми харесва този ритрийт. Защо трябва да ставаме толкова рано?” Всички си имаме своите дребнавости. Важното е не да ги нямаме, а да ги разпознаваме – да си позволим да бъдем напълно осъзнати за този мърморещ, негативен ум, и после да бъдем много внимателни да не увеличим негативността, бидейки негативни спрямо нея: „Никога не съм си давала сметка колко негативен човек съм. Аз съм безнадежден случай!” Това не помага особено. Вместо това можем да проявим добронамерен интерес: „Я, колко интересно. Забавно е, че разсъждавам така. Никога не съм си давала сметка, че това е било важно за мен.” – вместо да се мразим, че имаме лоши мисли.
Едно нещо, което съм открила, е, че често пъти нещата, които трудно приемам у другите, са неща, които самата аз правя. Може да е много смиряващо, но и невероятно полезно да забелязваме какво, казано или направено от другите, ни разстройва. И после вътрешно да се запитаме: „И аз ли правя така?” Понякога може да е трудно и болезнено да го осъзнаем, но за щастие, това може да е личен процес – не е нужно да казваме на никого за него! И тогава, когато започнем да омекваме и да намираме тази способност да се приемаме – с всичките си глупости, неадекватности и задръжки – сърцето се отваря и ние сме способни да излъчим приемане и добрина към много повече хора и ситуации. Така че това качество на метта – на добрината, трябва да започне от това същество тук. Не е нужно да го произвеждаме, то възниква съвсем естествено, когато култивираме повече добрина и приемане към другите…
Каруна – съчувствие, състрадание – е втората Брама Вихара. Вижте думата „съчувствие”. Имаме думичките „чувство” и „със” – „чувствам със”, или навлизам в страданието. Една от реакциите при конфронтация със ситуация на болка или трудност е да се отдръпнем. Това може да е от страх – от чувство на „радвам се, че това не се случва с мен”, и ние казваме или правим правилните неща, но всъщност има едно отдръпване и чувство на объркване към това, което изпитваме. Така може да стане. Това ми напомня на моето счупване на гърба. Имаше една жена, която изпитваше голям дискомфорт. Когато се видяхме, почувствах, че е шокирана, че не искаше да ме доближи. Но за мен реакцията й донесе едно много самотно чувство. Не беше подходящата реакция. Каруна означава готовност да приемем страданието на другия, да влезем двамата заедно в него (в страданието). Това е една много по-пълна ангажираност и изисква настройване към собственото ни сърце: да имаме състрадание към собствения си страх или сбърканост спрямо ситуацията на другия човек.
Понякога се чувстваме неловко, защото не знаем какво да кажем. Ако някой е в траур или пък самият е терминално болен, какво му казвате? Може да се страхуваме да не кажем нещо погрешно. Но когато сме склонни да бъдем със собственото си чувство на дискомфорт към ситуацията – да понесем собствената си болка или страдание – започваме да долавяме възможността да реагираме по един спонтанен, естествен начин.
Това състояние да съм напълно присъстващ до другия човек в неговото затруднение е нещо, на което сега се доверявам много повече, отколкото на някакви идеи за състрадателно поведение. Не става дума да дадем съвет или да споделим историята на нашата леля, която е имала същия проблем, или пък нещо от този сорт. Става дума за готовността ни да бъдем с дискомфорта от ситуацията, да бъдем с нашата си борба. Когато сме напълно присъстващи за страданието, намираме едно място на лекота, на не-страдание и някак знаем какво е необходимо. Може да не е нужно нищо друго освен нашето присъствие. Или може би е нужно да се каже нещо и изведнъж се оказва, че казваме точно каквото трябва. Или пък предлагаме някаква практическа помощ. Но нищо от това няма да стане, докато напълно не осъзнаем собствената си борба с това, което се случва. Няма да отнеме повече от микросекунда. Започваме с простичкото настройване към собственото си страдание, обръщаме внимание на него – и оттук се надига състрадателната реакция към другия човек.
Мудита е качеството на съчувстващата радост. То винаги дълбоко ме е интересувало – основно защото е нещо, което често ми липсваше. Страдах от огромна завист и нищо не можех да направя по въпроса. Тя просто ме връхлиташе и колкото повече се опитвах да я маскирам, толкова по-лошо ставаше. Можех да разваля всичко за другите хора с това ужасно нещо, което се случваше, когато доловех, че някой е по-щастлив от мен.
Трите характеристики на съществуването (нетрайност, неудовлетворителност и липса на постояен аз) бяха това, което внесе проблясък на надежда – осъзнаването, че завистта не е нещо трайно. Преди я чувствах много, много трайна – и като че ли трябваше да направя нещо изключително мащабно, за да се отърва от нея, за да я махна. Освен това я усещах като много личен недостатък. Това учение ми помогна да осъзная, че завистта е едно отминаващо условие – и че не е нужно да се идентифицирам с него. Идваше и си отиваше. Естествено беше крайно неприятно – но когато се отказах от борбата да изпитвам нещо друго, чувството не се задържаше много. Идваше и си отиваше, и толкова.
Хората ми разказваха за тяхната мудита практика. Казваха: „Ако видя някой да има нещо по-хубаво от мен, изпитвам радост, че го има.” – но аз далеч не бях на този етап. Трябва да кажа, че нямах такова великодушно сърце. Осъзнавах, че все още ми липсва нещо. Накрая си дадох сметка, че ми липсва мудита към мен самата. Осъзнах, че няма полза да се опитвам да изпитвам мудита за някого другиго, ако това, което той имаше, беше нещо, което аз исках – и смятах, че нямам!
Видях, че вместо да оплаквам собствената си липса (което на практика е завистта и което ми беше болезнено да осмисля), трябваше да погледна какво имам и да изредя собствените си благословии. Това може да звучи малко странно в контекста на това, което всички казват – да се радваме на доброто и хубавото у другите и последно да мислим за собствените си благословии или колко добри сме ние… но аз осъзнах, че точно от това имах нужда.
Сигурна съм, че всеки тук може да намери неща, които му носят радост. Дори да не са много, все ще открием няколко, вместо да ги бутаме настрана и да казваме: „Не, те не се броят. Те са нищо. Виж колко ужасни недостатъци имам!” Ние сме много добри в правенето на това – но колко добри сме във виждането на доброто и хубавото в живота ни?….

Един човек, когото познавам, си води специален дневник. И винаги, когато направи нещо добро, си го записва в дневника. После, когато се чувства нещастен, си го прочита – и се чувства много по-добре! Това ме порази като много умел подход – начин да оползотвориш доброто. И защо не? Ние отдаваме толкова голямо значение на нещастието и недостатъците си, защо да не отдадем значение на доброто в живота ни? И аз започнах да практикувам с това и колкото повече го правех, толкова по-естествено и спонтанно можех да изпитам щастие, когато чуех за нечий успех. Интересно как става, нали? Това е нещо, което ви окуражавам да съзерцавате: изпълнете сърцето си с чувство за красотата и доброто в живота ви и в живота на другите хора. И тогава, когато хората се веселят заедно, вместо да се подиграваме и да ги гледаме с презрение и да се чувстваме малко самотни и изолирани, можем да се присъединим към тях, споделяйки радостта им. Това е мудита.
Упека – уравновесеност, е четвъртата Брама Вихара. За мен изглежда показателно, че Будата е отдавал такова значение на това качество. Понякога се превежда като „хладнокръвие”. Смята се за едно от най-извисените духовни състояния. Лично аз не смятам, че той толкова би възхвалявал „хладнокръвието” по начина, по който ние го използваме – един вид нежелание да се трогнем от нещо. Полезно е да разгледаме какво е чувството от това качество на уравновесеност или спокойствие. Какво включва по отношението на сърцето? Един от начините, по които аз разглеждам упека е да я виждаме като благородство на сърцето, в което има готовност за досег и контакт с всичко – от най-прекрасното състояние до най-окаяното такова. Бидейки в тази човешка форма, ние сме обекти на прекрасни, възвишени преживявания, както и на ужасни, адски състояния. Можем да изпитаме всяка сфера на съществуване.
Казват, че когато Будата умирал, заедно с човеците се били събрали и много девадата (небесни същества). Онези, които не били просветлени, си скубели косите, плачели и били в състояние на голямо отчаяние: „О, не! Той умира, напуска ни!” Докато просветлените запазили съвършена уравновесеност. Те просто казали: „В естеството на нещата е да възникват и отминават.” Те осъзнавали, че нещата се случват според природата си: щом е имало раждане, трябва да има и смърт. И ние имаме какво да постигаме тук!
Упека е способността да сме устойчиви насред пиковете и падовете на съществуването си – насред осемтте световни вятъра, насред възхвалата и осъждането, насред славата и нищожността, насред щастието и страданието, насред изгодата и загубата – всички онези неща, които толкова ни влияят. Когато съзерцаваме живота, виждаме, че понякога нещата са добри и ние се чувстваме чудесно – понякога са ужасни. Това е нормално. Всички имаме ужасни моменти. Познанието, че нещата се променят, задълбочава способността ни да останем устойчиви с тях, вместо напълно да се сриваме, когато не се развиват толкова добре.
В нашата общност, както във всяко семейство, има моменти, когато е чудесно. Всички се разбираме прекрасно. И това е хубаво, тогава се наслаждаваме на тези мигове. Но има дни, когато е ужасно. В една международна общност е лесно да има недоразумения и понякога може да има спречквания. Преживяла множество трудни моменти в годините, сега мога да съм много по-устойчива. Пак е неприятно, но няма толкова силна реакция – не чувствам да се е случило нещо чак толкова страшно. Забелязала съм, че тази способност да съм устойчива помага и на другите да не се влияят толкова от случващото се. Докато когато всички загубят присъствие на духа, всичко ескалира – и тогава излиза от контрол.
Разглеждайки закона за камма, виждаме, че всичко се случва като резултат от това, което е станало преди. Затова вместо да се обвиняваме или да търсим някой друг виновен, когато нещата се объркат, можем просто да се запитаме: „Какъв е урокът тук? Как мога да работя с това?” Можем да разгледаме случилото се като резултат от камма и да запазим осъзнатост, да бъдем устойчиви, а не да влошаваме ситуацията с някаква неуместна реакция. По този начин вкарваме баланс не само в нашия живот, но и в живота на всички останали. Не е толкова лесно нещо, но отново, всичко се свежда до това да разпознаем и да приемем собственото си чувство на раздразнение, собствената си липса на уравновесеност.
Понякога влизаме в контакт със страдание, което изглежда почти непоносимо. Когато това се случва, съм забелязала у себе си една тенденция да се опитам да се защитя, опитвам се да изключвам такива впечатления. Но упека предполага готовност да отворим сърцето си и да слушаме дори когато нещата изглеждат непоносими. Като практикуваме, това, което става е, че без да ставаме равнодушни, ставаме способни да обхващаме все по-разрастващ се диапазон от преживявания, животът става един пищен гоблен, богат на цветове и текстура. Категорично не е притъпяване или претръпване, а по-скоро настройване към тоталността на това наше човешко състояние. В същото време откриваме все по-нарастваща способност да устояваме – това е балансът на упека. Установявайки се в настоящето и поддържайки устойчивост – каквото и да преживяваме – намираме сили да се справим с всичко, с което ни среща това приключение, наречено „живот”.
Аджан Кандасири, „Приятели по пътя”

*Брама Вихара: благородни, възвишени състояния на ума,брама-подобни, божествени обиталища

Advertisements

„Две хубави очи. Душата на дете

В две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те…”

Kalinchok, Central Region, Nepal © SIRISH BC

Kalinchok, Central Region, Nepal © SIRISH BC

Сутрин е. Кафето още е недоизпито. Поразчепкала съм хороскопа си – частично недоволна от себе си, че все още се интересувам от бъдеще и звезди. Задачите за деня са начертани, но някак нежелаеща да се хвърлям в морето на битието, отварям безцелно „Фейсбук” и в нюсфида виждам прекрасните очи на деца от страницата „Очите на децата по света”.  Взирам се в тях, в опърпаните дрешки на някои, в сериозния поглед на други, малко мръсни, малко сополиви… Очите греят, това е животът. Гледам ги и си мисля – под едно небе ли сме родени? Под едни звезди ли са родени с децата ми? С какво имам повече право аз да мисля за бъдещето си? По-бяла ли съм от тях? Не, не е раса, си мисля… Но защо бъдещето на моите деца да е по-безоблачно, по-лесно, по-сбъдващо мечтите от тяхното? И дали е? Гледам усмихнатите им лица, греещите очи – толкова са щастливи. Ако те там, където са, в условията, в които живеят, могат да са толкова усмихнати, какво право имам аз да недоволствам от каквото и да е било? Какво да искам? За какво ми е? Всъщност знам какво искам, поне в този момент, сега. Искам най-прекрасното бъдеще за тези деца, искам да станат големи и добри хора със същата топлина в очите. Отварям книгата с напяванията (Pali Chanting). Искам да отправя молитва. Да, сърцето ми се моли…  като това на Яворов. Метта!

 

Нека бъдат способни и добросъвестни,

Честни и нежни в речта си,

Скромни и не високомерни,

Доволни и лесно задоволяващи се,

Необременени с обязаности и умерени в исканията си.

Умиротворени и спокойни, и мъдри и вещи,

Не горди и взискателни по нрав.

Да не правят и най-малкото нещо,

Което мъдрецът по-късно да порицае.

Пожелание: В радост и безопасност,

Нека на всички същества им бъде леко.

Каквито и живи същества да са,

Било то слаби или силни, без изключения,

Големи или могъщи, средни, ниски или дребни,

Видени и невидени,

Живеещи наблизо и надалеч,

Родени и неродени,

Нека на всички същества им бъде леко.

Нека никое не мами друго,

Нито да презира някое в каквото и да е състояние.

Нека никое от гняв или злонамереност

Не пожелава злото на друго.

Както майка защитава с живота си

Своето дете, своето единствено дете,

Така с необятно сърце

Нека всякой милее за всички живи същества,

Да излъчва добрина към целия свят,

Да я пръска нагоре към небето и надолу в дълбините,

Навън и в безкрая,

Свободен от омраза и злонамереност.

В стоеж, вървеж, седеж или лежешком,

Свободен от сънливост,

Всякой да поддържа тази осъзнатост.

Това е казано, че е върховно пребиваване.

Без вкопчване във фиксирани виждания,

Този с чисто сърце, с яснота на взора,

Свободен от всички сетивни желания,

Вече не се ражда на този свят.

Думите на Будата за метта (или любящата добрина), Каранияметта Сута. Тук можете да я чуете и на пали:

Хората често смятат, че съзерцанието е същото като мисленето за нещо. Но когато аз използвам думата, тя по-скоро означава „съзерцаване на това какво е съществуващото положение”. Ако се чувствате ядосани или изпълнени с неприязън, съзерцавайте това чувство. Това не означава, че трябва да се опитате да разберете защо или откъде се е появило това чувство, а просто да го наблюдавате какво е. Оставете го да бъде (let it be) и наблюдавайте какво е усещането за него като преживяване в настоящия момент.

Трите характеристики на нетрайността (анича), неудовлетворителността (дукка) и без-азовостта (анатта) са водещите насоки. Не в смисъл да си повтаряте, че гневът е нетраен, неудовлетворителен и без аз или да проектирате тези идеи върху преживяването, а да видите нетрайността и да я съзерцавате. Спомням си едно наблюдение на минаването на времето – как слънцето изгрява и залязва – и използването на нетрайността като обект за съзерцание за деня или за няколко дни поред. Ние можем да забележим визуалната промяна и звука. Когато някой самолет прелети или някой каже нещо, например, ние ясно осъзнаваме как звукът е много категорично нетраен, отлитащ, ефимерен. А вкусът и докосването – те трайни ли са? Не!

Съзерцавайте доволството и признателността. Това не означава задължително да сте доволни и признателни. Не казвам, че трябва да изпитвате тези емоции. По-скоро ви окуражавам да водите такъв живот, в който този тип чувства се пораждат у вас; вие ги култивирате. В монашеския живот ние умишлено култивираме доволство. То не идва толкова естествено. Много пъти сме недоволни от всичко. Но чрез съзерцание на недоволството и страданието, което идва от вечното оплакване и искане на нещо по-добро, вие виждате страданието от тези негативни ментални състояния.

Като просещи монаси, ние можем да съзерцаваме факта, че животът ни зависи от добрината на другите. Това, всъщност, е едно от монашеските съзерцания и е някак хубаво за един монах или монахиня да си го припомнят във всеки ден от живота си. Можем да съзерцаваме и всички добри деяния в голям или малък мащаб. Помислете за всички добри неща, които са направили съзнателните същества днес. Това е друго съзерцание, което ни помага да мислим положително за добрината на човечеството.

Преди година водих ритрийт в една чаена градина в Дарджилинг. Една чудесна къща за гости беше построена наскоро и аз бях първият гост; цялата беше за мен. Имаше телевизор във всекидневната и управителят го беше включил, така че единственото, което можеше да се гледа бяха международните новини на Би Би Си. Това беше по времето, когато Пол Пот беше умрял в Камбоджа. В деня, в който кремираха трупа му, аз го гледах по телевизията. Бил съм в Камбоджа през 1997 година за около месец като поканен гост на Сангараджата. Проведох няколко ритрийта в Пхном Пен и срещнах всякакви хора. Отнесоха са с мен като с ВИП персона. Водиха ме в Ангкор Уат и в курортния град на брега. Но освен тези неща, посетих музеи, в които имаше черепи от „Полетата на смъртта”, както и едно училище, в което са измъчвали хора. По стените имаше снимки, които навяваха злокобни и потискащи картини в ума, сцени на жестокост на хора, наслаждаващи се на изтезанията, отлагащи смъртта, за да е по-продължителна, мъчителна, ужасяваща и агонизираща. Не беше като да са застреляли някого в главата. Червените кхмери наистина са обичали да карат хората да страдат, като са удължавали страданието възможно най-много.

Тези картини са в ума ми от ужаса по Полетата на смъртта в Камбоджа и разбира се, Пол Пот е символът на всичко това, демон, който всеки възприема като едно от големите чудовища на този век – Хитлер, Сталин и Пол Пот! По това време се занимавах с една практика на „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена”. Това съзерцавах на ритрийта в Дарджилинг. Но това, което видях по телевизията, беше трупът на Пол Пот, захвърлен да изгори като боклук. Този стар човек, когото всички мразеха – червените кхмери се бяха обърнали срещу него, жена му и дъщеря му не присъстваха на погребението. Имаше само двама въоръжени стражи. Той беше умрял близо до тайландската граница. Запалиха огън от някакви гуми, хвърлиха тялото му отгоре, хвърлиха стар дюшек, на който беше умрял и бамбуков стол, на който беше седял, и тази грамада от боклук просто изгоря. Човек по-скоро изпитваше радост от мрачния край на едно ужасно чудовище, а не от „неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателните същества от безначални времена”. Забелязах тази тенденция да чувствам: „Той си го заслужаваше! Отмъщение! Дори това беше добро за него. Трябваше да умре по ужасен начин, за да си го получи!” Всъщност не се чувствах така, но можех да разбера този тип отмъстителни тенденции за възмездие на човешкия ум, този тип емоции. Мислех си: „Сигурно сега всички си мислят „Отървахме се от това старо чудовище” и сигурно никой не си мисли нищо положително за Пол Пот.” Тогава умишлено се опитах да мисля другояче. „Със сигурност Пол Пот е имал мигове на добрина в живота си. Имал е куче. Бил е добър към жена си, към дъщеря си. Като малък, е бил е момче при олтара.” И започнах да се опитвам да се радвам на добрите деяния на Пол Пот, просто като упражнение за съзерцание.

Представата за Пол Пот е, че той е бил чудовище, но никой не е изцяло лош – никой! Хитлер и Сталин също трябва да са имали добри деяния. Това че правят ужасни неща, не означава, че са изцяло и само зли и никога не правят нищо добро. Съзерцавайки това, започнах да се радвам на добрите деяния, на неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена. И си казах: „Може би съм единственият човек на тази планета, който в момента се радва на добрите деяния на Пол Пот.” Знам, че някои хора много ще ми се ядосат, че му приписвам възможността да е извършил дори един акт на добрина в даден момент в живота му, като погалване на кучето или купуване на нова рокля за жена му. Но това е възможно!

Съзерцаването на тези малки неща – дори да изглеждат тривиални – е едно упражнение в съзнателното ви информиране на себе си за радостта от добрината на човечеството. Забелязах, че това упражнение неутрализира тенденцията у мен да отдавам прекалена важност на лошите деяния на човечеството, включително на моите собствени. Забелязал съм, че много ме бива в отдаването на прекалено значение на грешките и глупостите, които правя, както и на недостатъците и слабостите, които имам. Много се вбесявам от това! Но съм склонен почти да се откажа от всяко добро в живота ми. Нали разбирате, „Е, и какво?! Защо правя това? Не знам, но така става.”

Забелязвам това и във сангата (монасите и монахините) тук, в Англия. Има такъв голям интерес в това какво не е наред в сангата, че понякога доброто напълно се пренебрегва като нереалистично или просто се отрича. Отношението, че нещо не е наред или че има голяма липса, или че има истински проблем, който трябва да се реши, е доста често срещано в монашеските среди. Не го казвам просто за да отричаме, ако има нещо нередно, или да казваме, че всичко е идеално, но този подход създава атмосфера на тревожност, едно непрекъснато, прикрито чувство, че нещо не е наред и че трябва да провеждаме повече срещи, повече дискусии и да се опитаме да разберем какво е то. Ние сме правили това и изглежда, че то само влошава нещата. Може би проблемът е в допускането, че изобщо има нещо, което не е наред, със съответното отдаване на прекалено значение и внимание.

В тази „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена” аз се радвам на същите такива добри деяния на нашата санга тук, в Англия, още от нейното начало. Така по-добре ли е? Това е съзерцание, което не се основава на идеалистично мислене или фантазия, а на познаването на доброто в сърцата ни, на знаенето, че искаме да бъдем добри. Повечето хора, които познавам,  наистина искат да са добри, дори да не са. Просто понякога са улавяни в обиди и отношения, и навици, които ги карат да правят вредящи и безчестни неща. Стремежът да бъдем добри е общ за всички ни. Не мисля, че съм срещал човешко същество, което мога да кажа, че е изцяло лошо и не е имало стремеж за някаква добра постъпка. Помненето на това и изкарването му във фокуса на ума не е инфлация на егото, а честност за това как стоят нещата.

Една практика, която имаме в манастира, е да споделяме благословиите в живота си. В будизма не вършим неща с егоистични цели, макар и да седим тук и може би да си мислим: „Аз ще стана просветлен! Не знам вие какво правите, но аз ще се пробудя!” Това звучи много егоистично, но после ние споделяме благословията от нашата практика с другите. Има едно хубаво песнопение, което пеем в края на деня и с което споделяме благословиите, доброто и практиката в нашия живот с всички чувстващи същества. От будистка гледна точка всички чувстващи същества включват демоните, ангелите, чудовищата и светците, видимите и невидимите сили, родените, неродените и т.н. Това е толкова всеобхващащо, че не можете да изключите никого; дори споделяме благословиите от живота ни с бога на смъртта. Кой би помислил да направи това? Това ни помага да приемем, че животите на всички ни са взаимно зависими; ние не сме просто изолирани единици, функциониращи по начин, който не се отразява на никого другиго.

Преди да започна да медитирам, бях възпитан да бъда този независим, свободен индивид – такива бяха идеалите – и това ме оставяше с впечатлението, че „Моят живот си е моя работа, не твоя! И какво правя аз с живота си е моя работа, не твоя. Ако искам да си съсипя живота, това си е моя работа. Ти не се тревожи. Гледай си твоята работа. Гледай си твоя живот.” Но ефектът от този подход беше, че когато достигнах 30-те, вече страдах от хронична самота. Не че нямах никакви приятели, но и така, пак бях самотен. Самотата идваше от липсата на свързване, просто жънех резултата от този „индивидуален, независим свободен дух”, който казваше „Моят живот си е моя работа, не твоя. Гледай си твоята работа!” Чрез медитация постепенно видях как емоционално съм се откъснал от останалия свят с моите идеи за независимост и индивидуализъм.  От една страна е забавно, когато си млад да се наслаждаваш на свободата от отстояването на себе си, от това да не те е грижа какво мислят другите, от това да си мислиш, че няма значение какво „аз правя, защото на никого няма да навреди! Ако навреди на мен, готов съм да си го понеса!” Но сега не бих мислил по този начин, защото виждам, че си въздействаме едни на други, независимо дали имаме такова намерение или не.

Тази сфера, в която сме, е много чувствителна. Всичко на тази  планета е сетивно преживяване, виждане, чуване, мирисане, вкусване, докосване; всичко е свързано с това как ни въздействат нещата. Дори тонът на нечий глас или думите, които използва, са неща, които чувстваме. Някой ми разказваше за някакво гневно обаждане, което преживял. Гневът, който чул от другата страна, проникнал  във всяка клетка на тялото му. Не било защото човекът бил важен за него, а от силата на гнева му. Това е чувствителност, нали? Можете да рационализирате и да кажете: Това си е негово страдание.” И да се опитате да го премахнете, без да чувствате нищо. Да бъдем чувствителни е доста плашещо, нали? Да сме чувствителни означава да сме обект на толкова много неща, които се случват, че трябва да развием начини да се защитаваме.

Друго мислене от моето поколение беше, че мъжете не са чувствителни. „Жените са чувствителни, но мъжете не са. Ние не чувстваме. Ние сме твърди. Мъжете не плачат като жените.” Имаше някакви такива послания към децата: „Мъжете не плачат. Това е признак за слабост. Чувстването е признак за слабост.” Спомням си, че в армията бяхме развили една мачо броня – „Нищо не ме трогва. От нищо не ме е страх.” Излизаш на бойното поле, отвътре се тресеш от страх, докато казваш „От нищо не ме е страх!” Това е маската, която слагаш за пред обществото. Това е начин да се защитиш.

Но в медитацията вие изцяло отваряте вратите на своята пълна чувствителност. Как трябва да се интерпретира чувствителността? Будата учел да я разглеждаме от гледна точка на дамма (истината), а не от гледна точка на аза. Да сме чувствителни като личност – един вид, „аз съм това тяло” – е да мислим от позицията на „това съм аз с моите емоции, моите чувства, моите мисли, моите спомени, моите очи, уши, нос, език и т.н. Всичко това е мое!” И после ставам особено уплашен от това чувствително състояние. Мисълта, че тази взаимозависимост и чувствителност са всеобхващащи, изглежда поразителна, докато съзерцавате живота. Иска ви се да потърсите място, в което да се защитите, крепост, малка пещера с табели „Не ме безпокойте” и „Непознатите да се махат!” Иска ви се да ограничите сетивните въздействия и чуждите влияния. Можем да станем параноични и да мислим за някакви влияния на някаква „чужда сила”. Можем да започнем да разсъждаваме за духове, призраци, създания от други планети, всякакви неща от отвъдното, които могат да „ме” наранят по някакъв начин. Възможно е да си създадем цяла армия от опасности в ума за това какво има „отвъд” във вселената, в тъмното, да станем параноични и наплашени.

Ако животът ни се интерпретира от позицията на „аз”, имаме много основания за тревоги. Тялото лесно може да се повреди, чувствата ни лесно могат да бъдат наранени – някой ще ни обиди, ще ни подиграе или ще ни унизи. Това са общи човешки преживявания, които всички мразим и не искаме в живота си. А как интерпретираме чувствителността през призмата на мъдростта? Посланието на Будата е да го правим от гледна точка на дамма, на начина, по който стоят нещата – чувствителността е такава. Съзерцаваме удоволствието, болката и неутралното чувство (вейдана). Разглеждаме какво са, какво са щастието и страданието, какво е самообладанието, какво е тишината, какво е шумът, какво е раздразнението и т.н. Отваряме се за тези неща, а не се опитваме да се защитим от усещането им. Обръщаме се към тях с намерението да разберем чувствителността и вече да не си създаваме страдание покрай тези чувствителни състояния. Освобождаваме се, като ставаме напълно отворени и чувствителни; ето там не създаваме страдание. Не създаваме страдание от невежество или от страх и желание. Това чувство на приемане, отваряне, приветстване е от гледна точка на даммата, а не от позицията на „аз”, „моето” и „себе си”.

Културално, ние сме обусловени да интерпретираме преживяването посредством себепредствата, от гледната точка на аз, посредством личното преживяване – „моят живот”, „моите чувства”, „моето тяло”. А сега го съзерцаваме от гледната точка на дамма, която е: „Има го това чувство; има удоволствие; има болка; има страдание; има щастие; има мир; има война и т.н. Но те трябва да се разберат посредством приемане и обгръщане, а не посредством съпротива от страх и невежество. И нашата човешка карма е такава, че сме на място, където можем да направим това, защото човешкият ум е рефлективен ум, буда ум. Като говорим за това как стоят нещата, всеки от нас е в точката, където има и обусловено, и необусловено. Т. С. Елиът пише, че „улавянето на точката на пресичане на безвремието с времето е заниманието на светеца.” Да уловим, да познаем точката на пресичане на безвремието с времето – това е „тук и сега” за всеки един от нас. Не ми вярвайте! Съзерцавайте го. Ние можем да видим времето и безвремието от където сме в този момент, защото сме съзнателна единица във вселената. Има я тази независима съзнателна единица. Ние не сме слети с необусловеното от гледна точка на физическото, съзнателното тяло. Това конкретно нещо е съзнателна единица във вселената;  не от личностна гледна точка „аз съм една съзнателна единица във вселената”, а такова каквото е, нали?

Ние можем да отдадем цялото си внимание на тази времева сфера, на този обусловена реалност. Това прави материализмът. Винаги сортира, преподрежда шезлонгите на палубата на „Титаник”, опитвайки се да създаде съвършени общества от идеи, перфектни социалистически системи – комунистически системи, демократични общества, общи икономически пазари. Ние можем да създадем идеалните общества с умовете си, базирани на най-висши принципи, на най-висш морал, с най-доброто от най-доброто. Но през призмата на съществуванието, животът никога не е такъв – друг е, променящ се. Вземате нещо ново, например. И какво прави то? Просто остарява! Този храм тук – ето, построили сме го, на 4 юли ще достигне върха си. Ето го завършен, в най-върхова форма, един нов храм, цялостен. И какво ще направи? Просто ще остарее, нали?

Спомням си, когато създадохме Читхърст. На предния вход на къщата пишеше 1862 г. – сигурно тогава е била построена. 1862! За един англичанин това не е много, но за един американец определено е. 1962 – тогава се е вихрила Гражданската война в Съединените Щати. Ейбрахам Линклън е бил президент, а този добре поставен човек е решил да си построи тази хубава къща, използвайки добри материали в Англия. Беше много добре построена. По времето, когато ние се нанесохме, вече се рушеше и трябваше да се махнем част от рушащите се части, но беше строена от камък. Камъкът носи това чувство за дълготрайност. Аз съм от Сиатъл на северозапад, където всички къщи са дървени. Рядко се срещат каменни или дори тухлени къщи. Когато дойдох в Англия, се възхитих на толкова тухли, на безкрайното разнообразие от тухли, което има тук, и всичко е тухлено. Когато заведохме Аджан Ча в Единбург, той се огледа и каза: „Това  е каменен град!”

Камъните и тухлите изглеждат малко по-трайни от дървото, но къщата „Читхърст” беше готова да се срути от сухо загниване след 120 години. Беше много интересно да влезеш вътре. Сещах се за къщата на г-ца Хавишам от „Големите очаквания” – всичко се разпадаше. Беше строена да остане, но дори каменните къщи остаряват. Строиш я, боядисваш я, правиш я да изглежда много прекрасна, каниш всичките си приятели и всички казват: „О, не е ли красива?” А тя какво прави? Започва да старее. За да я поддържаш същата, трябва непрекъснато да я поправяш и боядисваш и колкото и да се стараеш, в нейната природа е да се разпадне. Така стоят нещата.

Толкова много от енергията на този век е похабена в опити да се създадат постоянни, идеални условия; Изпълнена с идеи за социализъм, единение, комунизъм… Сега демокрацията е голямата работа – този труд за създаване на справедливи системи, в което няма лошо. Аз не съм против. Но когато цялото ни внимание е насочено към подреждане на нещата на обусловено ниво – ние само това виждаме, не виждаме как е устроен светът. И съответно, в много отношения сме разочаровани от живота, защото колкото и да се мъчим да отдаваме живота си за добри каузи, накрая това няма особено голямо значение.

Наблюдаването на природата на страданието е първата благородна истина; втората благородна истина е причината за страданието; ние осъществяваме преустановяване на страданието; и това е осъществяването на необусловената реалност, към която можем да се обърнем. Можем да забележим и да се събудим за безсмъртната реалност, която е безгранична, безвремева, неизмерима, без желания. Будата учел не да отхвърляме обусловената реалност, не да казваме: „Вече няма да имам нищо общо с нея. Ще обръщам внимание само на необусловеното.” Истината е, че не можем да го направим заради условията – тялото и кармата, които имаме – са толкова силни. Как тогава съотнасяме обусловено към необусловеното? Разглеждаме го каквото е, като му отдаваме внимание – това е.

Обусловената реалност е нетрайна (анича), неудовлетворителна (дука) и без-азова (анатта). Необусловената е… когато умът спре. Не е нетрайна, не е неудовлетворителна, нито е без-азова. Не е и унищожение или мъртва в смисъл на празна пустота на нищото. Тя е чистата и интелигентна основа, която съдържа условията, които се надигат и отминават. И особената възможност, която имаме ние, като индивидуални човешки единици, е да осъзнаем това за себе си, да го знаем. Това е нещо, което можем да докажем, да го познаем пряко чрез интуитивна яснота. На езика на будизма ние работим на това ниво на вкопчване в условия и пускането им. Осъществяваме не-вкопчване, не-аз (анатта) и липса на желания. Научаваме се да нямаме желания посредством желанието, не-азовостта научаваме посредством аз-а и умиротворението от не-вкопчването посредством вкопчването. Този рефлективен, съзерцателен, интуитивен начин за изследване на чувствителното преживяване, в което сме, се случва посредством това, което наричат „осъществяване”. Когато няма вкопчване, няма желание, няма аз, какво остава? Усещането е такова. Дишането е такова. Тялото е такова. Звукът на тишината е такъв. И вие се научавате да се отпускате в тях. Не се вкопчвате, не се идентифицирате, просто приемате – това е то. Вие сте в настоящето и вече не се опитвате да получите нещо или да се отървете от нещо, просто се учите да се отпускате и да обитавате чистото внимание и чистата яснота.

Тогава отношението ви към обусловената реалност е на любяща добрина (метта), на състрадание (каруна), на алтруистична и съчувстваща радост (мудита) и на уравовесеността  (упека) – четирите Брама-вихари.  Реакцията към страданието на другите е състрадание от чистотата на ума; не „аз” изпитвам съжаление към хората, които страдат; това не е лично. Това е естествена реакция от мъдрост и чистота. Вие разбирате страданието и съчувствието ви е емпатично; не е покровителстващо. А алтруистичната и съчувстваща радост се къпе в неизмеримо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначалното време (мудита). Това идва от чистотата на ума; вече не е лична емоция. Откривате, че в празнотата на ума има много радост от живота. Аз си създавам много радост в живота, каквато не съм имал преди. И тази радост не е някакво изфабрикувано състояние, което съм си измислил; тя съществува, когато ги има тази яснота и отпускане. Понякога самата красота от живота като опитност е такава радост. И после идва уравновесеността  (упека) – чувството за баланс и ведрина, което е съвсем естествено в тази точка на пресичане на безвремието с времето.

Предлагам ви това за рефлексия и окуражение да практикувате, осланяйки се на себе си, на интуитивната си яснота, за да осъществите истината и това не е просто сантимент или идеализъм. Посочвам ви осъществяването на реалността, начина, по който стоят нещата, и това трябва да се изпита индивидуално. Не мога да го направя вместо вас. Вие трябва да го осъществите.

Buddhism now

Morning sunrise over Devon, EnglandPeople often believe contemplation is the same as thinking about something. But when I use the word it means rather ‘contemplating what an existing condition is like’. If you feel angry or resentful, contemplate that feeling. This isn’t to say you should try to figure out why or where the feeling came from, but look at the way it is. Let it be and notice what it feels like as an experience in the present.

The three characteristics of impermanence (anicca), unsatisfactoriness (dukkha), and not-self (anatta) are the guiding suggestions. Not in the sense of going around thinking that anger is just impermanent, unsatisfactory and not-self, or to project those ideas onto experience, but to look at impermanence and to contemplate it. I remember noticing the passage of time—of how the sun rises and sets—and using impermanence as a subject to contemplate for the day or for several…

View original post 3 907 more words