Архив

Tag Archives: нирвана

САМО ЕДНО ДИХАНИЕ

Тази сутрин разговарях с Почитаемия Субато и той ми сподели, че така и не е развил анапанасати – осъзнатост върху дишането. Аз го попитах: „А можеш ли да проследиш едно вдишване?” Той отвърна: „О, да.” „А можеш ли да проследиш едно издишване?” И той отвърна: „Да.” „Е, това е!” – рекох аз.
Практиката не е нищо повече. Но човек има нагласата да очаква да развие някаква специална способност за навлизане в някакво специално състояние. И понеже не го правим, си мислим, че не го можем.
Но духовният живот минава през отречението, през освобождаването, през пускането, а не през постигането и придобиването. Дори джаните са освобождения, а не постигания. Оставайки все повече и повече неща, пускайки все повече и повече, състоянията на джаните* идват естествено.
(*джана: това са изфинените състояния на съзнанието, които се преживяват по време на медитативна вглъбеност)

Отношението е най-важно. За да практикува анапанасати, човек насочва вниманието си върху едно вдишване, като е осъзнат от началото му до края. Едно вдишване, толкова. И после същото се прилага за издишването. Това е съвършеното постигане на анапанасати. Осъзнатостта само за толкова малко е резултат от концентрацията на ума посредством постоянно внимание върху дъха. От началото до края на вдишването, от началото до края на издишването. Отношението е винаги на пускане (letting go), на непривързване към някакви идеи или чувства, които се надигат, така че винаги сте напълно свежи за следващото вдишване, а после и за следващото издишване. Нищо не пренасяте. Това е път на освобождаване, на оставяне, на пускане, а не на постигане и придобиване.
Опасностите в медитативната практика са навикът да се вкопчваме в неща, да се вкопчваме в състояния; така че концепцията, която е най-полезна, е тази за пускане, а не за придобиване и постигане. Ако днес кажете, че вчера сте имали супер медитация, абсолютно фантастична, такава, за каквато винаги сте мечтали, и днес се опитате да постигнете същото прекрасно преживяване като вчера, но станете по-неспокойни или раздразнителни от всякога – какво е това? Защо не можем да получим каквото искаме? Защото се опитваме да постигнем нещо, което помним, а не работим с нещата, такива, каквито са, както се случват в момента. Правилният подход е този на осъзнатост, на поглед върху начина, по който стоят нещата сега, а не на спомняне на вчера и опити да се достигне състоянието от тогава.
Първата година, когато медитирах, нямах учител. Бях в едно кути* в Нон Кай за около десет месеца и имах всякакви сияйни прозрения. Бидейки сам десет месеца, без да говоря с никого, без да ходя никъде, всичко се беше успокоило и мислех, че съм напълно просветлен човек, арахант. Бях сигурен в това. По-късно разбрах, че не съм.
(*кути – много просто обзаведена дървена колиба, която служи за жилище на монах или монахиня)

Помня, че въпросната година Нон Кай бе застигнат от глад и нямахме много за ядене. Страдах от недохранване и си мислех: „Може би недохранването е отговорът. Дали да не се оставя на пълен глад…” Бях толкова слаб, че ушите ми започнаха да се цепят. Когато заспивах, после трябваше да си отлепям клепачите – залепваха от онези секрети, които ви излизат, когато не сте добре.
Един ден един канадски монах ми донесе три консервни кутии с мляко. В Азия имат едно консервирано подсладено мляко, което е много вкусно. Той ми донесе и нескафе, и манерка с топла вода. Направих си една чаша. Сложих си малко кафе, сипах си от млякото, добавих топла вода и започнах да пия. И направо пощурях. Беше невъобразимо вкусно. За първи път от седмици поемах нещо сладко и стимулиращо. Бидейки толкова недохранен и в такова притъпено апатично състояние, това ми подейства като петрол с високо октаново число – бам! Незабавно изгълтах напитката – не можех да се спра, и успях да изпия и трите кутии с мляко и голяма част от кафето. И умът ми излетя в открития космос, или поне така ми се струваше. И си казах: „Може би това е тайната. Ако мога да накарам някой да ми носи кутии с мляко.”
Когато на следващата година отидох в Уат Па Пон, не спирах да си мисля: „Имах такива прекрасни преживявания в Нон Кай. Имах всички онези удивителни видения и фантастични пространствени преживявания и сияйни прозрения, и тогава сякаш разбирах всичко. И дори си мислех, че съм арахант.” През първата година в Уат Па Пон почти нищо не ми се случи. Непрекъснато се опитвах да направя нещата, които правех в Нон Кай, за да получа онези изживявания. Но след време дори чашите със силно кафе вече не действаха. Не получавах онова оживяване, онези фантастични пикове и сияйни прозрения, които имах през първата година. И след първата Васа* в Уат Па Пон си казах: „Това място не е за мен. Мисля да отида и да се опитам да повторя преживяното в Нон Кай.” И оставих Аджан Ча, и отидох да живея в планината Пупек в провинция Сакорн Накорн.
(*Васа: традиционните тримесечни дъждовни ритрийти, които се правят всяка година в будистките манастири. Като цяло това е време на засилено внимание върху обучението и духовните наставления)

Там, най-сетне, бях на идеалното място. Но за подаянията трябваше да се тръгне, преди да се зазори, и да се слезе от планината, което си беше доста път, след което се чакаха селяните. Те носеха храна и после трябваше обратно да изкатериш планината и да изядеш храната преди дванадесет на обяд. Това си беше сериозен проблем.
Бях с един друг монах, тайландец, и си мислех: „Много е добър.” Бях много впечатлен от него. Но когато бяхме в планината, той искаше аз да го уча на английски – много му се ядосвах и исках да го убия.
Беше район, където имаше много терористи и комунисти – в Североизточен Тайланд. Понякога над нас прелитаха хеликоптери, проверяваха ни. Веднъж дойдоха и ме замъкнаха в провинциалния град, чудеха се дали не съм комунистически шпионин.
После се разболях тежко и трябваше да ме свалят на ръце от планината. Бях притиснах в едно окаяно място от един резервоар, под тънък ламаринен покрив, в горещия сезон, с насекоми, които влизаха и излизаха от всичките ми отверстия. С кошмарна храна. Едва не умрях, като се замисля. Замалко да не оцелея.
Но именно през това време, в малката дупка с горещия ламаринен покрив, настъпи истинската промяна. Бях напълно отчаян, много болен и слаб и напълно депресиран, и умът ми пропадаше в тези адски измерения с ужасната жега и неудобството. Имах чувството, че се варя. Беше като изтезание.
Тогава дойде промяната. Изведнъж просто спрях ума си. Отказах да потъвам в тази негативност и започнах да практикувам анапанасати. Използвах дъха си, за да се концентрирам, и нещата започнаха да се променят много бързо. След това възстанових здравето си и вече беше време за следващата Васа, така че се върнах – бях обещал на Аджан Ча да се върна в Уат Па Пон за Васата – робите ми бяха целите изпокъсани и раздрани. Изглеждах ужасно. Когато Аджан Ча ме видя, избухна в смях. А аз бях толкова радостен, че съм се върнал.
Бях се опитвал да практикувам с желанието за спомените от онези прозрения. Бях забравил какви точно са били прозрения. Бях толкова привързан към идеята за практикуване по аскетичен начин – както през първата година, когато аскетизмът подейства. Тогава недохранването и самотата сякаш ми бяха дали проникновение и през следващите години се опитвах да създам условия, така че отново да получа онези фантастични прозрения.
Но следващите две или три години минаха просто така. Нищо особено не се случи. Шест месеца бях изкарал на онази планина, преди да се върна в Уат Па Пон, и реших да остана тук и да следвам прозренията, които бях получил. Едно от прозрения през първата година беше, че трябва да си намеря учител и да се науча да живея с дисциплината, наложена ми от този учител. И направих именно това. Дадох си сметка, че Аджан Ча е добър учител и имаше добър стандарт за монашеска дисциплина, затова останах при него. Прозренията от онази година бяха верни, но се бях привързал към спомена.
Хората много се привързват към всички тези специални неща, като медитативни ритрийти и курсове, където всичко е под контрол и всичко е организирано, и има пълна тишина. Макар да имате прозрение, рефлективността не винаги присъства, защото човек предполага, че за да има тези прозрения, трябва да има онези условия.
Всъщност прозрението е повече въпрос на живот в прозрение. Не е като да получавате прозрения от време на време, а все повече, докато разглеждате Даммата, всичко става проникновено. Гледате живота проникновено сега, докато ви се случва. В момента, в който помислите, че ви трябват специални условия, без да го осъзнавате, ще си създадете всякакви сложности около практиката.
Така аз развих пускането: да не се занимавам с постигане или добиване на нещо. Реших да осъществявам малки постижения като това да бъда малко по-търпелив, малко по-смирен, малко по-щедър. Реших да развия това, а не да се отклонявам в опити да контролирам или владея околната среда с намерението да достигна някакъв екстаз. Посредством рефлексия стана очевидно, че привързването към прозренията е било проблемът. Прозренията си бяха истински, но имаше привързване към спомена.
Тогава дойде прозрението `да се откажеш, да пуснеш всичките си прозрения. Не се привързваш към тях. Пускаш всички прозрения, които ти идват, пускаш ги да си отидат, иначе стават спомени, а спомените са условия на ума и ако се привържеш към тях, могат да те доведат само до отчаяние.
Във всеки един момент нещата са такива, каквито са. С анапанасати, едно вдишване в този момент протича така. Не е каквото е било вдишването вчера. Не мислите за вчерашното вдишване и за вчерашното издишване, докато правите това сега. Вие сте изцяло с него, такова, каквото е – установете това. Рефлективната способност е основана на установяването на осъзнатостта върху нещата в момента, сега, а не върху някаква идея какво бихте искали да получите и после да се опитвате да го получите тук и сега. Опитът да докарате блаженото чувство от вчера тук и сега означава, че не сте наясно какво е сега. Не сте в сега. Дори с анапанасати, ако практикувате с надеждата да постигнете резултата от вчера, правите невъзможно получаването на какъвто и да е резултат.
Миналата зима Почитаемия Випаси медитираше в светилището и някой издаваше доста разсейващи шумове. Когато говорих с Почитаемия Випаси за това, бях изключително впечатлен, защото той сподели, че първоначално се раздразнил, но после решил, че шумовете ще са част от практиката. Той отворил ума си към медитативната зала с всичко в нея – шумовете, тишината, всичко. Това е мъдрост, нали? Ако шумът е нещо, което можете да спрете – като тропането на вратата от вятъра – идете и я затворете. Ако е нещо, върху което имате контрол, можете да направите това.
Но за по-голямата част от живота нямате контрол. Нямате право да искате всичко да се умълчи за „моята” медитация. Когато има рефлективност, вместо да имате малък ум, който трябва да има пълна тишина и специални условия, имате голям ум, който може да поеме всичко: шумовете, разсейванията, тишината, блаженството, неспокойството, болката. Умът е всеобхващащ, а не специализиращ се върху определено настройване на съзнанието. Тогава развивате пластичност, защото можете да концентрирате ума си.
Именно тук е необходима мъдрост за истинското развитие. Именно чрез мъдрост го развиваме, а не чрез воля или контролиране и манипулиране на средата и условията в нея – като махаме нещата, които не искаме и опитвайки се да се нагласим така, че да последваме желанието за постигане и придобиване.
Желанието е коварно. Когато осъзнаваме, че намерението ни е да постигнем някакво състояние, това е желание, нали? Така че го пускаме. Ако седим тук дори с желанието за постигане на първа джана, разпознаваме, че самото желание ще е нещото, което ще възпрепятства изпълнението. Затова пускаме желанието, което означава не да спрем да правим анапанасати, а да променим отношението си.
Какво можем да направим сега? Да развием осъзнатост върху едно вдишване. Повечето от нас могат това; повечето човешки същества имат достатъчно концентрация да се концентрират от началото на вдишването до края му. Но дори ако концентрацията ви е толкова слаба, че не можете да стигнете до края, няма проблем. Ще стигнете поне до средата. Това е по-добре, отколкото напълно да се откажете или изобщо да не опитате, нали? Защото поне събирате ума си за една секунда и това е началото: приучвате се да събирате ума си около едно нещо като дъха и да го задържате в продължение на едно вдишване, ако не на цяло, то на половин вдишване, или на четвърт, или на колкото, толкова. Поне сте започнали и трябва да се опитвате да развивате ум, който се радва да е способен дори на толкова, а не да се критикувате, че не сте постигнали първа джана или четвърта.
Ако медитацията се превърне в поредното нещо, което трябва да правите, и се чувствате виновни, че не изпълнявате очакванията си, ще започнете да се насилвате без яснотата за това какво правите. Тогава животът става доста печален и потискащ. Но ако приложите това вещо внимание в ежедневния живот, ще намерите голяма част от ежедневието си приятна – което може и да не забележите, ако се оплетете в компулсии и обсесии. Ако действаме с компулсивност, това се превръща в товар, в досадно мелене. И тогава се влачим да правим това, което трябва да правим, по един неосъзнат и негативен начин. Но когато сме сред природата – сред дърветата и в полето, и имаме това време за ритрийт – можем да седим или да вървим; нямаме кой знае какво да правим. Сутрешните напеви, вечерните напеви, могат да са изключително приятни, когато се отворим за тях. Хората ни носят храна. Храненето е нещо прекрасно. Хората ядат осъзнато и мълчаливо. Когато го правим по навик или компулсивно, се протака. И много неща, които сами по себе си са приятни, вече стават неприятни. Не можем да им се наслаждаваме, когато подхождаме с компулсивност, необмислено и с амбиция. Това са движещите сили, които унищожават радостта и чудесата в живота ни.
Задържането на вниманието върху дишането развива осъзнатост, но когато се изгубите в мисли или неспокойство, пак не е проблем. Не се насилвайте. Не бъдете роб, не се наказвайте с камшик, не бъдете зли към себе си. Водете се, насочвайте се, приучвайте се, но не се насилвайте. Нибана е неуловимо реализиране на не-вкопчване. Не можете да се вкарате насила в Нибана.Това е сигурният начин никога да не се получи. Нибана е тук и сега, така че ако насилвате към нея, всъщност се отдалечавате, минавате през нея.
Понякога е особено тежко да изгорим привързаностите в ума си. Светият живот е холокост, пълно изгаряне, изгаряне на аза, на невежеството. Диамантът е символ на чистотата, която излиза от холокоста; нещо, което е минало през такива пламъци, че всичко, което е останало, е чистота. Затова в живота ни тук трябва да я има тази готовност да изгорим себепредставите, самоопределенията, становищата, желанията, неспокойството, алчността, всичко, напълно, така че да не остане друго освен чистота. И тогава, когато има чистота, няма никой, нищо, има я онази „такова-тост”.
Пуснете и нея. Все повече и повече пътят е в простото бъдене тук и сега, в бъдене с нещата, такива, каквито са. Няма къде да се ходи, няма какво да се прави, няма какво да се става, няма какво да се премахва. След холокоста не е останало и невежество. Има чистота, яснота и интелигентност.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

Advertisements

По времето на Будата нирвана (нибана) имала свой собствен глагол: нибути. Означавал да „изскочиш като пламък”. Понеже се смятало, че докато гори, огънят е в състояние на плен – и прилепнал, и вкопчен от горивото, което го захранва – изскачането му се разглеждало като отвързване. Да изскочиш навън е да бъдеш развързан. Понякога се използвал друг глагол – паринибути – където „пари” означавало пълно или всеобхватно, за да се посочи, че отвързаният човек, като отвързаният вятър, вече никога няма да бъде уловен.

Сега, когато нирвана стана английска дума, тя трябва да си има свой глагол, който да изразява чувството на „развързване”. По настоящем казваме, че човек е „достигнал” нирвана или че е „влязъл” в нирвана, указвайки, че нибана е място, където можеш да отидеш. Но нирвана категорично не е място. Тя се осъществява само когато умът спира да се самоопределя по отношение на място: на тук, там или между двете.

Това може да се разглежда като ненужно създаване на проблем – с какво ще променят практиката ви един или два глагола отгоре? Но идеята, че нирвана е място е създала тежки недоразумения в миналото и лесно може да ги създаде и сега. В миналото, в Индия имало философи, които разсъждавали, че ако нирвана е едно място, а самсара – друго, тогава влизането в нирвана е като засядане: ограничили сте обхвата си на движение, защото не можете да се върнете в самсара. Така, за да решат проблема, те изобретили това, което смятали за нов тип нирвана: неустановена нирвана, в която човек може да е и на двете места – нирвана и самсара – едновременно.

Но тези философи не разбрали два основни пункта в учението на Будата. Първият бил, че нито самсара, нито нирвана са място. Самсара е процес на създаване на места, дори на цели светове (това се нарича ставане – бава) и в последствие броденето из тях (това се нарича раждане – джати – разбирай прераждане). Нирвана е краят на този процес.

Вие може да сте способни да бъдете на две места едновременно – или дори да развиете чувство на един толкова безкраен аз, че да обитавате всички места едновременно – но не можете да подхранвате процеса и едновременно с това да изпитате края му. Или захранвате самсара, или не. Ако изпитвате нуждата свободно да преминавате от самсара в нирвана, вие просто извършвате още самсарене и се държите заседнали в капана.

Вторият пункт е, че нирвана, от самото начало, се е осъществявала посредством неустановено съзнание – такова, което не идва и не си отива, нито пък остава. Няма начин нещо неустановено да заседне някъде, защото то е не само нелокализирано, но е неопределено.

Идеята за религиозния идеал, който е отвъд пространство и дефиниция, не е чужда на ученията на Будата, но темите за мястото и дефиницията, в очите на Будата, имали специфичен психологически смисъл. Затова е важно да се разбере не-локалността на нирвана.

Както всички феномени се коренят в желанието, съзнанието се локализира чрез страстта. Страстта е това, което създава „там”, където съзнанието може да кацне или да се установи, независимо дали това „там” е форма, чувство, перцепция, мисловна конструкция или тип на самото съзнание. Веднъж, когато съзнанието се установи на който и да е от тези агрегати, то се привързва и започва да пролиферира, захранвайки се от всичко наоколо и създавайки всякакви поразии.

Където има привързване, там вие се дефинирате като същество. Там създавате идентичност и правейки това, се ограничавате там. Дори това „там” да е безкрайно чувство на осъзнатост, проникващо, обгръщащо или просмукващо всичко друго, то пак е ограничено, защото всички тези аспекти касаят локация. Щом има място, колкото и да е неуловима, страстта се спотайва латентна, оглеждайки се за още храна, с която да се захрани.

Ако, обаче, страстта се премахне, вече няма „там”. Една сутта илюстрира това с подобие: слънцето, което грее през източната стена на една къща и достига западната стена. Ако западната стена и земята под нея, и водите под земята бяха махнати, слънчевата светлина нямаше да достигне нищо. По същия начин ако страстта за форма може да се премахне, съзнанието няма да има „къде” да кацне и ще стане неустановено. Това не означава, че съзнанието ще бъде унищожено, просто – както слънчевата светлина – вече няма да има локалност. И когато няма локалност, то вече няма да е дефинирано.

Затова се казва, че съзнанието на нирвана е „без повърхност” (анидасанам), защото не каца никъде. И понеже агрегатът на съзнанието покрива само съзнание, което е близо или далеч, в минало, настояще или бъдеще – т.е. във връзка с пространство и време – съзнанието без повърхност не е включено в агрегатите. То не е вечно, защото вечността е функция на времето. И понеже не-локално означава също неопределено, Будата настоявал, че пробуденият човек – за разлика от обикновените хора – не може да бъде намерен или определен в каквато и да е връзка с агрегатите на този живот; след смъртта той/тя не може да бъде описан като съществуващ, несъществуващ, нито едното, или пък двете, защото описанията са приложими само за определими неща.

Основната стъпка към това не-локализирано, неопределено осъществяване е прекъсването на пролиферациите на съзнанието. Това първо включва съзерцаване на спънките, които държат съзнанието в капана на процеса на подхранване. Това съзерцание дава неотложност на следващите стъпки: довеждане на ума до цялост в концентрацията, постепенно усъвършенстване на тази цялост и после свеждането й до нула. Спънките на подхранването най-графично са описани в Самюта Никая ХІІ.63, Плътта на Сина.

Процесът на постепенното усъвършенстване на целостта може би е най-добре описано в Маджихима Никая 121, По-малка беседа за празнотата, докато свеждането до нула е най-добре описано в известните наставления на Будата към Бахия:

„По отношение на видяното, ще го има само видяното. По отношение на чутото, ще го има само чутото. По отношението на доловеното, ще го има само доловеното. По отношение на разпознатото, ще го има само разпознатото. Така трябва да се учиш.

Когато за теб го има само видяното по отношение на видяното, само чутото по отношение на чутото, само доловено по отношение на доловено, само разпознатото по отношение на разпознатото, тогава, Бахия, не съществува „аз” във връзка с това. Когато не съществува „аз” във връзка с това, там няма „аз”. Когато там няма „аз”, ти не си нито тук, нито там, нито между двете. Това е краят на страданието.”

Когато няма тук и там или някъде между двете, очевидно не можете да използвате глагола „влизам” или „достигам”, за да опишете това осъществяване, дори метафорично. Може би трябва да превърнем самата дума нирвана в глагол. „Когато няма аз във връзка с това, ти нирвана.” Така можем да покажем, че отвързването не е действие като другите и можем да избием всяко погрешно схващане за „засядане” в пълната свобода.

Metta Refuge

A Verb for Nirvana

by Thanissaro Bhikkhu

„Back in the days of the Buddha, nirvana (nibbana) had a verb of its own: nibbuti. It meant to „go out,“ like a flame. Because fire was thought to be in a state of entrapment as it burned — both clinging to and trapped by the fuel on which it fed — its going out was seen as an unbinding. To go out was to be unbound. Sometimes another verb was used — parinibbuti — with the „pari-“ meaning total or all-around, to indicate that the person unbound, unlike fire unbound, would never again be trapped.

Now that nirvana has become an English word, it should have its own English verb to convey the sense of „being unbound“ as well. At present, we say that a person „reaches“ nirvana or „enters“ nirvana, implying that nibbana is a place where…

View original post 1 063 more words

ДА ЖИВЕЕШ С КОБРАТА

English: Indian Spectacled Cobra, Naja Naja Fa...

English: Indian Spectacled Cobra, Naja Naja Family, one of India’s venomous snakes. (Photo credit: Wikipedia)

Тази кратка беседа е за полза на една нова ученичка, която скоро ще се завърне в Лондон:
Нека тя ти служи, за да разбереш учението, което учеше тук, в Уат Па Пон. Най-простичко, това е практиката за освобождение от страданието в цикъла на раждане и смърт.
За да изпълняваш тази практика, помни, че трябва да се отнасяш към всички различни деятелности на ума, и тези, които харесваш, и тези, които не харесваш, така, както би се отнасяла към кобра. Кобрата е изключително отровна змия, толкова отровна, че ще ни причини смърт, ако ни ухапе. Така е и с нашите настроения. Настроенията, които харесваме, са отровни, настроенията, които не харесваме, също са отровни. Те пречат на умовете ни да са свободни и спъват разбирането ни за истината, такава, каквато е учена от Будата.
Затова е задължително да се стараем да запазим внимание и през деня, и през нощта. Каквото и да правите, било то стоейки, седейки, лежейки или говорейки, го правете с внимание. Когато сте в състояние да установявате това внимание, ще откриете, че се надига и чисто разбиране, свързано с него, и тези две условия ще донесат мъдрост. Това внимание (осъзнатост), чисто разбиране и мъдрост ще работят заедно и вие ще сте като човек, който е буден и денем, и нощем.
Тези учения, оставени ни от Буда, не трябва само да се слушат или просто да се схващат на интелектуално ниво. Те са учения, които чрез практика могат да се надигат и да бъдат разпознавани в сърцата ни. Където и да е идем, каквото и да правим, винаги трябва да имаме тези учения. И какво имаме предвид „имане на ученията” или „имане на истината”? Каквото и да правим или кажем, го правим и казваме с мъдрост. Когато мислим и разсъждаваме, го правим с мъдрост. Казваме, че този, който има внимание и ясно разбиране, комбинирани по този начин с мъдрост, е човек, който е близо до Буда.
Практикувайте, като разглеждате ума си с това внимание и ясно разбиране и развивайте мъдрост. С тези три условия ще се надигне „пускането” – letting go. Ще разпознавате постоянното надигане и отминаване на всички феномени.
Трябва да знаете, че това, което се надига и отминава, е само активност на ума. Когато нещо се надига, то отминава и е последвано от по-нататъшно надигане и отминаване. По Пътя на Дамма наричаме това надигане и отминаване „раждане и смърт”, и това е всичко – друго няма! Надига се страдание, после отминава и когато е отминало, пак се надига страдание. Имаме възникване и отмиране. Видите ли го веднъж, постоянно ще разпознавате възникването и отмирането. И когато знаете, че е постоянно, ще видите, че няма друго. Всичко е само раждане и смърт. Няма нищо, което да продължава. Има го само това надигане и отминаване – само това.
Подобно виждане ще породи спокойно чувство на безстрастие към света. Подобно чувство се надига, когато видим, че нищо не си заслужава да го искаме. Има само възникване и отминаване, пораждане, последвано от умиране. Това е, когато умът пристигне при „пускането”, пускаме всичко да си върви според природата си. Неща се надигат и отминават в ума ни и ние знаем това. Надига се щастие и ние знаем. Надига се недоволство и ние знаем. И това знаене на щастието означава, че ние не се идентифицираме с него като да е наше. По същия начин не се идентифицираме и с недоволството и нещастието. Когато вече не се идентифицираме с прилепването към щастието и страданието, оставаме с естествения ход на нещата.
Затова казваме, че умствената дейност е като смъртоносно отровна кобра. Ако не закачаме кобрата, тя си заминава по пътя. Дори да е изключително опасна, нас не ни касае. Не я доближаваме, не я хващаме и тя не ни хапе. Кобрата прави това, което е естествено за нея. Така стоят нещата. Ако сте умни, ще я оставите на мира. Така оставяте и това, което е добро, да бъде. Така оставяте и това, което не е добро, да бъде според собствената си природа. Оставете харесването и нехаресването си така, както не се закачате с кобрата.
Който е интелигентен, ще има такова поведение към различните настроения, които възникват в ума. Когато се надига добрина, я оставяме да си добрува, но и знаем за нея. Разбираме природата й. По същия начин оставяме и недоброто, оставяме го на природата му. Не се хващаме за тях, защото нищо не искаме. Не искаме лошо, не искаме и добро. Не искаме нито тежест, нито лекота, нито щастие, нито страдание. Когато по този начин нашето желание е преустановено, покоят е стабилно установен.
Когато имаме такъв покой (мир) в умовете си, можем да разчитаме на него. Този мир, казваме, че е възникнал от объркването. Объркването е приключило. Буда нарекъл постигането на окончателно просветление „угасване” – така, както угасва огънят. Ние гасим огъня там, където се появява. Където е горещо, там можем да го направим студено. Така е и с просветлението. Нибана се открива в самсара. Просветлението и заблудата (делюзията) съществуват на едно място също като горещото и студеното. Горещо е там, където е било студено и е студено там, където е било горещо. Когато се надига горещина, хладината изчезва, и когато има хладина, няма горещина. По същия начин са Нибана и самсара.
Казва ни се да сложим край на самсара, което ще рече да спрем вечнозавъртащия се цикъл на объркване. Това прекратяване на объркването е угасване на огъня. Когато външният огън е угасен, има хладина. Когато вътрешните огньове на чувственото жадуване, омразата и заблуждението са угасени, пак има хладина.
Това е природата на просветлението; угасването на огъня, охлаждането на онова, което е било горещо. Това е покоят. Мирът. Това е краят на самсара, на цикъла на раждането и смъртта. Когато пристигнете в просветлението, усещането е такова. Това е краят на вечнопревъртащото се, вечнопроменящото се, краят на алчността, омразата и заблуждението в умовете ни. Ние разбираме това като щастие, защото така светските хора разбират идеалното, но в действителност сме минали отвъд това. Отвъд щастието и страданието. Това е съвършеният покой…
Нека тази практика ви отведе към щастието. Нека ви помогне да израснете в истината. Нека се освободите от страданието на раждането и смъртта.

 

Кратка беседа и последни указания за възрастна англичанка, която е прекарала два месеца под ръководството на Аджан Ча в края на 1978 и началото на 1979 г.

 

Из „Bodhinyana„, Ajahn Chah

 

ТРЕТАТА ИСТИНА

БЛАГОРОДНАТА ИСТИНА ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА СТРАДАНИЕТО

Дига Никая.22 Каква е Благородната Истина за изчезването на страданието? Пълното избледняване и изчезване на желанието, пълното му изоставяне, освобождение и откъсване от него.
Но къде може да изчезне това желание, къде може да угасне? Където в света има наслади и удоволствия, там може да изчезне това желание, там може да угасне.
Самюта Никая XІІ. Било то в минало, бъдеще или настояще, който монах или свещеник се отнесе към насладите и удоволствията в света като към нетрайни (анича), неудовлетворителни (дука) и безсъщностни (анатта), като болестите и гангрената, той е превъзмогнал желанието.

ЗАВИСИМО УГАСВАНЕ НА ВСИЧКИ ФЕНОМЕНИ
Самюта Никая.X. И чрез пълното отпадане и угасване на Желанието (тана), Прилепването (упадана) отмира, чрез отмирането на прилепването процесът на Ставане (бава) е прекъснат; чрез прекъсването на този (кармичен) процес на ставане, Прераждането (джати) се прекратява, а чрез прекратяването на прераждането Разлагането и Смъртта, тъгата, сълзите, страданието, скръбта и отчаянието са прекратени. Така се стига до изчезването на цялото това страдание, съответно и на прекратяването, спирането и преодоляването на материалната действителност, чувството, възприятието, менталните формации и съзнанието: това е прекратяването на страданието, краят на болестта, надмогването на старостта и смъртта.
Вълнообразното движение, което наричаме „вълна” и което у невежия наблюдател създава илюзията за една и съща маса вълна, движеща се по повърхността на езерото, се поражда и захранва от вятъра и се поддържа от натрупаните енергии. След като вятърът спре и ако нов вятър не замете водата в езерото, натрупаните енергии постепенно ще се изразходват и така цялото вълнообразно движение ще стигне до края си. По подобен начин, ако огънят не получи ново гориво, след като изконсумира старото, ще угасне. По същия начин този процес на Петте Канди, който в материалния човек създава илюзията за Его-същност, се поражда и захранва от жизнеутвърждаващото желание (тана) и известно време се поддържа от натрупаните жизнени енергии. След като горивото (упадана), сиреч желанието и прилепването към живота, спре, и ако няма ново желание, което да подбуди този процес на Петте Канди, животът ще продължи до изчерпването на жизнените енергии, но при тяхното унищожение в смъртта, Процесът на Петте Канди ще достигне своето финално угасване.
Така, Нибана, или „Угасването” (Санскрит: нирвана: от нир – ва – да спре да духа, да угасне) може да се разглежда в два аспекта, а именно:
1. „Угасване на замърсяванията” (килеса-паринибана), което се достига от Архата и по правило става преживе; в сутите се нарича „саупадисеса-нибана”, т.е. „Нибана с още присъстващи Групи на Съществуване”.
2. „Угасване на процеса на Петте Канди (канда-паринибана), което става при смъртта на архата и в сутите се нарича „ан-упадисеса-нибана”, т.е. „Нибана без присъстващи Групи”.

НИБАНА
Ангутара Никая.ІІІ.32. Това е Мирът, Най-върховното, краят на всички карма формации, захвърлянето на всеки слой на прераждането, отпадането на желанието, откъсването, угасването, Нибана.

Ангутара Никая.ІІІ.55. Запленен от похот, разярен от гняв, заслепен от заблуда, забъркан, с впримчен ум, човек се цели в собствената си разруха, в разрухата на другите, в разрухата и на тях, и на себе си, и изпитва ментална болка и скръб. Но ако похотта, гневът и заблудата се оставят, човек не се цели в собствената си разруха, в разрухата на другите, в разрухата и на тях, и на себе си, и не изпитва ментална болка и скръб. Така нибана е незабавна, видима в този живот, подканяща, привлекателна и изчерпателна за мъдрия.
Самюта Никая. XXXVІІІ.1 Угасването на алчността, угасването на омразата, угасването на делюзията, това се нарича нибана.

АРХАТЪТ, ИЛИ СВЕТЕЦЪТ
За ученика, така освободен, в чието сърце обитава мир, няма какво да се добави към вече стореното, нито какво повече той да прави. Както здравата скала остава непоклатима от вятъра, така нито форми, нито звуци, нито миризми, нито вкусове, нито каквито и да е било контакти, нито желани, нито нежелани, могат да го помръднат. Неподвижен е умът му, избавлението е постигнато.
Сута Нипата.1048. И той, който е видял всички контрасти по тази земя и вече нищо на този свят не може да го смути, той, Мирният, свободен от гняв, скръб и копнеж, е минал отвъд раждането и разложението.

НЕИЗМЕННОТО
Удана.VІІІ.1 Истина е, че има сфера, където не е нито твърдо, нито течно, нито горещо, нито в движение, не е нито този свят, нито някой друг, не е нито слънцето, нито луната.
Това аз наричам нито възникване, нито отминаване, нито стоене на едно място, нито раждащо се, нито умиращо. Няма нито опора за краката, нито развитие, нито някаква основа. Това е свършекът на страданието.
Удана.VІІІ.3 Има го Нероденото, Безначалното, Несътвореното, Безформеното. Ако го нямаше това Неродено, Безначално, Несътворено и Безформено, избавлението от този свят на роденото, изначалното, сътвореното и оформеното нямаше да е възможно.
Но понеже има Неродено, Безначално, Несътворено и Безформено, затова и е възможно избавлението от света на роденото, изначалното, сътвореното и оформеното.
Из „Словото на Буда“, Nyanatiloka