ПРЕЧКИТЕ И ТЯХНОТО ПРЕУСТАНОВЯВАНЕ

Слушайки навътре в себе си, започваме да разпознаваме шепнещите гласове на вината, угризението и желанието, ревността и страха, страстта и алчността. Понякога можете да чуете какво казва страстта: „Аз искам. Трябва да имам, трябва да имам. Искам. Аз искам!” Понякога дори няма обект. Можете да изпитвате страст без обект и затова си намирате обект. Желанието да получите нещо. „Аз искам нещо. Искам нещо. Трябва да имам нещо. Искам…” Можете да чуете това, ако се заслушате в ума си. Обикновено си намираме обект на страстта, какъвто е секса, или можем да прекараме времето си във фантазии.

Страстта може да добие формата на търсене на нещо за ядене, или на нещо, в което да потънете, на нещо, което да станете, или на нещо, с което да се слеете. Страстта винаги дири, винаги търси нещо. Може да е привлекателен обект, разрешен за монасите, като хубава роба или купа за просия, или някоя вкусна храна. Можете да видите влечението да го желаете, да го докоснете, да се опитате да го получите по някакъв начин, да го притежавате, да го владеете, да го направите мой, да го консумирате И това е страст, това е сила в природата, която трябва да разпознаваме; не да я заклеймяваме и да казваме: „Аз съм ужасен човек, защото изпитвам страст.” – защото това пак е подсилване на егото, нали? Като че ли не можем да имаме страст, като че ли има човешко същество, което да не е изпитвало желание за нещо!

Това са условия в природата, които трябва да разпознаваме и виждаме; не посредством заклеймяване, а посредством разбирането им. По този начин добре опознаваме движението на страст в ума ни, движението на алчност, на диренето на нещо – и на желанието да се отървем. И на това можете да сте свидетели – на желанието да се отървете от нещо, което имате, от някаква ситуация или от самата болка. „Искам да се отърва от болката, която имам. Искам да се отърва от моята слабост, искам да се отърва от затъпяването, искам да се отърва от неспокойството, от страстта си, искам да се отърва от всичко, което ме дразни. Защо Господ е създал комарите? Искам да се отърва от вредителите.”

Чувственото желание е първата от пречките (ниварана). Омразата е втората, умът ви е обладан от не-желание, от дребнави раздразнения и неприязън и вие се опитвате да ги унищожите. Това е препятствие за менталното ви зрение, това е пречка. Не казвам, че трябва да се опитваме да се отървем от тази пречка – това е омраза – а да я познаваме, да познаваме двигателя й, да я разбирате, докато я преживявате. Тогава разпознавате желанието да се отървете от някои неща у себе си, желанието да се отървете от някои неща около вас, желанието да не бъдете тук, желанието да не бъдете живи, желанието вече да не съществувате. Затова обичаме да спим, нали? Тогава за известно време можем да не съществуваме. В сънното съзнание ние не съществуваме, защото го няма същото това чувство на аз съм жив. Това е унищожение. Някои хора обичат да спят повече, защото живеенето е твърде болезнено за тях, твърде скучно, твърде неприятно. Изпадаме в депресия, изпълваме се със съмнение и отчаяние и имаме склонност да намираме бягство в съня, като така се опитваме да унищожим проблемите си, да ги изгоним от съзнанието си.

Третата пречка е сънливостта, летаргията, застоя, леността, апатията. Склонни сме да реагираме на това с омраза. Но то също може да бъде разбрано. Застоят може да се опознае – тежестта на тялото и на ума, бавното, отпуснато движение. Наблюдавайте омразата към това, желанието да се отървете от него. Наблюдавате чувството на притъпеност в тялото и ума. Дори познанието за застоя се променя,  неудовлетворително е и е не-аз (анича, дука, анатта).

Неспокойството е обратно на застоя; то е четвъртата пречка.  Вие изобщо не сте затъпели, не сте сънливи, а сте неспокойни, нервни, тревожни, напрегнати. И отново, може да няма конкретен обект. За разлика от чувството на желание за сън, неспокойството е много по-обсесивно състояние. Искате да правите нещо, тичате насам, правите това… правите онова… говорите, обикаляте, препускате обикаляйки… И ако за малко трябва да седнете неподвижни, когато сте неспокойни, се чувствате като в затвор, като в клетка; всичко, за което си мислите, е да скочите, да се втурнете, да вършите нещо. И това можете да го наблюдавате, особено когато сте ограничени във форма, в която не можете да следвате неспокойството си. Робите, които бикхусите носят, не са пригодени за скачане по дървета и люлеене по клони. Не можем да отреагираме тази скоклива наклонност на ума, затова я наблюдаваме.

Съмнението е петата пречка. Понякога нашите съмнения могат да изглеждат много важни и ние обичаме да им отдаваме много внимание. Ние сме много заблудени за качеството им, защото то изглежда толкова солидно: „Някои съмнения са тривиални, да, но това е Важно Съмнение. Трябва да знам отговора. Трябва да бъда сигурен. Трябва със сигурност да знам – да правя ли това или да направя другото? Правилно ли го правя? Да ходя ли там, или да остана тук още малко? Губя ли си времето? Губя ли си живота? Будизмът верният път ли е, или не е? Може би не е вярната религия?” Това е съмнението. Можете да прекарате остатъка от живота си в тревоги дали да направите това или онова, но едно можете да знаете – че съмнението е условие на ума. Понякога това може да е много неуловимо и заблуждаващо. В нашата позиция на „този, който знае”, ние знаем, че съмнението е съмнение. Дали е важно, или тривиално, то е просто съмнение, и толкова. „Дали да остана тук, или да ида някъде другаде?” Това е съмнение. „Да изпера ли дрехите си днес, или утре?” Това е съмнение. Не е много важно, но ето, следват и важните. „Постигнал ли съм вече „Влизане в Потока”? И какво е това „Да навлезеш в Потока” все пак? Аджан Сумейдо арахант ли е? Има ли араханти в наше време?” После идват хора от други религии и казват: „Вашата е погрешна, нашата е вярна!” И вие си мислите: „Може би са прави. Може би нашата е погрешна.” Това, което можем да знаем, е, че това е съмнение. Това означава да бъдем знаенето – да знаем това, което можем да знаем, да знаем, че не знаем. Дори когато сте невежи за нещо, ако сте наясно с факта, че не знаете, тогава тази яснота е знание.

Това е да бъдем знаенето, да знаем това, което можем да знаем. Петте Пречки са ваши учители, защото те не се вдъхновяващите, сияйни гурута от книжките с картинки. Те могат да са много тривиални, дребнави, глупави, досадни и обсесивни. Блъскат ни, ръчкат ни, не спират да ни бутат долу, докато не им отдадем нужното внимание и разбиране, докато вече не са проблеми. Затова човек трябва да е много търпелив, трябва да имаме цялото търпение на света и смирението да се учим от тези пет учителя.

И какво научаваме? Че това са просто условия на ума; надигат се и отминават, неудовлетворителни са и са не-аз. Понякога човек има много важни послания в живота си. Ние сме склонни да вярваме на тези послания, но това, което можем да знаем, е, че това са променящи се условия: и ако търпеливо издържим, тогава нещата автоматично се променят, от само себе си, и ние имаме отвореността и яснотата на ума да действаме спонтанно, а не да реагираме на условия. Само с голо внимание, с осъзнатост, нещата си отиват от само себе си, не е нужно да се отървавате от тях, защото всичко, което започва, свършва. Няма от какво да се отървавате, само трябва да сте търпеливи с тях и да позволите на нещата да поемат по естествения си курс на преустановяване.

Когато сте търпеливи, позволявайки на нещата да се преустановят, тогава започвате да познавате преустановяването – тишина, празнота, яснота – умът се изчиства, неподвижност. Умът още е изпълнен с живот, не тъне в забрава, не е потиснат или заспал, и вие можете да чуете тишината на ума.

Да позволим преустановяването означава да бъдем много внимателни, много нежни и търпеливи, много смирени, да не вземаме страна на нещо – на добро, лошо, удоволствие или болка. Нежното разпознаване позволява на нещата да се променят според тяхната природа, без намеса. Тогава се научаваме да се отвръщаме от търсенето на вглъбяване в обектите на сетивата. Намираме нашия мир в празнотата на ума,  в яснотата му, в тишината му.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ДОБРИНА – МЕТА

На английски думата „обич” често се отнася до „нещо, което харесвам”. Например „Аз обичам лепкав ориз”. „Аз обичам сладко манго.” Всъщност искаме да кажем, че ги харесваме. Харесването е привързване към нещо като храната, която много харесваме и с наслада ядем. Не я обичаме. „Мета” означава да обичаш врага си. Това не означава, че харесвате врага си. Ако някой иска да ви убие и вие кажете „Аз го харесвам”, това е глупаво! Но ние можем да го обичаме, което означава, че можем да се въздържим от неприятни мисли и отмъстителност, от всяко желание да го нараним или унищожим. Дори да не го харесвате – понеже е жалък, окаян човек – пак можете да сте добри, щедри и благонастроени към него. Ако някой пияница дойде в тази стая, мръсен и противен, грозен и болен, и няма нищо, което да ви привлече към него, да кажете „Аз харесвам този човек” би било нелепо. Но можем да го обичаме, да не се къпем в неприязън, да не се въвличаме в реакции към неприятното му излъчване. Това имаме предвид мета.

Понякога има неща, които човек не харесва у себе си, но мета означава да не попадаме в капана на мислите, които имаме, на подходите, проблемите,  схващанията и чувствата на ума. Това се превръща в незабавна практика на голяма осъзнатост. Да сте осъзнати означава да имате мета към страха в ума си или към гнева, или към ревността. Мета означава да не създаваме проблеми около съществуващи условия, за да им позволим да избледнеят, да се преустановят. Можете да смалите страха, като си дадете сметка, че това е същият страх, който имат всички, който имат и животните. Не е моят страх, не е личностен, безличностен е. Започваме да изпитваме състрадание към другите същества, когато разберем страданието в реакцията ни към страха в собствения ни живот – болката, физическата болка от изритването, когато някой ви изрита. Тази болка е съвсем същата болка, която кучето изпитва, когато него го сритат, така че можете да имате мета към болката, което ще рече добрина и търпение от непребиваването в омраза. Можем да работим с мета вътрешно, с всичките ни емоционални проблеми: вие си мислите: „Искам да се отърва от това. Ужасно е.” Това е липса на мета към себе си, нали? Разпознайте желанието да се отървем от нещо! Не пребивавайте в омраза към съществуващите емоционални условия. Не е нужно да се преструвате, че изпитвате одобрение към грешките си. Не си мислите: „Харесвам грешките си.” Някои хора са достатъчно глупави да казват: „Грешките ми ме правят интересен. Аз съм впечатляваща личност поради слабостите си.” Мета не е само-настройване да вярвате, че харесвате нещо, което изобщо не харесвате, просто е непребиваване в неприязън. Лесно е да изпитвате мета към нещо, което харесвате – хубави малки дечица, добре изглеждащи хора, добре възпитани хора, кученца, красиви цветя – можем да изпитваме мета и към себе си, когато се чувстваме добре: „В момента съм доволен от себе си.” Когато нещата вървят добре, е лесно да изпитате доброта към това, което е добро, приятно и красиво. И в този момент можем да се изгубим, защото мета не е само добри пожелания, прекрасни чувства, възвишени мисли, мета винаги е нещо много практично.

Ако сте много идеалистични и мразите някого, започвате да си мислите: „Аз не бива да мразя никого. Будистите трябва да имат мета към всички живи същества. Трябва да обичам всички. Ако съм добър будист, трябва да харесвам всички.” Всичко това идва от непрактичен идеализъм. Имайте мета към неприязънта, която изпитвате, към дребнавостта на ума, към ревността, завистта – което означава мирно съжителстване, не създаване на проблеми или пък създаване на трудности, или пък създаване на проблеми от трудностите, които се надигат в живота, в умовете и телата ни.
Преди аз много се разстройвах, когато пътувах в метрото в Лондон. Толкова ги мразех тези ужасни, подземни гари с мъртвешките афиши и тълпите хора в мръсните влакове, които ревяха в тунелите. Изпитвах абсолютна липса на мета (търпелива добрина). Потъвах в пълна омраза, но после реших да превърна пътуването в лондонското метро в практика на медитация за търпелива добрина. Така започнах да се наслаждавам на това, а не да тъна в неприязън. Започнах да изпитвам умиление към хората наоколо. Омразата и оплакването изчезнаха – напълно.

Когато изпитвате неприязън към някого, можете да забележите тенденцията да добавяте неща като „Той направи това и направи онова, и той е такъв, и не бива да е онакъв.” А когато харесвате някого, започвате: „Той може това, може и онова. Той е добър и мил.” Но ако някой каже: „Този човек е много лош”, изпитвате гняв. Ако мразите някого и някой друг го възхвалява, пак изпитвате гняв. Не искате да чувате колко добър е врагът ви. Когато сте изпълнени с гняв, не можете да си представите, че някой, когото мразите, може да има добродетели; и дори той да има някои добри качества, вие никога не можете да си ги спомните. Можете да си спомните само лошите неща. Когато харесвате някого, дори грешките му могат да са ви скъпи – „безвредни малки грешки”.

Разпознайте това в своето преживяване; наблюдавайте силата на харесване и нехаресване. Търпеливата добрина, мета, е много полезен и ефективен инструмент за справяне с всички дребнави тривиалности, които умът съгражда около неприятните опитности. Мета е и много полезен метод за онези, които имат разграничителен, много критичен ум. Те могат да виждат грешките във всичко, но никога не поглеждат себе си, виждат само това, което е „навън”.

Сега е много модерно вечно да се оплакваме от времето или правителството. Личното високомерие поражда тези действително гадни коментари за всичко; или започвате да говорите за някой, който не присъства, разкъсвате го, много интелигентно и много обективно. Толкова сте аналитични, знаете точно от какво се нуждае този човек, какво трябва да направи и какво да не прави, и защо е такъв или онакъв. Много е впечатляващо да имате такъв остър, критичен ум и да знаете какво трябва да направи някой. Всъщност вие казвате: „Аз съм много по-добър от него.”

Не оставате слепи за грешките и недостатъците във всичко. Просто мирно съжителствате с тях. Не настоявате да е иначе. Мета понякога означава да отминете това, което е нередно у вас и у всеки друг – това не означава, че не сте го забелязали, означава, че не създавате проблеми по темата. Спирате да се отдавате на това занимание – критичността, с добрина и търпение – мирно съжителстващи.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо