ГОРСКО ВРЕМЕ ПРИ ГОРСКИТЕ МОНАСИ
Алея в Хамър Ууд
Денят е петък. „Тих ден”[i]. Времето е учудващо слънчево за Англия. Аз съм с раница и спален чувал. Отивам в будитския манастир в Читхърст – Читавивека. На пали (древния език на Будата) читавивека означава „непривързан ум”. Непривързан към желания, становища, предразсъдъци… Явно моят още е привързан, щом идвам тук. Търся нещо, и аз не знам какво. Гледам да нямам очаквания, не предвиждам нищо необикновено, просто ще се слея с живота на манастира.
Читавивека е създаден през 1979 г., след като Лондонския будистки тръст кани Аджан Ча в Англия. Той оставя своя ученик Аджан Сумейдо да положи основите на Горската традиция на просещите монаси. Този специфичен клон от теравада включва в практиката дълги, медитативни разходки в гористи местности.
По пътя винаги има знаци. Така по време на обиколка за събиране на милостиня в Хампстед (просещите монаси нямат право на собственост, съответно и на пари, не могат да отглеждат храната си и изцяло разчитат на щедростта на миряните за препитанието си), Аджан Сумейдо и неговите бикхуси случайно срещат един човек по време на сутрешния му джогинг. От дума на дума става ясно, че той наскоро е получил в наследство огромна гора Хамър Ууд, която пак така, от дума на дума, решава да дари на манастира. Чудесата продължават и скоро се явява възможност за закупуването на имението Читхърст, което е в удобна близост до гората.
Имението Читхърст – сега основна сграда на манастира
Днес манастирската обител включва две основни сгради, 10 кутита (кути – малка къщичка за медитация) върху 120 акра гора и просторна Дамма зала. В гората се прескачат зайчета и катерици, сърни надничат в храсталаците, езерото е пълно с риба и патици; припяват всякакви птичи гласове…
Езерото в Хамър Ууд
Но това ще го забележа после. Сега разглеждам зелената природа на красива провинциална Англия и опознавам, запомням. Таксито ме спира на основната алея пред манастира. Един мъж излиза от някаква постройка. Питам го за Алока Котидж (женската част на обителта се състои от две постройки – Алока Котидж и Рочана Вихара), той ме упътва да мина напряко покрай една разкошна бяла ступа, като ми казва да вървя все от дясната страна и няма да се изгубя. От едната ми страна са безкрайни зелени поля, от другатата започва гора, която в един момент надвисва над пътя и от двете му страни. Срещам друг човек (в последствие ще науча, че се казва Доналд – той също е гостуващ), питам и него, просто за да съм сигурна. Няма грешка, това е посоката. Вървейки, поглеждам, че смарта ми вече няма връзка с интернет. Карай – махам мислено с ръка и продължавам. Вече съм толкова далече от вкъщи, че наистина мога само да продължа напред.
Ще превъртя малко напред, за да не те отегчавам, читателю, с настаняването в чудната малка стая до светилището, където гостуващите жени и едната на брой монахиня – Аджан Мета, извършват сутрешна пуджа или пък се отдават на медитация през деня, ще пропусна и очарованието на старата Алока Котидж – с резенцата по вратите от едно време, ще подмина и многото книги, които Аджан Мета любезно предостави за ползване и вземане – смея да кажа, че три дни по-късно си тръгнах като презапасил се хамстер – с пълни бузи, в моя случай раница, с книги. Аджан Мета ни обясни – на мен и на още две момичета, какво ще правим на другия ден – събота, успокои ни, че в стаята на всяка е оставен графика на манастира – така че ако забравим какво следва, можем да си припомним. Отбеляза, че в нейната къща – Рочана Вихара, има интернет и макар общуването с външния свят да не е желателно, винаги можем да се възползваме. Пожела ни приятна вечер и изрази надежда да се видим на другия ден за сутрешната пуджа, но подчерта, че ако не можем да станем толкова рано, това не е проблем.
В теравада традицията има сутрешна и вечерна пуджа (пуджа означава поклонение, дарения и припяване). Припяването – chanting, съществува като форма още от времето на ришите в Индия (разбирай, преди 6-7000 години), когато се създавала Аюрведа – науката за живота. Тогава, вероятно заради не толкова високата грамотност на ползвателите, рецептите за различните лекарства се запаметявали с някакъв напев. Това е така нареченото Устно Предание. По същия начин в по-късната будистка религия каноничните текстове и суттите се напявали всеки ден, за да се помнят и знаят.
И така, съботната сутрешна пуджа в Читавивека започна в пет сутринта с един час медитация докъм шест, след което последваха напевите, умело водени от монахинята. Една от гостенките – тайландката Мей, предния ден ги нарече „молитви”. Родена в будистка страна, тя от дете беше повтаряла едни и същи думи на един непознат за нея език – пали. В женското светилище бяхме улеснени да ги припяваме на английски – но вечерта щяхме да слеем гласовете си с тези на монасите на древния каноничен език.
Когато отиваш в манастир, пък макар и за кратко, ти се включваш в живота му на пълни обороти. Участваш в работата по кухнята, почистването на помещенията, миенето и метенето – условието е само едно: да не бързаш и да го правиш осъзнато. Работиш в медитация.
И така, в събота, по график, закуската е в основната сграда на манастира заедно с монасите. След нея се разпределят задачите за предстоящите дни, като за кухнята след закуска е нужен един помощник за миенето на чиниите и подготовката за обяда. За след обяда са необходими четирима помощници – защото съдовете са много повече. Отделно от това в часовете между осем до 11,30 и след обяда до вечерната пуджа всеки се отдава на самостоятелни занимания, четене, медитация и разходки в гората.
Спомням си тихата тържественост в старото светилище на закуска… и една черна пухкава котка, която царствено се разхождаше между насядалите по пода мирани и монаси. Спокойна и уравновесена, тя избра скута на един от монасите и се настани да поспи.
Обедите са едно изключително преживяване в манастирската обител. Монасите винаги готвят нещо, но не много, защото миряните винаги носят топла храна. Те даряват храната, монасите я благославят, а с нея и самите миряни. Една удивителна симбиоза между хората от външния свят и отдадените на размисъл и медитация монаси. Пъстра тълпа от различни националности. Чуден, екзотичен букет – и всичките са будисти! За едни е просто религия – както за нашенеца християнин е нещо най-обикновено да иде да запали свещица на Господ, за други е смисъл на живота, за трети е просто истината… Но като цяло всички сме съмишленици. И има едно особено чувство на принадлежност. На близост – без да сме близки.
Странни мисли, но като цяло, сърцето ми се радва. Чашата ми е пълна, както пише в Библията. Вече не съм сама. Търсенето приключи. Намерих. И винаги мога да се върна, поне за малко, вратата е отворена.
Ще завърша с едно малко изживяване на другия ден – в неделя. Доброволец в кухнята, стар почитател на миенето на чинии, застанах на мивката и се отдадох на медитативно миене. Около мен имаше оживление, индийци, тайландци, британци – всеки си носеше чинията и питаше имам ли нужда от помощ. За някакъв кратък миг погледът ми беше привлечен от нещо навън. Младо момче – холандец, метеше алеята отпред. Бавно, без да бърза… И като в унисон на неговото движение, или пък на моето миене на чинии, отгоре му се посипаха бледорозови листенца от магнолия. Спомням си краткия поток на мисли. „Нямам фотоапарат. Не мога да го снимам. Помни. Мигът вече отмина. Спомен е… Анича.”[ii]
[i] В манастира има два „Тихи” дни – петък и понеделник, тогава не се чисти с прахосмукачка, не се вдига шум, няма сутрешна и вечерна пуджа, монасите и монахините са отдадени изцяло на уединение и покой.
[ii] Анича – една от трите характеристики на съществуванието: анича, дука, анатта – нетрайност, неудовлетворителност, без-азовост;
ГОРСКО ВРЕМЕ 