Архив

Tag Archives: перцепция

oldyoung

Будата обяснява човешките преживявания посредством пет агрегата (или компонента на човешката природа), а именно канди:

Материална (физическа) форма – рупа

Чувство – вейдана

Перцепция (възприятие) – саня

Ментални формации – санкара

Съзнание – виняна

„Тук петте агрегата са четирите основи за индивидуалното съществуване. Агрегатът на формата е тялото като основа за индивидуалното съществуване. Агрегатът на чувството са чувствата като основа на индивидуалното съществуване. Агрегатът на възприятието и агрегатът на менталните формации са дамма (разбирай „феномени“) като основа за индивидуалното съществуване. Агрегатът на съзнанието е умът като основа за индивидуалното съществуване.“ Петакопадеса

Всички дамми възникват чрез вниманието. Всички дамми възникват от контакта (и са обекти на познанието).

„Всички дамми представляват обекти на ума. С възникването на вниманието те се представята на ума като обекти.“ Кардунаратна

Саня (Перцепцията)

Има функцията на разпознаване, или идентификация, и представлява способността за концептуализиране.

Характеристика – забелязване, качество – разпознаване;

Превръща знака (разбирай случването, феномена) в условие за повторно забелязване.

Спомнянето, или сати, е функция на саня.

От гледна точка на Абидамма много от така наречените „спомени“ са просто концепции или идеи, базирани на конкретна перспектива за това какво се е случило в миналото. С две думи, това са погрешни схаващания, продукт на саня, асоциирани с неумело, необучено съзнание. Нашето „спомняне“ (в обичайния му вид) не отразява вярно действителното състояние на нещата.

Неблаготворното функциониране на саня (възприятието) води до концептуална пролиферация – папанча, която пречи на проникновението, от което зависи освобождението.

Четирите Сатипатана се практикуват, за да се коригира невярното функциониране на саня посредством фокусиране върху емпирични обекти без никакво концептуално пролифериране – „във видяното ще бъде само видяното…“ Или „съзерцаваме тялото в тялото“.

Резултатът от развитата осъзнатост е възприемането на чистите обекти на сетивния опит без стимулиране на ума към когнитивни вериги на реакция.

„Приятели, вследствие на окото и видимите форми, се надига зрителното съзнание. Комбинацията от трите е контактът (фасо) С контакта като условие възниква чувството – вейдана. Каквото човек чувства, това възприема. Каквото възприема, това мисли. Каквото мисли, това концептуално пролиферира. С това, което концептуално пролиферира като източник, възприемане и назоваване връхлитат човека относно минали, бъдещи и настоящи визуални форми, разпознати от окото.“ Същото се казва и за другите пет сетива)

Веднага след чувството (вейдана) процесът на перцепция става между субект и обект. Това бележи намесата на его-съзнанието, което оформя целия процес на перцепция. „Аз съм“ е коренът на назоваването, свързано с концептуалната пролиферация.

Advertisements

Ajahn Sumedho

„Ако кажа „вчера”, вие си спомняте нещо. И това е перцепция, обусловена в ума. Ние си носим всякакви неща с нас от миналото, вярваме в тях. Колко от нас дават живот на миналото в настоящето? Имаме тази способност да помним. Когато сме невнимателни, правим глупави неща, които после трябва да помним. И си мислим: „Може би трябва да съм по-внимателен за това какво правя, та като си го спомням, да не е толкова ужасно.”

Веднъж при мен дойде една млада жена, която беше доста разстроена. Беше направила аборт и се тревожеше от кармичния резултат. „Какво ще се случи с мен? Какво ще се случи с мен, като умра?” Аз отговорих: „Не знам. Но можете да наблюдавате резултатите тук, в този живот. Ще трябва да помните тези неща и да се питате за тях – това е кармичният резултат.”

Когато правим такива неща, ние трябва да ги помним. (щем, не щем) И трябва да се питаме: „Това лошо деяние ли беше? Редно ли беше? Трябваше… или не трябваше?” Искаме да ни се казва, че няма проблем да правим разни неща, да правим аборти, например. Искаме някаква сигурност. Или ни се иска да ни изкарат акъла и да ни казват, че стореното е зло и лошо и ще страдаме в ада. Но ние не знаем това, нали? Не знаем колко сме лоши. Абортът със сигурност не е нещо, което човек би съветвал другите да направят, освен ако няма медицински причини. Човек не обикаля, възхвалявайки го като благородно, изтънчено деяние, не го издига като абсолютното постижение за една жена.

Абортът е от онези неща в живота, които винаги ни оставят малко несигурни или уплашени – защото не знаем. Това, което можем да знаем, е, че не знаем и че може би трябва да живеем малко по-внимателно, за да не се налага да вземаме такива решения или да си генерираме такива страхове в живота.

Ако отворим ума си в една мъдра рефлексия, тогава знаем как да живеем. Не става въпрос да ни се казва, че ще идем в ада, ако направим това или онова. Хората, разбира се, отиват в ада; те си го създават от страх, съмнение и тревожност – резултатите от безхаберното живеене. Ние помним лошите неща, които сме правили; никога не ги забравяме. Помним и добрите неща. Но въпросът е, че трябва да помним. Незначителните неща, обикновените – тях не ги помним много. Но всичко екстремно – малко плашещо или застрашително – го помним. Така работи умът.

Будата съветвал за мъдро обмисляне – мъдро да се учим от живота, а не да го живеем слепешката като създание на навика или като условено морално същество. Да си морален от страх е по-добре, отколкото да си аморален, но все пак в това няма мъдрост.

Миналото СЕГА е спомен. А утре? Какво е утре? Утре е неизвестното, нали? Колко много неща могат да се случат утре, в неизвестното? Може да си мислим: „Утре ще направя това.” Но нещата се променят и може да не сме в състояние да го направим. Можем да проектираме в бъдещето всички вероятности от преживяванията ни в миналото: „Може би ще стана милиардер.” „Може би ще загубя всичко, ще се разболея от рак, ще бъда изоставен от всички, няма да ми останат приятели, ще живея в някой стар бедняшки квартал в Лондон – депресиран и сам.” Можем да си представим възможно най-лошия сценарий или най-добрия, или всичко по средата. Ако допуснем, например, че утре ще е началото на Третата Световна Война, можем да си помислим: „Страх ме е. Утре! Не искам да идва утре!” Или пък някой казва: „Утре започва великата Епоха на Водолея, златното време на човечеството, в което всички ще израснем и ще живеем като добри същества.” Тогава ще си мислим: „О, няма ли да е прекрасно? Утре всичко ще се подреди!” Ще има ли ядрена война утре? Или ще се изпълни Епохата на Водолея и всичко ще бъде прекрасно?

Какво всъщност ни чака в бъдещето? Смъртта ни чака. Ние казваме: „Не искам да мисля за това. Ще мисля за миналото, ще разгледаме албумите със снимки, ще гледам записи от сватбата, завършването на децата от университета, печеленето ми на турнира по голф, аз на камила до пирамидите, аз във Ватикана…” Такива сме, нали? Защо? Защото бъдещето е неизвестното и вместо да гледаме натам, търсим миналото – спомените, сантимента. В медитация е нужно да се установим в настоящето – в познатото и в непознатото.

Будисткото учение е, че всичко, което възниква, отмира и е не-аз. Така че смъртта, това, което наричаме смърт, не е нищо повече от края на едно тяло. И все пак идеята за умирането е плашеща за повечето от нас, защото то е това, което не знаем: „Когато вече нямам това тяло, какво ще се случи с мен?” Това е непознатото и ние не можем да си представим какво ще се случи с нас. Може би имаме схващания за отиване в рая, за вечно щастие, за едно състояние на безкрайно блаженство, за сливане с Отеца на небесата със свирене на арфа и излъчване на сияйна светлина. Или може би си мислим за ада: „Аз съм от онези, дето ги изпращат в пъкъла.” Ние не знаем бъдещето. Но не е нужно да знаем. Можем да оставим бъдещето да бъде мистериозното непознато, безграничния потенциал – с възможност за удоволствие, с възможност за болка, с възможност за мир. Когато пуснем страха от непознатото, намираме мир.

Има го „сега”-то и „знаенето”, че миналото е спомен и бъдещето е неизвестното. Това е начинът за добиване на правилна перспектива за всичко във вселената. Ние всъщност вярваме във времето – във вчера и в утре – приемаме ги като плътни реалности. Но те са само перцепции, заемащи място в настоящето. Ние вкарваме яснота за начина, по който стоят нещата в настоящето. Всеки ден може да се приема, както дойде, като едно съвсем ново преживяване, а перцепцията за датата да се разглежда като една условност за преминаване във времето.

Ние знаем много за нещата от условените схващания, които наричаме образование. Пълним умовете си с много идеи, факти, статистики – „Населението на Великобритания е 55 млн.” И си мислим, че знаем нещо за Великобритания, като имаме това „55 милиона души”. Казваме: „Във Великобритания има 55 млн. души. Това са ужасно много хора. Пренаселено е!” Но всичко това е само схващане. Мислим си, че познаваме Великобритания, защото знаем факти за нея. Но всъщност какво е това познание? Едно схващане за момента. И това конкретно схващане – прихващане на реалността, влиза в съзнанието и после си отива. Ние разглеждаме Великобритания като реалност, като солидна, надеждна, сигурна. Но ако я погледнем, какво виждаме? Едно схващане, една перцепция, която идва и си отива в зависимост от условията. Освен ако не сме обсебени или луди, ние не мислим непрекъснато: „Великобритания, Великобритания, Великобритания…” Когато възникнат определени условия, тази конкретна перцепция идва в съзнанието. Но я има и тази тенденция за пролифериране, за реакции в зависимост дали човек е за или против, или дали има много мнения: „Великобритания – 55 млн. души – пренаселена!” Едното води до следващото. Казваме: „Америка – Роналд Рейгън – Калифорния.” Имаме асоциативно мислене: „Египет – Пирамиди – Клеопатра – Садат.” Когато, като дете, учех за Китай, ни казваха, че китайките си връзвали краката. До ден днешен, макар китайките вече да не си връзват краката, тази мисъл отново изниква в ума ми. Така можем да видим колко условен е умът.

Когато медитираме, наблюдаваме навиците на ума, мненията, вижданията и предразсъдъците, с които сме об-условени. Част от човека, част от човешкото невежество е да биваме улавяни във фиксирани позиции за всичко, за себе си, за религия, за политика, за всички тези неща. Можем да ги разглеждаме като схващания (като перцепции) в ума. Когато медитираме, разпознаваме границите на ума. Правейки това, ставаме знаенето тук и сега. Ставаме знаенето – това, което знае; знаем границите на нашето човешко състояние, на това, което можем да знаем, и на това, което не можем да знаем; знаем какво е спомен, какво е концепция или ментално творение – знаем условията на ума. Единственото сигурно е сега – така стоят нещата в този момент от времето.

Сутрин казвам: „Днес е началото на един нов ден. Вчера е спомен. Утре е неизвестното. Сега е знаенето.” Това е начинът да се помнят тези неща.”

Из „Ученията на един будистки монах и сега е знаенето“

НЕЩАТА, КАКВИТО СА
С Правилно Усилие може да има спокойно приемане на дадена ситуация, а не паника, която идва от мисълта, че от мен зависи да вкарам всички в правия път, да оправя нещата и да реша проблемите на всекиго. Правим каквото можем, но си даваме сметка, че не зависи от нас да направим и поправим всичко.
Имаше един период в Уат Па Понг, с Аджан Ча, когато виждах много неща, които не вървяха в манастира. Отидох при Аджан Ча и му казах: „Аджан Ча, тези неща не трябва да са така, трябва да направиш нещо.” Той ме погледна и каза: „О, колко страдаш, Сумейдо. Колко много страдаш. Но това ще се промени.” Аз си помислих: „Не го е грижа! Това е манастирът, на който е посветил живота си, а го оставя да се затрие!” Но той беше прав. С времето нещата започнаха да се променят и само поради факта, че ги търпяха, хората започнаха да виждат какво правят. Понякога трябва да оставим нещата да се затрият, за да могат хората да го видят и изпитат. Тогава вече можем да се учим как да не се затриваме.
Разбирате ли какво имам предвид? Понякога ситуациите в живота ни са просто такива. Човек нищо не може да направи и затова им позволяваме да са такива; дори да отиват на по-зле, ги оставяме да отидат на по-зле. Но това, което правим, не е фаталистично или негативно; то е вид търпение – да си готов да понесеш нещо; да му позволиш да се промени по естествен път, а не егоистично да се опитваш да поправиш всичко и да го почистиш от неприязън към бъркотии.
И тогава, когато хората ни натискат по уязвими места, ние не винаги се засягаме, обиждаме или разстройваме от нещата, които се случват, нито се потрисаме и съсипваме от това какво ни казват. Една моя позната има склонност да преувеличава всичко. Ако днес нещо се обърка, тя ще каже: „Аз съм напълно и абсолютно потресена!” – когато в действителност се е случил някакъв съвсем малък проблем. Умът й, обаче, до такава степен го преувеличава, че едно съвсем малко нещо може да съсипе целия й ден. Когато видим това, трябва да си дадем сметка, че има голям дисбаланс, защото малките неща не може да разтърсват човек до основи.
Осъзнах, че и аз лесно се обиждам и си дадох обет да не го правя. Бях забелязал колко лесно се засягам от малки неща, нарочни или не. Можем да видим колко е лесно да се почувстваме наранени, засегнати, обидени, разстроени или разтревожени – как нещо в нас винаги се опитва да е мило, но винаги се чувства малко обидено от това или наскърбено от онова.
С рефлексия можете да видите, че светът е просто такъв; той е едно чувствително място. Не винаги ще ви утеши и ще ви накара да се чувствате щастливи, сигурни и позитивни. Животът е пълен с неща, които могат да ни обидят, наранят, засегнат или разтърсят. Такъв е той – животът. Така е устроен. Ако някой говори с повишен тон, вие ще го почувствате. Но умът може да продължи нататък и да се засегне: „О, много ме заболя, когато тя се изказа така; това не беше приятен тон. Почувствах се много наранен. Аз никога и с нищо не съм я засягал.” Пролифериращият ум продължава в същия дух, нали? – вие сте разтърсени, наранени и засегнати! Но ако размислите, ще осъзнаете, че това е просто чувствителност.
Когато съзерцавате по този начин, това не е опит да не чувствате нищо. Когато някой ви говори с нелюбезен тон, не е като не изпитвате нищо. Не се опитвате да бъдете безчувствени. По-скоро се опитваме да не правим погрешна интерпретация, да не го приемаме на личностно ниво. Да имате балансирани емоции означава хората да ви казват оскърбителни неща и вие да ги понасяте. Вие имате баланса и емоционалната сила да не се обиждате, засягате и разтърсвате от това, което се случва в живота.
Ако вие сте някой, който винаги е нараняван или засяган от живота, винаги трява да бягате и да се криете или да си намерите група от раболепни подмазвачи, с които да живеете, хората, които да ви кават: „Чудесен си, Аджан Сумейдо!” „Наистина ли съм чудесен?” „Да.” „Просто така говорите, нали?” „Не, казвам го най-искрено и сърдечно.” „Онзи човек там не мисли, че съм чудесен.” „Той е глупав.” „И аз така си помислих.” – Това е като приказката за новите дрехи на царя, нали? Трябва да търсите специална среда, така че всичко да е утвърждаващо за вас – безопасно и в никакъв случай не застрашаващо.

ХАРМОНИЯ
Когато има Правилно Усилие, Правилна Осъзнатост и Правилна Концентрация, тогава човек е безстрашен. Има безстрашие, защото няма от какво да се страхува. Човек има смелостта да погледне нещата и да не ги разбира погрешно; човек има мъдростта да съзерцава и разглежда живот; човек има сигурността и увереността, силата на моралното посвещение и решимостта да прави добро и да се въздържа от зло с тяло и реч. По този начин всичко се държи и събира заедно като път за развитие. Това е съвършен път, защото всичко помага и подкрепя; тялото, емоционалната природа (чувствителността ) и интелигентността. Всичките са в съвършена хармония и се подкрепят взаимно.
Без тази хармония, инстинктивната ни природа може да се рее навсякъде. Ако нямаме морален ангажимент , инстинктите ни могат да вземат контрола. Например, ако просто следваме сексуалното желание без отношение към моралността, се оказваме уловени във всякакви неща, които водят до неприязън към себе си. Има изневери, безразборност, болести и разруха и объркване, които идват от отпускането на поводите на нашата инстинктивна природа от ограниченията на моралността.
Можем да използваме интелигентността си да мамим и лъжем, но когато имаме морална основа, сме водени от мъдрост и самади; те водят до емоционален баланс и емоционална сила. Но ние не използваме мъдростта, за да подтиснем чувствителността. Не доминираме над емоциите си с разсъждения и подтискане на емоционалната ни природа. Така правехме на Запад; използвахме рационалните мисли и идеи, за да доминираме и подтискаме емоциите си и съответно ставахме безчувствени към събитията, живота и себе си.
В практикуването на осъзнатост посредством медитацията випасана умът е напълно възприемчив и отворен и притежава тази пълнота и всеобхващащо качество. И понеже умът е отворен, той е и рефлективен. Когато се съсредоточите върху една точка, умът вече не е рефлективен – той е погълнат в качеството на обекта си. Рефлективната способност на ума идва от осъзнаването, от всеобхващането. Не филтрирате и не подбирате. Просто отбелязвате, че всичко, което се надига, отминава. Съзерцавате, че ако сте привързани към нещо, което се надига, то се преустановява. Преживявате факта, че дори то да е привлекателно, докато се надига, се променя с отминаването си. Тогава привлекателността му избледнява и трябва да намерим нещо друго, което да ни погълне.
Бидейки човеци, ние трябва да докосваме земята, трябва да приемем ограниченията на тази човешка форма и на този планетарен живот. Правейки това, изходът от страданието не минава през бягство от човешката опитност и живот във фините състояния на съзнанието, а през приемането на тоталността на всички човешки и Брама сфери посредством осъзнаване. По този начин Будата сочел към пълна реализация, а не към временно бягство чрез пречистване и красота. Това има предвид Будата, когато сочи пътя към Нибана.

ОСМОРНИЯТ ПЪТ КАТО РЕФЛЕКТИВНО УЧЕНИЕ
В този Осморен Път осемте елемента работят като осем крака, които ви поддържат. Те не са като: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 по линейна скала, по-скоро работят заедно. Не е като първо да развиете паня и след като имате паня, да развивате сила; и след като веднъж сте развили сила, тогава да имате самади. Ние така си го мислим, нали? „Трябва да имаш едното, после второто, после третото.” Като реално осъществяване, развиването на Осморния Път е опитност на мига, на всичко в едно. Всичките части работят като едно силно развитие; не е линеен процес – ние си мислим така, защото в ума ни може да протичат две или повече мисли едновременно.
Всичко, което казах за Осморния Път и Четирите Благородни Истини е само рефлексия, размисъл. За вас е важно да разберете какво правя, когато размишлявам, а не да се вкопчвате в нещата, които казвам. Това е процес на интегриране на Осморния Път в ума ви и използването му като рефлективно учение, за да осъзнаете какво е значението му. Не мислете, че го знаете само защото можете да кажете: „Самма дитти означава Правилно Разбиране. Самма санкапа означава Правилна Мисъл.” Това е интелектуално разбиране. Някой може да каже: „Не, аз мисля, че самма санкапа означава…” И вие отговоряте: „Не, в книгата пише, че е Правилна Мисъл. Погрешно си разбрал.” Това не е рефлексия.
Ние можем да преведем самма санкапа като Правилна Мисъл или Отношение, или Намерение; пробваме с различни думи. Можем да използваме тези способи за съзерцание, а не да мислим, че са абсолютно фиксирани и трябва да ги възприемем в ортодоксалната им форма, защото всяка вариация от точния превод е ерес! Понякога умовете ни мислят по този скован начин, но ние се опитваме да се издигнем над този начин на мислене като развиваме ум, който се движи, наблюдава, изследва, разглежда, чуди се и рефлектира.
Опитвам се да окуража всички вас да сте достатъчно смели мъдро да разглеждате как стоят нещата, а не да се оставяте някой да ви казва дали сте готови или не за просветление. Но всъщност будисткото учение е за просветление сега, а не за правене на нещо, за да станем просветлени. Идеята, че трябва да направите нещо, за да станете просветлени, може да дойде само от погрешно разбиране. Тогава просветлението е просто друго условие, зависещо от нещо друго – така че всъщност не е просветление. Само е схващане за просветление. Все едно, аз не говоря за някакво схващане или възприятие, а за будност по отношение на това как стоят нещата. Настоящият момент е това, което действително можем да наблюдаваме: утре все още не можем да го наблюдаваме, а вчера можем само да си го спомняме. Но будистката практика е много непосредствена спрямо тук и сега в разглеждането на това как стоят нещата.
Как правим това? Първо трябва да разгледаме съмненията и страховете си – защото ние ставаме толкова привързани към нашите виждания и мнения, че те ни отвеждат към съмнението относно това какво правим. Някой може да развие фалшива увереност, вярвайки, че е просветлен. Но вярата, че сте просветлени, както вярата, че не сте, са просто делюзии. Това, към което ви насочвам, е да сте просветлени, а не да вярвате, че сте. И за целта трябва да сме отворени към това как стоят нещата.
Започваме с онези неща, които се случват в момента – каквото е дишането на тялото ни. Какво общо има това с Истината, с просветлението? Дали наблюдаването на дишането ми означава, че съм просветлен? Но колкото повече мислите за това и се опитвате да го разберете какво е, толкова по-несигурни и колебливи започвате да се чувствате. Всичко, което можем да направим в тази конвенционална форма е да пуснем делюзията. Това е практиката на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път.
*******