Архив

Tag Archives: покой

20121125_161643
Седнете на тихо и спокойно място по начин, който ви е удобен. Отпуснете очите, но ги оставете отворени или полуотворени, с отпуснат поглед. Доловете усещането от очните ябълки върху очните дъна (а не се фокусирайте върху това, което можете да видите). Бъдете чувствителни към тенденцията на очите да шават и я отпускайте. Като алтернатива, може да ви е от помощ да оставите погледа да почива, по един отпуснат начин, върху подходящ обект – като някаква гледка в далечината.

После пренесете вниманието си върху усещанията в ръцете, челюстта и езика. Вижте дали и те могат да си починат от вечната бдителност. Оставете езика да почива в устата. После пренесете това отпуснато внимание от ъгълчетата на очите през главата, сякаш си стягате шалче. Оставете черепа свободен.

Позволете на очите да се затворят. Отпускайки главата и лицето, пренесете това качество на вниманието, бавно, постепенно, надолу към гърлото. Отпуснете и там, сякаш позволявате на всяко издишване да звучи огласено.

Поддържайте връзка с тези места по тялото, забелязвайте потока на мислите и емоциите, който минава през ума. Слушайте ги сякаш слушате течаща вода или морето. Ако се усетите, че им реагирате, върнете вниманието си на следващото издишване, продължавайки да се отпускате през очите, гърлото и ръцете.

Ако искате да разширите това, насочете това внимание надолу по тялото до стъпалата. Така си създайте цялостно усещане за тялото в лекота.

Докато запазвате яснота върху цялостното присъствие на тялото, опитайте отстъпване или пускане на всички мисли и емоции, които се надигнат. Не се прикрепяйте към тях. Пуснете ги да отминат. Когато правите това, забележете усещането за пространство, колкото и кратко да е то, зад мислите и чувствата. Настройте се към покоя на това.

Усетете умиротворяващото качество на това пространство и го поемете. Издишвайте дълго и продължително, усещайки как диханието ви се носи в пространството наоколо. Оставете вдишването да започне само. Усетете като вдишването придърпва от пространството около вас. Настройте се към ритъма на този процес. Можете да се връщате към този дихателен процес с въпроса: „Как е моето дишане сега?”

Полезно е да мислите бавно и внимателно по начини, които успокояват или радват сърцето. Сетете се за примери, в които човешки действия са ви докосвали по положителен начин, с добрина, търпение или разбиране. Неколкократно докосвайте сърцето с няколко конкретни примера и пребивавайте в чувството, което се предизвиква.

Останете с най-дълбоко усетения спомен за минута-две с любопитство: „Как ми се отразява това?” Доловете всеки ефект спрямо сърцето: може да има приповдигане или успокояване, или вкоравяване. Може да усетите промяна в цялостния телесен тонус. Дайте си цялото време на този свят да сте тук, без някаква конкретна причина, по-различна от това да чувствате как сте. Обитавайте и разширявайте осъзнаването на всяко чувство за виталност, неподвижност, удобство или пространство.

Когато дойде време да завършите медитацията, останете настроени по този умиротворен начин. Първо се усетете как сте телесно. После забележете какви тенденции и настроения изглеждат естествени и важни, когато обитавате в своето място на спокойствие. Пренесете ги в ежедневния живот с въпроса:
„Какво е важно за мен сега?” „Кое е най-съществено?” И после си дайте време приоритетите на действие да се самоподредят спрямо това.

Аджан Сучито

Advertisements

За опасностите от самади

Самади може да донесе много вреда или много полза за медитатора. Не може да се каже, че дава само едното или само другото. За човек, който няма мъдрост, е вредно, но за човека с мъдрост може да е от голяма полза и да доведе до прозрение.
Това, което може да навреди на медитатора е вглъбеното самади (джана), самади на дълбокото, непрекъснато спокойствие. Това самади носи голям покой (мир). Когато има мир, има щастие. Когато има щастие, се надигат привързване и прилепване към това щастие. Медитаторът не иска да съзерцава нищо друго, а само да се отдаде на това приятно чувство. След дълго практикуване може да се развие умение за много бързо влизане в самади. Достатъчно е да регистрираме обекта на медитацията и умът влиза в покой, и ние не искаме да излизаме от него, за да изследваме каквото и да е било. Затъваме в това щастие. Това е една опасност за практикуващия медитация.
Трябва да използваме упачара самади: Навлизаме в покоя и когато умът е достатъчно усмирен, излизаме от него и наблюдаваме външната активност. (Т.е. всеки вид сетивни впечатления. Използва се в контраст с „вътрешната неактивност” на вглъбеното самади (джана), където умът не „излиза” сред външните сетивни впечатления.)
От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост. Това е трудно за разбиране, защото е почти като обикновеното мислене и въобразяване. Тук, когато мисленето присъства, можем да смятаме, че умът не е спокоен, но всъщност мисленето се случва в самия покой. Имаме съзерцание, но то не нарушава покоя. Можем да подтикнем размисли с цел да ги съзерцаваме. Подтикваме ги, за да ги разследваме, а не за да има безцелно мислене и догаждане. Това е нещо, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзнание в покой и покой в съзнание”. Ако е обикновено мислене или въобразяване, умът няма да е спокоен, а ще се вълнува. На аз не говоря за обикновеното мислене. Това е чувство, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзерцание”. Мъдростта се ражда именно тук.
Значи може да има правилно самади и неправилно. Неправилно самади има, когато умът влезе в покой и няма никаква осъзнатост. Човек може да седи два часа, дори ден, но умът няма да знае къде е бил или какво е станало. Не знае нищо. Има покой, но нищо повече. Имаме добре наострен нож, който не си даваме грижа да използваме. Това е заблуден тип покой, защото няма много самоосъзнаване. Медитаторът може да мисли, че вече е достигнал абсолюта и не пожелава да търси нищо друго. На това ниво самади може да е враг. Не може да се надигне мъдрост, защото няма осъзнатост за правилно и погрешно.
При правилно самади, независимо какво ниво на покой е достигнато, има осъзнатост. Има пълна будност и ясна представа. Това е самади, при което възниква мъдрост, човек не може да се изгуби в него. Практикуващите добре трябва да разберат. Не можете без тази осъзнатост, тя трябва да присъства от началото до края. При такова самади няма опасност.
Може би се чудите: откъде идва ползата, как се надига мъдрост от самади? Когато е развито правилно самади, мъдростта има шанс да се надигне по всяко време. И когато окото види форма, ухото чуе звук, носът помирише мирис, езикът опита вкус, тялото усети докосване и умът възприеме ментални впечатления, във всяко едно положение, съзнанието остава с пълно познание за истинската природа на тези сетивни сигнали и не ги следва.
Когато умът има мъдрост, той не е придирчив, не избира. Във всяка поза сме напълно осъзнати за пораждането на щастието и нещастието. Пускаме ги и двете. (let go) Не прилепваме към тях. Това се нарича правилна практика, която присъства при всички положения. Този израз – „всички положения”, не се отнасят само до разполагането на тялото, а и до ума, който е осъзнат, с ясна представа за истината по всяко едно време. Когато самади е правилно развито, мъдростта се надига по този начин. Това се нарича „прозрение”, познание за истината.
Има два вида покой – груб и фин. Покоят, който идва от самади е груб. Когато умът е в покой, има щастие. Тогава умът взема това щастие за покой. Но щастието и нещастието са „ставане” и раждане. От тук нямаме изход от самсара, защото пак сме прилепнали към тях. Така че щастието не е покой и покоят не е щастие.
Другият вид покой е този, който идва от мъдростта. Тук не бъркаме покоя с щастието. Разпознаваме ума, който съзерцава и сам разпознава щастието и нещастието като покой. Покоят, който се надига от мъдростта не е щастие, а това, което вижда истината за щастието и нещастието. Няма прилепване към тези състояния, умът се издига над тях. Това е същинската цел на всяка будитска практика.
Из „Вкусът на свободата”, Ajahn Chah