Архив

Tag Archives: пробуждане

Спомняте ли си филма „Inception”, който излезе по екраните със заглавието „Генезис”? В него главният герой (Леонардо Ди Каприо) можеше да преминава в различни нива на сънуване – свои и чужди, и така да засажда семената на различни идеи в подсъзнанието на други хора. Аз бих се заиграла със заглавието на филма, чийто по-удачен вариант би бил „Зачеване”, но това не е най-важното. По-интересен е въртящият се пумпал, който служеше за указател на героя, че сънува. Аз винаги съм си мечтала за такъв пумпал в моите странствания наяве и насън – за знака, който разкъсва тъканта на сънувания свят, и те кара да се будиш…

inception

Придвижване между Мисловните Светове

Всички сме имали преживяването, докато спим да се озовем в сън и за известно време да вярваме, че това, което се случва в съня е реално. После нещо ни посочва, че нещо не е наред със съня, както и накрая, че всъщност сънуваме. Обикновено това е достатъчно да се събудим – да ни изкара от съня.

Този процес е много подобен на начина, по който създаваме менталните светове и емоционалните състояния по време на будния си живот, защото нашата картина за света наоколо винаги е частична. Винаги е съшита от кръпки и парчета от неща, които сме уловили със сетивата си. Имаме идея за това, което има смисъл и докато смисълът му се поддържа и изглежда реално, ние можем да си стоим заседнали в това състояние на ума. Но после нещо ни поразява като противоречиво, непасващо на цялото. И ние осъзнаваме: „О, това е бил въображаем свят.” И тогава излизаме от него. Но се озоваваме в друг свят, който може да е по-добър или пък не.

Умението да разпознаваме противоречивото – това, което не е наред в света – е важна способност. Без нея затъваме в различни състояния на ума – това, което Будата нарича „бава”, или ставане – и можем да изпитаме огромно страдание. Ние се фокусираме върху определени неща в света около нас, върху определени идеи за това кои сме и всичко друго се филтрира през тази конкретна картина. Действията на другите хора, например, също се филтрират по този начин, така че някой, който подхожда с най-добри намерения, може да ни изглежда зъл, подмолен, ненадежден. Или обратното. Човекът може да е зъл, подмолен и ненадежден, а ние да го виждаме като напълно разумен и достоен за доверието ни. Но понеже менталният свят, който обитаваме, си има собствена вътрешна свързаност, ние мислим, че той е точен и реален.

Трябва да внимаваме за това. В един здрав ум лесно се преминава от един свят на друг, разпознават се противоречията (несъгласуваностите) и едно състояние на ставане може да ви извади от друго не дотам здравословно състояние на ставане. Има едно определено преливане. И преливането идва от вашата осъзнатост, от способността ви да помните, че приемате различни идентичности (персони) и обитавате различни светове и едни са по-полезни от други. Едни са по-благотворни, не толкова стресиращи като други. Ако сте умели, можете да усвоите това състояние на ставане, което изглежда най-здравословно за конкретния момент, в зависимост от това какво искате да правите при конкретните обстоятелства. Хората с истинските проблеми са тези, които не могат да излизат. Те засядат в конкретен мисловен свят и всичко бива интерпретирано в неговата светлина. Така могат да си причинят голяма вреда, защото между различните състояния на ставане няма пропускливост. Няма връзка – или си вътре, или си вън. Различните идентичности, които приемате, различните светове, които обитавате, изглежда са много радикално отделени.

Обикновено за хора, които са заседнали в едно такова много нездравословно състояние, единствената надежда изглежда е някаква външна сила. Затова толкова много програми, които се занимават с адикции, разчитат на външна сила. Зависимите хора засядат в една конкретна идея за това кои са, в какъв свят живеят, на какво са способни и на какво не са.

И от ъгъла на дефинициите на техните малки светове, те са безпомощни. Нужен им е някой отвън, който да дойде и да ги оправи. Това се случва от кардиналното затъване в капана на едно много фиксирано чувство за идентичност.

Една от целите на медитацията е да ви изкара от този капан, за да осъзнаете, че имате много идентичности, че обитавате различни светове и те е най-добре да се използват като инструменти за осмислянето, че никой свят, който обитавате, не е напълно реален или е точна представа за това къде сте по отношение на външната околна среда или вътрешната такава.

Уилям Джеймс е направил много по темата – че нашата представа за истината е доста скицирана. И как е възможно да знаете пълната истина за ситуацията, в която се намирате? Това би изисквало познание на субатомно ниво и до пределите на вселената – може би дори отвъд тях. Това би било невъзможно. За да борави с възможностите, умът живее с техните скици. Разбирането на този факт е полезна стъпка. „Тази скица, с която живея – дали е полезна скица?Дали ми помага?” Може да има някои определени истинни детайли тук и там, но трябва да осъзнаете, че никоя представа за околния свят няма да е напълно адекватна репрезентация за него. Най-доброто, което можете да сторите, е да се запитате дали тази ваша скица е адекватна на нуждите ви, на здравословните ви нужди и по-конкретно на желанието ви да сложите край на страданието.

За да се научите да излизате от нездравословни светове и да влизате в по-здравословни такива, първо е нужно разбиране как умът създава тези светове и после развиване на уменията за плавно и ползотворно придвижване между тях.

И двете умение се развиват при медитация. С други думи, получавате опит от първа ръка за създаването на светове, като се опитвате да създадете свят на концентрацията в този момент – тук: фокусна точка, базирана на желание. В този случай вземате дишането за фокусна точка и желанието ви е да останете на него колкото се може по-продължително. За да си помогнете в запазването на това желание, трябва да се научите да оценявате дишането и концентрацията (един вид как се справяте).

За някои хора тази конкретна част също е трудна, защото са свикнали да си дават негативни оценки и позитивните такива са им несвойствени. Започват да се гълчат, че не са добри медитатори, че са безнадеждни. Затова е полезно да мислим за всички същества, както правим преди да медитираме: „Нека всички същества бъдат щастливи.” Когато сериозно мислите за всички същества по света, си давате сметка, че единици съумяват да концентрират ума си или че изобщо го искат. Фактът, че вие се опитвате, вече е крачка в правилната посока.

Можете да мислите и за всички хора в миналото, които са медитирали. Не е като всеки да е сядал, и както казват в Тайланд да го е правил с леснина, сякаш бели банан. Всеки е трябвало да се бори, за да усмири ума. Така че ако имате трудност, повярвайте, не сте единствени. Всеки има проблеми с медитацията в един или друг момент. Дори и хората, които в този живот изглеждат родени медитатори: На някакъв етап в миналото и те са имали трудности, защото медитацията не е нещо, което се нрави.

Когато се научите да мислите по този начин, много по-лесно е обективно да прецените какво правите и да не се гълчите, когато нещата не вървят. Разсъждавайте от гледна точка на причина и следствие и изкарайте представата за това кои сте извън картината. Фокусирайте се върху менталните състояния, които могат да останат с дъха, забележете какво ги разсейва и вижте дали бързичко можете да се върнете към дишането. И когато се върнете, не се гълчете, че сте се разсеяли. Изпитайте гордост от факта, че сте се уловили и сте се придърпали обратно. Когато се връщате, го правете пъргаво, умело. Възнаградете се с особено удовлетворяващо вдишване – такова, дето се усеща много дълбоко в съществото ви. Това дава на практиката ви да се приплъзне от разсеяното състояние на ума обратно в концентрираното. Освен това развива осъзнатостта ви.

Осъзнатостта е това, което създава бродовете между тези различни състояния. Спомняте си, че сте били в едно състояние, а сега сте в друго. И възможността да се плъзнете обратно в някакво друго разсеяно състояние винаги съществува, затова трябва да сте нащрек за всички знаци, че умът се готви да се измъкне. Той си има своите трикове. Има един лек момент на изпразване, след което се събуждате в друг свят. Но ако можете да използвате осъзнатостта като брод за преминаването през това изпразване, е много по-лесно да насочвате ума си от едно състояние на ставане в друго, когато пожелаете. И е много по-лесно да останете в състояние на ставане, ако това е желанието ви.

Това са много важни умения, защото ви помагат да разпознавате кога сте в нездраво състояние. Можете да се запитате: „Тук има ли страдание?” Това е непоследователността: Ние създаваме умствени състояния, за да им се наслаждаваме, но ако те ни карат да страдаме, са несъгласувани със самата причина за съществуването си.

После можете да се запитате: „Трябва ли да има страдание?” И част от ума ще каже: „Да”, но вие трябва да се научите как да го питате. Това е единственият ви изход – да разпознаете, че страданието не е необходимо. Възможно е да бъдете в друго състояние на ума, което не е толкова стресиращо. Това че се е надигнало силно чувство или мисъл, не означава да се хвърляте след тях или пък че те са вие. Помнете, че „кой сте вие” трябва да бъде поставено в кавички. Можете да откриете смисъл в „кой сте вие” във всяко нещо и във всеки един момент има много потенциали, които са налични. Така че това, че има някакво чувство, не означава то да е фокусна точка на чувството ви за аз, защото много чувства, които ни идват, всъщност са деструктивни.

Затова медитацията е такова важно умение в запазването на ума здрав. Осъзнатостта ви позволява да разпознавате кога се приплъзвате от едно състояние на бава, или ставане, в друго, от едно чувство за това кои сте в друго, от едно чувство какво се случва в света в друго. И освен това ви помага да помните добрите стандарти в преценяването на конкретно състояние на ума. Макар едно състояние на ума да има много черти, които са верни – това можете да го удостоверите наблюдавайки нещата отвън, да, тази ситуация наистина е трудна или това, върху което сте се фокусирали – но можете да си зададете въпроса: „Трябва ли да страдаш за това?” И отговорът на Будата винаги е: „Не, не трябва да страдаш.” Ако страдате заради конкретна ситуация, вие не подхождате умело към нея. Има и други подходи. Винаги имаме потенциала да не страдаме, ако ги потърсим.

Имайте това наум. И после се научете как да използвате уменията на медитацията, за да се изваждате от неумели състояния и да създавате други по-подходящи такива: по-ползотворни, по-полезни, по-здравословни. Някои хора ще кажат, че бягате, но от какво бягате? Бягате от един сътворен свят в друг сътворен свят – но този път основан на осъзнатост и концентрация, на способността ви да различавате причините за страданието. Това е един много по-полезен свят. Има потенциал. Накрая може изцяло да ви изведе от страданието.

Винаги, когато се озовете в ситуация, която изглежда много трудна и се въртите ли въртите в нея, опитайте се да намерите точка на непоследователност: Нещо не е наред тук, не е както трябва. А то е, че има страдание, което не е речено да го има. И посредством това разпознаване можете да се извадите. И можете да използвате осъзнатостта върху дишането за инструмент.

Едно време, когато бях с Аджан Фуанг, някои от учениците му влизаха в много странни състояния на ума по време на концентрация. И инструментът за излизане винаги беше: „Къде е дъхът ти сега? Спокойно ли дишаш?” Това постепенно ги прибираше в света на дишането. С други думи, започваха да обитават тялото си отвътре.

По този начин не ви трябва външна сила. Трябва ви единствено вашата способност да различите „Тук има нещо нередно и не мога да изляза.” Това „нещо нередно” е фактът, че нещо създава бреме на ума ви, което не е речено да го има. За да излезете от него, не ви трябва външна сила. Само трябва да си спомните, че имате способността да създавате различно чувство за това кои сте и различен свят, който да обитавате – по-здравословен такъв.

Крайната цел, разбира се, е да съумеете напълно да излезете от тези светове. Това означава да се пробудите. Но засега можете да имате своето малко пробуждане, когато се събудите насред някой от вашите сътворени светове и си кажете: „О, това е страдание. Не е нужно да е тук.” И поглеждате на правилното място, вместо да прехвърляте вината на други хора от миналото или настоящето. Страданието не идва от тях. Страданието идва от начина, по който умът мисли за нещата. Той създава вероятни ситуации и после се товари с бремето от тях. Не е нужно да го прави. Осъзнатостта, концентрацията и различаването обособяват изхода (излизането).

И това не са бегли абстракции. Осъзнатостта е умението да помните какво правите, когато се придвижвате от едно състояние на ума в друго. Будността е умението да виждате „Аз правя нещо, което причинява страдание.” И различаването е това, което вижда, че не е нужно да е така. Има алтернатива.

Затова седим, развиваме практиката и уменията, които ни трябват да запазим своята нормалност.  Започнете да изследвате някои от вероятностите на ума по отношение на различните идентичности, които може да приема, и различните светове, които може да обитава. Медитацията ви дава един добър, безопасен и здравословен свят. Научете се да цените това умение, защото то е вашето спасително въже. И дайте всичко от себе си да го усъвършенствате.

Танисаро Бикху, 27 декември 2008

КРАЯТ НА СВЕТА Е ТУК

Лунг Пор Сумейдо

LP_Sumedho_harnham_square

Адаптирано от Дамма беседа в манастира „Амаравати”, 30 август 2008 г.

Днес е новолуние, половината от Васата е отлетяла. На моята възраст времето върви по-бързо от преди. Но времето е илюзия. Ние говорим за Дамма, акалика (безвремева) Дамма, безвремева действителност. Обичам да използвам думата „действителност” за Дамма. Казвам я заради рефлексията (осъзнаване и изследване), вземаме думите и им даваме повече смисъл, повече сила от тази на английските думи, които вече знаем. Обикновено думата „действителност” в смисъл на „изправи се срещу действителността” касае светските проблеми. Но „действителният свят” на обществото не е действителен. Не се опитвам да звуча доктринално, просто ви водя към рефлексия на думата Дамма. Да приемем убежище в Даммата е да приемем убежище в действителността.
Когато практикуваме осъзнатост, трябва да използваме тези Четири Благородни Истини. Даммасакапаватана Сутта, която пяхме тази вечер е идеален инструмент. Тоест да я използваме за прозрение, не просто да я запаметяваме и да я пеем, а да я използваме като инструмент: да я прилагаме към нашето преживяване, към страданието, причините, преустановяването и пътят на нестрадание. Будата го направил дори още по-просто от Четирите Благородни Истини: той казал: „Аз уча за две неща, за страданието и за края на страданието.” Забележете, че той взима едно обикновено човешко преживяване, страданието, или дука, и просто го посочва. Не прави метафизични изявления, че природата на действителността е страдание и че в действителният свят има само нещастие. Той говори само за две неща: за страданието и за края на страданието.
Краят на страданието е тук – соча сърцето си, или чита, както го наричат в Тайланд. Луанг Пор Ча казваше: „Страданието свършва тук” и посочваше сърцето си. Или „Краят на света е тук.”
Можем да се почувстваме застрашени, бидейки самана, защото често пъти ни критикуват, че не живеем в „реалния свят” с неговите борби, че живеем в някакъв илюзорен свят. Но както знаете това не е действителният свят. Но е светът, все пак. Такъв е светът, естеството на обусловените феномени е променящо се, нестабилно и несигурно.
Подобно разглеждане е рефлексия, начин да използваме нашата яснота да посочим обусловените феномени, които ние наричаме петте канди. В ученията си имаме този спретнат малък пакет от пет канди, с който да работим. Това опростява всичко, защото обусловените феномени са безкрайни в своето разнообразие. Човешкото тяло е условие, феномен. Тук започваме да гледаме на тялото си не от перспективата на културните норми или спомени, а по този много директен начин: рупа канда (форма) е това. Не е необходимо да търсим нечия друга рупа канда, тук има една, която непрекъснато преживявам. Този тип рефлексия включва изместване от личното местоимение, от идентификацията, и има просто забелязване на едно условие, на феномен, който преживявам в този момент: тази рупа канда. И усещането е такова. Петте канди осигуряват целесъобразни способи за изследване на феномените от грубото ниво на физическата форма до изтънченостите на чувството и съзнанието, спомените, емоцията и целия спектър от обусловени феномени, който изпитваме.
Както винаги, окуражението за тази Васа е да изследвате опитностите си по този начин. Каквото и да се случва, няма значение, времето или проблемите, или които и да е условия. Ние можем да ги превърнем в проблеми и да се обезпокоим и разтревожим, и натъжим, защото условията не винаги са такива, каквито искаме. Ние искаме определени условия, не искаме други условия. Това е относно условията. Но това, към което ви насочвам е начин, по който да разглеждате обусловените феномени, наблюдение, при което вече не се опитвате да ги тълкувате, а просто ги разпознавате. Действителността на обусловените феномени е, че те са безличностни и се променят. Независимо колко силно чувстваме, че нашите емоции са наши, те са празни. Чувството „Аз съм наранен, защото не съм оценен” е празно условие. Няма душа, няма ядро, няма субстанция, няма есенция. Когато го изследвате от това ниво на осъзнаване, виждайки го празно, не го гоните или отричате – това би било даване на някаква оценка. Вместо това просто разпознавате чувството като чувство; това е съзнанието, пробудено за Дамма, за действителността. Толкова е просто.
Всички знаем това учение. Повечето от нас от години са с него и използват тази формула. Тези Пали учения са вещи способи за изследване на реалността; за проникване през делюзиите, обусловеното, привързването към обусловените феномени. Всичко, всяко условие, било то щастие или нещастие, ни отвежда към необусловеното – ако му позволите. Дали сте щастливи или тъжни, дали получавате това, което искате, или не – всичко е надигащи се условия, които се преустановяват. Всички те се преустановяват в необусловеното.
Амата-дамма е реалност. И отношението на амата-дамма, или на необусловеното към обусловеното не е на осъждане. Всичко, всяко условие е родено и се преустановява в необусловеното. Не казваме, че обусловеното е по-низше от необусловеното; така функционира мислещият ум. Използването на тези определения не е, за да вземаме страни: „Аз съм за необусловеното, не мога да се занимавам с обусловеното”. Използваме ги, за да можем да знаем, да различаваме обусловеното такова, каквото е, и да разпознаваме действителното. И това е необичайно просто. Или може би е обичайно просто. Необичайното е крайно, нали? Но вие ме разбирате: говоря за простотата.
Забележете, че личността е сложно нещо. Моята личност има нагласата да прави всичко сложно. От години я наблюдавам, наблюдавам как в момента, в който бъда уловен в чувства и желания, любови и омрази, предпочитания, мнения и становища… светът се надига. И той е един сложен свят, пълен със страхове и оплаквания, и разочарования.
Емоционалното състояние изглежда по-реално от всичко друго, нали, когато бъдем уловени в чувствата си. То ни превзема, можем да сме напълно поробени от емоциите си. И тук тази вейдана, саня, санкара и кандите на чувството, перцепцията и формациите могат да се използват за наблюдение. Забележете как можем да осъзнаваме всичко това, щастието и нещастието, на аза, на моите. Моите чувства и това, което Аз искам.
Това, което съзнава мен, не съм аз. Това твърдение не трябва да се взема за някакво доктринално учение, то е окуражение за изследване. Открийте: това, което съзнава, е чисто, съзнателно, различаващо… а „аз” зависи от мисленето. За да стана личност, да стана аз, аз трябва да мисля за „аз”. Ако продължите да изследвате, проверявате и разглеждате по този начин, цялата илюзорна структура, привързването към обусловените феномени започва да се разпада, вече не е достоверна, не е убедителна. Защото е илюзорна. В нея няма същност, в нито една от петте канди няма лична същност или ядро, или душа, или специално нещо, което е само мое. Будата е знаенето, способността, която ние всички имаме да познаваме действителността. Мисленето е човешко творение, към което сме прилепнали. Привързани сме към мислите си, към вижданията и перцепциите. Нашите спомени. Те са много убедителни, защото това аз, аз, аз може наистина да ни погълне. Аз като личност, аз като мъж, аз като американец, аз като 74-годишен, аз като бикху… и все пак аз е празно.
Когато наблюдавате по този начин, това, което наблюдава това чувство на аз не е осъдително – не казва, че е погрешно да мисля като аз – но то знае, има различаване, разпознаване, че ако се привържа и следвам това чувство на аз и мое, докъде ще стигна? Всеки път до страдание. До сложни, безкрайни проблеми, трудни сцени, страхове, отхвърляне, разочарования.
Навлязох в монашеския живот много идеалистичен по отношение на будизма, монашеството и горската традиция. Но всяка условност ме е разочаровала по един или друг начин.. Това е природата на условията, нали? Всички са разочароващи. Дори като получа каквото искам, това не е достатъчно. Това не е критика към условността на монашеството, а разпознаване какво може да направи идеализма, какво привнасяме в този живот и защо толкова много хора си тръгват от него. Защото е разочароващ на „аз” ниво. Аз не получавам каквото „Аз” искам от него, от его нивото.
Не беше това, което очаквах. Исках нещо друго. Но целият смисъл на тези Четири Благородни Истини е да видим природата на искането. Искане на нещо, което нямате, или неискане нещата да бъдат по начина, по който са – сляпото привързване винаги ви отвежда в страданието. Това не трябва да се вярва, трябва да се изследва. Да бъде видяно от вас самите, да бъде разбрано от вас. Никой друг не може да ни направи просветлени или да познае действителността вместо нас. Но може да ни я посочи: това правят ученията на Будата, те са показатели към действителността.
Животът е кратък. Не похабявайте живота си, когато имате възможността да използвате тази опитност, това раждане, тази рупа канда, тази самоличност, която имате, любовите и омразите, и чувствата, петте канди и аятани (сетивни органи), които изпитвате сега, да ги използвате за пробудено различаване. Ние не сме тук да да се опитваме да направим нещата хубави или да имаме каквото искаме. Това е предизвикателството на живота на един самана.
Като будистки монаси и монахини, ние сме самани, просещи милостиня, което означава, че се поставяме на ръба, разчитаме на добрата воля на другите хора. Щеше да е различно, ако бяхме свещеници с права да контролираме или доминираме над мирянската общност. Помнете, просещи милостиня, ние всъщност сме просяци. Поставяме се на самото дъно на социалната стълбица. Нямаме пари, дори не можем да отглеждаме собствена храна – за храна, подслон, дреха или лек, ние изцяло зависим от добрата воля и добрината на мирянската общност. Но не приемайте това лично. Аз не казвам, че ние сме толкова чисти и добри, като правим това. И все пак то е проява на смелост, нали? Ние жертваме живота си. Поемаме риск. Винаги е по-добре да имаш пари в банката, собствена къща, да си сигурен, че ще се отнасят с теб добре и ще те оценяват, че нещата са сигурни и обезпечени. Разгледайте сега какво е просещият милостиня. Животът му е на карта.
Колко от вас ще останат тук, когато икономиката се разпадне, и ще рискуват? Толкова неща вземаме за даденост, това е един добре поддържан манастир. Но подкрепата на този манастир идва от добрата воля на мирянската общност в една благоденстваща страна. В известна степен това ни глези. Можем да го вземем за даденост и да забравим това чувство на благодарност – катану. Можем да започнем да мислим какво искам „аз” по един светски начин. Природата на този живот на просия е несигурност. Ние се отказваме от правата си. Но имаме морални права: Петте Предписания, или Осемте, или Десетте, или Виная. Имаме правото да определим дали да живеем в ограниченията на поведение и реч, в рамките на приетата условена структура. И това по-скоро са задължения, отколкото права, изпълняване на задължения в структурата на Виная. Поне такава е уговорката, така играем тази игра, с цел да не създаваме повече илюзии за себе си или света, а да прозрем през илюзиите. Животът на самана е живот на отказ, както Втората Благородна Истина е пускането на желанието. Не е отхвърляне на нещо, не е самоубийство, не е съпротива, не е отричане или потискане – а е пускане (letting go). То е отпускане на слепия навичен захват на петте канди. Животът на самана е на отказ, не на постигане. Ние се осланяме на Буда-Дамма-Санга.
Просто исках да посоча, че нашият живот тук не е за социалните ценности на днешния ден. Той е за освобождение от делюзията, за събуждане за реалното. Реалното не е нещо, то е нищо. Не е явление. Не можете да мислите за него, не можете да му създадете образ. Затова ние говорим за необусловено, неродено, несътворено, безформено. Анатта (не-аз), нирода (преустановяване), нибана (освобождение). Ако се опитате да мислите за тези думи, няма да стигнете до никъде. Умът ви спира, и нищо. Затова не може да разочароващо, защото ако очакваме нещо от медитативната практика, някакво Просветление или ярки светлини, или разтърсващи света преживявания и не ги получим, тогава ще бъдем разочаровани. Защото очакването е друг тип желание, нали? Искам нещо. Прочетох го в една книга: вселената потреперила  когато Будата достигнал просветление  И си седим ние и чакаме някакво разтърсващо земята преживяване… и дори да изпитаме нещо такова, то нищо не означава, докато не проникнем, не прозрем реалността с мъдрост. А реалността не трепери, не се тресе, а е тук и сега, реална е. Познаваема е, различаема.
Можем да използваме тези думи, Третата Благородна Истина е за „осъзнаването”, „осъществяването” или „разпознаването” на необусловеното. Защото когато дука спре, не е като унищожение, а е това то – реалността. Когато дука спре, има реалност. Когато пуснем дука, когато пуснем петте канди, тогава в тяхната природа е те да се преустановят, но реалното остава, въпреки прекратяването на условията. Ако не оценяваме това, макар условията непрекъснато да се преустановяват, ние не забелязваме, защото винаги търсим нещо друго. Винаги сме в следващото прераждане – опитност, в следващата причина, в следващия проблем. Да правим нещо повече, да постигнем нещо, да медитираме повече или да не медитираме… има всякакви становища и мнения.
В наши дни има голям интерес към Адвайта Веданта. Защото в Адвайта не се занимавате с Виная. Според Адвайта учителите най-важното е да си осъзнат. Това е вдъхновяващо, не се споменава Виная и дори религиозните условности не са нужни. Това може да е привлекателно. Но това, което аз научих от нашия стил, от тази много ортодоксална теравадинска будистка традиция, Дамма-виная, е, че тя ни дава форма, с която да работим, от която да се изтласкваме, граници, в които егото ни да е предизвикано. Живеейки в нейните граници, ние можем да се съпротивляваме, да не ни харесва или да се привържем към тях; виждаме, че човек може да се бунтува или да се институционализира в структурата. Но смисълът е да я използваме съзнателно като инструмент за рефлексия и изследване на природата на дука.
От тази гледна точка, Дамма ученията на Будата в Пали Канона са блестящи. Имаме тези вещи инструменти за ползване като патича самупада (обусловеното възникване) или Четирите Благородни Истини, пречките и етапите, и списъци като индриите (менталните фактори) са блестящи способи за използване на ученията не за вкопчване или отхвърляне, а за разглеждане на нещата от различен ъгъл, подчертаването им, за да можем да ги изследваме и видим. И това ни дава общ речник за обсъждане на Дамма, за споделяне на тази възможност за освобождаващо прозрение с другите. Затова Буда-Даммата е просъществувала толкова дълго, 2551 години: защото има установена практика, която я предава. Която може да бъде наследена и предавана от едно поколение на друго. Будисткото учение е запазено в своята чистота. Дамасакапаватана Сутта е несравнима по отношение на умелост и прецизност, на едно конвенционално ниво за използване на изследването за пробуждане. Взимаме нещо толкова обикновено – страданието – и чрез изследване виждаме неговите причини и преустановяване и осъществяваме не-страдание.
Тази реалност, в която сме, е изнервящо преживяване. Така е да си роден човек на тази планета. Не е, за да си умиротворен, щастлив и блажен. Остаряваш, разболяваш се, виждаш как светът се променя, трябва да понасяш всякакви страхове и невежество, конфликт, нечестност и т.н. Това е светът, светът на сетивата: свят на раждане и смърт. Но чрез практиката нашата връзка със света става връзка на познаване, а не на раждане в него миг след миг, отново и отново. Локавиду (епитет за Будата) означава „познаващият света”.
Това е практиката, за която сме тук, в „Амаравати”. Само тя ме интересува. От опит знам, че това е правилно, добро и освобождаващо. Можем да разглеждаме и изследваме, и действително да започнем да разбираме природата на ума, природата на съзнанието. Не чрез това, което ни казват психолозите и съвременната наука. Ние имаме съвършените инструменти в Пали Канона за изследване на природата на ума.
Това е предназначението на манастира „Аамаравати”. Той е една прекрасна възможност. За пробудено изследване на Дамма. Не сме тук да се чувстваме удобно и в безопасност; поемаме риск, поставяме се на ръба. Този манастир е добре поддържан – не обикалям навън да моля хората да ни подкрепят. Не обикалям в опити да обръщам хората във вярата ни. Манастирът сам генерира подкрепата си от Даммата. Това са натрупаните добродетели на Будата и неговите учения, които ние изпитваме сега Разглеждането на това може да ни помогне действително да оценим тази възможност.

ЕСТЕСТВОТО НА ДАММА – Първа част

Понякога, когато плодното дръвче цъфти, духва ветрец и пръсва цветовете по земята. Някои пъпки остават и израстват в малки зелени плодове. Духва вятър и някои от тях също падат! Други остават и се превръщат в плодове или почти узряват, някои дори напълно узряват, преди да паднат.
Така е и с хората. Като цветовете и плодовете на вятъра, и те падат в различни етапи от живота си. Някои хора умират, докато още са в утробата, други – броени дни след раждането. Някои хора живеят няколко години и умират, без да достигнат зрялост. Мъже и жени умират в младостта си. Други пък достигат зряла старческа възраст, преди да умрат.
Когато разсъждавате за хората, разглеждайте природата на плода и на вятъра: и двете са много несигурни.
Тази несигурна природа на нещата може да се види и в монашеския живот. Някои хора идват в манастира с намерение да се ръкоположат, но размислят и си тръгват, дори с избръснати глави. Други стават послушници и тогава решават да си тръгнат. Някои приемат духовен сан само за Дъждовните Васи, после се отказват. Също като плод на вятъра – всички са безкрайно несигурни!
Нашите умове също са такива. Надига се мисловно впечатление, придърпва ума и той пада – също като плод.
Буда разбирал несигурната природа на нещата. Той наблюдавал явлението с плода на вятъра и разсъждавал върху монасите и послушниците, които били негови ученици. Открил, че и те в същността си имат същата природа – несигурна! И как може да е иначе? Това е положението на всички неща.
Така човек, който практикува с осъзнатост, не се нуждае от някой, който да го съветва и поучава, за да може да вижда и разбира. Пример е случаят с Буда, който в предишен живот бил цар Махаджанака. На него не му се наложило да учи много. Просто наблюдавал едно мангово дърво.
Един ден, докато се разхождал с министрите си, от гърба на слона той зърнал мангови дървета, натежали от зрели плодове. Преценявайки, че не бива да спира разходката, той решил по-късно да се върне и да си откъсне. Откъде да знае, че министрите му, които вървели отзад, алчно ще оберат всички плодове? Че ще използват прътове, за да ги свалят на земята, трошейки клоните и разкъсвайки листата?
Вечерта, завръщайки се в манговата горичка, царят, който вече предвкусвал сочната наслада от мангото, открил, че не са останали плодове. Нито един! И не само това, но клоните и листата били потрошени и обрулени.
Царят, огорчен и разстроен, зърнал едно мангово дърво, чийто клони и листа били здрави. Почудил се защо. И осъзнал, че просто дървото няма плодове. Ако едно дърво няма плодове, никой не го закача и клоните и листата му остават здрави. Този урок го занимавал по целия път на връщане към двореца: „Неприятно е, смущаващо и трудно, да бъдеш цар. Това изисква непрекъсната грижа за всички поданици. Ами ако има опити за нахлуване и нападение на царството?” Царят не намирал покой. Дори в съня си бил обезпокояван от кошмари.
Отново видял в ума си манговото дърво без плодове със здравите клони и листа. „Ако станем подобни на това мангово дърво,и нашите листа и клони ще останат неувредени.” – мислел си той.
Седнал в покоите си и медитирал. Накрая решил да стане монах, вдъхновен от урока на манговото дърво. Сравнил себе си с него и заключил, че ако човек не са въвлича в светските дела, ще бъде истински независим, свободен от тревоги и трудности. Умът би бил необезпокояван. Разсъждавайки така, той станал монах.
От тогава, където и да идел, когато го питали кой е неговия учител, той отговарял: „Едно мангово дърво.” Не му трябвали други поучения. Манговото дърво било причината за неговото Пробуждане за Опанайко-Дамма (Opanayiko-Dhamma) – учението, което водело навътре. С това Пробуждане той станал монах, който имал малко грижи, задоволявал се с малко и се радвал на уединението. С отказа от царския статут, умът му намерил покой (мир).
В тази история Буда бил Бодхисатта, който постепенно развивал практиката си. И ние, както Буда като цар Махаджанака, трябва да се оглеждаме и да наблюдаваме, защото всичко на този свят е готово да ни учи.
Дори с малко интуитивна мъдрост ще можем ясно да прозрем закономерностите в света. Ще разберем, че всичко в света е учител. Дърветата и лозите могат да разкрият истинската природа на реалността. Имаме ли мъдрост, не е нужно да питаме или да учим. Природата може да ни научи достатъчно, за да станем просветлени, както цар Махаджанака, защото всичко спазва пътя на истината. Не се отклонява от нея.
Свързани с мъдростта са владеенето и сдържаността, които могат да доведат до по-нататъшно прозрение в закономерностите на природата. По този начин ще стигнем до разбирането на абсолютната истина, че всичко е „анича-дукка-анатта”. Вземете дърветата, например. Всички дървета по земята са еднакви, са Едно, когато ги наблюдаваме през реалността на „анича-дукка-анатта”. Първо възникват, после израстват и зреят, непрестанно се променят, докато накрая не умрат, както става с всяко дърво.
По същия начин хората и животните се раждат, растат и се променят в годините, докато накрая не умрат. Множеството промени, които се случват по време на този преход от раждане към смърт, показват Пътя на Дамма. А именно, че всички неща са нетрайни и разлагането и разпадът са тяхно естествено условие.
Ако имаме яснота и разбиране, ако изучаваме с мъдрост и осъзнатост, ще видим Дамма като реалност. Така ще виждаме хората в непрестанно раждане, промяна и умиране. Всеки е обект на цикъла живот-смърт и именно заради това всеки във вселената е като Едно същество. Съответно, виждайки едного ясно и отличително е същото като да видиш всеки друг по света.
По същия начин всичко е Дамма. Не само нещата, които виждаме с физическото си око, но и нещата, които виждаме в умовете си. Поражда се мисъл, после се променя и си отива. Това е „намма дамма”, просто ментална импресия, която се надига и отминава. Това е истинската природа на ума. И като цяло, това е благородната истина на Дамма. Ако човек не гледа и не наблюдава по този начин, значи не вижда! Ако човек вижда, ще има мъдростта да слуша Даммата така, както е представена от Буда.

Къде е Будата?
Будата е в Даммата.
Къде е Даммата?
Даммата е в Будата.
Тук и сега!
Къде е Сангата?
Сангата е в Даммата.

Буда, Дамма и Санга съществуват в умовете ни, но трябва ясно да го видим. Някои хора подхождат лековато – „А, да, Буда-Дамма-Санга, те са в ума ми.” Но практиката им не е правилна. Тогава Буда-Дамма-Санга няма да бъдат намерени в ума им, защото „умът” първо трябва да стане ум, който знае Дамма.
Стигайки до този етап, ще знаем, че на света има истина и е възможно да практикуваме за разбирането й.
Например, „нама дамма”, чувствата, мислите, въображението, и т.н., всичките са несигурни. Когато се породи гняв, той нараства, променя се и накрая изчезва. Щастието също се поражда, расте, променя се и накрая изчезва. Те са празни. Те са нищо. Това е положението при всички неща, било то ментални или материални. Вътрешно имаме това тяло и ума. Външно имаме дърветата, лозите и всички други неща, които ни показват този универсален закон на несигурността.
Дали е дърво, планина или животно, всичко е дамма. Къде е тази Дамма? Казано простичко, това което не е Дамма, не съществува. Дамма е природата. Това се нарича „сача дамма” (Sacca Dhamma), истинската Дамма. Ако човек вижда природата, вижда Дамма. Ако вижда Дамма, вижда природата. Гледайки природата, човек познава Дамма.
Каква е ползата от много учене, когато абсолютната реалност на живота във всеки негов момент, във всяко негово действие, е безкраен цикъл на раждания и смърти? Ако сме осъзнати и будни – във всички пози (седеж, стоеж, ходене, лежане), тогава себепознанието е готово да се роди – а именно, знаенето на истината за Дамма, вече съществуваща тук и сега.
В настоящето Будата, истинският Буда, още живее. Той е самата Дамма – „Сача Дамма”. И „Сача Дамма” – това, което ни прави Буда, още съществува. Никъде не е избягало! То поражда две Буди – един в тялото и един в ума!
„Истинската Дамма” – казал Буда на Ананда, „може да се осъществи чрез практика.” Който види Буда, вижда Дамма. Как става така? Преди не е имало Буда. Едва след като Сидхарта Готама осъзнал Дамма, тогава той станал Буда. Ако го обясняваме така, той е едно и също с нас. Ако осъзнаем Дамма, ние също ще сме Буда. Това се нарича Буда в ума, или „Нама Дамма”.
Трябва да внимаваме във всичко, което правим, защото сме наследници на всички свои добри или лоши действия. Правейки добро, жънем добро. Правейки лошо, жънем лошо. Поглеждате ежедневието си и виждате, че е така. Сидхарта Готама станал просветлен в разбирането на тази истина и това довело до появата на Буда в света. По същия начин ако всички хора практикуват в достигането на тази истина, те също ще се променят в Буда.
Съответно Буда още съществува. Някои хора са много щастливи и казват: „Ако Буда още съществува, тогава мога да практикувам Дамма.” Това е правилният подход.

Дамма-беседа на Аджан Ча пред ученици от Запада в манастира Бънг Уай, 1977 г.