Архив

Tag Archives: просветление

Търсещ, но ненамиращ Съзидателя на Дома,
аз пътувах през колелото на безброй раждания:
О, болезнено е раждането отново и отново.

Съзидателю на Дома, вече си видян;
И няма да го съградиш наново.
Гредите ти са потрошени.
И покривната ти греда е скършена.

Умът ми осъществи безформената нибана
и достигна края на всеки вид желание.

Будата, Даммапада

2013-05-04 14.08.40

Когато Будата изричал тези думи, той персонифицирал заразата на желанието – Съзидателя на Дома, като начин за разглеждане на Даммата, за да даде сила на всички онези, които я практикуват. Това било зов за пробуждане, за да видят действително колко е лош този враг и какво благословение е Даммата. Той искал да ги мотивира, давайки им дълбоко усещане за смисъл и отдаденост.
Веднъж добием ли тази решителност като движеща сила в сърцата си, няма нещо, което да не можем да направим.

Почитаемия Аджан Маха Буа

В деня на пълнолунието през май всички будисти по света празнуват раждането, просветлението и махапаринибана (смъртта) на Будата.

Тази година той се пада днес – 24 май! Честит Весак!

Advertisements

ДА СЕ СЪБУДИМ ОТ СЪНЯ НА ЖИВОТА

Случилото се вчера, сега е спомен. И никога няма да има втори 23 януари 1989 г. Това е перцепция, спомен. Но никога не можем да повторим този спомен, защото самата перцепция във времето означава, че това е нещо завинаги отминало в нашата конкретна сетивна сфера. Това е паметта, нали? Всъщност 23 януари 1989 г. е само мисъл в ума ни – нещо, което сами създаваме. Вчера не е дошло да каже „Аз съм 23 януари 1989 г.“ Аз не съм чул или видял нещо, което да ме потупа по рамото и да каже: „Ей, Сумейдо, аз съм 23 януари 1989 г.“ Но аз казах: „Ти, днес, си 23 януари 1989 г. Днес е 24 януари 1989 г.“

Имам календари. Много хубави календари, от Тайланд. Тайландците правят разкошни графики напоследък. Преди  изглеждаха доста евтини – сигурно заради печата. Сега правят истински шедьоври, които сочат датата на всеки ден от всеки месец. Красива разпечатка за днес – 24 януари 1989 г.

Паметта или перцепцията, способността да назоваваме нещата е саня канда. Това са символите, думите, езика. Когато не ги поставяме под въпрос, не ги изследваме, тогава това е светът, в който живеем, светът на перцепциите, светът на мен като определен тип личност, на теб като определен тип личност, на света като перцепция, на това, което аз възприемам като света. На целия обусловен процес, който се случва в преживяванията на индивида от момента на раждането му в дадено семейство, класа, раса, времена, образование… Всички неща, които са обуславящи за ума. Саня – перцепциите. Имената, с които назоваваме разни неща. Схващанията, които имаме. Всички те са нетрайни и не-аз, но въпреки това невежеството ги разглежда като нещо повече. Не че са нередни или лоши, но „авиджа пачея санкара“ (невежеството обуславя менталните формации), създава тези тенденции да разглеждаме всичко като реалност, да правим предположения, да вземаме решения, да отстояваме становища, да формираме мнения от тази сфера на невежество, която може би никога не е оспорвана, никога не е прониквана с мъдрост.

Това са предразсъдъци, нали така? Чувате, че хората имат расови предразсъдъци или някакви други, защото чуват може би от родителите си – още от самото начало, че еди коя си раса или нация е лоша. Тогава това в много отношения влияе на мирогледа ви, нали, на реакциите ви към нещата.

Затова Будата се въздържал да създава доктрини за Бог, метафизични становища и теории. Защото тези неща са перцепции като всичко друго. Бог, думата „Бог“ е перцепция. Това е измислена от хората дума. Творение на ума. Говоря за самата дума. И въпреки това, като кажем „Бог“, хората започват да изпитват всякакви емоции. Едни хора вярват в Бог и започват да се чувстват много прекрасно. „О, Бог ме обича. Бог е чудесен. Бог е всемогъщ. Бог е спасител. Бог е това, Бог е онова…“ Ако не вярвате, че има Бог, или не вярвате в него, тогава, като кажете „бог“, следва: „Няма никакъв Бог. Всичко е празни приказки, суеверия и тъпота.“ Това са емоционални реакции. Емоция. Едни хора отиват в утвърждение, други – в отрицание.

Затова Четирите Благородни истини и Патичасамупада са изследване на процеса на Дамма, а не въздаване на позиция, която да заемаме, или становища, за които да се вкопчваме и държим. Говорим за изследване на процеса. И тогава можем да сме свидетели на формата, на камма, на условията, които имаме в този момент. Не става дума за утвърждаване или отхвърляне, а за изследване, за разглеждане и проникване. Това е проникване, нали? Като съзерцаване на арамана – „лепкавите“ обекти. Думата „Бог“ може да е лепкав обект, нали? Можете да заседнете на нея. Щом чуете „Бог“ и започвате: „О, Бог е прекрасен. Бог е  всемогъщият, обичам Бог, Бог е моят Отец…“ Засядате и това ние наричаме „лепкавост“. Вкопчвате се в тази концепция за Бог и умът ви влиза в тази пролиферираща тенденция, в утвърждение да кажем. Или ако не вярвате в Бог и мразите цялата идея, казвайки „Бог“, засядате във „Всичко това е глупост, тъпо суеверие…“ И това пак прилепя. Засядате на тази арамана, защото пролиферирате. Просто една дума, натискате копчето „бог“ и се превръщате в нещо такова, нали? Можете да натискате копчетата си и да проверявате върху какво засядаме. Това правим в медитация, нали? Наблюдаваме къде се залепяме, къде засядаме в този свят. Какво има тенденцията да ни превзема, да обсебва ума ни. Какво има тенденцията да ни ядосва или вгорчава? Какво има тенденцията да ни вдъхновява? За какво копнеем и от какво се вдъхновяваме, какво утвърждаваме?

Както, когато казвам нещата, които искате да чуете: „Всички сте много зрели, развиващи се духовни същества. Напълно способни сте да практикувате и да се мотивирате по духовната пътека. Нямате нужда от мен, да стоя зад гърба ви и да ви побутвам напред. Защото всички вие сте осъществили парамите и спазвате Сила (морала), и животът ви се движи към това абсолютно духовно осъществяване.“ Това е хубаво, нали? Похвала, окуражение, което вдъхновява. Приятно е да чуеш някой, когото разглеждаш като авторитет или експерт, да казва, че се справяш. „Добре си. Продължавай все така.“

Но ако внезапно кажа обратното, на вас няма да ви е приятно да го слушате. Да слушате критиките, нещата, които смятам за погрешни, слабостите ви… Какво ще стане ако ви разоблича един по един със слабостите ви на този среща? Пред всички. Изправям някого отпред и разказвам на всички за грешките и слабостите му. Това няма да ви хареса, нали? Натискам копчетата ви и вие засядате в араманите.

Това, което не е арамана, какво е? Какво не е арамана? Какво не е обект? Какво не е прилепчиво? Това е въпрос за изследване, нали? Къде е това? Или какво е? Трябва да признаем, че всеки от нас е в много субективна позиция. Защото в очите ми вие сте просто арамана. Нищо повече. Засядам в това да ви гледам. Дори имената ви и спомените, които имам за вас, мненията и становищата, които имам за вас, те са просто арамана, нали?

Не са нищо повече. Не са реални. Нямат център, нямат ядро. Моето мнение за вас няма сърцевина. Не мога да намеря сърцевина в него. Няма нищо, което човек може да назове като вас или душата ви, или нещо такова. Нито едно мнение или спомен, възприятие, което да имам за всеки от вас или за всичките. Какво е това тогава? Просто нама-рупа, аджая салаятана? Целият този процес? Защото това е процес, нали?

Но ние няма да се отдаваме на абстракции, изразявайки доктринални позиции и представяйки концепцията за не-аз като доктрина. Анатта не е формулирана да бъде доктрина или догмат, в който да се вкопчим. Тя е инструмент за изследване. Тогава, когато прозрете какво е „арамана“ (arammana), виняна, пачея нама-рупа, нама-рупа пачея салаятана, салаятана пачея паса, паса пачея вейдана… Това преживяване, родено в съзнателна форма, е такова. През целия ни живот ще е такова. Аз ще съм субектът на този свят, на тази опитност от раждането до смъртта. Винаги съм бил и ще бъда, докато умра.

Но все пак какъв е истинският субект – дали е перцепцията, обусловена в ума ми относно мен? Дали е името ми? Това ли е истинското ми аз – Сумейдо? Но това име ми е дадено години след раждането ми. Искрено се надявам да не е името, което майка ми ми е дала. Надявам се то да не е истинското ми аз. Надявам се културата и произходът ми да не са аз. Надявам се те да не се окажат постоянни и вечни. И ще ми е неприятно, действително ще е жалко да имам индивидуалност за вечността. Да имам индивидуалност и цялата тази вейдана – чувство, и всички тези привързаности към арамана и т.н.  Да ги имам за вечността, завинаги.

Помислете само. Това би било ужасно. И всички тези неща, когато ги проникнете с мъдрост, с паня, какво са те? Те са несубстанционални, краткотрайни, мимолетни, вечно променящи се, неизбежни действия. В арамана- в обектите, няма никаква сърцевина, няма никакво вечно ядро или същински център. Докато търсите сърцевината или центъра, или абсолютната истина, или безсмъртието като арамана, какво ще получите? Нещо, което не е, нали? Затова дори думата за перцепцията трябва да бъде изоставена. Както думата „бог“ трябва да бъде изоставена. И всички други вярвания, всички арамана на ума ви започвате да ги виждате такива, каквито са. Защото всички те са неудовлетворителни, защото нямат сърцевина, нямат истински център.

Но къде е центърът? Като оставим, като пуснем всички арамана, какво остава? Знаенето, което е свидетел и знае. Без да му даваме име, защото то би било арамана, без да го възприемаме като нещо. Наистина ли трябва да сте някой, за да се чувствате щастливи? Трябва ли ви някой да ви потвърди, че сте някой или че има Бог, или че има вечен живот, или че има нещо? Защото тогава искате потвърждения, които да подкрепят теориите ви. Още сте уловени в съмнение, страх, тревога, несигурност и искате авторитет, който да се появи и да каже: „Да, има Бог. Да, ще идеш в рая. Да, има безсмъртна сфера и… имаш безсмъртна душа, и когато умреш, ако си бил добър човек, ще живееш вечно щастлив в щастливо състояние и т.н. Това е желанието да се чувствате сигурни и защитени. И е някак първично и незряло.

Когато сме млади, имаме нужда от подобно потвърждение от родителите си. Имаме нужда те да ни казват: „Обичам те. Ти си добре и аз ще те закрилям“, защото децата имат нужда от това. Имаме нужда от това до една определена възраст. Децата физически се нуждаят от родителите си да ги гледат и защитават. Не могат да се справят сами. Няма как да го направят сами. Нужни са ни външни родители. Но за светия живот – това е тръгване към абсолютната свобода. Затова това не е път на продължаващи потвърждения. Ние използваме вдъхновения и окуражения, но те насочени към изследване, за да се пробудите. Да бъдете будни и да използвате мъдрост, за да изследвате. Някои от вас отказват да го правят, не защото не сте окуражени. Някои от вас мислят, че го правят, а не е така, защото ви хрумват някои доста глуповати идеи. Но каквото и да е, не спирайте. Няма проблем да ви хрумват глуповати идеи, стига да ги виждате такива, каквито са. И тогава осъзнатостта е пътят към безсмъртието.

Вниманието, осъзнатостта е пътят към безсмъртието. Защото това е истинският субект, чистотата, чистият ум, умът, който не е обусловен, не е арамана, не е ментално състояние. Когато сте осъзнати, когато не сте заседнали върху арамана, когато не сте прилепнали към нищо, тогава това е аматта падан. Това е безсмъртието. Ние казваме да имаш празен ум. Но има хора, които засядат върху думата „празен“. „Празен“ означава нищо. Дори „безсмъртие“ понякога е силна дума. Както когато издаваха книгата ми – „Пътят към безсмъртието“, трябваше да посмекчат заглавието. Промениха я на „Осъзнатост – пътят към безсмъртието“.

Всичко, което има думата „смърт“ е арамана, върху която хората засядат. Но „безсмъртие“ беше много хубав израз. „Пътят към смъртта“ може би щеше да дойде прекалено. Но някои хора са толкова слепи, че от самата дума „смърт“ те не виждат представката, виждат само „смърт“.

Спомням си на Катината на Аджан Китисаро, че изнесох някаква беседа, след което при мен дойде една млада жена. Мислех си, че добре обяснявам службата към човечеството, както и всички алтруистични неща, които се опитвах да предам. Но тази млада жена дойде и каза: „Не бива да учите така.“ И аз попитах: „Защо?“ „Вие казвате, че не трябва да правим нищо. Че всичко е наред. А толкова неща са погрешни в света. И т.н…“ Очевидно тя беше чула само едно изречение, което е било много силно за нея, беше заседнала на него и не беше чула другото, което бях казал. Беше чула едно изречение, беше заседнала на него, а останалото не го беше чула. Ние често правим това. Всички имаме такава вина.

Тогава простото учение: „Прави добро, въздържай се от вършене на зло.“ е много основно за ежедневния живот в тази обусловена сфера с нашето човешко тяло. То е съзнателно и чувства. Намерението ни е да правим добро и да се въздържаме от вършене на зло пречиства ума. Това е учението на Будата. Много е просто, нали?

Мано виняна  (съзнанието) и там арамана (обектите) – да видим Даммата, да бъдем осъзнати, с нашето умение да мислим и възприемаме, и усвояваме. Тогава подхождаме от виджа – от познанието, а не от невежеството – от авиджа. Всичко е Дамма, дори невежеството е дамма. Така виждаме невежите мисли, становищата и привързванията като дамма, а не като аз. Виждаме, че егоизмът във всичките му форми, страхове и желания, това, което се надига и преустановява, е там арамана. Това е начинът, по който стоят нещата.

Дори най-ужасните ви мисли и чувства са там арамана. И ние ги виждаме като анича, дука, анатта, а не засядаме върху тях с харесване или неприязън. За това е нужна решителност, защото ако действително харесвате нещо или не го харесвате, е трудно да го пуснете. Винаги има едно залепяне. Било то за нещо привлекателно или за нещо непривлекателно и ужасно. При едното имаме залепяне за придърпването му по-наблизо, за улавянето му, при другото е залепяне в опитите да се отървете от него. И вие засядате в опити да го отблъснете.

Имаме задоволяване и подтискане.

И после при салаятана, имаме арамана за окото – които са обекти за окото. Зрителното съзнание ( чаку виняна). Арамана са това, което виждате. Обектът. Арамана за носа е ароматът, за ухото е звука, за езика е вкуса, за тялото е усещането за удоволствие и болка, горещина и студ. За мано виняна са мислите, чувствата, перцепциите. Тази чаша например. Рупа, формата, се вижда с окото. Чашата е обектът на зрението. Но всъщност думата „чаша“ е перцепция, която създавам. Зрителното съзнание е тук. Но после мано виняна дава името. „Чаша“. Това е изследване на обекта. Тук не пише „Аз съм чаша“. Но ние казваме „твоята чаша“.

Като този килим на пода. Помните ли? Хората все искат да го изхвърлят, защото е един противен стар килим. Тук трябва да имаме красив килим – това е важно място. Аджан Сабако – „За какво ни е този изпокъсан стар килим?“ Тогава казах на всички: „Този изпокъсан килим е шедьовър. Това е тъкана коприна, сигурно от Армения. Това е истински шедьовър. Сигурно е творение на малки деца, които часове наред са си вадили очите да вкарат копринената нишка в шарките, в прекрасните пастелни тонове, в синьото и розовото…“ Перцепцията се променя, нали? Ако погледнете килима, виждате, че е износен, стар, прокъсан. Само това виждат някои хора – един стар износен килим. И си казват: „Противен стар килим.“ Други хора виждат  шарките в него. Осъзнават, че е тъкан килим и че едно време е бил много красив. И т.н.

Но това са рефлексии, нали? Някои хора обичат стари килими, други биха предпочели този, новия. Но трети не го харесват, защото е нов. Има хора, които колекционират стари килими като този. Богати хора, които плащат купища пари, за да ги откупят. Но това е перцепция, нали? Нещата са такива, каквито са. Този килим нищо не казва. Той е това, което е. А ние му приписваме всякакви неща. Проектираме върху него всякакви стойности и мнения. Така правим едни с други, нали? Вкопчваме се в някаква представа за индивидуалност. Имаме такива представи и за нации – какви са французите, какви са италианците, какви са немците, какви са американците. Всичко това са перцепции. В Америка, например, имате различни перцепции за националности. В Америка се отнасяме към французите много по-различно, отколкото тук, в Англия. Американците имат много по-различни перцепции от британците. Защото са си толкова близки. (смее се)

Но британците сигурно имат много различно разбиране за Мексико от американците. Това, което е близко, което ви се отразява, което ви е най-близко по съседство, с което имате дълга история, за него имате силна перцепция. Вземете някоя страна, която никога не е била заплаха или проблем за вас, в контраст с някоя страна, която ви е била грижа. Това са предразсъдъци, предварителни преценки, които правим. Те могат да са много културални. Цяла нация може да се придържа към определен тип предразсъдък. Национален предразсъдък. Всъщност това представлява културата. Европейската култура в много отношения е инверсия на схващанията ни, че сме по-добри от другите. И ние наричаме това култура. И понеже това е вкопчване, ние засядаме върху араманите, върху всичко това – върху лепкавия свят, който създаваме. И този свят е обусловен свят. Изцяло е илюзорен свят, фантазия. Харесва ми идеята, че това е сънуван свят. Сън. Не е истински. Това е илюзорен свят.

Когато съзерцаваме в рефлексия и се освободим от тези илюзии, тогава се събуждаме от съня на живота.

Помислете го така.

Това е просветлението, нали? Да се събудим от съня на живота. От всички сънища, от всички илюзии, в които се губим, в които засядаме. В тази сънувана, в тази илюзорна сфера… Питали ли сте се някога, когато сънувате нощем… Когато сънувате, това е реално, нали? Когато сънувате, всичко изглежда толкова реално, колкото сънищата, които сънуваме, когато сме будни. Нали? С изключение на това, че може би не се будите от сънищата, които сънувате, когато сте будни, защото мислите, че сте будни. Но когато сте имали кошмарен сън и се будите, си отдъхвате: „Ох, било е само сън.“ Какво облекчение!

Това е осъществяването на нибана – когато се събудите от съня на живота. Какво облекчение. Това е само сън. Всичко това „аз“, „на мен“ и „мое“, и целият този свят, тези арамана, всички илюзии, фантомите, които съм създал и в които съм вярвал… Но сега съм се събудил от това. От този сън.

Затова Будата е  „Пробудения“, „Будния“, това, което е будно. Виждате, че по-голямата част от човечеството още сънува, нали? Това е сънуван свят, астрален свят на фантоми, сенки и съновидения, и привързаности…

Това е астрална менталност, в която по-голямата част от човечеството още е уловена, още е затънала в това измерение на сънища. В този сънуван живот, илюзия. И е голям скок да изскочите от тази фантомна сфера, от тази илюзорна сфера, от този сънуван свят. И целият този свят, който сме създали, сме го създали от невежество. Той ни е насаден посредством невежеството на семействата и културите ни. Това е един астрален свят. Илюзорен свят на фантоми и сенки, чувства и емоции, базирани на невежеството, аза и отделеността, на страха и желанието.

Тогава просветлението е да се пробудим от тази сфера. Разсъждавайте върху тази рефлексия в практиката си. Тези образи, които ви представих, са за рефлексия.

 

В „Амаравати” съм от 15 години (1999). Имаме хубав храм с манастир и метох и някой дари пари за едно много хубаво кути (колиба), най-хубавото кути, което някога съм имал. И човек може да се привърже към „Амаравати” или към идеите за „Амаравати”, или към сангата, или към монашеството или будизма, към това да е добър будистски монах или към теравада традицията, към тайландската горска традиция, към установяването на будизма на Запад. Всички тези неща са много хубави и човек го хвалят за тях. Хората понякога казват: „Не е ли прекрасно какво си направил! Ти установи монашеството на Запад.” Получавам много такива съобщения. Но човек трябва да внимава да не започне да се привързва към тези неща, както да внимава и за страданието, когато не получава комплименти или монасите и монахините започнат да захвърлят робите и хората започнат да търсят вината у теб.
Когато някой откликва на възхвалата и обвинението, на успеха и провала, това са белези на привързването. И тук аз взех едно непоколебимо решение. В моята практика приоритетът винаги е към тази чистота, никога не към светски неща, не към монашеския живот, не към будизма, не към индивидуални монаси и монахини, не към Ордени, не към будизма на Запад или на Изток, не към будизма на Север или на Юг. Дори да съм успешен в това, дори трайно да установя будизма в Европа за следващите хиляда години, приоритетът винаги може да е само осъществяването на нибана, прекосяването на морето на страданието. Направихме този храм в „Амаравати” толкова здрав, че ще издържи хиляда години. Будизмът може да не оцелее, но храмът ще остане. Архитектът каза, че 20 слона могат да танцуват на покрива му и той няма да поддаде! Но осъществяването на нибана е целият смисъл в приемането на монашеството. Това винаги е означавало много за мен. Можех да видя, че понякога е по-лесно да строиш храмове, отколкото да практикуваш и да поддържаш практиката, докато престане да бъде теоретична. Всеки от нас има тази възможност да разбере това за себе си. Само по този начин можем да се освободим, чрез самостоятелното узнаване, не чрез нечие чуждо разбиране.
Сега виждам емоционалните навици като випака-камма (резултатна карма). Ако аз приема всички емоции, които се надигнат, ако ги пусна в съзнанието и после ги пусна навън, те ще бъдат освободени от своя затвор. Считам това за един вещ поглед върху темата. Дори след години на морално поведение и строга практика, е изненадващо какви емоции продължават да изникват в съзнанието. Но от гледна точка на практиката, каквото и да дойде, не правите проблем от него, просто разпознавате възможността да освободите това злочесто създание, или тази емоция, от затвора й. Отношението е випака-камма, резултатната камма. Когато условията узреят, резултатът става съзнателен. Нещата, които са узрели, които се надигат в съзнанието – оставате ги да бъдат съзнателни и ги освободете, като ги пуснете; оставете ги да бъдат това, което са, и те от само себе си ще си отидат. С вътрешното знаене вие сте отворили вратите към безсмъртието и освобождавате тези злочести условия от тяхната мъка. Вратите към безсмъртието са отворени – това е осъзнатостта. Ние говорим за вратите към безсмъртието, но това не е нещо далечно или скрито. Будата посочил към тази осъзнатост – тя е пътят към безсмъртието.
Можете да видите, че във всеки момент от живота си вие имате това (осъзнатостта). То е вашето наследство, вашата възможност, и дори да го забравите или да не искате да го правите сега, ще има момент в живота ви, когато ще искате да го правите. Дори да не сте готови за безусловното преживяване, за осъществяването, в един момент ще сте готови. Ще ви омръзне страданието, което си създавате посредством невежеството и привързването.
Това са времена, в които този вид учение става все по-ценено. Не само посредством будистката форма, а и по много начини. Тази практика вече е достъпна за хората или може би е време за пробуждане поради видимо неразрешимите проблеми и бъркотията, която създадохме от алчност, омраза и заблуда. Натискът на тези времена, замърсяването, всички войни и въоръжаването, материализмът – всичко това е направено от какво? От желание и привързване към желанието. Такава голяма част от интелигентността ни се използва за създаване на ужасни оръжия, умни бомби, които не са толкова умни, и за проблеми за човешките същества и за всички планетарни създания, и все пак го има този потенциал за просветление.
Ако съзерцаваме от гледната точка на обикновен човешки индивид, можем да видим, че това, което сме научили посредством това вътрешно знаене е нещо много обичайно и невпечатляващо. Не е като да сияем с пламъци, които излизат от главите ни и с екстравагантни преживявания. Случилото се е много недоловимо. Никой никога не би разбрал. По нищо не личи. Няма нищо зрелищно във внимаването, в това разширяващо се интуитивно слушане, в това внимаващо слушане, в това интуитивно знаене. Не е нищо фантастично, нищо, за което да пишете до вкъщи. Затова е толкова пренебрегвано, затова хората не го забелязват. Те търсят нещо зрелищно, някакво мистично преживяване, в което се сливаш с абсолюта в единение на блаженство. Това ни се иска, нали? Понякога имате такива моменти, което се чувствате като в единение с абсолюта и природата и всичко наоколо, но това чувство става спомен и тогава вие пак искате да го имате; привързвате се към спомена; винаги търсите нещо посредством спомена, вместо да се доверите на много простата способност, която имаме в момента, просто да внимаваме.
Това е нещо скромно. Не е постижение, което можем да покажем на света. За светските хора то нищо не струва. Всички тези начини да ви накарат да медитирате често идват с обещанията, че ще изглеждате по-млади, че ще можете да изкарвате повече пари, че връзките ви ще се подобрят, че ще сте успешни, че ще сте щастливи, че болестите ви ще бъдат изцерени. Тези неща продават медитацията. Обещават ни се всякакви хубави неща като награда, че я правите. Не че се случва обратното и ставате по-бедни или по-болни от медитацията, но смисълът не е в това. Често пъти именно благините стимулират желанието за медитиране. Но аз говоря за основната цел на медитацията – осъществяването (разбирането) на истината. За много хора, ако медитацията не обещава куп хубави неща, тогава нищо не струва. Но от гледна точка на осъществяването на пътя на нестрадание и безстрашието, което идва с него, това се казва, че е най-висшето щастие. Да си безстрашен и да разбираш истината е наградата. Не ви трябва нищо повече от това. Не ви трябват много пари, добро здраве или други неща.
Умът не е просто някакво нещо в черепа. Вътрешното знаене дава усещането за разширяване, за свързаност, за безграничност, за безкрая, за неизмеримото. Не е фиксирано само върху един обект, нали? То е отворено и приемащо; всеобхватно е; не е привързано към само едно нещо. Това наричаме интуитивно знаене. Каквито приятни, неприятни, злочести или скучни мисли се надигнат, просто ги приветствайте. Вие отваряте вратите на затвора, за да ги освободите, вместо да мислите, че не искате да имате тези глупави мисли и чувства.

Buddhism now

AmaravatiI’ve been here at Amaravati for fifteen years [1999]. We have a nice temple with cloisters now, and somebody has donated funds for a very nice kuti, the nicest kuti I’ve ever had. And one may become attached to Amaravati, or ideas about Amaravati, or the sangha, to monasticism or Buddhism, to being a good Buddhist monk or to the Theravada tradition, to the Thai forest tradition, to establishing Buddhism in the West. All these things are very good and one gets praised for them. People sometimes say, ‘Isn’t it wonderful what you’ve done! You’ve established monasticism in the West.’ I get a lot of these kinds of messages. But one has to be careful not to start attaching to these things, and suffering when one doesn’t get the compliments or when the monks and nuns start disrobing and people start finding fault with you. When one responds to praise…

View original post 1 160 more words

КРАЯТ НА СВЕТА Е ТУК

Лунг Пор Сумейдо

LP_Sumedho_harnham_square

Адаптирано от Дамма беседа в манастира „Амаравати”, 30 август 2008 г.

Днес е новолуние, половината от Васата е отлетяла. На моята възраст времето върви по-бързо от преди. Но времето е илюзия. Ние говорим за Дамма, акалика (безвремева) Дамма, безвремева действителност. Обичам да използвам думата „действителност” за Дамма. Казвам я заради рефлексията (осъзнаване и изследване), вземаме думите и им даваме повече смисъл, повече сила от тази на английските думи, които вече знаем. Обикновено думата „действителност” в смисъл на „изправи се срещу действителността” касае светските проблеми. Но „действителният свят” на обществото не е действителен. Не се опитвам да звуча доктринално, просто ви водя към рефлексия на думата Дамма. Да приемем убежище в Даммата е да приемем убежище в действителността.
Когато практикуваме осъзнатост, трябва да използваме тези Четири Благородни Истини. Даммасакапаватана Сутта, която пяхме тази вечер е идеален инструмент. Тоест да я използваме за прозрение, не просто да я запаметяваме и да я пеем, а да я използваме като инструмент: да я прилагаме към нашето преживяване, към страданието, причините, преустановяването и пътят на нестрадание. Будата го направил дори още по-просто от Четирите Благородни Истини: той казал: „Аз уча за две неща, за страданието и за края на страданието.” Забележете, че той взима едно обикновено човешко преживяване, страданието, или дука, и просто го посочва. Не прави метафизични изявления, че природата на действителността е страдание и че в действителният свят има само нещастие. Той говори само за две неща: за страданието и за края на страданието.
Краят на страданието е тук – соча сърцето си, или чита, както го наричат в Тайланд. Луанг Пор Ча казваше: „Страданието свършва тук” и посочваше сърцето си. Или „Краят на света е тук.”
Можем да се почувстваме застрашени, бидейки самана, защото често пъти ни критикуват, че не живеем в „реалния свят” с неговите борби, че живеем в някакъв илюзорен свят. Но както знаете това не е действителният свят. Но е светът, все пак. Такъв е светът, естеството на обусловените феномени е променящо се, нестабилно и несигурно.
Подобно разглеждане е рефлексия, начин да използваме нашата яснота да посочим обусловените феномени, които ние наричаме петте канди. В ученията си имаме този спретнат малък пакет от пет канди, с който да работим. Това опростява всичко, защото обусловените феномени са безкрайни в своето разнообразие. Човешкото тяло е условие, феномен. Тук започваме да гледаме на тялото си не от перспективата на културните норми или спомени, а по този много директен начин: рупа канда (форма) е това. Не е необходимо да търсим нечия друга рупа канда, тук има една, която непрекъснато преживявам. Този тип рефлексия включва изместване от личното местоимение, от идентификацията, и има просто забелязване на едно условие, на феномен, който преживявам в този момент: тази рупа канда. И усещането е такова. Петте канди осигуряват целесъобразни способи за изследване на феномените от грубото ниво на физическата форма до изтънченостите на чувството и съзнанието, спомените, емоцията и целия спектър от обусловени феномени, който изпитваме.
Както винаги, окуражението за тази Васа е да изследвате опитностите си по този начин. Каквото и да се случва, няма значение, времето или проблемите, или които и да е условия. Ние можем да ги превърнем в проблеми и да се обезпокоим и разтревожим, и натъжим, защото условията не винаги са такива, каквито искаме. Ние искаме определени условия, не искаме други условия. Това е относно условията. Но това, към което ви насочвам е начин, по който да разглеждате обусловените феномени, наблюдение, при което вече не се опитвате да ги тълкувате, а просто ги разпознавате. Действителността на обусловените феномени е, че те са безличностни и се променят. Независимо колко силно чувстваме, че нашите емоции са наши, те са празни. Чувството „Аз съм наранен, защото не съм оценен” е празно условие. Няма душа, няма ядро, няма субстанция, няма есенция. Когато го изследвате от това ниво на осъзнаване, виждайки го празно, не го гоните или отричате – това би било даване на някаква оценка. Вместо това просто разпознавате чувството като чувство; това е съзнанието, пробудено за Дамма, за действителността. Толкова е просто.
Всички знаем това учение. Повечето от нас от години са с него и използват тази формула. Тези Пали учения са вещи способи за изследване на реалността; за проникване през делюзиите, обусловеното, привързването към обусловените феномени. Всичко, всяко условие, било то щастие или нещастие, ни отвежда към необусловеното – ако му позволите. Дали сте щастливи или тъжни, дали получавате това, което искате, или не – всичко е надигащи се условия, които се преустановяват. Всички те се преустановяват в необусловеното.
Амата-дамма е реалност. И отношението на амата-дамма, или на необусловеното към обусловеното не е на осъждане. Всичко, всяко условие е родено и се преустановява в необусловеното. Не казваме, че обусловеното е по-низше от необусловеното; така функционира мислещият ум. Използването на тези определения не е, за да вземаме страни: „Аз съм за необусловеното, не мога да се занимавам с обусловеното”. Използваме ги, за да можем да знаем, да различаваме обусловеното такова, каквото е, и да разпознаваме действителното. И това е необичайно просто. Или може би е обичайно просто. Необичайното е крайно, нали? Но вие ме разбирате: говоря за простотата.
Забележете, че личността е сложно нещо. Моята личност има нагласата да прави всичко сложно. От години я наблюдавам, наблюдавам как в момента, в който бъда уловен в чувства и желания, любови и омрази, предпочитания, мнения и становища… светът се надига. И той е един сложен свят, пълен със страхове и оплаквания, и разочарования.
Емоционалното състояние изглежда по-реално от всичко друго, нали, когато бъдем уловени в чувствата си. То ни превзема, можем да сме напълно поробени от емоциите си. И тук тази вейдана, саня, санкара и кандите на чувството, перцепцията и формациите могат да се използват за наблюдение. Забележете как можем да осъзнаваме всичко това, щастието и нещастието, на аза, на моите. Моите чувства и това, което Аз искам.
Това, което съзнава мен, не съм аз. Това твърдение не трябва да се взема за някакво доктринално учение, то е окуражение за изследване. Открийте: това, което съзнава, е чисто, съзнателно, различаващо… а „аз” зависи от мисленето. За да стана личност, да стана аз, аз трябва да мисля за „аз”. Ако продължите да изследвате, проверявате и разглеждате по този начин, цялата илюзорна структура, привързването към обусловените феномени започва да се разпада, вече не е достоверна, не е убедителна. Защото е илюзорна. В нея няма същност, в нито една от петте канди няма лична същност или ядро, или душа, или специално нещо, което е само мое. Будата е знаенето, способността, която ние всички имаме да познаваме действителността. Мисленето е човешко творение, към което сме прилепнали. Привързани сме към мислите си, към вижданията и перцепциите. Нашите спомени. Те са много убедителни, защото това аз, аз, аз може наистина да ни погълне. Аз като личност, аз като мъж, аз като американец, аз като 74-годишен, аз като бикху… и все пак аз е празно.
Когато наблюдавате по този начин, това, което наблюдава това чувство на аз не е осъдително – не казва, че е погрешно да мисля като аз – но то знае, има различаване, разпознаване, че ако се привържа и следвам това чувство на аз и мое, докъде ще стигна? Всеки път до страдание. До сложни, безкрайни проблеми, трудни сцени, страхове, отхвърляне, разочарования.
Навлязох в монашеския живот много идеалистичен по отношение на будизма, монашеството и горската традиция. Но всяка условност ме е разочаровала по един или друг начин.. Това е природата на условията, нали? Всички са разочароващи. Дори като получа каквото искам, това не е достатъчно. Това не е критика към условността на монашеството, а разпознаване какво може да направи идеализма, какво привнасяме в този живот и защо толкова много хора си тръгват от него. Защото е разочароващ на „аз” ниво. Аз не получавам каквото „Аз” искам от него, от его нивото.
Не беше това, което очаквах. Исках нещо друго. Но целият смисъл на тези Четири Благородни Истини е да видим природата на искането. Искане на нещо, което нямате, или неискане нещата да бъдат по начина, по който са – сляпото привързване винаги ви отвежда в страданието. Това не трябва да се вярва, трябва да се изследва. Да бъде видяно от вас самите, да бъде разбрано от вас. Никой друг не може да ни направи просветлени или да познае действителността вместо нас. Но може да ни я посочи: това правят ученията на Будата, те са показатели към действителността.
Животът е кратък. Не похабявайте живота си, когато имате възможността да използвате тази опитност, това раждане, тази рупа канда, тази самоличност, която имате, любовите и омразите, и чувствата, петте канди и аятани (сетивни органи), които изпитвате сега, да ги използвате за пробудено различаване. Ние не сме тук да да се опитваме да направим нещата хубави или да имаме каквото искаме. Това е предизвикателството на живота на един самана.
Като будистки монаси и монахини, ние сме самани, просещи милостиня, което означава, че се поставяме на ръба, разчитаме на добрата воля на другите хора. Щеше да е различно, ако бяхме свещеници с права да контролираме или доминираме над мирянската общност. Помнете, просещи милостиня, ние всъщност сме просяци. Поставяме се на самото дъно на социалната стълбица. Нямаме пари, дори не можем да отглеждаме собствена храна – за храна, подслон, дреха или лек, ние изцяло зависим от добрата воля и добрината на мирянската общност. Но не приемайте това лично. Аз не казвам, че ние сме толкова чисти и добри, като правим това. И все пак то е проява на смелост, нали? Ние жертваме живота си. Поемаме риск. Винаги е по-добре да имаш пари в банката, собствена къща, да си сигурен, че ще се отнасят с теб добре и ще те оценяват, че нещата са сигурни и обезпечени. Разгледайте сега какво е просещият милостиня. Животът му е на карта.
Колко от вас ще останат тук, когато икономиката се разпадне, и ще рискуват? Толкова неща вземаме за даденост, това е един добре поддържан манастир. Но подкрепата на този манастир идва от добрата воля на мирянската общност в една благоденстваща страна. В известна степен това ни глези. Можем да го вземем за даденост и да забравим това чувство на благодарност – катану. Можем да започнем да мислим какво искам „аз” по един светски начин. Природата на този живот на просия е несигурност. Ние се отказваме от правата си. Но имаме морални права: Петте Предписания, или Осемте, или Десетте, или Виная. Имаме правото да определим дали да живеем в ограниченията на поведение и реч, в рамките на приетата условена структура. И това по-скоро са задължения, отколкото права, изпълняване на задължения в структурата на Виная. Поне такава е уговорката, така играем тази игра, с цел да не създаваме повече илюзии за себе си или света, а да прозрем през илюзиите. Животът на самана е живот на отказ, както Втората Благородна Истина е пускането на желанието. Не е отхвърляне на нещо, не е самоубийство, не е съпротива, не е отричане или потискане – а е пускане (letting go). То е отпускане на слепия навичен захват на петте канди. Животът на самана е на отказ, не на постигане. Ние се осланяме на Буда-Дамма-Санга.
Просто исках да посоча, че нашият живот тук не е за социалните ценности на днешния ден. Той е за освобождение от делюзията, за събуждане за реалното. Реалното не е нещо, то е нищо. Не е явление. Не можете да мислите за него, не можете да му създадете образ. Затова ние говорим за необусловено, неродено, несътворено, безформено. Анатта (не-аз), нирода (преустановяване), нибана (освобождение). Ако се опитате да мислите за тези думи, няма да стигнете до никъде. Умът ви спира, и нищо. Затова не може да разочароващо, защото ако очакваме нещо от медитативната практика, някакво Просветление или ярки светлини, или разтърсващи света преживявания и не ги получим, тогава ще бъдем разочаровани. Защото очакването е друг тип желание, нали? Искам нещо. Прочетох го в една книга: вселената потреперила  когато Будата достигнал просветление  И си седим ние и чакаме някакво разтърсващо земята преживяване… и дори да изпитаме нещо такова, то нищо не означава, докато не проникнем, не прозрем реалността с мъдрост. А реалността не трепери, не се тресе, а е тук и сега, реална е. Познаваема е, различаема.
Можем да използваме тези думи, Третата Благородна Истина е за „осъзнаването”, „осъществяването” или „разпознаването” на необусловеното. Защото когато дука спре, не е като унищожение, а е това то – реалността. Когато дука спре, има реалност. Когато пуснем дука, когато пуснем петте канди, тогава в тяхната природа е те да се преустановят, но реалното остава, въпреки прекратяването на условията. Ако не оценяваме това, макар условията непрекъснато да се преустановяват, ние не забелязваме, защото винаги търсим нещо друго. Винаги сме в следващото прераждане – опитност, в следващата причина, в следващия проблем. Да правим нещо повече, да постигнем нещо, да медитираме повече или да не медитираме… има всякакви становища и мнения.
В наши дни има голям интерес към Адвайта Веданта. Защото в Адвайта не се занимавате с Виная. Според Адвайта учителите най-важното е да си осъзнат. Това е вдъхновяващо, не се споменава Виная и дори религиозните условности не са нужни. Това може да е привлекателно. Но това, което аз научих от нашия стил, от тази много ортодоксална теравадинска будистка традиция, Дамма-виная, е, че тя ни дава форма, с която да работим, от която да се изтласкваме, граници, в които егото ни да е предизвикано. Живеейки в нейните граници, ние можем да се съпротивляваме, да не ни харесва или да се привържем към тях; виждаме, че човек може да се бунтува или да се институционализира в структурата. Но смисълът е да я използваме съзнателно като инструмент за рефлексия и изследване на природата на дука.
От тази гледна точка, Дамма ученията на Будата в Пали Канона са блестящи. Имаме тези вещи инструменти за ползване като патича самупада (обусловеното възникване) или Четирите Благородни Истини, пречките и етапите, и списъци като индриите (менталните фактори) са блестящи способи за използване на ученията не за вкопчване или отхвърляне, а за разглеждане на нещата от различен ъгъл, подчертаването им, за да можем да ги изследваме и видим. И това ни дава общ речник за обсъждане на Дамма, за споделяне на тази възможност за освобождаващо прозрение с другите. Затова Буда-Даммата е просъществувала толкова дълго, 2551 години: защото има установена практика, която я предава. Която може да бъде наследена и предавана от едно поколение на друго. Будисткото учение е запазено в своята чистота. Дамасакапаватана Сутта е несравнима по отношение на умелост и прецизност, на едно конвенционално ниво за използване на изследването за пробуждане. Взимаме нещо толкова обикновено – страданието – и чрез изследване виждаме неговите причини и преустановяване и осъществяваме не-страдание.
Тази реалност, в която сме, е изнервящо преживяване. Така е да си роден човек на тази планета. Не е, за да си умиротворен, щастлив и блажен. Остаряваш, разболяваш се, виждаш как светът се променя, трябва да понасяш всякакви страхове и невежество, конфликт, нечестност и т.н. Това е светът, светът на сетивата: свят на раждане и смърт. Но чрез практиката нашата връзка със света става връзка на познаване, а не на раждане в него миг след миг, отново и отново. Локавиду (епитет за Будата) означава „познаващият света”.
Това е практиката, за която сме тук, в „Амаравати”. Само тя ме интересува. От опит знам, че това е правилно, добро и освобождаващо. Можем да разглеждаме и изследваме, и действително да започнем да разбираме природата на ума, природата на съзнанието. Не чрез това, което ни казват психолозите и съвременната наука. Ние имаме съвършените инструменти в Пали Канона за изследване на природата на ума.
Това е предназначението на манастира „Аамаравати”. Той е една прекрасна възможност. За пробудено изследване на Дамма. Не сме тук да се чувстваме удобно и в безопасност; поемаме риск, поставяме се на ръба. Този манастир е добре поддържан – не обикалям навън да моля хората да ни подкрепят. Не обикалям в опити да обръщам хората във вярата ни. Манастирът сам генерира подкрепата си от Даммата. Това са натрупаните добродетели на Будата и неговите учения, които ние изпитваме сега Разглеждането на това може да ни помогне действително да оценим тази възможност.

ПРАЗНОТА И ФОРМА

Когато умът ви е тих, се вслушайте и ще чуете този вибриращ звук в ума – „звукът на тишината”. Какво е той? Звук в ушите или външен звук? Звук на ума ли е, или звук на нервната система, какво? Каквото и да е, винаги го има, и може да се използва в медитацията като нещо, към което да се обръщате.

Разпознавайки, че каквото се надига, отминава, започваме да гледаме това, което не се надига или отминава, а винаги го има. Ако се опитате да мислите за този звук, да му давате имена или да му приписвате постижения, естествено ще го използвате по погрешен начин. Той е просто стандарт, към който да прибягвате, когато стигате границата на ума и края на ума дотам, докъдето е наблюдаем. От тази позиция можете да започнете да наблюдавате. Можете да мислите и пак да чувате този звук (това е, ако мислите целенасочено), но веднъж загубите ли се в мисълта, го забравяте и спирате да го чувате.Ако се загубите в мисъл, щом се усетите, че пак мислите, се обърнете към този звук и го слушайте дълго време.Там, където преди сте се отнасяли по емоции или обсесии, или пречки, които се надигат, сега можете да практикувате като нежно и много търпеливо наблюдавате конкретно състояние на ума като анича, дука, анатта, и после го пуснете да си иде. Това е нежно, едва доловимо пускане, не отхвърляне с трясък. Отношението, правилното разбиране, е по-важно от всичко друго. Не превръщайте този звук на тишината в нищо. Хората се вълнуват, мислят си, че са постигнали нещо, или че са открили нещо, но това само по себе си е друго условие, което създавате около мълчанието.Това е много успокояваща практика, не възбуждаща; използвайте я вещо и нежно, за да пускате, а не да вкопчвате в някаква представа, че сте постигнали нещо. Ако има нещо, което да блокира някого в неговата медитация, това е представата, че сте постигнали нещо от нея.

Можете да наблюдавате условията на тялото и на ума и да се концентрирате върху тях. Можете да обходите тялото и да разпознаете усещания като вибрации в ръцете и краката, или можете да се концентрирате върху всяка точка в тялото си. Почувствайте усещането на езика в устата, докосването до небцето или допирът на горната устна до долната, или просто допуснете в съзнанието си усещането за влажност в устата, или от натиска на дрехите върху тялото ви – тези едва доловими усещания, които нехаем да доловим. Разглеждайки тези едва доловими физически усещания, се концентрирайте върху тях и тялото ви ще се отпусне. Човешкото тяло обича да бъде забелязвано. То цени да се съсредоточават върху него по един нежен и умиротворен начин, но ако сте невнимателни и мразите тялото, то започва да става доста непоносимо. Помнете, трябва да живеем с тази структура да края на живота си. Затова най-добре се научете да живеете в нея с добро отношение. Вие казвате: „О, тялото няма значение. То е едно отвратително нещо – старее, боледува, умира. Тялото няма значение, умът е важен.” Това отношение е често срещано между будистите. Но всъщност говорим за търпение да се концентрирате върху тялото си – по друга причина, а не от суета. Суетата е злоупотреба с човешкото тяло, но обхождащата осъзнатост е вещ способ. Тя не е с цел утвърждаване на егото, а акт на добра воля и загриженост за живото тяло – което така или иначе не сте вие.

Вашата медитация сега е върху петте канди и празнотата на ума. Изследвайте ги, докато напълно разберете, че всичко, което се надига, отминава, и е не-аз. Тогава вече няма вкопчване в нещо като аз и сте освободени от това желание да опознавате себе си като качество или субстанция. Това е освобождението от раждането и смъртта.
Този път на мъдрост не е за развиване на концентрация, за да влезете в трансово състояние, да се опияните и да избягате от всичко. Трябва да сте много честни относно намерението си. Не медитираме ли, за да избягаме от някои неща? Не се ли опитваме да влезем в състояние, в което потискаме всички мисли? Тази мъдра практика е много нежна – тя допуска дори най-страшните мисли да се надигнат и после ги пуска да си идат. Вие имате шлюз за бягство. Това е като клапан, с който можете да изпуснете парата, когато има твърде много налягане. Обичайно, ако много сънувате, можете да изпускате парата и в съня си. Но от това няма мъдрост, нали? То е като да сте глупаво животно: развивате навик да правите нещо, после грохвате и се сривате, после ставате, пак правите нещо, пак грохвате. Но този път е на внимателно изследване и разбиране на ограниченията на смъртното състояние на тялото и ума. Сега вие развивате способността да се отдръпнете от условното и да освободите своята идентичност от смъртността.

Пробивате тази илюзия, че сте смъртно нещо – но аз не ви казвам и, че сте безсмъртно същество, защото вие и в това ще се вкопчите! „Моята истинска природа е едно с безкрая, с абсолютната Истина. Аз съм едно с Господ. Моята истинска природа е Безсмъртната, безвремева вечност на блаженството.” Но вие забелязвате, че Будата се въздържал от поетични, вдъхновяващи фрази; не защото са погрешни, а защото се привързваме към тях. Ще се хванем за тази идентичност с безкрая или че сме едно с Господ или с вечното блаженство на Безсмъртната Сфера, и т.н. И очите ви стават особено бляскави, като изричате такива неща. Но е много по-мъдро да наблюдавате тази тенденция да искате да назовете или обхванете недостижимото, да го разказвате на някого другиго или да го описвате само за да почувствате, че сте постигнали нещо. По-важно е да наблюдавате това, а не да го следвате. Не че нищо не сте осъществили, но бъдете внимателни и бдителни да не се привързвате към това осъществяване, защото сторите го, това, разбира се, пак ще ви доведе до отчаяние.

Ако се отнесете, щом се усетите, че сте се отнесли, спрете. Категорично не се чувствайте виновни, нито се обезкуражавайте, просто спрете. Успокойте се и пуснете. Пуснете чувството да си иде. Забелязали сте как религиозните хора имат прозрения и очите им са едни такива стъклени. Новообърнатите християни просто сияят от плам. И е много впечатляващо! Трябва да призная, че е много впечатляващо да видиш такива сияещи хора. Но в будизма това състояние се нарича „саня-випаласа” – „медитативна лудост”. Когато един добър учител ви види в това състояние, той ви вкарва в колиба в гората и ви казва да не доближавате никого! Спомням си, че и с мен стана така в Нонг Кай, първата година преди да ида при Аджан Ча. Мислех, че съм напълно просветлен, ей така, седейки си в колибата. Знаех всичко на света, разбирах всичко. Бях толкова сияещ, и… Но нямах с кого да си говоря. Не можех да говоря тайландски, съответно не можех да ходя и да тормозя монасите. Но така се случи, че един ден при нас дойде британския консул от Виентян и някой го доведе в колибата ми… И аз му дадох да се разбере! Той седеше като потресен. И понеже беше англичанин, беше много, много вежлив и всеки път, когато станеше да си тръгва, аз не го пусках. Не можех да се спра. Бях като Ниагарския водопад, тази огромна сила просто се изливаше и нямаше никакъв начин да я спра сам. Накрая човекът си тръгна, измъкна се някак: Повече не го видях. Защо ли?!

Когато ни споходи такова преживяване, е важно да го разпознаем. Няма нищо опасно, ако знаете какво е. Бъдете търпеливи с него, не му вярвайте, нито му се отдавайте. Забелязали сте, че будистките монаси никога не говорят много за това на какво „ниво на просветление” са – това не е въпрос, който се дискутира. Когато хората ни молят да ги учим, ние не ги учим на нашето просветление, а на Четирите Благородни Истини, които са начин те да станат просветлени. В наши дни всякакви хора твърдят, че са просветлени или че са Майтреи Буди и аватари, и имат куп последователи; хората са склонни много лесно да вярват на това! Но Будата основно набляга на това да разпознаем начина, по който стоят нещата, а не да вярваме какво ни казват други хора. Това е път на мъдрост, по който ние проучваме или изследваме границите на ума. Наблюдавайте и вижте: „саббе санкара анича” – „всички обусловени феномени са нетрайни”, „саббе дамма анатта” – „всички неща са не-аз”.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

САЛЪТ

Будата посочил начина, по който да виждаме нещата, такива, каквито са; това имаме предвид под „просветление”. Виждайки как стоят нещата, не сме обречени да живеем в свят, от който няма изход. Има съвсем ясен изход от този свят на злочестието, съвсем точен път. И така Будата казал: „Аз ще ви уча само за две неща: за страданието и за края на страданието.”

Будизмът е объркваща религия за западняците, защото няма доктринална позиция. Не прави доктринални изявления за абсолютната реалност или нещо такова: има само страдание и край на страданието. Това трябва да се осъзнае сега; за да осъществите края на страданието, трябва да признаете и действително да разберете какво е страданието, защото проблемът не идва от него, а от делюзията и вкопчването. Ние наистина трябва да разберем страданието – според проповедта за Четирите Благородни Истини, страданието трябва да бъде разбрано. Има страдание. То трябва да бъде разбрано.

В нашето ежедневие, тук, в „Амаравати”, ние забелязваме кога страдаме. Можем да набедим времето, хората или каквото и да е друго, но не става дума за това; защото дори някой да се отнася лошо с нас, светът е просто такъв. Понякога хората се отнасят добре с нас, понякога се отнасят зле поради тази всеобща загриженост за условията; но страданието е нещо, което ние създаваме.

В манастира ние се опитваме да постъпваме по отговорни начини, за да не причиняваме целенасочено страдание на някого. Тук сме, за да се окуражаваме към морална отговорност, към взаимопомощ, добрина, състрадание. Това е нашето намерение.

Понякога се губим – избухваме си едни на други или правим неща, които не са много хубави – но това не е нашето намерение; това са необмислени моменти. Аз се държа морално не само за собствена полза, за собствената си практика, но и от уважение към вас и Сангата, заради общността около нас: аз съм човек, който живее според ограниченията на моралните предписания.

После моето намерение е насочено към отношенията ми с вас, към мета, добрина и състрадание, радост, спокойствие, ведрина. Поне намерението на всеки от нас е да бъдем добри и да се въздържаме от лоши постъпки. И това ни помага да виждаме страданието, което създаваме в едно общество, което има такива стремления – защото много от вас действително страдат тук. И това трябва да бъде разбрано. Това е Първата Благородна Истина, дука, страданието, че не получаваме каквото искаме; страданието, че нещата не са такива, каквито искаме, страданието от раздялата с това, което харесваме, страданието, че трябва да правим това, което не искаме, от това да бъдем ограничавани, когато не искаме да сме ограничавани.

Мисля си колко е лесно да ви създавам в ума си: „Монахините са такива: ангариките са такива, бикхусите са такива” и т.н. Човек може да има такива пристрастия: „Жените са такива, мъжете са онакива, американците са такива, а англичаните – онакива.” Ние можем да вярвам в това, но то е само перцепции на ума, мнения, които се надигат и отминават. Но ние пак можем да си създадем куп страдание покрай тях. „Този не идва на сутрешните песнопения или онзи не си върши работата, или пък онзи там се мисли за много важен.”, но съществената част е страданието, дука, защото когато мислим тези неща, създаваме отчаяние в умовете си. Дразним се, възмущаваме се и всичко това ни води до чувство на отчаяние. Ако тук не разберем дука, където и да идем, пак няма да я разберем – в Лондон, Бангкок, Вашингтон, на върха на планината или в долината, с добри или с лоши хора. Затова е много важно да наблюдаваме страданието, да опознаем дука.

В Първата Благородна Истина има три прозрения: има дука, тя трябва да бъде разбрана, тя е разбрана. Така работи прозрението: приемаме го, то е нещо, което трябва да бъде разбрано; започваме да го познаваме, когато го разберем. Това са трите прозрения в Първата Благородна Истина.

Втората Благородна Истина е произходът на дука: има произход, той е във вкопчването в желанието. Второто прозрение във Втората Благородна Истина е, че това привързване към желанието – тази идентификация със желанието, че то е „аз” и „мое”, това следване на желанието – трябва да бъде пуснато, да бъде оставено така, както е. Тогава третото прозрение във Втората Благородна Истина е: желанието трябва да бъде пуснато – чрез практикуване. Дука е пусната.

Първото прозрение във всяка от истините: париати – наблюдение, че има страдание, че то има произход и т.н. После идва патипати, или прозрението в практиката. Какво правим. Как практикуваме. И после третото прозрение е пативеди, или мъдростта. Страданието е разбрано. Желанието е пуснато.

Когато го има това прозрение: „Произходът на страданието е пуснат”, имаме знанието за този резултат – действителното пускане. Знаете какво е да не бъдете привързани към нищо. Като към този часовник. Това е да държа часовника – усещането е такова. И сега съм наясно какво е да не държа часовника. Ако държа разни неща и не се замислям, тогава дори не забелязвам, когато не държа нищо. Дори да няма вкопчване, аз не го осъзнавам. Наистина невежия и неосъзнат човек е толкова затънал във вкопчването, че дори когато не е вкопчен в нищо, навикът му така е формиран, че забелязва само когато се е вкопчил. Като сега – много от вас се чувстват напълно живи само когато изпитват алчност или гняв в една или друга форма. Така че пускането може да е много плашещо за хората; когато пускат разни неща, имат чувството, че вече не са живи.

Да си личност изисква инвестиране. Дори становището, че „Аз имам лош темперамент; изпитвам много гняв” може да е вид самонадеяност. Ако съм гневен, се чувствам много жив. Сексуалното желание създава това „Аз се чувствам жив” – и затова има такова вманиачаване по секса в съвременния европейски живот. И когато няма сексуално желание, няма гняв, аз искам да заспя. Аз съм нищо. Когато няма никаква осъзнатост, човек трябва да търси още чувствени удоволствия – да яде нещо, да пие нещо, да взема наркотици или да гледа телевизия, да чете нещо или да прави нещо опасно. Може да нарушите закона само защото е вълнуващо.

Сега си представете, че се опитвате да накарате някакви хора да прекарат уикенда, държейки часовник и забелязвайки какво е да държат часовник! Каква загуба на време. Мога да съм навън и да тероризирам полицията, мога да съм в дискотеката – с мигащите светлини, музиката, която блъска в ушите, доза ЛСД и уиски! Да следя как стоят нещата вече не е просто разсейване на ума, а едно болезнено сравнение.

Тази вечер ще седим в медитация до полунощ. Това е шанс по-пълно да наблюдаваме какво е да седим; какво е, когато умът е изпълнен с мисли и когато няма мисли; когато има страдание и когато няма страдание. Ако сте на мнение, че седенето до полунощ ще е страдание, вие вече сте се обрекли на страдание до полунощ.

Но ако започнете да изследвате същото това мнение или страх, или съмнение в ума си, можете да видите кога присъства и кога не присъства. Ако страдате, не мислите, че има някакво страдание. Има го това чувство на страдание и вие сте се вкопчили в представата „Аз страдам и трябва да седя прав, а съм уморен.” И така Първата Благородна Истина е „има страдание, страданието трябва да бъде разбрано” и това е посредством приемане, признаване и разбиране.

Втората Благородна Истина е да го пуснете, да го оставите така – да не правите нищо от това целонощно седене. Това са само перцепции. Всъщност те са нищо: ако използвате ситуацията за рефлексия и съзерцание кога има страдание – тогава няма страдание. Аз осъзнавам, че държа тази мисъл, че съм се вкопчил в тази мисъл или че не съм се вкопчил в нея. Човек може да вдигне или да остави нещо, като знае как да го използва, вместо да се отдава на сляпо вманиачаване на вкопчване или отхвърляне. Аз мога да оставя часовника, но не е нужно да го изхвърлям, нали? Държането на часовника не е нещо лошо, освен ако няма невежество. Човек е осъзнат за вкопчването и невкопчването, за държането и недържането.

Ето я и Третата Благородна Истина – има преустановяване на страданието. Когато пускате нещо и осъществявате пускане, вашите навици стават ваши учители. Когато пуснете страданието, страданието се преустановява. „Има преустановяване и то трябва да се осъзнае” – това е второто прозрение в Третата Благородна Истина. И това е нашата практика: да осъзнаем преустановяването, да забележим кога страданието спира. Това не означава, че всичко ще изчезне, но чувството на страдание и „Аз съм” ще спрат. Това не трябва да се вярва, а да се осъзнае – и тогава следва третото прозрение: преустановяването е осъзнато.

Това води до прозрението в Четвъртата Благородна Истина относно Осморния Път – Изходът от страданието. Тези прозрения са свързани. Не е като първо да правите едното, а после другото – те взаимно се подкрепят. Като имаме прозрението за пускането, като осъзнаем преустановяването, тогава има правилно разбиране и от него следва останалото – развиването на мъдрост, или паня.

Не разглеждайте това като нещо, което се занимава с много дълбоки и важни въпроси, защото то касае тук и сега и това как стоят нещата. Не мислим за екстремни ситуации, с които да работим, а просто за седене, стоене, вървене, лежане, дишане, с чувството да сме нормални същества, живеещи в морална среда с нещата, такива, каквито са. Не е нужно да ходим в ада, за да видим страданието, не търсим това.

Ние можем да си създадем ад в „Амаравати”, не защото „Амаравати” е ад, а защото ние го създаваме с всички злочести неща в умовете си и това е страданието, върху което можем да работим. Обикновеното страдание в нормалния човешки свят, където нашите намерения са да се въздържаме от лоши постъпки, да правим добро, да развиваме добродетели и да бъдем добри. Тук има достатъчно страдание да съзерцаваме тези Четири Благородни Истини с техните дванадесет аспекта.

Можете да ги запомните наизуст; и тогава, където и да идете, имате какво да съзерцавате. Накрая пускате всички тези неща, защото те не са целта ви, а са инструменти за ползване. Вие се учите да използвате тези инструменти и когато приключите, не ви трябва да се придържате към тях. Подчертавайки това, Будата оприличил учението си на сал, който можете да направите от подръчни неща. Не ви трябва да имате специална моторница или подводница, или луксозен лайнер. Салът е нещо, което правите от подръчни материали само за да минете на другия бряг. Ние не се опитваме да направим някакво супер превозно средство, използваме всичко около нас за просветление. Салът е да ни преведе оттатък морето на невежеството и когато стигнем до другия бряг, можем да го пуснем – което не значи, че трябва да го хвърляте.

Този „друг бряг” може също да е делюзия, защото другият бряг и този тук са всъщност един и същи бряг. Това е само алегория. Ние никога не сме напускали другия бряг, така или иначе винаги сме били на другия бряг; и салът е нещо, което използваме да ни напомня, че всъщност нямаме нужда от сал. Така че няма абсолютно нищо за правене, да бъдем осъзнати, да можем да седим, да стоим, да вървим, да лежим, да ядем храната си, да дишаме – всички възможности, които имаме като човеци да правим добро. Имаме тази прекрасна възможност в човешкия свят – да бъдем добри, да бъдем вежливи, да бъдем щедри, да обичаме другите, да служим на другите, да помагаме. Това е едно от най-хубавите качества на това да сме човеци.

Ние можем да решим да не правим зло. Не е нужно да убиваме, да лъжем, да крадем, да се разсейваме в бродене или с наркотици, да се губим в настроения и чувства. Можем да бъдем свободни от всичко това. Това е чудесна възможност в човешката форма да се въздържаме от зло и да правим добро – не с цел да трупаме заслуги за следващия живот, а защото в това е красотата на нашето човечество. Да си човек може да е радостно преживяване, а не тежка задача.

Когато съзерцаваме това, започваме да ценим това раждане в човешка форма. Изпитваме благодарност, че имаме тази възможност да живеем с нашия учител, Будата, и с нашата практика – Даммата, и да живеем в Сангата.

Сангата представлява човешката общност, единена в добродетелна и морална сдържаност; това е душевната сила на човешката сфера. Това, което е действително милосърдно в човечеството има своя ефект върху моралните аспекти, които обитават в човешката сфера. Така че всички чувствени същества се ползват от това. Какво щеше да е, ако имахме само егоистично човечество – всеки сам за себе си, с безкрайни искания, без да ни е грижа едни за други? Това щеше да е ужасно място за живот. И затова ние не правим така; ние пребиваваме в Сангата, пребиваване, в което всички живеем заедно, което окуражава морала и уважението към другия. Това е за рефлексия, за съзерцание; трябва да го схванете сами, никой не може да го осмисли вместо вас. Трябва сами да се повдигнете и да не разчитате на нещо отвън, което да ви бутне или повдигне.

Трябва да пуснем нашата нужда от просветление. Трябва да развием силата дотам, до където вече не се нуждаем от вдъхновение или окуражаване от другиго – защото вдъхновението не е мъдрост, нали? Вие сте приповдигнати – „Аджан Сумейдо е чудесен!” – и после, след време, вече не сте толкова приповдигнати по мен и „Аджан Сумейдо ме разочарова.” Вдъхновението е като да ядете шоколад; вкусен е, много ви привлича, но няма да ви нахрани, само за момент ви зарежда с енергия и само това прави. Така че не е мъдро да зависите от това дали хората живеят по начина, по който вие искате, или дали някога ще ви разочароват.

Много е важно да развиете прозрение чрез практикуването, защото вдъхновението се изчерпва – ако сте привързани или заслепени от него, ви предстои ужасно разочарование и горчивина. Това често се случва с различните харизматични гуру-фигури, които учителстват по света. Това не е балансирано, нали? Не можете да подхранвате интоксикирането си с нечия харизма. Това неизбежно включва пропадане надолу, в някакво подтиснато състояние.

Пътят на осъзнатостта винаги е подходящ за времето и мястото, за начина, по който стоят нещата в добрите и лошите си аспекти. Тогава страданието не зависи от това дали светът е добър или лош, а а от това доколко сме склонни да използваме мъдрост в този настоящ момент. Изходът от страданието е сега, във виждане на нещата, такива, каквито са.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

НЕЩАТА, КАКВИТО СА
С Правилно Усилие може да има спокойно приемане на дадена ситуация, а не паника, която идва от мисълта, че от мен зависи да вкарам всички в правия път, да оправя нещата и да реша проблемите на всекиго. Правим каквото можем, но си даваме сметка, че не зависи от нас да направим и поправим всичко.
Имаше един период в Уат Па Понг, с Аджан Ча, когато виждах много неща, които не вървяха в манастира. Отидох при Аджан Ча и му казах: „Аджан Ча, тези неща не трябва да са така, трябва да направиш нещо.” Той ме погледна и каза: „О, колко страдаш, Сумейдо. Колко много страдаш. Но това ще се промени.” Аз си помислих: „Не го е грижа! Това е манастирът, на който е посветил живота си, а го оставя да се затрие!” Но той беше прав. С времето нещата започнаха да се променят и само поради факта, че ги търпяха, хората започнаха да виждат какво правят. Понякога трябва да оставим нещата да се затрият, за да могат хората да го видят и изпитат. Тогава вече можем да се учим как да не се затриваме.
Разбирате ли какво имам предвид? Понякога ситуациите в живота ни са просто такива. Човек нищо не може да направи и затова им позволяваме да са такива; дори да отиват на по-зле, ги оставяме да отидат на по-зле. Но това, което правим, не е фаталистично или негативно; то е вид търпение – да си готов да понесеш нещо; да му позволиш да се промени по естествен път, а не егоистично да се опитваш да поправиш всичко и да го почистиш от неприязън към бъркотии.
И тогава, когато хората ни натискат по уязвими места, ние не винаги се засягаме, обиждаме или разстройваме от нещата, които се случват, нито се потрисаме и съсипваме от това какво ни казват. Една моя позната има склонност да преувеличава всичко. Ако днес нещо се обърка, тя ще каже: „Аз съм напълно и абсолютно потресена!” – когато в действителност се е случил някакъв съвсем малък проблем. Умът й, обаче, до такава степен го преувеличава, че едно съвсем малко нещо може да съсипе целия й ден. Когато видим това, трябва да си дадем сметка, че има голям дисбаланс, защото малките неща не може да разтърсват човек до основи.
Осъзнах, че и аз лесно се обиждам и си дадох обет да не го правя. Бях забелязал колко лесно се засягам от малки неща, нарочни или не. Можем да видим колко е лесно да се почувстваме наранени, засегнати, обидени, разстроени или разтревожени – как нещо в нас винаги се опитва да е мило, но винаги се чувства малко обидено от това или наскърбено от онова.
С рефлексия можете да видите, че светът е просто такъв; той е едно чувствително място. Не винаги ще ви утеши и ще ви накара да се чувствате щастливи, сигурни и позитивни. Животът е пълен с неща, които могат да ни обидят, наранят, засегнат или разтърсят. Такъв е той – животът. Така е устроен. Ако някой говори с повишен тон, вие ще го почувствате. Но умът може да продължи нататък и да се засегне: „О, много ме заболя, когато тя се изказа така; това не беше приятен тон. Почувствах се много наранен. Аз никога и с нищо не съм я засягал.” Пролифериращият ум продължава в същия дух, нали? – вие сте разтърсени, наранени и засегнати! Но ако размислите, ще осъзнаете, че това е просто чувствителност.
Когато съзерцавате по този начин, това не е опит да не чувствате нищо. Когато някой ви говори с нелюбезен тон, не е като не изпитвате нищо. Не се опитвате да бъдете безчувствени. По-скоро се опитваме да не правим погрешна интерпретация, да не го приемаме на личностно ниво. Да имате балансирани емоции означава хората да ви казват оскърбителни неща и вие да ги понасяте. Вие имате баланса и емоционалната сила да не се обиждате, засягате и разтърсвате от това, което се случва в живота.
Ако вие сте някой, който винаги е нараняван или засяган от живота, винаги трява да бягате и да се криете или да си намерите група от раболепни подмазвачи, с които да живеете, хората, които да ви кават: „Чудесен си, Аджан Сумейдо!” „Наистина ли съм чудесен?” „Да.” „Просто така говорите, нали?” „Не, казвам го най-искрено и сърдечно.” „Онзи човек там не мисли, че съм чудесен.” „Той е глупав.” „И аз така си помислих.” – Това е като приказката за новите дрехи на царя, нали? Трябва да търсите специална среда, така че всичко да е утвърждаващо за вас – безопасно и в никакъв случай не застрашаващо.

ХАРМОНИЯ
Когато има Правилно Усилие, Правилна Осъзнатост и Правилна Концентрация, тогава човек е безстрашен. Има безстрашие, защото няма от какво да се страхува. Човек има смелостта да погледне нещата и да не ги разбира погрешно; човек има мъдростта да съзерцава и разглежда живот; човек има сигурността и увереността, силата на моралното посвещение и решимостта да прави добро и да се въздържа от зло с тяло и реч. По този начин всичко се държи и събира заедно като път за развитие. Това е съвършен път, защото всичко помага и подкрепя; тялото, емоционалната природа (чувствителността ) и интелигентността. Всичките са в съвършена хармония и се подкрепят взаимно.
Без тази хармония, инстинктивната ни природа може да се рее навсякъде. Ако нямаме морален ангажимент , инстинктите ни могат да вземат контрола. Например, ако просто следваме сексуалното желание без отношение към моралността, се оказваме уловени във всякакви неща, които водят до неприязън към себе си. Има изневери, безразборност, болести и разруха и объркване, които идват от отпускането на поводите на нашата инстинктивна природа от ограниченията на моралността.
Можем да използваме интелигентността си да мамим и лъжем, но когато имаме морална основа, сме водени от мъдрост и самади; те водят до емоционален баланс и емоционална сила. Но ние не използваме мъдростта, за да подтиснем чувствителността. Не доминираме над емоциите си с разсъждения и подтискане на емоционалната ни природа. Така правехме на Запад; използвахме рационалните мисли и идеи, за да доминираме и подтискаме емоциите си и съответно ставахме безчувствени към събитията, живота и себе си.
В практикуването на осъзнатост посредством медитацията випасана умът е напълно възприемчив и отворен и притежава тази пълнота и всеобхващащо качество. И понеже умът е отворен, той е и рефлективен. Когато се съсредоточите върху една точка, умът вече не е рефлективен – той е погълнат в качеството на обекта си. Рефлективната способност на ума идва от осъзнаването, от всеобхващането. Не филтрирате и не подбирате. Просто отбелязвате, че всичко, което се надига, отминава. Съзерцавате, че ако сте привързани към нещо, което се надига, то се преустановява. Преживявате факта, че дори то да е привлекателно, докато се надига, се променя с отминаването си. Тогава привлекателността му избледнява и трябва да намерим нещо друго, което да ни погълне.
Бидейки човеци, ние трябва да докосваме земята, трябва да приемем ограниченията на тази човешка форма и на този планетарен живот. Правейки това, изходът от страданието не минава през бягство от човешката опитност и живот във фините състояния на съзнанието, а през приемането на тоталността на всички човешки и Брама сфери посредством осъзнаване. По този начин Будата сочел към пълна реализация, а не към временно бягство чрез пречистване и красота. Това има предвид Будата, когато сочи пътя към Нибана.

ОСМОРНИЯТ ПЪТ КАТО РЕФЛЕКТИВНО УЧЕНИЕ
В този Осморен Път осемте елемента работят като осем крака, които ви поддържат. Те не са като: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 по линейна скала, по-скоро работят заедно. Не е като първо да развиете паня и след като имате паня, да развивате сила; и след като веднъж сте развили сила, тогава да имате самади. Ние така си го мислим, нали? „Трябва да имаш едното, после второто, после третото.” Като реално осъществяване, развиването на Осморния Път е опитност на мига, на всичко в едно. Всичките части работят като едно силно развитие; не е линеен процес – ние си мислим така, защото в ума ни може да протичат две или повече мисли едновременно.
Всичко, което казах за Осморния Път и Четирите Благородни Истини е само рефлексия, размисъл. За вас е важно да разберете какво правя, когато размишлявам, а не да се вкопчвате в нещата, които казвам. Това е процес на интегриране на Осморния Път в ума ви и използването му като рефлективно учение, за да осъзнаете какво е значението му. Не мислете, че го знаете само защото можете да кажете: „Самма дитти означава Правилно Разбиране. Самма санкапа означава Правилна Мисъл.” Това е интелектуално разбиране. Някой може да каже: „Не, аз мисля, че самма санкапа означава…” И вие отговоряте: „Не, в книгата пише, че е Правилна Мисъл. Погрешно си разбрал.” Това не е рефлексия.
Ние можем да преведем самма санкапа като Правилна Мисъл или Отношение, или Намерение; пробваме с различни думи. Можем да използваме тези способи за съзерцание, а не да мислим, че са абсолютно фиксирани и трябва да ги възприемем в ортодоксалната им форма, защото всяка вариация от точния превод е ерес! Понякога умовете ни мислят по този скован начин, но ние се опитваме да се издигнем над този начин на мислене като развиваме ум, който се движи, наблюдава, изследва, разглежда, чуди се и рефлектира.
Опитвам се да окуража всички вас да сте достатъчно смели мъдро да разглеждате как стоят нещата, а не да се оставяте някой да ви казва дали сте готови или не за просветление. Но всъщност будисткото учение е за просветление сега, а не за правене на нещо, за да станем просветлени. Идеята, че трябва да направите нещо, за да станете просветлени, може да дойде само от погрешно разбиране. Тогава просветлението е просто друго условие, зависещо от нещо друго – така че всъщност не е просветление. Само е схващане за просветление. Все едно, аз не говоря за някакво схващане или възприятие, а за будност по отношение на това как стоят нещата. Настоящият момент е това, което действително можем да наблюдаваме: утре все още не можем да го наблюдаваме, а вчера можем само да си го спомняме. Но будистката практика е много непосредствена спрямо тук и сега в разглеждането на това как стоят нещата.
Как правим това? Първо трябва да разгледаме съмненията и страховете си – защото ние ставаме толкова привързани към нашите виждания и мнения, че те ни отвеждат към съмнението относно това какво правим. Някой може да развие фалшива увереност, вярвайки, че е просветлен. Но вярата, че сте просветлени, както вярата, че не сте, са просто делюзии. Това, към което ви насочвам, е да сте просветлени, а не да вярвате, че сте. И за целта трябва да сме отворени към това как стоят нещата.
Започваме с онези неща, които се случват в момента – каквото е дишането на тялото ни. Какво общо има това с Истината, с просветлението? Дали наблюдаването на дишането ми означава, че съм просветлен? Но колкото повече мислите за това и се опитвате да го разберете какво е, толкова по-несигурни и колебливи започвате да се чувствате. Всичко, което можем да направим в тази конвенционална форма е да пуснем делюзията. Това е практиката на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път.
*******