ПРИЕМАНЕ НА НЕЩАТА, КАКВИТО СА

Колко от вас днес са практикували, опитвайки се да станат нещо? „Трябва да направя това… или да стана онова… или да се отърва от нещо… или трябва да направя нещо.” Тази компулсивност ни завладява дори в практикуването на Дамма. „Така стоят нещата” не е фаталистично отношение на безхаберие или безразличие, а истинско отваряне за начина, по който трябва да са нещата в този момент. Например, точно сега, в този момент, нещата стоят така и не могат да стоят по друг начин в този момент. Толкова е очевидно, нали?

Точно сега, независимо дали се чувствате приповдигнати или унили, или безразлични, щастливи или подтиснати, просветлени или напълно заблудени, полупросветлени, полузаблудени, три-четвърти заблудени, една четвърт просветлени, обнадеждени или отчаяни – нещата стоят така. И в този момент не могат да стоят по друг начин.

Как се чувства тялото ви? Просто забележете, че тялото е такова. Тежко, заземено, грубо, огладнява, чувства топлина и студ, разболява се, понякога се чувства много приятно, понякога – много ужасно. Така стоят нещата. Човешките тела са такива, така че тази тенденция да искаме нещо друго отпада. Това не значи, че не можем да се опитаме да направим нещата по-добри, но правим това от разбиране и мъдрост, а не от невежо желание.

Светът е такъв и и се случват разни неща, и вали сняг, и грейва слънце, и хората идват и си отиват, хората имат недоразумения, хората биват наранявани. Хората стават лениви, вдъхновяват се. Изпадат в депресия, обезсърчават се. Клюкарстват и се разочароват едни други. Има изневяра, има кражба, пиянство, наркозависимост, има войни, и винаги е имало.

Тук, в общност като „Амаравати“, можем да видим как стоят нещата. Сега е уикенд и повече хора идват да дарят милостиня, и е по-многолюдно и шумно, и понякога има деца, които тичат и всичко става наопаки. Вие можете да наблюдавате, че „така стоят нещата”, а не, че „тези хора извършват посегателство над тишината ми”. „Не искам да е така, искам да е иначе” може да е реакцията ви, ако обичате тихата подреденост на храненето, където нищо от това не се случва и няма гръмки шумове и остри звуци. Но животът е такъв, така стоят нещата, такова е човешкото съществуване. В умовете си го прегръщаме каквото е, цялото, и „така стоят нещата” ни позволява да приемем промените и движенията от тихо към шумно, от контролирано и подредено в объркано и безразборно.

Човек може да е много себичен будист и да иска животът да е много тих, да може да „практикува” и да има предостатъчно време да седи, предостатъчно време да изучава Дамма и „Не искам да посрещам гости и да говоря на хората глупости.” И „И не искам да… дрън-дрън.” Вие може да сте наистина особено егоистичен човек, бидейки будистки монах. Може да искате светът да се подреди по вашите мечти и идеали и когато това не става, вече не го искате. Но вместо да правите нещата, както ги искате, методът на Будата е да отчетете как стоят нещата. И е голямо облекчение, когато приемете положението, каквото е, дори да не е много приятно, защото истинското нещастие идва от това, че не искаме да е така.

Дали нещата не вървят толкова добре или обратното, ако не приемаме това положение, тогава умът е склонен да си създава нещастие. Ако сте привързани към доброто развитие на нещата, започвате да се тревожите, ако не вървят така добре, дори когато са си съвсем в ред. Забелязвал съм това с малките неща, като когато е слънчево и човек е готов да заподскача от радост – но после следва мисълта „Но в Англия слънцето всеки момент може да се скрие.”

Тъкмо съм уловил една перцепция и подскачам от радост на слънцето, и се надига неприятната мисъл, че това няма да е за дълго. Към каквото сте привързани, ще ви докара обратното. И тогава, когато нещата не вървят много добре, умът си мисли: „Искам да вървят по-добре от това.” Така че страданието се надига там, където има вкопчване в желание.

Сетивният свят е на удоволствия и болка, той е и красив, и грозен, и неутрален, в него ги има всички градации, всички възможности. Това е то, сетивното преживяване. Но когато има невежество и функционира представата за аза, искам само удоволствие и не искам болка. Искам само красота и не искам грозота. „Моля те, Господи, моля те, направи ме здрав, дай ми добра външност, физическа привлекателност и ме запази млад за дълго време, с много пари, богатство и власт, без болести, без рак, с много красиви неща около мен, обгради ме с красота и с най-изтънчените удоволствия за сетивата, моля те.” И после идва страхът, че може би ще ми се падне най-лошото. Ще заболея от проказа, от СПИН, от Паркинсон или от рак. И може да бъда отхвърлен и презрян, и унизен и оставен сам навън, в студа, гладен, болен и в опасност, сред виещите вълци и свирещия вятър.

От гледната точка на аза има един огромен страх от отхвърляне, поругаване или отритване от обществото. Има един страх да не останеш сам и нежелан, страх от това да остарееш, да те оставят да умреш сам, има и естествен страх от физическа опасност, от ситуации, в които телата ни са в опасност и го има страха от непознатото, мистериозното, от призраците и невидимите духове.

И така, ние гравитираме около сигурността, нали? Уютни, малки местенца с електричество, централно отопление, застраховка и гаранция за всичко – платени консумативи и правно издържани договори. Всичко това ни дава чувство на сигурност или търсим емоционална сигурност. „Кажи, че винаги ще ме обичаш. Кажи, че винаги ще ме обичаш, дори и да не го мислиш. Направи всичко безопасно и сигурно.” И това искане винаги ще има тревожност поради вкопчването в желанието.

Ние развиваме светлина около повдигането на човешкия дух вместо да му даваме материални гаранции. Като просещ монах, вие поемате риска, че може да нямате какво да ядете. Може да нямате подслон, може да нямате никакво истинско лекарство, може да нямате хубава дреха за обличане. Хората са много щедри, но като просяци, ние не приемаме това за даденост, допускайки, че го заслужаваме. Благодарни сме за всяка милостиня и култивираме отношение на малобройност на исканията, малобройност на нуждите. Трябва да се приучим да бъдем готови всеки момент да си тръгнем и да оставим всичко, да имаме такъв ум, който не мисли „това е моят дом, искам да ми бъде гарантиран до края на живота ми.”

В каквато и посока да се развият нещата, ние се адаптираме, нуждите ни са малко. И така, ние се адаптираме към живота, към времето, към мястото, а не предявяваме искания. Накъдето и да тръгнат нещата, те са такива, каквито са.

Каквито и болести да ме сполетят или трагедии, или катастрофи, или успехи, или от най-доброто до най-лошото, човек може да каже – така стоят нещата. И това има приемане, няма гняв, няма алчност, а способност за понасяне на живота, какъвто се случва.

Ние не сме тук да станем нещо или да се отървем от нещо, или да променим нещо, или да направим нещо за себе си, или да изискаме нещо, а да се пробуждаме още и още, да отразяваме, да наблюдаваме и да познаваме Даммата. Не се тревожете, че нещата може да се обърнат към по-лошо. В каквато и посока да се променят, ние имаме мъдростта да се адаптираме. И това за мен е истинското безстрашие в живота на един просещ монах. Ние можем да се адаптираме, можем мъдро да се учим от всички условия, защото този откъслек живот не е нашият истински дом.

Този откъслек живот е преход, в който участваме, той е пътуване през сетивната сфера и няма гнезда, няма домове, няма пребиваване в сетивната сфера. Всичко е много нетрайно, предмет е на разруха и промяна във всеки един момент. Такова е естеството му. Така стоят нещата. И в това няма нищо подтискащо, ако вече не предявявате искане за сигурност.

Реалността на съществуването е, че тук няма истински дом. Така че бездомният живот, преминаването към монашеско просене, е това, което наричат небесен пратеник, защото религиозният дух вече не споделя делюзиите на светския ум, който е твърдо решен да има материален дом и сигурност. Вие сте се доверили на Буда, Дамма, Санга и на ученията, и на възможността като просещи монаси и медитатори да достигнете прозрение и разбиране, за да освободите ума от тревогите, които идват от привързването към сетивната сфера като дом.

Идеята за притежание и вкопчването в разни неща е илюзията на светския живот. Представата за аз изпраща всички тези делюзии, в които ние през цялото време трябва да се защитаваме. Винаги сме в опасност, винаги има нещо, за което да се тревожим, нещо, от което да се плашим. Но когато илюзията е пробита от мъдрост, тогава има безстрашие; виждаме това като пътуване, като преход през сетивната сфера и сме готови да усвояваме уроците, дошли да ни учат, независимо какви са те.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо