МАРАНАНУСАТИ – СЪЗЕРЦАНИЕ НА СМЪРТТА (ОСЪЗНАТОСТ)

Марананусати е една от четирите защитни медитации, наравно с Буданусати – Съзерцание върху превъзходните качества на Будата, Метта Бавана – Развиването на всемирна любов, Асубха Саня – Възприятие за нечистотиите.

Като духната лампа е животът, когато

nрекъснат е от изтощението на жизнената сила.

Визуализирайки как други са умрели,

човек трябва да култивира рефлексия върху смъртта.

В този свят дори онези същества,

които са неимоверно богати, умират.

подобно на тях и аз ще трябва да умра.

Смъртта със сигурност ще ме покоси.

Наистина смъртта неизменно идва

заедно със самото раждане.

Като убиец жадно се оглежда

за възможност да убие жертвата си.

Както слънцето изгрява само за да залезе,

съвсем така, без да спира

и вечно на ход, смъртта ни следва

само за да сложи край на живота!

Мехури се пукат, капки роса пресъхват,

черта, прокарана по вода, изчезва

и жертвата пада плячка на врага си.

По същия начин смъртта е вечно неизбежна!

Дори онези несравними Самопробудили Се,

Върховно Пробудили се

и Пробудените Отшелници,

обдарени с голяма мъдрост,

безмерни добродетели, свръхестествени сили,

огромна слава и много последователи,

дори те умират.

Какво да кажа за човек като мен?

Поради разнородните действия на условията,

поддържащи живота отвътре и отвън,

или поради различните беди, които го засягат,

само за миг можем да умрем!

Наистина умираме във всеки един момент.

„Съзерцанието върху смъртта, развито и често практикувано, носи голяма награда, голяма благословия, безсмъртието е негова цел и достижение.” Висудхи-Мага VІІІ

Те не скърбят по миналото, нито копнеят за бъдещето; живеят само в настоящето и затова лицата са им ведри. От копнежи за бъдещето и от скърби по миналото глупците се погубват. Като млада посечена тръстика. (S.1.10)

РАЗСЪЖДЕНИЕ

„Представете си, че трябва да носите на гърба си само това, което наистина ви трябва. Какво ще вземете? От всичко, което остане, какво ще вземете за втория курс? Ако това е всичко, което имате, как ще се чувствате?

Разсъдете, че сега имате неща – машинарийки и удобства – които не съществуваха преди десет или двадесет години. Вие и другите хора сте се справяли без тях. По същия начин ще има вещи, които след години ще се продават и ще изглеждат неустоими – но сега животът без тях е съвсем поносим. Къде е напрягането?

Когато ви споходи чувството „не е достатъчно”, запитайте се „Кога е било достатъчно?” „И кога ще бъде?”

„Всичко, което е мое, обичано и радостно, ще стане обратното, ще бъде откъснато от мен.” Вярно ли е, или не? Разсъдете, че в смъртта си не можем да вземем нищо със себе си – освен собствената си умствена нагласа. За какво искате да се държите? Какво ще е чувството, когато него го няма? Можете ли да работите върху отслабването на привързването си към него сега?”

ДЕЙСТВИЕ

Забележетe нещо, което от години седи на лавицата или книга в библиотеката, която сте чели преди години. Преместете я в друга стая или я приберете в шкаф. Какво липсва? Какво е усещането?

Следващия път, като ходите по магазините, предварително решете какво ще купувате и вземете само него. Ако нещо друго привлече вниманието ви, излезте от магазина и изчакайте няколко минути преди да решите дали да се върнете и да го вземете. Какво е усещането?

Спрете работа когато или преди енергията ви да се изчерпа. Разгледайте чувството „Още не съм свършил”. Има ли момент, когато ще сме свършили? Тренирайте се да работите в тези насоки. Бъдете готови днес да оставите недовършени проекти и вместо да се опитвате да ги завършите, прекарайте няколко минути в почистване и улесняване на работата за следващия ден или работен период.

Разсъдете, че каквото и да работите, един ден ще сте неспособни да го довършите. Какво ще стане тогава? Невъзможно ли е някой друг да заеме мястото ви или работата ви да бъде завършена от някоя друга система?

МЕДИТАЦИЯ

Застанете прави, с отпуснати, леко присвити колене, така че да не са заключени и теглото ви да е равномерно разпределено върху петите. Ръцете да висят леко встрани от тялото, отпуснете раменете и лицето. Останете така пет – шест минути, осъзнавайки, но и отпускайки порива да правите нещо, да научите нещо или да усетите нещо специално. Приемете как сте в този момент.

Ако имате повече време, минете в седеж. Един начин за култивиране на концентрация и медитативно вглъбение е да разглеждате нещата, които правите психически, без те да са необходими – като тревожене, планиране, жадуване за резултати – и да спрете да ги правите. В тандем с това, по отношение на нещата, които правите вещо и с разбиране – седенето изправени, съзерцаването на вдишването и издишването – продължавайте старателно да ги „правите” (това се превръща по-скоро в завръщане и успокояване, отколкото в нещо друго) и им се наслаждавайте.

„Парами – начини за прекосяване на житейските потопи„, Аджан Сучито

МАГА ПУДЖА

Sabbapapassa akaranam

Kusalassa upamasada

Sacitta pariyodapanam

Etam Buddhanasanam

Избягване на всяко зло.
Култивиране на добро.
И пречистване на ума. Това е учението на Будите.

Даммапада, 183

По случай този най-голям будистки празник публикувам откъс от учебника на Почитаемия Ачария Бударакита „Основи на будизма”.

От гледна точка на психологията, е нужно да се знае, че будизмът не формулира психологически теории, какъвто е случая със съвременната материалистическа психология или каквито са случаите с религиозните догми или доктрини, базирани на волята на бог. В този смисъл будизмът може да се опише като наука за ума, в която нещата могат да се оценяват и потвърждават по обективни критерии.

Будистката психология се занимава основно с „действието” досущ като будистката етика. Всички действия се надигат от ума. Добро или лошо действие само отразява добро или лошо състояние на съзнанието (чита). Камма, или действието, е добра или лоша, защото отразява добро или лошо състояние на ума. С други думи, добрата или лошата камма (действие) изразява единствено добро или лошо съзнание (чита).

Будистката психология се занимава с реалностите на ума, или съзнанието, а не с теории или доктрини за ума. И тъй като действието (камма) бликва от ума, камма, и чита са взаимосвързани. Тази отлика трябва ясно да се разбере.

По същия начин камма и прераждането са взаимосвързани – прераждането като пряко следствие или резултат от камма. Въвличайки се във всякакви деятелности, или камми (карми), човек натрупва каммична енергия, на която носител е съзнанието. Както една река носи всякакви неща – отломки, мъртви тела и т.н., както и много ценни неща като злато, сребро, минерали, метали, дървета и т.н., така и умът е носител на каммичните енергии,  благотворни и неблаготворни.

Животът не е нищо друго освен едно пътуване, в което човек трупа и изразходва каммични енергии. В края на живота едно звено от неизразходвана каммична енергия създава едно ново състояние на съществуване. Когато човек умре, тялото вече го няма, но умът продължава да тече на принципа на същия психологически закон, който е действал, докато човекът е бил жив. Тоест, умът функционира по същия начин, както приживе, и когато умре.

Едно състояние на съзнание може да се сравни с вълна в река или море.Течащата вода създава вълни. Надига се вълна, тласната от вятъра, извива гребен и пада, давайки началото на нова вълна. Втората вълна също се надига и пада, давайки начало на вълна след вълна, без да има край.

Едно състояние на съзнание се надига (поражда) в зависимост от предишно съзнание. Достига своя връх и после пада. И от инерцията, създадена от падането, се надига ново съзнание.

Следващото съзнание, обаче, не е същото като първото. И все пак не е напълно различно. Нещо от първото във формата на неизразходвана каммична енергия преминава в него. По същия начин звено от каммична енергия преминава от умиращото съзнание и поражда първото съзнание на новото състояние на съществуване.

Понеже свързва миналото с настоящето, то се нарича прераждащо се съзнание (rebirth-consciosness), което запазва потока на живота. Така камма и прераждането, като причина и следствие, са взаимно зависими.

Когато човек се обучава във випасана медитация и развива проникновение в реалността, той прогресивно „пречиства ума си” от замърсяванията, които пораждат камма.

Приказка

„Винаги съм си фантазирал, че има по един мит за всеки човек, който ако го знаехме, щеше да ни накара да разберем всичко, което е правил и мислил.” – Иейтс

„Настроението на наблюдателя, вече необвързан от конкретни опитности на тялото, се разпръсва и навлиза в конкретните преживявания на вечноразширяващия се кръг от други животи и същества… Кръгът на индивидуалност ще се разширява, докато други индивидуалности бъдат обхванати в него… Този, който е преминал в безличностния сегмент на собствения си ум, го възприема не като ум, а като всички умове…” – отново Иейтс, представяйки идеите на У. Блейк

Преди време превеждах един филм на Шаймалан, наскоро пак трябваше да преработвам превода. Филмът е „Жена във водата” (Lady in the water). Главната героиня се казва Приказка (Story), тя идва от друг свят  – подводния, идва да се докосне до един човек и така да осъществи трансформация в него, за да може той да напише книга, която ще бъде вдъхновение за един друг човек да промени света. Целият сюжет се разгръща на базата на стара японска приказка, в която всички герои имат своята роля и всеки неволно допринася за нейния смисъл. Имаме лечител, по когото кацат пеперуди, имаме тълкувател – който открива скрити смисли, имаме пазител, който брани главната героиня от злото… Иначе казано, имаме основни архетипи, в които влизат героите, или по-скоро архетипите намират подходящите герои, които да ги реализират.

Теолог по образование и будист по душа, доскоро се чудех как се комбинира това в един човек, когато теологията е наука – слово, логос, за божественото, Бог  – Теос, а будизмът е една религия, която не постулира съществуването на Бог.

Днес се събудих с мисълта, че като теолог, обаче, освен всичко друго, мога да разглеждам една религия или сбор от религии чисто методически и рационално.

Колкото и да съм се отказала от християнската доктрина, не мога с лека ръка да махна и да кажа, че всички схоластици и мистериино ориентирани аскети просто са се смахнали в някакъв момент и нищо от преживяването им не е вярно. Да, културата, разбирай Църквата, в известна степен е оформила перцепцията им за това, което са виждали с духовния си взор – малко като корабите на Колумб и индианците. Ние виждаме това, което сме обусловени да виждаме. Тук се сещам за още един пример – за шестима слепци, които трябвало да опишат какво е слон. Единият пипал опашката му, другият – хобота, третият – крака и т.н. Съответно първият казал: „Слонът – това е едно дълго, тънко, подобно на змия животно.  Вторият го описал като нещо по-плътно и извиващо се нагоре, третият го оприличил на дънер… С други думи, липсвала цялостната картина. За да видим въпросната картина, трябва да сме готови да излезем от рамките на своята кутия на познание и установени становища, в които сме свикнали да вярваме.  Аз съм готова да изляза от нея, а вие?

И така…  Една от темите, които винаги са занимавали човечеството, е какво става с мен след смъртта, има  ли прераждане, ще си спомня ли коя съм била?

Този въпрос повдига екзистенциалния такъв за смисъла на човешкия живот – Дали е в личността? Дали е в жертвата? Дали е в колективния енергиен подем? Дали е в темата,  дали е в архетипа…?

Всеки от нас намира отговора там, където го води философската му или религиозна нагласа. Но този отговор, за да е универсален, трябва да отстоява и на най-извънредни условия – тоест, ако аз утре умра, какъв е бил смисълът на живота ми? И пак, от перспективата на евентуален утрешен край, какво правя днес? Вторият отговор е по-лесен – поне моят: Обичам! Обичам децата си, обичам мъжа си, обичам майка си, баща си, животните си, приятелите, всички… Просто обичам. Не изкарвам пари, не инвестирам, не строя къщи, не спестявам, не купувам, не трупам… Просто обичам. Един ден посветен на любовта. Корекция, един ден, посветен на съзерцание на любовта – изпитвам я без граници и я съзерцавам. В онези часове, които ни делят от края (умишлено избягвам думата смърт), всякакъв егоизъм е отишъл на заден план, всякакво чувство на притежание, на накърнено его, гордост, предразсъдъци отпада от само себе си. Всякакъв намек за постижения е угаснал. Угасване, нирвана…

Но нека се върнем на смисъла.

Ще ви представя една теория, която издържа и на крайно драматичен финал, внезапен, ненавременен и ирационален. Авторът й е Дъг Мъдър, който излага едно хуманистично разглеждане на смъртта в материала си „Живеене без отвъдно” (Living without an afterlife):

„Ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. И когато приказките ни се развиват, животът е добър – дори когато всъщност е лош. Ако сте изтощени и изпитвате болка, животът е лош. Но ако сте изтощени и изпитвате болка, защото току-що сте спечелили Бостънския маратон, животът е добър.

Приказката създава смисъла.

Понякога, обаче, нашите приказки ни подвеждат. Понякога завършекът, към който се стремите, изглежда толкова малко вероятен, че изобщо не ви вдъхновява. Понякога забравяте дори защо сте го искали. Понякога толкова се отчуждавате от приказката си, че се чувствате като натрапник в собствения си живот. „Да, май съм преуспял, но това всъщност не съм аз.”

Тогава получавате криза на смисъла.

Неизбежността на смъртта хвърля водопроводен ключ в нашите приказки. Обикновено нашите къси разкази добиват своя смисъл от по-дългите разкази, в които влизат. Ученето в два през нощта е смислено, защото е част от сюжета, в който изкарвам шестица на утрешния изпит. Но изпитът е смислен само като част от по-дългия разказ, където аз изкарвам класа или курса си, и това има значение, заради приказката, в която си вземам дипломата, и т.н.

Но какво става, ако най-дългата приказка, която мога да разкажа, е онази в която умирам? Това не подкопава ли всички други разкази и приказки?

Защото аз мога да умра всеки един момент и сюжетите, на които си мисля, че съм по средата, може никога да не завършат по удовлетворителен начин. И дори животът ми да не е прекъснат преждевременно, накрая завършвам в немощ и сенилност. Що за връх е това?

Лично аз намирам отговор на много изненадващо място: Последната реч на Мартин Лутър Кинг, за Върха на планината.

Ако речта на Кинг не звучи много хуманистично, то е защото не е такава. Д-р Кинг бил баптистски свещеник. Речта за Върха на планината говори за  Господ и образът на планинския връх идва от Мойсей. Но нека това не ви заблуждава. Речта съдържа ключето, което ми трябваше, за да разкажа приказката на живота си въпреки перспективата за смъртта.

Докато четете този откъс, имайте предвид, че това действително е последната реч на Кинг. Той не го знае, но на другия ден ще умре. Речта завършва така:

„И после отидох в Мемфис. И някой започна да говори за заплахите, които са зачестили. Какво можело да ми се случи от някой откачил бял брат… Аз не знам какво ще се случва. Предстоят ни трудни дни. Но за мен вече няма значение, защото аз бях на планинския връх. И съм готов на всичко. И аз като всеки искам да имам дълъг живот. Дълголетието има своето място. Но това вече не ме занимава. Искам само да изпълня Господнята воля. И Той ми позволи да се изкача на планинския връх. И аз погледнах отвъд. И видях Обетованата земя. Може да не бъда с вас, като пристигнете там. Но тази вечер искам да знаете, че ние, като народ, ще стигнем в Обетованата земя!

И тази вечер съм щастлив.

И за нищо не се тревожа.

От никой мъж не се боя.”

Уловихте ли отговора? Или се разсеяхте по „Господнята воля”?

Нека ви обясня какво научих аз от този пасаж. Ако разказът, в който живея, касае само мен, тогава смъртта може да го прекъсне без завършек.

Да предположим, че приказката, която ме мотивира, е, че един ден ще съм богата знаменитост. Да предположим, че години наред се боря и още не съм постигнал слава и богатства, когато докторът ми казва, че ми остават три седмици живот. Тогава за какво е била историята ми? Как моят живот ще означава нещо? Всичко е било на вятъра.

Сега помислете за историята, която разказва д-р Кинг. Сигурен съм, че е имал достатъчно лични истории, персонални връзки, идиосинкратични вкусове и т.н. като всички нас. Но като допълнение на всичко това той живее в приказката за своя народ, който поема към свободата. Това е колективна приказка, която не е започнала с него и няма да бъде прекъсната от неговата смърт. Приносът му към сюжета не се обезсмисля само защото той умира, преди завършека.

Не се опитвам да отнема д-р Кинг от баптистите и допускам, че той сигурно е вярвал в отвъдното. Не става дума за това. Става дума, че ако можете да врътнете номера от речта за Върха на планината, не ви трябва отвъдно.

Ако можете да станете част от една колективна приказка, приказка, която ще продължи след вашата смърт и ако вярвате в тази приказка и можете да намерите роля в нея, която да ви кара сутрин да ставате от леглото, тогава смъртта няма да подкопае смисъла на живота ви. Тази история не е нужно да влезе в историята. Всичко, което ви е скъпо, върши работа: семейството ви, обществото, прогреса на науката, изцелението на нашата социална и физическа среда – всичко. И не е нужно да сте спечелили Нобелова награда за приказката си. Трябва само да направите своя принос. Да повлияете на сюжета по някакъв позитивен начин и можете да разказвате смислени истории за живота си до момента на смъртта си.”

Целия материал можете да прочетете тук.

ДА СЕ СЪБУДИМ ОТ СЪНЯ НА ЖИВОТА

Случилото се вчера, сега е спомен. И никога няма да има втори 23 януари 1989 г. Това е перцепция, спомен. Но никога не можем да повторим този спомен, защото самата перцепция във времето означава, че това е нещо завинаги отминало в нашата конкретна сетивна сфера. Това е паметта, нали? Всъщност 23 януари 1989 г. е само мисъл в ума ни – нещо, което сами създаваме. Вчера не е дошло да каже „Аз съм 23 януари 1989 г.“ Аз не съм чул или видял нещо, което да ме потупа по рамото и да каже: „Ей, Сумейдо, аз съм 23 януари 1989 г.“ Но аз казах: „Ти, днес, си 23 януари 1989 г. Днес е 24 януари 1989 г.“

Имам календари. Много хубави календари, от Тайланд. Тайландците правят разкошни графики напоследък. Преди  изглеждаха доста евтини – сигурно заради печата. Сега правят истински шедьоври, които сочат датата на всеки ден от всеки месец. Красива разпечатка за днес – 24 януари 1989 г.

Паметта или перцепцията, способността да назоваваме нещата е саня канда. Това са символите, думите, езика. Когато не ги поставяме под въпрос, не ги изследваме, тогава това е светът, в който живеем, светът на перцепциите, светът на мен като определен тип личност, на теб като определен тип личност, на света като перцепция, на това, което аз възприемам като света. На целия обусловен процес, който се случва в преживяванията на индивида от момента на раждането му в дадено семейство, класа, раса, времена, образование… Всички неща, които са обуславящи за ума. Саня – перцепциите. Имената, с които назоваваме разни неща. Схващанията, които имаме. Всички те са нетрайни и не-аз, но въпреки това невежеството ги разглежда като нещо повече. Не че са нередни или лоши, но „авиджа пачея санкара“ (невежеството обуславя менталните формации), създава тези тенденции да разглеждаме всичко като реалност, да правим предположения, да вземаме решения, да отстояваме становища, да формираме мнения от тази сфера на невежество, която може би никога не е оспорвана, никога не е прониквана с мъдрост.

Това са предразсъдъци, нали така? Чувате, че хората имат расови предразсъдъци или някакви други, защото чуват може би от родителите си – още от самото начало, че еди коя си раса или нация е лоша. Тогава това в много отношения влияе на мирогледа ви, нали, на реакциите ви към нещата.

Затова Будата се въздържал да създава доктрини за Бог, метафизични становища и теории. Защото тези неща са перцепции като всичко друго. Бог, думата „Бог“ е перцепция. Това е измислена от хората дума. Творение на ума. Говоря за самата дума. И въпреки това, като кажем „Бог“, хората започват да изпитват всякакви емоции. Едни хора вярват в Бог и започват да се чувстват много прекрасно. „О, Бог ме обича. Бог е чудесен. Бог е всемогъщ. Бог е спасител. Бог е това, Бог е онова…“ Ако не вярвате, че има Бог, или не вярвате в него, тогава, като кажете „бог“, следва: „Няма никакъв Бог. Всичко е празни приказки, суеверия и тъпота.“ Това са емоционални реакции. Емоция. Едни хора отиват в утвърждение, други – в отрицание.

Затова Четирите Благородни истини и Патичасамупада са изследване на процеса на Дамма, а не въздаване на позиция, която да заемаме, или становища, за които да се вкопчваме и държим. Говорим за изследване на процеса. И тогава можем да сме свидетели на формата, на камма, на условията, които имаме в този момент. Не става дума за утвърждаване или отхвърляне, а за изследване, за разглеждане и проникване. Това е проникване, нали? Като съзерцаване на арамана – „лепкавите“ обекти. Думата „Бог“ може да е лепкав обект, нали? Можете да заседнете на нея. Щом чуете „Бог“ и започвате: „О, Бог е прекрасен. Бог е  всемогъщият, обичам Бог, Бог е моят Отец…“ Засядате и това ние наричаме „лепкавост“. Вкопчвате се в тази концепция за Бог и умът ви влиза в тази пролиферираща тенденция, в утвърждение да кажем. Или ако не вярвате в Бог и мразите цялата идея, казвайки „Бог“, засядате във „Всичко това е глупост, тъпо суеверие…“ И това пак прилепя. Засядате на тази арамана, защото пролиферирате. Просто една дума, натискате копчето „бог“ и се превръщате в нещо такова, нали? Можете да натискате копчетата си и да проверявате върху какво засядаме. Това правим в медитация, нали? Наблюдаваме къде се залепяме, къде засядаме в този свят. Какво има тенденцията да ни превзема, да обсебва ума ни. Какво има тенденцията да ни ядосва или вгорчава? Какво има тенденцията да ни вдъхновява? За какво копнеем и от какво се вдъхновяваме, какво утвърждаваме?

Както, когато казвам нещата, които искате да чуете: „Всички сте много зрели, развиващи се духовни същества. Напълно способни сте да практикувате и да се мотивирате по духовната пътека. Нямате нужда от мен, да стоя зад гърба ви и да ви побутвам напред. Защото всички вие сте осъществили парамите и спазвате Сила (морала), и животът ви се движи към това абсолютно духовно осъществяване.“ Това е хубаво, нали? Похвала, окуражение, което вдъхновява. Приятно е да чуеш някой, когото разглеждаш като авторитет или експерт, да казва, че се справяш. „Добре си. Продължавай все така.“

Но ако внезапно кажа обратното, на вас няма да ви е приятно да го слушате. Да слушате критиките, нещата, които смятам за погрешни, слабостите ви… Какво ще стане ако ви разоблича един по един със слабостите ви на този среща? Пред всички. Изправям някого отпред и разказвам на всички за грешките и слабостите му. Това няма да ви хареса, нали? Натискам копчетата ви и вие засядате в араманите.

Това, което не е арамана, какво е? Какво не е арамана? Какво не е обект? Какво не е прилепчиво? Това е въпрос за изследване, нали? Къде е това? Или какво е? Трябва да признаем, че всеки от нас е в много субективна позиция. Защото в очите ми вие сте просто арамана. Нищо повече. Засядам в това да ви гледам. Дори имената ви и спомените, които имам за вас, мненията и становищата, които имам за вас, те са просто арамана, нали?

Не са нищо повече. Не са реални. Нямат център, нямат ядро. Моето мнение за вас няма сърцевина. Не мога да намеря сърцевина в него. Няма нищо, което човек може да назове като вас или душата ви, или нещо такова. Нито едно мнение или спомен, възприятие, което да имам за всеки от вас или за всичките. Какво е това тогава? Просто нама-рупа, аджая салаятана? Целият този процес? Защото това е процес, нали?

Но ние няма да се отдаваме на абстракции, изразявайки доктринални позиции и представяйки концепцията за не-аз като доктрина. Анатта не е формулирана да бъде доктрина или догмат, в който да се вкопчим. Тя е инструмент за изследване. Тогава, когато прозрете какво е „арамана“ (arammana), виняна, пачея нама-рупа, нама-рупа пачея салаятана, салаятана пачея паса, паса пачея вейдана… Това преживяване, родено в съзнателна форма, е такова. През целия ни живот ще е такова. Аз ще съм субектът на този свят, на тази опитност от раждането до смъртта. Винаги съм бил и ще бъда, докато умра.

Но все пак какъв е истинският субект – дали е перцепцията, обусловена в ума ми относно мен? Дали е името ми? Това ли е истинското ми аз – Сумейдо? Но това име ми е дадено години след раждането ми. Искрено се надявам да не е името, което майка ми ми е дала. Надявам се то да не е истинското ми аз. Надявам се културата и произходът ми да не са аз. Надявам се те да не се окажат постоянни и вечни. И ще ми е неприятно, действително ще е жалко да имам индивидуалност за вечността. Да имам индивидуалност и цялата тази вейдана – чувство, и всички тези привързаности към арамана и т.н.  Да ги имам за вечността, завинаги.

Помислете само. Това би било ужасно. И всички тези неща, когато ги проникнете с мъдрост, с паня, какво са те? Те са несубстанционални, краткотрайни, мимолетни, вечно променящи се, неизбежни действия. В арамана- в обектите, няма никаква сърцевина, няма никакво вечно ядро или същински център. Докато търсите сърцевината или центъра, или абсолютната истина, или безсмъртието като арамана, какво ще получите? Нещо, което не е, нали? Затова дори думата за перцепцията трябва да бъде изоставена. Както думата „бог“ трябва да бъде изоставена. И всички други вярвания, всички арамана на ума ви започвате да ги виждате такива, каквито са. Защото всички те са неудовлетворителни, защото нямат сърцевина, нямат истински център.

Но къде е центърът? Като оставим, като пуснем всички арамана, какво остава? Знаенето, което е свидетел и знае. Без да му даваме име, защото то би било арамана, без да го възприемаме като нещо. Наистина ли трябва да сте някой, за да се чувствате щастливи? Трябва ли ви някой да ви потвърди, че сте някой или че има Бог, или че има вечен живот, или че има нещо? Защото тогава искате потвърждения, които да подкрепят теориите ви. Още сте уловени в съмнение, страх, тревога, несигурност и искате авторитет, който да се появи и да каже: „Да, има Бог. Да, ще идеш в рая. Да, има безсмъртна сфера и… имаш безсмъртна душа, и когато умреш, ако си бил добър човек, ще живееш вечно щастлив в щастливо състояние и т.н. Това е желанието да се чувствате сигурни и защитени. И е някак първично и незряло.

Когато сме млади, имаме нужда от подобно потвърждение от родителите си. Имаме нужда те да ни казват: „Обичам те. Ти си добре и аз ще те закрилям“, защото децата имат нужда от това. Имаме нужда от това до една определена възраст. Децата физически се нуждаят от родителите си да ги гледат и защитават. Не могат да се справят сами. Няма как да го направят сами. Нужни са ни външни родители. Но за светия живот – това е тръгване към абсолютната свобода. Затова това не е път на продължаващи потвърждения. Ние използваме вдъхновения и окуражения, но те насочени към изследване, за да се пробудите. Да бъдете будни и да използвате мъдрост, за да изследвате. Някои от вас отказват да го правят, не защото не сте окуражени. Някои от вас мислят, че го правят, а не е така, защото ви хрумват някои доста глуповати идеи. Но каквото и да е, не спирайте. Няма проблем да ви хрумват глуповати идеи, стига да ги виждате такива, каквито са. И тогава осъзнатостта е пътят към безсмъртието.

Вниманието, осъзнатостта е пътят към безсмъртието. Защото това е истинският субект, чистотата, чистият ум, умът, който не е обусловен, не е арамана, не е ментално състояние. Когато сте осъзнати, когато не сте заседнали върху арамана, когато не сте прилепнали към нищо, тогава това е аматта падан. Това е безсмъртието. Ние казваме да имаш празен ум. Но има хора, които засядат върху думата „празен“. „Празен“ означава нищо. Дори „безсмъртие“ понякога е силна дума. Както когато издаваха книгата ми – „Пътят към безсмъртието“, трябваше да посмекчат заглавието. Промениха я на „Осъзнатост – пътят към безсмъртието“.

Всичко, което има думата „смърт“ е арамана, върху която хората засядат. Но „безсмъртие“ беше много хубав израз. „Пътят към смъртта“ може би щеше да дойде прекалено. Но някои хора са толкова слепи, че от самата дума „смърт“ те не виждат представката, виждат само „смърт“.

Спомням си на Катината на Аджан Китисаро, че изнесох някаква беседа, след което при мен дойде една млада жена. Мислех си, че добре обяснявам службата към човечеството, както и всички алтруистични неща, които се опитвах да предам. Но тази млада жена дойде и каза: „Не бива да учите така.“ И аз попитах: „Защо?“ „Вие казвате, че не трябва да правим нищо. Че всичко е наред. А толкова неща са погрешни в света. И т.н…“ Очевидно тя беше чула само едно изречение, което е било много силно за нея, беше заседнала на него и не беше чула другото, което бях казал. Беше чула едно изречение, беше заседнала на него, а останалото не го беше чула. Ние често правим това. Всички имаме такава вина.

Тогава простото учение: „Прави добро, въздържай се от вършене на зло.“ е много основно за ежедневния живот в тази обусловена сфера с нашето човешко тяло. То е съзнателно и чувства. Намерението ни е да правим добро и да се въздържаме от вършене на зло пречиства ума. Това е учението на Будата. Много е просто, нали?

Мано виняна  (съзнанието) и там арамана (обектите) – да видим Даммата, да бъдем осъзнати, с нашето умение да мислим и възприемаме, и усвояваме. Тогава подхождаме от виджа – от познанието, а не от невежеството – от авиджа. Всичко е Дамма, дори невежеството е дамма. Така виждаме невежите мисли, становищата и привързванията като дамма, а не като аз. Виждаме, че егоизмът във всичките му форми, страхове и желания, това, което се надига и преустановява, е там арамана. Това е начинът, по който стоят нещата.

Дори най-ужасните ви мисли и чувства са там арамана. И ние ги виждаме като анича, дука, анатта, а не засядаме върху тях с харесване или неприязън. За това е нужна решителност, защото ако действително харесвате нещо или не го харесвате, е трудно да го пуснете. Винаги има едно залепяне. Било то за нещо привлекателно или за нещо непривлекателно и ужасно. При едното имаме залепяне за придърпването му по-наблизо, за улавянето му, при другото е залепяне в опитите да се отървете от него. И вие засядате в опити да го отблъснете.

Имаме задоволяване и подтискане.

И после при салаятана, имаме арамана за окото – които са обекти за окото. Зрителното съзнание ( чаку виняна). Арамана са това, което виждате. Обектът. Арамана за носа е ароматът, за ухото е звука, за езика е вкуса, за тялото е усещането за удоволствие и болка, горещина и студ. За мано виняна са мислите, чувствата, перцепциите. Тази чаша например. Рупа, формата, се вижда с окото. Чашата е обектът на зрението. Но всъщност думата „чаша“ е перцепция, която създавам. Зрителното съзнание е тук. Но после мано виняна дава името. „Чаша“. Това е изследване на обекта. Тук не пише „Аз съм чаша“. Но ние казваме „твоята чаша“.

Като този килим на пода. Помните ли? Хората все искат да го изхвърлят, защото е един противен стар килим. Тук трябва да имаме красив килим – това е важно място. Аджан Сабако – „За какво ни е този изпокъсан стар килим?“ Тогава казах на всички: „Този изпокъсан килим е шедьовър. Това е тъкана коприна, сигурно от Армения. Това е истински шедьовър. Сигурно е творение на малки деца, които часове наред са си вадили очите да вкарат копринената нишка в шарките, в прекрасните пастелни тонове, в синьото и розовото…“ Перцепцията се променя, нали? Ако погледнете килима, виждате, че е износен, стар, прокъсан. Само това виждат някои хора – един стар износен килим. И си казват: „Противен стар килим.“ Други хора виждат  шарките в него. Осъзнават, че е тъкан килим и че едно време е бил много красив. И т.н.

Но това са рефлексии, нали? Някои хора обичат стари килими, други биха предпочели този, новия. Но трети не го харесват, защото е нов. Има хора, които колекционират стари килими като този. Богати хора, които плащат купища пари, за да ги откупят. Но това е перцепция, нали? Нещата са такива, каквито са. Този килим нищо не казва. Той е това, което е. А ние му приписваме всякакви неща. Проектираме върху него всякакви стойности и мнения. Така правим едни с други, нали? Вкопчваме се в някаква представа за индивидуалност. Имаме такива представи и за нации – какви са французите, какви са италианците, какви са немците, какви са американците. Всичко това са перцепции. В Америка, например, имате различни перцепции за националности. В Америка се отнасяме към французите много по-различно, отколкото тук, в Англия. Американците имат много по-различни перцепции от британците. Защото са си толкова близки. (смее се)

Но британците сигурно имат много различно разбиране за Мексико от американците. Това, което е близко, което ви се отразява, което ви е най-близко по съседство, с което имате дълга история, за него имате силна перцепция. Вземете някоя страна, която никога не е била заплаха или проблем за вас, в контраст с някоя страна, която ви е била грижа. Това са предразсъдъци, предварителни преценки, които правим. Те могат да са много културални. Цяла нация може да се придържа към определен тип предразсъдък. Национален предразсъдък. Всъщност това представлява културата. Европейската култура в много отношения е инверсия на схващанията ни, че сме по-добри от другите. И ние наричаме това култура. И понеже това е вкопчване, ние засядаме върху араманите, върху всичко това – върху лепкавия свят, който създаваме. И този свят е обусловен свят. Изцяло е илюзорен свят, фантазия. Харесва ми идеята, че това е сънуван свят. Сън. Не е истински. Това е илюзорен свят.

Когато съзерцаваме в рефлексия и се освободим от тези илюзии, тогава се събуждаме от съня на живота.

Помислете го така.

Това е просветлението, нали? Да се събудим от съня на живота. От всички сънища, от всички илюзии, в които се губим, в които засядаме. В тази сънувана, в тази илюзорна сфера… Питали ли сте се някога, когато сънувате нощем… Когато сънувате, това е реално, нали? Когато сънувате, всичко изглежда толкова реално, колкото сънищата, които сънуваме, когато сме будни. Нали? С изключение на това, че може би не се будите от сънищата, които сънувате, когато сте будни, защото мислите, че сте будни. Но когато сте имали кошмарен сън и се будите, си отдъхвате: „Ох, било е само сън.“ Какво облекчение!

Това е осъществяването на нибана – когато се събудите от съня на живота. Какво облекчение. Това е само сън. Всичко това „аз“, „на мен“ и „мое“, и целият този свят, тези арамана, всички илюзии, фантомите, които съм създал и в които съм вярвал… Но сега съм се събудил от това. От този сън.

Затова Будата е  „Пробудения“, „Будния“, това, което е будно. Виждате, че по-голямата част от човечеството още сънува, нали? Това е сънуван свят, астрален свят на фантоми, сенки и съновидения, и привързаности…

Това е астрална менталност, в която по-голямата част от човечеството още е уловена, още е затънала в това измерение на сънища. В този сънуван живот, илюзия. И е голям скок да изскочите от тази фантомна сфера, от тази илюзорна сфера, от този сънуван свят. И целият този свят, който сме създали, сме го създали от невежество. Той ни е насаден посредством невежеството на семействата и културите ни. Това е един астрален свят. Илюзорен свят на фантоми и сенки, чувства и емоции, базирани на невежеството, аза и отделеността, на страха и желанието.

Тогава просветлението е да се пробудим от тази сфера. Разсъждавайте върху тази рефлексия в практиката си. Тези образи, които ви представих, са за рефлексия.

За сънувачите, питиите и знаците…

Аз съм сънувач. Ще перифразирам, аз съм сънуващият, който знае… че сънува. Единственият проблем е, че толкова много обичам сънищата. Ако се случи страшен, се чувам да казвам – можеш да сънуваш нещо друго, и продължавам. Напоследък подозирам многото ми котки, че сутрин създават едно бих го нарекла „лепкаво”, сънувано поле, което не се къса, само се разтяга, и усилието да излезеш от него изисква голяма мобилизация.

Опит за летене…

Преди време си бях създала „знак”, който да ми указва, че сънувам: ако летях, значи беше сън. Само че летенето толкова ми хареса, че започнах да го вплитам в тъканта на съня. Осъзнаването, че сънувам, идва посредством парадокс. Онази част от мен, която сънува, анализира алогична ситуация, и достига до извода, че това е сън. „Парадокс” е гръцка дума, която означава „да минеш отвъд” – в нашия случай отвъд сънуваното. Търсим парадоксалното, извън контекста, търсим „черната котка” от „Матрицата”, която минава пак. Това изисква определена степен на „сталкинг” и тотално ни отвежда в света на Карлос Кастанеда и Дон Хуан. Следим сюжета на случващото се – както забелязвате вече не го наричам „сън”, и при засичане на „парадокс” можем да прескочим в друга реалност посредством един своего рода квантов скок или просто брод.

Спомням си един от последните ми lucide, или осъзнати, сънища, когато темата се разгърна до мига, в който казах на четиримата души пред себе си – „Аз ви сънувам. Вие сте сън.” В този миг те сякаш застинаха и като че ли имаше някакво потрепване (или пък не), и тогава, типично по кастанедовски, ми се дощя да променя съня. Доста разочароващо, успях да сменя само цвета на якето на едно от момичетата. Всичко това остави една огромна въпросителна у мен. Аз не можах съществено да променя темата! Но пък като се върна назад, се сещам, че едно от големите постижения в ученичеството в нагуала, беше волево да си видиш ръцете в съня. Което пак е нищо особено, нали? И всъщност какъв е смисълът? Да творим реалности или да осъзнаем, че всичко е плод на творене – нама-рупа и че основните му три характеристики са анича, дука, анатта – нетрайност (преходност), страдание (неудовлетворение) и безазовост (липса на субстанционална същност).

Дали идеята е в събуждането или в промяната на съня? Има ли идея?

В тибетския будизъм се говори за бардо – бардо на съня, бардо на смъртта, бардо на живота… Всичко е бардо, което означава „преходно състояние”. Това ни навежда на мисълта, чисто логически, че каквото е в сила в бардо на съня, ще бъде в сила и в бардо на будното състояние. Иначе казано, ако в съня парадоксът се явява знак, то и в „будната” ни фаза всеки парадокс ще има знакова природа и силата да ни извежда. Белезите на този парадокс ще са алогична, или нелокална, връзка със сюжета на случващото се и обща темпорална рамка. Карл Густав Юнг нарича това „синхроничност”, а китайците са го обобщили в следния въпрос, който спокойно може да бъде и коан: „Кои неща обичат да се случват заедно?”

Защо да е коан? Едно възможно разглеждане на тази тема включва тълкуването на нещата, които се случват едновременно, като ОРАКУЛИ за определено събитие.

Камъчето в езерото…

Събитието, което включва или не включва наше действие, е като камъче, което пада в езерото и образува концентрични кръгове. То е център на една окръжност (или на множество окръжности). Всички неща, които се случват в тази темпорална окръжност, могат да се разглеждат като оракули за „камъчето”. Получава се ефекта „Вселената ми говори.”

Това може да ни наведе на размисли за питии и оракули… – избрани люде, надничащи в бъдещето, и статистически, толкова пъти е било вярно за мен, че мога да го приема като аксиома.

Теорията ми, обаче, има един пробив: когато преди години я изложих на една приятелка, тя започна да лови „знаците” като мухи. Тълкуваше всичко, както й беше угодно. Тоест нагласата на съзнанието е определяща за тълкуванието. Смисълът на заниманието е само ако се събудиш!

И тук се сещам за Джон Кехоу и „Вашето подсъзнание може всичко”. И отново, каква е целта ни? Да се събудим или да променяме сънуваните реалности?

Поредна реминисценция към един филм – какво да се прави, филмовият преводач мисли във филми… Филмът се казва „Речен свят” и е по фантастичната поредица на Филип Хосе Фармър. Цялото действие се развива около една река (като реката на живота), хора се раждат, умират и наново се раждат някъде по бреговете й – една безкрайна самсара. Като че ли се обособяват двама главни герои, носители на две основни теми – Мат Елмън, който защитава идеята, че независимо от безкрайните смърти и прераждания, този цикъл не бива да спира заради миговете на любов и единение с другия; и протагонистът Ричард Франсис Бъртън – твърдо решен да сложи прът в колелото на самсара, за да се спре това безкрайно страдание.

Добър филм. Кара сънуващия да се замисли. За какво ни е капан за сънища, ако само се наслаждаваме на умението си да ги променяме?

Кратко прекъсване, разходка с кучето и лек дъждец с множество концентрични кръгове ми помогнаха да прозра, че всъщност съм се спряла на бардо на съня, на бардо на будното състояние и ми е останало бардо на смъртта.

Какво се случва тогава?

Самите биохимични процеси причиняват съновидения. Накрая остават само те – и ние пак сме сънуващи и пак имаме избора – да се събудим от някой парадокс и да се разтворим в нищото (празнотата), там, където всичко Е и го няма, или да използваме брода и да си изберем някоя по-сносна нова реалност. Да се гмурнем в Речния свят.

ТРЕТОТО ЧУДО

Преди години имаше един филм на талантливата режисьорка Агниешка Холанд за свещеника Франк Шор, изпратен от Ватикана да разследва живота на починала жена, която местните почитат като светица. За да се признае някой за светец, е нужно да има доказателства, че е извършил три чудеса.  Без да изпадам в теологически детайли за това кое конституира едно чудо, ще завърша тази реминисценция за филма с деянието на въпросната жена като момиченце – в Словакия, по време на бомбардировките през Втората световна война.  Докато всички бягат в ужас от рева на бомбардировачите, малката Хелена отправя гореща молитва към Дева Мария и тази молитва е чута. Пуснатите бомби се превръщат в бели гълъби…

И все пак, какво е чудо? Вземам първите две характеристики от тълковния речник:

1. Необикновено, свръхестествено явление. Чудо на природата.
2. Нещо поразително, което удивлява със своята изключителност и необичайност.

Снощи, докато четях Въведителния курс по будистко капеланство, изведнъж прозрях – ами да, всъщност смъртта е чудо. Затова има такава притегателна сила. Искаме да знаем за нея, искаме да видим как се случва, но и не искаме – когато е свързана с наш близък. Дори това ни ужасява. Връзката ни с нея носи такъв заряд, че отношението може да бъде само в двете крайности – никога не по средата: или пълно отричане, или пълно приемане.

Първото чудо в живота ни е нашето раждане, или по-скоро раждането ни в осъзнатост. Първият лъч на чисто възприятие на реалността от гледна точка на аза. Иначе казано, първото осъзнаване на отделеността ни, първият преход, който помним (или пък не). Второто чудо за мен беше раждането на първото ми дете. Спомням си мига, в който я видях в кувиоза, малка, съвършена, жива. Спомням си мисълта, която ме споходи, беше по-скоро констатация – „Това е нищо по-малко от чудо. Чудото на живота.”

После се роди второто ми дете, там удивлението беше друго. Тя дойде будна – едва родила се, вече наблюдаваше света със знаещ поглед. След няма и два месеца, този поглед си отиде и знаещата новородена стана обичайното малко човече като кака си.

И сега смъртта. Някъде, някога гледах, че процесът на умиране можем да го сравним с трансформацията, която настава с водата – преминаването й от течно състояние в пара. Спрете се на мига на преминаване. Влезте в него. Има вода – няма я. Има живот – няма го. Всъщност вода има, но е пара. И живот има, но не го виждаме. Просто характеристиките са други, променили са се, но всичко е запазено.

Иначе казано, умирането е преминаване от едно агрегатно състояние в друго. Смъртта е това, което се случва с тялото – то ще влезе в своя разпад на елементи, а онова, което го е напуснало, се връща у дома, прибира се в непроявеното.

Доколко умирането е тема табу? Защо? И защо в България няма установена практика за капелани или духовни помощници, които да са до умиращите в този толкова важен за тях период на преход.

Свети Василий Велики е казал: „Целият ни живот е подготовка за смъртта.” Как се подготвяме ние? С колективен заговор да не говорим за това. Оставяме Голямото Страшно да върлува в подсъзнанието ни – сами му даваме сила, като уж се правим, че не съществува. Може би това дава обяснение на настървения ни консумеризъм – като невротичен опит да избягаме от мислите си за неотменимото.

„Ами че то, никой не се е върнал от там, за да разкаже…” – една изтъркана реплика, която сякаш оправдава късогледството ни.

Всъщност всички практики за променено състояние на съзнанието ни открехват вратата да зърнем какво би било и какво е. Но за да отворим тази врата, трябва да затворим другите шест – поне за малко. В будизма те са известни като салаятана – шестте врати на възприятието, и сред тях, учудващо, намира място ума. Тоест умът е сетиво, а мислите са постъпващите сигнали, които сетивото улавя и преработва. Иначе казано, моите мисли не са аз.

В „Сатипатана Сутта” една от Основите на Осъзнатостта е тялото и Будата дава указания на учениците си да медитират върху него по този начин:

„Освен това, практикуващият, като види труп захвърлен в костница, един, два, три дни след смъртта, сравнява това тяло с него, разсъждавайки: „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.

И после, практикуващият, като види труп в костницата, захвърлен, с белеещи кости, прилични на черупки, кости, струпани така от година, кости, разпадащи се на прах, сравнява това тяло с тях, разсъждавайки:  „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.”

С риск да шокирам някого или да затвърдя мнението, че будизмът е една морбидна религия, което, повярвайте, изобщо не е така, ще добавя, че в залите за медитация в теравадинските манастири по правило има витрина със скелет в нея – за да ни напомня отново и отново, че смъртта не може да се избегне и само през тази призма можем да водим смислен живот. Защо ли? Защото ако допусна, че днес е последният ми ден, няма да се занимавам с безсмислено преследване на придобивки, няма да се карам с никого, няма дори да гледам телевизия, няма да съм в нета – ще наблюдавам, ще запомням… Ще видя отварящия се цвят на джанката, ще гледам синевата на небето, ще се съсредоточа върху любовта, която изпитвам.  Ако нямам кого да обичам сега, ще се върна назад, в момент, в който съм обичала, отново ще изживея тази обич и ще я взема назаем, за да я насоча към себе си и всичко около мен.

Камма и Прераждане

Ajahn Sumedho at Amaravati Buddhist Monastery, UK (Photo credit: Wikipedia)

Днес ще се спрем на камма и прераждането.

Хората доста се интересуват от тези конкретни теми. Много популярни книги и програми се занимават с реинкарнацията и прераждането, с карма и т.н. Хората се питат – като няма душа, как може нещо да се прероди? Какво се преражда? Какво се пренася от един живот в следващия, ако няма душа? Камма от своя страна се използва за всякакви случаи. Хората казват, че това е тяхната камма, че са нещастни, защото такава е каммата им. Изграждат си една фаталистична картина…

Аз ви давам едно практическо разбиране на тези концепции, така че да имат смисъл за вас по време на медитацията ви. Не искам да теоретизирам или да разгръщам хипотези по темата. Учението за реинкарнацията не е будистко учение. То е по-скоро хинду. Тяхното разглеждане на реинкарнацията включва преминаване от едно тяло в друго. В хиндуиската кастова система ако си роден в някоя каста, трябва да чакаш за следващата, ако водиш добър живот на „недосегаем“, тогава можеш да се преродиш в по-висша каста. В будизма това ще се разглежда като силабатапарамаса, или суеверие. Защото по никакъв начин не може да се докаже, че раждането в определена класа или каста от само себе си носи чистота. Както като се родите браман, по някакъв начин сте по-чист от някой, който е роден като „недосегаем“. Но както всички можем да видим, хора, родени в браманската каста, могат да са не по-малко гадни, покварени и нечисти от най-лошият „недосегаем“. А „недосегаемите“ могат да са с чисти сърца, ако водят добър живот и използват мъдрост. Будата учел – има един красив откъс в последната част на Даммапада, един прекрасен стих за това какво е браман. „Браман“ означава чист. Чист по сърце. Това е ментално състояние, не класово или кастово. Не е физическо. Расата, класата, кастата или полът нямат нищо общо с чистотата. Тези неща не са от само себе си чисти. Това са просто възприятия, на които придаваме определени качества, които изобщо може да ги няма. Просто вярвате в тях. Така че чистотата е ментално състояние. Прераждането в Чистите земи е ментално прераждане, не физическо. Ако сте състрадателни, добри, великодушни, морални и т.н., това е начин да се преродите в чисто състояние. В чистота. Будистите не използват думата „реинкарнация“ – тя не е приложима към нищо будистко. Ние използваме думата „прераждане“. И така, прераждането е ментално състояние, не физическо. И прераждането е нещо, което непрекъснато се случва в това, което правите. И вие можете директно да видите прераждането, не е нужно да вярвате в някаква теория. След като няма аз, няма какво да се преражда отново като личност, същност или душа от един живот в друг, има желание за прераждане.

Ако сте небрежен човек, непробудено, невежо човешко същество, което не разбира истината, не е осъзнато, тогава процесът на прераждане продължава отново и отново. Погледнете собствения си живот – как свиквате с определени навици, които следвате. Да вземем за пример какво правите, когато сте уплашени? Какво правите, когато ви е страх? Какво правите, когато се чувствате несигурни? Какво правите, когато нямате какво да направите?

Можете да го проверите, когато се приберете вечер и включите осветлението. Предпочитате да сте на светло. Защото светлината ви харесва, не искате да живеете на тъмно. И после може да идете до хладилника и да си вземете нещо за ядене. Това е прераждане, нали? Вие бивате погълнати в удоволствието от яденето. После подхапвате, уморявате се от яденето и отивате да пуснете телевизора. И бивате погълнати в телевизионното предаване. Прераждате се. Бивате погълнати от заниманието.

Раждането е нещо физическо, но прераждането… намирате място, където да се родите, влизате в утроба и се прераждате отново. Но това са ментални състояния. Това са преражданията, които можем директно да опознаем. Търсите утробите, които сте свикнали да търсите… за да се преродите отново в някакво състояние на щастие или сигурност. Утробите могат да са всичко – като започнем от храната, от усещането за вкус, мирис, картина, звук, допир или мисъл. Търсите утроби или места, в които да се преродите. Място, в което да се почувствате сигурни, защитени, със структури, с които сте свикнали. Небрежните, невежи същества винаги търсят прераждане в тези сетивни светове, в сетивните удоволствия или в интелектуалните удоволствия. Това е нещо, което можем да наблюдаваме в ума си. Понеже няма личност, която да се преражда, няма и душа или същност, която да преминава от сандвича с шунка в телевизора. Това е просто сила на навика, нали? Желание. Забележете природата на желанието. Желанието винаги търси нещо или се опитва да се отърве от нещо. Наблюдавайте желанието в собствения си ум. То винаги търси нещо. Има една неуморимост – когато сте уплашени, търсите нещо сигурно. Когато не знаете какво да правите, усещате това задвижване на желанието, търсещо каквото и да е било. Започвате да си играете, закачате се. Плетете палци. Бъркате си в носа – просто за да правите нещо. Или пушите цигари. Ядете, пушите. Четете книги. Гледате телевизия. Влизате в чата. Заглеждате това, заглеждате онова. И всичко е по силата на навика, нали? През повечето време човек не знае какво прави. Просто по навик върши тези неща.

Когато сте се прераждали достатъчно, вече сте изяли три сандвича с шунка, четири макдоналдса, две пици. Стомахът ви стига ей дотук. Време е да се преродите в друга пица. Или пък отивате към телевизора. И гледате, гледате. Прераждате се в това, което дават по телевизията. Движите по каналите – в прекрасни истории за любов и приключения, във вълнения, в новините, във ведрото предаване на последните новини за това колко чудесен е светът. В няколко реклами за цигари, бира, уиски…

И после се уморявате, не можете да гледате повече телевизия. Дотяга ви. Понеже ви е дотегнало да ядете, отивате да търсите прераждане в телевизора. Но понеже пак  превключвате, пак ви доскучава, искате да намерите друго място, в което да се преродите. И отивате да четете книга. Понеже и това може да ви заинтригува само известно време, пак се отегчавате и отивате да си пуснете стерео уредбата, която има колони из цялата стая. Гърми ви в ушите известно време. После пийвате нещо, пушите малко цигари, обаждате се на приятел по телефона, оглеждате се в огледалото известно време…

И дотогава вече толкова ви е дотегнало всичко, че идеята да се родите отново е непоносима. И си мислите – просто не искам да съществувам. Всъщност не го мислите, това е просто навик. И се качвате в стаята си, и се срутвате в леглото. Унищожавате се със спане. Това е желанието да ви няма. Желанието да не съществувате. Желанието да бъдете унищожени е причината хората да спят толкова. Защото се изтощават от ставане в това или онова, от това непрекъснато прераждане. Прераждането дотяга. И на хората им се ще да не съществуват повече. Можете да вземете всякакви приспивателни или хапове, които да ви съборят за часове. Имаме желанието за сетивни удоволствия, за сензорни опитности – за храна, за това, което виждате, помирисвате, вкусвате, докосвате…

Имате желание да станете нещо. Цяла вечер можете да прекарате в изучаване на кроене или инженерство, в желанието си да станете нещо. Желание да станете някакъв идеал. Или желание да бъдете унищожени, изобщо да не съществувате. Да се отървете от разни неща, да не се прераждате отново, да бъдете унищожени. Това са трите вида желание – кама тана (kama tanha), бава тана (bhava tanha), вибава тана (vibhava tanha). Желание за сетивно удоволствие, за ставане, за унищожение. Тези трите са причината за прераждането.

Желанието е това, което се преражда. Ето, отегчавате се от яденето, ако ядете прекалено. Губите желание. Вече желаете да не ядете. И оставяте храната. Но после, да кажем, час по-късно нещо се случва, чувствате се разстроени, уплашени, и хайде пак, започвате да ядете парче торта. Винаги, когато сме уплашени или несигурни, или отегчени, имаме нагласата да търсим прераждане в някакъв вид сетивно преживяване или в наркотици, секс…

Хората непрекъснато използват тези неща, когато са уплашени, несигурни, отегчени… Искат да изпитат някакво вълнение, да потънат в някакво сетивно преживяване. Искат да бъдат погълнати, напълно да се изгубят в някакво сетивно преживяване. Но това поглъщане не може да продължи дълго, то свършва и идва желанието за нещо друго или за унищожение, за това да не се налага да преживявате нещо друго. Това са преражданията, на които можем да сме свидетели в медитация. Така разбирате какво са. А разберете ли ги на това ниво, ще разберете какво се случват при смъртта на тялото, на човешкото същество. Защото последното желание на един човек, ако той е небрежен и изпълнен с желания, сигурно е отново да се прероди. Да намери друго човешко раждане. Да намери някоя утроба, в която да скочи. Това е желанието, което функционира като енергия във вселената. Желанието за прераждане води до търсене на друга човешка форма. Можем да знаем това единствено посредством наблюдение на собствения ни ум. Като гледаме силата на навика. Ако умирате и не искате да умирате, кое ще е най-вероятното нещо, за което ще мислите? Как ще се прилепите към нова форма на живот. Ще се надигне едно голямо желание, страстта на живота ви, и това най-вероятно ще е в мига на смъртта ви. Казваме, че това ще бъде пренесено в санкарите (менталните формации) и ще търси някаква форма на материализиране. Както завихрянето на навиците ви винаги се материализира във форми, нали? Това, което желаете и искате, винаги го дирите в някакъв материален план, в някакво директно преживяване, в някакво сетивно удоволствие, в някакво интелектуално удоволствие. Или желание за унищожение, което е просто подтискане, нали?

Опитвате се да се отървете от желания, които не харесвате. Стремите се да ги нямате. Камма в най-простото си обяснение е – ето, вие се раждате – и раждането обуславя смъртта, нали? Ако не се бяхте родили, нямаше да умрете. Ако тялото ви никога не се беше раждало, нямаше да остарее, да се разболее и да умре, нали така? Доста очевидно. Така че раждането обуславя старостта, болестта и смъртта. Това е законът на камма.

Хората ми казват: „Познавах една личност, която цял живот беше добра. Никому нищо лошо не беше сторила. Беше добър човек. Трудеше се, жертваше себе си и т.н. Но умря в болки, в агония, от ужасен рак. Защо й се случи това? С какво беше заслужила тази ужасна болка, тази ужасна болест?“

Тук хората искат да им кажеш, че може би в предишен живот е направила нещо лошо и сега го е платила. Но отново е догадка, това е един глупав отговор. Но можете да кажете, че това се е случило, защото тя се е родила. Ако не се беше родила, нямаше да се разболее и да умре. Защо имаме проблемите, които имаме? Защо се разболяваме? Защо имаме болки? Защо имаме всички тези грижи? Скръб, отчаяние, мъка… терзание? Защото сме се родили. Раждането обуславя всичко изредено. Това е камма. Трябва да разберем по един много простичък начин, че раждането обуславя терзанията, отчаянието, скръбта и мъката, старостта, болестта и смъртта.

Когато разберете това, няма да се изненадвате когато ви се случи нещо. Защото всички имаме тази идея, че някак си точно ние не трябва да преживяваме тези неща. „Аз няма да остарея, няма да се разболея и се надявам да избегна смъртта. Надявам се до няколко години науката да измисли лекарство за смъртта и да не се налага никога да не умираме.“ Някои хора имат невероятна вяра в науката. „Науката ще намери бързи решения, за да не се налага да умирам.  И ще мога да живея вечно. Ще се отървем от боледуването. Ще унищожим болестите.“ Преди 20-30 години това беше голямата надежда, нали? Спомням си, че в Щатите си мислехме: „Науката ще реши всичките ни проблеми.“ Това беше през 1950 г. „Съвременната наука ще реши всичките ни проблеми. Съвременната психиатрия, лекарствата, химията, физиката – посредством тях до няколко години ще сме овладели всички болести. Всички ментални болести ще бъдат заличени с химията. И вече няма да има туберкулоза, варицела… Ще заличим всички болести, край с боледуването. И ще имаме материален просперитет. Всички ще имат пари, коли, хубави домове. Защото науката и технологията ще създадат този прекрасен рай. Няма да има старост, боледуване. Ще можем да спрем процеса на стареене. Когато имаше дефектен черен дроб, науката ще е открила нов вид материал, който да го замести. Да замести далака ви, стомаха ви, червата… Ще имаме пластмасови сърца и пластмасови черни дробове, бъбреци. Като тези ни се развалят, просто ще ги сменим като автомобилни части.“ Имаше такава надежда, такова очакване, че науката ще може да ни направи щастливи, ще изцери цялото ни страдание, ще ни спаси от болката. Това се дължеше на голямата вяра в материализма, в научната мисъл и разсъждения, в експериментирането. Но 30 години по-късно, какво имаме? Още повече ментални болести, още повече заболявания и проблеми не по-малко от преди. Старостта още е тук. Хората не знаят какво да правят. Няма как да я спрете. И идва смъртта. Неизбежният край на тялото. Тя е съвсем реална като присъствие, каквато е била във всеки един миг от историята. Всъщност станахме толкова умни, че сме стигнали до момент, в който можем да взривим цялата Земя и да убием всичко на нея от раз. Науката се научи да прави това, но не можа да ни отърве от смъртта.

Друго обяснение на камма е, че ако имате добри постъпки, имате добър резултат. Ако имате лоши постъпки, имате лош резултат. Ако правите добро, получавате добро. Ако правите лошо, получавате лошо. Но тогава хората казват: „Аз познавам един човек, който е много лош. Той мами, лъже, краде и пак е много богат, живее в хубава къща, има хубава кола, има всичко. Но е бандит, гангстер, злодей. Ако законът на камма беше истина – и като правиш добро, получаваш добро, а като правиш лошо, получаваш лошо, защо този човек не страда? Защо има всичките тези прекрасни неща и не го хващат? И има прекрасен живот.“ Но това само така изглежда, нали? Вие си мислите, че понеже той има голяма кола, хубава къща, много пари, значи е щастлив човек. Но ако вие бяхте крадец, бандит, гангстер, убиец и т.н., трябва да сте наясно, че резултатът от камма са всички тези спомени за това какво сте правили. Дори да имате хубава къща, коли и всички тези прекрасни неща, седите в своята прекрасно обзаведена дневна, седите и сте изпълнени със спомени как сте придобили всичко това, от колко души сте се възползвали… Мислите ли, че ще се чувствате много щастливи или в безопасност, докато седите в елегантната си дневна? Какво трябва да правят гангстерите? Какво правят престъпниците? Те непрекъснато пият, вземат наркотици, седативи, ходят по места, където се чувстват в безопасност, с аларми срещу крадци, големи, зли кучета в клетки, с огради с шипове… с бодигардове – големи, гадни и грозни мъже. Където и да ходят, трябва да са инкогнито. Спомням си едни хора в Тайланд ми разказваха за един от най-големите индустриалци в месната промишленост в Бангкок. Той колел най-много животни в Тайланд – не лично, но той бил отговорен. Бил много, много богат, но бил толкова наплашен, че с жена му живеели в малката колиба отзад. Боели се да живеят в голямата къща. И имали голям „Мерцедес Бенц“, но не го карали. Движели се с някакъв малък „Фолцваген“, за да не ги забелязват. Живеели в непрекъснат страх, че някой ще ги убие. И макар да имали тази прекрасна къща и голяма прислуга, трябвало да живеят скрити зад всичко това и да се промъкват тайно. Сигурно само шофьорът им карал големия мерцедес. А ние трябва да завиждаме на такива хора. Но вие само тествайте това в ума си.

Когато излъжете или да кажем – без да убивате или да обирате банки, но ей така, от личен опит, ако казвате лъжи или клюки за някого или си присвоите нещо дребно… какво прави това, когато седнете да медитирате? Кара ли ви да се чувствате добре? Искате ли да ми разкажете за това? „Почитаеми Сумейдо, току-що изрекох лъжа!“ Искате ли да споделите с добри хора, когато сте сторили нещо лошо и не много добро? Надявате ли се майка ви и баща ви и всички добри хора по света да узнаят за това? Или е нещо, за което дори вие не искате да знаете? Нещо, което искате да забравите и да не се налага да го помните?

Помнете, че това, което правим, ще трябва да го помним. Ще трябва да живеем с него. Имаме памет. Силна памет. Човешкият мозък задържа разни неща. Каквото и да правим, го помним. И ако правим лоши неща, имаме лоши  спомени. Ако правим добри неща, имаме добри спомени. Така става. Ако правите добри неща, ако сте добри, щедри и изведнъж изскочи някой спомен – „Аз помогнах на един беден човек. Направих нещо добро.“, с това идва и едно щастливо чувство. А това щастливо чувство помага в медитация.

Един от факторите за просветлението е нещо като радост, възторг, екстаз. Той идва от разглеждането на добрите дела, които сме вършили. Когато сме били добри и внимателни, чувствителни, помагащи и щедри, това ни прави щастливи, когато го мислим. Това е резултатът от правенето на добро. Добра камма. Когато постъпваме лошо и трябва да помним, имаме лоши спомени. Това е камма, която можете да си докажете сами. Искам да разберете това не като вярвате на думите ми, а като разглеждате и наблюдавате как се случва в собствения ви живот. Наблюдавайте процеса на прераждане. Какво преминава от хладилника към телевизора? Човек ли е? Това ли е истинската ви душа? Истинската ви същност, която ще се предава във вечността? Това ли ви пренася от хладилника към телевизора? Това ли ви е душата? Или е желание? Онова безцелно бродене по силата на навика. Онова дирене на нещо за правене, на нещо, в което да потънете. Вие не знаете – „Какво да правя сега? Ще ида да хапна нещо. Вече хапнах. А сега какво ще правя? Ще ида да погледам телевизия. Или ще ходя да си попуша марихуана. Или ще ида на кино. Или ще ида да пия бира.“ Всички тези неща са безцелно бродене, дирене на нещо за правене. Нещо, в което да потънете. Както, като идете на кино, ако филмът е наистина ужасен, не можете да потънете в него, толкова е тъп, че изпитвате неприязън и ставате и си тръгвате. Но ако филмът е добър, се чувствате напълно погълнати от него. Когато дават романтични сцени, се чувствате напълно погълнати от любовта на екрана. Чувствате щастие, когато главният герой целува главната героиня. Изпитвате радост от тази целувка. Когато той я изоставя за друга жена, изпитвате болката и скръбта, гнева, омразата…

Ако филмът е добре направен, напълно може да ви заблуди. Вие затова и ходите на кино. Хората обичат и да се плашат до смърт – като ходят на филми на ужасите. Ако филмът е направен добре, ви плаши до смърт. Почти. Ако е слаб, ако не е направен добре, изобщо не може да ви заблуди. „Хич не ме уплаши. Искам си парите. В този филм нямаше нищо плашещо. Искам си парите.“ Но ако излезете от киното, разтреперани, ужасени – „Беше смразяващ филм. Страхотен.“ Интересно е как хората ходят да харчат пари, за да се плашат. Да бъдат ужасени, да се страхуват. От филмите на ужасите се правят купища пари. Ние обичаме да потъваме в такива неща. В красотата, блясъка и възбудата. Войната е възбуждаща. Ходим на военни филми или на каубойски филми, защото стрелбата, убийствата, престъпленията, зверствата, изтезанията – всички тези неща са ужасно възбуждащи за ума. Когато видите нещо за зверство във вестника, си казвате – „О, трябва да прочета това!“ Изнасилване – „Чакай да видя!“ Убийство – „О!“ Насилието или сексът са възбуждащи. Възбуждат ума. Когато сте отегчени и сте в състояние на затъпяване, търсите вълнение, възбуда. Порнографията също е прераждане, нали? Търсите вълнението във възбудата от сексуалността. Или от насилието. Скандалите са възбуждащи. Четете за корумпирани хора – за известни хора, за политици, за филмови звезди… Не можем да устоим да не прочетем за ужасните неща, които са направили.

По време на скандала „Уотъргейт“ аз живеех в Тайланд. Майка ми ми писа тогава. Тя е много мила стара жена с много добро сърце. Тя каза: „Скандалът „Уотъргейт“ е нещо ужасно. От една страна е много обезсърчаващо и разстройващо за нас да осъзнаем цялата корупция в правителството. Но от друга страна е много вълнуващо, защото всеки ден има нов скандал. Всеки ден можем да очакваме нови разкрития.“ Ново разкритие на някой ужасен скандал. Това е вълнуващо, нали?

Такива са вестниците. Някои от лондонските вестници са направо противни. Пишат за най-изпадналите неща, които вършат хората, и ги превръщат в сензационна новина. Хората купуват вестниците и ги четат в метрото – погълнати от скандалите на други хора.

Забележете, че вълнението е много приковаващо вниманието, то е като вибрация. Неистовата вибрация на вълнението. Лесно е да бъдеш погълнат от нещо вълнуващо, нали? Много по-лесно е да бъдеш погълнат от интересен сериал, отколкото от нормалното си дишане, нали? Нужна е много работа да бъдеш погълнат от нормалното дишане. Но ако имахме телевизор и даваха нещо вълнуващо, всички щяхме да седим и нямаше да имаме никакъв проблем с концентрацията.

Но колкото нещо става по-монотонно и по-малко неистово, толкова повече се нуждае от усилия от наша страна, нали?  Защото вълнението има своя енергия, в която можем да бъдем погълнати. Ритъмът на вълнението има енергия, която може да ни погълне. Можем да бъдем енергизирани от вълнуващите условия около нас. Като да идете на футболен мач. На мачовете в Англия хората могат да станат ужасно възбудени и агресивни. Тълпите от хора са ужасно възбуждащи – като фестивала Марди Грас. Отивате сред тълпи хора, които правят вълнуващи неща. Или тълпа, която е тръгнала да убива някого. Агресията на тълпата трябва да е много възбуждаща. „Убий! Убий!“ Всички започват да крещят. Скоро започваш и ти да убиваш. И ужасно се възбуждаш.

Просто ви посочвам колко заразно може да е вълнението. И когато не сте осъзнати и не сте мъдри, лесно можете да бъдете въвлечени в такива неща. Защото те са много прелъстителни. Не можете да устоите. Ако нямате мъдрост, не можете да устоите. Тълпата просто ви засмуква. Войната е друго много възбуждащо нещо. Не в реалността, а в новините. И разбира се, в един филм за войната не ви показват грозотата на войната, освен ако не се опитват да разкрият именно това. Но това не са вълнуващите военни филми, които отивате да гледате – героите, атакуването на врага,  победата… Да, правят се филми и за грозотата на войната, но по принцип ходим на военни филми, за да се възбуждаме. Убийствата, зверствата, мъченията – всички тези неща възбуждат ума ни.

А какво успокоява ума? Анапанасати, да кажем. Дишането. Какво успокоява ума? Гледането на природата, нали? Гледането на небето. Гледайте небето понякога. Гледайте езеро, басейн с вода. Гледайте гора или гъсталак. Тези неща успокояват, усмиряват ума. Песнопенията успокояват ума или ритмите, които са монотонни, а не възбуждащи. Песнопенията успокояват ума. Не е като да влезете в бързия ритъм на джунглата. С него ще се възбудите. А в песнопението няма нищо възбуждащо.

С това исках да ви опиша и предложа начини за успокояване на ума, как да избягате от вълнението. Когато се приберете в домовете си след този ретрийт, ще почувствате как всичко въздейства на сетивата ви, защото вече сте развили спокойствие, което не бихте имали, ако бяхте живели в Берлин, Цюрих или в някой друг град. Когато сте далече, когато сте тихи и не говорите много, и не вършите вълнуващи неща, не сте въвлечени в романтични неща, а просто се отдавате на формата и наблюдавате ума и дъха си, в седеж, в стоеж, при ходене или легнало положение… Тук не се опитваме да се възбуждаме и стимулираме взаимно с интересни концепции или разговор. Слушаме, наблюдаваме, когато правим разни неща, ги правим за успокояване, а не за вълнение.

Когато се приберете в домовете си, в градовете, градовете са много вълнуващи места. Там има много по-бърза вибрация. Това е като да живеете в Читхърст няколко месеца и после да идете в Лондон. Усещате нещата със сетивата си в едно много по-ускорено движение. За зрителното съзнание нещата в Лондон изглеждат много по-хаотични и бързи. Можете да усетите как това се  отразява на ума ви. Защото умът ви е огледало и отразява – отразява Лондон. А Лондон не е особено спокойно място за пребиваване. Човек не отива в Лондон за спокойствието, а за вълнението.

Когато живеем живота си небрежно, когато живеем без мъдрост или разбиране, биваме улавяни в търсенето на начини за намиране на вълнение. Когато се отегчите, търсите възбуда. Когато възбудата ви дойде в повече, търсите унищожение. Попадате в капан. Ставате създание на навика – безпомощна жертва на съдбата. Безпомощна жертва на навиците. Обусловено създание. Също като кучетата на Павлов. Реагирате на звънчето. Обусловени сте да извършвате неща в зависимост от сигналите и стимулацията, докато не се събудите и не започнете да наблюдавате природата. Като правите добро, получавате добър резултат. Това е законът на камма. Като правите лошо, получавате лош резултат. Това става незабавно. Като живеете по-внимателно, по-отговорно, по-добронамерено, се чувствате по-щастливи, защото това е резултатът. Може би пак ще се случват нещастия, няма да избягате от болката и болестите, но няма нужда да си създавате скръб, отчаяние и безпокойство в ума. Трябва да се въздържате от въвличане в условия, които водят до тях.

Понеже сте се родили, тялото ви, като родено, неизбежно ще пожъне каммичния резултат на старостта, болестта и смъртта. Но когато разбирате това и вече не търсите идентифициране с тялото, а го разбирате, познавате го, тогава не очаквате друго и има умиротворение. Вие сте в мир с променящата се природа и каммичните предпоставки на човешкото тяло. Не настоявате да бъде другояче, а приемате това. Тогава, когато умираме, кое е това, което се преражда, ако не е желанието за нещо друго? Ако не е копнежът по ново раждане или за извършването на нещо? Ако сте в мир с умиращия процес на тялото си, какво може да се прероди? Защото тогава няма желание, има само осъзнатост, мъдрост, разпознаване, пускане, отдаване, освобождение от тежестта на човешкото тяло.

На мен ми звучи много хубаво. Когато мисля за своята смърт – ами то ще е много хубаво да умра. Не е нещо, от което се боя. Чакам го. Защото умира само това тяло. Достига края си, вече няма нужда да е живо, затова го оставяме да се разпадне, да се преустанови. Пускаме го. Тялото гние, разпада се, червеи влизат и излизат… Мисля, че това е много хубаво. (смее се)

Камма и прераждането не са някакви екзотични религиозни теми, а много практични начини за разглеждане на това как стоят нещата. Защото като човешки същества, ние трябва да се учим от настоящето, а не да правим догадки като какви ще се преродим в следващия живот. Това е загуба на време. Напусто мислене. Или пък да се опитвате да отгатнете какви сте били в предишния живот. „Имал ли си преживявания от минали животи, Аджан Сумейдо? Виждал ли си се какъв си бил в предишен живот?“ Не, нищо не знам за предишни животи. Но мога да правя догадки. Мога да стигна до много интересни хрумвания. Защото това е доста вълнуващо нещо за разсъждения. Но после си казвам – дори всичко това да е истина и аз да съм бил, да кажем, Наполеон…

Ето, сега си спомних, че в предишния живот съм бил Наполеон. Но какво си спомням? Спомням си… Имам спомени за онова време, когато съм бил император и т.н., и съм бил отговорен за толкова нещастие. Това биха били спомени от Франция от 1800 г., или от Русия. В този живот аз съм поживял доста години и имам спомени от него. Спомням си какво беше преди 40 години. Аз бях момче, учех в граматическото училище в Сиатъл, Вашингтон, в САЩ. Моето име беше Робърт и ходех на училище, което се казваше „Джон Мюър“. И когато бях 8-годишен, имах учителка, която се казваше г-ца Дипенброк. Това може да не впечатлява никого в сравнение със спомена за войната с Русия през 1812 г. Той би бил нещо чудно – би впечатлил всички. Да, аз бях Наполеон. Но това, което мога да си спомня, е как съм бил 8-годишният Робърт Джакмън в училище в Сиатъл, Вашингтон, то не впечатлява – „И какво от това?“

Общото и в двата случая е, че това са спомени, нали? Ако си спомням, че съм бил Наполеон, и си спомням, че съм бил Робърт Джакмън, това са спомени сега. Те се надигат тук и сега. Не ви трябва да знаете повече – те са просто спомени. Какво значение има дали името ви е било Наполеон, или Робърт Джакмън, или Сидни, или Рейчъл, или Савската царица? Освен впечатлението и стойността, която ние им даваме. Да си Наполеон е малко по-впечатляващо за повечето хора от това да си Робърт. Освен ако Робърт не е името на някоя нова рокзвезда. Може би тогава това име ще е по-впечатляващо от Наполеон. Единственото, което трябва да знаете, е, че споменът е спомен. Аз мога да помня предишни животи. По същия начин мога да помня какво е било преди 40 години. Спомени идват отпреди 30, 20, 10 години, от вчера!

Всички спомени са предишни животи. Живени са преди. И са спомени, които изплуват сега. Не ви трябва да знаете повече – само това, че споменът е спомен. Надига се и отминава и е не-аз. И после, какво ще се случи с мен в бъдеще, когато умра? Хората идват и казват: „Сторих ужасно нещо в живота си. Отговорен съм за това ужасно нещо. Какво ще се случи с мен в следващия живот? Какво мога да очаквам да ми се случи? В ада ли ще ида? Или ще се преродя в жаба или скакалец? Какво ще се случи с мен?“

Плашат се какво ще се случи, какво ще е наказанието, каква ще е ужасната съдба, която ги чака за това, че са сторили нещо лошо, някаква злина.

Можете да размишлявате по въпроса. Но резултатът от нещо лошо, сторено в миналото, е страхът, нали? Сега ви е страх. Не знаете какво ще се случи. А бъдещето винаги е неизвестното. Бъдещето е великото неизвестно. Бъдещето винаги ще е неизвестното. Несигурното, мистерията. Всичко от миналото можете да проектирате в бъдещето. И ние го правим непрекъснато, нали? Изпълваме бъдещето, празнотата на бъдещето с всякакви идеи и страхове, с фантазии. Но винаги го правим в настоящето. Това е търсене на прераждане в нещо – може би искаме да се накажем. Така е. Ние имаме силно желание да се наказваме за това, че сме сторили нещо лошо. И понякога умишлено търсим ситуация, в която ще бъдем наказани. Понякога хората много се разстройват, когато искат аз да ги накажа. Аз, в качеството си на авторитет, едва ли не трябва да ги шляпам отзад. В Читхърст, когато някой стори нещо лошо, аз трябва да ида и да кажа – „Ти! Ти си много лош и палав, и трябва да бъдеш наказан.“ Някои хора действително искат да правя това!

Но това е много незряло, нали? Детинско е, вместо да се разпознае и да се разбере, и да се пусне. Това, второто, изисква мъдрост, нали?

Стремлението към нибана не е за деца, за малки създания, които имат нужда от шляпане, гълчане, побутване… Децата имат нужда от тези неща, защото нямат мъдрост. Трябва да бъдат водени и насочвани. Те имат нужда от такъв тип подкрепа. Но когато се развиваш духовно, трябва да развиеш крепкостта на собствения си ум. Не можеш да очакваш някой друг да го стори вместо теб или някой друг да ти каже какво да правиш, или да те нашляпа по дупето, когато си лош, или да те похвали, когато станеш просветлен. И това го има – искаме някой да ни каже: „О, да, ти си просветлен! Браво на теб! Ти успя!“ И щом го казва, трябва да е вярно. Но пак имате нужда от някой друг, който да ви каже какво сте, нали? Или да ви каже какво не сте.

Медитацията е истинско балансиране в знаенето, в знаенето на истината отвъд съмнението и в това да бъдем отговорни за начина си на живот, не защото се боим, че някой ще ни нашляпа, ако не го правим, а защото така е правилно. Защото разбираме закона за камма и прераждането. И знаем как да живеем и как вещо да използваме условията, в които се намираме, които още са с нас – разбирайте телата и умовете ни.

Просветлението не е нищо повече от порастване. Да бъдем зрели човешки същества. Съвършенството на човешката камма е просветлението. То е за човешките същества и означава съзряване, баланс. Да бъдем отговорни, да бъдем морални, отговорни, мъдри човешки същества. Вече да не търсим места и хора – „Искам някой да ме обича!“ Това е силно, нали? „Искам някой да ме обича.“ И понеже не можем да намерим това у другиго, искаме Бог да ни обича. „Аз вярвам в един Бог, който ме обича. Бог ме обича. Друг не ме обича, но Бог ме обича.“ Но това пак е незряло, нали?

Искаме любов от отвън, от някого другиго. Много религии обслужват това ниво на емоционално развитие – на детето, нали? Бог ви обича, ако правите добрини, и се ядосва, ако правите лоши неща. Когато сте лоши, отивате в ада, когато сте добри, отивате в рая. И вие правите добро, мислейки си, че ако правите лошо, Бог ще ви накаже и ще ви изпрати в ада. Един вид, правите добро, защото се боите да не идете в ада, а не защото така е правилно.

Това е мъдростта на израстването, на съзряването, на изпълването и усъвършенстването на човешката камма. Виждате, че просветлението е нещо много практично, не е е отнесено и фантастично. Нещо, което всеки от нас може да направи. Нещо, на което всеки от нас е способен – да бъде буден. Когато сме зрели и балансирани, ние можем да обичаме, нямаме нужда да бъдем обичани от другиго. Когато си мъдър, просто обичаш. Не очакваш да го получиш от някого другиго. Когато си дете, се нуждаеш някой друг да ти даде любов. Когато си емоционално незрял, трябва да я получиш от някакъв външен източник, защото още не можеш да се обичаш. Не можеш да даваш любов. Трябва да се опиташ да я получиш от нещо друго, от Бог, от друга личност. Но когато си зрял и балансиран, можеш да обичаш. Хубаво е да бъдеш обичан от другите, но не е задължително. Не изискваш това от другите. Не обикаляш наоколо с думите – „Моля ви, обичайте ме.“ Вече нямаш нужда да бъдеш обичан, защото човек може да обича, когато има мъдрост. Това е зрелостта на човешкото същество, нали? Баланс, зрялост… И в това няма прераждане. Любовта е естествено излъчване от мъдростта. Естествен начин на свързване с другите, когато има мъдрост. Когато няма мъдрост, имаме склонността вечно да разваляме нещата с похот, обсебване, ревност, страх от отхвърляне – всички тези неща. Те развалят всякакъв вид любов, която сме в състояние да генерираме от собствения си живот, освен ако не обичаме мъдро, не обичаме посредством мъдростта, а не посредством желанието.

Аджан Сумейдо

СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ

Смъртта не е угасване на светлината; тя е угасване на лампата, защото зората е дошла.

– Рабиндранат Тагор

Как част от света напуска света?
Как мокротата може да напусне водата?

– Руми

Нищо и никога не се губи.Това, което преди е приело формата на обект, сега приема формата на „спомен”.

– Рупърт Спира

Храмовата камбана спира —
но звукът продължава да се носи
от цветята.

– Басе

Капката вода, когато се изпари, става безкрайна. За нищо няма смърт, всичко свършва, за да стане безкрайно…Идеята за прераждането е една концепция, защото за да се прероди нещо, нещо трябва да умре. Кое е мъртво? Нищо не е мъртво. Кой ще се преражда? Никой не се е родил.

– Нисаргадата Махарадж

Въпросът какво ще стане с мен, когато умра, е също толкова неправилен, колкото въпросът какво ще стане с моя скут, когато се изправя или какво ще стане с юмрука ми, когато си отворя дланта.

– Рамеш Балсекар

Тялото съществува или така изглежда защото вярвате в смъртта. Тялото и смъртта са част от една и съща илюзия.

– Екхарт Толе

Реинкарнацията е фантазия. Съществуванието никога не е имало форма, която може да се повтори. То е вечно безформено. Изместването на галактиките в другия край на вселената е същото събитие на изместване на телата и умовете ни. Това случване никога не е ставало нещо конкретно; то е само движение и промяна. Няма нещо, което да става друго нещо; има едно велико безформено присъствие, което остава такова.

– Дарил Бейли

Това, което приемаме за неизбежно – раждането и смъртта – за пробудения е просто начин за изразяване на движението в Неподвижното, промяната в Неизменното и края в Безкрайното. За пробудения е очевидно, че нищо не се ражда и нищо не умира, нищо не е трайно и нищо не се променя, всичко е, както е – безвремево.

– Нисаргадата Махарадж

Въпросът дали  има вечен живот или дали този ум или аз ще се запазят пренебрегва всичко, което вече сте. Въпросът за смъртта може да се зададе само от свито състояние; той няма смисъл за цялото.

– Стивън Харисън

Ако нищо не е трайно, какво може да е нетрайно, и двете, или нито едното?

– Нагарджуна

Можете да живеете всеки миг от всеки ден дълбоко, във връзка с чудесата на живота. Тогава ще се научите да живеете и в същото време ще се научите да умирате. Човек който не знае как да умре, не знае и как да живее и обратното. Трябва да се научите да умирате – да умирате незабавно. Това е практика.

– Тич Нат Хан

Да се тревожим за смъртта е като да се тревожим какво ще стане с нас, като паднем от ръба на плоската земя. Проблемът е въображаем. Какво умира? Какво се е родило?

Можем да кажем – моето бебе Боби се е родило. Но какво е Боби? Това бебе, което ние наричаме Боби е произлязло от други форми на живот и е напълно зависимо от въздуха, храната, водата и отношенията с други същества, за да оцелее и просперира. Вечнопроменящото се явление, което ние наричаме Боби никога не може да се намери извън съзнанието и моят Боби не е съвсем същият като вашия Боби. Всъщност моят Боби не е един и същи в един миг спрямо друг. Понякога е забавен, понякога е дразнещ, друг път сърдечен или пък самодоволен.

На всяко ниво, от субатомно до органично, неврохимично, емоционално и когнитивно „Боби” е просто непрестанна промяна и нетрайност. Всъщност „Боби” е концептуална абстракция – функционално полезна и относително реална – но в крайна сметка несвързана с вечнопроменящата се актуалност на Боби като карта на територия, която я описва. „Боби” е абстрактна идея, която дава илюзията за продължителност между ембриона, бебето, прохождащото, тинейджъра, възрастния, стареца и мъртвото тяло. Но ако се взрем било то с научен или медитативен поглед, не можем да намерим нищо, което да продължава от един момент в друг.

Боби може да си е променил пола и да е станал Робърта. Или да е отишъл на война и да се е върнал без крайници или с увреден мозък, който напълно е променил вербалните му, емоционални и когнитивни  умения. Може би на 25-годишна възраст Боби е бил див радикал, а на 65 години вече е ригиден консерватист (или пък обратното). Къде в цялото това вечно движение е „Боби”?

Накрая казваме, че Боби е умрял. Но какво точно е умряло? Не можем да отречем  реалността на нещото, което сме наричали Боби, но не можем и да го намерим или да фиксираме какво е то. Може би раждането и смъртта е всеки един момент и може би няма нищо монолитно, което да започва и свършва.

Боим се от смъртта, защото това, което ни е най-скъпо, е нашата същност – неоспоримото чувство за будно присъствие, което сме се научили да комбинираме с концептуалната абстракция, която възприемаме като тяло-ум. Но това тяло-ум не съществува като отделното, продължително, независимо „нещо”, за което го възприемаме ние.

И това чувство на будно присъствие изчезва всяка нощ в дълбокия сън и няма никой, който да усети липсата му. Всяка нощ нашият уникален Филм на Будния Живот свършва, а с него и фантомният наблюдател. Не остава никой, на който да липсва прожекцията. Ние намираме това за ободряващо и подмладяващо, а не за ужасяващо. Но когато мислим за смъртта, си представяме как ни погребват живи и не можем да пуснем пак телевизора, за да видим какво става в следващия епизод на Историята за Мен. Този страх е като страха да пристъпим от ръба на плоската земя.

Когато гледаме природата, виждаме, че всичко е във вечно рециклиране. Няма край и начало. Има едно последователно, безкрайно движение, което винаги е Тук/Сега в това безвремево, безпространствено, безместно място – нематериалната твърд, която будистите наричат Празнота, а адвайтистите – Аз.

И както будисткият учител Стивън Бачелър красиво се изразява: „Празнотата не е състояние, а път.” Това не е някаква концепция, която най-сетне разбираме. Това е събуждането от един миг в друг от дуалистичната илюзия на отделеността и монолитността. Това е отпускането в свободното падане на живота, такъв, какъвто е, с осъзнаването, че няма какво да падне и няма земя, в която да се удари.

„Боби” беше творение на визуални ефекти също като илюзията за продължителност и свързаност на страниците на рисувана книжка или кадрите на филм, явяващи се в бърза последователност. Боби беше активност на тоталността по същия начин както вълната е активност на океана. Няма реална граница между една вълна и друга и никоя вълна не е по-мокра и по-близо до водата от друга.

Нашето истинско безсмъртие не е в борбата със смъртта или в опазването на тялото вечно живо, нито е в някаква индивидуална „душа”, която напуска тялото и или отива на небето, или се преражда в ново тяло. Нашето истинско безсмъртие е в пробуждането за пълната празнота, която е без начало и край. Както окото не може да види себе си и ръката не може да се хване сама и огънят не може да се изгори сам, и мечът не може да се прониже, така и вие не можете да намерите тази необятност, защото не сте отделени от нея и „тя” не е „нещо”, което може да бъде уловено.

Осъзнаването на тази пълнота е преминаването през безпорталния портал на просветението. Порталът се казва, че е безпортален, защото когато се прозре илюзията на отделеността, когато балонът на привидната капсулованост се пукне, разбирате, че не е имало момент, когато ви е нямало. И става ясно, че никога не е имало някой, който да минава през някакъв портал. Нищо никога не е липсвало. Но в същото време има една неоспорима и трансформираща разлика между съзнателното знаене на това и объркването и омагьосването от историята за отделянето и липсата, затова се казва, че има портал, а не че няма нищо. Както е казал великия мъдрец адвайтист Нисаргадата: „Купата ви за просия може да е от чисто злато, но докато не го знаете, сте просяци.”

Събуждането е като умирането. Умиране за миналото. Умиране за познатото. Умиране за всичко мисли, идеи и вярвания. Умиране за този и това, което мислите, че сте. Умиране за всяка надежда за нещо по-добро. Умиране за всичко. Пускане на всеки опит за задържане. Изгубване на всичко, което може да се изгуби и намиране на това, което е останало.

–copyright Joan Tollifson 2011–

Най-богатият мъж в гробището или… „съвършения потребител” Стив Джобс

Темата е смъртта. Поставя я Стив Джобс. На масата пред мен стои чистоновичък iPad и вече попрочетената книга на Джей Елиът за iлидера. Случайността, довела ги в полезрението ми, всъщност не е случайност, а випака камма (резултатна карма). Вярно, резултат от нечии други действия, но все едно, достигнал е до мен като символ на един човек, променил света.

Удивителната способност на този човек да вдъхновява хората дори сега, след напускането на физическата форма, води до нови аналогии, нови асоциации, нови термини. От сорта на: „да бъдем будисти” = „Стив Джобс” = „идол” = „съвършен потребител” = „следвайте сърцето си” = „бъдете милионери”…

Смъртта в будизма е един от трите небесни пратеника: старост, болест и смърт . В християнството има ангели, а в будизма има девадута (devaduta). Те не идват да ни накажат, а само да ни потупат по рамото и да ни кажат: „Ей, събуди се!”

Смъртта на Стив влезе в домовете и сърцата на повечето хора по света. Може би за да ни каже нещо ново и различно от речта му пред студентите в Станфорд, която беше публикувана в социалните мрежи като своеобразен некролог, написан от самия покойник.

Определено има нещо ново. В третата история на въпросното изказване ние разбираме, че ракът му е бил от рядък тип, който е лечим, и че той се надява това да е била най-близката му среща със смъртта за няколко десетилетия напред.

Защо нещата се развиха така, Стив? Неизбежна смърт, на 56 години?

Будистът в теб сигурно е имал някаква идея. Една от основните постановки в будизма е Теорията за Обусловеното, или Зависимото възникване – патичасамупада. Тя е практическо ръководство за това как едно действие (камма) води до определен резултат (випака камма). От нея следва идапачаяти: Когато това е, онова е. От пораждането на това, се поражда онова. Когато това не е, онова не е. С края на това, свършва и онова.

Сега да си представим, че Стив Джобс беше избрал вместо „малкия” проект с Возняк, скромния будистки храм в Япония. Друго действие – друг резултат.

Дали тогава той пак щеше да промени света? И как щеше да го промени? Щеше ли да я има поддиректорията на самсара – iсамсара? Потенциалът е потенциал, той не се губи. Може би тогава монахът Джобс щеше да работи не за забавлението, а за избавлението на света?

Поклон пред гения и щастливо iпрераждане!