Архив

Tag Archives: смърт

МАРАНАНУСАТИ – СЪЗЕРЦАНИЕ НА СМЪРТТА (ОСЪЗНАТОСТ)

Марананусати е една от четирите защитни медитации, наравно с Буданусати – Съзерцание върху превъзходните качества на Будата, Метта Бавана – Развиването на всемирна любов, Асубха Саня – Възприятие за нечистотиите.

 

Като духната лампа е животът, когато

nрекъснат е от изтощението на жизнената сила.

Визуализирайки как други са умрели,

човек трябва да култивира рефлексия върху смъртта.

 

В този свят дори онези същества,

които са неимоверно богати, умират.

подобно на тях и аз ще трябва да умра.

Смъртта със сигурност ще ме покоси.

 

Наистина смъртта неизменно идва

заедно със самото раждане.

Като убиец жадно се оглежда

за възможност да убие жертвата си.

 

Както слънцето изгрява само за да залезе,

съвсем така, без да спира

и вечно на ход, смъртта ни следва

само за да сложи край на живота!

 

Мехури се пукат, капки роса пресъхват,

черта, прокарана по вода, изчезва

и жертвата пада плячка на врага си.

По същия начин смъртта е вечно неизбежна!

 

Дори онези несравними Самопробудили Се,

Върховно Пробудили се

и Пробудените Отшелници,

обдарени с голяма мъдрост,

безмерни добродетели, свръхестествени сили,

огромна слава и много последователи,

дори те умират.

Какво да кажа за човек като мен?

 

Поради разнородните действия на условията,

поддържащи живота отвътре и отвън,

или поради различните беди, които го засягат,

само за миг можем да умрем!

Наистина умираме във всеки един момент.

„Съзерцанието върху смъртта, развито и често практикувано, носи голяма награда, голяма благословия, безсмъртието е негова цел и достижение.” Висудхи-Мага VІІІ

Те не скърбят по миналото, нито копнеят за бъдещето; живеят само в настоящето и затова лицата са им ведри. От копнежи за бъдещето и от скърби по миналото глупците се погубват. Като млада посечена тръстика. (S.1.10)

РАЗСЪЖДЕНИЕ

„Представете си, че трябва да носите на гърба си само това, което наистина ви трябва. Какво ще вземете? От всичко, което остане, какво ще вземете за втория курс? Ако това е всичко, което имате, как ще се чувствате?

Разсъдете, че сега имате неща – машинарийки и удобства – които не съществуваха преди десет или двадесет години. Вие и другите хора сте се справяли без тях. По същия начин ще има вещи, които след години ще се продават и ще изглеждат неустоими – но сега животът без тях е съвсем поносим. Къде е напрягането?

Когато ви споходи чувството „не е достатъчно”, запитайте се „Кога е било достатъчно?” „И кога ще бъде?”

„Всичко, което е мое, обичано и радостно, ще стане обратното, ще бъде откъснато от мен.” Вярно ли е, или не? Разсъдете, че в смъртта си не можем да вземем нищо със себе си – освен собствената си умствена нагласа. За какво искате да се държите? Какво ще е чувството, когато него го няма? Можете ли да работите върху отслабването на привързването си към него сега?”

ДЕЙСТВИЕ

Забележетe нещо, което от години седи на лавицата или книга в библиотеката, която сте чели преди години. Преместете я в друга стая или я приберете в шкаф. Какво липсва? Какво е усещането?

Следващия път, като ходите по магазините, предварително решете какво ще купувате и вземете само него. Ако нещо друго привлече вниманието ви, излезте от магазина и изчакайте няколко минути преди да решите дали да се върнете и да го вземете. Какво е усещането?

Спрете работа когато или преди енергията ви да се изчерпа. Разгледайте чувството „Още не съм свършил”. Има ли момент, когато ще сме свършили? Тренирайте се да работите в тези насоки. Бъдете готови днес да оставите недовършени проекти и вместо да се опитвате да ги завършите, прекарайте няколко минути в почистване и улесняване на работата за следващия ден или работен период.

Разсъдете, че каквото и да работите, един ден ще сте неспособни да го довършите. Какво ще стане тогава? Невъзможно ли е някой друг да заеме мястото ви или работата ви да бъде завършена от някоя друга система?

МЕДИТАЦИЯ

Застанете прави, с отпуснати, леко присвити колене, така че да не са заключени и теглото ви да е равномерно разпределено върху петите. Ръцете да висят леко встрани от тялото, отпуснете раменете и лицето. Останете така пет – шест минути, осъзнавайки, но и отпускайки порива да правите нещо, да научите нещо или да усетите нещо специално. Приемете как сте в този момент.

Ако имате повече време, минете в седеж. Един начин за култивиране на концентрация и медитативно вглъбение е да разглеждате нещата, които правите психически, без те да са необходими – като тревожене, планиране, жадуване за резултати – и да спрете да ги правите. В тандем с това, по отношение на нещата, които правите вещо и с разбиране – седенето изправени, съзерцаването на вдишването и издишването – продължавайте старателно да ги „правите” (това се превръща по-скоро в завръщане и успокояване, отколкото в нещо друго) и им се наслаждавайте.

Парами – начини за прекосяване на житейските потопи„, Аджан Сучито

МАГА ПУДЖА

Sabbapapassa akaranam

Kusalassa upamasada

Sacitta pariyodapanam

Etam Buddhanasanam

Избягване на всяко зло.
Култивиране на добро.
И пречистване на ума. Това е учението на Будите.

Даммапада, 183

По случай този най-голям будистки празник публикувам откъс от учебника на Почитаемия Ачария Бударакита „Основи на будизма”.

От гледна точка на психологията, е нужно да се знае, че будизмът не формулира психологически теории, какъвто е случая със съвременната материалистическа психология или каквито са случаите с религиозните догми или доктрини, базирани на волята на бог. В този смисъл будизмът може да се опише като наука за ума, в която нещата могат да се оценяват и потвърждават по обективни критерии.

Будистката психология се занимава основно с „действието” досущ като будистката етика. Всички действия се надигат от ума. Добро или лошо действие само отразява добро или лошо състояние на съзнанието (чита). Камма, или действието, е добра или лоша, защото отразява добро или лошо състояние на ума. С други думи, добрата или лошата камма (действие) изразява единствено добро или лошо съзнание (чита).

Будистката психология се занимава с реалностите на ума, или съзнанието, а не с теории или доктрини за ума. И тъй като действието (камма) бликва от ума, камма, и чита са взаимосвързани. Тази отлика трябва ясно да се разбере.

По същия начин камма и прераждането са взаимосвързани – прераждането като пряко следствие или резултат от камма. Въвличайки се във всякакви деятелности, или камми (карми), човек натрупва каммична енергия, на която носител е съзнанието. Както една река носи всякакви неща – отломки, мъртви тела и т.н., както и много ценни неща като злато, сребро, минерали, метали, дървета и т.н., така и умът е носител на каммичните енергии,  благотворни и неблаготворни.

Животът не е нищо друго освен едно пътуване, в което човек трупа и изразходва каммични енергии. В края на живота едно звено от неизразходвана каммична енергия създава едно ново състояние на съществуване. Когато човек умре, тялото вече го няма, но умът продължава да тече на принципа на същия психологически закон, който е действал, докато човекът е бил жив. Тоест, умът функционира по същия начин, както приживе, и когато умре.

Едно състояние на съзнание може да се сравни с вълна в река или море.Течащата вода създава вълни. Надига се вълна, тласната от вятъра, извива гребен и пада, давайки началото на нова вълна. Втората вълна също се надига и пада, давайки начало на вълна след вълна, без да има край.

Едно състояние на съзнание се надига (поражда) в зависимост от предишно съзнание. Достига своя връх и после пада. И от инерцията, създадена от падането, се надига ново съзнание.

Следващото съзнание, обаче, не е същото като първото. И все пак не е напълно различно. Нещо от първото във формата на неизразходвана каммична енергия преминава в него. По същия начин звено от каммична енергия преминава от умиращото съзнание и поражда първото съзнание на новото състояние на съществуване.

Понеже свързва миналото с настоящето, то се нарича прераждащо се съзнание (rebirth-consciosness), което запазва потока на живота. Така камма и прераждането, като причина и следствие, са взаимно зависими.

Когато човек се обучава във випасана медитация и развива проникновение в реалността, той прогресивно „пречиства ума си” от замърсяванията, които пораждат камма.

Приказка

„Винаги съм си фантазирал, че има по един мит за всеки човек, който ако го знаехме, щеше да ни накара да разберем всичко, което е правил и мислил.” – Иейтс

„Настроението на наблюдателя, вече необвързан от конкретни опитности на тялото, се разпръсва и навлиза в конкретните преживявания на вечноразширяващия се кръг от други животи и същества… Кръгът на индивидуалност ще се разширява, докато други индивидуалности бъдат обхванати в него… Този, който е преминал в безличностния сегмент на собствения си ум, го възприема не като ум, а като всички умове…” – отново Иейтс, представяйки идеите на У. Блейк

Преди време превеждах един филм на Шаймалан, наскоро пак трябваше да преработвам превода. Филмът е „Жена във водата” (Lady in the water). Главната героиня се казва Приказка (Story), тя идва от друг свят  – подводния, идва да се докосне до един човек и така да осъществи трансформация в него, за да може той да напише книга, която ще бъде вдъхновение за един друг човек да промени света. Целият сюжет се разгръща на базата на стара японска приказка, в която всички герои имат своята роля и всеки неволно допринася за нейния смисъл. Имаме лечител, по когото кацат пеперуди, имаме тълкувател – който открива скрити смисли, имаме пазител, който брани главната героиня от злото… Иначе казано, имаме основни архетипи, в които влизат героите, или по-скоро архетипите намират подходящите герои, които да ги реализират.

Теолог по образование и будист по душа, доскоро се чудех как се комбинира това в един човек, когато теологията е наука – слово, логос, за божественото, Бог  – Теос, а будизмът е една религия, която не постулира съществуването на Бог.

Днес се събудих с мисълта, че като теолог, обаче, освен всичко друго, мога да разглеждам една религия или сбор от религии чисто методически и рационално.

Колкото и да съм се отказала от християнската доктрина, не мога с лека ръка да махна и да кажа, че всички схоластици и мистериино ориентирани аскети просто са се смахнали в някакъв момент и нищо от преживяването им не е вярно. Да, културата, разбирай Църквата, в известна степен е оформила перцепцията им за това, което са виждали с духовния си взор – малко като корабите на Колумб и индианците. Ние виждаме това, което сме обусловени да виждаме. Тук се сещам за още един пример – за шестима слепци, които трябвало да опишат какво е слон. Единият пипал опашката му, другият – хобота, третият – крака и т.н. Съответно първият казал: „Слонът – това е едно дълго, тънко, подобно на змия животно.  Вторият го описал като нещо по-плътно и извиващо се нагоре, третият го оприличил на дънер… С други думи, липсвала цялостната картина. За да видим въпросната картина, трябва да сме готови да излезем от рамките на своята кутия на познание и установени становища, в които сме свикнали да вярваме.  Аз съм готова да изляза от нея, а вие?

И така…  Една от темите, които винаги са занимавали човечеството, е какво става с мен след смъртта, има  ли прераждане, ще си спомня ли коя съм била?

Този въпрос повдига екзистенциалния такъв за смисъла на човешкия живот – Дали е в личността? Дали е в жертвата? Дали е в колективния енергиен подем? Дали е в темата,  дали е в архетипа…?

Всеки от нас намира отговора там, където го води философската му или религиозна нагласа. Но този отговор, за да е универсален, трябва да отстоява и на най-извънредни условия – тоест, ако аз утре умра, какъв е бил смисълът на живота ми? И пак, от перспективата на евентуален утрешен край, какво правя днес? Вторият отговор е по-лесен – поне моят: Обичам! Обичам децата си, обичам мъжа си, обичам майка си, баща си, животните си, приятелите, всички… Просто обичам. Не изкарвам пари, не инвестирам, не строя къщи, не спестявам, не купувам, не трупам… Просто обичам. Един ден посветен на любовта. Корекция, един ден, посветен на съзерцание на любовта – изпитвам я без граници и я съзерцавам. В онези часове, които ни делят от края (умишлено избягвам думата смърт), всякакъв егоизъм е отишъл на заден план, всякакво чувство на притежание, на накърнено его, гордост, предразсъдъци отпада от само себе си. Всякакъв намек за постижения е угаснал. Угасване, нирвана…

Но нека се върнем на смисъла.

Ще ви представя една теория, която издържа и на крайно драматичен финал, внезапен, ненавременен и ирационален. Авторът й е Дъг Мъдър, който излага едно хуманистично разглеждане на смъртта в материала си „Живеене без отвъдно” (Living without an afterlife):

„Ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. И когато приказките ни се развиват, животът е добър – дори когато всъщност е лош. Ако сте изтощени и изпитвате болка, животът е лош. Но ако сте изтощени и изпитвате болка, защото току-що сте спечелили Бостънския маратон, животът е добър.

Приказката създава смисъла.

Понякога, обаче, нашите приказки ни подвеждат. Понякога завършекът, към който се стремите, изглежда толкова малко вероятен, че изобщо не ви вдъхновява. Понякога забравяте дори защо сте го искали. Понякога толкова се отчуждавате от приказката си, че се чувствате като натрапник в собствения си живот. „Да, май съм преуспял, но това всъщност не съм аз.”

Тогава получавате криза на смисъла.

Неизбежността на смъртта хвърля водопроводен ключ в нашите приказки. Обикновено нашите къси разкази добиват своя смисъл от по-дългите разкази, в които влизат. Ученето в два през нощта е смислено, защото е част от сюжета, в който изкарвам шестица на утрешния изпит. Но изпитът е смислен само като част от по-дългия разказ, където аз изкарвам класа или курса си, и това има значение, заради приказката, в която си вземам дипломата, и т.н.

Но какво става, ако най-дългата приказка, която мога да разкажа, е онази в която умирам? Това не подкопава ли всички други разкази и приказки?

Защото аз мога да умра всеки един момент и сюжетите, на които си мисля, че съм по средата, може никога да не завършат по удовлетворителен начин. И дори животът ми да не е прекъснат преждевременно, накрая завършвам в немощ и сенилност. Що за връх е това?

Лично аз намирам отговор на много изненадващо място: Последната реч на Мартин Лутър Кинг, за Върха на планината.

Ако речта на Кинг не звучи много хуманистично, то е защото не е такава. Д-р Кинг бил баптистски свещеник. Речта за Върха на планината говори за  Господ и образът на планинския връх идва от Мойсей. Но нека това не ви заблуждава. Речта съдържа ключето, което ми трябваше, за да разкажа приказката на живота си въпреки перспективата за смъртта.

Докато четете този откъс, имайте предвид, че това действително е последната реч на Кинг. Той не го знае, но на другия ден ще умре. Речта завършва така:

„И после отидох в Мемфис. И някой започна да говори за заплахите, които са зачестили. Какво можело да ми се случи от някой откачил бял брат… Аз не знам какво ще се случва. Предстоят ни трудни дни. Но за мен вече няма значение, защото аз бях на планинския връх. И съм готов на всичко. И аз като всеки искам да имам дълъг живот. Дълголетието има своето място. Но това вече не ме занимава. Искам само да изпълня Господнята воля. И Той ми позволи да се изкача на планинския връх. И аз погледнах отвъд. И видях Обетованата земя. Може да не бъда с вас, като пристигнете там. Но тази вечер искам да знаете, че ние, като народ, ще стигнем в Обетованата земя!

И тази вечер съм щастлив.

И за нищо не се тревожа.

От никой мъж не се боя.”

Уловихте ли отговора? Или се разсеяхте по „Господнята воля”?

Нека ви обясня какво научих аз от този пасаж. Ако разказът, в който живея, касае само мен, тогава смъртта може да го прекъсне без завършек.

Да предположим, че приказката, която ме мотивира, е, че един ден ще съм богата знаменитост. Да предположим, че години наред се боря и още не съм постигнал слава и богатства, когато докторът ми казва, че ми остават три седмици живот. Тогава за какво е била историята ми? Как моят живот ще означава нещо? Всичко е било на вятъра.

Сега помислете за историята, която разказва д-р Кинг. Сигурен съм, че е имал достатъчно лични истории, персонални връзки, идиосинкратични вкусове и т.н. като всички нас. Но като допълнение на всичко това той живее в приказката за своя народ, който поема към свободата. Това е колективна приказка, която не е започнала с него и няма да бъде прекъсната от неговата смърт. Приносът му към сюжета не се обезсмисля само защото той умира, преди завършека.

Не се опитвам да отнема д-р Кинг от баптистите и допускам, че той сигурно е вярвал в отвъдното. Не става дума за това. Става дума, че ако можете да врътнете номера от речта за Върха на планината, не ви трябва отвъдно.

Ако можете да станете част от една колективна приказка, приказка, която ще продължи след вашата смърт и ако вярвате в тази приказка и можете да намерите роля в нея, която да ви кара сутрин да ставате от леглото, тогава смъртта няма да подкопае смисъла на живота ви. Тази история не е нужно да влезе в историята. Всичко, което ви е скъпо, върши работа: семейството ви, обществото, прогреса на науката, изцелението на нашата социална и физическа среда – всичко. И не е нужно да сте спечелили Нобелова награда за приказката си. Трябва само да направите своя принос. Да повлияете на сюжета по някакъв позитивен начин и можете да разказвате смислени истории за живота си до момента на смъртта си.”

Целия материал можете да прочетете тук.

ДА СЕ СЪБУДИМ ОТ СЪНЯ НА ЖИВОТА

Случилото се вчера, сега е спомен. И никога няма да има втори 23 януари 1989 г. Това е перцепция, спомен. Но никога не можем да повторим този спомен, защото самата перцепция във времето означава, че това е нещо завинаги отминало в нашата конкретна сетивна сфера. Това е паметта, нали? Всъщност 23 януари 1989 г. е само мисъл в ума ни – нещо, което сами създаваме. Вчера не е дошло да каже „Аз съм 23 януари 1989 г.“ Аз не съм чул или видял нещо, което да ме потупа по рамото и да каже: „Ей, Сумейдо, аз съм 23 януари 1989 г.“ Но аз казах: „Ти, днес, си 23 януари 1989 г. Днес е 24 януари 1989 г.“

Имам календари. Много хубави календари, от Тайланд. Тайландците правят разкошни графики напоследък. Преди  изглеждаха доста евтини – сигурно заради печата. Сега правят истински шедьоври, които сочат датата на всеки ден от всеки месец. Красива разпечатка за днес – 24 януари 1989 г.

Паметта или перцепцията, способността да назоваваме нещата е саня канда. Това са символите, думите, езика. Когато не ги поставяме под въпрос, не ги изследваме, тогава това е светът, в който живеем, светът на перцепциите, светът на мен като определен тип личност, на теб като определен тип личност, на света като перцепция, на това, което аз възприемам като света. На целия обусловен процес, който се случва в преживяванията на индивида от момента на раждането му в дадено семейство, класа, раса, времена, образование… Всички неща, които са обуславящи за ума. Саня – перцепциите. Имената, с които назоваваме разни неща. Схващанията, които имаме. Всички те са нетрайни и не-аз, но въпреки това невежеството ги разглежда като нещо повече. Не че са нередни или лоши, но „авиджа пачея санкара“ (невежеството обуславя менталните формации), създава тези тенденции да разглеждаме всичко като реалност, да правим предположения, да вземаме решения, да отстояваме становища, да формираме мнения от тази сфера на невежество, която може би никога не е оспорвана, никога не е прониквана с мъдрост.

Това са предразсъдъци, нали така? Чувате, че хората имат расови предразсъдъци или някакви други, защото чуват може би от родителите си – още от самото начало, че еди коя си раса или нация е лоша. Тогава това в много отношения влияе на мирогледа ви, нали, на реакциите ви към нещата.

Затова Будата се въздържал да създава доктрини за Бог, метафизични становища и теории. Защото тези неща са перцепции като всичко друго. Бог, думата „Бог“ е перцепция. Това е измислена от хората дума. Творение на ума. Говоря за самата дума. И въпреки това, като кажем „Бог“, хората започват да изпитват всякакви емоции. Едни хора вярват в Бог и започват да се чувстват много прекрасно. „О, Бог ме обича. Бог е чудесен. Бог е всемогъщ. Бог е спасител. Бог е това, Бог е онова…“ Ако не вярвате, че има Бог, или не вярвате в него, тогава, като кажете „бог“, следва: „Няма никакъв Бог. Всичко е празни приказки, суеверия и тъпота.“ Това са емоционални реакции. Емоция. Едни хора отиват в утвърждение, други – в отрицание.

Затова Четирите Благородни истини и Патичасамупада са изследване на процеса на Дамма, а не въздаване на позиция, която да заемаме, или становища, за които да се вкопчваме и държим. Говорим за изследване на процеса. И тогава можем да сме свидетели на формата, на камма, на условията, които имаме в този момент. Не става дума за утвърждаване или отхвърляне, а за изследване, за разглеждане и проникване. Това е проникване, нали? Като съзерцаване на арамана – „лепкавите“ обекти. Думата „Бог“ може да е лепкав обект, нали? Можете да заседнете на нея. Щом чуете „Бог“ и започвате: „О, Бог е прекрасен. Бог е  всемогъщият, обичам Бог, Бог е моят Отец…“ Засядате и това ние наричаме „лепкавост“. Вкопчвате се в тази концепция за Бог и умът ви влиза в тази пролиферираща тенденция, в утвърждение да кажем. Или ако не вярвате в Бог и мразите цялата идея, казвайки „Бог“, засядате във „Всичко това е глупост, тъпо суеверие…“ И това пак прилепя. Засядате на тази арамана, защото пролиферирате. Просто една дума, натискате копчето „бог“ и се превръщате в нещо такова, нали? Можете да натискате копчетата си и да проверявате върху какво засядаме. Това правим в медитация, нали? Наблюдаваме къде се залепяме, къде засядаме в този свят. Какво има тенденцията да ни превзема, да обсебва ума ни. Какво има тенденцията да ни ядосва или вгорчава? Какво има тенденцията да ни вдъхновява? За какво копнеем и от какво се вдъхновяваме, какво утвърждаваме?

Както, когато казвам нещата, които искате да чуете: „Всички сте много зрели, развиващи се духовни същества. Напълно способни сте да практикувате и да се мотивирате по духовната пътека. Нямате нужда от мен, да стоя зад гърба ви и да ви побутвам напред. Защото всички вие сте осъществили парамите и спазвате Сила (морала), и животът ви се движи към това абсолютно духовно осъществяване.“ Това е хубаво, нали? Похвала, окуражение, което вдъхновява. Приятно е да чуеш някой, когото разглеждаш като авторитет или експерт, да казва, че се справяш. „Добре си. Продължавай все така.“

Но ако внезапно кажа обратното, на вас няма да ви е приятно да го слушате. Да слушате критиките, нещата, които смятам за погрешни, слабостите ви… Какво ще стане ако ви разоблича един по един със слабостите ви на този среща? Пред всички. Изправям някого отпред и разказвам на всички за грешките и слабостите му. Това няма да ви хареса, нали? Натискам копчетата ви и вие засядате в араманите.

Това, което не е арамана, какво е? Какво не е арамана? Какво не е обект? Какво не е прилепчиво? Това е въпрос за изследване, нали? Къде е това? Или какво е? Трябва да признаем, че всеки от нас е в много субективна позиция. Защото в очите ми вие сте просто арамана. Нищо повече. Засядам в това да ви гледам. Дори имената ви и спомените, които имам за вас, мненията и становищата, които имам за вас, те са просто арамана, нали?

Не са нищо повече. Не са реални. Нямат център, нямат ядро. Моето мнение за вас няма сърцевина. Не мога да намеря сърцевина в него. Няма нищо, което човек може да назове като вас или душата ви, или нещо такова. Нито едно мнение или спомен, възприятие, което да имам за всеки от вас или за всичките. Какво е това тогава? Просто нама-рупа, аджая салаятана? Целият този процес? Защото това е процес, нали?

Но ние няма да се отдаваме на абстракции, изразявайки доктринални позиции и представяйки концепцията за не-аз като доктрина. Анатта не е формулирана да бъде доктрина или догмат, в който да се вкопчим. Тя е инструмент за изследване. Тогава, когато прозрете какво е „арамана“ (arammana), виняна, пачея нама-рупа, нама-рупа пачея салаятана, салаятана пачея паса, паса пачея вейдана… Това преживяване, родено в съзнателна форма, е такова. През целия ни живот ще е такова. Аз ще съм субектът на този свят, на тази опитност от раждането до смъртта. Винаги съм бил и ще бъда, докато умра.

Но все пак какъв е истинският субект – дали е перцепцията, обусловена в ума ми относно мен? Дали е името ми? Това ли е истинското ми аз – Сумейдо? Но това име ми е дадено години след раждането ми. Искрено се надявам да не е името, което майка ми ми е дала. Надявам се то да не е истинското ми аз. Надявам се културата и произходът ми да не са аз. Надявам се те да не се окажат постоянни и вечни. И ще ми е неприятно, действително ще е жалко да имам индивидуалност за вечността. Да имам индивидуалност и цялата тази вейдана – чувство, и всички тези привързаности към арамана и т.н.  Да ги имам за вечността, завинаги.

Помислете само. Това би било ужасно. И всички тези неща, когато ги проникнете с мъдрост, с паня, какво са те? Те са несубстанционални, краткотрайни, мимолетни, вечно променящи се, неизбежни действия. В арамана- в обектите, няма никаква сърцевина, няма никакво вечно ядро или същински център. Докато търсите сърцевината или центъра, или абсолютната истина, или безсмъртието като арамана, какво ще получите? Нещо, което не е, нали? Затова дори думата за перцепцията трябва да бъде изоставена. Както думата „бог“ трябва да бъде изоставена. И всички други вярвания, всички арамана на ума ви започвате да ги виждате такива, каквито са. Защото всички те са неудовлетворителни, защото нямат сърцевина, нямат истински център.

Но къде е центърът? Като оставим, като пуснем всички арамана, какво остава? Знаенето, което е свидетел и знае. Без да му даваме име, защото то би било арамана, без да го възприемаме като нещо. Наистина ли трябва да сте някой, за да се чувствате щастливи? Трябва ли ви някой да ви потвърди, че сте някой или че има Бог, или че има вечен живот, или че има нещо? Защото тогава искате потвърждения, които да подкрепят теориите ви. Още сте уловени в съмнение, страх, тревога, несигурност и искате авторитет, който да се появи и да каже: „Да, има Бог. Да, ще идеш в рая. Да, има безсмъртна сфера и… имаш безсмъртна душа, и когато умреш, ако си бил добър човек, ще живееш вечно щастлив в щастливо състояние и т.н. Това е желанието да се чувствате сигурни и защитени. И е някак първично и незряло.

Когато сме млади, имаме нужда от подобно потвърждение от родителите си. Имаме нужда те да ни казват: „Обичам те. Ти си добре и аз ще те закрилям“, защото децата имат нужда от това. Имаме нужда от това до една определена възраст. Децата физически се нуждаят от родителите си да ги гледат и защитават. Не могат да се справят сами. Няма как да го направят сами. Нужни са ни външни родители. Но за светия живот – това е тръгване към абсолютната свобода. Затова това не е път на продължаващи потвърждения. Ние използваме вдъхновения и окуражения, но те насочени към изследване, за да се пробудите. Да бъдете будни и да използвате мъдрост, за да изследвате. Някои от вас отказват да го правят, не защото не сте окуражени. Някои от вас мислят, че го правят, а не е така, защото ви хрумват някои доста глуповати идеи. Но каквото и да е, не спирайте. Няма проблем да ви хрумват глуповати идеи, стига да ги виждате такива, каквито са. И тогава осъзнатостта е пътят към безсмъртието.

Вниманието, осъзнатостта е пътят към безсмъртието. Защото това е истинският субект, чистотата, чистият ум, умът, който не е обусловен, не е арамана, не е ментално състояние. Когато сте осъзнати, когато не сте заседнали върху арамана, когато не сте прилепнали към нищо, тогава това е аматта падан. Това е безсмъртието. Ние казваме да имаш празен ум. Но има хора, които засядат върху думата „празен“. „Празен“ означава нищо. Дори „безсмъртие“ понякога е силна дума. Както когато издаваха книгата ми – „Пътят към безсмъртието“, трябваше да посмекчат заглавието. Промениха я на „Осъзнатост – пътят към безсмъртието“.

Всичко, което има думата „смърт“ е арамана, върху която хората засядат. Но „безсмъртие“ беше много хубав израз. „Пътят към смъртта“ може би щеше да дойде прекалено. Но някои хора са толкова слепи, че от самата дума „смърт“ те не виждат представката, виждат само „смърт“.

Спомням си на Катината на Аджан Китисаро, че изнесох някаква беседа, след което при мен дойде една млада жена. Мислех си, че добре обяснявам службата към човечеството, както и всички алтруистични неща, които се опитвах да предам. Но тази млада жена дойде и каза: „Не бива да учите така.“ И аз попитах: „Защо?“ „Вие казвате, че не трябва да правим нищо. Че всичко е наред. А толкова неща са погрешни в света. И т.н…“ Очевидно тя беше чула само едно изречение, което е било много силно за нея, беше заседнала на него и не беше чула другото, което бях казал. Беше чула едно изречение, беше заседнала на него, а останалото не го беше чула. Ние често правим това. Всички имаме такава вина.

Тогава простото учение: „Прави добро, въздържай се от вършене на зло.“ е много основно за ежедневния живот в тази обусловена сфера с нашето човешко тяло. То е съзнателно и чувства. Намерението ни е да правим добро и да се въздържаме от вършене на зло пречиства ума. Това е учението на Будата. Много е просто, нали?

Мано виняна  (съзнанието) и там арамана (обектите) – да видим Даммата, да бъдем осъзнати, с нашето умение да мислим и възприемаме, и усвояваме. Тогава подхождаме от виджа – от познанието, а не от невежеството – от авиджа. Всичко е Дамма, дори невежеството е дамма. Така виждаме невежите мисли, становищата и привързванията като дамма, а не като аз. Виждаме, че егоизмът във всичките му форми, страхове и желания, това, което се надига и преустановява, е там арамана. Това е начинът, по който стоят нещата.

Дори най-ужасните ви мисли и чувства са там арамана. И ние ги виждаме като анича, дука, анатта, а не засядаме върху тях с харесване или неприязън. За това е нужна решителност, защото ако действително харесвате нещо или не го харесвате, е трудно да го пуснете. Винаги има едно залепяне. Било то за нещо привлекателно или за нещо непривлекателно и ужасно. При едното имаме залепяне за придърпването му по-наблизо, за улавянето му, при другото е залепяне в опитите да се отървете от него. И вие засядате в опити да го отблъснете.

Имаме задоволяване и подтискане.

И после при салаятана, имаме арамана за окото – които са обекти за окото. Зрителното съзнание ( чаку виняна). Арамана са това, което виждате. Обектът. Арамана за носа е ароматът, за ухото е звука, за езика е вкуса, за тялото е усещането за удоволствие и болка, горещина и студ. За мано виняна са мислите, чувствата, перцепциите. Тази чаша например. Рупа, формата, се вижда с окото. Чашата е обектът на зрението. Но всъщност думата „чаша“ е перцепция, която създавам. Зрителното съзнание е тук. Но после мано виняна дава името. „Чаша“. Това е изследване на обекта. Тук не пише „Аз съм чаша“. Но ние казваме „твоята чаша“.

Като този килим на пода. Помните ли? Хората все искат да го изхвърлят, защото е един противен стар килим. Тук трябва да имаме красив килим – това е важно място. Аджан Сабако – „За какво ни е този изпокъсан стар килим?“ Тогава казах на всички: „Този изпокъсан килим е шедьовър. Това е тъкана коприна, сигурно от Армения. Това е истински шедьовър. Сигурно е творение на малки деца, които часове наред са си вадили очите да вкарат копринената нишка в шарките, в прекрасните пастелни тонове, в синьото и розовото…“ Перцепцията се променя, нали? Ако погледнете килима, виждате, че е износен, стар, прокъсан. Само това виждат някои хора – един стар износен килим. И си казват: „Противен стар килим.“ Други хора виждат  шарките в него. Осъзнават, че е тъкан килим и че едно време е бил много красив. И т.н.

Но това са рефлексии, нали? Някои хора обичат стари килими, други биха предпочели този, новия. Но трети не го харесват, защото е нов. Има хора, които колекционират стари килими като този. Богати хора, които плащат купища пари, за да ги откупят. Но това е перцепция, нали? Нещата са такива, каквито са. Този килим нищо не казва. Той е това, което е. А ние му приписваме всякакви неща. Проектираме върху него всякакви стойности и мнения. Така правим едни с други, нали? Вкопчваме се в някаква представа за индивидуалност. Имаме такива представи и за нации – какви са французите, какви са италианците, какви са немците, какви са американците. Всичко това са перцепции. В Америка, например, имате различни перцепции за националности. В Америка се отнасяме към французите много по-различно, отколкото тук, в Англия. Американците имат много по-различни перцепции от британците. Защото са си толкова близки. (смее се)

Но британците сигурно имат много различно разбиране за Мексико от американците. Това, което е близко, което ви се отразява, което ви е най-близко по съседство, с което имате дълга история, за него имате силна перцепция. Вземете някоя страна, която никога не е била заплаха или проблем за вас, в контраст с някоя страна, която ви е била грижа. Това са предразсъдъци, предварителни преценки, които правим. Те могат да са много културални. Цяла нация може да се придържа към определен тип предразсъдък. Национален предразсъдък. Всъщност това представлява културата. Европейската култура в много отношения е инверсия на схващанията ни, че сме по-добри от другите. И ние наричаме това култура. И понеже това е вкопчване, ние засядаме върху араманите, върху всичко това – върху лепкавия свят, който създаваме. И този свят е обусловен свят. Изцяло е илюзорен свят, фантазия. Харесва ми идеята, че това е сънуван свят. Сън. Не е истински. Това е илюзорен свят.

Когато съзерцаваме в рефлексия и се освободим от тези илюзии, тогава се събуждаме от съня на живота.

Помислете го така.

Това е просветлението, нали? Да се събудим от съня на живота. От всички сънища, от всички илюзии, в които се губим, в които засядаме. В тази сънувана, в тази илюзорна сфера… Питали ли сте се някога, когато сънувате нощем… Когато сънувате, това е реално, нали? Когато сънувате, всичко изглежда толкова реално, колкото сънищата, които сънуваме, когато сме будни. Нали? С изключение на това, че може би не се будите от сънищата, които сънувате, когато сте будни, защото мислите, че сте будни. Но когато сте имали кошмарен сън и се будите, си отдъхвате: „Ох, било е само сън.“ Какво облекчение!

Това е осъществяването на нибана – когато се събудите от съня на живота. Какво облекчение. Това е само сън. Всичко това „аз“, „на мен“ и „мое“, и целият този свят, тези арамана, всички илюзии, фантомите, които съм създал и в които съм вярвал… Но сега съм се събудил от това. От този сън.

Затова Будата е  „Пробудения“, „Будния“, това, което е будно. Виждате, че по-голямата част от човечеството още сънува, нали? Това е сънуван свят, астрален свят на фантоми, сенки и съновидения, и привързаности…

Това е астрална менталност, в която по-голямата част от човечеството още е уловена, още е затънала в това измерение на сънища. В този сънуван живот, илюзия. И е голям скок да изскочите от тази фантомна сфера, от тази илюзорна сфера, от този сънуван свят. И целият този свят, който сме създали, сме го създали от невежество. Той ни е насаден посредством невежеството на семействата и културите ни. Това е един астрален свят. Илюзорен свят на фантоми и сенки, чувства и емоции, базирани на невежеството, аза и отделеността, на страха и желанието.

Тогава просветлението е да се пробудим от тази сфера. Разсъждавайте върху тази рефлексия в практиката си. Тези образи, които ви представих, са за рефлексия.

 

За сънувачите, питиите и знаците…

Ripple Effect

Аз съм сънувач. Ще перифразирам, аз съм сънуващият, който знае… че сънува. Единственият проблем е, че толкова много обичам сънищата. Ако се случи страшен, се чувам да казвам – можеш да сънуваш нещо друго, и продължавам. Напоследък подозирам многото ми котки, че сутрин създават едно бих го нарекла „лепкаво”, сънувано поле, което не се къса, само се разтяга, и усилието да излезеш от него изисква голяма мобилизация.

Опит за летене…

Преди време си бях създала „знак”, който да ми указва, че сънувам: ако летях, значи беше сън. Само че летенето толкова ми хареса, че започнах да го вплитам в тъканта на съня. Осъзнаването, че сънувам, идва посредством парадокс. Онази част от мен, която сънува, анализира алогична ситуация, и достига до извода, че това е сън. „Парадокс” е гръцка дума, която означава „да минеш отвъд” – в нашия случай отвъд сънуваното. Търсим парадоксалното, извън контекста, търсим „черната котка” от „Матрицата”, която минава пак. Това изисква определена степен на „сталкинг” и тотално ни отвежда в света на Карлос Кастанеда и Дон Хуан. Следим сюжета на случващото се – както забелязвате вече не го наричам „сън”, и при засичане на „парадокс” можем да прескочим в друга реалност посредством един своего рода квантов скок или просто брод.

Спомням си един от последните ми lucide, или осъзнати, сънища, когато темата се разгърна до мига, в който казах на четиримата души пред себе си – „Аз ви сънувам. Вие сте сън.” В този миг те сякаш застинаха и като че ли имаше някакво потрепване (или пък не), и тогава, типично по кастанедовски, ми се дощя да променя съня. Доста разочароващо, успях да сменя само цвета на якето на едно от момичетата. Всичко това остави една огромна въпросителна у мен. Аз не можах съществено да променя темата! Но пък като се върна назад, се сещам, че едно от големите постижения в ученичеството в нагуала, беше волево да си видиш ръцете в съня. Което пак е нищо особено, нали? И всъщност какъв е смисълът? Да творим реалности или да осъзнаем, че всичко е плод на творене – нама-рупа и че основните му три характеристики са анича, дука, анатта – нетрайност (преходност), страдание (неудовлетворение) и безазовост (липса на субстанционална същност).

Дали идеята е в събуждането или в промяната на съня? Има ли идея?

В тибетския будизъм се говори за бардо – бардо на съня, бардо на смъртта, бардо на живота… Всичко е бардо, което означава „преходно състояние”. Това ни навежда на мисълта, чисто логически, че каквото е в сила в бардо на съня, ще бъде в сила и в бардо на будното състояние. Иначе казано, ако в съня парадоксът се явява знак, то и в „будната” ни фаза всеки парадокс ще има знакова природа и силата да ни извежда. Белезите на този парадокс ще са алогична, или нелокална, връзка със сюжета на случващото се и обща темпорална рамка. Карл Густав Юнг нарича това „синхроничност”, а китайците са го обобщили в следния въпрос, който спокойно може да бъде и коан: „Кои неща обичат да се случват заедно?”

Защо да е коан? Едно възможно разглеждане на тази тема включва тълкуването на нещата, които се случват едновременно, като ОРАКУЛИ за определено събитие.

Камъчето в езерото…

Събитието, което включва или не включва наше действие, е като камъче, което пада в езерото и образува концентрични кръгове. То е център на една окръжност (или на множество окръжности). Всички неща, които се случват в тази темпорална окръжност, могат да се разглеждат като оракули за „камъчето”. Получава се ефекта „Вселената ми говори.”

Това може да ни наведе на размисли за питии и оракули… – избрани люде, надничащи в бъдещето, и статистически, толкова пъти е било вярно за мен, че мога да го приема като аксиома.

Теорията ми, обаче, има един пробив: когато преди години я изложих на една приятелка, тя започна да лови „знаците” като мухи. Тълкуваше всичко, както й беше угодно. Тоест нагласата на съзнанието е определяща за тълкуванието. Смисълът на заниманието е само ако се събудиш!

И тук се сещам за Джон Кехоу и „Вашето подсъзнание може всичко”. И отново, каква е целта ни? Да се събудим или да променяме сънуваните реалности?

Поредна реминисценция към един филм – какво да се прави, филмовият преводач мисли във филми… Филмът се казва „Речен свят” и е по фантастичната поредица на Филип Хосе Фармър. Цялото действие се развива около една река (като реката на живота), хора се раждат, умират и наново се раждат някъде по бреговете й – една безкрайна самсара. Като че ли се обособяват двама главни герои, носители на две основни теми – Мат Елмън, който защитава идеята, че независимо от безкрайните смърти и прераждания, този цикъл не бива да спира заради миговете на любов и единение с другия; и протагонистът Ричард Франсис Бъртън – твърдо решен да сложи прът в колелото на самсара, за да се спре това безкрайно страдание.

Добър филм. Кара сънуващия да се замисли. За какво ни е капан за сънища, ако само се наслаждаваме на умението си да ги променяме?

Кратко прекъсване, разходка с кучето и лек дъждец с множество концентрични кръгове ми помогнаха да прозра, че всъщност съм се спряла на бардо на съня, на бардо на будното състояние и ми е останало бардо на смъртта.

Какво се случва тогава?

Самите биохимични процеси причиняват съновидения. Накрая остават само те – и ние пак сме сънуващи и пак имаме избора – да се събудим от някой парадокс и да се разтворим в нищото (празнотата), там, където всичко Е и го няма, или да използваме брода и да си изберем някоя по-сносна нова реалност. Да се гмурнем в Речния свят.

ТРЕТОТО ЧУДО

Преди години имаше един филм на талантливата режисьорка Агниешка Холанд за свещеника Франк Шор, изпратен от Ватикана да разследва живота на починала жена, която местните почитат като светица. За да се признае някой за светец, е нужно да има доказателства, че е извършил три чудеса.  Без да изпадам в теологически детайли за това кое конституира едно чудо, ще завърша тази реминисценция за филма с деянието на въпросната жена като момиченце – в Словакия, по време на бомбардировките през Втората световна война.  Докато всички бягат в ужас от рева на бомбардировачите, малката Хелена отправя гореща молитва към Дева Мария и тази молитва е чута. Пуснатите бомби се превръщат в бели гълъби…

И все пак, какво е чудо? Вземам първите две характеристики от тълковния речник:

1. Необикновено, свръхестествено явление. Чудо на природата.
2. Нещо поразително, което удивлява със своята изключителност и необичайност.

Снощи, докато четях Въведителния курс по будистко капеланство, изведнъж прозрях – ами да, всъщност смъртта е чудо. Затова има такава притегателна сила. Искаме да знаем за нея, искаме да видим как се случва, но и не искаме – когато е свързана с наш близък. Дори това ни ужасява. Връзката ни с нея носи такъв заряд, че отношението може да бъде само в двете крайности – никога не по средата: или пълно отричане, или пълно приемане.

Първото чудо в живота ни е нашето раждане, или по-скоро раждането ни в осъзнатост. Първият лъч на чисто възприятие на реалността от гледна точка на аза. Иначе казано, първото осъзнаване на отделеността ни, първият преход, който помним (или пък не). Второто чудо за мен беше раждането на първото ми дете. Спомням си мига, в който я видях в кувиоза, малка, съвършена, жива. Спомням си мисълта, която ме споходи, беше по-скоро констатация – „Това е нищо по-малко от чудо. Чудото на живота.”

После се роди второто ми дете, там удивлението беше друго. Тя дойде будна – едва родила се, вече наблюдаваше света със знаещ поглед. След няма и два месеца, този поглед си отиде и знаещата новородена стана обичайното малко човече като кака си.

И сега смъртта. Някъде, някога гледах, че процесът на умиране можем да го сравним с трансформацията, която настава с водата – преминаването й от течно състояние в пара. Спрете се на мига на преминаване. Влезте в него. Има вода – няма я. Има живот – няма го. Всъщност вода има, но е пара. И живот има, но не го виждаме. Просто характеристиките са други, променили са се, но всичко е запазено.

Иначе казано, умирането е преминаване от едно агрегатно състояние в друго. Смъртта е това, което се случва с тялото – то ще влезе в своя разпад на елементи, а онова, което го е напуснало, се връща у дома, прибира се в непроявеното.

Доколко умирането е тема табу? Защо? И защо в България няма установена практика за капелани или духовни помощници, които да са до умиращите в този толкова важен за тях период на преход.

Свети Василий Велики е казал: „Целият ни живот е подготовка за смъртта.” Как се подготвяме ние? С колективен заговор да не говорим за това. Оставяме Голямото Страшно да върлува в подсъзнанието ни – сами му даваме сила, като уж се правим, че не съществува. Може би това дава обяснение на настървения ни консумеризъм – като невротичен опит да избягаме от мислите си за неотменимото.

„Ами че то, никой не се е върнал от там, за да разкаже…” – една изтъркана реплика, която сякаш оправдава късогледството ни.

Всъщност всички практики за променено състояние на съзнанието ни открехват вратата да зърнем какво би било и какво е. Но за да отворим тази врата, трябва да затворим другите шест – поне за малко. В будизма те са известни като салаятана – шестте врати на възприятието, и сред тях, учудващо, намира място ума. Тоест умът е сетиво, а мислите са постъпващите сигнали, които сетивото улавя и преработва. Иначе казано, моите мисли не са аз.

В „Сатипатана Сутта” една от Основите на Осъзнатостта е тялото и Будата дава указания на учениците си да медитират върху него по този начин:

„Освен това, практикуващият, като види труп захвърлен в костница, един, два, три дни след смъртта, сравнява това тяло с него, разсъждавайки: „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.

И после, практикуващият, като види труп в костницата, захвърлен, с белеещи кости, прилични на черупки, кости, струпани така от година, кости, разпадащи се на прах, сравнява това тяло с тях, разсъждавайки:  „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.”

С риск да шокирам някого или да затвърдя мнението, че будизмът е една морбидна религия, което, повярвайте, изобщо не е така, ще добавя, че в залите за медитация в теравадинските манастири по правило има витрина със скелет в нея – за да ни напомня отново и отново, че смъртта не може да се избегне и само през тази призма можем да водим смислен живот. Защо ли? Защото ако допусна, че днес е последният ми ден, няма да се занимавам с безсмислено преследване на придобивки, няма да се карам с никого, няма дори да гледам телевизия, няма да съм в нета – ще наблюдавам, ще запомням… Ще видя отварящия се цвят на джанката, ще гледам синевата на небето, ще се съсредоточа върху любовта, която изпитвам.  Ако нямам кого да обичам сега, ще се върна назад, в момент, в който съм обичала, отново ще изживея тази обич и ще я взема назаем, за да я насоча към себе си и всичко около мен.