Архив

Tag Archives: страдание

Lotus

Lotus (Photo credit: Wikipedia)

Песнопение, напев, припяване…

Традицията тръгва отпреди 6-7000 години, когато индийските риши започват да обособяват обширното рецептурно тяло на Аюрведа – Науката за живота. За да бъде приготвено едно лекарство, било то мехлем или тинктура, се следват определени поетически стъпки, които се запомнят с характерен напев. Това устно Предание се е запазило в индийската култура и можем да го срещнем не само в медицинската практика, но и в различните религиозни течения.

В теравада традицията chanting заема важна част в живота на будиста.  Сутрешната и вечерната пуджа включват различни посвещения, отдавания на почит и мета, рефлексии и хвалебствия, като всички са неизменна част от практиката.  Това  напомня на утренята и вечернята в християнската традиция, но тук текстовете служат за една непрекъсната препратка към реалността на живота (която ние често забравяме). Например, сабе санкара анича – всички неща (условия) са нетрайни, подлежат на начало и край. Когато сме в криза или стрес, ние често пъти се удавяме във водовъртежа на емоционална болка и тревожност, забравяйки, че и това ще отмине. В такива моменти един трениран подход, един формиран навик за разглеждане на случващото се, може да се окаже спасителен за психиката. Има нещо, случващо се, знаем, че то ще отмине, защото веднъж е започнало, знаем, че носи страдание и стрес – факт, и знаем, че то не съм аз. (анича, дукка, анатта). Знаем, че когато нещата се развиват като по сценарий – било то добър или лош, най-вероятно говорим за випака камма (карма – Санскр.), резултатната карма, която трябва да се изтърколи като тежък камък от върха на планината. И вместо да се правим на Сизиф и да се борим с нея, просто трябва да я изчакаме да стигне до долу, и да, максимално да облекчаваме общото състояние на всички участници в случващото се.

Из „Поздрав към Трите Скъпоценности” (Salutation to the Triple Jem):

Чули Учението, ние знаем това:

Раждането е дукка,

Остаряването е дукка

И смъртта е дукка;

Тъгата, плачът, болката, скръбта и отчаянието са дукка;

Асоциирането с нехаресваното е дукка,

Отделянето от харесваното е дукка,

Непостигането на желанията е дукка.

Накратко, петте фокуса на вкопчващия се ум са дукка.

Те са, както следва:

Идентификацията с тялото,

Идентификацията с чувството,

Идентификацията с възприятието (перцепцията),

Идентификацията с менталните формации,

Идентификацията със съзнанието.

За пълното разбиране на това,

Благословения в своя живот

Често наставлявал учениците си по този начин.

Като допълнение, той ги наставлявал още:

Тялото е нетрайно,

Чувството е нетрайно,

Възприятието е нетрайно,

Менталните формации са нетрайни,

Съзнанието е нетрайно.

Тялото е не-аз,

Чувството е не-аз,

Възприятието е не-аз,

Менталните формации са не-аз,

Съзнанието е не-аз.

Всички условия са нетрайни.

Няма аз в сътвореното и несътвореното.

Всички ние

Сме ограничени от раждане, остаряване и смърт,

От тъга, плач, болка, скръб и отчаяние;

Ограничени от дукка и подпушени от дукка.

Нека всички се стремим към пълна свобода от страданието.

Будата разглежда духовния път през призмата на благородните истини. Те са основани на екзистенционалната реалност на страданието. Именно тук много хора от Запада не разбират будизма. Сравняват го с други религии и изразяват становища за това, че има негативен подход и че будистите не вярват в Бог. Има една представа, че това е някаква атеистична религиозна форма. Но ако разгледате учението на Будата, основният момент е да осъзнаете, че това е едно учение за пробуждане, а не за вкопчване в някаква метафизична позиция.

Първата благородна истина, страданието (дука), ни връща към една много банална човешка опитност. Страданието, че не получаваме каквото искаме, е общо за всички ни. Всички изпитваме страдание, когато сме отделени от това, което харесваме и обичаме, и трябва да сме с това, което не харесваме. Така че всички можем да разберем това – и богати, и бедни. Всички трябва да преживеем старостта, болестта и смъртта, скръбта и мъката, воплите, отчаянието, съмнението – те са общи за всяка човешка опитност. Няма нищо особено необикновено в това страдание: то е обикновено. Но трябва да бъде разбрано. И за да го разберете, трябва да го приемете.
Ако винаги се опитвате да се отървете от страданието, няма как да го разберете; заети сте с това да реагирате. Така правим, когато се чувстваме недоволни или нещастни. Каквато и форма на страдание да изпитваме, тенденцията е да се опитваме да се отървем от нея, дирейки щастие, може би разсейвайки се с нещо, което би ни дало няколко мига на удоволствие. Опитваме се да избягаме от това, което не харесваме.
Първата от четирите благородни истини е истината за страданието. И после следва прозрението – страдането трябва да бъде разбрано. На това място рефлективният ум се буди за страданието, за да го изучи и да изследва изживяването на страданието в настоящия миг, независимо дали е физическо или емоционално. Трябва да сме склонни да изпитаме страданието, а не просто да търсим как да се отървем от него. Това е обратно на естествените ни реакции, на реакциите на всички чувстващи същества. Имаме обръщане към страданието, изследваме го, приемаме го, разглеждаме го, чувстваме го.
Това можем да го направим само чрез рефлексия. Когато се опитваме да разглеждаме страданието аналитично, какво става? Започваме да обвиняваме някого; увеличаваме количество страдание и объркване, като безспирно се опитваме да го рационализираме чрез анализ. Рефлективният ум, от друга страна, е готовността да почувстваме и изживеем, да вкусим, да опитаме страданието.
Какво е страданието от терзанието и отчаянието? Има разлика между отдаването на терзания и отчаяние и отстояването посредством разбиране. Разбирането означава, че сме готови да ги забележим, да се обърнем към тях, да ги използваме като благородна истина, а не като някакъв личен проблем. Ние променяме отношението си към тези неща. Променяме се от – „Аз страдам и не искам да страдам” в „Има страдание и усещането за него е такова.”
Каква е опитността от раздялата с любимия човек? Можем да забележим това чувство на болка, на страдание, от отделянето с това, което обичаме и харесваме. И после идва раздразнението, вбесяването, че трябва да търпите нещо, което не харесвате и усещането за това е такова. Когато се чувствам раздразнен, вбесен или ми е дошло до гуша, аз използвам тази възможност за прозрение в благородната истина за страданието – това е усещането да си раздразнен и вбесен. И какво правя? Отчитам това настроение. Не го съдя или анализирам, само забелязвам, че усещането е такова. Умът приема чувството; приема да се чувства вбесен; има я яснотата за това като обект; започвате да го разглеждате като „има страдание”.
Причината за страданието, втората благородна истина, е привързването към желанието. Може би имаме схващането, че трябва да се отървем от желанието, че желанието е нещо, което не трябва да имаме. Не се опитваме да го разберем, да го опознаем, да изследваме резултата от прилепянето към него, от привързването към искането на нещо, от искането на нещо, което нямаме, от неискането на нещо, което имаме, от искането да сме нещо, което не сме, от искането да се отървем от лошите навици, от искането да се отървем от гнева, от искането да се отървем от желанието.
Как усещаме желанието като опитност? Желанието се цели в нещо; има енергия за него. Когато се привържем към едно желание, това ни дава енергия, и така ние вечно се стремим да получим нещо – като компулсивните купувачи на тази епоха. Хората ходят в търговските центрове и купуват всичко от желанието да получат нещо, което нямат. Богатите хора правят това понякога. И не само богатите, понякога хората с кредитни карти се вкарват в ужасни дългове. Отивате в моловете и там има толкова неща, които ви карат да ги искате – „Това е нещо, което искам!” Това желание идва от искането на нещо, което нямате – някакъв красив предмет.
Рефлективната яснота е яснотата за това чувство на искане на нещо. Какво е усещането? Това чувство на искане? Можете да го наблюдавате като опитност в настоящето – това е да искаш нещо, това е усещането. Можете да го наблюдавате на сензорно ниво, желанието за сетивно удоволствие, сензорното преживяване.
Желанието само по себе си не е проблем; вкопчването в него е това, което носи страдание. И не в отърваването от желанието, а в оставянето му, пускането да го бъде, започваме да осъществяваме нестрадание. Пускането (letting go) на причините за страданието е пускане на вкопчването в желанието.

Тази сфера, в която живеем, е сфера на желанията. Желанието е присъщо на тази сфера. Желанието е това, което кара нещата да се движат. Това е сфера на сетивна опитност, на удоволствие и болка, на красота и грозота; така стоят нещата. Така че проблемът не е в желанието. Проблемът е в невежеството – в неразбирането на нещата такива, каквито са. Вкопчването в тези желания е причината за страданието. Всъщност ние осъзнаваме, че страданието има причина. И тя не е тялото, не е сетивния свят; условията, сами по себе си, не са причина за страданието. Това вкопчване в условията е причината.

Много е важно да наблюдавате това. Ние с лекота обвиняваме условията за нашето страдание. Казваме: „Ти! Ти каза нещо, което ме накара да страдам!” Или „Понеже не мога да получа каквото искам, затова страдам; Искам нещо и не мога да го имам. И много страдам.” Или защото съм много привързан към някаква идея какъв трябва да стана и не мога да се понасям такъв, какъвто съм; Искам да стана този съвършен идеал!
Искането да стана нещо, искането да се отърва от нещо, искането за сетивно удовлетворение – тези три вида желания и вкопчването в тях са това, което наблюдаваме. Това, което е наясно с желанието – осъзнатостта – не е желание, нали? Желанието е ментален обект, който можете да наблюдавате; можете да бъдете мълчалив свидетел на желанието. Ако вие сте желанието, няма как да можете да го видите в перспектива. Но понеже не сте желанието, то е нещо, което можете да наблюдавате и да се учите от него.
Първо наблюдаваме желанието, вкопчването, и после следва това прозрение за пускане. Пускането на желанието не е отърваване от него. Не се съпротивляваме на желанието, не се отърваваме от него, оставяме го, пускаме го да бъде такова, каквото е. Желанието е желание – нека бъде такова. Ако го разберем, го познаваме, познаваме чувството за него, знаем кога присъства и знаем кога отсъства. Това е знаене. Директно знаене. Дори в будистските страни казват: „Трябва да практикуваме, за да се отървем от желанията, да се отървем от замърсяванията. Убийте килеса!” Хората редовно говорят така. Не само западняците тълкуват будизма по този начин.
Аз окуражавам хората да разглеждат желанието като опитност. Какво е усещането? Наистина трябва да го опознаем. Искането за сетивно удоволствие, искането да се отървем от нещо, искането да избягаме от нещо, искането да станем нещо – усещането за тях е такова. Да практикуваме медитация, за да станем просветлени – какво е усещането за това? Ако достатъчно усърдно практикувам, ще стана просветлен! Това е светският ум, нали? В университета трябва да учим усърдно, за да издържим изпитите. Трудете се! Ще бъдете възнаградени! Това е трудовата етика на нашето общество. Като нищо можем да приложим тази етика към медитацията. Медитирайте усърдно! Запретвайте ръкави и медитирайте! Стиснете зъби! Убийте замърсяванията на ума! Пробийте през тях! Напънете се да станете нещо! Станете просветлени! Желанието да станем просветлени, да станем чисти, да станем по-добри хора – звучи много добре, нали? Желанието да станем по-добър човек е много добро желание; желанието да бъдем добри не е нещо лошо. Важното е да разпознаем, че вкопчването в желанието е проблемът; то е причината за страданието.
Вкопчването – какво е то като опитност? Има желание и после вие се хващате за него, прилепвате, идентифицирате се с него. Спомням си съзерцаването на чистотата. Бикхусите (монасите) имат Виная (правилата на Ордена) и често се правят опити за постигане на чистота посредством спазването на Виная. Но след години аз не се чувствах особено чист от спазването на Винаята. Да, във Виная има някакво усещане за чистота, но колкото по-строги ставате, толкова по-неестествено е да се чувствате чисти. Все си мислех: „Какво тогава е чистотата?” Ставаш чист посредством спазването на правилата, от въздържанието в правенето на лоши неща и мисленето на лоши мисли? Човек става ли чист с тези похвати? Дали чистотата е състояние, което постигаш чрез правене на нещо? Можеш ли да станеш чист по някакъв начин?” И тогава идва съзерцанието, тази рефлективна яснота – „Какво е чистотата сега? Това е различно от предположението, че поначало не съм чист и от функционирането от тази позиция. Да въведем чистотата в рефлективната яснота в настоящето, в сега – какво действително е чисто в този момент от гледна точка на това какво мога директно да знам в този момент? – това е като коан. Единственото нещо, което мога да намеря толкова чисто в яснотата е чистото състояние на яснота, това внимаване в настоящето – то е чисто!
Когато прозрях и осмислих това, дойде следващото прозрение: Аз никога не съм бил нечист. Чистотата никога не е отсъствала. Винаги е била тук и сега. Тя е до мен, близо, напълно присъстваща през цялото време, но аз я забравям и се отнасям по желанията си. Вкопчвам се в желанията – искам нещо, което нямам, не искам каквото имам, искам да стана нещо, искам да се отърва от нещо, искам да стана чист – „Искам да стана чист!” Правя неща да стана чист – отдавам се на пост, измъчвам се, опитвам се да се отърва от лошите мисли, боря се със себе си… легло от пирони… ризи с косми… самобичуване… Какво става, като правим това? Накрая сме изтощени и пак не сме чисти!
В дадени моменти можете да си мислите, че сте чисти, но понеже си мислите, че сте чисти, можете да си мислите и че сте нечисти. Така че дори да постигнете чистота чрез всички тези аскетични способи, не можете да поддържате този тип чистота; тя е нещо, което постигате, така че всъщност не е чиста.
Съзерцавайте чистотата тук и сега – какво може да е тя в този момент за всеки един от нас? Чистотата не е в мисъл или в тялото, или в емоцията, нали? Чистотата е в яснотата. Яснотата е портата към безсмъртието; яснотата е трансцендентната реалност. Започваме да имаме това чувство, че нашата истинска природа е чиста и без значение какво правим, мислим или казваме, никога не можем да загубим тази чистота. Дори най-ужасният престъпник е все така чист – серийните убийци, изнасилвачите, педофилите – всички. Но не го знаят. Не знаят и правят всякакви неща от невежество, от вкопчването в желание, от неразбиране на това как стоят нещата. Ние забравяме. Вярваме, че сме това – аз съм това или аз съм онова. Към колко от идентичностите си (разбирай персони) всъщност сте привързани? Обичате ли да мислите за себе си като за определен тип човек с определена расова идентичност или сексуална идентичност, или класова или лична? Тези неща са много силни; всеки е много привързан към своите идентичности. Да бъдеш жена е идентичност, или да бъдеш мъж, да бъдеш сляп човек, да бъдеш увреден човек… Често зависим от тези идентичности, за да укрепим собственото си чувство на достойнство.
Но в състоянието на чистотата тези идентичности вече не са нужни; не че се пропускат в конвенционалния език, но не са това, което сме ние; ние не сме нещо, единствено чистота. Но не вярвайте на мен. Това е нещо, което трябва да откриете сами. Осъществимо е. Не е някаква теория или възвишена идея, която ми е дошла отгоре. Това е осъществяването на дамма, на истината, посредством изследване, посредством пробудена яснота.
Разпознаването на тази чистота, истинското оценяване на тази чистота, съм открил, че е голямо облекчение, защото тя е нещо, което винаги е с мен. Аз само трябва да помня. А забравям – отнасям се с различните навици на ума и тялото – но мога и да помня. Всъщност медитацията е научаване да помним тази чистота, тези тук и сега, центрирането в тялото, с дъха, със звука на тишината, и просто забелязване на обусловените състояния, на променливостта на обусловените феномени, на настроенията, на емоциите, на мислите, на чувствата, на гледищата и схващанията, на доброто или злото, на висшето или низшето.
Тези от нас, които са с еврейски или християнски произход, или от европейските общества, понякога се разглеждат като грешници. Аз бях отгледан с идеята, че на практика сме се родили в състояние на грях. Имаше едно чувство на загуба на чистотата, на необходимост да я намеря, да се опитам да бъда чист или да я постигна може би когато умра, извършвайки нещо; това е от моя личен опит, от моя културален произход. В будизма, обаче, ние не мислим за нашата истинска природа като за някакво паднало същество, което е извършило грях, а само като за забравящо същество. И това аз мога да го разбера. Трябва да призная, че го забравям. Забравянето е едно нещо, а помненето – друго. Ако забравяме, можем и да си спомним. Помненето е като осъзнатостта, яснотата, чистото разбиране, чистото възприятие, истинското разбиране и използването на мъдрост. Самото забелязване – да знам когато съм много чист, когато има чистота, и после, когато няма, действително да знам какво е, да познавам страданието, което си създавам, когато бивам уловен във вкопчването в желанията. Усетете го, опознайте самата атмосфера от това, онова раздразнение, настървеното чувство на искане или на неискане, бъдете будни за това вкопчване и страданието, което идва от него. Или, помнете чистотата на момента.
Чистотата на момента е това чисто състояние на яснота. Съответно вие винаги можете да се върнете към него, да си го спомните, само с простия акт на внимаване, на това всеобхващащо, приемащо внимание, интуитивната яснота за настоящето. Това е портата към безсмъртието, трансцендентната реалност, необусловеното. Не е постижение, вие не го постигате, само си го спомняте. Когато се опитвате да го постигате, функционирате в светлината на идеи, вкопчили сте се в тях и поддържате предположението, че сте идентичност на себе си, вие сте този човек, който не е чист и трябва да станете чисти. Тогава това е вашата база, предпоставката, от която функционирате, вашият модус операнди. От тази позиция никога не се чувствате чисти; винаги чувствате, че сте направили нещо нередно. Има чувство на отчаяние и разочарование, защото тръгвате от позиция, която в същността си е заблуждение, а не от чистотата на настоящето.
Когато говорим за будистското учение като директно, то наистина е толкова директно. Не можете да сте по-директни от пробуденото внимание в настоящето. Не тръгвате от някаква позиция за себе си или света, като давате оценки, а от простия вътрешен акт на слушане, на отворено, приемащо слушане, където можете да чуете онзи звук на тишината, онзи искрящ звук най-отзад – това е чистотата. Разбира се, не излизате да разправяте нагоре и надолу „Аз вече съм чист!” Не е нужно да разкрасявате чистотата, тя е съвършена такава, каквато е. Ако й припишете нещо, отново сте се отнесли. Когато хората разправят, че са чисти, аз никога не им вярвам. Това не е нещо, което оповестяваш; то е нещо, което осъзнаваш; не е лично. Чистотата е универсална; не е „моя”,”моята чистота”, не е ваша, универсална е, там, в нея всички сме едно.
Ако искате да знаете къде сме равни, в чистотата всички сме равни. Тази чистота е завършена. Не присъства повече или по-малко у някого. Чистотата няма националност, не е мъжка или женска, не е дори будистка. Това е началото на пробуждането за нещата, такива, каквито са.
Емоционално, обикновено не сме подготвени за пробуденото състояние. Макар че имах прозрение за това преди доста години, аз се съпротивлявах, защото емоционално бях подготвен да стана нещо. Досадяваше ми или ме обхващаше съмнение, приискваха ми се разни неща; има много светски неща, които все още твърде много харесвах. Бях съвсем склонен да пусна много светски неща, но други нямах чак такава готовност да пусна. Бях доволен да пусна гнева и ревността, и страха, но исках да си запазя хубавите неща за известно време. Светът все още беше доста изкусителен, омагьосващ, вълнуващ, обещаващ всякакви неща. Емоционално, още го имаше копнежа по светските неща, по удоволствието, удобството, удовлетворението, приключението и т.н. Нещо в материалната сфера все още беше много привлекателно за мен и дори добро само за себе си. Тези емоции, съответно, ще станат много устойчиви на простата практика на осъзнатост. Но все повече и повече ще започвате да виждате страданието от привързването дори към добрите неща в света.

Именно привързването, не светът, и не добрите неща, а привързването носи страданието.

За първи път публикувана през август 1999 г. Buddhism Now
(От беседа в Амаравати през май 1999 г.)

Buddhism now

Standing Buddhas Cambodia Photo: © Janet NovakThe Buddha approached the spiritual path through the noble truths. These are based on the existential reality of suffering. This is where many people in the West misunderstand Buddhism. They compare it to other religions and come out with statements about it being a negative approach, and that Buddhists don’t believe in God. There is this idea that it’s some kind of atheist religious form. But if you contemplate the Buddha’s teaching, the important thing to realise is that it’s a teaching of awakening rather than of grasping any kind of metaphysical position.

The first noble truth, suffering (dukkha), brings us back to a very banal and ordinary human experience. The suffering of not getting what we want is common to all of us. We all experience suffering from being separated from what we like and love, and having to be with what we don’t like. So we…

View original post 3 006 more words

САЛЪТ

Будата посочил начина, по който да виждаме нещата, такива, каквито са; това имаме предвид под „просветление”. Виждайки как стоят нещата, не сме обречени да живеем в свят, от който няма изход. Има съвсем ясен изход от този свят на злочестието, съвсем точен път. И така Будата казал: „Аз ще ви уча само за две неща: за страданието и за края на страданието.”

Будизмът е объркваща религия за западняците, защото няма доктринална позиция. Не прави доктринални изявления за абсолютната реалност или нещо такова: има само страдание и край на страданието. Това трябва да се осъзнае сега; за да осъществите края на страданието, трябва да признаете и действително да разберете какво е страданието, защото проблемът не идва от него, а от делюзията и вкопчването. Ние наистина трябва да разберем страданието – според проповедта за Четирите Благородни Истини, страданието трябва да бъде разбрано. Има страдание. То трябва да бъде разбрано.

В нашето ежедневие, тук, в „Амаравати”, ние забелязваме кога страдаме. Можем да набедим времето, хората или каквото и да е друго, но не става дума за това; защото дори някой да се отнася лошо с нас, светът е просто такъв. Понякога хората се отнасят добре с нас, понякога се отнасят зле поради тази всеобща загриженост за условията; но страданието е нещо, което ние създаваме.

В манастира ние се опитваме да постъпваме по отговорни начини, за да не причиняваме целенасочено страдание на някого. Тук сме, за да се окуражаваме към морална отговорност, към взаимопомощ, добрина, състрадание. Това е нашето намерение.

Понякога се губим – избухваме си едни на други или правим неща, които не са много хубави – но това не е нашето намерение; това са необмислени моменти. Аз се държа морално не само за собствена полза, за собствената си практика, но и от уважение към вас и Сангата, заради общността около нас: аз съм човек, който живее според ограниченията на моралните предписания.

После моето намерение е насочено към отношенията ми с вас, към мета, добрина и състрадание, радост, спокойствие, ведрина. Поне намерението на всеки от нас е да бъдем добри и да се въздържаме от лоши постъпки. И това ни помага да виждаме страданието, което създаваме в едно общество, което има такива стремления – защото много от вас действително страдат тук. И това трябва да бъде разбрано. Това е Първата Благородна Истина, дука, страданието, че не получаваме каквото искаме; страданието, че нещата не са такива, каквито искаме, страданието от раздялата с това, което харесваме, страданието, че трябва да правим това, което не искаме, от това да бъдем ограничавани, когато не искаме да сме ограничавани.

Мисля си колко е лесно да ви създавам в ума си: „Монахините са такива: ангариките са такива, бикхусите са такива” и т.н. Човек може да има такива пристрастия: „Жените са такива, мъжете са онакива, американците са такива, а англичаните – онакива.” Ние можем да вярвам в това, но то е само перцепции на ума, мнения, които се надигат и отминават. Но ние пак можем да си създадем куп страдание покрай тях. „Този не идва на сутрешните песнопения или онзи не си върши работата, или пък онзи там се мисли за много важен.”, но съществената част е страданието, дука, защото когато мислим тези неща, създаваме отчаяние в умовете си. Дразним се, възмущаваме се и всичко това ни води до чувство на отчаяние. Ако тук не разберем дука, където и да идем, пак няма да я разберем – в Лондон, Бангкок, Вашингтон, на върха на планината или в долината, с добри или с лоши хора. Затова е много важно да наблюдаваме страданието, да опознаем дука.

В Първата Благородна Истина има три прозрения: има дука, тя трябва да бъде разбрана, тя е разбрана. Така работи прозрението: приемаме го, то е нещо, което трябва да бъде разбрано; започваме да го познаваме, когато го разберем. Това са трите прозрения в Първата Благородна Истина.

Втората Благородна Истина е произходът на дука: има произход, той е във вкопчването в желанието. Второто прозрение във Втората Благородна Истина е, че това привързване към желанието – тази идентификация със желанието, че то е „аз” и „мое”, това следване на желанието – трябва да бъде пуснато, да бъде оставено така, както е. Тогава третото прозрение във Втората Благородна Истина е: желанието трябва да бъде пуснато – чрез практикуване. Дука е пусната.

Първото прозрение във всяка от истините: париати – наблюдение, че има страдание, че то има произход и т.н. После идва патипати, или прозрението в практиката. Какво правим. Как практикуваме. И после третото прозрение е пативеди, или мъдростта. Страданието е разбрано. Желанието е пуснато.

Когато го има това прозрение: „Произходът на страданието е пуснат”, имаме знанието за този резултат – действителното пускане. Знаете какво е да не бъдете привързани към нищо. Като към този часовник. Това е да държа часовника – усещането е такова. И сега съм наясно какво е да не държа часовника. Ако държа разни неща и не се замислям, тогава дори не забелязвам, когато не държа нищо. Дори да няма вкопчване, аз не го осъзнавам. Наистина невежия и неосъзнат човек е толкова затънал във вкопчването, че дори когато не е вкопчен в нищо, навикът му така е формиран, че забелязва само когато се е вкопчил. Като сега – много от вас се чувстват напълно живи само когато изпитват алчност или гняв в една или друга форма. Така че пускането може да е много плашещо за хората; когато пускат разни неща, имат чувството, че вече не са живи.

Да си личност изисква инвестиране. Дори становището, че „Аз имам лош темперамент; изпитвам много гняв” може да е вид самонадеяност. Ако съм гневен, се чувствам много жив. Сексуалното желание създава това „Аз се чувствам жив” – и затова има такова вманиачаване по секса в съвременния европейски живот. И когато няма сексуално желание, няма гняв, аз искам да заспя. Аз съм нищо. Когато няма никаква осъзнатост, човек трябва да търси още чувствени удоволствия – да яде нещо, да пие нещо, да взема наркотици или да гледа телевизия, да чете нещо или да прави нещо опасно. Може да нарушите закона само защото е вълнуващо.

Сега си представете, че се опитвате да накарате някакви хора да прекарат уикенда, държейки часовник и забелязвайки какво е да държат часовник! Каква загуба на време. Мога да съм навън и да тероризирам полицията, мога да съм в дискотеката – с мигащите светлини, музиката, която блъска в ушите, доза ЛСД и уиски! Да следя как стоят нещата вече не е просто разсейване на ума, а едно болезнено сравнение.

Тази вечер ще седим в медитация до полунощ. Това е шанс по-пълно да наблюдаваме какво е да седим; какво е, когато умът е изпълнен с мисли и когато няма мисли; когато има страдание и когато няма страдание. Ако сте на мнение, че седенето до полунощ ще е страдание, вие вече сте се обрекли на страдание до полунощ.

Но ако започнете да изследвате същото това мнение или страх, или съмнение в ума си, можете да видите кога присъства и кога не присъства. Ако страдате, не мислите, че има някакво страдание. Има го това чувство на страдание и вие сте се вкопчили в представата „Аз страдам и трябва да седя прав, а съм уморен.” И така Първата Благородна Истина е „има страдание, страданието трябва да бъде разбрано” и това е посредством приемане, признаване и разбиране.

Втората Благородна Истина е да го пуснете, да го оставите така – да не правите нищо от това целонощно седене. Това са само перцепции. Всъщност те са нищо: ако използвате ситуацията за рефлексия и съзерцание кога има страдание – тогава няма страдание. Аз осъзнавам, че държа тази мисъл, че съм се вкопчил в тази мисъл или че не съм се вкопчил в нея. Човек може да вдигне или да остави нещо, като знае как да го използва, вместо да се отдава на сляпо вманиачаване на вкопчване или отхвърляне. Аз мога да оставя часовника, но не е нужно да го изхвърлям, нали? Държането на часовника не е нещо лошо, освен ако няма невежество. Човек е осъзнат за вкопчването и невкопчването, за държането и недържането.

Ето я и Третата Благородна Истина – има преустановяване на страданието. Когато пускате нещо и осъществявате пускане, вашите навици стават ваши учители. Когато пуснете страданието, страданието се преустановява. „Има преустановяване и то трябва да се осъзнае” – това е второто прозрение в Третата Благородна Истина. И това е нашата практика: да осъзнаем преустановяването, да забележим кога страданието спира. Това не означава, че всичко ще изчезне, но чувството на страдание и „Аз съм” ще спрат. Това не трябва да се вярва, а да се осъзнае – и тогава следва третото прозрение: преустановяването е осъзнато.

Това води до прозрението в Четвъртата Благородна Истина относно Осморния Път – Изходът от страданието. Тези прозрения са свързани. Не е като първо да правите едното, а после другото – те взаимно се подкрепят. Като имаме прозрението за пускането, като осъзнаем преустановяването, тогава има правилно разбиране и от него следва останалото – развиването на мъдрост, или паня.

Не разглеждайте това като нещо, което се занимава с много дълбоки и важни въпроси, защото то касае тук и сега и това как стоят нещата. Не мислим за екстремни ситуации, с които да работим, а просто за седене, стоене, вървене, лежане, дишане, с чувството да сме нормални същества, живеещи в морална среда с нещата, такива, каквито са. Не е нужно да ходим в ада, за да видим страданието, не търсим това.

Ние можем да си създадем ад в „Амаравати”, не защото „Амаравати” е ад, а защото ние го създаваме с всички злочести неща в умовете си и това е страданието, върху което можем да работим. Обикновеното страдание в нормалния човешки свят, където нашите намерения са да се въздържаме от лоши постъпки, да правим добро, да развиваме добродетели и да бъдем добри. Тук има достатъчно страдание да съзерцаваме тези Четири Благородни Истини с техните дванадесет аспекта.

Можете да ги запомните наизуст; и тогава, където и да идете, имате какво да съзерцавате. Накрая пускате всички тези неща, защото те не са целта ви, а са инструменти за ползване. Вие се учите да използвате тези инструменти и когато приключите, не ви трябва да се придържате към тях. Подчертавайки това, Будата оприличил учението си на сал, който можете да направите от подръчни неща. Не ви трябва да имате специална моторница или подводница, или луксозен лайнер. Салът е нещо, което правите от подръчни материали само за да минете на другия бряг. Ние не се опитваме да направим някакво супер превозно средство, използваме всичко около нас за просветление. Салът е да ни преведе оттатък морето на невежеството и когато стигнем до другия бряг, можем да го пуснем – което не значи, че трябва да го хвърляте.

Този „друг бряг” може също да е делюзия, защото другият бряг и този тук са всъщност един и същи бряг. Това е само алегория. Ние никога не сме напускали другия бряг, така или иначе винаги сме били на другия бряг; и салът е нещо, което използваме да ни напомня, че всъщност нямаме нужда от сал. Така че няма абсолютно нищо за правене, да бъдем осъзнати, да можем да седим, да стоим, да вървим, да лежим, да ядем храната си, да дишаме – всички възможности, които имаме като човеци да правим добро. Имаме тази прекрасна възможност в човешкия свят – да бъдем добри, да бъдем вежливи, да бъдем щедри, да обичаме другите, да служим на другите, да помагаме. Това е едно от най-хубавите качества на това да сме човеци.

Ние можем да решим да не правим зло. Не е нужно да убиваме, да лъжем, да крадем, да се разсейваме в бродене или с наркотици, да се губим в настроения и чувства. Можем да бъдем свободни от всичко това. Това е чудесна възможност в човешката форма да се въздържаме от зло и да правим добро – не с цел да трупаме заслуги за следващия живот, а защото в това е красотата на нашето човечество. Да си човек може да е радостно преживяване, а не тежка задача.

Когато съзерцаваме това, започваме да ценим това раждане в човешка форма. Изпитваме благодарност, че имаме тази възможност да живеем с нашия учител, Будата, и с нашата практика – Даммата, и да живеем в Сангата.

Сангата представлява човешката общност, единена в добродетелна и морална сдържаност; това е душевната сила на човешката сфера. Това, което е действително милосърдно в човечеството има своя ефект върху моралните аспекти, които обитават в човешката сфера. Така че всички чувствени същества се ползват от това. Какво щеше да е, ако имахме само егоистично човечество – всеки сам за себе си, с безкрайни искания, без да ни е грижа едни за други? Това щеше да е ужасно място за живот. И затова ние не правим така; ние пребиваваме в Сангата, пребиваване, в което всички живеем заедно, което окуражава морала и уважението към другия. Това е за рефлексия, за съзерцание; трябва да го схванете сами, никой не може да го осмисли вместо вас. Трябва сами да се повдигнете и да не разчитате на нещо отвън, което да ви бутне или повдигне.

Трябва да пуснем нашата нужда от просветление. Трябва да развием силата дотам, до където вече не се нуждаем от вдъхновение или окуражаване от другиго – защото вдъхновението не е мъдрост, нали? Вие сте приповдигнати – „Аджан Сумейдо е чудесен!” – и после, след време, вече не сте толкова приповдигнати по мен и „Аджан Сумейдо ме разочарова.” Вдъхновението е като да ядете шоколад; вкусен е, много ви привлича, но няма да ви нахрани, само за момент ви зарежда с енергия и само това прави. Така че не е мъдро да зависите от това дали хората живеят по начина, по който вие искате, или дали някога ще ви разочароват.

Много е важно да развиете прозрение чрез практикуването, защото вдъхновението се изчерпва – ако сте привързани или заслепени от него, ви предстои ужасно разочарование и горчивина. Това често се случва с различните харизматични гуру-фигури, които учителстват по света. Това не е балансирано, нали? Не можете да подхранвате интоксикирането си с нечия харизма. Това неизбежно включва пропадане надолу, в някакво подтиснато състояние.

Пътят на осъзнатостта винаги е подходящ за времето и мястото, за начина, по който стоят нещата в добрите и лошите си аспекти. Тогава страданието не зависи от това дали светът е добър или лош, а а от това доколко сме склонни да използваме мъдрост в този настоящ момент. Изходът от страданието е сега, във виждане на нещата, такива, каквито са.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ДЪРВО В ГОРА: Топка нагорещено желязо…

Медитаторите в древността видели, че има само надигане и отминаване на дамми. Че няма пребиваваща същност. Те съзерцавали от всички ъгли и видели, че няма нищо стабилно.  Вървейки и седейки, те виждали нещата така. Където и да погледнели, имало само страдание. Като голяма топка нагорещено желязо, току-що извадена от пещта. Тя отвсякъде е гореща.  Пипате отгоре – гореща. Пипате отстрани – гореща. Пипате отдолу – гореща. Няма едно място, което да е хладно.

Аджан Ча

Гората като всеки архетип е мощен, амбивалентен символ на Непроявеното. В нея ще видим и Хензел и Гретел, и Палечко с неговите братя, залутани в полумрака и сенките на самсара. Ще усетим и страха от непознатото, от шмугването в гъсталака на всички скрити тенденции на съзнанието… Но в гората има и една особена тишина, в която времето е само ехо. Дърветата спят своя сън и нашепват за нещо познато, старо, споделено… За Празнотата, в която всички сме едно. Тя не е пуста, тя звънти със „з”-то на застиваща кехлибарена смола, на хиляди потрепкващи листа. Гората на нибана.

Всяка шепа листа тук разказва приказка. Всяка шепа е част от Дамма – една малка дамма, фрактална и истинна, изпитана от други горски пътници преди нас.

И така, без „имало едно време”, „веднъж, докато живееше в една симсапова гора край Косамби, Благословения вдигна няколко листа в шепата си и попита учениците си: „Как смятате, бикхуси, кое е повече, листата, които загребах в шепата си или тези по дърветата в гората?”

„Листата, които Благословения взе в шепата си, са няколко, а тези в гората са далеч повече.”

„Така, бикхуси, и нещата, които знам, са повече. А нещата, които съм ви казал, са съвсем малко. Защо не съм ви ги казал? Защото те не носят полза в напредването в Светия Живот, и защото не водят до безстрастие, отмиране, спиране, угасване, до пряко познание, до просветление, до Нибана. Затова не съм ги казал. А какво ви казах? Това е страданието; това е произходът на страданието; това е спирането на страданието; това е пътят, който води до спиране на страданието. Това ви казах. Защо ви го казах? Защото носи полза и напредване в Светия Живот, и защото води до безстрастие, отмиране, спиране, угасване, до пряко познание, до просветление и Нибана. И така, бикхуси, нека вашата задача е такава: „Това е страданието; това е произходът на страданието; това е спирането на страданието; и това е пътят, който води до спиране на страданието.” Samyuatta Nikaya, LVІ, 31

 Когато за първи път чух този разказ за Буда, в ума ми спонтанно изникна образа на гора – леко сънлива, златистокадифена, дъбова, може би… Една гора на будизма, в която всяко дърво е клон от него, всяка шепа листа осветлява различни опити на учители, било то от Теравада, Махаяна, Дзен или Чистата Земя. Дълбок поклон към тях.

А „Горско време” е алея на Витоша, на която винаги влизам в съзерцателно състояние на ума, в дзен.