Архив

Tag Archives: страх

ТАКА СТОЯТ НЕЩАТА

Една веща рефлексия е „Така стоят нещата”. Почитаемият Будадаса Бикху, таченият тайландски мъдрец, казваше: „Ако има някаква смислена инкрустация за медальон на врата, то това е „Така стоят нещата”. Тази рефлексия ни помага да разглеждаме: каквото и да се случва, когато и където и да е, добро или лошо, „Това е то. Така стоят нещата.” Това е начин да внесем едно приемане в умовете си, едно отчитане, а не реакция.

Практиката на медитацията е разглеждане на това как стоят нещата, за да видим страховете и желанията, които създаваме. Това е една доста просто практика, но практиката на Дамма трябва да е много, много проста, а не сложна. Много методи на медитация са много, много сложни, с много етапи и техники – и човек се пристрастява към сложните неща. Понякога поради привързване към становища, ние не знаем как са нещата. Колкото сме по-опростени, толкова по-ясно, дълбоко и смислено става всичко.

Например, вземете хората тук, монасите и монахините, с които живеем. Може би към някои сме привлечени, от други сме отблъснати, на някои съчувстваме, някои разбираме, други не разбираме, но каквото и гледище да имаме, ние можем да го видим просто като „гледище” за човек, а не истински човек. Можем да се чуем как казваме: „Не искам да е такъв…. Искам да е онакъв. Той трябва да е едикакси… а не така.”

„Искам да е иначе” е вопълът на възрастта, нали? Защо животът не може да е иначе? Защо хората трябва да умират? Защо трябва да остаряваме? Защо тази болест? Защо трябва да бъдем разделяни от любимите хора? Защо невинни дечица, които никого не биха наранили, защо възрастни хора, които на никого не биха посегнали – защо те трябва да страдат от глад и жестокости?

Винаги има някакво ново ужасно нещо, което се случва. Онзи ден някой ми вика, че мюсюлманите в Бангладеш се опитвали да се отърват от будистките племена в Читагонг посредством геноцид. После чуваме за иранци, които се опитват да затрият бахаи… и това няма край. Синахилите и тамилите… Винаги има сблъсък между групите… една се опитва да покори друга.

Това се случва кой знае от кога. Винаги някой се опитва да унищожи другиго, още откакто Каин е убил Авел – а това е било много отдавна! Но всеки път, когато чуем за тези зверства, ние казваме: „Колко ужасно. Не трябва да е така…”

Чуваме за американски фармацевтични компании, които продават отровни и страшни лекарства на страни от Третия свят. „Не трябва да е така! Ужас!” Замърсяването на планетата, отравянето на околната среда, избиването на делфините и китовете… къде му е краят? Какво можете да направите вие? Това изглежда един безкраен проблем с човешкото невежество. Във времена, когато хората трябва да са помъдрели, те взаимно си причиняват най-ужасните неща. Това са времена на мрачни предсказания… земетресения, вулканични изригвания и болести… Не трябва да е така.

Изричането на „Така стоят нещата” не е одобрение, нито отказ за действие, а начин да се установим в знаенето, че природата е такава. В животинското царство оцеляват най-пригодните – това е един естествен, подбиращ закон, където по-слабите звена се унищожават. В този смисъл дори природата е доста брутална, нали? Ние възприемаме природата като всичко, което „трябва да е”… мила, пълна с цветя и слънчева светлина – но природата е и много брутална.

Каква е нашата позиция в природата? Можем да живеем на нивото на животинското царство, където оцеляват най-пригодните, където силните мачкат слабите, където има страх и сила. Можем да живеем така, защото споделяме този животински манталитет. Имаме животинско тяло и то трябва да оцелява както всяко животинско тяло на тази планета. Така че законът на джунглата е нещо, към което човешките същества могат да се съотнесат – и много от тях го правят.

Но това е само по-ниското ниво, нали? Ако живеем на това ниво, трябва да очакваме светът да бъде такъв – в състояние на страх и тревожност. Но като човешки същества ние можем да минем отвъд това животинско ниво, можем да изберем да имаме някакъв морален стандарт, който да следваме, за да не живеем в състояние на тревога.

Но дори още по-високо стояща е нашата способност да осъзнаваме Истината – да разглеждаме съществуванието, да култивираме рефлективен ум, чрез който да минем отвъд личността. На нивото на моралното поведение ние все още имаме силно личностно светоусещане. А в нашата цивилизация ние сме развили чувството за „аз” и „мое” до абсурдност. Толкова е силно това чувство за „аз” и „мое”, че доминира над всичко и покварява всичко, което правим, и с него винаги е свързано едно чувство на терзание и страдание.

Разгледайте следното: щом има чувство на „аз” и „мое”, то неизменно поражда неудовлетворение или несигурност, или съмнение, вина, страх или тревожност. Има го това схващане за „аз” като индивидуално същество, че това е „мое”, че „аз” трябва или не трябва да правя нещо, базирано на вярата в аза като тяло или ментални условия. Все едно, това схващане е базирано на илюзия; то идва от обуславяне, не от прозрение. Докато се идентифицираме с ограниченията на тялото и ума, естествено, че ще изпитваме съмнение, отчаяние, терзание, скръб, мъка и тъга – тези ментални форми на страданието. И как може да е иначе? Със сигурност няма да достигнем просветление от изкривено неразбиране и погрешни схващания.

Сега имаме тази възможност да установим Правилно Виждане и Правилно Разбиране, които ни освобождават от личностната илюзия: идентифицирането с това, което наричаме петте агрегата – тяло, чувство, възприятие, ментални формации и съзнание. Разглеждаме това съзнание чрез сетивата – вижте очите, ушите, носа, езика и тялото. Можем да разглеждаме менталните формации, всички вчера на собственото ни творение и мислите и схващанията, които пак ние създаваме. Можем да ги видим като нетрайни.

Ние имаме способността да разглеждаме природата на нещата, тази способност да кажем: „Така стоят нещата”. Можем да забележим как стоят нещата, без да адаптираме личностно гледище. С диханието на тялото, с теглото му, със стойката му, ние сме само свидетели и отбелязваме, наблюдаваме как е, сега, в този момент. Нагласата на ума – дали се чувстваме бодри или тъпи, щастливи или нещастни, е нещо, което можем да разберем – да бъдем свидетели. И празният ум, празен от пролиферациите за аза и другите, е яснота. Той е интелигентен и състрадателен. Колкото повече се вглеждаме в навиците, които сме развили, толкова по-ясни ни стават нещата. Трябва да сме готови да страдаме, да скучаем, да сме нещастни и изтерзани: това е възможност да изтърпите тези неприятни ментални състояния, а не да ги подтискате.
Това е да сме родени. Така стоят нещата, в тези времена и на това място.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Advertisements

КОГАТО СТРАДАНИЕТО ДОБИЕ ЛИЦЕ

Мъжът ми го нарече особен урок, аз просто се разплаках.

Знаем, че страданието е неизбежно, будизмът ни учи, че то е самата характеристика на битието ни, но желанието да спасяваме заслепява всеки разумен довод. Всеки си има своята форма на дана – щедрост, великодушие, благотворителност,  моята е насочена към животните. Всъщност не знам дали е дана или камма, защото да, удовлетворение от благотворителността има, но мъката и състраданието са неимоверно по-големи. Може би това е камма, да изпитваш вътрешната принуда да правиш нещо или да постъпваш по определен начин с ясното съзнание, че  това ще ти донесе трудности и дори страдание.

Теоретизирането е едно съвсем типично качество на ума, но когато страданието добие лице, тогава всички формулировки и концепции се разпадат и човек се чуди каква е тази дисфункция в системата, да не би да е бъг в матрицата, що ли?

Имам си аз едно кръстовище, в непосредствена близост до дома ми, на което мине не мине, ако не са децата ми, то аз намирам по някое създание в беда. Първи бяха децата, намериха си котка, вече поизраснала. Беше наречена Пискун и скоро стана алфа котката в нашия скромен прайд. Обилно окотени с едно куче, гълъб и папагали в добавка и абсолютна забрана от страна на мъжа ми за вкарване на ново животно вкъщи,  в един слънчев ден, на любимото кръстовище, съдбата ме срещна с Бебка – малко, сладко куче, което просто изправи лапи да бъде прегърнато.  Една жена стоеше и гледаше на безопасно разстояние и усмихвайки се, каза: „Е, то тук ще умре.  Ще го блъсне някоя кола, нали знаете?” Не и ако аз можех да направя нещо. Така Бебка дойде у дома. Котките я накачулиха, кучето ни започна да маркира навсякъде, изобщо… невероятна веселба. Хвала на бога и на Фейсбук, намери се един прекрасен човек, който вярно, далече, но пък с изключително сърце, ни подаде ръка и осинови мъничето. Всички бяхме щастливи, особено аз, защото мисията беше изпълнена – имахме един спасен живот.

Две години по-късно, пак на същото кръстовище едно тъжно, малко коте, плачеше изпод калника на някаква кола.  Програмата „Спасителна мисия” отново се задейства у мен и така семейството ни се сдоби със седмо коте – Сапун. Дори не направихме опит да го дадем, той просто си дойде у дома.

И ето, пак е топло, котките пак са народили, и моето кръстовище отново е обект на вниманието ми. Естествено пак коте в беда. Сладък мъник, който надава жални стонове за майка си, разплаква всяко женско сърце, което мине покрай него. Мисията се разгърна в два дни – първи ден, котето го е страх, давам му храна в паничка, яде, крие се под колите и мяучи жалостиво.  Аз вече си мисля как ще го настаня вкъщи, как ще го обезпаразитя и как ще протече социализирането в малкия ни зоопарк. Може би ще го кръстим Хачи – Хачико или Осмия на японски  (от едноименния прекрасен филм) и да, сигурно ще му намерим дом и осиновители… Разбира се, всичко това се случва в моята глава. Хачико нехае за плановете ми и горко ридае под поредната кола. Вечерта настъпва, аз давам поредната порция храна и си казвам – „И утре е ден, може би ще успея да го хвана, ако още е жив и е там.”

През цялото време, докато заспивах, си мислех защо това коте не пожела да скочи в ръцете ми като другите, защо не иска да бъде спасено? При мен го чакаше топъл дом, храна, много любов, спокоен живот…

Утрото дойде, изпих си набързо кафето, сипах храничка в една чинийка и бързо при котето. Него, обаче, го нямаше.  Част от мен въздъхна с облекчение – онази част, която през цялото време знаеше, че това е една беля отгоре, нещо, което не искаш, но, уви, нямаш никакъв избор как да реагираш. Има ли някой в беда, трябва да му се помогне. Разбира се, това си е някакъв мой комплекс, който се е ангажирал да съсипе живота ми. Вече схващам, че не е универсално правило.

Час по-късно съсед ми съобщи, че котето се е появило. Отидох с храна, имаше и други хора – естествено, жени. Те побързаха да си тръгнат и аз пак започнах уговорките с малката космата топка.  Дойде още едно момиче. Донесе топло мляко, майка й току-що го била сварила, домашно, биволско.  Дойде трета жена.  Още едно сърце беше трепнало от жалостивия плач. И докато говорехме какво ли му се е случило, защо е така наплашено… в този миг аз видях една единствена възможност да протегна ръка и светкавично да го хвана за врата.  Един неповторим прозорец от време, в който вниманието му бе погълнато от топлото мляко… Бърза съм. Хванах го. Но и то ме хвана. И милата, глупава твар се вкопчи с малките си зъби и нокти в ръцете ми, фучейки, хапейки и дращейки. Кратката среща се разгърна в три рунда. На третия аз не издържах, буквално усетих как ми разкъсва пръста и го пуснах на земята.  Жената ми предложи спирт, но аз кимнах с благодарност, вкъщи ме чакаше всичко необходимо.

Прибрах се с разтреперани ръце, болката от котешки зъби е невъобразима, и с ясното съзнание, че се отказвам. Мъжът ми ме посрещна, помогна ми да промия раните, да ги намажа с мехлем и се опита да ме утеши. Знаете – че не всеки може да бъде спасен, че някои не искат да бъдат спасени и т.н.  Тогава и заплаках. Заплаках за горката животинка, изпълнена с ужас, който беше нейната единствена защита, но и сигурна гибел.

Страх ме е. Не ме пипай. Няма да изляза от клетката на ужаса си, защото просто ме е страх.  Страх!

Да,  страданието има лице. Всъщност има много лица. Едно от тях е на Хачико. Грешка, на безименния.  Дано оцелее и стане един истински див тигър, макар и бонзай. Див, неопитомен хищник в кварталната джунгла. Или пък може да преодолее страха си и да стане дебело домашно коте, естествено, кастрирано. Няма да прекалявам с паралелите с нас, хората, но ние наистина сме от едно семейство – това на бозайниците, изпитваме едни и същи чувства, любов, ревност, омраза. Тласка ни един и същи инстинкт за оцеляване. Господар ни е един и същи страх – страха от другите.

Спирам тук. Мехлемът е позасъхнал, болката е утихнала. Животът продължава…

За жалост, котето не оцеля. На другия ден беше последната ми среща с него. Занесох му сутрешната порция храна, то, резервирано от опитите ми да го спасявам, изчака да се отдалеча и чак тогава се показа изпод колата. В един кратък миг от вечността то се обърна и аз се обърнах, и погледите ни се срещнаха. И двамата знаехме – сбогувахме се. Разбира се, аз махнах с ръка да изпъдя тази мисъл като някоя досадна муха от главата си, но… в края на деня котето го нямаше. Нямаше го и на другия ден и накрая разбрахме, че се е случило очакваното. Няколко дни поред превъртах цялата случка в главата си, естествено, се обвинявах, че не бях взела по-категорични мерки… После дойде осъзнаването. Това коте беше се родило, за да живее точно толкова, точно по този начин. Безпардонният му отказ да приеме спасителната ми ръка беше повече от красноречив. И се замислих как то се е родило, за да изживее именно този живот – кратък, наситен със силни емоции… а аз се бях опитала да се намеся в неговата лична карма. После се сетих, че то най-вероятно вече отново се е родило, водено от най-силният импулс – жаждата за живот, и някъде суче от гръдта на новата си майка, още непрогледнало и мъничко като мишле.