Третата Благородна Истина със своите три аспекта е: „Има преустановяване на страданието, на дукка. Преустановяването на дукка трябва да бъде осъществено. Преустановяването на дукка е осъществено.”

Целта на будисткото учение е развиване на рефлективен ум, за да се освободим (let go) от делюзиите. Четирите Благородни Истини са учение за пускането чрез изследване или разглеждане – съзерцаване: „Защо е така? Защо е по този начин?” Хубаво е да се умува върху неща като защо монасите си бръснат главите или защо Буда-рупите изглеждат така, както изглеждат. Ние размишляваме… умът не формира мнение дали тези неща са хубави, лоши, полезни или безполезни. Умът се отваря и разглежда. „Какво означава това? Какво представят монасите? Защо носят купи за просене? Защо не могат да имат пари? Защо не могат сами да си отглеждат храната?” Ние разсъждаваме как този начин на живот е запазил традицията и е позволил да бъде предадена от първия й създател – Готама до наши дни.
Ние разсъждаваме, когато видим страдание; когато видим природата на желанието; когато разпознаем, че привързването към желанието е страдание. Тези прозрения могат да дойдат само посредством рефлексия; не могат да дойдат чрез вяра. Не можете да се накарате да вярвате или осъществите прозрение като волеви акт; само посредством съзерцаване и размишления върху тези истини, прозренията идват. Идват само през отворения и приемствен за учението ум – сляпата вяра със сигурност не се препоръчва нито се очаква от някого. Вместо това се очаква умът да е склонен да бъде приемащ, разсъждаващ и разглеждащ.
Това ментално състояние е много важно – то е изходът от страданието. То не е умът, който има фиксирани представи и предразсъдъци и си мисли, че знае всичко или който взема всичко, казано от другите, за истина. То е умът, който е отворен за тези Четири Благородни Истини и може да разсъждава върху нещо, което можем да видим в собственото си съзнание.
Хората рядко осъществуват не-страдание, защото това изисква специален тип готовност да се разсъждава и разследва и да се мине отвъд грубото и очевидното. Изисква се готовност да се взрете в собствените си реакции, да сте способни да видите привързаностите и да разсъдите: „Какво е чувството от привързването?”
Например, чувствате ли се щастливи или освободени от това, че сте привързани към желанието? Това вдъхновяващо ли е или подтискащо? Тези въпроси са за вас, да ги разследвате. Ако откриете, че привързаността към вашите желания е освобождаваща, тогава продължете да го правите. Привържете се към всичките си желания и вижте какъв ще е резултата.
В моята практика аз съм видял, че привързването към моитe желания е страдание. Няма съмнение за това. Мога да видя колко много страдание в живота ми е било причинено от привързване към материални неща, идеи, поведения или страхове. Мога да видя всякакви ненужни терзания, които съм си причинил посредством привързване, защото не съм знаел друго. Аз съм отгледан в Америка – земята на свободата. Тя обещава правото да бъдем щастливи, но всъщност ни обещава правото да се привързваме към всичко. Америка ви окуражава да бъдете колкото можете по-щастливи посредством придобиване на неща. Но ако работите с Четирите Благородни Истини, превързването ще бъде разбрано и осъзнато; тогава прозрението за не-привързването ще се надигне (ще се прояви). Това не е интелектуална позиция или команда от мозъка ви, който ви казва, че не трябва да се привързвате; това е просто естествено прозрение за не-привързване или не-страдание.

Истината за нетрайността

Тук, в „Амаравати” пеем Даммакаккапаватана Сута в традиционната й форма. Когато Будата произнесъл тази проповед за Четирите Благородни Истини, само един от петимата ученици, които слушали, я разбрал; само един получил дълбоко прозрение. Другите само я харесали, мислейки си: „Много хубаво учение, наистина.”, но само един – Кондана, имал пълното разбиране за това какво казал Будата.
Девите също слушали проповедта. Девите са небесни, етерни създания, много по-висши от нас. Те нямат груби тела като нашите, имат етерни тела и са красиви, прекрасни и интелигентни. И макар с радост да изслушали проповедта, нито едно от тях не било просветлено от нея.
Знаем, че те били много щастливи от просветлението на Будата и възликували до небесата, когато чули учението му. Първо един чин деви я чул, после те възликували към следващия чин и скоро всички деви ликували – до най-високите небеса, до сферата на Брама. Имало ехтяща радост, че Колелото на Дамма било задвижено и тези деви и брами ликували с нея. Но все едно, само Кондана, един от петимата ученици, получил просветление, когато чул тази проповед. В самия край на суттата Будата го нарекъл „Анна Кондана”. „Анна” означава проникновено познание, така че „Анна Кондана” означава „Кондана-Който-Знае”.
Какво знаел Кондана? Какво било неговото прозрение, което Будата възхвалил в края на проповедта? То било: „Всичко, което е предмет на възникване, е предмет на преустановяване.” Това може да не звучи като особено голямо познание, но всъщност подсказва за един универсален модел: всичко, което е предмет на възникване е предмет на преустановяване. То е нетрайно и без аз… Така че не се привързвай, не изпадай в заблуда от това, което възниква и се преустановява. Не търсете убежища, в който да пребивавате и почивате, в неща, които възникват – защото те ще отмрат.
Ако искате да страдате и да похабите живота си, търсете неща, които възникват. Те ще ви отведат до края, до прекратяването и от това няма да станете по-мъдри. Ще обикаляте в кръг, повтаряйки все същите тъжни навици и когато умрете, няма да сте научили нищо важно от живота си.
Вместо да мислите за това, действително го умозрете: „Всичко това е предмет на възникване и предмет на преустаняване.” Приложете го към живота по принцип, към собствения си опит. Тогава ще разберете. Просто забележете: начало… край. Умозрете как стоят нещата. Тази сетивна сфера е само възникване и отмиране, начало и край; и в този живот може да има съвършено разбиране – самма дитти. Не знам колко дълго е живял Кондана след проповедта на Будата, но в онзи миг бил просветлен. Точно в онзи момент имал съвършеното разбиране.
Бих искал да наблегна колко е важно да развиете този начин на рефлексия. Вместо да развивате метод за успокояване на ума, което със сигурност е една част от практиката, разберете, че правилната медитация е посвещаване на мъдро изследване. То включва храбро усилие за дълбоко вглеждане в нещата, не самоанализ и преценки защо страдате на лично ниво, но убеденост да следвате пътя, докато стигнете до пълно разбиране. Такова съвършено разбиране е базирано на модела на възникването и отмиране. Когато този закон бъде разбран, всичко се възприема като пасващо в този модел.
Това не е метафизично учение: „Всичко това е предмет на възникване и предмет на преустановяване.” Не касае абсолютната реалност – безсмъртната реалност; но ако из дъно разберете и знаете, че всичко, което е предмет на възникване, е и предмет на преустановяване, тогава ще осъзнаете абсолютната реалност, безсмъртните, вечните истини. Това е вещ способ за въпросната абсолютна реализация. Забележете разликата: твърдението не е метафизично, но ни отвежда до метафизична реализация.

Смъртност и преустановяване

Разсъждавайки върху Благородните Истини, ние въвеждаме в съзнанието си самият проблем за човешкото съществуване. Разглеждаме това чувство на отчуждение и сляпо привързване към сензорното съзнание, привързването към това, което е отделено и се откроява в съзнанието. Поради невежество се привързваме към желания за сетивни удоволствия. Когато се идентифицираме с това, което е смъртно или обречено да умре и с това, което е неудовлетворително, същото това привързване е страдание.

Всичките сетивни удоволствия са смъртни удоволствия. Каквото и да видим, чуем, докоснем, вкусим, помислим или почувстваме е смъртно – обречено да умре. Така че когато сме привързани към смъртните сетива, сме привързани към смъртта. Ако не сме го умозрели или разбрали, просто сляпо се привързваме към смъртността, надявайки се да я отложим за известно време. Преструваме се, че ще сме много щастливи с нещата, към които се привързваме – само за да се почувстваме разочаровани и отчаяни. Може и да успеем да станем това, което искаме, но то също е смъртно. Привързваме се към друго обречено на смърт условие. После, с желание да умрем, може да се привържем към самоубийството или унищожението – но смъртта сама по себе си пак е друго обречено на смърт условие. Към каквото и да се привържем в тези три вида желания, се привързваме към смъртта – което означава, че ще преживеем разочарование и отчаяние.
Смъртта на ума е отчаянието; депресията е вид смъртна опитност на ума. Също както тялото умира от физическа смърт, така и умът умира. Менталните състояния и менталните условия умират; наричаме ги отчаяние, скука, депресия и мъка. Когато сме привързани, ако изпитаме скука, отчаяние, мъка или скръб, тръгваме да търсим друго смъртно условие, което се надига. Например, изпитвате отчаяние и си мислите: „Искам парче шоколадова торта.” И ето на! За момент можете да бъдете погълнати от сладкия, превъзходен, шоколадов вкус на това парче торта. В този момент има ставане – вие ставате сладкия, превъзходен, шоколадов вкус! Но не можете да се задържите на него много дълго. Преглъщате и какво остава! Тогава трябва да минете на нещо друго. Това е „ставането”.

Ние сме заслепени, уловени в „ставащия” процес на сетивната сфера. Но чрез знаенето на желанието без съдене на красотата или грозотата на сетивната сфера, ние виждаме желанието такова, каквото е. Има знаене. И тогава, полагайки настрани тези желания, вместо да се вкопчваме в тях, преживяваме нирода – преустановяването на страдание. Това е Третата Благородна Истина, която трябва да осъществим за себе си. Ние съзерцаваме преустановяването. Казваме: „Има преустановяване.” И знаем когато нещо е спряло.

Да позволим на нещата да се надигнат (да възникнат)

Преди да можете да отпуснете нещата, трябва да ги допуснете в пълното си съзнание. При медитация нашата цел е умело да позволим на подсъзнанието да се надигне в съзнанието. На цялото отчаяние, страхове, мъка, подтискания и гняв им е позволено да станат съзнателни. У хората има една тенденция да се вкопчват в много възвишени идеали. И можем много да се разочароваме от себе си, защото понякога чувстваме, че не сме толкова добри, колкото би трябвало, или че не бива да се гневим – всичките онези бива и не бива. После създаваме желание да се отървем от лошите неща – и това желание има праведно качество. Изглежда правилно да се отървем от лошите мисли, гнева и ревността, защото един добър човек „не бива да е такъв”. Така създаваме вината.
Разглеждайки това, ние допускаме в съзнанието си желанието да станем този идеал и желанието да се отървем от тези лоши неща. И правейки това можем да ги пуснем – така че вместо да ставате идеалния човек, вие пускате (освобождавате) желанието. Това, което остава, е чистия ум. Няма нужда да ставате идеалния човек, защото чистият ум е мястото, където възникват и умират идеалните хора.

Преустановяването е лесно за разбиране на интелектуално ниво, но осъществяването му може да е доста трудно, защото включва пребиваване с това, което мислим, че не можем да понесем. Например, когато аз започнах да медитирам, имах представата, че медитацията ще ме направи по-добър и по-щастлив и очаквах да изпитам блажени умствени състояния. Но през първите два месеца изпитах толкова омраза и гняв, колкото никога не бях изпитвал. И си мислех: „Това е ужасно; медитацията ме направи по-лош.” Но после умозрях защо се надигаха толкова омраза и антипатия и си дадох сметка, че по-голямата част от живота ми е била опит да избягам от всичко това. Едно време бях пристрастен читател. Където и да отидех, трябваше да нося книга със себе си. И всеки път, когато се промъкнеха страх или омраза, аз вадех книгата и започвах да чета. Или пък пушех, или се тъпчех с боклуци. Бях си изградил един образ за себе си на добър човек, който не мрази хората, така че всеки намек за антипатия или омраза биваше подтиснат.
Затова през първите няколко месеца като монах, бях толкова отчаян да правя нещо. Опитах се да намеря нещо, с което да се разсейвам, защото по време на медитация бях започнал да си спомням всички неща, които умишлено се бях опитвал да забравя. В ума ми не спираха да се надигат спомени от детството и юношеството; после тези гняв и омраза станаха толкова съзнателни, че сякаш ме заливаха. Но нещо в мен започна да разбира, че трябва да ги изтърпя, за да мога да ги извадя. Всичките омраза и гняв, които бяха подтискани 30 години, се надигнаха и достигнаха своя връх, и изгоряха и се преустановиха чрез медитация. Това беше процес на пречистване.
За да позволим на този процес на преустановяване да се получи, трябва да сме готови да страдаме. Затова наблягам на важността от търпение. Трябва да отворим умовете си за страданието, защото в прегръщането на страданието, страданието се преустановява. Когато открием, че страдаме, физически или ментално, тогава влизаме в настоящето страдание, което присъства. Напълно се отваряме за него, приветстваме го, концентрираме се върху него, позволяваме му да бъде каквото е. Това означава, че трябва да сме търпеливи и да понесем неприятността от дадено условие. Трябва да изтърпим скуката, отчаянието, съмнението и страха, за да разберем, че те се преустановяват, вместо да бягаме от тях.
Докато не позволяваме на нещата да се преустановят, просто създаваме нова камма, която само засилва навиците ни. Когато нещо се надигне, ние се вкопчваме и започваме да множим мисли около него; и това усложнява всичко. После тези неща ще се повтарят и повтарят в живота ни – не можем да обикаляме и да следваме желанията и страховете си и да очакваме да постигнем покой. Ние съзерцаваме страха и желанието, за да не ни заблуждават повече; трябва да знаем какво ни заблуждава, преди да го пуснем. Желанието и страха трябва да се разберат като нетрайни, неудовлетворителни и безсъщностни (безазови). Те са видени и прозрени, така че страданието да може да изгори.
Тук е много важно да разграничим преустановяване от унищожение – желанието, което идва в ума, да се отървем от нещо. Преустановяването е естествен край на всяко условие, което е възникнало. Така че не е желание! Не е нещо, което създаваме в ума си, но е краят на онова, което е започнало, смъртта на онова, което се е родило. Съответно преустановяването не е аз – не идва от чувството за „Аз трябва да се отърва от едикакво си.”, а от момента, в който позволим на това, което е възникнало, да отмине. За да направи това, човек трябва да изостави желаенето – да го пусне. Това не означава отхвърляне, а освобождаване, отпускане.
И тогава, когато то се преустанови, изпитвате нирода – преустановяване, празнота, непривързаност. Нирода е друга дума за нибана. Когато сте пуснали нещо и сте му позволили да се преустанови, тогава това, което остава, е покоят.
Можете да изпитате този покой чрез собствената си медитация. Когато оставите желанието да се преустанови в ума ви, това, което остава, е много спокойно. Това е истински мир, безсмъртието. Когато наистина го познаете такова, каквото е, сте осъществили нирода сакка, Истината за Преустановяването, в която няма аз, но пак има будност и яснота. Истинският смисъл на блаженството е това мирно, трансцендентно съзнание.
Ако не позволим преустановяването, тогава функционираме от предположенията, които правим за себе си, без дори да знаем какво правим. Понякога, чак като започнем да медитираме, започваме да разбираме как многото страх и липса на увереност в живота ни идват от преживявания в детството. Помня, че като малък, имах един много добър приятел, който се обърна срещу мен и ме отхвърли. После месеци наред бях объркан. Това остави незаличим отпечатък в съзнанието ми. После, посредством медитация, осъзнах колко много един такъв малък инцидент беше повлиял на бъдещите ми отношения с другите – винаги съм имал огромен страх от отхвърляне. Дори не бях помислял за това, докато онзи конкретен спомен не започна неизменно да се надига в съзнанието ми по време на медитация. Рационалният ум знае, че е нелепо да се въртиш и да мислиш за трагедиите от детството. Но когато те продължават да се надигат в съзнанието ви, когато сте на средна възраст, може би се опитват да ви кажат нещо за предположенията, които са се формирали, когато сте били деца.
Когато усетите, че спомени или обсесивни страхове се надигат по време на медитация, вместо да се дразните или разстройвате, ги вижте като нещо, което трябва да се приеме в съзнанието, за да бъде пуснато. Можете така да устроите ежедневието си, че никога да не поглеждате тези неща; тогава условията те да се надигнат са минимални. Можете да се посветите на множество важни каузи и винаги да сте заети, тогава тези тревоги и безименни страхове никога не стават съзнавани – но какво става, когато ги пуснете? Желанието или обсесията се измества – измества се към преустановяване. Спира. И после имате прозрението, че има преустановяване на желанието. И така третият аспект на Третата Благородна Истина е: преустановяването е осъществено.

Осъществяване

Това трябва да бъде осъществено. Будата бил категоричен: „Това е Истина, която трябва да се осъществи тук и сега.” Не е нужно да чакаме да умрем, за да открием дали всичко това е истина – това учение е за живи човешки същества като нас. Всеки един от нас трябва да го осъществи. Аз мога да ви разкажа за него и да ви окуража да го направите, но не мога да ви накарам да го осъществите!

Не го мислете като нещо далечно или отвъд способностите ви. Когато говорим за Дамма или Истината, ние казваме, че е тук и сега и че е нещо, което можем да видим сами. Можем да се обърнем към нея, можем да се насочим към Истината. Можем да обърнем внимание на това как стоят нещата, тук и сега, по това време и на това място. Това е осъзнатост (внимателност) – да сме будни и да насочим вниманието си към това как стоят нещата. Посредством внимателност разследваме чувството на аз, това чуство на мое и мен, моето тяло, моите чувства, моите спомени, моите мисли, моите гледни точки, моите мнения, моята къща, моята кола и т.н.
Моята наклоност беше към себеподценяване, така че с мисълта „Аз съм Сумейдо” аз мислех за себе си в негативен план: „За нищо не ставам.” Но чуйте, откъде се надига това и къде се преустановява?… или „Аз съм много по-добър от вас, аз съм много по-посветен. Аз отдавна водя Свят живот, така че трябва да съм по-добър от всички ви.” Къде се надига това и къде се преустановява?
Когато има арогантност, самонадеяност или самоподценяване – каквото и да е – изследвайте го, слушайте се отвътре; „Аз съм…” Осъзнайте и наблюдавайте пространството, преди да го помислите. После го помислете и забележете пространството, което следва. Задръжте вниманието си върху тази празнота в края и вижте колко дълго ще издържите. Вижте дали можете да чуете един звънтящ звук в ума си, звукът на тишината, първичният звук. Когато концентрирате вниманието си върху това, можете да помислите: „Има ли някакво чувство на аз?” Виждате, че когато сте действително празни – когато има само яснота, будност и внимание, – тогава няма аз. Няма чувство за мен и мое. Аз отивам в това празно състояние и съзерцавам Дамма: Мисля си: „Така стоят нещата. Такова е това тяло.” Мога да му дам име или не, но точно в този момент то е такова. Не е Сумейдо!

Няма будистки монах в празнотата. „Будистки монах” е едва условност, подходяща за времето и пространството. Когато хората ви възхваляват и казват: „Колко прекрасно!”, можете да познаете това като някой, който не го приема лично. Знаете, че всъщност няма будистки монах, има само таковатост. Така стоят нещата. Ако искам „Амаравати” да е успешно място и то процъфти, аз съм щастлив. Но ако се провали, ако никой не се интересува от нас, не можем да си плащаме тока и всичко се разпада – провал! Но всъщност няма „Амаравати”. Идеята, че има човек, който е будистки монах или място, което се нарича „Амаравати” – това са само условности, не абсолютни реалности. В момента нещата са такива, каквито трябва да са. Човек не носи товара на такова място на плещите си, защото го вижда каквото е и всъщност няма човек, който да се намеси. Дали ще преуспее или ще се провали, вече не е важно по същия начин.

В празнотата нещата са такива, каквито са. Когато сме осъзнати по този начин, това не значи, че сме индиферентни към успеха или провала и че нехаем да направим нещо. Можем да приложим себе си. Знаем какво можем; знаем какво трябва да се направи и можем да го направим по правилния начин. Тогава всичко става Дамма, така, както е. Правим разни неща, защото това е правилното в този момент и на това място, а не от лична амбиция или от страх от провал.

Пътят към преустановяването на страданието е пътят на съвършенството. Съвършенство може да е доста обезсърчителна дума, защото ние се чувстваме много несъвършени. Като личности, се чудим как изобщо се осмеляваме да допуснем възможността да сме съвършени. Човешкото съвършенство е нещо, за което никой не говори. Изглежда напълно невъзможно да мислим за съвършено, когато се отнася до човек. Но арахантът е просто човешко същество, което е усъвършенствало живота си, някой, който е научил всичко, което има да се учи чрез основния закон: „Всичко, което е предмет на възникване, е предмет на преустановяване.” Арахантът не е нужно да знае всичко за всичко; необходимо е само да знае и напълно да разбира този закон.

Ние използваме мъдростта на Буда да съзерцаваме Дамма – начина, по който стоят нещата. Приемаме убежище в Санга, в това, което върши добро и се въздържа от зли дела. Санга е едно нещо, една общност. Не е група от индивидуални личности или различни характери. Чувството да сме индивидуален човек, мъж или жена, вече не е важно за нас. Това чувство за Санга е осъществено като Убежище. Има го това единство, така че макар проявленията да са все индивидуални, осъществяването е еднакво. Като сме будни, внимателни и вече непривързани, ние осъществяваме преустановяване и пребиваваме в празнотата, където всички се сливаме. Там няма личност. В празнотата могат да се надигат и преустановяват хора, но там няма личност. Има само яснота, будност, покой и чистота.

Из „Четирите Благородни Истини“, Ajahn Sumedho